Елизабет Лоуел
Подвижна мишена (70)

Глава 69

— Станът беше там — каза тихо Серена.

Нощта беше милостива към останките от колибата така, както е милостива към старите жени. По високите каменни стени не се виждаха следите от сажди и изгоряло, краищата на дървените греди не приличаха на черни, разядени зъби. Тъмните сенки в ъглите изглеждаха естествена игра на мрака, а не натрупани обгорени боклуци и пепел.

Тя вдигна газената лампа нагоре, за да освети северния ъгъл на колибата. Назъбените парченца стъкло, които все още се подаваха от дървените рамки, проблеснаха за миг на светлината. Тя отново премести лампата и започна да си спомня.

— Някой е взел печката след смъртта й. Надявам се, че на него му върши по-добра работа, отколкото на нас. Всеки път, когато вятърът духаше от север, димът влизаше обратно в колибата. Точно затова баба предпочиташе да използва камината, въпреки че тя не затопляше ъглите така добре, както печката.

— Ти в коя част на стаята спеше? — запита Ерик.

На светлината на лампата, тялото му представляваше бронзово черна сянка, с изключение на очите. Те бяха като искрящо злато.

— В западния ъгъл. Отначало двете спяхме в едно легло. Когато станах прекалено едра, тя ми направи нещо като походно легло и го сложи до другото, близо до камината. Но не съвсем до нея. Баба непрекъснато се страхуваше от пожар. Каква ирония.

Серена се обърна бавно, без да изпуска лампата. Студеният нощен въздух, топлината, излъчваща се от лампата, миризмата на газ и топло стъкло — всичко това й беше познато. И тя започна да чува тихия шепот на спомените… Но когато се опита да ги улови, те се изплъзнаха и се скриха отново в мрака. Остана само част от тях. Част от нейното детство.

Той я гледаше, съчетание от светлина и мрак, с очи — виолетов блясък, косата й — дива като самия огън; в едната й ръка беше светлината, а в другата — времето. Никога не я беше желал по-силно. С усилие се застави да откъсне поглед от нея. Втренчи се в огнището, което беше точно срещу стана. Подът беше каменен. Всъщност камъкът беше навсякъде. Той седна на пети и загледа как светлината играе по мозайката с всеки дъх на Серена.

Под саждите и разрушението се виждаше моделът на пода. Лизбет Серена Чартърс беше подбрала извънредно грижливо камъните. Като стените, подът беше композиция от подбрани цветни камъни, а не смесица от камъни, които са се намирали подръка.

— Какво има? — запита Серена.

— Подът. Изненадан съм, че не е от дърво. — Той се изправи. — Много по-лесно е да се направи дървен под, отколкото каменен.

— Този вид дървен материал струва много пари. Освен това дори да можеше да си го позволи, не го искаше. Тя наистина много внимаваше да вземе мерки против пожар. Добре. Беше параноичка. — Серена сви рамене. — Станът беше толкова далеч от малката камина, колкото беше възможно, без да излезе извън стените. Най-голямата караница, която съм предизвикала в живота си, беше, когато започнах да си играя с горящи съчки от огнището, като че ли те бяха фойерверки за Четвърти юли. Тя заля и тях, и мен, с кофа ледена вода и ми се скара, че не мисля, преди да направя нещо. Каза: „Нима не знаеш колко лесно горят старите съчки, конци и хартии?“.

— Конци?

— Материалите, с които тъчеше. Тя на всичко казваше конци, не прежда.

Той огледа тясното пространство. Ако въобще някога е имало рафтове по стените, вече ги нямаше. Дори дупките от гвоздеите не бяха останали.

— А тя имаше ли много хартии?

— Само старите ми тетрадки и учебници. С тях палеше огъня.

— Семейни снимки?

— Ако е имала, не ми ги е показвала.

— И никакви книги?

— Не и такива, за които да си спомням. Ако не се броят учебниците ми и старият телефонен указател.

— Мислех, че сте нямали телефон.

Тя се усмихна леко.

— Нямахме. Тя вземаше старите указатели отнякъде. Беше по-евтино от тоалетната хартия.

Той премигна, после се засмя.

— Удивителна жена е била баба ти. Значи, двете сте спали в една стая, хранели сте се пак в нея, работели сте тук, всичко. Тази стая е била животът на баба ти.

— Да, наистина. Ходех до спирката на автобуса, за да отида на училище, освен ако тя не ходеше до града да продава онова, което е изтъкала, или заешки кожи, или пък да купи боб и брашно.

Той кимна, но мислеше за нещо друго. За моделите на развитие. За уплашената жена, която притежаваше едно-единствено ценно нещо и беше прекарала живота си в усилия да скрие себе си и него от света.

— Тук е — каза той простичко.

— Какво?

— „Книгата на Мъдростта“ трябва да е скрита тук. Тя е единственото, което се връзва с модела.

— Значи е изгубена — каза Серена. — Стоим всред пепелта, която е останала от нея.

— Тя се е страхувала от пожар, защото се е тревожела за „Книгата на Мъдростта“. Трябвало е да бъде готова и за това.

Серена погледна през пространството, което някога е било врата.

— Тя готвеше навън. Може и нея да е държала навън, за да я предпази от пожар.

Ерик погледна извън кръга от светлина, към пустошта на пустинята. Мислеше за жената, която е притежавала достатъчно сила и решителност да построи къщата си със собствените си ръце от местни камъни и да живее в нея почти половин век. Такава жена беше способна да отиде, където и да е и да вземе „Книгата на Мъдростта“ със себе си. И да я скрие.

— Ако се е подготвила добре — каза той, — книгата не е изгубена. Но имаме много работа, ако искаме да я намерим.

Без да каже нищо, Серена започна да изучава останките на колибата през полуспуснатите си клепачи, опитвайки се да си спомни мястото на всички предмети. Отиде и застана там, където преди беше леглото й. Нищо не беше останало, освен спомените й. И камъкът. Баба й беше избрала напълно удачно строителния материал.

— Вземи лампата — каза Серена някак разсеяно.

Ерик застана до нея и взе лампата от ръката й.

— Сега отиди там, където преди беше станът — каза тя. — Не. Малко по-вдясно. Още. Тя не обичаше огънят да е прекалено близо до работите й. Да. Точно там.

Без да обръща внимание на пепелта и мръсотията, Серена седна там, където някога беше спала. С почти затворени очи, си спомни къде беше станът, как беше изглеждал той на светлината на газената лампа, когато тя се събудеше внезапно посред нощ, а баба й тъчеше и тъчеше, елегантна и тънка като пламъците, способна да оцелее като самата земя. На нея й беше липсвала нежност, но тя винаги беше там, когато Серена се събудеше посред нощ. Винаги.

Завита и стоплена от завивките, които баба й тъчеше, Серена обикновено беше много тиха нощем и лежеше полузаспала, със затворени очи. Обичаше да гледа през цветната дъга, образувана от полуспуснатите й клепачи, как баба й работи. И обикновено заспиваше така. Но понякога, особено през първата година след смъртта на майка й, сънят все не идваше или беше накъсан. И детето се събуждаше стреснато. Скоро се научи да лежи кротко, за да не безпокои жената, която сега беше единственият източник на сигурност за него.

Понякога тази неподвижност беше възнаграждавана от специални сънища, сънища с небивала красота, видения на злато и скъпоценни камъни, отразяващи светлината. Времето и пламъците се топяха, докато страниците се обръщаха, богати на чувства и спомени…

„Ти си будна, момичето ми. Не се опитвай да ме заблудиш. Знам.“

Тишина и неестествено застиналото тяло на момичето.

„Ако някога кажеш нещо за това на някого, ще си замина оттук и ще те оставя сама. Ще бъдеш мъртва за мен, както е майка ти.“

Задушено стенание и нищо повече. Отново тишина.

„Трябва да забравиш за това. Трябва да забравиш всичко!“

Тишина.

После, по-късно, много по-късно, шумът от камък върху камък нарушаваше мрака и безмълвието.

И на сутринта оставаше само сънят, за който никой не говореше.

Никога.

— Виждала съм „Книгата на Мъдростта“ — каза тя и вдигна поглед.

Очите на Ерик бяха като течно злато, но много по-живи и я гледаха с топлотата, която толкова много й липсваше в детството.

— Да — каза той. — Вече ми го каза.

— Искам да кажа, наистина съм я виждала.

— Да. Описа ми онова, което си виждала в детството си. — Тогава тя беше говорила с гласа на дете и сърцето му беше страдало за нея.

Тя видя, че той й вярва, и въздъхна.

— Беше прав. „Книгата на Мъдростта“ е тук.

Той кимна. Много повече се тревожеше за нея, отколкото за каквото и да било друго, дори и за книгата.

— Добре ли си?

Усмивката й беше колеблива, трепереща, но истинска.

— Да. Понякога спомените са болезнени, нали?

— Болезнени са. — Той й се усмихна. — О, да. Може ли вече да преместя лампата?

— Какво? О, да. Съжалявам. Не мислех за това.

Той направи няколко крачки към северния край на стаята.

— Станът допираше ли се до стената?

— Не. На баба й беше необходимо място, за да проверява плата и от другата страна.

Той й показа с поглед, че не разбира.

— Обратната страна на плата остава към тъкачката — обясни му Серена. — Така че, за да види модела и лицевата страна, които оставаха откъм стената, баба трябваше да обикаля стана. Тя беше поставила огледало на стената, но от време на време трябваше да проверява и с очите си.

— И защо е тъкала по този начин?

— Нима наистина искаш да чуеш лекция по въпроса…

— Не — побърза да я прекъсне той. — Ще приема думите ти на доверие. Значи станът е бил на разстояние три или четири фута от стената?

— По-малко от три фута. Скобите стърчат от двете страни на около два фута. Тя нямаше нужда от повече място. Стараеше се станът да не заема прекалено голяма част от стаята. Колибата беше малка, а и баба не беше едра жена, въпреки че се справяше с всичко. Беше висока може би пет фута и три инча и беше много слаба. Като че ли животът в пустинята беше изсмукал силите й.

— И така, значи скобите са определяли разстоянието от два фута от стана до стената. Тя можеше ли да прекрачва скобите?

— Много лесно.

Той седна на петите си и втренчи поглед в пода, който някога, преди пожара, беше оставал зад стана. След няколко секунди отмести встрани останки от изгоряло дърво и купчина пепел.

— Колко широк беше станът? — запита той.

— Шест фута, най-много, заедно с рамката.

Въпреки че кимна, тя се съмняваше, че той я слуша.

Изправи се и отиде при него. Загледа го как обхожда стените и пода с поглед, сякаш вижда през тях. Изпитваше странна сигурност, че използва много повече от обикновените сетива.

Майстор на моделите. Тя пренебрегна нежелания шепот, който чуваше в съзнанието си.

— Какво търсиш?

— Отвор — каза той, без да вдигне поглед.

— В камъка?

— Стената не е достатъчно дебела, дори в основата, за да защити книгата от щети при пожар. Трябва да е скрита в пода.

Тя коленичи и започна да разчиства боклука от пода с две ръце. Бобините се търкаляха и стържеха по камъка, описваха ексцентрични кръгове и издаваха нещастни звуци, които я караха да хапе устни.

„Като кости, осквернени, след като са положени в гробница.“

— Махни се от мен — прошепна тя.

Ерик, изненадан, вдигна поглед.

— Не ти — обясни тя. — Другата Серена.

— О! Тя. Кажи й да вземе със себе си и другия Ерик.

Тя вдигна рязко глава.

— И ти ли? — После, като говореше бързо, допълни: — Разбира се. По дяволите. Той красив като теб ли е?

— А тя красива ли е?

— Аз не съм красива.

— И аз не съм красив.

Тя отвори уста, въздъхна и отметна кичур коса от лицето си.

— Всичко зависи от това, кой те гледа, нали?

— Да, така е. — Той я погали нежно по бузата. — Красива си.

Тя изви очи към тавана. И се усмихна почти срамежливо. Той подръпна шала й и се зарадва на мекотата на материята. После, без предупреждение, я целуна бавно по врата там, където шалът го беше оставил открит и незащитен. И отново започна да изучава камъните с поглед.

Пепелта и мръсотията бяха заличили следите от пръсти, но нищо не можеше да заличи слабото оронване на камъка там, където се беше търкал в друг камък всеки път, когато дупката биваше отваряна. В центъра на правоъгълника камъкът беше по-червеникав. Беше част от модела, който беше вграден и в самия под. И се виждаше лека пролука.

— Намерих те — каза той тихо. — Вземи отново лампата.

Тя се отмести леко. Ерик опипа леко мястото около червеникавия камък и то, макар и малко, поддаде. Той натисна по-силно. Част от камъка се надигна нагоре. Ерик вдигна парченцето и го остави встрани. В малкия отвор, който се образува, на фона на чернотата, изпъкваше, в малко по-светъл черен нюанс, върхът на стоманен болт, който беше по-широк от инч. Той коленичи и сграбчи халката.

— Тя сигурно е имала инструмент, с който е работела над болта, но мисля, че ще мога… — Раменете му изпъкнаха още повече, когато задърпа с всички сили нагоре.

— Нека ти помогна.

— Няма място. — Той изпъшка, премести тежестта на тялото си на другия крак и отново задърпа.

Неохотно и със скърцане, като нещо, което от дълго време не е било местено, каменният капак се освободи. Отворът беше дълъг колкото ръката му от рамото до лакътя и почти толкова широк, но прекалено дълбок, за да се види дъното. Тя вдигна лампата по-високо и напрегна зрението си.

Отворът беше празен.

Разочарованието я обхвана, по-силно отвсякога. А после тя забеляза, че на едно място черният цвят е по-наситен. Имаше нещо на дъното на дупката. Тя спусна лампата по-ниско и двамата видяха пакета, обвит в черен плат.

— Хайде — каза той и протегна ръка към лампата. — Твое е. Вземи го.

Тя остави лампата на земята.

— Има място и за двама ни.

Заедно, без да смеят да дишат, за да не прогонят щастието, те спуснаха по една ръка в дупката и издърпаха изненадващо тежката чанта. Изпълнени с благоговение, двамата седнаха на каменния под. След миг Серена отвърза вървите на ръчно плетената торба. Когато извади онова, което беше вътре, тя ахна и си пое рязко дъх, защото изпита едновременно и удоволствие, и недоверие.

Покрита със злато, почти изцяло заета от два преплетени инициала, обсипана с шлифовани скъпоценни камъни, „Книгата на Мъдростта“ изглеждаше като сън на светлината на лампата.

— Е, не е ли красива?!

Ерик и Серена се обърнаха рязко по посока на гласа. На прага на колибата стоеше Уолъс. Дулото на пистолета в ръката му беше студено като усмивката му.

Усмихваше се, когато стреля в Ерик.

— Това е заради случилото се на скалата, задник такъв.