Елизабет Лоуел
Подвижна мишена (40)

Глава 39

Ерик също погледна страницата, която чакаше да бъде оцветена. После погледна Серена и смръщи вежди. Тя беше бледа, напрегната и го гледаше или с презрение, или с гняв, но което и от двете да беше, то я караше да стиска плътно устни. А може би изпитваше и двете чувства.

Можеше просто да се чуди какво ли се върти из ума й, но по-младите му сестри го бяха научили, че един мъж има толкова шансове да разбере една жена, колкото и да забременее. Можеше да се опита да не обръща внимание на настроението й, но сестрите му му бяха показали, че този подход също е погрешен.

За нещастие, те не бяха успели да го научат на финес.

— Какво сгреших този път?

Без да каже дума, Серена посочи старите и новите страници. Краищата на шала й потрепнаха — като че ли в опит да проследят движенията на пръстите й.

Той проследи грациозната дъга, описана от ръката й.

— Е, и какво като в стаята цари бъркотия? Не съм очаквал да дойдат на инспекция.

Тя му хвърли поглед, който му казваше да върви по дяволите.

— Хайде, Серена. Изплюй камъчето. Като гледам как си стиснала устни, не може да е нещо хубаво.

— Ти си фалшификатор.

Чистият и горещ гняв, който изду вените му, като чу презрението в гласа й, изненада Ерик. Друга изненада беше, че успя да сдържи нрава си. Едва обаче.

— Краставите магарета се надушват през девет баира — процеди той през зъби.

— Аз никога не съм продавала произведенията си като антики.

— Но се обзалагам, че познаваш техниките на древните тъкачки.

— Разбира се. Научих се да тъка на стар стан като…

Той я надвика.

— Обзалагам се също, че знаеш точно от кои растения какви бои са се получавали в древността и разликата между овчата и козята вълна и…

— Всяка тъкачка, която иска да е добра, познава…

— … знаеш как гоблените се различават от платната, които се окачат на стените, както и техниката на тъкачките в различните култури и в различните векове.

Тя постави юмруци на хълбоци и го погледна — красивия и арогантен кучи син, застанал толкова спокойно насред всичките си фалшификати.

— Да — каза тя сковано. — Знам доста за историята и традициите на различните видове тъкачно изкуство в културите от каменния век до съвременното изкуство да се тъкат кимона. И какво от това?

— Това, че ако „Реъритис“ поискат да определят цената и вероятната автентичност на някоя материя, можеш да им дадеш такава, която се базира на твоите знания и опит.

— Не разбирам какво целиш?

— Нима? — Сега гласът му беше тих, но режещ. — Ако искаш да знаеш как е изработено нещо от метал, отиваш при човек, който кове метал и с това си изкарва прехраната, и го питаш. Ако искаш да знаеш дали техниката на тъкане отговаря на периода, от който уж датира, питаш специалист по текстила и тъкането. А ако искаш нещо да бъде оценено, отиваш при човек, който знае как това нещо е било направено, кога е било направено и от какво е било направено.

— Има разлика между експерт и фалшификатор!

Усмивката му беше груба като тона му.

— Знам. Просто не помислих, че и ти знаеш. Аз съм експерт по оцветени ръкописи, особено на келтски такива. И ставам все по-добър специалист, като се упражнявам. Пиша така, както са писали древните монаси. Изработвам ръкописите ръчно. И в процеса на усвояване и учене аз се научих да правя реплика на някой ръкопис. После научих, че имам дарба за това. Много обичам да го правя. — Той се усмихна невесело. — Изопачена скромност. Аз съм дяволски добър. И винаги, винаги включвам някакъв анахронизъм в работата си, така че този, който гледа внимателно, да открие, че е съвременна.

Тя искаше да му повярва. Толкова много искаше, че се страхуваше да не го направи. Без да осъзнава, стискаше силно шала си и забиваше нокти в дланите си. Почувства неудобството от това сякаш някъде отдалеч и за кратко. Шалът като че ли стана по-дебел, сякаш странно се сгъсти под ръцете й и започна да стърже по ноктите й.

— А сега — каза той тихо, — кажи ми защо трябва да имам доверие на борещ се за хляба си човек на изкуството, чиято баба е била жестоко убита и чието убийство така и не било разкрито, човек на изкуството, който в резултат на това убийство наследява няколко страници от оцветен ръкопис, които струват…

— Нима ме обвиняваш в… — прекъсна го рязко тя.

— Тихо. Мълчи! — изръмжа й той. — Сега е мой ред да отправям обвинения и твой ред да слушаш. Защо да не вярвам, че ти си убила баба си? Защо да ти вярвам, че не знаеш, че твоите страници са фалшификат? Защо въобще да ти вярвам за нещо, след като си отказала един милион долара за същите тези подозрителни страници? Каква игра играеш, Серена Чартърс? Какво всъщност искаш?

— Да те блъскам. Докато ушите ти запищят от болка.

Той почти се усмихна.

— Какъв е вторият ти избор?

— Да ти крещя.

— Това вече го направи. Следващото?

Тя потри длани в лицето си — като че ли правеше опит да се събуди. Той нямаше повече причини да й вярва, отколкото тя — на него. И двамата го знаеха. Тя нямаше как да докаже, че не е убила баба си. А той нямаше как да докаже, че не е продавал своите копия като оригинали.

— Каква каша! — каза тя с горчивина. — Ако не ми вярваш, защо ме доведе тук? Можех да се промъкна и да те убия в съня ти.

Този път той не се усмихна.

— Щеше да бъде интересно, ако се беше опитала.

Тя вдигна рязко глава. Видя весели пламъчета и още нещо, друго, в очите му. Нещо по-горещо.

— Ти не вярваш, че съм убила баба си, нали?

— Не.

— Защо? — запита го тя грубо.

— Нарича се доверие. Може би трябва да се опиташ да разбереш какво е.

— Никога не съм се учила на доверие. Баба… — Серена сви рамене и нещастно прокара пръст по шала си. — Баба нямаше доверие в хората. И аз мислех, че така е с всички. Тя беше винаги нащрек, никога не очакваше нещо друго, освен лоши новини, и ми казваше никога да не давам на хората нещо, ако това не е необходимо, защото нещата в света не са излишни.

Ерик се запита как ли щяха да гледат на света сестрите му, ако бяха останали сирачета на шест години и ако човекът, който ги отглеждаше, беше мълчалив и суров, а не пълен с любов, винаги готов на прегръдка. Ерик далеч не беше идеалният родител, но поне научил сестрите си да не гледат на света като на враг, който само дебне възможност да ги изяде живи. Всъщност имаше моменти, когато се страхуваше, че те са прекалено открити и прекалено самоуверени.

— Ти ми се довери вече веднъж — каза той накрая. — И заболя ли те от това?

— Баба специално ме предупреди за фалшифицирането. А ти имаш всички квалификации да бъдеш фалшификатор.

— Освен една. Не съм.

Тя прехапа устни.

— Ще повярваш ли на „Реъритис Ънлимитид“, че казват истината? — запита той.

Тя наклони глава на една страна и се замисли.

— Мисля, че да. Репутацията е всичко, което имат, нали?

— Всички само това имат.

Тя придоби озадачен вид.

— Съжалявам. Не исках да те обидя. Просто…

— Прояви предпазливост.

Тя кимна.

— Твоята предпазливост граничи с параноя — добави той.

— Не. Ако бях параноичка, никога нямаше да дойда тук с теб, независимо колко бързо си съблазнил котарака ми.

Устните му се извиха нагоре, когато хвърли поглед на въпросния котарак, който все още спеше върху сакото му.

— Любовта ни е взаимна. Така се получава най-доброто съблазняване.

Тя прояви достатъчно предпазливост да остави забележката да се плъзне покрай ушите й без коментар. Още няколко секунди Ерик гледа гладката черна козина, свила се на топка върху сакото му, но Серена не каза нищо. Той се чудеше дали, ако сега й каже всичко на един дъх, тя ще се уплаши и ще избяга. А после помисли за страниците, за домашно приготвената бомба и за Лошия Били, който чакаше отвън, на улицата.

По дяволите!

— Седни, Серена — каза той, като се изправи и й подаде стола. Той беше предназначен за чертожната маса и не беше особено удобен, но беше единственото нещо, на което можеше да се седне, освен на пода.

Тя понечи да попита защо трябва да седне, спомни си неговите забележки за доверието и параноята и седна, доста предвзето, на странния стол. Тъй като краката й бяха необичайно дълги за ръста й, те стигаха пода, на какъвто и стол да седнеше. Но не и на този. Наложи се да ги подпре на напречната летва и заприлича на дете, кацнало върху стола на баща си.

— Работя върху тези страници за „Реъритис Ънлимитид“ — каза Ерик.

— И аз така си помислих.

— А „Реъритис“ работят за определен клиент.

— Питах се кой ли е той.

— Къщата „Уорик“.

Серена застина.

— Какво искат те?

— Какво ти каза Уорик, когато се срещнахте? — запита Ерик.

— Погледна страниците, стана червен като домат и направи няколко опита да ги купи. Аз не исках да ги продавам. А той не ми повярва.

— Колко предложи?

— Не изчаках последното му предложение.

— Защо?

— Бях тръгнала вече към вратата.

— Бързала си толкова много, че не си изчакала да чуеш колко струват страниците?

— Не ми хареса отношението му.

— В какъв смисъл?

На устата й беше да му каже, че не е негова работа. После си наложи, че трябва да надрасне желанието си да отблъсква хората. В противен случай, можеше да се окаже сама в света като баба си. Сама в горяща къща.

— Норман Уорик се държеше така, сякаш аз съм кучешко лайно — каза тя сковано. — Искаше да знае защо съм чакала цяла година, за да се свържа с него. Нарече ме „умно младо момиче“, което иска да подхване работата оттам, откъдето я е оставила баба му.

Ерик смръщи вежди.

— Някаква представа какво е искал да каже с това?

— Ни най-малка. Нищо хубаво, това е сигурно. По мое мнение, вече не е с всичкия си. Взех си страниците и си тръгнах, докато той все още крещеше предложенията си след мен. Тогава беше станал вече пурпурночервен. Признавам си, надявах се, че ще получи удар. Човек би си помислил, че се опитвам да го ограбя. Така ли стават нещата в този бизнес? Хората си крещят един на друг, докато някой се откаже?

— Само ако се познават наистина добре.

— Аз не го познавам. И не искам да го познавам. Няма да приема такова отношение от никого.

В очите й блестеше гняв, но имаше също и мъка. Сблъсъкът я беше наскърбил, не й беше харесало усещането да се отнасят с нея като с екскремент. Някои хора просто биха подминали епизода като несъществен в живота им. Тя не беше успяла. Първо я беше заболяло, после беше почувствала объркване и накрая беше дошъл гневът.

Ерик пъхна ръце дълбоко в джобовете си. Трябваше да направи или това, или нежно да отстрани кичурите коса, паднали върху лицето й, а после да проследи извивката на бузата й, и накрая да целуне нежните й устни.

Той извърна рязко глава и погледна стената със снимките. Нищо от случилото се не улесняваше работата му. Напротив, като че ли всичко се беше съюзило срещу него. Май беше невъзможно да спечели напълно доверието й.

Така че, полумерките и заобиколните начини да вървят по дяволите. Нямаше търпение да чака и да изрича полуистини. Точно затова работеше за отдела на Дейна в „Реъритис“. Изискванията на работата под прикритие го изнервяха. Той беше прекалено директен. Първото, което винаги му идваше наум, беше да изложи проблема, да намери решението и после да продължи да си живее живота.

Обърна се рязко към Серена.

— Моята работа за „Реъритис“ е малко сложна. Първо, трябва да дам на „Реъритис“ моето професионално мнение за твоите страници. Второ, трябва да се опитам да ги купя от теб за Къщата „Уорик“.

И после зачака да види какво ще се случи.