Елизабет Лоуел
Подвижна мишена (59)

Глава 58

Лос Анджелис

Късно в събота, през нощта

От чашките с кафе примамливо се издигаше пара, то ухаеше приятно пред Серена и Ерик. Дейна и Нийл пиеха чай, който обаче беше достатъчно силен да разтопи и стъкло. Нийл го пиеше с мляко. Този на Дейна беше чист. Екраните по стените на цялата стая представяха дигитален образ на всяка една от седемнайсетте известни страници от „Книгата на Мъдростта“. Някои от екраните бяха празни, защото чакаха команда.

Лицето на Фактоид им говореше от централния екран, а киселият му глас беше излъчван от микрофона в стаята. Той беше в командния компютърен център на „Реъритис“. Като се изключи лепкавата му, може би заради гела, прическа и струйката шоколадов сироп по брадичката му, той изглеждаше напълно нормално. За Фактоид.

— Окей — изръмжа той. — Страница първа от седемнайсетте, на трети екран. Тя е с най-ранен известен произход. Представяна е за продажба съответно през 1963… 1959… 1944.

— Кой е притежавал първи страницата от трети екран? — побърза да запита Ерик.

— Дерик Джеймс Рубин.

— Продължавай. Но ми давай и имена, освен дати.

Фактоид каза нещо, което всички пренебрегнаха като особено маловажно. Дори нещо по-лошо, приеха го като изказване, което не вдъхновява за никакви дела. После той започна отново по същество.

— През 1963 е била притежание на „Кристи“, купена от собственик на частна колекция, който понастоящем е мъртъв. През 1959 година е била притежание на „Сотби“, които са били брокери в полза на частен собственик. Страницата била подарък от бащата, сега покойник, за сина му. През 1944 е била в имението на Рубин, който не водел каталог. Задънена улица. През 1956 година пак се е озовала при „Сотби“, които все още търсят оригинала на микрофилма, през 1958 година е била при „Кристи“ за проверка.

Ерик седеше неподвижен, докато раздразненият и нервен компютърен специалист говореше бързо и последователно за страниците, показани на различните екрани. Ерик оставяше имената и датите да преминават през ума му, докато съзнанието му търсеше повтарящ се модел. Докато стигнат до страниците на Серена, беше сигурно само това, че търсенето на информация, записана на микрофилми, става много по-бавно от това да се търси компютърна информация.

— На последните осем екрана са страниците на Серена Чартърс, наследени от баба й, в момента покойница. Задънена улица. Тя твърдяла, че са семейно притежание от поколения.

Всички гледаха мълчаливо и втренчено екраните.

— С изключение на екран осем — каза Ерик. — Страниците на Серена са единствените, които не са палимпсест.

— Което ще рече — какво? — запита Нийл.

— Че не са изписани върху друг текст. Покажи му, Фактоид.

От микрофона се дочу неясно и тихо мърморене, но на останалите екрани се появиха изображения на страниците на обикновена дневна светлина и под ултравиолетови лъчи. Текстът отдолу се виждаше слабо, но достатъчно, за да бъде удостоверено наличието му.

— Дай ми всичко, с което разполагаш, за осми екран — каза Ерик.

— Виж… — каза Фактоид. — Според фамилната легенда, семейство Блекторн го купили от беден шотландски емигрант. — Той се прозина. — Така страницата може да бъде проследена чак до битката при Кулоден през 1746. Тъй като семейство Блекторн произхождат от рода на шотландски воин, служил в британската армия, който пишел thorn с „е“, това означава, че родът им е бил в Съединените щати още преди основаването им. Което важи и за страницата.

— Покажи ни и другата й страна.

— Празна е.

— Знам. Покажи я. Тук разполагаме с по-добри решения от онези, с които имам у дома.

Фактоид отново започна да мърмори. После каза:

— Екран деветнайсети.

— Ето. В ъгъла. Виждате ли знака, останал след подвързването?

— Да. И какво?

— Сложете редом с него знаците от подвързването на страниците на Серена.

Фактоид нареди знаците в една редица, готови за сравнение.

— Добре — каза Ерик. — Така си и мислех. Тази страница е била изрязана от сборните четири страници, представени на трети екран.

— И какво? — запита Дейна.

Ерик сви рамене.

— Това означава, че който е притежавал цялата книга е откъснал една великолепно оцветена страница от началото на книгата и я е продал. Най-вероятно, за да си купи храна или заради дългове.

— Това означава ли, че страниците на Рубин датират от времето на фамилията Блекторн? — запита Серена.

— Не. Всичките страници на Рубин са палимпсести. А тази тук не е била изтривана.

— И докъде ни води това? — запита Дейна.

— До добрата вероятност „Книгата на Мъдростта“ да е дошла в Съединените щати през осемнайсети век, да е била предавана от поколения на поколения, като от време на време, по необходимост, бе продавана по някоя и друга страница.

Серена затвори очи и отново си представи бележката на баба си. „Загубили сме някои страници през вековете, но много малко. До моето поколение.“

Не съзнаваше, че говори на глас, докато не отвори очи и не видя, че Дейна и Нийл я гледат втренчено.

— Не спирай — каза Дейна.

Но Серена беше завладяна от вълна на тъга, примесена с изтощение. Адреналинът, който й помогна да издържи няколкото часа след пожара, бързо се топеше и тя оставаше уморена и апатична.

— Така пишеше в бележката на баба ми до мен. Бележката беше част от нейното завещание.

— Кажи им и останалото — каза Ерик.

— А ти не си ли им го казал вече? — запита уморено Серена. — Те са те наели. Аз не съм. Ти си техен.

— Грешиш. Аз принадлежа само на себе си.

— Това наистина е така — каза Нийл. — Ако беше мой, щеше по-добре да приема заповедите ми.

— А ако беше мой — каза Дейна, — щеше да живее в Лос Анджелис и да работи за нас на пълен работен ден. Но той живее в Палм Спрингс и преследва планинските кози там.

— Овце — каза Ерик.

— Както и да е.

Серена изгледа Ерик с потъмнели виолетови очи. Много й се искаше да му повярва, да му се довери. Но се страхуваше.

„Не се доверявай на нито един мъж. Животът ти зависи от това.“

Дали щеше да се прояви като по-мъдра, или като пълна глупачка, ако не последваше съветите на баба си?

„Не повтаряй нашите грешки!“

Серена изстена. Май беше готова да приеме съвети дори от въображението си.

— Няма значение — каза тя. — Баба беше параноичка. След преживяното тази вечер, вече знам защо.

Дейна и Нийл се спогледаха.

— Моля ви — каза Серена с горчивина, — може и да изглеждам нежна и бавна, но не съм. Дяволски ясно е, че мистериозният човек на Бърт, онзи, който трябваше да участва в наддаването, е убил баба ми, докато тя се е опитвала да проследи изгубените страници. Този същият човек уби и Бърт, преди да е успял да ни каже кой е първоизточникът на страницата. След това тези хора направиха всичко възможно да убият и мен. Някой наистина не желае „Книгата на Мъдростта“ да бъде отново цяла.

— Това, което ме тревожи — каза Ерик, — е, че този човек е готов и способен дори на убийство. Доказал го е най-малко четири пъти през последната година.

Нийл запита остро:

— Какво?

Ерик започна да изброява на пръстите си:

— Жена във Флорида. Монах от Ню Ейдж. Бабата на Серена. Бърт. Имат поне по две общи неща. Всички са загинали при пожар. И всички са били последната брънка във веригата, която е водела до страници, откъснати от „Книгата на Мъдростта“.

— Но аз не знам нищо за липсващите страници — намеси се бързо Серена.

— Все още не знаеш — съгласи се Ерик. — Но след четири убийства, мислиш ли, че този човек — или хора — ще приемат това за дадено?