Елизабет Лоуел
Подвижна мишена (24)

Глава 23

Лос Анджелис

Четвъртък вечер

— Ерик не отговаря — каза Дейна раздразнено. Облегна се назад в черния фотьойл и втренчи поглед в телефона.

Стройното мускулесто бедро на Нийл беше подпряно на нейното подредено — и по нейно мнение, прекалено подредено — бюро.

— Може да е под душа.

— А може би е в леглото с някоя — отговори тя.

— Умна идея. Защо не дойдеш тук и…

Интеркомът в кабинета на Дейна ги прекъсна. От микрофона се разнесе гласът на секретарката й.

— Фактоид е тук.

— Кажи му да… — започна Нийл.

— Да влезе — довърши Дейна. После, бързо, на Нийл: — Престани, човече. Не помниш ли гафа с Гретхен.

— Какъв гаф? Тя никога не ни е виждала тук, на масата за конференции.

— Ако беше влязла малко по-бързо, щеше да стане точно това.

— Ако беше влязла малко по-късно, пак щеше да стане точно това — каза Нийл и се усмихна, защото споменът беше приятен, въпреки всичко.

— Да не говорим за това сега! — каза тя, засмя се и избягна бавната ласка на голямата му длан.

Когато Маккой влезе, Дейна беше до бюрото си, а Нийл гледаше през един от прозорците. Лос Анджелис беше същият, но панталоните не му прилягаха така добре, защото бяха станали някои интересни промени. Той нямаше намерение да се обърне, докато всичко не възвърне предишната си форма и място.

— Ерик има нужда от нов пейджър — каза Маккой.

— Защо? — запита Дейна.

— Старият не предава електрошока.

— И на теб не отговаря, нали?

— Да.

— Недей да се чувстваш зле. И на нас не отговаря.

— Възхищавам се на спокойствието и наглостта му — смотолеви под носа си Маккой. — И на неговото НТ.

От предишен опит, Дейна знаеше, че НТ е съкращение за „ниво на тестостерон“. Тя игнорира забележката на Маккой. Така беше по-лесно, отколкото да се опитва да улови неговото изплъзващо се и странно чувство за хумор.

— Ако е спешно, ще трябва да опиташ пак.

Нийл скришом й хвърли поглед, който казваше: „Дали да не го направим под масата, а, любима?“.

Тя и на него не обърна внимание. Имаше моменти, когато животът й се състоеше в това да не обръща внимание на мъжете в него.

— Спешно ли е?

Маккой понечи да каже, че е, но, което много рядко се случваше, прояви здрав разум и въздъхна.

— Не, но е интересно.

— Слушаме — каза Нийл.

Маккой изпъна дребното си тяло и започна да говори:

— Бабата…

— Чия? — запитаха незабавно и едновременно Дейна и Нийл. — Не можем да четем мисли — добави тя по-нежно, но все пак раздразнено.

— Да. Забравих. Отнася се до страниците.

И двамата му шефове го погледнаха с недоумение.

— Вие ги знаете, онези древни страници — каза той.

— Кой клиент, човече? — запита Нийл.

Погледът на Маккой се разфокусира, а дясната му ръка започна да трепери. Той замърда пръсти като пианист.

— По дяволите! — измърмори Нийл. Не го каза достатъчно високо, за да обезпокои Маккой, обаче. — Отново се отнесе.

— Търпение.

— По-скоро бих изключил интернета му.

— Тогава той няма да е полезен за никого, нали? И най-малко на себе си.

— Някой ден ще разбера.

— Уведоми ме предварително — каза Дейна и внимателно извади една дъвка от опаковката й — Фактоид, без достъп до интернет, няма да е приятна гледка.

Пръстите му все така продължаваха да се движат.

— Казвал ли е някой някога на това момче, че е грубо и невъзпитано копеле? — запита Нийл.

— Ти. Много пъти.

— Явно, недостатъчно често и недостатъчно сериозно, за да… Чакай, той се връща при нас.

— Съжалявам — каза Маккой, като да се защити. Знаеше, че Нийл просто не разбира неговото поколение, което буквално не може да диша без интернет. — Това беше С. Д. Тя искаше да знае дали насекомите правят секс за забавление, или го правят само за да се сдобият с други малки насекоми.

— Не го питай — каза бързо Дейна на Нийл.

— Не мога да се сдържа. Е?

— Бразилците са правили проучване на хлебарките по поречието на Амазонка и…

— Не. — Гласът на Дейна, както и лицето й, казваха, че е сериозна. — За бабата?

— Бабата… бабата… — Маккой смръщи вежди и замърда пръсти, но компютърът му не пазеше запис на предходния разговор. Мозъкът му обаче пазеше. Понякога просто няма заместител на човешкия мозък. — Уорик.

— А, Серена Чартърс. Страниците от древния ръкопис — каза Дейна. — Продължавай.

— Според всички компютърни източници, до които имам достъп, старата дама не е съществувала преди 8 ноември 1949. А в тази година тя купила пет акра от най-голямата пустиня, притежание на правителството, и обещала да подобри състоянието на имота си за една година. И го направила. На 8 ноември 1950 година била собственичка на пет акра земя, в която нямало и песъчинка. Дървета, скали и клисури.

— И няма и следа от нея преди това? — запита Нийл, смръщил вежди.

— Нищо. Няма акт за раждане, няма социална осигуровка, не е сключвала брак, не е умирала, няма паспорт, нито виза, нито шофьорско свидетелство, няма документи за имигрант, нито е отбелязано нейно влизане в страната. Елис Уивър се появява един ден, като да е спусната от някой минаващ извънземен кораб. Оттогава не е била много на Земята, също. Адвокатът й плащал данъците за земята веднъж годишно. Това е. Няма кредитни карти, няма чекове, няма сметки за ток, вода, телефон, каквото и да е. Отново няма социална осигуровка, здравна осигуровка или застраховка, свидетелство за управление, няма регистрирано на нейно име превозно средство. Нищо. Жената е като гуру в последен стадий, който живее само от въздух и мисли.

— Продължавай да търсиш — каза Нийл.

Дейна каза:

— Предполагам, търсил си и под името Чартърс.

Маккой я изгледа обидено.

— Въобще няма Елис Чартърс. Проследявам всички жени от нейното поколение с името Чартърс, но върви бавно. Древната история просто не е компютризирана.

— Древната история е по-стара от 1949, човече.

— Наистина ли? Не знаех, че си толкова стар — каза Дейна.

Усмивката на Нийл беше повече като обещание за възмездие.

— Колкото по-трудно е да се намери дадена информация, толкова по-вероятно е да се окаже полезна. Хората не заравят тайните си, ако не са мръсни. Чистото минало е винаги на показ.

— Не можете ли да пуснете молба за търсене в печата? — запита Маккой с тон, който беше много близко до хленч. После му просветна: Гретхен беше ненадмината в проучването на реклами, билбордове, обяви — всичко, което можеше да се свърже с печатан текст. — Няма значение. Благодаря. Тръгвам.

И изчезна за части от секундата. Нийл премигна.

— Не мога да повярвам. Не съм виждал това момче да се движи толкова бързо.

— Той просто си спомни, че Гретхен няма равна на себе си по въпроса за печата.

— А той си пада по Гретхен.

Дейна се усмихна като доволна котка.

— Вината е твоя, малкото ми глупаче. Ти го остави да тича по тази следа.

— Не, той сам пожела да преследва Гретхен, а аз не съм твоето „малко глупаче“.

— Моето голямо, тогава.

— Задникът ми.

— Това също.

Нийл тъкмо щеше да се устреми с всички сили към нея, когато един поглед в нейната посока му каза, че умът й вече е на друго място. Тя отново движеше пръстите си като свирач на флейта. Той седна на близкия стол и зачака да види какво ще предложи този път нейният сложен, блестящ и прагматичен ум.