Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Реъритис Ънлимитид (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moving Target, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2010)
Корекция
varnam (2016)
Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Автор: Елизабет Лоуел

Заглавие: Подвижна мишена

Преводач: Силвия Вангелова Ненкова

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: Роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

ISBN: 954-17-0214-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3764

История

  1. — Добавяне

Глава 3

Палм Спрингс

Сряда сутринта

Ерик Норт седеше в шезлонга в задния си двор, ограден със стена. Слънцето подчертаваше всеки нюанс от гъстата му, златистокестенява коса. Бос, гол до кръста, а надолу — по износени туристически къси панталони, той очакваше сутрешния си посетител и мислеше за ръкописа, който превеждаше.

„От времето на Ева не е имало толкова измамна жена. Бях хванат в капан в плата, изтъкан от нейната ръка, бях омагьосан от материята, мръсен, обвит в нейните планове като насекомо в паяжина. И през цялото време си мислех, че тя ме обича. А тя не ме обичаше. Обичаше само собствения си род, не искаше нищо от мен, освен семето ми.

Проклета вещица. Все още я сънувам.

Умирам от копнеж по нея.

Имам нужда от нея.

Виждам ярката й коса във всеки огън. Виждам очите й във всяка теменужка. Долавям аромата на тялото й във всяка лятна градина.

Господи, спаси ме от това дяволско мъчение!“

Съвременният Ерик беше готов да се усмихне, но не го направи. Нищо не наруши застиналостта и спокойствието му. Нямаше никакво съмнение, че Ерик Мъдрия е бил много щастлив, когато е писал тези редове. Изискаността на почерка не можеше да скрие силата на емоциите му. От дистанцията на времето беше трудно да се каже дали омраза, любов или сатанинска комбинация от двете е накарала Мъдрия да напише това. Едно нещо Ерик Норт знаеше със сигурност. Че страниците са някъде от началото на ръкописа. Подсказваха го детайли от дизайна на оцветените главни букви. Дизайнът, както и знаците, отделящи полето, ставаха все по-сложни през годините на създаването на книгата.

Въпреки приятната и отпускаща атмосфера и стопления от слънцето януарски ден, Ерик не си губеше времето край басейна. Не, в уж отпуснатото му тяло се долавяше напрегнатост, то беше застинало, но в позата на дебнещ хищник. Под златистите косъмчета гърдите му едва се повдигаха с всяко бавно поемане на дъх.

Повечето хора правят несъзнателна промяна на позата или си играят с някое копче, подръпват дрехите си или се почесват по носа, или барабанят с пръсти. Той не правеше нито едно от тези неща. Дори очите му бяха присвити, за да може да премигва почти без да движи клепачите си. Това беше номер, добре известен на ловците.

На стената се появи, като че ли телепортирана там, кукувица. Кръглите, блестящи като стъкло, очи огледаха всеки инч от просторния двор, асмите и розовите храсти, чието родословие стигаше чак до средните векове. Черните гърди на птичката се вдигаха и спускаха учестено. В пустинята водата и продължението на рода бяха единствените неща, за които животните биха рискували живота си. Беше невъзможно да се устои на примамливостта на тюркоазната вода.

Независимо колко внимателно и упорито се оглеждаше кукувицата, тя не видя нищо, освен раздвижените от вятъра бугенвилии, джакаранди и цитрусови дървета. Решила, че е безопасно, и доволна от това, кафеникавата птица с размерите на ястреб се спусна на седем фута към минералния извор в близост до басейна. В центъра му водата беше дълбока само един инч, блестеше и бълбукаше над малкия праг, който водеше от извора към басейна. Кукувицата се спусна елегантно точно в центъра на прага и започна да отпива вода от басейна с бързи и странно изискани движения на главата.

Птицата беше в обсега на ръката на Ерик. Ако искаше да хапне перната закуска, кукувицата щеше да свърши работа.

Напълно неподвижен, той гледаше птицата и попиваше в паметта си всеки нюанс на движенията й леката игра на светлината по перата й, елегантното балансиране посредством крилата и шията, краката и дългата опашка. Беше нервна, но не чак толкова, колкото в първия ден, когато Ерик седна в двора и зачака жадната птица да събере кураж, за да пие. Тъй като зимата беше неочаквано дъждовна, басейнът се беше превърнал във всекидневна спирка на кукувицата.

След още една седмица, най-много две, птицата щеше да се храни от ръката на Ерик. Животните от всички видове го приемаха. Винаги е било така. Може би заради неговата неподвижност. А може би просто той ги уважаваше заради това, което са: независими, блажено погълнати само от себе си и напълно отдадени на живота в момента.

Гърлото на кукувицата затрептя бързо-бързо, когато тя отпи за последен път. После тясната й опашка направи движение като палката на регулировчик. Миг по-късно птицата се обърна и затича леко, а после полуподскочи, полуподхвръкна и кацна на високата стена. Прошумоляха криле, черната опашка отново потрепна и птицата изчезна в каскадата от тъмнорозови бугенвилии.

— Толкова за почивката ми за кафе — каза Ерик на празния двор.

Нищо не му отговори, нито дори помръдването на сянката.

Той се изправи, протегна се и тръгна към работилницата си, която се помещаваше в най-високата кула на къщата имение. Беше наследил земята и шотландските камъни, събрани от древните руини, пренесени с кораб и отново съградени в пустинята. Беше скъпа прищявка, но в онези дни хората имаха пари — нови пари. В случая с Ерик парите бяха спечелени от прадядо му, който се беше подвизавал по филмовите екрани в компанията на Ерол Флин. Като много други обитатели на Холивуд, прадядо Пери беше спечелил достатъчно, за да угоди на всичките си прищевки и да осъществи фантазиите си в Палм Спрингс.

Любовта към средновековието беше характерна за семейството му. Дядото и бабата на баща му били известни историци на средновековния период още преди да се запознаят. Баща му също беше учен и беше специализирал средните векове. Също така беше писал книги за деца. Рисунките на майка му пък бяха примамливи и омагьосващи като историите, които илюстрираха.

Като се протегна за последен път, Ерик се настани на високия, красиво изработен от черешово дърво, стол, който някога беше принадлежал на майка му. Наведе се над силно наклонената чертожна маса с древен дизайн, която, също като „Замъка Норт“, беше претърпяла доста съвременни нововъведения.

Въпреки че беше десет часът и цялата северна стена беше заета от високи прозорци, дневната светлина едва беше достатъчна за изискванията, наложени от спецификата на работата му.

— Наистина ще ми се наложи да отрежа онзи стар храст бугенвилия — измърмори той.

Имаше нужда от достатъчно светлина, но никак не му се искаше дори да подреже красивия храст тъмнорозови цветове. Рано или късно, някой от редките студове щеше да стигне и до пустинята и да се погрижи за избуялата бугенвилия. А дотогава той ще се наслаждава на цветовете й.

И на недостига на светлина.

Наклони масата още малко, за да улови по-добре бледата северна светлина, после още малко. На масата имаше два листа. Единият беше от тънка пергаментова хартия и беше абсолютно празен, ако се изключат внимателно начертаните редове, които чакаха да бъдат запълнени. Другият лист беше снимка, направена с помощта на ултравиолетова светлина, на много стар келтски ръкопис, който датираше от Британия от дванайсети век. На ултравиолетовата светлина се виждаше и оригиналният ръкопис, макар да беше грижливо заличен, за да може много по-зрелищният и далеч по-скорошен оцветен вариант на текста да го покрие. Този способ беше измислен от монасите, които го използваха, за да пестят скъпата пергаментова хартия, на която светските текстове изместваха религиозните.

Този номер беше също така използван от фалшификаторите, които също заместваха скучните религиозни текстове с далеч по-пищните светски хроники, които да уловят погледа на колекционерите. Една страница, изпъстрена с ярки цветове и причудливи фигури, беше далеч по-продаваема от шестнайсет или двайсет реда текст на език, който купувачът не разбира.

Както винаги, гласът на мъжа, известен като Ерик Мъдрия, сякаш вибрираше в съзнанието на съвременния Ерик, докато четеше редовете на гланцираното копие:

„Стоях на границата днес, в годишнината от моята «женитба». Въпреки проклетата мъгла, чувах камбаните на Силвърфелс да звънят в чест на раждането на дъщеря в клана, първото рождение от дълго време насам и първото, което запомних.

А мъглата ме държеше на разстояние, привързваше ме към мястото ми като здрава верига.

Конят ми отказваше да върви по следата. Соколът ми беше заслепен от светлината на онази вещица. Обонянието на хрътката ми също не вършеше работа. Бях най-безпомощният човек на земята. Нямаше как да намеря пътя в мъглата и така да сложа ръце върху източника на моето нещастие.

Да бъдат прокълнати всички в Силвърфелс!

Усещах радостта на клана, въпреки че бях обладан от гняв към нечистата вещица, която ме беше омагьосала така, че с удоволствие се бях превърнал в неин роб.“

Ерик трепна, както се беше случило и първия път, когато беше превел този откъс. Неговият съименник беше наистина много ядосан и силно разочарован, чувствата му бяха толкова силни, че оживяваха дори след толкова време, толкова бурни, че дори не беше споменал името на вещицата, поне не в нито една от седемте страници, които Ерик беше успял да намери през годините.

— Бедното копеле! — измърмори Ерик. — Тя наистина те е омагьосала, нали. Или може би ти не си могъл да се откъснеш от нея. Камбани по случай рождение, хм. Е, освен ако не са зачевали по различен начин в Британия от дванайсети век, предполагам, че си я обладал с огромно желание. Чудя се какво ли се е объркало… — Устата му увисна. — Обичайното, предполагам. Тя е искала повече, отколкото ти би могъл да дадеш и пак да останеш мъж.

Така се беше случило с Ерик Норт. Неговата годеница го искаше целия, не искаше да дели вниманието му с нищо и с никого. Не искаше да бъде „мащеха“ на двете тийнейджърки, които, по стечение на обстоятелствата, бяха негови по-малки сестри. Имаше също така изобилие от втори и трети братовчеди, нали? И какво пречеше те да отгледат момичетата?

Край на годежа.

И начало на самотното отглеждане на децата.

Ерик внимателно отстрани инструментите, които беше използвал, за да маркира редовете на пергамента. Защото точно този клиент беше изключително придирчив — да се изразим все пак възпитано — той беше използвал костено острие с метално връхче така, както се правеше повече от хиляда години. И сега редовете чакаха да бъдат запълнени с калиграфски букви. Трябваше само да може да вижда добре древния текст, за да го копира.

Щеше да му бъде от помощ, ако беше поработил малко по-дълго с пергамента, но собственическото чувство на клиента към съкровището му беше лесноразбираемо. Работите на фалшификатора, известен като Испанеца, се търсеха много през двайсети век. Ерик беше извадил късмет, че му позволиха да постави листа под ултравиолетови лъчи и да направи копие, което щеше да му позволи да възстанови оригиналния текст.

Наклони бавно чертожната маса, така че онова, което беше само лека сянка, се превърна в елегантни калиграфски редове. Той издаде дълбок и груб звук на одобрение, което доста приличаше на ръмжене. Звукът много подхождаше на русата му коса и мургава кожа и на златистите му очи на хищник.

— Хванах те!

Като си тананикаше песен, която се беше предавала от поколение на поколение мъже още от средновековието, той най-после намери точния ъгъл, под който да наклони масата. Едва тогава избра перо от рафта, закрепен към чертожната дъска. Тъй като работеше с лявата ръка, перата, които предпочиташе да използва, бяха от дясното крило на птицата — обикновено пуйка, понякога гъска, в случаите, когато трябваше педантично да копира страница до последния исторически детайл.

Днес използваше гъше перо. Клиентът беше самият той; когато ставаше въпрос за „Книгата на Мъдростта“ той беше най-дребнавият и най-придирчивият клиент на земята. Ако пълното възстановяване на оригинала означаваше да търси гъши пера из цял Палм Спрингс, на всяка цена щеше да намери гъши пера.

Монасите и писателите от древността не са имали никакви проблеми с намирането на качествени пера. В Стария свят никога не бяха чували за пуйките на Новия свят, но монасите бяха отглеждали стада гъски, за да попълват килерите си за храна и запасите си от пера.

Ерик още не беше стигнал до тази необходимост. Той беше убедил няколко фермери, които отглеждаха генно модифицирани пуйки, и една жена, която отглеждаше европейски сивокраки гъски за един ресторант, специализиран в необичайни храни, да му дават пера. Веднага щом беше преодолял недоверието на фермерите, те с радост му даваха перата.

Както би могло да се очаква, Денят на благодарността беше най-доброто време за снабдяване с пуешки пера. А Коледа беше най-доброто време за гъшите. Само преди няколко седмици си беше приготвил стотици и стотици гъши пера, като внимателно беше потопил върховете им в горещ пясък, за да „излекува“ перото, после беше одялкал крехката и хлъзгава кожа и накрая беше остъргал меката сърцевина. След това оставаха само няколко сръчни движения с джобното му ножче и перото се превръщаше в инструмент за писане.

Наложило се беше да пали тамян, за да прогони миризмата на обработени пера от стария замък, който беше наследил от дядо си. Всъщност Ерик подозираше, че монасите са използвали тамян по същата причина. Мокрите, обгорени пера миришеха толкова неприятно, колкото и скунксът.

Автоматично, той вдигна перото към светлината и огледа внимателно върха. Беше съвършен. Нямаше да издържи дълго, но точно затова той имаше винаги подръка остро джобно ножче. Буквално. Винаги го държеше в дясната си ръка, докато в лявата държеше перото за писане.

През дванайсети век всички църковни писари са си служели с дясната ръка. Фактът, че този калиграф си беше служил с лявата ръка, обясняваше и избора му на текст: светска хроника за клана на Мъдрите, видяна през погледа на техния най-известен учен, а не някои размисли върху природата на Бога.

Ерик се настани удобно с намерението да започне работа. Калиграфията в средновековен стил изискваше и двете ръце — едната да държи перото, другата за джобното ножче. Перото пишеше. Ножчето правеше всичко друго: държеше хлъзгавия пергамент на мястото му върху наклонената маса, подостряше перата в края на всяка страница и изтриваше всички грешки, като изстъргваше мастилото, преди да е изсъхнало.

Като държеше перото по начин, който би се сторил странен на съвременния човек — така че перото да бъде под правилен ъгъл спрямо пергамента и по-скоро цялата ръка, отколкото китката, да осъществява движението — той протегна ръка, за да го натопи в мастилницата, мастилото в която беше приготвено по рецепта, по-стара и от песента, която си тананикаше. Въпреки че предпочиташе мастиленочерното, когато дублираше древни ръкописи, твърдоглавият клиент беше настоял да бъде използвана древната комбинация от железен сулфат и пепел от дъбови жълъди. С полученото мастило беше приятно да се работи, но с годините, които се трупаха като есенни листа, то избледняваше до кафяво.

Това обаче нямаше да е проблем на Ерик. Когато мастилото започнеше да избледнява, той щеше отдавна да е мъртъв. Поне сега, когато вече не работеше в Отдела по сигурността на „Реъритис Ънлимитид“, имаше по-добра възможност да живее достатъчно дълго, за да събере повече от листовете от „Книгата на Мъдростта“.

Преди да успее да натопи девственото перо в мастилото, телефонът иззвъня.