Елизабет Лоуел
Подвижна мишена (63)

Глава 62

Вентилационната система на „Убежище“ беше толкова добра, че в апартамента, в който бяха настанени Ерик и Серена, се усещаше само много слаба миризма на прясна боя. Но те нямаха възможност да се насладят на уединението си. Едва бяха прекрачили прага на стаята си, и Лапстрейк излезе иззад нея и я затръшна.

— Здравей, Йън — каза Ерик. — Познаваш ли се със Серена?

— Не. — Лапстрейк се усмихна на рошавата червенокоска, чиито очи караха мъжа да мечтае за хубави неща. — Здравей, Серена. Аз съм Йън.

— Довиждане — каза Ерик на Лапстрейк и отвори вратата, преди Серена да е успяла да каже нещо. — Нийл иска да говори с теб.

— Сигурен ли си? — запита Лапстрейк и погледна през рамо към Серена.

— Да. — Като го побутна недотам нежно, Ерик избута Лапстрейк през вратата, затвори я и спусна резето.

Тя отметна косата си назад от лицето.

— Това беше забележително грубо.

— Той е прекалено красив, за да бъда в безопасност.

— Така ли? — Тя се прозина. — Не съм забелязала.

— Нима? Какъв цвят са очите му?

— Хм. Да видим. Имам шанс петдесет процента. Светли?

— Тъмни. — Ерик я изгледа доста странно. — Наистина ли не забеляза?

— Един красив русокос мъж е всичко, с което мога да се справя в момента.

— Йън е с тъмна коса.

— Господи, колко добре го познаваш! Може би аз съм тази, която трябва да ревнува?

Ерик се засмя високо, защото беше изненадан. После я прегърна.

— Действаш ми добре — каза й тихо. — След преживяното снощи, не мислех, че ще мога да се смея скоро.

Тя го прегърна по-здраво, а сърцето й прескочи един удар, когато си спомни как изтичва от кухнята на Бърт, а наоколо всичко е в пламъци.

— Можеше да загинеш — каза му с дрезгав глас и целуна топлата му гола кожа под сакото на Нийл. — Сигурен ли си, че си добре?

Дишането му стана колебливо, тежко. Той я дръпна по-плътно към себе си и зарови лице в шията й. Мекият шал погали устните й, преди той да го отметне и да целуне кожата й.

— Става ми все по-добре с всяка секунда.

Тя се отдръпна леко и го погледна.

— Имах предвид пожара. Изгорен ли си някъде?

— Да. Ужасно е. Не виждаш ли?

Тя се засмя, като видя дяволитото му изражение. После, когато устата му покри нейната, забрави дори да диша. Той имаше вкус на глад за страст, на мрак и нужда. Въпреки че между двамата стояха много въпроси, на които още не беше отговорено, всичко женско в нея му отвърна веднага. Каквото и да се случеше в бъдеще, в момента беше достатъчно, че двамата са заедно и са живи.

— Серена?

— Да — прошепна тя. — О, да.

Това беше последната свързана дума, която беше произнесена дълго време след това, докато преоткриваха колко добре телата им прилягат едно към друго, колко дълбоко той прониква в нея и колко всеотдайно го приема тя. Огънят, който преоткриваха заедно, беше огънят на птицата феникс, беше по-скоро животодаряващ, отколкото смъртоносен.

Когато, най-сетне, тя лежеше по-скоро заспала, отколкото будна, усмихната, с устни, долепени до ямката на врата му, където се долавяше пулсът му, той освободи шала от ръката й, която продължаваше здраво да го стиска. Бавно, опитвайки се да не я събуди, той стана от леглото и отиде до прозореца, чиито тежки завеси бяха спуснати. Светлината от лаптопа, поставен на масичката до леглото, беше достатъчна, за да вижда мебелите.

Но никаква светлина не би могла да смекчи твърдите очертания на здраво стиснатите му устни, докато стоеше до прозореца на спалнята, дръпнал леко едната завеса встрани, колкото да вижда с едното си око света отвън.

— Усмивката ти не е много приятна — каза тя лениво от леглото. Под чаршафите, тя беше гола, както и той, с изключение на шала, който, незнайно как, се беше омотал около една от китките му.

Той остави завесата да падне и да скрие гледката от очите му. Обърна се и отиде до леглото. Огненочервената коса на Серена извика радостна усмивка на устните му. Той повдигна завивките, вдъхна аромата на жена и интимност и се плъзна до нея.

— Започна да вали — каза тихо. — На Хелър ще му бъде студено, ще бъде мокър до кости и наистина ще започне да съжалява, че му се налага да спи навън, в онзи ужасно малък пикап. Аз, от друга страна, ще се наслаждавам на топлина и удобство тук с теб.

На нея обаче не й беше така забавно, както на него. Не можеше да приеме с усмивка факта, че ги преследват, пък макар и такава отвратителна усмивка като неговата.

— Къде предполагаш, че е Уолъс?

— Лекува си главоболието.

„И, ако Господ е добър, някоя и друга счупена кост на ръката.“

Но Ерик не изказа на глас тази си надежда. Въпреки че Серена щеше да използва охотно пистолета му, ако бяха в опасност, нейното сърце беше по-меко и по-нежно от неговото. Сигурно това беше принос на майка й към общото цяло. От всичко, което беше научил за нея, можеше да заключи, че със сигурност не е наследила това от баба си.

Той я прегърна здраво и я притисна към себе си. Харесваше му да усеща тялото й до своето, а и то му прилягаше така добре, сякаш цял живот са били любовници.

— Имаш ли още някакви неочаквани спомени за корицата или някоя от страниците на „Книгата на Мъдростта“? — запита я той.

Тя обви ръце около него и се наслади на силата на раменете му. После въздъхна. „Неочаквани“ беше дума, която доста добре описваше спомените й, които наистина идваха сякаш от нищото, преодолели бездната на времето.

— Беше толкова отдавна. — Като чу собствените си думи, тя почти се усмихна. — Господи, говоря така, защото имам предвид детството си. За мен годините между една и пет са като живот, живян от някой друг, от някой, когото всъщност не познавам истински. Не си спомням много по-добре и годините между пет и десет. Като неясно петно са и тези между десет и петнайсет. Спомням си по-добре времето, когато бях между шестнайсет и двайсет и съм готова да говоря свързано и интелигентно за периода от двайсет и една до настоящия момент.

— Кога престана да живееш в колибата?

— На осемнайсетия си рожден ден се преместих оттам. Баба ме окуражи да го направя. Каза ми, че никога нищо няма да предприема, ако се мотая в колибата до смъртта й.

Той подсвирна тихичко.

— Баба ти никак не прилича на обикновената любяща баба.

— Тя беше реалистка, която нямаше особено търпение към хората, които не могат да се справят сами в живота. Може и да беше скъперница на целувки и прегръдки, но никога не ме е наранявала душевно. Никога не повиши глас, още по-малко е посягала да ме удари. Тя изпълняваше дълга си, задълженията си. Винаги.

Той я целуна по огнената коса и каза:

— И за нея са съществували само задълженията. Тя не е познавала удоволствията на живота.

— Единствените удоволствия за нея бяха тъкането и… — Гласът на Серена заглъхна, когато много слаб спомен от ранното й детство изплува ярък и бърз като светкавица в съзнанието й.

— И? — запита тихо Ерик.

— Четенето, мисля.

— А много книги ли имаше в дома си?

— Не. Нито една.

— И все пак си я спомняш, наведена над книгите?

— Да.

Ерик зачака да чуе какво ще каже после. Знаеше, че не е лесно да се уловят спомените. Когато Серена не каза нищо повече, той я погали по косата и промълви:

— Можеш ли да ми разкажеш спомена си?

Тя въздъхна дълбоко.

— Събудих се и видях лицето й осветено от газената лампа. Тя гледаше надолу към масата и се усмихваше. Точно затова си помислих, че сънувам. Тя никога не се усмихваше денем, освен понякога, когато тъчеше. Но в онзи момент не тъчеше. Просто седеше. Това също беше странно. Ръцете й никога не почиваха. Тъчаха, шиеха, вадеха вода от кладенеца, подготвяха заешки кожи за продажба. Купуваха ги в едно магазинче в Палм Спрингс, което продаваше разни джунджурийки на туристите… Беше винаги заета с едно или друго. Дори през нощта.

Той възкликна тихо от изненада. С всяка дума Серена описваше начин на живот, характерен за времето отпреди сто години, а може би двеста или хиляда — време, когато нощите са били осветявани само от огъня.

— И какво гледаше тя, когато се усмихваше? — запита той. — Какво имаше на масата пред нея?

— Нещо красиво. Нещо, което приличаше на игра на светлини всеки път, когато тя… — Гласът на Серена заглъхна.

— Обръщаше страница? — предположи той.

Тя затвори очи. Това не помогна. Спомни си как избухнаха бомбите в дома на Бърт и разтопеното стъкло на прозорците.

— Не знам. Не мога да си спомня. — Пое си дъх, което трябваше да я успокои. — Но това трябва да е било. Или просто си измислям нещо, за да запълня празнина в спомените си, и нищо от онова, което казах, не е вярно?

— Не си измислила дизайна с преплетените инициали. Или пък корицата, която описа на Дейна точно преди аз да й кажа, че вече си преживяла достатъчно.

— А нима не ти благодарих за това?

Той се усмихна и я целуна по крайчеца на устните. Усмивката й дойде и се стопи бързо.

— Как мислиш, каква част от спомените ми отговаря на истината?

— Името ми е Норт, не Пруст.

— А къде са философите, когато хората имат нужда от тях? — отговори му с въпрос тя.

— Пият билков чай.

Тя се усмихна въпреки неспокойствието, което премина през нея студено като есенен вятър. Можеше почти да види баба си и сега, наведена над масата, усмихната. Почти. Но това не беше достатъчно, за да види през очите на баба си какво предизвиква усмивката й. Ако въобще имаше какво да се види.

По дяволите!

— Да вървим — каза Ерик.

— Какво?

— Нещо те кара да мръщиш вежди и да се чувстваш напрегната. Да отидем да изпием бутилката вино, която Дейна ни изпрати заедно с извиненията си.

— Яжте, пийте и се веселете, защото утре ще сте… — Серена рязко млъкна.

Ерик я прегърна.

— Всичко ще бъде наред.

— Не така се казва в поговорката.

— Сега е настоящето.

Той хвана ръката й и я целуна. Плъзна език между пръстите й. Барабаненето на дъждовните капки по прозореца заглуши възклицанието й, но бързото препускане на сърцето й беше очевидно. Издаваше го тупкането на пулса във веничката на китката й. Той нежно я докосна с върха на езика си.

— Нима се опитваш да ме разсееш? — запита тя.

— Да.

— Успяваш доста добре.

— Искаш ли да видиш в какво друго съм добър?

Желанието я обзе и я накара да омекне.

— Нямам търпение.

Пръстите му я помилваха, вкусиха, откриха, че е готова, и дъхът му излезе на пресекулки, издавайки собствения му глад за нея.

— Няма нужда да чакаш.

С едно дълго и бавно движение той влезе в нея. А до леглото, на екрана на компютъра, преплетените инициали просветнаха и се раздвижиха, като че ли бяха живи.