Феликс Палма
Картата на времето (6)

VI

С опряно в основата на челюстта дуло и пръст, сложен на спусъка, Андрю се замисли над любопитния факт, че бе стигнал до този момент, че бе решил сам да си причини смъртта. Та нали през по-голямата част от живота си се бе държал като всички останали: боеше се от нея, предугаждаше я във всяка болест, усещаше как тя дебне край него — лукава владетелка на един свят, пълен с пропасти и остри предмети, с хлъзгав лед и неспокойни коне, която се глумеше със смешната уязвимост на съществата, провъзгласили се сами за крале на Творението. И след всички тези страхове, каза си, сега най-сетне бе готов да я прегърне. Но така стояха нещата, достатъчно бе животът да ти се стори безплодно и неоправдано усилие, за да пожелаеш да се измъкнеш от него, а за това имаше само един начин. И трябваше да признае, че смътното безпокойство, което го гризеше, не беше от метафизично естество. Само по себе си умирането никак не го плашеше, защото страхът от смъртта — независимо дали ще я разглеждаме като мост към някакво библейско място, или като дъска, коварно простряна над нищото — винаги идва от знанието, че вселената няма да се затрие заедно с нас, а ще продължи да съществува, както кучето продължава да живее след отстраняването на кърлежа. И тъй, натискането на спусъка в общи линии означаваше да излезе от играта, осуетявайки всяка възможност при следващото раздаване да му се паднат по-добри карти. Но Андрю се съмняваше, че това би могло да се случи. Бе изгубил вяра. Не вярваше, че съдбата е запазила за него възнаграждение, което да го обезщети за преживените страдания. Всъщност беше убеден, че такова възнаграждение не съществуваше. Страхът му се дължеше на една далеч по-прозаична причина — болката, която вероятно щеше да му причини куршумът, строшавайки челюстта му. Това нямаше да е приятно, разбира се, съвсем не, но беше част от плана и трябваше да се приеме. Усети тежестта на пръста, който почиваше върху спусъка, и стисна зъби, готов да сложи точка на злочестото си съществуване.

В този миг някой почука на вратата. Андрю отвори очи изненадан. Кой можеше да бъде? Дали господин Макарти бе видял, че е дошъл, и сега идваше да му иска пари за поправката на прозореца? Тропането се усили. Проклет печалбар! Ако дръзнеше да си подаде муцуната през дупката на стъклото, Андрю щеше да го гръмне без колебание. Какъв смисъл имаше, в момент като сегашния, да се съобразява с онова смешно правило, което забраняваше да стреляш по ближния? Да не говорим ако ставаше дума за господин Макарти.

— Андрю, зная, че си вътре. Отвори ми!

С гримаса на отегчение Андрю позна гласа на братовчед си. Чарлс, все тоя Чарлс, който го следваше като сянка и бдеше над него. Би предпочел да е господин Макарти — по Чарлс не можеше да стреля. Как ли го бе открил братовчед му? И защо отказваше да вдигне ръце, щом Андрю вече се беше предал?

— Върви си, Чарлс, имам да свърша нещо! — извика.

— Андрю, не го прави! Открих начин да бъде спасена Мери!

Спасена? Андрю мрачно се изсмя. Трябваше да признае, че братовчед му има находчив ум, макар че това вече минаваше границата на добрия вкус.

— Припомням ти, че Мери е мъртва — уведоми го той. — Беше убита в тази мизерна стая преди осем години. Когато можех да я спася, не го сторих. Как ще я спасим сега, Чарлс, във времето ли ще пътуваме?

— Именно — отвърна братовчед му и пъхна нещо под вратата.

Андрю го погледна с бегло любопитство. Приличаше на рекламна листовка.

— Прочети я, Андрю — замоли го братовчед му, говорейки вече през дупката на прозореца. — Моля те, прочети я.

Андрю донякъде се засрами, че Чарлс го виждаше в този вид, с револвер, нелепо притиснат към челюстта, която навярно не бе най-подходящото място, ако човек иска да си тегли куршума. Знаейки, че братовчед му няма да си тръгне, въздъхна с досада, свали оръжието, остави го на леглото и се изправи, за да вземе хартийката.

— Добре, Чарлс, ти печелиш — промърмори той. — Я да видим какво е това.

Вдигна я от пода и я разгледа. Беше бледосиня листовка. Прочете я, без да вярва на очите си. Оказа се, че държи в ръка обява на някаква фирма, наречена „Мъри Пътешествия във времето“. Колкото и да му се виждаше невероятно, тя предлагаше такива пътувания. Текстът гласеше:

Дотегнало Ви е да пътувате в пространството?

Сега можете да пътувате в четвъртото измерение, прекосявайки времето. Възползвайте се от нашето специално предложение и посетете 2000 г.! Станете свидетел на бъдещето, на епохата, която ще видят само внуците Ви.

Само срещу сто лири ще можете да прекарате три часа в 2000 г.

Вижте със собствените си очи войната между автоматите и хората, която ще промени съдбата на света. Не оставяйте други да Ви я разказват.

Тези слова бяха придружени от илюстрация, която се опитваше да изобрази — по-скоро с добро желание, отколкото с талант — ожесточена битка между две могъщи войски. Те се бяха разгърнали сред пейзаж от порутени сгради — обширна площ, осеяна с отломки. Едната армия очевидно бе съставена от хора, а другата — от странни човекоподобни фигури, които изглеждаха направени от метал. Твърде елементарната рисунка не позволяваше да се направят повече изводи.

Какво, по дяволите, беше това? При тази ситуация на Андрю не му оставаше друго, освен да отвори вратата на стаичката. Чарлс влезе и затвори след себе си. Подухваше на ръцете си, за да ги сгрее, но бе грейнал в усмивка, доволен, че е успял да осуети самоубийството на братовчед си — поне за момента. Първата му работа бе да вземе в ръце пистолета, оставен на леглото.

— Как разбра, че съм тук? — попита Андрю, докато братовчед му заемаше разни стойки пред огледалото в стаичката, размахвайки свирепо оръжието.

— Разочароваш ме, братовчеде — отвърна Чарлс, като изсипа куршумите от пълнителя в шепата си и ги прибра в джоба на палтото си. — Шкафът с оръжията на баща ти беше отворен, липсваше един пистолет, а днес е 7 ноември. Къде другаде можех да отида да те търся? Оставаше само да обозначиш пътя си с трохи хляб.

— Ясно — съгласи се Андрю, признавайки мислено, че Чарлс имаше право. Наистина не си бе направил труда да прикрие следите си.

Братовчед му повъртя пистолета, хвана го за дулото и му го подаде.

— Готово. Сега можеш да се застреляш толкова пъти, колкото ти душа иска.

Андрю го взе с неприязън и побърза да го пъхне в джоба си, за да скрие от полезрението този неудобен предмет. Какво да се прави, налагаше се да се самоубие друг път. Чарлс го наблюдаваше с шеговит упрек, очаквайки някакво обяснение от негова страна, но Андрю нямаше сили да го убеждава, че самоубийството бе единственото разрешение, което бе намерил за своя проблем. За да избегне темата, реши да прояви интерес към листовката, преди братовчед му да е започнал да му чете конско.

— Ами това какво е? Шега ли е? — попита, като размахваше хартийката. — Къде го отпечата?

Чарлс поклати глава.

— Не е шега, братовчеде. Фирмата „Мъри Пътешествия във времето“ съществува. Има седалище в Сохо, на Грийк Стрийт. И се занимава, както гласи и обявата, с уреждане на пътувания във времето.

— Ама може ли да се пътува във времето…? — смотолеви Андрю недоверчиво.

— Уверявам те, че може, братовчеде — отвърна Чарлс без никакъв намек за закачка. — Аз вече го направих.

В продължение на няколко секунди двамата се гледаха мълчаливо.

— Не ти вярвам — заяви най-сетне Андрю, търсейки в сериозното изражение на братовчед си някакъв незначителен знак, който да го издаде, но Чарлс само сви рамене.

— Не те лъжа — увери го той. — Миналата седмица Маделин и аз пътувахме до 2000 година.

Андрю шумно се разкикоти, но братовчед му бе толкова сериозен, че смехът му полека стихна.

— Ама ти май не се шегуваш?

— Съвсем не — отвърна Чарлс. — Макар че много-много не си струваше труда — 2000 година е студена и мрачна, а човекът в тази епоха води война с машините. Но да не видиш това е все едно да пропуснеш операта, за която всички говорят.

Андрю го слушаше все така удивено.

— И все пак преживяването е неповторимо — добави братовчед му. — Дори да не те впечатли, вълнуващо е заради всичко, което означава. Даже и Маделин го препоръча на приятелките си. Тя просто се влюби в ботушите на човешката армия. Искаше да ми купи такива в Париж и обърна дърво и камък, но не можа да намери същия модел. Боя се, че още е твърде рано за това.

Андрю прочете повторно листовката и се увери, че първия път очите не са го излъгали.

— Все още не вярвам, че… — измънка той.

— Разбирам те, братовчеде, разбирам те. Но знаеш ли, че докато ти бродеше из Хайд Парк като призрак, светът се развиваше? Времето си тече, дори да не му обръщаш внимание. И повярвай ми, колкото и да ти се види странно, през последната година в салоните се говореше само за пътувания във времето. Това се превърна в най-обсъжданата тема, откак миналата пролет бе издаден романът, който повдигна тези въпроси.

— Роман ли? — Андрю се чувстваше все по-объркан.

— Именно. „Машината на времето“ от Х. Дж. Уелс. Една от книгите, които ти заех. Не я ли прочете?

Откак Андрю се отказа да го следва в онова скитане по кръчми и бордеи, с което Чарлс се опитваше да му върне интереса към живота, и се затвори като отшелник вкъщи, братовчед му бе добил навика да му носи книги при посещенията си. Обикновено това бяха наскоро публикувани творби на неизвестни автори; вдъхновени от неудържимия научен подем, обхванал века, те пишеха за машини, извършващи най-невероятни чудесии. Наричаха ги „научни романси“ — това бе преводът, който английските издатели бяха дали на „необикновените пътешествия“ на Жул Верн. Терминът се бе наложил учудващо бързо и се използваше за обозначение на всяка фантастична история, която се опитваше да се обоснове посредством науката. Според братовчед му тези писания улавяха духа на творбите на Бержерак и Лукиан от Самосата, измествайки старите истории за замъци, обитавани от привидения. Андрю си спомняше някои от безумните изобретения, изобилстващи в тия евтини романчета, като например шлема против кошмари — каска, свързана с малка парна машина, която изсмукваше лошите сънища, преобразяваше ги в приятни и ги връщаше обратно. Ала най-ясно бе останала в паметта му машината, способна да уголемява нещата, която един еврейски учен бе приложил спрямо насекомите: описанието на Лондон, връхлетян от напаст от мухи с размерите на дирижабли, които огъваха кулите и рушаха сградите, щом кацнеха върху тях, бе комично страховито. В друго време Андрю би поглъщал жадно такива книги, но колкото и да му беше мъчно, упоритата му незаинтересованост към вселената включваше и света на художествената измислица; той не искаше никакви утехи, искаше да се взира право в бездната на нищото, тъй че Чарлс не смогна да достигне до него дори чрез тайния коридор на литературата. Андрю предположи, че книгата на въпросния Уелс, спомената от братовчед му, сигурно лежи на дъното на раклата му под планина от подобни романчета, които едва бе прелистил.

Виждайки озадаченото му изражение, Чарлс поклати глава с театрално отчаяние, направи му знак да седне пак на стола и се разположи в другия стол срещу него. Леко наведен напред като свещеник, който се кани да изповяда някого от енориашите си, той се зае да му изложи накратко сюжета на романа, предизвикал, по неговите думи, революция в Англия. Андрю го слушаше скептично. Както можеше да се заключи от заглавието на книгата, главният й герой бил един учен, изобретил машина на времето, с която пътувал през вековете. Посредством прости операции с лоста на съоръжението изобретателят се понесъл стремително към бъдещето и наблюдавал, зинал от изумление, как охлювите край него тичали като зайци, дърветата изниквали от земята като фонтани, звездите препускали по един небосвод, където денят и нощта се сменяли в миг на око… В този приказен и шеметен прелет стигнал чак до 802 701 г., за да открие, че обществото се е разделило на две антагонистични раси: красивите и безполезни елои и морлоките, чудовищни създания, които живеели под земята и се хранели с горните си съседи, отглеждайки ги като добитък. При тези думи Андрю направи гримаса на отвращение и с това предизвика усмивката на братовчед си, който побърза да му обясни, че сюжетът сам по себе си нямал особено значение; бил просто повод да се нахвърля една детинска карикатура на обществото на епохата. Английските умове били разтърсени от друго: Уелс разглеждал времето като четвърто измерение, превръщайки го в своего рода приказен тунел, по който било възможно да се пътува.

— Всички знаем, че един обект има три измерения — обясни Чарлс, като взе в ръце шапката си и я завъртя с ловкост на илюзионист: — височина, дължина и ширина. Но за да може да съществува обектът, за да може тази шапка да бъде част от действителността, в която се намираме, е нужно и още нещо — времетраене. Освен да се простира в пространството, трябва да има трайност във времето. Ние виждаме тази шапка не само защото заема някакво пространство, а защото заема и някакво време; това не й позволява да се изпари пред очите ни. Оттук следва, че живеем в четириизмерна вселена. И тъй, ако разглеждаме времето като допълнително измерение, какво би ни попречило да се движим из него? Всъщност ние го правим. И ти, и аз, и шапките ни, всички се движим напред във времето, само че по досадно линеен начин, без да прескочим и една-едничка секунда, носейки се неизбежно към нашата смърт. А в книгата си Уелс си задава въпроса: защо да не можем да ускорим пътуването си или дори да се обърнем и да потеглим в обратната посока, към онази област, която наричаме минало и която по същество е просто намотана нишка от кълбото на живота ни? Ако времето е пространствено измерение, защо да не можем да се движим свободно из него, както правим из другите три?

Доволен от разяснението си, Чарлс отново сложи шапката на леглото. После отправи поглед към Андрю, давайки му време да осмисли току-що казаното.

— Да ти призная, когато прочетох романа, сюжетът ми се видя доста находчив начин да се представи като правдоподобна една идея, която си остава чиста фантазия — продължи Чарлс след малко, тъй като братовчед му мълчеше, — но не очаквах, че науката ще го приеме за допустим. Книгата пожъна мълниеносен успех, Андрю, всички почнаха да говорят за нея. В клубовете, в салоните, в университетите, във фабриките по време на почивка — навсякъде се обсъждаше само това. Вече не се говореше за кризата в Съединените щати и за възможното й отражение върху Англия, нито пък за живописта на Уотърхаус^[1] или за пиесите на Оскар Уайлд. Вместо това хората взеха да спорят дали пътуванията във времето са възможни, или не. Дори и жените се изкушиха от темата и заради нея правеха прекъсвания в суфражистките си събрания. Да се разсъждава какъв ще бъде утрешният свят или да се разискват събитията от миналото, които би трябвало да се променят — това се превърна в най-любимото развлечение в Англия, най-добрия начин да се оживи разговорът по време на следобедния чай. Ялови дискусии, разбира се, тъй като никога не можеше да се стигне до разясняващи изводи, освен в научните кръгове; там пък течаха още по-разгорещени дебати, за които вестниците ни осведомяваха почти всекидневно. Едно обаче не можеше да се отрече — романът на Уелс бе запалил искрата, бе пробудил в обществото копнежа да пътуваме в бъдещето, да стигнем по-далеч, отколкото биха ни позволили нашите крехки и нетрайни тела. Всички искаха да посетят бъдещето и 2000 година се превърна в най-логичната цел, в годината, която хората масово жадуваха да видят, защото един век е предостатъчно време, за да се изобрети всичко, което още не е изобретено, и светът да стане удивително неузнаваемо, вълшебно, може би дори и по-добро място. По принцип това не изглеждаше да е нещо повече от безобидна игра, невинно желание. Ала нещата се промениха, когато миналия октомври фирмата „Мъри Пътешествия във времето“ отвори врати. Гръмко беше разгласено — с обяви във вестниците, с улични афиши, — че Гилиъм Мъри може да сбъдне нашите мечти, може да ни пренесе в 2000 г. Въпреки скъпите билети пред сградата се извиха дълги опашки. Видях хора, които винаги бяха твърдели, че е невъзможно да се пътува във времето, да чакат пред вратите на фирмата, развълнувани като деца. Никой не искаше да пропусне това, никой! Маделин и аз успяхме да си намерим места чак във втората експедиция — в първата вече бяха свършили. И ето че посетихме бъдещето, Андрю. Ако щеш вярвай, отидох сто и пет години напред и се върнах оттам. Това палто още е изцапано с пепел и мирише на войната от бъдещето; дори взех незабелязано една отломка от земята, един камък, който поставихме във витрината на гостната до подносите за бира. В момента неговото копие трябва да се намира в някоя все още непокътната лондонска сграда.

Андрю се чувстваше като лодка, попаднала във водовъртеж. Струваше му се невероятно, че може да се пътува в бъдещето, че човекът не е обречен да види единствено епохата, в която се е родил, тази територия с граници, определени от живота на сърцето му и издръжливостта на тялото му, а може да посети и други периоди, други времена, които не му принадлежат, да прескочи собствената си смърт и неясната нишка на своите потомци, да оскверни светилището на бъдещето, стигайки там, където стигат само сънищата или въображението. И за пръв път от години усети, че в душата му трепна любопитство, че нещо от света отвъд оградата от безразличие, зад която се бе оттеглил, успя да събуди интереса му. Ала веднага се застави да угаси тази плаха искра, преди да е достигнала мащабите на пожар. Той бе човек в траур, човек с опустяло сърце и вцепенена душа, същество, освободено от емоции — очевиден пример за личност, изпитала вече всичко, което би могла да изпита. Никъде по широкия свят не съществуваше нещо, заради което да живее. Не можеше да живее — не и без нея.

— Да, Чарлс, всичко това е удивително — въздъхна той с досада, преструвайки се, че тези противоестествени пътешествия никак не го интересуват, — но какво общо има с Мери?

— Не виждаш ли, братовчеде? — възкликна Чарлс, почти скандализиран. — Този предприемач може да пътува в бъдещето. Убеден съм, че ако му предложиш достатъчно пари, ще може да ти уреди частно пътуване в миналото. Тогава ще има кого да застреляш.

Андрю смешно зяпна от изумление.

— Изкормвача ли? — попита той едва чуто.

— Именно — отвърна Чарлс. — Ако се върнеш в миналото, ще можеш собственоръчно да спасиш Мери.

Андрю се хвана за стола, за да не падне. Възможно ли бе това? Можеше ли — запита се, борейки се със стъписването си — да се върне в миналото, в нощта на 7 ноември 1888 г., и да спаси Мери? Възможността това да е истина го зашемети — не само поради чудото, което предполагаше пътуването във времето, но и заради връщането в една епоха, когато тя щеше да е още жива и той би могъл да прегърне отново тялото, което бе видял накълцано на парчета. Но най-вече го развълнува това, че някой му предлагаше възможност да я спаси, да поправи грешката си, да промени нещо, което през всички тези години се бе научил да приема като необратимо. Винаги бе отправял молитви към Създателя да може да стори това. Очевидно се бе молил не комуто трябваше. Намираха се във века на науката.

— Нищо няма да загубим, ако опитаме, Андрю — чу гласа на братовчед си. — Какво ще кажеш?

Андрю остана загледан в пода в продължение на няколко минути, мъчейки се да овладее водовъртежа от емоции, които изпитваше. Не можеше да повярва, че съществува такава възможност, но ако все пак съществуваше, как да откаже да се възползва от нея? Та нали винаги бе искал това, бе чакал този шанс цели осем години. Вдигна глава и се взря в братовчед си с разкривено лице.

— Съгласен — рече с дрезгав шепот.

— Отлично, Андрю! — възкликна одобрително Чарлс, като го потупа по рамото. — Отлично!

Братовчед му се усмихна не особено убедено и отново се вторачи в обувките си, опитвайки се да смели всичко това: щеше да пътува до познати кътчета от миналото, до вече преживени мигове от своето съществуване, до собствените си спомени.

— Добре — каза Чарлс, като погледна джобния си часовник, — а сега да идем да хапнем нещо. Не е препоръчително да се пътува в миналото на празен стомах.

Напуснаха стаичката и се отправиха към каретата на Чарлс, която чакаше при арката на входа. Тази нощ изминаха обичайния маршрут, сякаш бе нощ като всяка друга. Вечеряха в „Кафе Роял“ — Чарлс обожаваше пая с месо, който приготвяха там; после отидоха да се поразтоварят в бардака на мадам Норел — Чарлс обичаше да изпробва новите попълнения, преди да са преминали през много ръце; последната спирка бе таверната „Клариджис“ — Чарлс смяташе, че техният асортимент от пенливи вина засенчва всички други заведения. Там пиха до зори и преди алкохолът да им замае главите, братовчед му разказа, че е пътувал до 2000 г. с огромен трамвай, наречен „Хронотилус“, който препускал през вековете благодарение на внушителен парен котел. Андрю обаче нехаеше за бъдещето, умът му бе зает тъкмо с обратното — да си представя какво ли ще е да пътуваш назад, към миналото. Там, както го бе уверил братовчед му, би могъл да спаси Мери, изправяйки се срещу Изкормвача. През последните години Андрю бе насъбрал в себе си дълбока ярост срещу чудовището, която винаги бе намирал за безполезна, но сега щеше да има възможност да я отприщи. Все пак, каза си, не бе едно и също да отправя предизвикателства към екзекутиран човек и действително да се опълчи срещу него в онзи боксов двубой, който щеше да му организира Мъри. При спомена за якия като канара мъж, с когото се бе сблъскал на Ханбъри Стрийт, стисна пистолета в джоба си и се опита да си вдъхне кураж с мисълта, че макар и до момента да не бе стрелял по човек, все пак бе упражнявал мерника си с шишета, гълъби и зайци. Ако запазеше хладнокръвие, всичко щеше да приключи успешно. Щеше да се прицели спокойно в сърцето или в главата, да стреля без излишна припряност и за втори път да види как умира Изкормвача. Да, точно това щеше да направи. Ала в този случай — сякаш някой бе решил да затегне разхлабена гайка във вселенската машина, за да подобри нейното действие — смъртта на главореза щеше да върне живота на Мери Кели.