Елизабет Лоуел
Подвижна мишена (12)

Глава 11

Дейна изчака, докато не чу шума от хеликоптера, който връщаше Клиъри Уорик Монтклеър и ескорта й в Палм дезърт. Едва когато се увери, че вече е във въздуха, протегна ръка към плика, който Ерик беше донесъл със себе си.

— Това означава ли, че мога да си отида у дома? — запита той, докато гледаше как превозното средство прави голям завой, за да избегне редица прозорци.

— Докато Лари се върне, може и да съм приключила с теб — каза тя и извади цветните копия.

— Звучи страшничко — беше коментарът, който Ерик отправи към Нийл.

Той се усмихна широко.

— Все още ли смяташ, че страниците си струват?

— Страниците сигурно са страхотни — каза Дейна. — Копията изглеждат отвратително, но страниците може би са много красиви.

— Такава беше и работата на испанския фалшификатор — отбеляза Ерик.

— Кой беше той? — запита Нийл.

— Може би е „тя“. Никой не знае. — Ерик сви рамене. Испанският фалшификатор е специалист по „изтриване“ на наистина много древни ръкописи на пергаментова хартия, върху която после рисува и продава миниатюри, които уж са илюстрации към древни ръкописи.

— Изтрива ги? Как? — запита Нийл.

— Има много начини. Понякога изстъргва старите думи, понякога изрязва правоъгълно парче в бялото поле и изрисува богато украсени главни букви на него. Резултатът изглежда така, сякаш буквите са изрязани от Книгата на часовете или от Псалтира.

— Каква полза само от една главна буква? — запита Нийл.

— Във викторианската епоха имало мания по книги, съдържащи различни азбуки. Всички букви били богато украсявани и обикновено били изрязвани от стари ръкописи.

Дейна трепна.

— Искаш да кажеш, че разваляли нещо толкова красиво, че го разкъсвали само заради някаква си азбука?

Ерик хвърли поглед на страницата, която тя му посочваше. Трябваше добро зрение и още по-добро въображение, за да се видят спретнатите и балансирани колони от калиграфски букви, които изпълваха страницата. Единствено облекчение беше главната буква „Т“, която имаше големината на длан и представляваше увити един около друг дракони, чиито очи, нокти и люспи вероятно бяха позлатени на оригинала, но копието показваше цвета им по-скоро като бронзов. Както обикновено беше при ръкописите, богато украсени и позлатени, главни букви указваха началото на важните абзаци: „Мисълта, че ще я видя, ме подлудява…“.

Идеята, че Ерик Мъдрия може би си е уредил среща със своята загадъчна любовница, интригуваше човека, който носеше неговото име, но живееше в нашето време. Думите трептяха от едва сдържани чувства, но нямаше никакъв намек за това, дали срещата е останала в миналото, дали предстои, или съществува само в мислите на пишещия.

— Точно така правят фалшификаторите — каза Ерик на Дейна. — Те не могат да четат латински в нито един от неговите варианти — нито стария, нито новия. Много малко могат и това включва онези, които купуват оцветените ръкописи. А още по-малко хора могат да четат бележките, написани на варварски езици, които се намират между редовете и в полетата.

— Бележки на варварски езици? — запита Нийл, който за първи път имаше вид на заинтересуван.

Дейна го изгледа мрачно и толкова свирепо, че би могла да пробие с поглед дупки в металната му значка.

— Варварски — каза Ерик. — От един и същи корен. И с почти еднакво значение. Разговорни изрази, често срещани фрази. Латинският бил езикът на образованите, на тези, които пишели книгите. Английският бил смятан за варварски език.

— И все още е — каза Нийл.

— В твоята уста, със сигурност е варварски и вулгарен — каза Дейна.

— Престани, нараняваш чувствата ми.

— Първо ще трябва да ги открия, ако имаш такива.

— Когато кажеш, любима. Когато кажеш.

Устните й, сякаш насила, се усмихнаха. Беше загубила битката. Едно от нещата, които харесваше у Нийл, беше, че той въобще не се страхуваше от острия й език и дори от още по-острия й интелект. Точно така, както и тя не се страхуваше от неговата интелигентност, сила и умения, сеещи смърт. Понякога се караха, защото характерите им бяха като огън и лед, но се уважаваха като равни.

— Тъкмо казваше…? — Нийл подкани Ерик.

— Книги с азбуки — подсети го Дейна.

Ерик дори не мигна. Беше свикнал със свободните разговори, които в „Реъритис Ънлимитид“ минаваха за делови срещи.

— В края на деветнайсети век, когато хора, сами извоювали положението си в обществото, като Дж. Пиърпонт Морган например, купували безразборно произведения на изкуството, за да докажат, че принадлежат към обществената върхушка, но не са културни дилетанти. Оцветените ръкописи станали модерни. Морган ги купувал буквално, на килограм. Голяма част от тях били произведения на испанския фалшификатор.

— Искаш да кажеш, че онзи барон крадец е купувал много фалшификати? — запита Дейна и се усмихна. Може би идеята й се беше видяла забавна.

— Той купувал всичко, което се намирало на пазара по онова време. А испанският фалшификатор бил голяма част от пазара. Интересното е, че днес работите му се колекционират като самостоятелни творби. Той, или тя, е бил добър художник. Не можел да чете латински — миниатюрите му не съвпадат по смисъл с думите, запазили се по страниците — но образите били изключително красиви.

— Тогава това не е нещо, което може да причини инфаркт, нали? — измърмори Нийл. — Розата, дори да носи друго име, пак има бодли. Ако Уорик беше изглупял над тези неща — той размаха страниците, — може би щях да го разбера. Но той не е. Тогава какво преследва?

— Въпросът е неуместен — каза незабавно Дейна. — Хората по-често лъжат самите себе си, а не другите. Ако трябва да знаем всички мотиви на клиентите си, преди да действаме, ще затънем до гуша в мръсотия. Точно затова съм се погрижила да ни наемат за специфична работа — опитайте се да купите страниците преди Къщата „Уорик“. Защо семейство Уорик искат страниците, си е техен проблем.

— Докато не стане наш — каза Нийл.

— Ще изгорим този мост, когато стигнем до него. Ако стигнем до него. — И тя му хвърли поглед, който би сразил на място един по-слаб мъж. — В момента не искам твоят объркан, параноичен военен мозък да провали една несложна и доходна поръчка.

— Объркан — каза Нийл, наслаждавайки се на всяка сричка. — Да не би жените да употребяват тази дума като заместител на „блестящ“!

— А какво, ако страниците са оригинални? — запита бързо Ерик, с което предизвика един от известните гневни изблици на Дейна. Нийл и Дейна може и да ги смятаха за освежаващи и вдъхновяващи, но всички други тичаха към най-близкия изход.

Дейна се завъртя бързо към Ерик.

— А оригинални ли са?

— Не бих могъл да знам, докато не ги видя, но ако трябва да се обзаложа сега, бих казал, че са оригинални. Калиграфията отговаря съвсем точно на периода. И ако рисунките отговарят на текста… — Той сви рамене. — Дайте ми оригиналите. Тогава ще ви кажа дали са фалшификат, или са истински.

— По дяволите! — каза Дейна. — Това може и да усложни нещата. От Къщата „Уорик“ мислят, че са фалшификат. Може и да ни отстранят, ако настояваме, че са истински.

Тя замълча и се замисли, а пръстите й барабаняха бързо-бързо по масата за конференции. Не беше неритмичното барабанене на нервен човек, а по-скоро сложните движения на някого, който свири добре на флейта.

Ерик чакаше.

Също и Нийл. Може и да обичаше да разгневява Дейна при всяка удала му се възможност, но дълбоко уважаваше нейната интелигентност. Тя защитаваше творбите на изкуството, защото такъв беше изборът й, а не защото й липсваше прагматизъм и не можеше да осъзнае какъв е светът в действителност.

— Ако страниците са истински, разбира се, ще ги защитим — каза тя. — Ние трябва да сме предани на изкуството първо, а после — на клиентите си. Семейство Уорик го знаят толкова добре, колкото и самите ние. Така гласи и договорът, който те подписват с „Реъритис Ънлимитид“.

— Добре — каза Ерик простичко.

— А иначе, ти щеше да проучиш нещата за себе си, помниш ли? — каза Нийл.

Ерик кимна.

— Серена Чартърс се свърза с мен, помниш ли?

— Ти защо се интересуваше — просто така или имаше някакви лични подбуди? — запита Дейна.

— И двете.

— Влизаш ли в конфликт с молбата на клиента? — притисна го тя.

— Бих предпочел да купя страниците за себе си, но не мога да дам повече от Уорик и го зная. — Сви рамене. — Като се изключи това, няма защо да не изпълня желанието на клиента.

— Добре — каза тя. — Действай.

— Ще имам нужда от възможно най-много данни за Серена Чартърс — каза Ерик. — И за бабата също, защото Серена казва, че е наследила страниците от нея.

— Името на бабата? — запита Нийл.

— Всичко, което знам за Серена, е, че тя живее на този адрес. — Ерик му подаде плика с писмото, което беше пристигнало заедно с копията. — А тя не отговаря на телефона достатъчно често, че той да е от помощ.

Веждите на Нийл замърдаха неспокойно, но той каза само:

— Колко време имам?

— Обикновеното — каза Ерик. — Вчера.

— Някак си, не съм изненадан. — Нийл се изправи и погледна часовника си. — Днес да не е денят на Фактоид за телекомуникации?

— Той все по-често се занимава с това. — Дейна се усмихна лукаво. — Макар да не е особено доволен. Казва, че не е същото, като да бъдеш „вътре“.

— Харесвам амбицията на това момче — каза Нийл и тръгна към вратата. После се спря, обърна се и намигна на Дейна. — Добре че искам да е вътре в Гретхен, а не в теб. Така няма да ми се налага да изпочупвам всичките му кости.

— Ако строшиш костите му, трябва да му намериш заместник — каза Дейна.

— Гретхен не е моят тип. Предпочитам малката си брюнетка.

— Аз не съм дребна!

— Кой е казал нещо за теб?

Вратата се затвори зад Нийл.

— Някога ще убия този човек — каза Дейна замислено.

— Как?

— В леглото му.

— Съмнявам се, че спи толкова дълбоко.

Тя се усмихна като котка.

— Кой е споменал нещо за спане?

Пръстите й започнаха отново да се движат ритмично, докато гледаше лошите копия, пръснати по масата пред нея. Възможността корицата да е обсипана с бижута и предположението за сложен и красив келтски дизайн я караха да иска да види оригиналите.

— Фалшификати или не, те са наистина изключителни и редки — каза тя най-накрая. — Кога ще знаеш?

— А ако са истински?

Тя кимна.

— Ще ми трябва доста време, докато реша дали са онова, което изглеждат.

— Толкова ли ще е трудно?

Той се усмихна широко.

— Не, но ще ми бъде много забавно.