Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Реъритис Ънлимитид (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moving Target, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2010)
Корекция
varnam (2016)
Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Автор: Елизабет Лоуел

Заглавие: Подвижна мишена

Преводач: Силвия Вангелова Ненкова

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: Роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

ISBN: 954-17-0214-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3764

История

  1. — Добавяне

Глава 32

— Не съм казал, че от Къщата „Уорик“ са наели някого — каза Ерик извънредно внимателно.

Имаше намерение да си държи устата затворена, докато Серена не му се довери напълно. Колкото по-дълго я познаваше, толкова по-сигурен беше, че тя няма да е никак доволна, когато разбере, че, технически погледнато, той е представител на Уорик.

— Но никой друг не знае за страниците — възрази Серена. — Кой друг би могъл да бъде?

— Онзи, който ти е дал страниците, също знае.

— Хинъм.

— Кой? — запита Ерик, макар вече да знаеше.

— Мортън Хинъм, адвокатът на баба ми.

— Голям офис?

— Малък. Има само една секретарка.

— Която се среща с приятели за обяд и говори за семейството си, за съпруга си, за любовниците си, за бебета, за работа.

— Информацията за клиентите е поверителна.

— Да, така се предполага.

Серена си представи секретарката на Хинъм — с боядисана синя коса, с дантелена якичка. И поклати глава.

— Не мисля така.

— Не е задължително да мислиш като мен. Има и други възможности.

Мъжката тоалетна в голяма аукционна къща например. Макар вече да знаеше как е изпратила копията, предполагаше се, че не знае. Освен това от много питане глава не боли. Понякога отговорите се променяха и хвърляха нова светлина.

— Как изпрати страниците на Уорик?

— С фирма за доставки.

— В дома му в Палм Дезърт?

— Не. Къщата „Уорик“ в Манхатън.

— Където в една стая сортират доставките, охраната ги отваря и после ги предава, отворени, имай предвид, по веригата, докато стигнат до човека, за когото са предназначени. После този човек пита другите за мнението им, а те говорят и с други хора, свързани с бизнеса. И най-много след два часа новината за нови страници се разнася от крайбрежие до крайбрежие и от континент на континент.

— Със сигурност в Къщата „Уорик“ всеки ден пристигат и по-интересни неща.

— Вероятно, но не минават през общата стая за разпределение.

Тя стисна устни.

— Но оцветените ръкописи са толкова скучно, строго научно, поле. Не мога да си ги представя да привличат такова широко внимание.

Ерик й хвърли пълен с недоверие поглед, преди отново да посвети цялото си внимание на пътя.

— Парите обикновено предизвикват всеобщ интерес — каза той остро. — А една страница от древен ръкопис може да стигне цената, на търг, от хиляди долари. Десетки хиляди долари. Една страница от ръкописа на светеца Ло беше продадена миналата година за 3.6 милиона долара. А богато украсен френски ръкопис достигна цена от повече от пет милиона.

— Пет милиона долара… — Серена издиша шумно. — За книга, за която никой не е чувал дори!

— Там е цялата работа. Дефицитът на пазара вдига цената. В момента всичко, свързано с древните келти, е модерно и, съответно, има голямо търсене.

— Но аз имам само четири страници, не цяла книга.

Той се замисли за собствената си колекция, в която имаше и няколко страници от „Книгата на Мъдростта“, плюс копия на всички страници, които беше успял да проследи на пазара. После се сети за изкусителното предупреждение на баба и: Ако решиш да се впуснеш след наследството си…

Посланието внушаваше идеята, че цялата книга е непокътната, с изключение на онези страници, които са били откраднати през вековете. Дори само половината да бяха останали, идеята за такава книга би спряла дъха на когото и да било. Чудеше са дали Уорик знае. После се замисли за проницателния старец и реши, че вероятно знае. А ако не знаеше, и това щеше да стане. Скоро. По един или друг начин, Уорик откриваше всичко, което ставаше в търговията с оцветени ръкописи.

Серена нежно издърпа пръста си от устата на Пики, защото той беше заспал. Котаракът не се събуди.

— А колко ще струва цялата „Книга на Мъдростта“? — запита тя и изтри пръсти в дънките си.

— Повече от ръкописа на светеца Ло. Много, много повече. — Тонът му беше неутрален. — Ако се докаже, че са истински, тези страници, които имаш, са най-редки сред редките. Оцветените страници от първата половина на дванайсети век са много необичайни. В Британия, за разлика от Франция, дванайсети век бил време на политически и социални промени, а не на небивало богатство. А богатството е движещата сила на изкуството.

— Значи моите страници са били уникални и в своето собствено време?

— Доколкото знам, да. Особено в избора на стила, който по онова време бил вече на няколко века. Но много скоро някой може да открие нещо, което ще затъмни всичко, което имаме сега. Ако не е фалшификат, разбира се. — Тонът на Ерик беше язвителен.

Серена искаше отново да запита дали нейните страници са истински. Но не го направи. Нямаше смисъл. В момента Ерик не знаеше нищо повече от онова, което знаеше, когато ги беше видял за първи път.

— Значи, ти мислиш, че много хора може би знаят за моите страници — каза тя.

— Мълвата за нещо ново, особено ако е свързано с древните келти, и за неговото високо качество минава през света като торнадо. Вероятно всички заинтересувани предлагат високи подкупи и дърпат различни конци, само и само да видят твоите страници.

Тя смръщи вежди.

— Не ми помагаш много. Излиза, че всеки може да ни е пуснал опашката.

— Да.

— И как ще разберем кой го е направил?

— Когато му дойде времето, аз самият ще му задам този въпрос.

Тя се засмя, но после разбра, че той не се шегува.

— Това е смешно. Може да бъде и опасно.

— Опасно е и шофирането с осемдесет мили в час. Това е само част от цената, която плащаме за живота в двайсет и първи век.

Той смени платното, а стрелката на скоростомера се премести в средата на деветдесетте. Той задържа крака си на педала на газта дори след като задмина камиона, превозващ чакъл, който преливаше и над двете му перила.

Ерик погледна в огледалото. Нито една от колите, които бяха зад тях, не ускори внезапно. Значи никой не ги следеше. След миля или две, щеше да намали рязко скоростта, за да провери дали ще има кола зад тях, която не иска да го изпревари.

— Не мога да те моля да се справиш с човек, за когото се знае, че обича насилието — каза Серена.

— Няма да ме молиш. Аз ще изявя доброволно желание.

— Но аз не мога да си позволя да наема…

— Забрави — прекъсна я той. — Готов съм да платя, за да прекарам, много време при това, с тези страници. По този начин и двамата ще получим каквото искаме.

Тя хвърли поглед в страничното огледало. На пътя имаше няколко бежови коли. Нито една от тях не беше достатъчно близо, че да разчетат номера й. Но Ерик караше така, сякаш гумите му се бяха подпалили. При тази скорост беше трудно да се разчете каквото и да било, освен огромен билборд.

— А какво ще каже шефът ти? — запита тя след малко.

Ерик премигна и се запита защо ли му задава този въпрос. Вдигна крак от педала за газта и намали до позволената. Сега вече му се струваше, че пълзи.

— Какво за шефа ми? — запита предпазливо.

— Той няма ли да се ядоса, че губиш време по проект, който няма нищо общо с работата ти?

— Аз съм консултант. Моето време изцяло ми принадлежи. — Което беше, до известна степен, вярно. Но не беше достатъчно, за да отрази напълно връзката между Къщата „Уорик“, „Реъритис Ънлимитид“ и Ерик Норт. Не че това имаше значение, защото нямаше конфликт между онова, което искаха „Реъритис“ и онова, от което Серена имаше нужда. Но той не очакваше от нея да види нещата по този начин, преди да му се е доверила напълно. — Освен това другият ми шеф се интересува от ръкописи.

— И кой е той?

— Тя. Дейна Гейнър.

Серена се загледа във „Ферарито“, което в момента ги изпреварваше, но всъщност не виждаше нищо. Опитваше се да си представи връзката между нещата.

— Какъв, по-точно, е бизнесът на шефовете ти? Аукционна къща? Галерия? Музей?

— Не. Те притежават „Реъритис Ънлимитид“.

— Какво е това?

— Никога ли не си чувала!

Тя поклати глава, но после каза:

— Чакай! Не прочетох ли нещо за „Реъритис“ преди няколко месеца? Някой беше направил незаконни разкопки в Юкатан и внесъл незаконно златни статуетки в Съединените щати, а някой от „Реъритис“ ги беше открил и изпратил обратно в Мексико.

— Историята е достатъчно близо до истината.

Всъщност това беше Шейн Танънхил, който обикновено залавяше колекционерите на незаконно злато. Хората винаги му предлагаха „горещо“ злато. Те предполагаха, че всеки, който притежава казино, е корумпиран и не би дал и пет пари за произхода на златото. Шейн много внимателно създаваше такова впечатление и дори, ако можеше, го подсилваше. Искаше, като го погледнат, хората да предполагат най-лошото. В някои случаи и, до известна степен, това беше така.

— Това ли прави „Реъритис“? — запита Серена. — Пречи на незаконната търговия?

— Хората от „Реъритис Ънлимитид“ купуват, продават, защитават и оценяват произведения на изкуството. Ако искаш да продадеш нещо, но твоята застрахователна компания не иска да го разнасяш от дилър на дилър, а най-добрите дилъри не искат да дойдат при теб, ние имаме специални стаи за целта в „Реъритис“. Ти донасяш стоката, ние оценяваме всичко, разбира се, ако искаш, и изпращаме поканите. Всички, които са замесени, знаят, че не може да има никаква кражба под покрива на „Реъритис“.

— Но „Реъритис“ слага голяма такса — каза тя.

— Разбира се. Името на компанията не е „Благотворителност“. Собствениците, Нийл и Дейна, изкарват наистина много добри пари. Но работят по двайсет и четири часа в денонощие, седем дни в седмицата, петдесет и две седмици в годината.

Серена сви рамене. Не беше впечатлена. Дългите часове работа бяха цената, която плащаше всеки, който работи за себе си.

— И така, ако исках да продам страниците си, можех да използвам „Реъритис“ за посредник?

Адреналинът се покачи в кръвта на Ерик само като си помисли, че страниците могат да бъдат продадени. Може би Уорик нямаше да ги иска всичките, особено ако вярваше, че са фалшиви. А може би само се опитваше да намали цената. Той беше най-лакомата и най-опасната акула в света на бизнеса с изкуство.

— Да. А искаш ли да ги продадеш?

— Не — отговори тя веднага. — А ти казваш, че „Реъритис“ не е аукционна къща?

Той отпусна малко ръцете си, стиснали силно кормилото. Добре беше, че страниците не са за продан. Защото, ако бяха, самият той трябваше да преговаря с Уорик за цената. Всеки, който от пръв поглед заявяваше, че те са фалшификат, не заслужаваше да ги притежава. Освен ако, разбира се, умният Уорик не знаеше нещо, което никой друг не знае. Като си помисли за тази възможност, по лицето на Ерик отново се изписа онова изражение на човек, смучещ извънредно кисел лимон.

— Продажбата е само една от услугите, които „Реъритис“ предлага — каза той. — Също и защитата. Ако имаш ценна пратка, ние ще я пазим по целия път. Ако имаш нещо за продан, ние го купуваме от теб или ти намираме купувач. „Реъритис“ имат изключително подбран списък от клиенти. Имаме и списък на тези, които търсят определени неща. Ако ги открием, купуваме ги за тях.

— Купувате, продавате, оценявате, защитавате. — Серена изброяваше, като свиваше пръсти. — Репутацията сигурно е много важна във вашия бизнес.

— Репутацията е важна за всички — оценители, собственици на галерии, дилъри, въобще — хора, свързани с този бизнес. Ако имаш репутация на безчестен човек, списъкът с клиентите ти отразява този факт. Ако имаш репутацията на некомпетентен, стоките, които предлагаш, го отразяват.

— Не мога да повярвам, че бизнесът със стоки на изкуството се поддържа предимно от учени и светци — каза тя рязко, без заобикалки.

— Вярно. Да продадеш на възможно най-добрата цена, е част от играта. Но да лъжеш и да крадеш, за да постигнеш това, не е. — Погледът на Ерик се стрелна към огледалото за обратно виждане. Като се изключи зеленият малък пикап, появил се преди няколко минути, всички други изпреварваха бавно движещия се „Мерцедес“. Човек, който спазва ограничението за скоростта, бива изпреварван от всичко, което има колела, включително от седемдесетгодишни бабички, които карат трийсетгодишни автомобили. — Позволено е също да придадеш възможно най-добрия вид на стоката, която предлагаш — продължи той. — Но да правиш тайна реставрация — не е. Позволено е също да посочиш само тримата последни собственици на произведението. Но ако произходът е съмнителен, не е позволено да запазиш това в тайна.

— И кой е въвел тези правила?

— Главно хората от бизнеса. Ако грешката е много лоша, има организации, които се грижат да бъде поправена и санкционирана. Защо? Да не би да планираш да нарушиш някои правила?

— Не. Просто искам да знам какви са и дали се отнасят за всички в тази игра.

Той се усмихна доста мрачно.

— Обзалагам се, че и като дете не си вярвала в Санта Клаус.

— А ти вярвал ли си?

— Разбира се.

— А после сигурно си сравнил обиколката на обикновен комин с обиколката на задника на средно едър мъж и си си направил съответните изводи.

Той я възнагради с кратък и немного приятен смях.

— Как позна?

— Правиш ми впечатление на разумен човек.

Той се замисли за страниците от дванайсети век, които не излизаха от съзнанието му; за образа на магьосницата чаровница със златисточервеникавата коса и виолетовите очи и за болката на мъжа, когото никога не беше срещал и никога не би могъл да срещне — мъж, който беше живял преди почти хиляда години.

И все пак, Ерик Норт имаше абсолютно същия почерк като своя съименник от средновековието. Във всяка една подробност, дори в начина, по който държеше и повдигаше перото — леко наклонено вдясно. Започваше да подозира, че и мечтите му са като тези на другия Ерик, че са точно и цветно копие на неговите спомени и чувства.

Той отблъсна тази мисъл, защото го караше да се чувства неудобно и неприятно. Щеше да се придържа към онези деветдесет и пет процента от своята личност, които бяха ужасно нормални и не по-малко скучни.

Щеше да се чувства по-добре и по-способен да спази това свое обещание, ако не усещаше смеха му през вековете, ако не беше виждал в съзнанието си Ерик Мъдрия с отметната назад глава, а очите му, подобни на хищнически, да светят от удивление. Още един Ерик — толкова арогантен и избирателно сляп като него самия.