Елизабет Лоуел
Подвижна мишена (6)

Глава 5

Люкадия

Сряда следобед

Местната традиция твърдеше, че къщата на Серена е построена от мъж, който е спечелил първия си милион от контрабанда на хашиш през шейсетте години, известни като периода на хипитата. Беше дал обаче много повече от един милион на своя адвокат, за да го спаси от престоя зад решетките. Като резултат, плановете за къщата, които бяха започнали в голям разкош и разточителство, бяха приключили в много по-оскъдна версия, която изискваше доста „специален“ клиент, на когото да се хареса.

Къщата беше разположена на три хиляди квадратни фута земя, неравномерно разпределени между една спалня, една огромна, достойна за палат, баня, една кухня и една също огромна, сводеста стая, която гледаше към градините и оранжериите на Люкадия и Тихия океан. Нямаше офис. Нямаше стая, отделена на медиите. Нямаше минерален извор, нито сауна, нито фитнес зала. Нямаше дори гардероб с размерите на малка стаичка. Нито един от задължителните луксове за края на двайсети и началото на двайсет и първи век. Като резултат, къщата стоеше без наематели толкова често, колкото и беше наемана.

По времето, когато Серена я купи, къщата наближаваше възраст от петдесет години. Сводестата стая тя превърна в студио, където изработваше своите тъкани. Пет тъкачни стана хвърляха дълги сенки на следобедното слънце. Двата бяха високи, единият имаше средна височина, а последният беше достатъчно малък, за да се използват на него конци за шиене. Единият от високите станове стоеше празен, но беше приготвен за тъкане. На другия имаше стенно пано, почти готово. На него беше изобразен нещо като хералдически герб, датиращ от времето на Втория кръстоносен поход. Бели нормански щитове във формата на сълза, а на тях — обикновени червени християнски кръстове и всичко това образуваше огромен кръст на черен фон.

Серена огледа критично паното. Беше поръчка от богат клиент, който се занимаваше с техника и хай-фи уредби и който се опитваше да възстанови връзката си със своето минало — или поне с миналото такова, каквото му се искаше да бъде. Както при всички поръчки, чийто дизайн й беше „спускан“ от клиента, тя не намери резултата за задоволителен, но не беше в такова положение, че да отказва гарантирано плащане. Особено в този размер.

Въпреки че няколко от „творбите“ й в момента бяха изложени в галерии в Манхатън, Милано, Лос Анджелис и Хонконг, можеше да й бъдат необходими години, за да продаде едно-единствено произведение. А междувременно трябваше, все пак, да се храни, да плаща вноските за къщата и колата, да си купува качествени материали, да плаща данъците си и да купува храната за котки, която мистър Пики благоволяваше да хареса.

Единственото, което Пики наистина харесваше, бяха пресни омари от Тихия океан, скариди, пушена сьомга и печено пиле от френската кухня на плажа. Тъй като Серена нямаше достатъчно пари да се храни редовно със скъпа храна, тя и Пики трябваше понякога да се задоволяват с риба тон, сирене и фъстъчено масло. Е, котаракът можеше да яде и гризачи от време на време, разбира се. Серена нито веднъж не се изкуши да опита мишките, плъховете и катеричките, които Пики гордо оставяше пред нея, за да ги огледа, всяка сутрин. Особено след като той беше изял всички по-хубави части. Това беше неговият начин да й каже какво мисли за търговската храна за котки, за консервираната риба тон, сиренето и фъстъченото масло.

Котаракът, за когото говорим, се прозина шумно, измяука и се спря до краката на Серена толкова рязко, че я принуди да се хване за тежкия дървен стълб на стана, за да запази равновесие. Пики беше почти толкова едър, колкото и американски рис. Имаше великолепни оранжеви очи, лъскава черна козина, къса къдрава опашка и дълги косми на върха на всяко ухо. Стигаше до коленете й, беше мускулест хищник и управляваше къщата с кадифени лапи и прибрани нокти. Като се изключи склонността му да напада моряците, нямаше недостатъци, които да си заслужава да бъдат споменати.

— Ако си гладен, отиди на лов. — Серена се наведе и разроши козината му. — Ако си жаден, иди да тероризираш птичките в градинското езеро. А ако просто искаш да излезеш, знаеш къде е вратата за котките.

Пики потри брадичката си в древния шал, който тя носеше около врата си.

— И на теб ти харесва, нали? — каза Серена и се засмя. Не беше се разделяла с шала, откакто адвокатът Мортън Хинъм й го беше дал. Дори когато спеше, го слагаше под възглавницата си.

И сънищата й бяха станали още по-ярки и по-неспокойни: виолетови очи като нейните търсеха… нещо. Дивият вик на сокол, ядосан, че е изпуснал плячката. Дълбокият лай на хрътка, обикаляща около район, обвит в мъгла, възпираща я да продължи нататък. Скоро. Скоро. „Той ще ме види и аз ще го видя и няма да има повече пречки, нито безопасност, нищо, освен съдбата, която съм запечатала на моя стан.“

Пики измърка достатъчно дълбоко, за да накара дланите й да затрептят. Спомените за съня се разпръснаха, но оставиха Серена неспокойна. И шалът, и мъркащият котарак, бяха добре дошло разсейване и отвличаха вниманието й от нелепите спомени. Не, сънища. Не би могла да помни неща, които не са се случвали, независимо колко реални й се струват в момента.

— Много лошо, че някой те е кастрирал — каза тя на Пики. — Бих искала да имам още два котарака като теб.

Той я изгледа, сякаш й казваше: „Можеш да изядеш сърцето си, ако искаш. Няма други като мен в целия свят“.

— Хайде, бягай. Имам работа.

Веднага щом тя взе совалката, Пики се отдалечи. Беше научил, че най-бързият начин да се озове заключен вън от къщата, беше да се пречка в краката на Серена, докато тя тъче. А можеше да я наблюдава. Можеше да крачи тихичко насам-натам. Можеше да следи с поглед бързите движения на совалката. Но ако се опиташе да я улови, или пък посегнеше към някоя от бързо въртящите се бобини или пък към преждата, веднага щяха да го изхвърлят на студа.

Серена щракаше разсеяно с пръсти. Натисна копчето на дистанционното устройство и от всички високоговорители, пръснати из къщата, се разнесе музика. Обикновено предпочиташе камерна музика или блус от двайсети век, но дизайнът, свързан с кръстоносните походи, изискваше маршова музика. В момента, с цялата си тъжна красота, звучаха балади от американската Гражданска война. Не беше точно като кръстоносните походи, но не беше и много различна тази война. Всички войни бяха земен ад, предизвикан в името на по-висок морал.

Телефонът иззвъня.

Тя не направи движение, за да го вдигне.

Днес вече на два пъти не беше обърнала внимание на телефона. Това й беше лош навик и беше обещала вече на няколко галерии да поработи върху него или поне да си купи телефонен секретар. Но Пики обожаваше премигващата светлина, независимо какъв беше източникът й, и започваше да удря с лапи, докато телефонният секретар, компютърът, телефонът или каквото беше там, не се повредеше напълно. Беше се опитала да го обясни на хора, които настояваха тя да намери сигурен начин да получава съобщенията им. Но вече се беше отказала да обяснява. Хората винаги намираха начин да стигнат до нея, да я безпокоят. А ако не им беше лесно, това само й даваше повече свободно време, за да тъче.

Телефонът звънеше. И звънеше.

И звънеше.

Серена довърши реда и протегна ръка към слушалката с надеждата, че вече са се отказали.

— Ало.

— Добър ден. Мис Чартърс ли е на телефона?

— Ако продавате нещо, не купувам нищо по телефона. Не участвам и в анкети.

— Обаждаме се от Къщата „Уорик“ — каза недоволно женски глас. — Говорите с Жанин Скрибнър. Може ли, моля, да разговарям с мис Серена Чартърс?

— О! Съжалявам. — Серена пъхна коприненомеката си вълниста коса зад ухото с жест, издаващ и раздразнение, и смущение. — Аз съм Серена.

— Изпратили сте ни четири цветни страници от ръкопис, нали?

— Да. Чудех се дали си заслужават труда да се направи пълна официална оценка.

— Човекът, който може да ви даде най-добър отговор, е самият мистър Уорик. Неговата специалност са оцветените ръкописи.

— Нямам никакво желание да изпратя оригиналните страници в Ню Йорк — каза Серена, — а точно сега нямам време да ги донеса сама.

— Това няма да е необходимо. Мистър Уорик разделя годината между Ню Йорк и Палм Дезърт. В момента той и семейството му са в Палм Дезърт. Ще ви очакват тази вечер, ако е възможно.

— Тази вечер?

— Да. Мистър Уорик е почти на сто години. И не си губи времето.

— О! — Серена погледна към почти завършеното пано. После се замисли за красивите оцветени страници, които лежаха в кожения плик в заключената й каравана, където любопитният Пики не можеше да ги докопа. — Добре. По кое време и къде?

Жанин й даде указания и добави:

— Естествено, мистър Уорик ще иска да види оригиналите.

Това не беше точно заповед. Не беше и въпрос. Пълните устни на Серена образуваха твърда права черта, когато си каза, че се държи направо смешно. Ако не можеше да се довери на шефа на Къщата „Уорик“, значи не можеше да се довери никому.

Но всеки път, когато погледнеше страниците, чувството й за собственост ставаше все по-силно и по-непреодолимо. По някакъв неопределим начин, те бяха нейни. Мисълта да ги сподели с някого й причиняваше неспокойствие. Или пък просто не можеше да забрави предупреждението на баба си. Макар да беше почти на сто години, Норман Уорик беше, все пак, мъж.

— Седем часът? — запита Серена.

— Мистър Уорик ще ви очаква заедно с оригиналните страници.

Клик.

Серена изгледа смълчания телефон, сви рамене и отново взе совалката. Имаше още половин час на разположение. Четирийсет и пет минути, ако се опиташе. Щеше да се опита, макар това да й причинеше повече безпокойство. Винаги правеше така.