Елизабет Лоуел
Подвижна мишена (45)

Глава 44

Лос Анджелис

Събота сутринта

Риса Шеридън втренчи поглед в неспиращия да звъни телефон, като че ли той беше гаден плъх. Навън, зад прозореца на скромната й стая в хотела, Лос Анджелис беше в непрекъснато движение, което обаче не беше толкова бързо, колкото в Ню Йорк. Събота сутринта не беше време за усилена активност в този град. Повечето хора все още спяха след бурната петъчна вечер.

Тя хвърли гневен поглед към часовника. Никой не биваше да й звъни преди седем часа в събота сутрин, което означаваше, че някой, който се намира в друга часова зона, е забравил за трите часа разлика между Източното и Западното крайбрежие. Или че някой пет пари не дава и след като той е буден, е решил, че и тя трябва да се събуди. Май беше готова да заложи на последното.

— Да, мистър Танънхил — каза тя на тъмната стая и протегна ръка към телефона. — Както кажете, мистър Танънхил. А казвала ли съм ви напоследък какво мило, сладко, любезно и безмилостно, вечно изискващо копеле сте?

Вдигна телефонната слушалка.

— Не спомена, че Международната изложба на антикварни книги е в Лос Анджелис този уикенд.

— Мистър Танънхил. Каква изненада.

В Лас Вегас, високо над двайсет и четири часовата суетня на „Златното руно“, Шейн се усмихна тънко на пълната липса на интонация у своята подчинена. Започна да върти мързеливо златната писалка в лявата си ръка и да я премята над горната страна на пръстите си, като че ли тя беше гъвкав акробат.

— Ходи ли вече на изложбата? — запита той.

— Не.

Той чакаше. Тя — също.

— Отиди — каза й.

— Всичко, което може да ви заинтересува, беше показано предварително в един или друг музей преди откриването — каза Риса. — Освен ако не искате да прегледам и останалите боклуци, не мога да се сетя за друга причина да отида.

— Аз мога.

— Чакам да ме осветлите по въпроса.

Шейн много искаше да вижда пълните и сластни устни на Риса, които оформяха хапливите думи. Никога не я беше докосвал, защото нямаше навика да се прави на глупак с подчинените си. Това обаче не означаваше, че е сляп. Просто беше достатъчно умен да не се забърква с тази тигрица, която случайно имаше женски форми и се казваше Риса Шеридън. Но винаги му беше забавно да подръпва каишката, на която я държеше.

— Защото аз ти казвам да отидеш — каза той.

— Чудесно.

— И защото библиотеката „Хънтингтън“, която би била логичен избор за онова, за което говоря, има финансови затруднения. Или поне такива слухове се носят.

— Това е библиотека. Естествено е да има недостиг на пари.

— Това е научна библиотека. Не притежава сексапил, което означава, че не организира големи изложби, които да й носят пари в брой. Но потенциалът е голям. Необходими са цяла армия хора, за да държат всичко в ред. Което излиза много скъпо, така че администрацията най-вероятно реже всички излишни разходи и спестява дори от най-необходимите неща. Уволненията най-вероятно започват от хората, които са най-ниско в йерархията и така нататък.

Риса виждаше накъде бият думите му.

— Така че, точно сега не могат да си позволят да купят каквото и да е.

— Удоволствие е да се работи с умна жена.

— Опитай се да наемаш момичетата за казиното според коефициентите им на интелигентност, а не според размерите на сутиените им.

— Един от проблемите, които „Хънтингтън“ имат, е, че не притежават сексапил.

— Някои мъже отдавна са преодолели привлекателността на циците, когато става въпрос за работа.

— Но не достатъчно, за да е все пълно казиното ми.

Риса се отказа от спора, защото нямаше начин да го спечели.

— Търсиш ли нещо определено в тази разпродажба, или искаш просто да разгледам?

— Гледай, колкото искаш, но още по-старателно се ослушвай. Ако някой иска да говори за „Книгата на Мъдростта“, ще се радвам да го направя богат.

Тя се поизправи. И последните остатъци от сънливост се бяха разпръснали, както бяха отзвучали и мислите в стил: „Имам нужда от кафе“.

— Тя тук ли е?

— Това ти е работата — да откриеш. И, Риса?

— Да?

— При първите признаци на опасност, бягай.

— Опасност? — Тя смръщи вежди. Неведнъж разни колекционери й бяха крещели и я бяха заплашвали. Беше се срещала с дилъри със съмнителна репутация в задънени и тъмни улички посред нощ. Неприятно, но част от работата, особено за агресивна и амбициозна жена като нея. Шейн знаеше това толкова добре, колкото и тя. Всъщност той определено го насърчаваше.

— Какво си чул? — запита остро тя.

— Нищо. Точно затова съм нервен. Започвам да си мисля, че който притежава „Книгата на Мъдростта“, кара хората да замълчават по онзи старомоден, но изпитан начин.

— И кой е той?

— Убива ги.