Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Реъритис Ънлимитид (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moving Target, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2010)
Корекция
varnam (2016)
Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Автор: Елизабет Лоуел

Заглавие: Подвижна мишена

Преводач: Силвия Вангелова Ненкова

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: Роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

ISBN: 954-17-0214-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3764

История

  1. — Добавяне

Глава 52

— Хората все още се тълпят около книгата — каза Серена, докато наблюдаваше дискретното бутане с лакти, което се получаваше в резултат на желанието на много хора да се приближат до атракцията, струваща милиони долари.

Ерик не вдигна поглед. Той изглеждаше концентриран в задачата да избере между два листа от „Книгата на часовете“, но всъщност вниманието му беше приковано в двама мъже в костюми, които седяха на столове до и с гръб към стената. Бяха се навели един към друг и като че ли се бяха отделили от всички други в помещението. Сигурно вярваха, че многобройните разговори в залата ще заглушат успешно техния. В повечето случаи, точно така би станало. Но Ерик имаше изключителен слух, а човекът, който се опитваше да направи продажбата, имаше глас, който се открояваше.

— … да платите милион. Тя не знае какво притежава. От „Книгата на келтите“ насам не е имало нищо с такова качество.

— Сигурен ли сте, че не знае?

— Ако знаеше, щеше да иска поне няколко милиона, нали? Това е повторение на онзи случай с чудесния италиански „Госпел“ от миналата година. Наследство. И една глупава наследничка. И една добра сделка за нас.

— Да, но…

— Виж, хората, които не ценят това, което имат, не заслужават да го имат. Ако тя приеме няколко хиляди долара за произведение на изкуството, което струва много милиони, е, това е цената, която ще заплати, защото е невежа в областта на културата.

— Доколкото това е законно.

— Няма проблеми. Все още не са успели да прокарат закони против глупостта.

Нито един от двамата не спомена думата „етика“, защото тя не интересуваше никого.

— Значи мислиш, че можеш да получиш ръкописа само срещу няколко хиляди?

— Може би. Може да се стигне и до сто хиляди, защото, макар тя да е скромна и да твърди, че не притежава цялата книга, мълвата казва обратното. Най-вероятно тя просто иска да вдигне цената. Ти само дай пари в брой. Аз ще взема двайсет процента.

— Петнайсет. А това е отново половината на таксата за нови открития.

— Да, но без мен ти…

— Петнайсет — прекъсна го доста раздразнено човекът с парите.

— Добре. Петнайсет. Но имам нужда от парите бързо. Говори се, че вече е изпратила страниците на Уорик.

— Да. А аз чух, че са фалшиви.

— Фалшиви, глупости. Моят източник твърди, че е масивно злато.

— А кой е твоят източник?

— Същият, както винаги.

— Да, и кой е той, все пак?

— Малкото птиченце.

Ерик продължаваше да гледа илюстрацията, която представляваше представата на художника от петнайсети век за Възкресението, когато единият от двамата мъже профуча бързо край него. Беше мъжът, чийто глас така добре се открояваше, онзи, който говореше за малки птиченца.

— Продадохте ли вече нещо? — каза гласът току до рамото на Ерик.

— Не — каза собственикът на сергията, млада жена на име Мариан, която гледаше Ерик с крайчеца на окото си. — А вие?

— По дяволите, не. Никой не купува на събитие като това. Ние тук сме просто безплатно шоу.

Когато мъжът се шмугна в друга пътечка между редовете и започна да разпитва всеки един от собствениците на щандове, Ерик вдигна поглед.

— Кой беше този? — запита той Мариан.

— В. Л. Стивънсън. Има щанд по-надолу на първата редица, но никога не се заседява там.

— Най-вероятно това е причината да не продава нищо — каза Серена.

Погледът на Мариан подсказваше, че би предпочела Ерик да е сам, но тя любезно каза:

— Най-вероятно сте права. Повечето собственици на щандове си помагат, ако са близо един до друг, но… — Тя сви рамене и не изказа на глас очевидното — че не е така с чудак като В. Л. Стивънсън, че да си помагаш взаимно с него, е игра за глупаци. Наведе се по-близо над страницата, която Ерик разглеждаше, и показа с показалеца си, чийто нокът беше лакиран в яркорозово, рисунката. — Интересната част от този ръкопис, в добавка към използването на листове злато, е, че това е един от най-ранните известни примери за средновековна украса, изработвана от изрезки, вземани от други книги.

— По онова време не е ли съществувало нещо като авторско право? — запита Серена.

— Нямало е нужда. Копирането е било необходимост, за да има някакъв вид литература и религия изобщо. Преди да са започнали да номерират страниците, оцветените главни букви и миниатюрите служели като начин да се запомни на коя страница се намира определена проповед, така че рисунките, съответно, също били копирани.

— Преди механичното отпечатване, било въпрос на чест твоят ръкопис да е на разположение на по-малко известните и не така щастливи религиозни общности — каза Мариан. — Богатите манастири дори давали назаем книгите си, за да бъдат копирани от бедните монаси, които не можели да си позволят скъпи пергаменти и обикновено остъргвали предходните текстове.

Серена погледна страницата. В нея имаше достатъчно богатство от цветове, но бяха лошо комбинирани. Птиците изглеждаха така, сякаш бяха безредно залепени тук-там просто за да не изпаднат от страницата.

— А после изобретили печатарската преса — каза Ерик и прехвърли вниманието си върху друга страница. Тази беше по-бедно оцветена. Имаше само червени главни букви на по-важните места. — И това сложило край на нуждата от ръчно копиране. В съвременността копията се смятат за нещо по-нисше, но в древните времена оригиналността не е била нито преимущество, нито ценност. Точно обратното. Била нещо подозрително.

— Има смисъл — каза Серена. — Повечето от първите книги били религиозни, а в религията, оригиналността е просто друго наименование на ерес.

Ерик се усмихна и погали с пръсти дългата й плитка.

— Бързо схващаш, нали?

— Достатъчно бързо, за да те ударя, ако разхлабиш косите ми — каза тя. Беше открила, че много й харесва той да разплита косите й, но сега моментът не беше подходящ. — Ако го направиш, ще трябва отново да сплетеш косата ми.

— Очаквам го с нетърпение. — Усмихнат, той се обърна към Мариан. — Този ръкопис е интересен, но не отговаря съвсем точно на нуждите ми. Имате ли някакви палимпсести, особено такива, датиращи от петнайсети век? За предпочитане, с оцветени главни букви и миниатюри.

— Съжалявам. Нашата специалност са целите ръкописи. Опитахте ли при Реджи Смит?

— Да.

Тя смръщи вежди и огледа залата, като че ли очакваше от нея да получи вдъхновение.

— О, разбира се! Албърт Ларс. По-надолу, в края на пътека „И“. Той има огромна колекция от оцветени единични страници и чудатости. — Тя надраска набързо нещо върху визитката си. — Ако не можете да го хванете зад щанда, опитайте този номер. Той работи и в извънработно време.

— Благодаря, ще го направя — каза Ерик топло.

И наистина го имаше предвид. Не искаше да улеснява работата на Ед Хелър, а не мислеше, че някой ще му препоръча добрата стара Бърт, което, на свой ред, щеше да му осигури извинение да преследва другия дилър, който беше известен с това, че в миналото имаше някаква връзка с някои страници от „Книгата на Мъдростта“. Може би Хелър нямаше да успее да направи връзката. Може би не. Струваше си да опита.

Ерик прибра визитната картичка в джоба си и започна бавно да си пробива път към въпросния щанд, като говореше с всички изложители и персонала с надеждата, че ръката на Хелър ще се схване от усилието да запише с кого са разговаряли и какво е било казано. Когато стигнаха до щанда, погледът на Серена вече беше замаян.

— Мисля, че вече започвам да схващам — каза тя. — Наричаме ги миниатюри, защото в началото са били рисувани само с червена боя, която се нарича minium.

— Точно така. После били включени и другите цветове. Името не се променило, но значението — да.

— Схванах. Миниатюрите са по-скоро независими от текста, отколкото част от него. Всъщност, могат и да нямат нищо общо с него.

— Точно така.

Тя продължи да му бъбри нещо. За начина, по който умът й организира уж несвързани едни с други факти, за това, че Пики бил свикнал как работи умът й и просто не й обръщал внимание, че с Ерик й било по-забавно, защото, изглежда, двамата наистина се забавлявали.

— Знам още, че белтъкът на яйцето е съставна част от мастилото. Кой, предполагаш, се е сетил, че е толкова лепкав?

— Майката на първото дете, което е изпуснало яйце и домашният му любимец, естествено, мишка, е залепнал за пода.

Серена се засмя щастливо.

— Hexateuch и inclinable са истински думи. Първата означава първите шест книги от Стария завет. А втората — която и да е книга, отпечатана преди 1501. Първата е още другото име на „Книгата на часовете“.

— Всичко това е и много красиво, нали?

— Да — каза тя, но без особено въодушевление. — А келтският стил означава „различен от другите“.

Ерик се засмя.

— Само ако говорим за периоди от време. Точно затова обикновено добавям думите „ранен дванайсети век“ към описанието. Така по-накратко обяснявам какво търся.

— Значи Ерик Мъдрия е истински анахронизъм?

— Може би. А може би сложният и изобилстващ от цветове и украса келтски стил е отговарял по-добре на неговите нужди, отколкото класическият романски стил. Каквото и да е, изборът е направил той, а не необходимостта. Той не е бил невеж. Напротив, бил доста добре образован за времето си. Знаел е и какви събития се разигравали на континента в това време. Може би дори е участвал в един от кръстоносните походи. Със сигурност е имал приятели или съюзници, които са се били при Сарацин.

— Откъде знаеш?

— В „Книгата на Мъдростта“ се споменава един от съюзниците на Ерик — Доминик льо Сабре, по прякор Меча. Бил нормански рицар, който получил свободата си в Англия като награда за отлична служба по време на кръстоносните походи.

— Много щедро от страна на краля.

— До известна степен. Кралят на Англия бил копеле с остър ум. Той дарил Доминик със земя и му осигурил подходящ брак. Доминик живеел на границата, където саксонците все още не искали да се кланят на английския крал. С един-единствен ход, кралят се освободил от добрия боец и рицар и си осигурил мощен съюзник на границата в неспокойни времена.

Серена се замисли за красивите страници, оставени й в наследство от баба й.

— Някак си не ми се струва възможно такова красиво произведение на изкуството да идва от време на политически борби. Споменах ли открито думата „война“?

Ерик вдигна бързо поглед и улови смръщеното й изражение.

— За високите стени на манастирите и доброто укрепление на замъците все е имало някаква причина. Ако нямало война, имало бандити или амбициозни съседи. В онези дни, силата на ръцете осигурявала мир и спокойствие. Както и да е, Северна Англия и Южна Шотландия са били свидетели на не едно кръвопролитие. — Той сви рамене. — Кръвта най-вероятно е била първото мастило.

— Весела мисъл.

— Реалистична.

Серена не оспори. Беше забелязала как той оглежда тълпата, уж нехайно, на всеки няколко минути. Както направи и в този момент.

— Откри ли го? — запита тя със свито гърло.

— Кое?

— Каквото търсиш.

Той видя широкото лице на Хелър и късо подстриганата му светла коса.

— Да. Открих го.

— Не е някой, с когото искаш да се запознаеш.

Ерик се запита лениво дали няма да е по-добре, ако остави Хелър да го проследи до някое тихо и спокойно място, където никой няма да ги прекъсва. После отхвърли идеята. Хелър със сигурност нямаше да знае нещо повече от Уолъс за тайнствения работодател. Даже вероятно щеше да знае по-малко. В тяхното сътрудничество, Уолъс беше този, който дърпаше конците.

— Струва ми се, че Бърт не е тук — каза Серена.

Ерик престана да гледа Хелър с крайчеца на окото си и погледна към празния щанд на Бърт.

— Ако, искате да видите частното шоу на мистър Ларс — каза строен млад мъж от съседния щанд, — той е от другата страна на коридора в Сребърната стая. Не се тревожете, че ще закъснеете. Той не държи на формалностите.

— Благодаря — каза Ерик.

— И какво ще правим сега? — запита Серена тихо.

— Ще отидем на партито на Бърт.

— Не сме поканени.

Той й хвърли кос поглед.

— Купувачите са винаги поканени на партитата на Бърт.

— Тогава защо е в частна стая?

— Ще видиш.