Елизабет Лоуел
Подвижна мишена

Жената, която имаше три имена, се усмихна мрачно в огледалото за обратно виждане на стария си пикап. Мъжът, който я следваше с бялата тойота седан, се беше справил на магистралата, но нямаше толкова късмет на по-тесните и по-безлюдни кални пътища, които водеха към изолирания й от света дом.

Трудно е да се скриеш в пустинята. Дори да спазваше дистанция и да се опитваше да бъде невидим, той щеше да изпъква като ярка неонова реклама.

Сухата дива земя изглеждаше еднаква навсякъде, в действителност беше изпълнена със скрит живот, с изненади, които варираха от приятни до смъртоносни: пясъчни капани, които нямаха нищо общо с игрищата за голф; скали и понори.

Тя се надяваше, че малката бяла кола няма да издържи и ще се счупи някоя полуос, а после и врата на шофьора. Така щеше да й бъде спестена необходимостта да застреля онзи, който я следваше — но първо трябваше да се предположи, че вижда достатъчно добре, за да свърши това, преди тя самата да бъде застреляна.

„Остаряваш“, каза си грубо, без да се щади.

Повече от петдесет години беше успявала да надхитри и лисицата, но вече започваше да губи сили. И все пак нямаше да бъде лесна жертва. Нито пък щеше да даде без бой древната и безценна „Книга на Мъдростта“. Първо щеше да се раздели с живота си.

Пикапът се понапъна по последната четвърт миля до колибата й, защото склонът стана много стръмен. Мина покрай знака „Минаването забранено“, изписан с яркочервени букви. Камъчетата хвърчаха изпод гумите. Времето минаваше така бързо напоследък, че не стигаше да свърши всичко.

Или пък й се струваше така, защото изпитваше непоколебима увереност, че смъртта се приближава неумолимо, а времето й изтича като пясък между пръстите.

Дали така са се чувствали и потомците на първата Серена, когато е наближавало времето да се оттеглят от този свят? Дали са поглеждали към стария и похабен стан, който се е предавал от поколение на поколение тъкачки? Дали са вдигали крехки старчески ръце към совалката, за да добавят своята последна нишка към древната тъкан?

Не знаеше. И никога нямаше да узнае. Толкова много неща се губеха в буйния поток на времето. Толкова много, но не всичко. Думи, предавани шепнешком от поколение на поколение жени, й казваха, че в началото „Книгата на Мъдростта“ имала повече от шестстотин страници. Времето и отчайващо стечение на обстоятелствата намалили броя им до петстотин и седем. Тези страници събираха в себе си историята и мъдростта на Учените и Опитните, страници с красиви позлатени букви и лапис лазули, изпъстрени със зеления цвят на живота и червения на кръвта.

Нито една тъкачка от седем поколения насам не беше успяла да разчете думите, изписани с издължени и елегантни букви, които красяха „Книгата на Мъдростта“, но никой не се съмняваше в нейната висока стойност: подвързията от масивно злато беше обсипана с бижута, които бяха сърцето на сложния и загадъчен дизайн.

И сега, отново, древните страници бяха застрашени.

Като последната от дългата редица тъкачки, тя беше разполагала с цял живот, за да се подготви за точно тази ситуация. Светлината трябваше да бъде предадена в други ръце. Ако нейното време беше свършило, така да бъде. „Книгата на Мъдростта“ трябваше и щеше отново да бъде спасена от алчността на мъжете.

Скрита от погледите от нисък рид, колибата й беше сгушена в малка падинка. Дървените греди на кладенеца и на стените бяха изпечени и станали твърди като камък от безмилостното слънце на пустинята Моджаве. Въпреки че сега беше хладно, гранитните скали, които се подаваха като кости тук-там от сухата земя, щяха да бъдат непоносимо горещи само след няколко месеца. Тогава тя щеше да си пече хляб и боб в малката фурна, която си беше построила вън от колибата, и да чувства с кожата си хладния шепот на нощта.

Ако беше още жива.

Натисна спирачките всред облак прах, изгаси двигателя и грабна пакета, който лежеше на седалката до нейната. Вътре бяха скъпоценните страници, заради които беше излязла от скривалището си. Те я бяха принудили да се свърже отново с миналото си, от което толкова упорито се опитваше да избяга.

С решителността, която й беше помогнала да преживее цели осемдесет години, тя застави тънките си крака да претичат по късите стъпала, които водеха към колибата. Пясъкът скърцаше под износените й маратонки. Кривите клони на близкото дърво чернееха на фона на изгорялото небе. Горе, над главата й, ястреб кръжеше в безкрайната пустота.

Чуваше само собственото си дишане и виждаше единствено мамещата я врата на колибата. Задъхана, тя я отвори рязко, препъна се в прага и влезе точно в мига, в който бялата кола мина покрай табелата и влезе в падинката. Тя затръшна вратата на колибата и спусна стоманеното резе, дълго цял ярд. После затвори дървените капаци на двата прозореца и завинти болтовете им.

Мракът във вътрешността на колибата беше почти пълен, но тя нямаше нужда от светлина, за да намери пътя си. Като млада „вдовица“ тя беше построила колибата от камък и дърво със собствените си ръце. И сега, вече старица, познаваше всеки инч: предимствата и, слабите й страни, тайните й, всичко.

Закуцука към куката над вратата, където беше закачена пушката. Знаеше, че е заредена. Винаги беше заредена.

Здрав юмрук заблъска по вратата.

— Мисис Уивър^[1]? Бих искал да говоря с вас за…

— Влезли сте незаконно в чужда земя, а аз имам пушка! — извика тя и заглуши останалите му думи.

Мъжът, застанал от другата страна на вратата, се огледа бързо наоколо си. Нямаше следа от камери, нито от дупки, през които би могла да го шпионира. Не беше и очаквал да има, но все пак трябваше да внимава. Точно защото винаги беше нащрек, беше още жив и на свобода, докато други не бяха имали такъв късмет. Нямаше също така и следа от телефонни жици, нито от антени за радио или телевизия. От собствен опит знаеше, че клетъчните телефони още не са стигнали до тази част на пустинята Моджаве. Старицата беше наистина съвсем сама.

Той се усмихна.

С елегантно и пестеливо движение, което говореше само по себе си, той пъхна ръка под якето си. В дланта му се появи револвер.

— Няма от какво да се страхувате — каза той и думите му звучаха съвсем искрено. — Не искам да ви нараня. Искам да ви направя богата. Ще ви дам два милиона долара за „Книгата на Мъдростта“. Няма ли да ме пуснете вътре, за да поговорим?

— Давам ви шейсет секунди, за да се махнете от моята собственост.

— Бъдете разумна, мисис Уивър. Два милиона долара са много пари. Много повече, отколкото би ви дал, който и да е друг за проклетата книга на друидите.

— Трийсет секунди.

— Вземете поне бизнес картата ми.

Единственият отговор, който чу, беше плъзгането на метал по метал — звук, който не можеше да се сбърка. Тя приготвяше пушката за стрелба. Той прецени дебелината и здравината на стените и камъка, изпеченото и заздравено от слънцето дърво на вратата, както и изненадващата сила на жертвата. Щеше да има нужда от специални куршуми за бронирани жилетки. За колибата. И за нея. Тази тук беше особено жилава кучка.

Като изруга високо, той се обърна, влезе в колата и се отдалечи от единственото нещо на света, което желаеше толкова силно, че беше готов да убие за него.

Вятърът се появи след залез-слънце. Невидимото движение на въздуха беше сухо и студено. Толкова студено, че човек можеше да измръзне до кости. Носеше мириса по-скоро на времето, отколкото на живота. Керосиновата лампа вътре в колибата хвърляше странни, прилични на живи същества, сенки по прозорците и стените. Стар тъкачен стан чакаше в ъгъла. Недовършена тъкан го запълваше отчасти. Макари с ярки прежди бяха закачени на стойките и чакаха мига, в който щяха да бъдат съединени в цялостна материя.

Силен, млад огън гореше дружелюбно в огнището и прогонваше ужасния нощен студ на пустинята. Жената носеше около врата си дълъг шал, който беше толкова стар, колкото и тъкачния стан. Обикновено материята на шала жулеше грубо кожата й, затова тя не го носеше много често. Оставяше го до „Книгата на Мъдростта“. Но тази нощ духът й изстиваше и шалът топлеше приятно кожата й.

Тя седеше вкочанена и смълчана пред огъня и гледаше извиващите се като змии пламъци, без всъщност да ги вижда. Виждаше само парчетата тънък празен картон, които късаше и хвърляше в огъня.

Той беше обещал да й изпрати откраднатите страници от „Книгата на Мъдростта“. Отново я беше предал, отново беше дал обещание само за да го наруши. Беше й изпратил някаква съвременна хартия, а не древното томче. Това не бяха страниците, запълнени с издължените и странно опасни букви, с древния език, който разказваше мълчаливо за отдавна изчезнали хора и места. Нямаше никакво значение, че дори тя не можеше да разчете самите думи. Достатъчно беше, че пазеше книгата и щеше да я предаде на следващата Серена.

Семейната традиция твърдеше, че „Книгата на Мъдростта“ е всъщност душата на мъж, излята върху хартията под формата на мастило, смес от дъбови сокове и желязо. Силен и властен мъж. Горд мъж. Загадъчен мъж.

Смъртоносен мъж. Ерик Мъдрия. Ерик, чиято мъдрост беше дошла прекалено късно. Но онова, което той беше научил и което впоследствие беше загубил, беше забравено, когато пазителите на „Книгата на Мъдростта“ вече не можеха да разчитат древния език.

Но дори без да разбира думите, тя знаеше, че книгата сама по себе си е съкровище, което няма цена. Струваше много повече от материята, която тя носеше в момента като шал, много повече от златото и бижутата, които красяха корицата. Защото в книгата се съдържаше знанието, което беше два пъти по-примамливо от парите. Елегантните и сложни главни букви предизвикваха ума с нещо, чието значение беше по-дълбоко от това на думите. Усещането за предишните поколения, за собствените й прадеди, за хора, които са били мъдри, и за други, които са били глупави; за светци и престъпници, за воини и вещици, за мъдреци и отшелници, за селяни и аристократи — целият опит на човечеството — извираше от богатите цветове: сапфирен, рубинен, смарагдовозелен и златен. Над всичко доминираше златото, прогонващо мрака със светлина, нямаща равна на себе си, вечна и безкрайна като времето.

А тя самата беше само плът, вече износена и смъртна.

Шум отвън я стресна и я откъсна от горчивите й мисли. Обърна се навреме, за да види как единият от прозорците се спуква и стъклото връхлита вътре. Една бутилка падна на каменния под и експлодира, а газта буквално заля малката стаичка. Последва друга бутилка, после още една, и още една и още една в безмилостен дъжд, който можеше да изгори дори въздуха.

Умирайки, тя видя материята, която я беше примамвала през целия й живот. Засмя се и протегна ръка, като да я прегърне. Съжаляваше единствено за това, че няма да бъде жива, за да види лицето на злодея, когато той разбере, че отново го е надхитрила.

Вече беше предала „Книгата на Мъдростта“ на следващия й пазител.

Глава 1

Една година по-късно

Палм Спрингс

Понеделник

Като по-голямата част от града, офисите на адвокатската фирма на Мортън Хинъм бяха останка от едно по-спокойно време, което особено ценеше лукса. От извитите във формата на арка прозорци на втория етаж се виждаха ниски сгради с червени покриви, високи палмови дървета и каменисти планини, които смаляваха до лилипутски размери всичко човешко. Вътре в просторната приемна, кремавите стени и пищните зелени растения успокояваха окото и духа. Солидните дървени мебели бяха старателно полирани и блестяха. Килимът беше износен, но все още красив, и приличаше на остаряла и овдовяла принцеса.

Също така изглеждаше и секретарката, която приемаше посетителите. Гласът й беше весел и неравен, без да бъде груб.

— Мис Чартърс? Мистър Хинъм е готов да ви приеме.

За миг Серена втренчи празен поглед в жената. В тази хладна и елегантна стая, в която се усещаше достолепният дух на закона и цивилизацията, на нея й беше трудно да си спомни, че баба й е починала от насилствена смърт при престъпление, което е по-характерно за големите градове, отколкото за пустотата на пустинята.

Много малко животни убиват просто защото са способни на това. Хомо сапиенс е първото сред тях.

— Благодаря ви — каза Серена с дрезгав глас.

По-възрастната жена кимна и въведе клиентката в офиса на Мортън Хинъм, след което затвори тихо вратата след себе си.

Бърз поглед разкри на Серена, че прозорците на офиса имат дървени капаци, а тапетите не се виждаха, защото всяка вертикална повърхност беше закрита от книги, чиито корици бяха така скучни и сухи като заглавията им. Различни правни документи лежаха разхвърляни по масивното бюро на Хинъм. Компютрите, подредени до далечната стена, изглеждаха не на място всред тези подвързани в кожа „паметници“ на минали решения и мнения.

Люлеещият се стол на Хинъм изскърца, когато той се изправи да поздрави клиентката си. Отдавна беше минал възрастта, на която другите мъже се пенсионират, но успяваше да запази ума си остър, като се занимаваше с делата на хора, много по-млади и по-дейни от него.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, мис Чартърс — каза Хинъм и прочисти гърлото си. — Имам един изключително труден случай за попечителство… — Той отново прочисти гърлото си.

— Разбирам — каза Серена. Учтива лъжа. — Няма значение. — Истината. Беше й приятно да гледа през прозорците към планините, които бяха доминирали над детството й и бяха оформили мечтите й като възрастна. — Предполагам, че щатът Калифорния е готов да приключи делото за убийство на баба ми?

— Делото не може да бъде приключено, докато убиецът не бъде намерен. Но, да. Упълномощен съм, като изпълнител на завещанието й, да ви предам всички земни притежания на Лизбет Чартърс, баба ви.

Фактът, че той използва истинското име на баба й — Лизбет Чартърс — подсказа на Серена, че баба й наистина е имала доверие на този мъж. Такова, каквото имаше само към още един човек на земята — внучката й.

След това до съзнанието на Серена стигна и останалата част от изречението. Тя стисна устни, за да не се засмее горчиво. Земни притежания. Баба й беше живяла по спартански, изключително просто. И наградата й за това беше жестока, смърт.

— Разбирам. — Гласът на Серена не изразяваше нищо. — Фактът, че ще получа моето така наречено наследство, означава ли, че вече не съм заподозряна в убийството на баба си?

Сдържаният гняв, който се долавяше в гласа на клиентката му, накара Хинъм да я разгледа много по-внимателно. Среден ръст, небрежно облечена в сини дънки и сако от необичайна тъкана материя, тънко и стройно, но изключително женствено тяло, което някога би го възбудило много лесно и което и сега би могло да го заинтересува; златисточервеникава коса, сплетена на френска плитка, която се спуска чак до средата на гърба; триъгълно лице с очи, хладни и пресметливи като на котка. Документите, които държеше в ръка, издаваха, че е в началото на трийсетте. Но лицето й изглеждаше по-младо, въпреки че странните й на цвят очи излъчваха неумолима властност, присъща на императриците.

Лизбет Серена Чартърс също имаше такива очи. Виолетово-сини. Широко разположени. Очарователни.

Стряскащи.

Хинъм отново прочисти гърлото си.

— Вие никога не сте били сериозно заподозряна, мис Чартърс. Както ви обясни и детективът, просто такава е процедурата. Трябваше да се установи къде сте били в нощта, когато баба ви е срещнала смъртта, особено след като вие сте единствената й останала наследница.

— Да, детективът ми обясни. Но това не промени начина, по който се почувствах.

— Да, добре, сигурно ви е било много трудно.

— И все още е. Въпреки че баба и аз не бяхме близки, тя беше единственото семейство, което имах.

И всеки ден Серена се питаше дали ако бяха по-близки, баба й нямаше да е все още жива. Нямаше отговор на този въпрос. И никога нямаше да има.

Неочаквано, ръката й направи рязко и нетърпеливо движение.

— Хайде да приключваме с това. Имам работа.

— Работа? — Хинъм погледна документите, които държеше в ръка. — Разбрах, че сте на свободна практика. Че сте, така да се каже, сама на себе си шеф.

— Точно така. И нямам свободно време, за да упражнявам добрите си маниери. Шефката ми е истинска кучка.

Подобие на усмивка подреди по нов начин бръчките по лицето на адвоката.

— А тя ще има ли нещо против, ако отделите време за чашка кафе?

Серена се усмихна, въпреки че не хранеше добри чувства нито към закона, нито към неговите представители, нито към бюрокрацията на щата Калифорния.

— Благодаря, но наистина трябва да стигна до Люкадия, преди магистралите да са се превърнали в паркинги.

— Тогава бихте ли седнали поне за малко…?

Въпреки тревогата, опъваща нервите й, Серена отиде до креслото, което чакаше до бюрото на Хинъм. Външно спокойна, тя се застави да седи тихо. По-голямата част от живота си беше прекарала в опити да маскира енергията и интелигентността, които струяха от нея с такава сила, че караха околните да изпитват несигурност и нервност. Тя нарочно се облегна назад, кръстоса крака и зачака адвокатът да й каже това, което вече знаеше: баба й не притежаваше земни блага, които си заслужаваше да бъдат споменати.

Столът на Хинъм изскърца остро, когато той се разположи удобно.

— Подразбирам, че не искате да чуете всички подробности.

— Точно така.

Той кимна и размести листовете в ръката си.

— Наследявате онова, което е останало от къщата, и петте акра земя, на които е разположена. Няма право на задържане, нито каквито и да било дългове. — Подаде няколко листа на Серена. — Данъците са били платени миналата година. Помолих да направят оценка на щетите от пожара. — Подаде й още книжа. — Няма сметки, защото баба ви не е имала нито ток, нито течаща вода. Лизбет, мисис Чартърс, си е осигурявала всичко сама до последно.

Дори Хинъм да е смятал за странно това, че клиентката му е използвала името Елис Уивър в обществения си живот, а в личния си е останала Лизбет Чартърс, не каза нищо по въпроса. Повече от едно име се приемаше за законно, след като целта на използването им не беше да се укриват данъци или престъпни действия.

Серена пое книжата от ръката му и стисна зъби, за да не издаде чувствата си. А те варираха от силен гняв до разяждаща мъка, защото Лизбет Чартърс не заслужаваше насилствена смърт.

— Препоръчвам ви да направите нова оценка на земята — добави Хинъм. — Тази ми се струва завишена.

Серена се опита да се заинтересува от думите му. Не можа. Не и сега. Не и когато държеше в ръка всичко, което беше останало от живота на баба й: шепа официални документи, чиято стойност беше по-малко от онова, което Серена получаваше за тъкането на материята, смятана от собствениците на галерията за „изключително важна“. Но документите, също като галерията, оставяха толкова много неща незабелязани — всъщност всичко, което беше от значение: смехът и тишината, сълзите и топлината, когато духа студеният вятър, и споменът за уличните фенери, които хвърляха златиста светлина върху цялото й детство.

Никога не се беше чувствала бедна в къщата на баба си, макар сега да знаеше, че е живяла наистина мизерно.

Хинъм прочисти гърлото си. Беше свикнал лесно да разчита хората, но спокойната млада жена, която седеше от другата страна на бюрото му, за него беше затворена книга. Каквато беше и Лизбет Чартърс/Елис Уивър. Той отново прочисти гърлото си, подреди листовете, избра един и й го подаде през бюрото.

— Баба ви има банкова сметка — каза. — В Берн.

Когато думите стигнаха до съзнанието й, Серена фокусира вниманието си по-скоро върху адвоката, отколкото върху спомените за миналото.

— Къде?

— Берн, Швейцария. Сметка, която бива разпозната само по номера, а името на клиента се пази в тайна. Тайна сметка, с други думи. Затова и няма никакви документи. Само номерът на сметката, написан от ръката на Лизбет. Дори като изпълнител на завещанието й трудно успях да получа информация от проклетите швейцарци.

— Сигурен ли сте, че сметката е на баба?

— Напълно. — Хинъм се усмихна, доволен, че е успял да наруши спокойното изражение на клиентката. — По номера мога да предположа, че сметката е открита много отдавна. — Зачака Серена да запита колко пари има в нея. Все още чакаше, когато прочисти гърлото си и й каза. — В сметката има достатъчно пари, за да се покрият всички разноски по смъртта й. Както знаете, тя искаше да бъде кремирана и прахът да бъде разпилян по земята й.

Гневът и сълзите се бореха да вземат надмощие над гласа на Серена. Гневът спечели.

— Колко умно, че убиецът се е погрижил да изпълни последната й воля.

Хинъм трепна, когато долови острата нотка в гласа й. В този момент реши да спести на клиентката цялата истина: той беше направил формална кремация на останките на Лизбет, веднага щом шерифът беше позволил това. После беше навлязъл в дивата пустиня, която Лизбет наричаше свой дом, и беше разпилял праха й по вятъра.

Серена отново кръстоса крака. Това беше единственият признак за силните чувства, които я обземаха всеки път, когато си помислеше, че някой е убил баба й така жестоко по някаква прищявка. Да мисли за това, беше не само неприятно, но и безполезно. Застави мислите си да потекат в друга посока.

— Защо баба ми е имала тайна сметка в швейцарска банка?

— По обичайните причини, предполагам.

— Но тя не е била замесена в нищо криминално.

Хинъм се усмихна.

— Има много законни причини, заради които човек би искал да има тайна сметка. Баба ви много държеше на личния си живот. А и сметката е доста стара. Открита е много преди да се родите, предполагам. Няма нищо общо с вас, освен ако не решите да я закриете. Мога да направя това вместо вас.

Серена хвърли поглед на листчето в ръката си. Имаше 12 749,81 долара в чуждестранната банка.

— Сама ще се погрижа.

Адвокатът стисна устни. Не можеше да преброи колко пъти самата Лизбет е изричала тези думи. Сама ще се погрижа. Независимо колко упорито се беше опитвал, тя беше отказвала да му повери каквото и да е, освен най-неутралните законни услуги. Нищо лично. Тя беше мразила всички мъже еднакво и нямаше доверие на нито един от тях.

— Както желаете. — Безличните думи заседнаха в гърлото на Хинъм, както се беше случвало неведнъж и в миналото. Той се прокашля и й подаде малък плик, на който имаше обратен адрес на офиса му. — Тук има ключ за нейния сейф.

— В Швейцария?

Той се усмихна.

— Не. Палм Спрингс. В моето право на изпълнител аз…

— Го отворих. — Гласът на Серена беше хладен. Никак не й се нравеше мисълта, че някой е ровил из вещите на баба й. Имаше достатъчно от този елемент в смъртта й — самотната колиба и почти изгорелият пикап бяха опасани с жълта полицейска лента, а сивият й прах биваше безпокоен от всеки порив на вятъра.

— Тя ме назначи за изпълнител на завещанието. Аз съм служител на закона, мис Чартърс. Трябваше да се уверя, че в сейфа няма нищо, което да е от интерес за щата.

— Защо щатът би се заинтересувал, ако баба ми е оставила няколко спомена на внучката си?

— Ако, хм, спомените бяха с висока стойност, щеше да се наложи да платите още данъци след смъртта й.

— Разбира се. Как съм могла да забравя. — Гласът й не издаваше нищо, но твърдата линия на устните изразяваше силното й отвращение. — През целия си живот баба ми не е взела нищо от никое правителство — градско, областно, щатско или федерално. Но това не е спряло различните правителства да искат дял от нейното наследство, колкото и мизерно да е то.

Хинъм отключи горното чекмедже на бюрото си и нежно извади износено кожено портфолио, което едва се събираше в него, макар то да беше много широко.

— В сейфа имаше няколко неща. — Извади съвсем нов плик с размера на списание и го остави до портфолиото. — А това беше намерено всред останките от колибата, близо до тъкачния стан на баба ви.

— Какво е?

— Плат. Лежала е на него очевидно.

Всъщност детективите от полицията смятаха, че тя е пазела плата от пламъците, като го е държала в прегръдките си така, все едно е бил дете. А после е дошла непоносимата болка. Но Хинъм не мислеше, че е необходимо Серена да узнае всички клинични детайли на смъртта й, нито пък да види ужасяващите снимки, които полицията пазеше. По-добре беше някои неща да останат скрити.

— Очевидно? — запита Серена. — Не разбирам.

Хинъм въздъхна и разтърка носа си.

— Останало е много малко, и то предимно от каменните стени и каменния комин. Истинско чудо е, че това е оцеляло след пожара.

Смръщила вежди, Серена взе плика от ръката му, отвори го и извади плата. Той беше широк може би един фут, беше по-дълъг от един ярд, миришеше на дим, но не беше изгорен. Конците, от които беше изработена материята, бяха меки и еластични, блестяха във всички възможни цветове или, по-скоро, бяха в неопределен цвят, бяха едновременно матови и прозрачни и й говореха тихо на древен език, като я примамваха да вниква все по-надълбоко и по-надълбоко в незавършената тъкан, която я предизвикваше с абсолютното си съвършенство.

Това е мое.

Аз съм го изтъкала.

А всъщност никога преди, през целия си живот, не беше виждала това късче плат.

Глава 2

— Мис Чартърс, добре ли сте? — запита Хинъм.

Серена положи огромно усилие, за да откъсне очи от материята и да погледне адвоката. Винаги беше имала отлично въображение и силно чувство за принадлежност към много поколения тъкачки, които придаваха такава уникалност на нейните произведения, че дори световните галерии започваха да проявяват интерес към изкуството й. Но в този случай проявата на това чувство беше толкова директна, толкова реална, че я изплаши. Беше прекалено…

Опасна.

— Мис Чартърс?

— Съжалявам — каза тя. — Трудно е да се пребориш със спомените, а понякога е трудно дори да ги понесеш. — Което, осъзна тя с горчивина, беше по-вярно, отколкото й се искаше да признае. В този случай, „невъзможно“ беше по-точното определение — нямаше начин тя да е изтъкала парчето материя. — Това парченце плат е много, много специално за тъкачка като мен. Дизайнът е очарователен, а материята е като най-мек сатен. Или може би кадифе. Чувството, когато го докоснеш, се мени по необичаен начин. Каква необикновена и сръчна тъкачка трябва да е била жената, която го е сътворила!

— Баба ви?

— Не. Мисля, че не тя е тъкала това. Било е много отдавна. Много, много отдавна.

Древно чувство на непогрешима увереност зазвуча в нея, тихо като шепот, но настоятелно: почти хиляда години.

Хинъм погледна шала, който Серена държеше в ръка. Смесицата от цветове беше приятна, предположи или, по-скоро, се съгласи да допусне той, но не виждаше някакъв определен дизайн. А колкото до усещането за материята, от нея можеше да му настръхне кожата. Едва беше успял да го държи в ръка достатъчно дълго, че да го напъха в плика. А ето че тя го галеше, като че ли шалът беше домашна котка. Удивително!

Той поклати глава и извърна поглед. В другите вещи на Лизбет поне нямаше нищо грозно. Всъщност, те бяха най-красивите неща, които беше виждал. Много внимателно, той отвори портфолиото.

Дъхът на Серена заседна в гърлото й. В контраст с износената и вече поизбеляла кожа, цветовете проблясваха в дълбоки полутонове на рубиненочервено и лазурносиньо, на смарагдовозелено и златисто. Невероятните цветове бяха като песен в тихата стая. Елегантните черни калиграфски букви описваха време и места, които отдавна бяха забравени. Използваха древния език на прадедите, който много малко живи хора биха разбрали.

Сърцето й спря, трепна плахо, после заби учестено. Когато проговори, гласът й беше едва доловим като крехък дъх.

— Мили Боже!

Жълтият цвят проблесна като истинско злато, когато адвокатът обърна страница. Още цветове запяха в дизайн, датиращ от хиляда години. Благоговението накара кожата на Серена да настръхне като от електрически ток. Това беше нейният дизайн, същият, който я преследваше в съня през целия й живот.

— Не знаехте, че баба ви притежава това, нали? — запита Хинъм.

— Аз… Мисля, че сънувам. — Серена затвори очи, после ги отвори. Сънят все още беше там. Тя благоговейно погали с пръст единия край на меката и гъвкава страница. — Истински са!

— О, да. Съвсем истински. Четири листа, изписани и от двете страни. Общо осем страници.

— Истински. — Май й беше трудно да го проумее, камо ли да го приеме. — Но вие казахте, че в сейфа няма нищо ценно.

— Доколкото знам, това тук няма висока стойност.

Тя неохотно отклони поглед от неподвързаните останки на онова, което някога е било цял ръкопис с цветни инициали. Но това също беше спомен, който тя не можеше, не би трябвало, да има.

— Страхувам се, че са много ценни.

— Ако е така, те са толкова стари, че нито едно правителство не би могло да се надява да ги таксува. — Усмивката на Хинъм беше нежна и неописуемо тъжна. — Баба ви искаше вие да ги притежавате. Не видях никаква причина да искам да им бъде направена оценка и така вероятно да ви принудя да продадете наследството си, за да платите смъртния данък на правителство, което не е направило нищо за Лизбет и което дори не можа да я опази жива.

— Вие… — Серена се колебаеше. — Вие сте се интересували от нея, така ли е?

— Бих могъл да я обичам. Но тя не би го позволила.

— Съжалявам.

— И аз. — Той въздъхна, свали очилата и разтри носа си. Очите му бяха толкова тъмни, колкото някога е била и косата му. — Тя беше най-упоритата жена, която някога съм познавал. Инатът беше най-големият й порок. И най-голямата добродетел. — Отново въздъхна и пак постави очилата на носа си. Когато проговори този път, гласът му беше неутрален. — И последното е това.

За един много кратък миг Серена остана загледана втренчено в малкия запечатан плик, който адвокатът й подаваше. После го взе, отвори го с ножчето за писма, което той й подаде, и прочете онова, което Лизбет Чартърс беше сметнала за достатъчно важно, че да го предаде на внучката си от гроба.

„Серена,

Когато четеш това, аз ще съм мъртва. Няма място за тъга. Живях по-дълго от повечето хора, а всичките ми важни органи са прилично износени.

Ако това писмо стигне до теб само с четири страници от «Книгата на Мъдростта», значи съм се провалила и не съм изпълнила дълга си. От хиляда години тази книга се предава от майка на първородна дъщеря. Загубили сме няколко страници през вековете, но те са наистина много малко, сравнени с цялото.

До моето поколение, тоест — до мен. Предприех стъпки, за да ги върна. Вече съм толкова стара, че смъртта е по-скоро избавление, отколкото причина за страх. Ако се проваля и ти решиш да потърсиш наследството си, спомни си за мен такава, каквато бях на двайсет години. Мисли за мен като за жената, която бях. После мисли като детето, което ти беше някога — по времето, когато пустинята беше нова за теб. «Книгата на Мъдростта» ще следва хода на мислите ти.

Бъди много внимателна. Изработването на фалшификати е опасно изкуство.

Една мъдра жена не би се подлъгала по това. Но откога ли първородните дъщери в моя род се раждат мъдри? Със сигурност не са се раждали такива от хиляда години. Ако стигнеш дотам, където ще те отведат тези страници, не прави грешката, която направих аз. Бъди вечно движеща се мишена, а не патка, която седи на едно място.

Не се доверявай на нито един мъж поне по отношение на наследството си.

Животът ти зависи от това.“

Серена прочете отново писмото. Не за първи път й се прииска баба й да не беше така подозрителна по отношение на всичко и всички. Беше се доверила на Хинъм достатъчно, за да му остави писмото, но очевидно нямаше доверие дотолкова, че да сметне, че той няма да го прочете. Не беше дала повече информация от онази, която смяташе за абсолютно задължителна.

А тя не беше много и въобще не беше достатъчна, ако трябваше да се свърши някаква работа. Само я информираше, че има още страници някъде по света, че те са нейно наследство, след което следваше предупреждението да бъде изключително внимателна. То беше повече от ясно — подвижна мишена — но не беше толкова ясно как да си върне наследството.

Смръщила вежди, тя сгъна писмото и отново го постави в плика. Въпреки че любопитството на Хинъм беше очевидно, той се направи, че не забелязва как тя прибира плика в чантата си. Нито зададе някакви въпроси за съдържанието му.

— Искам да знам повече за тези страници — каза тя и ги посочи с ръка, като че ли можеше да става въпрос за други. Може би бяха прекалено цветни, прекалено живи. Може би бяха фалшификат. — Познавате ли някого, който може дискретно да им направи оценка?

Хинъм беше очаквал подобна молба. Подаде й още един лист хартия. Под адреса на офиса му имаше два адреса, придружени от телефонни номера и електронни пощи. Единият беше в Ню Йорк. Другият беше местен.

— Номерът в Палм Спрингс е на Ерик Норт — каза той. — Млад мъж, той има отлична репутация и познава всички нюанси на английските ръкописи. Разбрах, че пътува много, и затова е възможно точно в момента да не е в града.

— А вторият номер? — беше всичко, което каза Серена.

— Къщата „Уорик“.

Серена познаваше това име. Всички го познаваха. В света на аукционерите имаше три гиганта: „Сотби“, „Кристи“ и „Уорик“.

— Уорик отдавна се специализира в старите ръкописи — продължи Хинъм, — затова бих препоръчал тях. Имат малък клон и тук, но извършват по-прецизната и по-трудна работа в Ню Йорк. Ще бъде радост за мен да изпратя страниците там.

„Не се доверявай на нито един мъж. Животът ти зависи от това.“

Серена се запита доколко ли е била с ума си баба й, когато е писала това. Но предпазливостта и недоверието имаха почти толкова дълбоки корени у внучката, колкото и у бабата.

— Благодаря — каза Серена, — но ще се погрижа сама.

— Както желаете. Позволих си свободата да направя цветни копия на страниците сам. — Наблегна леко на последната дума, за да я увери, че е подходил извънредно дискретно. — Макар че страниците не са особено крехки… — Той сви рамене. — Със сигурност няма да изглеждат по-добре, ако непрекъснато ги подмятат насам-натам в куфар. Един компетентен оценител би трябвало да може да каже от няколко цветни копия дали си струва труда и разноските да се направи оценка на оригиналите.

— Отново ви благодаря. Положили сте много усилия за клиент, когото дори не познавате.

Той се усмихна едва доловимо.

— Струваше си да видя очите на Лизбет отново.

Серена не знаеше какво да каже и дали въобще да каже нещо. Сълзите я задавиха. Без да мисли, тя взе древния шал и го уви около шията си. Той я успокои като ласка. В отговор тя докосна нежно плата.

После взе изненадващото си наследство и остави Мортън Хинъм на спомените му. Имаше нужда да отиде някъде на спокойствие и да помисли, сериозно, какво иска да предприеме.

Или не иска.

„Не се доверявай на нито един мъж. Животът ти зависи от това. Бъди вечно движеща се мишена.“

Глава 3

Палм Спрингс

Сряда сутринта

Ерик Норт седеше в шезлонга в задния си двор, ограден със стена. Слънцето подчертаваше всеки нюанс от гъстата му, златистокестенява коса. Бос, гол до кръста, а надолу — по износени туристически къси панталони, той очакваше сутрешния си посетител и мислеше за ръкописа, който превеждаше.

„От времето на Ева не е имало толкова измамна жена. Бях хванат в капан в плата, изтъкан от нейната ръка, бях омагьосан от материята, мръсен, обвит в нейните планове като насекомо в паяжина. И през цялото време си мислех, че тя ме обича. А тя не ме обичаше. Обичаше само собствения си род, не искаше нищо от мен, освен семето ми.

Проклета вещица. Все още я сънувам.

Умирам от копнеж по нея.

Имам нужда от нея.

Виждам ярката й коса във всеки огън. Виждам очите й във всяка теменужка. Долавям аромата на тялото й във всяка лятна градина.

Господи, спаси ме от това дяволско мъчение!“

Съвременният Ерик беше готов да се усмихне, но не го направи. Нищо не наруши застиналостта и спокойствието му. Нямаше никакво съмнение, че Ерик Мъдрия е бил много щастлив, когато е писал тези редове. Изискаността на почерка не можеше да скрие силата на емоциите му. От дистанцията на времето беше трудно да се каже дали омраза, любов или сатанинска комбинация от двете е накарала Мъдрия да напише това. Едно нещо Ерик Норт знаеше със сигурност. Че страниците са някъде от началото на ръкописа. Подсказваха го детайли от дизайна на оцветените главни букви. Дизайнът, както и знаците, отделящи полето, ставаха все по-сложни през годините на създаването на книгата.

Въпреки приятната и отпускаща атмосфера и стопления от слънцето януарски ден, Ерик не си губеше времето край басейна. Не, в уж отпуснатото му тяло се долавяше напрегнатост, то беше застинало, но в позата на дебнещ хищник. Под златистите косъмчета гърдите му едва се повдигаха с всяко бавно поемане на дъх.

Повечето хора правят несъзнателна промяна на позата или си играят с някое копче, подръпват дрехите си или се почесват по носа, или барабанят с пръсти. Той не правеше нито едно от тези неща. Дори очите му бяха присвити, за да може да премигва почти без да движи клепачите си. Това беше номер, добре известен на ловците.

На стената се появи, като че ли телепортирана там, кукувица. Кръглите, блестящи като стъкло, очи огледаха всеки инч от просторния двор, асмите и розовите храсти, чието родословие стигаше чак до средните векове. Черните гърди на птичката се вдигаха и спускаха учестено. В пустинята водата и продължението на рода бяха единствените неща, за които животните биха рискували живота си. Беше невъзможно да се устои на примамливостта на тюркоазната вода.

Независимо колко внимателно и упорито се оглеждаше кукувицата, тя не видя нищо, освен раздвижените от вятъра бугенвилии, джакаранди и цитрусови дървета. Решила, че е безопасно, и доволна от това, кафеникавата птица с размерите на ястреб се спусна на седем фута към минералния извор в близост до басейна. В центъра му водата беше дълбока само един инч, блестеше и бълбукаше над малкия праг, който водеше от извора към басейна. Кукувицата се спусна елегантно точно в центъра на прага и започна да отпива вода от басейна с бързи и странно изискани движения на главата.

Птицата беше в обсега на ръката на Ерик. Ако искаше да хапне перната закуска, кукувицата щеше да свърши работа.

Напълно неподвижен, той гледаше птицата и попиваше в паметта си всеки нюанс на движенията й леката игра на светлината по перата й, елегантното балансиране посредством крилата и шията, краката и дългата опашка. Беше нервна, но не чак толкова, колкото в първия ден, когато Ерик седна в двора и зачака жадната птица да събере кураж, за да пие. Тъй като зимата беше неочаквано дъждовна, басейнът се беше превърнал във всекидневна спирка на кукувицата.

След още една седмица, най-много две, птицата щеше да се храни от ръката на Ерик. Животните от всички видове го приемаха. Винаги е било така. Може би заради неговата неподвижност. А може би просто той ги уважаваше заради това, което са: независими, блажено погълнати само от себе си и напълно отдадени на живота в момента.

Гърлото на кукувицата затрептя бързо-бързо, когато тя отпи за последен път. После тясната й опашка направи движение като палката на регулировчик. Миг по-късно птицата се обърна и затича леко, а после полуподскочи, полуподхвръкна и кацна на високата стена. Прошумоляха криле, черната опашка отново потрепна и птицата изчезна в каскадата от тъмнорозови бугенвилии.

— Толкова за почивката ми за кафе — каза Ерик на празния двор.

Нищо не му отговори, нито дори помръдването на сянката.

Той се изправи, протегна се и тръгна към работилницата си, която се помещаваше в най-високата кула на къщата имение. Беше наследил земята и шотландските камъни, събрани от древните руини, пренесени с кораб и отново съградени в пустинята. Беше скъпа прищявка, но в онези дни хората имаха пари — нови пари. В случая с Ерик парите бяха спечелени от прадядо му, който се беше подвизавал по филмовите екрани в компанията на Ерол Флин. Като много други обитатели на Холивуд, прадядо Пери беше спечелил достатъчно, за да угоди на всичките си прищевки и да осъществи фантазиите си в Палм Спрингс.

Любовта към средновековието беше характерна за семейството му. Дядото и бабата на баща му били известни историци на средновековния период още преди да се запознаят. Баща му също беше учен и беше специализирал средните векове. Също така беше писал книги за деца. Рисунките на майка му пък бяха примамливи и омагьосващи като историите, които илюстрираха.

Като се протегна за последен път, Ерик се настани на високия, красиво изработен от черешово дърво, стол, който някога беше принадлежал на майка му. Наведе се над силно наклонената чертожна маса с древен дизайн, която, също като „Замъка Норт“, беше претърпяла доста съвременни нововъведения.

Въпреки че беше десет часът и цялата северна стена беше заета от високи прозорци, дневната светлина едва беше достатъчна за изискванията, наложени от спецификата на работата му.

— Наистина ще ми се наложи да отрежа онзи стар храст бугенвилия — измърмори той.

Имаше нужда от достатъчно светлина, но никак не му се искаше дори да подреже красивия храст тъмнорозови цветове. Рано или късно, някой от редките студове щеше да стигне и до пустинята и да се погрижи за избуялата бугенвилия. А дотогава той ще се наслаждава на цветовете й.

И на недостига на светлина.

Наклони масата още малко, за да улови по-добре бледата северна светлина, после още малко. На масата имаше два листа. Единият беше от тънка пергаментова хартия и беше абсолютно празен, ако се изключат внимателно начертаните редове, които чакаха да бъдат запълнени. Другият лист беше снимка, направена с помощта на ултравиолетова светлина, на много стар келтски ръкопис, който датираше от Британия от дванайсети век. На ултравиолетовата светлина се виждаше и оригиналният ръкопис, макар да беше грижливо заличен, за да може много по-зрелищният и далеч по-скорошен оцветен вариант на текста да го покрие. Този способ беше измислен от монасите, които го използваха, за да пестят скъпата пергаментова хартия, на която светските текстове изместваха религиозните.

Този номер беше също така използван от фалшификаторите, които също заместваха скучните религиозни текстове с далеч по-пищните светски хроники, които да уловят погледа на колекционерите. Една страница, изпъстрена с ярки цветове и причудливи фигури, беше далеч по-продаваема от шестнайсет или двайсет реда текст на език, който купувачът не разбира.

Както винаги, гласът на мъжа, известен като Ерик Мъдрия, сякаш вибрираше в съзнанието на съвременния Ерик, докато четеше редовете на гланцираното копие:

„Стоях на границата днес, в годишнината от моята «женитба». Въпреки проклетата мъгла, чувах камбаните на Силвърфелс да звънят в чест на раждането на дъщеря в клана, първото рождение от дълго време насам и първото, което запомних.

А мъглата ме държеше на разстояние, привързваше ме към мястото ми като здрава верига.

Конят ми отказваше да върви по следата. Соколът ми беше заслепен от светлината на онази вещица. Обонянието на хрътката ми също не вършеше работа. Бях най-безпомощният човек на земята. Нямаше как да намеря пътя в мъглата и така да сложа ръце върху източника на моето нещастие.

Да бъдат прокълнати всички в Силвърфелс!

Усещах радостта на клана, въпреки че бях обладан от гняв към нечистата вещица, която ме беше омагьосала така, че с удоволствие се бях превърнал в неин роб.“

Ерик трепна, както се беше случило и първия път, когато беше превел този откъс. Неговият съименник беше наистина много ядосан и силно разочарован, чувствата му бяха толкова силни, че оживяваха дори след толкова време, толкова бурни, че дори не беше споменал името на вещицата, поне не в нито една от седемте страници, които Ерик беше успял да намери през годините.

— Бедното копеле! — измърмори Ерик. — Тя наистина те е омагьосала, нали. Или може би ти не си могъл да се откъснеш от нея. Камбани по случай рождение, хм. Е, освен ако не са зачевали по различен начин в Британия от дванайсети век, предполагам, че си я обладал с огромно желание. Чудя се какво ли се е объркало… — Устата му увисна. — Обичайното, предполагам. Тя е искала повече, отколкото ти би могъл да дадеш и пак да останеш мъж.

Така се беше случило с Ерик Норт. Неговата годеница го искаше целия, не искаше да дели вниманието му с нищо и с никого. Не искаше да бъде „мащеха“ на двете тийнейджърки, които, по стечение на обстоятелствата, бяха негови по-малки сестри. Имаше също така изобилие от втори и трети братовчеди, нали? И какво пречеше те да отгледат момичетата?

Край на годежа.

И начало на самотното отглеждане на децата.

Ерик внимателно отстрани инструментите, които беше използвал, за да маркира редовете на пергамента. Защото точно този клиент беше изключително придирчив — да се изразим все пак възпитано — той беше използвал костено острие с метално връхче така, както се правеше повече от хиляда години. И сега редовете чакаха да бъдат запълнени с калиграфски букви. Трябваше само да може да вижда добре древния текст, за да го копира.

Щеше да му бъде от помощ, ако беше поработил малко по-дълго с пергамента, но собственическото чувство на клиента към съкровището му беше лесноразбираемо. Работите на фалшификатора, известен като Испанеца, се търсеха много през двайсети век. Ерик беше извадил късмет, че му позволиха да постави листа под ултравиолетови лъчи и да направи копие, което щеше да му позволи да възстанови оригиналния текст.

Наклони бавно чертожната маса, така че онова, което беше само лека сянка, се превърна в елегантни калиграфски редове. Той издаде дълбок и груб звук на одобрение, което доста приличаше на ръмжене. Звукът много подхождаше на русата му коса и мургава кожа и на златистите му очи на хищник.

— Хванах те!

Като си тананикаше песен, която се беше предавала от поколение на поколение мъже още от средновековието, той най-после намери точния ъгъл, под който да наклони масата. Едва тогава избра перо от рафта, закрепен към чертожната дъска. Тъй като работеше с лявата ръка, перата, които предпочиташе да използва, бяха от дясното крило на птицата — обикновено пуйка, понякога гъска, в случаите, когато трябваше педантично да копира страница до последния исторически детайл.

Днес използваше гъше перо. Клиентът беше самият той; когато ставаше въпрос за „Книгата на Мъдростта“ той беше най-дребнавият и най-придирчивият клиент на земята. Ако пълното възстановяване на оригинала означаваше да търси гъши пера из цял Палм Спрингс, на всяка цена щеше да намери гъши пера.

Монасите и писателите от древността не са имали никакви проблеми с намирането на качествени пера. В Стария свят никога не бяха чували за пуйките на Новия свят, но монасите бяха отглеждали стада гъски, за да попълват килерите си за храна и запасите си от пера.

Ерик още не беше стигнал до тази необходимост. Той беше убедил няколко фермери, които отглеждаха генно модифицирани пуйки, и една жена, която отглеждаше европейски сивокраки гъски за един ресторант, специализиран в необичайни храни, да му дават пера. Веднага щом беше преодолял недоверието на фермерите, те с радост му даваха перата.

Както би могло да се очаква, Денят на благодарността беше най-доброто време за снабдяване с пуешки пера. А Коледа беше най-доброто време за гъшите. Само преди няколко седмици си беше приготвил стотици и стотици гъши пера, като внимателно беше потопил върховете им в горещ пясък, за да „излекува“ перото, после беше одялкал крехката и хлъзгава кожа и накрая беше остъргал меката сърцевина. След това оставаха само няколко сръчни движения с джобното му ножче и перото се превръщаше в инструмент за писане.

Наложило се беше да пали тамян, за да прогони миризмата на обработени пера от стария замък, който беше наследил от дядо си. Всъщност Ерик подозираше, че монасите са използвали тамян по същата причина. Мокрите, обгорени пера миришеха толкова неприятно, колкото и скунксът.

Автоматично, той вдигна перото към светлината и огледа внимателно върха. Беше съвършен. Нямаше да издържи дълго, но точно затова той имаше винаги подръка остро джобно ножче. Буквално. Винаги го държеше в дясната си ръка, докато в лявата държеше перото за писане.

През дванайсети век всички църковни писари са си служели с дясната ръка. Фактът, че този калиграф си беше служил с лявата ръка, обясняваше и избора му на текст: светска хроника за клана на Мъдрите, видяна през погледа на техния най-известен учен, а не някои размисли върху природата на Бога.

Ерик се настани удобно с намерението да започне работа. Калиграфията в средновековен стил изискваше и двете ръце — едната да държи перото, другата за джобното ножче. Перото пишеше. Ножчето правеше всичко друго: държеше хлъзгавия пергамент на мястото му върху наклонената маса, подостряше перата в края на всяка страница и изтриваше всички грешки, като изстъргваше мастилото, преди да е изсъхнало.

Като държеше перото по начин, който би се сторил странен на съвременния човек — така че перото да бъде под правилен ъгъл спрямо пергамента и по-скоро цялата ръка, отколкото китката, да осъществява движението — той протегна ръка, за да го натопи в мастилницата, мастилото в която беше приготвено по рецепта, по-стара и от песента, която си тананикаше. Въпреки че предпочиташе мастиленочерното, когато дублираше древни ръкописи, твърдоглавият клиент беше настоял да бъде използвана древната комбинация от железен сулфат и пепел от дъбови жълъди. С полученото мастило беше приятно да се работи, но с годините, които се трупаха като есенни листа, то избледняваше до кафяво.

Това обаче нямаше да е проблем на Ерик. Когато мастилото започнеше да избледнява, той щеше отдавна да е мъртъв. Поне сега, когато вече не работеше в Отдела по сигурността на „Реъритис Ънлимитид“, имаше по-добра възможност да живее достатъчно дълго, за да събере повече от листовете от „Книгата на Мъдростта“.

Преди да успее да натопи девственото перо в мастилото, телефонът иззвъня.

Глава 4

Ерик се изкушаваше да не обърне внимание на звънящия демон, но не устоя. Можеше да бъде клиент, който плаща. А можеше да бъде и специалист по средновековието, готов да обсъди с него някой аспект на калиграфията или пък как да се смеси боята за оцветените начални букви.

А можеше да звънят и от „Реъритис Ънлимитид“.

Остави перото встрани и вдигна слушалката на портативния апарат, който беше прикрепен към чертожната дъска. Веднага щом слушалката излезе от гнездото си, звънът престана.

— Норт — каза Ерик раздразнено.

— Нийл.

Адреналинът му се покачи. С. К. Нийл беше един от основателите на „Реъритис Ънлимитид“, който беше не толкова бизнес корпорация, колкото сдружение на международно признати таланти, споделящи благоговението си към най-доброто, което човешката култура можеше да предложи. Някои от най-интересните задачи на Ерик бяха започнали с този нисък и гърлен глас на Дейна Гейнър, така приличен на мъжки тенор, но успокояващ и женствен. Нийл отговаряше по-специално за Отдела по сигурността, което определение покриваше множество операции, някои доста лични.

— Как върви животът в Града на смога? — запита Ерик.

— По-добре от твоя.

— Толкова лошо, ха?

— Ти просто завиждаш. Лос Анджелис е прекрасно измит от последния дъжд, а ти си заседнал в Палм Спрингс, където тротоарите са прашни, а баровете — пълни с бездарни имитатори на Елвис.

Ерик зачака. Другият мъж със сигурност не се беше обадил, за да говорят за времето. И двамата го знаеха. Тъмнокосият и отлично обучен шеф на сигурността имаше повече работа, отколкото време, за да се справи с нея. От друга страна, Нийл и Ерик се катереха заедно и бяха приятели както по хоби, така и в професията. Добри приятели, с една дума.

— Имам въпрос за теб от Фактоид — каза Нийл.

Ерик премигна. Фактоид, или Джоузеф Робърт (Джо-Боб) Маккой, беше компютърният експерт на „Реъритис Ънлимитид“ и беше абсолютен представител на човека от двайсет и първи век. Тъй като умът му беше нестандартен и работеше отлично, с и без намесата на компютрите, Джо-Боб Маккой можеше да запомни и впоследствие да намери връзката между огромен брой уж несвързани факти.

— Още ли си на линия? — запита Нийл.

— Останал съм без слово. Какво бих могъл да знам, което Фактоид да не може да намери в своите бази данни или в ужасяващия си мозък?

— Умът на една жена.

— Съжалявам, но със сигурност си набрал грешен номер.

Нийл се засмя.

— Той си мисли, че всеки с рамене като твоите със сигурност познава тайните на женската психика.

— По-добре да беше питал теб — каза сухо Ерик. — Ти си висок, мургав, тъмнокос и красив. По дяволите, аз дори не съм бил женен.

Нийл пак се засмя.

— Точно затова. Той си мисли, че е по твое желание. Че всички жени те преследват, но не могат да те хванат в мрежите си.

— Този човек има доста развинтена фантазия — каза Ерик. — Кажи му да продължи да сънува и да мечтае. Това бие всичко, което има в моята реалност. Има ли още нещо, което се върти в мозъка ти?

— По-спокойно, човече. Обиждаш шефа си, все пак.

— Аз работя за Дейна.

— Женската страна — каза Нийл с отвращение, а определението се отнасяше до Отдела по изкуствата на „Реъритис“, противопоставен на Отдела на сигурността, ръководен от него. — Кога ще застанеш отново на правилната страна? Бих могъл да те използвам.

— Аз съм преродила се жена.

— Глупости на търкалета.

— Ти ме уверяваш, че жените нямат такива „търкалета“.

Нийл се изкикоти и за момента се отказа от темата.

— Маккой се нуждае от подарък за рождения ден на Гретхен. Казах му да вземе масло за вана и…

— Този род подаръци изискват да познаваш жената и да имаш информация за предпочитанията й! — намеси се бързо Ерик.

— Какво е твоето предложение тогава?

Ерик отвори уста. Нито звук обаче не излезе от нея. Неотслабващата амбиция на Фактоид да вкара в леглото си своята шефка Гретхен беше вечна тема за шеги в „Реъритис“. Гретхен беше с десет години по-възрастна от него и имаше телосложението на валкирия от опера на Вагнер. Маккой пък имаше метаболизъм, който сякаш беше снабден с турбодвигател — независимо колко и каква храна ядеше, беше толкова слаб, че едва хвърляше сянка.

— Молитвеник — каза Ерик най-накрая. — Ако това не е подходящо, залагам на виртуалната реалност. Там има уебсайтове, които са много интересни. Нещо друго?

— Един от нашите източници в „Сотби“ чул, че на бял свят са се появили страници от неизвестен, висококачествен ръкопис.

— Келтски, от дванайсети век? — запита Ерик начаса, защото знаеше, че това е истинската причина Нийл да му се обади.

— Аз съм първият, който ти се обажда за това, нали?

— Буквите са изписани отделно, без да се свързват?

— Не знам.

— На латински или на варварски език?

— Чакай, човече. Аз не съм от женския отдел.

— Страниците при „Сотби“ ли са?

— Не. В Къщата „Уорик“. В офиса им в Ню Йорк.

— По дяволите! Ако страниците са наистина добри, старецът ще ги купи за акционерите си или дори за самия себе си. Това, че той предпочита ръкописи от петнайсети век, не означава, че не купува и други. Уорик свърза ли се с вас?

— Не. Нашата „къртица“ го направи. От хората на Уорик се иска да направят само предварителна оценка. Нищо не е казано за продажба.

— Всякакъв вид оценка е първа крачка към продажба — каза Ерик нетърпеливо. — Искам да видя страниците. Ако не може, осигурете ми поне копия. И открийте кой е притежателят.

— Фактоид работи по въпроса, но няма още нищо в компютрите на Уорик или, ако има, е на сигурен компютър. Или пък нашето момче ще ти даде информацията само ако измислиш някакъв много специален подарък.

— Шоколадов сироп.

— Какво?

— Кажи му да го излее в нейната…

— И ти ми говориш за прекалена информация! — побърза да го отреже Нийл. — Аз съм твърде млад и зелен, за да слушам такива неща.

— Глупости! — Преди Нийл да е започнал да спори, Ерик каза: — Дайте ми информация за онези страници.

— Откога даваш заповеди на шефовете си?

— Аз съм независим консултант, помниш ли?

— На договор.

— Искаш ли си го обратно?

— Не и днес, приятелю. Ще изчакам, докато на теб ти писне от мен.

Звукът се промени, което подсказа на Ерик, че неговият шеф и приятел е затворил с обичайното си отсъствие на добри маниери.

— Дочуване — каза Ерик.

Натисна бутона „край“ и остави слушалката обратно на мястото й. Лявата му ръка хвана отново перото. Дясната се протегна за джобното ножче.

И звънна звънецът на входната врата.

Ерик изруга. Извърна се и погледна през южния прозорец. Видя бяло-пурпурно-оранжевия микробус на фирмата за доставки „Федекс“. За миг се изкуши да пренебрегне това прекъсване. Не очакваше никакви доставки. От друга страна, неочакваното често беше най-интересното, което се случваше за деня.

Отиде до интеркома в другата част на стаята, натисна бутона и каза:

— Имате ли нужда от подпис?

Тихото „да“ едва се чу от пукането.

Наистина, трябваше да направи нещо по отношение на интеркома. Антиките бяха незаменими като такива, но мястото им определено не беше в системата за сигурност. Въпреки че останалата част от системата беше свръхмодерна и извън всякаква критика. Беше поставена от един от служителите на „Реъритис Ънлимитид“, който имаше прекрасен, макар и ограничен, ум. Ерик се възхищаваше на работата на Джоела, макар и да не разбираше нейния гений и параноята й.

— Ще сляза — каза той в интеркома.

Като остави настрани все още девственото перо, той слезе бързо по стъпалата, прекоси огромната, обзаведена наново и модернизирана, кухня и отиде до страничната врата, където се получаваха всички доставки. Шофьорът беше нов, беше жена и толкова млада, че сигурно дори още не можеше да гласува. Но пък, откакто Ерик навърши трийсет и четири, все повече и повече хора му изглеждаха прекалено млади.

— Благодаря ви — каза тя с бърза усмивка.

Той пое пакета от нея и автоматично й се усмихна в отговор. Обаче вниманието му беше изцяло погълнато от пакета. Тя си тръгна, без той да забележи. Пакетът беше прекалено малък и тънък, за да съдържа нещо, което да е от особен интерес, освен ако някой богат любител на културата не му беше изпратил неподвързани страници от ръкопис.

Изгарящ от любопитство, той извади от джоба на дънките си голям джобен нож. Черната му пластмасова дръжка беше нарочно грапава и груба, за да позволява по-добра хватка, която да не зависи от наличието на кръв, дъжд, лед или кал. Тънкото закалено острие можеше да премине през найлон като светкавица през нощното небе. Не му трябваше много време, за да среже хартиите на пакета. Той затвори ножа и се чу ясно „клик“, след това извади няколко страници от пакета. Адресът на опаковката беше написан от съвременна ръка, която не би имала никакво търпение да изпълни красиво буквите, още по-малко пък — да ги украси. Имаше и писмо, написано със същия почерк.

„Скъпи сър,

Изпращам ви цветни копия на две страници от ръкопис. Ако мислите, че заслужават официална оценка, моля, свържете се с мен на номера, изписан в горния край на листа.

Благодаря ви.

Серена Чартърс“

Той повдигна леко тъмнорусите си вежди, защото усети енергията, която сякаш бликаше от думите. Запита се дали Серена знае, че името й, също като неговото, датира най-малкото от дванайсети век. Ако знаеше, тя вероятно пет пари не даваше. Хората от двайсет и първи век бяха обладани от бъдещето, не от миналото. Поне повечето от тях.

Ерик не беше. Миналото беше неговата страст, то го интересуваше безкрайно и го озадачаваше.

Бързо разгърна корицата, за да види страницата под нея. Не очакваше много, защото не беше лесно да се преценят цветните копия, независимо колко внимателно са направени. Това тук едва се четеше. Цветовете бяха избелели и неравномерни, като че ли на печатаря му беше свършило мастилото, а отгоре на това беше държал и страницата накриво. Буквите бяха толкова тънки и бледи, че беше почти невъзможно да се различат.

Той си пое дъх и забрави да го изпусне. Колкото и малко да можеше да види от текста, беше достатъчно, защото познаваше ръката, изписала тези калиграфски букви, като своята собствена.

Текстът беше написан на латински. Коментарите в полето бяха на варварски език — комбинация от англосаксонски и нормански. Малкото думи, които бяха достатъчно черни, че да се прочетат, накараха адреналина да закипи в кръвта му.

„Книгата на Мъдростта“.

Дизайнът му беше толкова познат и ясен, все едно беше написан с букви, високи един инч. Беше като омагьосан от „Книгата на Мъдростта“ още от деветгодишен, когато беше видял един лист в колекцията от древни книги и семейни книжа, показани му от пралеля му. Оттогава досега беше виждал много ръкописи, страници и от по-стари, и от по-нови книги, по-богато оцветени, с по-съвършени букви… Но не беше виждал ръкопис, който да го развълнува така, както „Книгата на Мъдростта“.

Може би това се дължеше на факта, че името на древния калиграф също беше Ерик. Каквато и да беше причината, беше така очарован от книгата, че беше научил заради нея латински, староанглийски, изкуството на калиграфията и на оцветяването.

Сърцето му заби учестено. Разгледа следващата страница, после и по-следващата. Копията бяха толкова лоши, че той се запита дали това не е нарочно. Страниците не бяха последователни, но със сигурност бяха от „Книгата на Мъдростта“. Не можеше да се сбърка калиграфията, както и стилът на украсените главни букви, комбинация от усещането за света на езичници и християни, която беше толкова уникална, че посветените веднага я разпознаваха.

Бяха общо четири страници: два листа, изписани и от двете страни. Изглеждаха така, сякаш бяха откъснати от цял подвързан ръкопис. Цветовете на последната страница бяха толкова лошо възпроизведени, че буквите бяха на практика неразличими. Ерик втренчи поглед в тях и продължи да гледа втренчено, докато накрая не различи няколко неясни образа.

Мъж и жена в средновековна рокля.

Мъжът имаше руса, слънчева, коса, подрязана така, че приличаше на шлема на воин. Пелерината му се вееше на вятъра и разкриваше ризницата отдолу. На лявата му ръка беше кацнал ловен сокол. В краката му лежеше ловджийска хрътка, едра колкото пони. Той гледаше жената, която тъчеше на тъкачен стан, по-висок от мъжа. Свободно пуснатата коса образуваше огнен водопад по гърба й и стигаше чак до коленете. Тя гледаше през рамо към него с очи, виолетови като теменужки. Вместо от стените на замък, двамата бяха оградени от просмукана от дъжда гора, като че ли на земята не съществуваше нищо друго, освен мъжа и жената, хванати в мъглата на времето.

Повече от всичко друго, двете фигури и начинът, по който бяха нарисувани, подсказа на Ерик, че текстът е светски, а не религиозен. В ранните години на дванайсети век прелюбодейството било страшен грях и църквата го забранявала. А изобразяването на две фигури, мъжка и женска, също било равносилно на грях.

Ерик изпусна бавно дъх. Дори не беше осъзнал, че е спрял да диша. Не си спомняше и как се е върнал в студиото си в кулата, където продължи да изучава лошите цветни копия. Осъзна се, когато се намери в студиото, наведен над листовете, разпръснати по пода в ивицата слънчева светлина.

Косата на жената, която той си спомняше като огнена, беше по-светла. Косата на мъжа също беше избеляла. Дрехите му не се различаваха ясно. Гордият сокол беше само размазано петно върху лявата му ръка, а хрътката в краката му можеше да бъде и купчина пръст. А нейните невероятни виолетови очи всъщност бяха безцветни.

И все пак, Ерик виждаше всичко толкова ярко, толкова жизнено. Беше толкова сигурен в това, че косата на жената е огнена, че мъжът е тъмнорус, че на китката му е кацнал горд сокол, че носи ризница, колкото и че той самият диша.

След известно време Ерик разтърси глава и се изправи на крака с координацията на човек, свикнал да се катери по стръмни скали. Без да откъсва поглед от копията, вдигна телефонната слушалка и набра номера, изписан в горния ъгъл на първия лист.

Никой не отговори. Дори телефонен секретар.

Набра частния номер на Нийл.

— Какво? — изрева Нийл, което беше неговият обичаен поздрав по телефона.

— Кажи на Фактоид, че жената, която е изпратила цветните копия на Уорик, се казва Серена Чартърс. Живее в Люкадия. Иска да знае, че страниците заслужават официална оценка.

— А заслужават ли?

— Да. — Ерик въздъхна и мислено приветства следващата си задача за „Реъритис Ънлимитид“. Всъщност отдавна трябваше да мине на свободна практика, но беше много твърдоглав. А и му беше много трудно, защото момичетата трябваше да завършат колеж. — Ще работя сам. Искам да се направи също така пълно изследване на няколко страници, които са лично мое притежание. И, да, ще платя за бърза поръчка.

— Самохвалко. — Нийл въздъхна. — Ще кажа на Дейна, че любимият й женчо от отдела ще прави лично разследване.

— Няма да отнеме много време.

— Умирането също не отнема много време, човече.

Глава 5

Люкадия

Сряда следобед

Местната традиция твърдеше, че къщата на Серена е построена от мъж, който е спечелил първия си милион от контрабанда на хашиш през шейсетте години, известни като периода на хипитата. Беше дал обаче много повече от един милион на своя адвокат, за да го спаси от престоя зад решетките. Като резултат, плановете за къщата, които бяха започнали в голям разкош и разточителство, бяха приключили в много по-оскъдна версия, която изискваше доста „специален“ клиент, на когото да се хареса.

Къщата беше разположена на три хиляди квадратни фута земя, неравномерно разпределени между една спалня, една огромна, достойна за палат, баня, една кухня и една също огромна, сводеста стая, която гледаше към градините и оранжериите на Люкадия и Тихия океан. Нямаше офис. Нямаше стая, отделена на медиите. Нямаше минерален извор, нито сауна, нито фитнес зала. Нямаше дори гардероб с размерите на малка стаичка. Нито един от задължителните луксове за края на двайсети и началото на двайсет и първи век. Като резултат, къщата стоеше без наематели толкова често, колкото и беше наемана.

По времето, когато Серена я купи, къщата наближаваше възраст от петдесет години. Сводестата стая тя превърна в студио, където изработваше своите тъкани. Пет тъкачни стана хвърляха дълги сенки на следобедното слънце. Двата бяха високи, единият имаше средна височина, а последният беше достатъчно малък, за да се използват на него конци за шиене. Единият от високите станове стоеше празен, но беше приготвен за тъкане. На другия имаше стенно пано, почти готово. На него беше изобразен нещо като хералдически герб, датиращ от времето на Втория кръстоносен поход. Бели нормански щитове във формата на сълза, а на тях — обикновени червени християнски кръстове и всичко това образуваше огромен кръст на черен фон.

Серена огледа критично паното. Беше поръчка от богат клиент, който се занимаваше с техника и хай-фи уредби и който се опитваше да възстанови връзката си със своето минало — или поне с миналото такова, каквото му се искаше да бъде. Както при всички поръчки, чийто дизайн й беше „спускан“ от клиента, тя не намери резултата за задоволителен, но не беше в такова положение, че да отказва гарантирано плащане. Особено в този размер.

Въпреки че няколко от „творбите“ й в момента бяха изложени в галерии в Манхатън, Милано, Лос Анджелис и Хонконг, можеше да й бъдат необходими години, за да продаде едно-единствено произведение. А междувременно трябваше, все пак, да се храни, да плаща вноските за къщата и колата, да си купува качествени материали, да плаща данъците си и да купува храната за котки, която мистър Пики благоволяваше да хареса.

Единственото, което Пики наистина харесваше, бяха пресни омари от Тихия океан, скариди, пушена сьомга и печено пиле от френската кухня на плажа. Тъй като Серена нямаше достатъчно пари да се храни редовно със скъпа храна, тя и Пики трябваше понякога да се задоволяват с риба тон, сирене и фъстъчено масло. Е, котаракът можеше да яде и гризачи от време на време, разбира се. Серена нито веднъж не се изкуши да опита мишките, плъховете и катеричките, които Пики гордо оставяше пред нея, за да ги огледа, всяка сутрин. Особено след като той беше изял всички по-хубави части. Това беше неговият начин да й каже какво мисли за търговската храна за котки, за консервираната риба тон, сиренето и фъстъченото масло.

Котаракът, за когото говорим, се прозина шумно, измяука и се спря до краката на Серена толкова рязко, че я принуди да се хване за тежкия дървен стълб на стана, за да запази равновесие. Пики беше почти толкова едър, колкото и американски рис. Имаше великолепни оранжеви очи, лъскава черна козина, къса къдрава опашка и дълги косми на върха на всяко ухо. Стигаше до коленете й, беше мускулест хищник и управляваше къщата с кадифени лапи и прибрани нокти. Като се изключи склонността му да напада моряците, нямаше недостатъци, които да си заслужава да бъдат споменати.

— Ако си гладен, отиди на лов. — Серена се наведе и разроши козината му. — Ако си жаден, иди да тероризираш птичките в градинското езеро. А ако просто искаш да излезеш, знаеш къде е вратата за котките.

Пики потри брадичката си в древния шал, който тя носеше около врата си.

— И на теб ти харесва, нали? — каза Серена и се засмя. Не беше се разделяла с шала, откакто адвокатът Мортън Хинъм й го беше дал. Дори когато спеше, го слагаше под възглавницата си.

И сънищата й бяха станали още по-ярки и по-неспокойни: виолетови очи като нейните търсеха… нещо. Дивият вик на сокол, ядосан, че е изпуснал плячката. Дълбокият лай на хрътка, обикаляща около район, обвит в мъгла, възпираща я да продължи нататък. Скоро. Скоро. „Той ще ме види и аз ще го видя и няма да има повече пречки, нито безопасност, нищо, освен съдбата, която съм запечатала на моя стан.“

Пики измърка достатъчно дълбоко, за да накара дланите й да затрептят. Спомените за съня се разпръснаха, но оставиха Серена неспокойна. И шалът, и мъркащият котарак, бяха добре дошло разсейване и отвличаха вниманието й от нелепите спомени. Не, сънища. Не би могла да помни неща, които не са се случвали, независимо колко реални й се струват в момента.

— Много лошо, че някой те е кастрирал — каза тя на Пики. — Бих искала да имам още два котарака като теб.

Той я изгледа, сякаш й казваше: „Можеш да изядеш сърцето си, ако искаш. Няма други като мен в целия свят“.

— Хайде, бягай. Имам работа.

Веднага щом тя взе совалката, Пики се отдалечи. Беше научил, че най-бързият начин да се озове заключен вън от къщата, беше да се пречка в краката на Серена, докато тя тъче. А можеше да я наблюдава. Можеше да крачи тихичко насам-натам. Можеше да следи с поглед бързите движения на совалката. Но ако се опиташе да я улови, или пък посегнеше към някоя от бързо въртящите се бобини или пък към преждата, веднага щяха да го изхвърлят на студа.

Серена щракаше разсеяно с пръсти. Натисна копчето на дистанционното устройство и от всички високоговорители, пръснати из къщата, се разнесе музика. Обикновено предпочиташе камерна музика или блус от двайсети век, но дизайнът, свързан с кръстоносните походи, изискваше маршова музика. В момента, с цялата си тъжна красота, звучаха балади от американската Гражданска война. Не беше точно като кръстоносните походи, но не беше и много различна тази война. Всички войни бяха земен ад, предизвикан в името на по-висок морал.

Телефонът иззвъня.

Тя не направи движение, за да го вдигне.

Днес вече на два пъти не беше обърнала внимание на телефона. Това й беше лош навик и беше обещала вече на няколко галерии да поработи върху него или поне да си купи телефонен секретар. Но Пики обожаваше премигващата светлина, независимо какъв беше източникът й, и започваше да удря с лапи, докато телефонният секретар, компютърът, телефонът или каквото беше там, не се повредеше напълно. Беше се опитала да го обясни на хора, които настояваха тя да намери сигурен начин да получава съобщенията им. Но вече се беше отказала да обяснява. Хората винаги намираха начин да стигнат до нея, да я безпокоят. А ако не им беше лесно, това само й даваше повече свободно време, за да тъче.

Телефонът звънеше. И звънеше.

И звънеше.

Серена довърши реда и протегна ръка към слушалката с надеждата, че вече са се отказали.

— Ало.

— Добър ден. Мис Чартърс ли е на телефона?

— Ако продавате нещо, не купувам нищо по телефона. Не участвам и в анкети.

— Обаждаме се от Къщата „Уорик“ — каза недоволно женски глас. — Говорите с Жанин Скрибнър. Може ли, моля, да разговарям с мис Серена Чартърс?

— О! Съжалявам. — Серена пъхна коприненомеката си вълниста коса зад ухото с жест, издаващ и раздразнение, и смущение. — Аз съм Серена.

— Изпратили сте ни четири цветни страници от ръкопис, нали?

— Да. Чудех се дали си заслужават труда да се направи пълна официална оценка.

— Човекът, който може да ви даде най-добър отговор, е самият мистър Уорик. Неговата специалност са оцветените ръкописи.

— Нямам никакво желание да изпратя оригиналните страници в Ню Йорк — каза Серена, — а точно сега нямам време да ги донеса сама.

— Това няма да е необходимо. Мистър Уорик разделя годината между Ню Йорк и Палм Дезърт. В момента той и семейството му са в Палм Дезърт. Ще ви очакват тази вечер, ако е възможно.

— Тази вечер?

— Да. Мистър Уорик е почти на сто години. И не си губи времето.

— О! — Серена погледна към почти завършеното пано. После се замисли за красивите оцветени страници, които лежаха в кожения плик в заключената й каравана, където любопитният Пики не можеше да ги докопа. — Добре. По кое време и къде?

Жанин й даде указания и добави:

— Естествено, мистър Уорик ще иска да види оригиналите.

Това не беше точно заповед. Не беше и въпрос. Пълните устни на Серена образуваха твърда права черта, когато си каза, че се държи направо смешно. Ако не можеше да се довери на шефа на Къщата „Уорик“, значи не можеше да се довери никому.

Но всеки път, когато погледнеше страниците, чувството й за собственост ставаше все по-силно и по-непреодолимо. По някакъв неопределим начин, те бяха нейни. Мисълта да ги сподели с някого й причиняваше неспокойствие. Или пък просто не можеше да забрави предупреждението на баба си. Макар да беше почти на сто години, Норман Уорик беше, все пак, мъж.

— Седем часът? — запита Серена.

— Мистър Уорик ще ви очаква заедно с оригиналните страници.

Клик.

Серена изгледа смълчания телефон, сви рамене и отново взе совалката. Имаше още половин час на разположение. Четирийсет и пет минути, ако се опиташе. Щеше да се опита, макар това да й причинеше повече безпокойство. Винаги правеше така.

Глава 6

Палм Спрингс

Сряда следобед

Ерик гледаше двайсет и шест инчовия плосък екран на монитора така внимателно, като че ли беше ръкопис за оценка. Не би купил нито една страница посредством Интернет, но със сигурност нямаше нищо против да ги разгледа там предварително. Така си спестяваше много самолетни билети и специални доставки.

За по-обстойно проучване и сравнение, той предпочиташе да използва своята изключително богата библиотека CD-ROM от цели ръкописи и колекции. Да ги разглеждаш чрез CD-ROM не беше толкова добре, колкото да ги прелистваш, но беше много, много по-удобно. Във всеки случай, по-голямата част от ръкописите, които го интересуваха, бяха заключени и просто не можеха да бъдат извадени за разглеждане. За когото и да било. По каквато и да било причина. Като начин да се защитят безценните ръкописи, тази мярка беше много ефективна. Беше много добра и в това да носи разочарование на учените.

За щастие, страниците, които разглеждаше в момента, се даваха на обществото с радост. Бяха за продан. И се продаваха на възможно най-високата цена. Любимият му сайт, равняващ се на търг, беше Бодлайн Маркет, наименуван на световноизвестната английска библиотека „Бодлайн Лайбръри“, чиито ръкописи спираха дъха с уникалността си. Обикновено използваше следния ред за търсене: палимпсест, цветни ръкописи от четиринайсети или петнайсети век, страници от цели ръкописи, новите списъци единствено за този месец.

Тъй като времето му за търсене беше доста ограничено, а начините — също много малко, той не очакваше много. Проверяваше достатъчно често, за да му остават всеки път само няколко издания.

Този път бяха шест, но единственият ръкопис, който го интересуваше, беше на Реджиналд Смайт, не много богат търговец, който някога беше работил като уредник на музей за ръкописи. Ерик никога не беше срещал Реджиналд лично, но познаваше репутацията му.

Този човек беше идеален за целите на Ерик, който искаше страниците. Те се изплъзваха на другите хора, оставаха незабелязани от тях. На повърхността изглеждаха безинтересни, но се оказваха съвсем друго на практика. Палимпсестите, с други думи, бяха пергаментови страници, на които оригиналният текст е изстърган и е изписан съвсем нов.

Натисна копчето за снимки. Незабавно на екрана се показа снимка. Едно от предимствата да работи за „Реъритис Ънлимитид“ беше, че можеше да използва тяхната компютърна система, която се поддържаше от сателитна връзка. Скоростта за получаването на информация и ясният образ на снимките биеха всички рекорди, които интернет можеше да предложи.

Когато видя снимката, адреналинът в кръвта му се покачи рязко. После той смръщи вежди. Миниатюрата не беше на нивото на стандарта, който очакваше от испанския фалшификатор, мъж, чиято превъзходна работа беше заслужила висока оценка. Вместо лиричния стил на късния деветнайсети и ранния двайсети век, фалшификаторът имитираше римския стил на ранния петнайсети век. Тази му рисунка изглеждаше почти тромава. Почти, но не съвсем. Със сигурност обаче беше достатъчно близо до това определение, че да заблуди повечето хора. Възможно беше и да е гениална. Защото и най-добрите художници имаха своите лоши периоди.

Замислен, Ерик провери доколко достъпна е страницата. Още нямаше поръчки. Страницата можеше да бъде разгледана в магазина на Реджи в Лос Анджелис или в Международната антикварна книжарница.

С гримаса, която показваше, че наистина никак не му се иска да „посети“ един от най-големите в света антиквариати, Ерик се измести до директорията, известна като „Произход“. Първоначално, страницата била притежание на „Кристи“, които представлявали богат клиент, пожелал да остане в сянка; по-късно била продадена на частната колекционерка Сара Уигънт, която починала миналата година, и оттогава страницата принадлежала на самия Реджи. Купил я от имението на Сара Уигънт преди по-малко от година.

Ерик нямаше нужда да поглежда клетъчния си телефон, в който имаше вграден и малък компютър с големината на длан, за да набере номера на Отдела по проучване на „Реъритис Ънлимитид“. Можеше да го набере дори в пълен мрак. И често го беше правил, когато се събудеше посред нощ с някое внезапно вдъхновение. Обаждането му автоматично се прехвърляше на човека, който беше удовлетворил предходната му молба за проучване.

— Шелби на телефона. Какво си мислиш, че съм? Бог? Твоите неща са при мен съвсем отскоро…

Ерик бързо го прекъсна:

— Просто искам да добавя нещо в списъка за търсене. Копирах снимката от моя екран и я изпратих до твоя компютър, така че всичко, което трябва да направиш, е…

— Да, да, схванах. Нещо друго?

— Не.

Клетъчният телефон замлъкна.

— Поздрави съпругата си и децата си от мен, Шел — каза Ерик на вече свободната линия. — Ти също можеше да се сбогуваш учтиво с мен.

Но Ерик се усмихваше, докато поставяше слушалката обратно в гнездото й. Шелби Кнудсен беше чернокож и бивш състезател по професионален футбол. Беше счупил гръбнака си по време на схватка на игралното поле и по време на дългото и страшно мъчително възстановяване беше открил, че притежава таланта да извлича факти от компютърните файлове.

Така наречените „търсачи“ можеха да бъдат обучавани. Но родените с таланта да търсят данни трябваше да бъдат намирани. След Фактоид, Шелби бе най-добрият, който „Реъритис“ имаха. Ерик знаеше, че Шелби му беше осигурен като знак на уважение от страна на Дейна.

Или тя знаеше нещо за тези страници, което не споделяше с Ерик. Нямаше да е за първи път.

Нямаше да е и за последен.

Глава 7

Палм Дезърт

Сряда вечер

Беше вече тъмно, когато Серена тръгна за срещата си с Уорик. Мястото беше впечатляващо дори нощем. Къщата, построена в средиземноморски стил, изпъкваше театрално на фона на черните масивни планини. Лампичките на системата за сигурност проблясваха в мрака, портите от ковано желязо бяха богато украсени, зад високите стени се виждаха палмови дървета и кактуси. Светлините на външните лампички образуваха фигурите на дракони и петунии. В основата на стените растяха храсти бугенвилии, чиито ярки венчелистчета придаваха по-весел вид на къщата.

Високата дванайсет фута входна порта имаше камери в съседство с табелката с номера. Тъй като не й бяха казали какъв е кодът за влизане, тя натисна бутона, на който пишеше „посетители“ и каза името си в решетката на микрофона.

— Добре дошли, мис Чартърс. Семейство Уорик ви очакват. — Мъжкият глас беше ясен и приятен. — Моля, следвайте главната алея до къщата.

Вратата се отвори толкова, колкото тя да мине през нея. В момента, в който караваната й мина покрай невидим детектор, вратата се затвори толкова бързо, че едва не удари задната й броня. Скоро беше обградена от различна обстановка: ниско окосени ливади, шадравани и дървета, които дължаха много повече на Италия, отколкото на Новия свят. Алеята беше дълга най-малко четвърт миля. Къщата беше достатъчно голяма дори за един барон — каменна фасада в пастелен нюанс, три етажа с вертикални прозорци, следващи на равни интервали на всички нива. Маслиновите дървета и кипарисите бяха подрязани в необичайни форми и пазеха като стражи входната врата.

Въпреки че още от детството си Серена знаеше, че тук земята е камениста пустиня, къщата и земята към нея изглеждаха така, сякаш бяха тук поне от петстотин години.

„Чудя се дали нямат нужда от картини и пана за стените“, помисли си с горчивина Серена.

Семейство Уорик със сигурност биха могли да си позволят нейните произведения. Един от нестихващите извори за нейно разочарование и удивление беше фактът, че тя не можеше да си позволи да купува работите си. Едва успяваше да запази любимите си неща, а понякога, ако бъдеше принудена, все пак ги предоставяше на пазара.

Веднага щом Серена изгаси двигателя, масивната входна врата се отвори. Тя очакваше да види дългокрака и млада жена в униформата на френските камериерки, но човекът, който я очакваше, беше много висок, много мускулест и много мъжествен. Тя слезе от караваната и застана спокойно в очакване той да я покани вътре. Пръстите й бяха стиснали здраво възела на древното шалче, което носеше под блузата си. Странно, но материята я успокояваше. Беше нежна като коприна и дори още по-мека и по-гальовна.

Мъжът слезе по стъпалата с лекота, която предполагаше младост, добра форма или и двете. Косата му изглеждаше тъмна, но на места беше посребрена и белите косми блестяха ярко на изкуствената светлина. Изправен и гладко избръснат, той нямаше небрежен вид, независимо от широките панталони, ризата за голф, домашните чехли и лекото сако, с които беше облечен.

Без това да бъде натрапчиво, той се втренчи през предното стъкло на караваната, за да види дали тя е сама. Огледа и нея със същата дискретност. Нямаше какво да предизвика тревога у него. Еднакво безопасни бяха и черните й дънки, и черният памучен пуловер, и черните сандали. Черната кожена чанта, преметната през рамото й, беше достатъчно голяма, за да се събере в нея и малка бомба, но много жени носеха толкова големи чанти, без да има в тях нищо по-смъртоносно от грим, минерална вода и удобни обувки.

— Добре дошли в имението „Уорик“, мис Чартърс.

— В момента се чувствам повече като Алиса в Страната на чудесата.

Проблеснаха бели зъби.

— Аз реагирах по същия начин, когато видях къщата за първи път. Аз съм Пол Карсън. Семейство Уорик ви чакат с нетърпение вътре. Мога ли да ви помогна, ако носите нещо?

— Като например страниците? — запита тя.

Той прояви достатъчно усет, за да си придаде натъжен вид.

— Съжалявам. Всички сме много развълнувани. Цветните копия бяха интригуващи, но не особено полезни. — Той сви рамене. — Сигурен съм, че разбирате.

— Искате да видите дали страниците могат да предложат повече от цветните копия, така ли?

— Разбира се.

— Точно затова ги и донесох. Аз също много ги харесвам.

Гледаха я напрегнато светли очи, които можеха да бъдат сини, сиви или зелени. Все така под техния поглед, тя отиде до багажника на караваната и извади страниците. Забеляза вниманието, с което той следеше всяко нейно движение, и вдигна въпросително лявата си вежда.

— Съжалявам, ако ви се струвам груб — побърза да каже мъжът. — Има навици, които се преодоляват много трудно. Прекарах двайсет години в Тайните служби, а после още десет като главен в охраната на мистър Уорик. В имението идват много малко посетители и, признавам си, нервен съм.

— И аз се чувствам малко нервна — каза тя. После се усмихна. Беше трудно да не го направи. Забавна беше идеята, че някой като Карсън може да изпитва нервност при вида на невъоръжена жена.

— Още един път, извинявам се — каза той. — В днешно време много млади жени носят скрито оръжие.

— Аз не съм от тях.

— Добре, защото, в противен случай, трябваше да ви помоля да оставите оръжието си в караваната. Такива са правилата в имението. — Той отново се усмихна. Този път си позволи да изрази, посредством тона, възхищението си от женствените й форми и ангелско лице. — Яла ли сте?

Серена премигна. Мъжът беше изключително красив, дори и да беше с двайсет години по-възрастен от нея. Блясъкът в очите му не беше остарял дори с година.

— Дали съм яла? Мисля, че да.

— Не знаете!?

— Работих на тъкачния стан. А когато се занимавам с това, което обичам… — Тя сви рамене. — Стомахът ми не къркори, значи междувременно съм хапнала нещо.

— Веднага щом ви представя на семейство Уорик, ще погледна какво имаме в кухнята.

— Това не е необходимо, мистър Карсън.

— Пол. — Той й направи знак да върви пред него по широкото мраморно стълбище. — И е необходимо. Имам племенница на вашата възраст. Бих се чувствал ужасно, ако тя припадне в краката ми, защото дори не съм помислил да я нахраня.

— Сигурно така се чувства Пики.

— Пики? — Той отвори масивната предна врата и се извърна към нея.

— Котаракът ми. Винаги оставя, хм, деликатеси, край мен. И се сърди, когато не ги изяждам.

— Деликатеси? — Той затвори вратата след тях. — Като например?

— Очевидно нямате котки.

— Не.

— Пики лови всякакви малки животинки, но изяжда само по-сочните части. И оставя на мен по-коравите.

— Уф! Нищо чудно, че не хапвате от тях. Оттук, мис Чартърс.

— Серена.

— Серена. Необикновено име. Но прекрасно.

— Казвали са ми, че е много старо. — Докато говореше, обхождаше с поглед необикновените шарнири, картини, оръжия и страници, поставени в рамки. По стените на коридора буквално нямаше свободно пространство. Имаше неща, които бяха по-изненадващи дори от килимчето от епохата на Луи XV, чиято мекота придаваше уют на каменния под. — Според семейната легенда, първото момиче от всяко поколение се кръщава Серена. Може да носи и други имена, но едно от всичките задължително е Серена. Така било още от дванайсети век — по една Серена във всяко поколение.

— По дяволите, Пол, къде е тя? — запита недотам приятен глас, издаващ раздразнение. — Може и да умра, преди…

— В коридора сме — побърза да го увери Карсън. После каза тихо на Серена: — Извинявам се предварително за евентуалната грубост на мистър Уорик. Той е арогантен, но иначе е блестящ.

— Ще се опитам да се концентрирам върху последната част.

— Ние всички правим така — каза той иронично. — В някои дни е по-поносим, отколкото в други. Оттук.

Серена не знаеше дали стаята, в която се озова, официално се нарича Голямата стая, но би трябвало да бъде така. Френски и италиански антики изпълваха стените и образуваха местенца, където хората да се поспрат и да поговорят. Антиките бяха такива, че всеки музей би се гордял с тях. Семейство Уорик, изглежда, имаха специален вкус към украсата. Всичко тук предполагаше и богатство, и добър вкус. Тя беше сигурна, че порцеланът е от най-качествения севърски, че кристалът е превъзходен и че мебелите носят подписите на най-известните майстори на своето време.

Въпреки че не такъв беше стилът на самата Серена, тя се усмихна на този приятен резултат от демонстрацията на лукс и се възхити на всяко произведение на изкуството.

После видя гоблена от средновековието, който висеше на далечната стена, и престана да забелязва мебелите. Сложността на плетеницата можеше да бъде разбрана само от друга тъкачка: деликатната изработка, сложността на модела, техниката на смесване на цветове, така че богатството им да изглежда по-голямо, отколкото всъщност е, часовете, които изискваше тази работа. Гобленът изобразяваше еднорог и аристократично облечена девица, рицари, които се приготвят за битка, цветни палатки, където избрани членове на двора си почиват всред изобилие от вино, сирене и месо. Произведението беше като отрязък време, което се е запазило чак до двайсет и първи век.

Универсалната за хората истина, изобразена от тъкачката, удивяваше Серена. Аристократи или селяни, рицари или слуги, всички хора жадуваха за добра храна, почивка и красота. Майсторката тъкачка беше разбрала и беше изобразила върху платното несъвършенствата на човешката природа, беше уловила съвършенството на определен момент от времето.

Застанала абсолютно неподвижно, тя просто попиваше с всички сетива поизбелялото, но наистина необикновено платно, изработено от безименни майстори преди толкова много години. Мълчаливо поздрави отдавна мъртвите мъже и жени, създали толкова красота от шепа конци.

— … стойте там като овца, заслепена от фаровете на автомобил! Донесете ми проклетото портфолио!

Със закъснение, Серена осъзна, че в стаята има и други хора. Те просто се губеха всред прекрасните мебели.

— Татко — каза предпазливо уморен женски глас, — няма нужда да бъдеш толкова груб. Не всички хора са свикнали да живеят сред антики, които някога са украсявали замъците на френски и италиански крале.

— И кралици — каза Серена и отново погледна към далечната стена. — Този гоблен е сътворен от жена. Необикновен е. Никога не съм виждала нещо такова извън Лувъра и никога не съм се докосвала до нещо толкова прекрасно. — Неохотно откъсна поглед от късчето неподвластна на времето красота. — Аз съм Серена Чартърс.

— Разбира се, че сте — отговори старецът. Беше слаб, пъргав, имаше рядка бяла коса и длани, които изглеждаха крехки, независимо от широките и издадени кокалчета. Изглеждаше по-скоро като жизнен старец на седемдесет, отколкото почти на сто. — Никой друг нямаше да бъде пуснат през входната врата.

— Това е баща ми, мистър Уорик. — Жената беше като гласа си: безцветна, с изключение на майсторски изрусената й коса; среден ръст, образована, но все пак неподчертаваща този факт, създаваше силно впечатление, че е нюйоркчанка. — Аз съм Клиъри Уорик Монтклеър. Младият мъж с приятните обноски е синът ми, Гарисън Монтклеър.

Серена кимна на Гарисън, който изглеждаше на осемнайсет на пръв поглед. Когато се приближи, за да я поздрави, тя забеляза килимчето под краката му за пръв път. Само френският гоблен можеше да й попречи да забележи такъв блестящ пример за тъкачно изкуство. Цветовете на килимчето бяха все така ярки след пет века, дизайнът беше така сполучлив, че можеше да бъде приет и от хората на следващия век.

— Очарован съм да се запозная с вас — каза Гарисън.

Серена осъзна, че се взира в килимчето, вместо да обърне внимание на домакина си. Толкова за грубостта. С чувство за вина, тя се застави да отдели поглед от великолепната изработка и да поеме ръката, която Гарисън й подаваше. Докато се здрависваха крепко, тя видя, че отблизо той изглежда с десетина години по-възрастен, отколкото беше помислила в началото. Притежаваше увереността, която идва от богатството и изключително скъпото и добро образование. Ако притежаваше въобще някаква степен на арогантност, то я прикриваше добре. Може би един арогантен мъж в семейството беше достатъчен, реши тя с едва загатнато чувство за хумор.

Серена, която беше отгледана в отсъствието на мъже в семейството, ги намираше ту забавни, ту невъзможни. Понякога също и очарователни. Приличаха й на огромни котараци. Наистина огромни. Но, както бабата беше уверявала нееднократно внучката си, мъжете не заслужаваха да си правиш труда да нарушаваш навиците си и да всяваш хаос в домакинството си.

Серена винаги беше приемала безрезервно думите на баба си. Когато порасна достатъчно, все се питаше защо, ако мъжете са наистина чак такъв проблем, жените отиват до такива крайности в роклите и грима, за да си осигурят свой собствен.

Дружелюбните кафяви очи на Гарисън й се усмихваха. Две топли длани обгръщаха нейната. Меката му къдрава кестенява коса улови светлината, когато той леко й се поклони.

— Удоволствието е за мен, мис Чартърс. Дали не може да ви наричам Серена? — запита Гарисън.

Тя се запита дали въобще някоя жена му е отказвала нещо.

— Серена е добре, мистър Уорик.

— О, моля — каза той и се засмя. — Тук има само един мистър Уорик и това е дядо. Аз съм Гарисън, макар и да съм шеф на Къщата „Уорик“.

Клиъри хвърли на сина си кос поглед, който той пренебрегна. Серена прикри усмивката си. Може би тираничната майка беше причината очарователният й млад син да бъде още без съпруга.

— Достатъчно глупости — каза язвително Уорик. — Донесете ми веднага проклетите страници.

Гарисън изви очи към тавана, но не направи повече забележки.

— Може ли…? — запита той и протегна ръка да вземе портфолиото.

За миг пръстите на Серена стиснаха по-силно кожената подвързия. Обзе я странно и необяснимо чувство за собственост, за притежание, граничещо с мания. Трябваше да положи усилие на волята, за да отпусне ръцете си. Смешно беше да се тревожи толкова. Хора, които притежават толкова скъпи и прекрасни неща, които живеят в такъв лукс, със сигурност няма да й задигнат четири страници. И то от ръкопис, за който никой не е чувал.

— Разбира се — каза тя.

Подаде му коженото портфолио и си каза, че се държи като идиотка, когато в гърлото й започна да напира възмутен вик. Не можеше да понесе факта, че други ръце се докосват до нейните страници. Държеше се като котка, която има само едно котенце.

Отново положи огромно усилие, но не последва Гарисън, който прекоси скъпия килим и остави портфолиото на античната масичка пред дядо си. Повърхността на масичката блестеше, отрупана с полускъпоценни камъни — лапис и малахит, слонова кост и абанос, червеникав халцедон и седеф. Но Уорик обръщаше толкова внимание на масичката, че все едно беше направена от глина.

С изненадващо гъвкави и сръчни пръсти, той отвори портфолиото с нетърпението на млад и силен рицар, който за първи път разтваря женски бедра. Тишината изпълни огромната стая, докато той разглеждаше първия лист, после втория, третия и четвъртия.

Той вдигна поглед и буквално я прикова на място с тъмните си очи.

— Откъде имате това?

— Наследство от баба ми.

Той каза нещо, което тя не чу — нещо, което звучеше като „глупости“.

— Извинете? — каза Серена.

— Къде са останалите страници?

Серена беше сигурна, че не това беше казал старецът, но все пак му отговори.

— Това е всичко, което имам.

Той изсумтя.

— Вероятна история. Искате ли да опитате отново? Къде са останалите страници?

— Да, ще опитам отново — каза Серена. — Не притежавам други страници.

Уорик я изгледа с пронизващия си поглед.

— Кога умря баба ви?

— Преди година.

— Защо ви е било нужно толкова много време, за да поискате оценка?

Гневът й започна да се надига. Серена го потисна и се опита да си припомни, че Уорик има репутацията на толкова добър познавач и оценител, колкото и на грубиянин. Тя обаче нямаше никакво намерение да му разкаже тъжната история за мъчителната смърт на баба си.

— Аз съм доста заета — процеди Серена през зъби.

— А аз съм доста стар. Нямам никакво време за губене. И не мога да го пилея заради умна млада безделница, която е решила да поднови работата оттам, където бабата я е оставила.

Тя го погледна втренчено и се запита дали той въобще е с ума си.

— Страхувам се, че не ви разбирам.

Той пак изсумтя.

— Съжалявам, че ви обезпокоих — каза тя спокойно, безизразно. — Ще занеса страниците някъде другаде за оценка.

— Загуба на време. И двамата прекрасно знаем какво точно са те. Колко искате за всичките? Сто хиляди?

— Мисля, че има недоразумение. — Тя говореше извънредно предпазливо, защото никак не искаше да се впише в стереотипа на червенокосите, известни с избухливия си нрав. — Не съм тук, за да ги продам.

— Това вече го вярвам! — отговори Уорик. — Двеста хиляди долара.

Серена погледна към другите в стаята. Те посрещнаха погледа й със зле прикрито любопитство.

— Триста хиляди долара. За всяка страница — каза Уорик. — Но, за тази цена, искам и останалата част от книгата. Цялата, имайте предвид. Няма да позволя да бъда направен на глупак.

Загубила чувство за реалност, Серена се обърна към стареца, седнал в гравирания стол от абаносово дърво с висока облегалка.

— Не.

Гневът обагри в розово бледите му сбръчкани бузи.

— Ако мислите, че можете да си правите…

— Уморен си — прекъсна го Гарисън. Острите му и студени думи заглушиха немощния глас на работодателя му. — Денят беше дълъг за теб. Ще го обсъдим отново, когато си починеш.

Известно време двамата мъже се измерваха с погледи. После Уорик тихо изсъска нещо, изправи се и излезе от стаята. Гарисън въздъхна облекчено.

— Съжалявам, Серена. Дядо ми е човек със силен характер. Държи на мнението си.

— Той е у дома си и се ползва с тази привилегия.

Серена отиде до масичката и започна да навива портфолиото.

— Имате право да бъдете ядосана — каза Карсън, — но няма причина да пропилеете толкова време и усилия за това дълго, но безрезултатно пътуване. Имаме стая за гости и ще я приготвим за вас, ако желаете. Имаме и сейф, където можем да приберем портфолиото. Ще можем да разговаряме отново сутринта. Тогава той ще бъде по-разумен. Обещавам ви.

— Благодаря ви, но не. — Серена се усмихна сковано на Карсън. — Имам работа, която трябва да свърша утре.

Всъщност плановете й бяха да остане в Палм Спрингс, да спи до късно, а после да отиде с колата до къщата на баба си — вече нейна собствена — и да види какво е останало след пожара, полицейското разследване и годината, в която къщата беше напълно изоставена.

— Очевидно е, че мистър Уорик смята страниците за изключително ценни — каза Карсън. — Чувствам се неспокоен, че ще оставя млада жена да шофира съвсем сама с произведение на изкуството, което струва повече от един милион долара. Позволете ни да пазим съкровището ви, докато решите да го продадете.

Тя пъхна портфолиото под мишница и погледна право в светлосините очи на Карсън.

— Вратата ще се отвори ли автоматично, когато изляза от къщата?

— Ще ви покажа пътя навън — каза Гарисън.

— Глупости! — намеси се Клиъри. — Нека Пол го направи. — Хвърли на портфолиото поглед, който беше толкова студен, колкото и гласът й. — Когато промените мнението си и решите да продадете тези листове, обадете ни се. Но не чакайте прекалено. Предложението няма да бъде валидно безкрайно дълго.

В пълна тишина, Клиъри и Гарисън гледаха как Серена излиза спокойно от стаята. Линията на гръбнака на младата жена предполагаше всички неща, които тя искаше да каже, и главното май беше: „Вървете по дяволите!“.

— Много жалко, че дядо беше в такова отвратително настроение — каза Гарисън. — Тя е доста хубавичка. Има и хубав задник.

— Престани да мислиш с торбичките си. Използвай главата си.

— Не и докато не стана на годините на дядо.

— Въобще няма да дочакаш този ден — каза Уорик от прага на вътрешната врата. — Обади се на „Реъритис Ънлимитид“. Време е да започнат да печелят парите си. Тази проклета малка изнудвачка ще съжалява, че се е опитала да ми покаже зъбите си.

Глава 8

Планините Сан Джакинто

Вторник, ранна утрин

С отметната назад глава, с издути жили на мускулестия врат, дивият овен стоеше на сухото скалисто било и душеше въздуха за евентуална опасност. Усещаше миризмата на човек, но тази му беше позната. Точно тя никога не беше означавала опасност за малкото стадо. Напротив, понякога означаваше, че наблизо ще се появи буца морска сол. В пустинята солта беше истинско съкровище, почти толкова необходимо за живота, колкото водата, храната или малките агънца.

Овенът изпусна въздух, потри глава в единия от предните си крака, като че ли да премести тежестта на огромните си рога, и започна отново да пасе. Близо до него пасяха четири обагнени овце. Гъсто покритите им с вълна коремчета защитаваха и топлеха следващото поколение.

На шейсет фута от тях, Ерик скицираше бързо, за да улови тревогата и примирението на дивите овце. Земята около него беше стръмна, пустинна, скалиста и суха. Овцете бяха принудени да слязат на по-малка височина заради приближаващите зимни бури. Последният сняг беше покрил почти всичко, което ставаше за ядене, а единственият признак за наличието на вода беше огромен облак, разположил се свободно на небето.

Днес беше валяло от другата страна на планината — от мократа страна, където облаците се трупаха и потъмняваха, докато не започнеха да проливат животодаряващи сребристи сълзи. Но нямаше да падне дъжд, дори и в по-ниските райони, от страната на Палм Спрингс, където беше Ерик. Беше необходима по-силна буря, за да избута дъждовните облаци над върха на планината, висока повече от две мили.

Вятърът духаше достатъчно силно, за да се радва Ерик, че е облякъл топлия си пуловер „Пендълтън“. Овцете си имаха собствена вълна, но той трябваше да си я осигури отнякъде. Тази мисъл го накара да се усмихне, преди да добави последния щрих към скицата, да обърне нова страница и да започне отново бързо да рисува.

Беше прекарал нощта, наведен над влудяващите го копия на страниците от „Книгата на Мъдростта“. Независимо колко упорито се беше мъчил, независимо под какъв ъгъл към светлината ги беше накланял, беше успял да разчете само случайни фрази, написани от отдавна мъртъв мъж.

„Мисълта, че този път ще я видя, ме кара да полудявам като вълк, умиращ от глад…“

„Мили Боже, прости ми…“

„Не мога…“

„… проклета мъгла, пусни ме да мина!“

На друга страница той се беше мъчил над текст, касаещ женитбата на млада жена, Каоилфион, за сина на Саймън и Ариане, който се казвал Ранулф Романски. Раждането на общия им внук, Доминик ле Сабре, беше също отбелязано. Добрата жътва беше получила благодарности, изразени в молитва. Пристигането на три книги, изпратени от дука на норманите, беше също отпразнувано. Място, или народ, на име Силвърфелс, беше проклинано или оплаквано, или и двете.

Фрагментите наистина го влудяваха. Работи, докато погледът му не се премрежи и не го обхвана лошо настроение. Тогава провери дали има нещо ново в „Реъритис Ънлимитид“ — тоест дали са проследили някаква информация за страниците. Отговорът на Шел беше кисел и груб и Ерик най-после заспа.

След три часа се събуди от неспокойния си сън. Беше сънувал, че лети като ловен сокол, че тича като ловджийска хрътка, че прегръща червенокоса вещица с виолетови очи, която го изгаря в пламъци, без да гори. Цветовете бяха ярки, езикът датираше от Британия на дванайсети век и беше смесица от френския на норманите и англосаксонски, както и изрази от местния език.

Прекалено неспокоен, за да заспи отново, той си беше облякъл планинарския екип и беше тръгнал към планините Сан Джакинто. Оцветените ръкописи бяха негова страст и професия, но да скицира дивите овце, които бяха застрашени от изчезване, беше негово хоби и неимоверно много му помагаше да се отпусне. От което имаше нужда, преди зората да е изгряла.

Вдигна поглед за малко, после продължи да скицира. Съмняваше се, че дивите овце ще оцелеят, докато неговите деца пораснат достатъчно, че да се катерят по стръмните пустинни планини. И то, ако въобще имаше такива. На трийсет и шест, той не беше по-близо до бащинството, отколкото когато беше на шестнайсет. Никога не беше предполагал, че ще стане така. Ако въобще беше мислил по въпроса, когато беше млад, беше предполагал, че ще има потомци, които ще продължат гените му чак до неизвестното бъдеще — точно така, както имаше предци чак до неизвестното минало.

А после годините бяха започнали да се нижат и нищо не се беше променило. С изключение на възрастта му. Вече реалист, той се питаше дали въобще някога ще се промени. С всяка изминала година ставаше все по-трудно, а не по-лесно, да му се угоди. Жени, които биха го заинтересували преди двайсет години, сега му изглеждаха като деца. Онези на по двайсет и няколко, с които се срещаше, бяха вече омъжени или пък погълнати от собствените си кариери. Жените на по трийсет и нещо бяха измъчени от разводите си, бяха напълно отдадени на кариерите си или пък се интересуваха само от неангажиращи връзки.

А Ерик не беше от онези, които не изискват нищо и не искат да се ангажират. Искаше жена, която да бъде интелигентна, страстна, почтена и достатъчно силна, за да му бъде истински партньор в живота, да се труди наравно с него за изграждането на семейството. Беше намерил достатъчно жени, които притежаваха едно или две от тези качества. Веднъж дори беше намерил жена, която притежаваше четири от изброените пет качества, но тя се интересуваше само от ума му.

Златен орел се спусна остро от небето и прекъсна тъжните мисли на Ерик. Миг по-късно игрив заек изскочи от скривалището си и се втурна в трудно предсказуем зигзаг през скалите. Независимо дали заради нетърпение, или зарази бавни реакции, но орелът не успя да го хване. Птицата изкрещя от раздразнение и викът й изпълни небето.

Ерик подсвирна в съвършена имитация на гневния вик на орела. Хищникът описа няколко бързи кръга над главата му и втренчи поглед надолу — като че ли да види кой е съперникът му. Ерик отново подсвирна. Този път звукът не беше така зареден с отрицателни чувства, беше по-скоро въпросителен, отколкото заплашителен. Орелът отговори по същия начин, описа нов кръг над тавата на Ерик, после разпери мощните си криле, направи няколко движения и се издигна високо в небето.

Ерик почувства вибрациите на пейджъра си, притиснат плътно до тялото му. Изкушаваше се да го пренебрегне, но шефовете му от „Реъритис“ бяха двама от малкото хора, които имаха номера на пейджъра му. Ако те искаха да разговарят с него — особено за страниците от „Книгата на Мъдростта“ — той беше повече от готов да ги изслуша. Копията не му излизаха от главата през цялата нощ. Сънуваше, че буквите му шепнат тихо, че му разказват тайните от миналото. А после беше сънувал мъгли и гори, ловджийска хрътка и сокол, който имаше неговите очи.

Като се усмихна на игрите на въображението си, той натисна бутона на пейджъра. Един от телефонните номера на Дейна Гейнър заблестя в малкото „прозорче“ на пейджъра. Тъй като не искаше да изплаши дивите овце, движенията на Ерик бяха бавни. Той протегна предпазливо ръка към раницата си и извади комбинацията от клетъчен телефон и компютър. Лек натиск на палеца му активира първия номер, записан в паметта.

Дейна вдигна слушалката на телефона си още преди второто позвъняване.

— Добро утро, Ерик. Можеш ли да говориш?

— Дивите овце още не са ме изяли.

— Господи, отново ли се катериш по планините и правиш компания на дивите кози?

— Овце, Дейна. В Южна Калифорния нямаме диви кози.

— Овце, кози — все тая. Копита и лоша миризма.

Той се засмя тихо. Дейна обичаше много неща в живота, но дивата природа определено не беше сред тях.

— Надявам се, че се обаждаш заради страниците, които Серена Чартърс изпрати в дома ми.

— Да. Само че частното ти разследване ще трябва да стане публично.

Сърцето му промени ритъма си.

— И как така?

Дейна пренебрегна въпроса му и продължи според собствения си план:

— Молбата ти към отдела е част от собственото ти проучване, така ли?

— Да.

— Тогава значи със същото се занимават и в Къщата „Уорик“ — каза тя сухо.

Ерик започна усилено да мисли. Серена не го беше наела, тя просто беше отправила запитване. Ако решеше да поиска той да направи оценката, пак щеше да има конфликт. Онова, което щеше да научи чрез проучването на „Реъритис“, щеше да бъде част от неговата експертиза — което щеше да бъде точно онова, за което са платили Серена и Къщата „Уорик“.

— Да не би на стареца да му е трудно да реши дали страниците си струват да се направи пълна оценка?

— Ще оставя Пол Карсън да ти обясни. Гарисън и Клиъри Уорик Монтклеър вероятно също ще са тук.

— Под „тук“ да разбирам лосанджелиския отдел на „Реъритис“?

— Да. Десет часът тази сутрин.

— Днес?

— Старецът е почти на сто, какво си мислиш?

— Мисля, че няма да успея преди два, дори ако магистралите са свободни, а те няма да бъдат.

— Хеликоптерът ще те вземе в девет.

Ерик подсвирна тихичко. Последния път, когато го бяха взели с хеликоптера на „Реъритис“, беше пътувал с президента на малка африканска държава. Страстта на въпросния президент, причинила падането му от власт, бяха оцветените ръкописи. За тях той беше похарчил пари, които трябваше да бъдат дадени за заплати на военните, за оръжия и подкупи.

— Сега Фактоид ръководи проучването — продължи да говори Дейна. — Шел е зает с това да проследи някакъв проклет документ, надживял четири войни.

— Фактоид? Трябва да бъда поласкан или, напротив, трябва да се тревожа?

— Прави каквото искаш. Не ти е разрешено само да закъснееш.

Глава 9

Лос Анджелис

Вторник сутринта

Под умелите ръце на пилота, хеликоптерът се движеше плавно като свободен орел. Някак неангажиращо, Ерик се запита дали пътувания като това не са виновни за споходилия го сън. После реши, че виновно е въображението му. Беше сънувал, че лети като сокол и бяга като хрътка дълго преди въобще да е пътувал с хеликоптер. Във всеки случай, Лос Анджелис беше точно обратното на обвита от мъгла дъбова гора или тучна ливада, просмукана от обилния дъжд. Хълмовете на Лос Анджелис бяха завладени от къщи и евкалиптови дървета. Чуваха се по-скоро койоти, отколкото вълци, а и техните песни сякаш разказваха за кофи за боклук и други такива, а не за това, как са гонили горски елфи.

Помещенията на „Реъритис Ънлимитид“ се намираха на един хълм, високо над бетонното струпване, каквото представляваше градът. Разположена на границата на търговската и жилищната част, компанията притежаваше най-доброто и от двата свята. Много по-компактна от офис или къща, „Реъритис“ се разпростираше като кампус на изключително скъп колеж, а закрити коридори свързваха петте сгради. Нито една от тях не беше по-висока от три етажа. Всички, освен една, бяха всред пейзаж, който дължеше много на Япония: спокойствие и вечно зелени растения, артистично присъствие на огромни кръгли камъни, тих ромон на вода, обливаща тъмните скали.

Изключението от тези изчистени линии беше къщата на Нийл, заобиколена от градина, типична за английските котиджи. Независимо от сезона, цветята избуяваха и се катереха по стените, цъфтяха и завладяваха все по-голямо пространство. Всред цветята растяха билки, които бяха източник на нестихващи препирни между Нийл и Дейна. Той настояваше, че те са безполезни. А тя настояваше, че са единствената част от неговата градина, която е полезна.

Пилотът сниши хеликоптера и кацна така леко, както пеперудата каца върху цвете. Лари Лорънс беше служил в морския флот и беше управлявал боен реактивен самолет. Можеше да направи с хеликоптера всичко, каквото си поиска.

— Чакат ни в залата за конференции на Дейна — каза Лари.

— Някой друг?

— Доведох Гарисън и Клиъри Уорик Монтклеър. Айфеловата кула — също.

Лари беше висок пет фута и седем инча. По принцип, той не харесваше много едрите мъже. Малко под шест фута и два инча, Ерик беше на границата на онова, което Лари смяташе за приемливо. Пол Карсън, или още Айфеловата кула, надвишаваше личната граница на Лари с няколко инча. Пол беше избран за Тайните служби, защото имаше серия от президенти, които бяха по-високи от шест фута и два инча. Както Шарл де Гол беше предвидил преди няколко поколения, високите охранители бяха чудесни мишени и можеха да поемат куршумите, предназначени за високите президенти. Самият Лари искаше да охранява президенти и да работи за Тайните служби, но мъдро беше избрал флота.

— Никога няма да простиш на Карсън, че е работил това, за което ти само си мечтал, нали? — запита Ерик.

— Колкото са по-високи, толкова по-кратко ще бъдат в бизнеса — отговори Лари.

— Само ти твърдиш това.

Ерик свали слушалките, грабна плика с копията на страниците и скочи на земята, преди да е успял да чуе несъмнено грубия отговор на Лари. Военните от флота ругаеха като моряци, каквито се предполагаше, че са дори когато бяха пилоти на хеликоптери. Лари си го върна, като отлетя със сила, достатъчна да подкоси мускулестите крака на Ерик.

Нийл изчака прахът да се слегне, преди да се приближи. Беше облечен също като Ерик — с удобни дънки, удобни обувки и чиста бяла риза с дълги ръкави, навити обаче до лактите. Ако беше облякъл сако тази сутрин, то висеше някъде на облегалката на стол.

— Колко пъти трябва да ти повтарям, човече? — запита Нийл и разтърси ръката на Ерик. — Никога не ядосвай нисък пилот.

— Или пък висок, ако трябва да бъдем искрени. Какво правиш тук? Да не си се присъединил към страната на женчовците?

— Някой трябва да поддържа живи изисканите мили женички.

Ерик вдигна глава и погледна право в синьо-зелените очи на Нийл.

— Нещо става?

— Бих искал да беше така. Ако нещата тук станат малко по-спокойни, ще изпадна в кома.

— Какво ще кажеш за онзи стар майстор, който пазиш в една от чистите си стаи? — запита Ерик, с което имаше предвид специалните стаи, където потенциалните купувачи, продавачи и други заинтересувани страни се срещаха, за да говорят за бизнес. Те бяха едно от най-популярните неща в „Реъритис Ънлимитид“ — безопасни, неутрални места, където могат да бъдат разгледани безценни произведения на изкуството.

— Творбата на Ван Дайк? — Нийл сви рамене. — Отиде при първоначалните си собственици.

— Много лошо.

Нийл се усмихна.

— Не съвсем. Патрик каза, че боята, която е използвана, е прекалено суха.

Патрик беше Патрик Маркю, който възстановяваше много картини за „Реъритис Ънлимитид“.

— Всяка минута се ражда по един майстор — каза иронично Ерик.

— Оптимист. На мен пък ми се струва, че всяка секунда се ражда по някой недоносен идиот.

— Значи ще има много работа за теб.

— Идиоти. Никога не могат да разберат, че ако нещо звучи прекалено добре, за да е истина, значи със сигурност е лъжа.

Нийл отвори една от стъклените врати. Тя беше устойчива на куршуми, както и всяка друга външна стъклена повърхност — а и повечето вътрешни стъкла — в помещенията на „Реъритис Ънлимитид“. Дейна се беше противопоставяла на идеята, докато някакъв току-що излязъл от тийнейджърска възраст хлапак, явно недоволен от раздялата си с гаджето и с пистолет в ръка, не беше влязъл да го търси. Нийл се поряза лошо тогава, преди да успее да обезоръжи хлапака. Стъклата, устойчиви на куршуми, бяха инсталирани след седмица. Нийл никога нищо не спомена по въпроса. Нито пък Дейна.

— Какво ще кажеш за цветните копия, които ти е изпратила онази Чартърс? — запита Нийл. Хвърли поглед на огромния плик. — Носиш ли ги?

Ерик кимна.

— Все още ли смяташ, че са нещо важно?

— Да.

— Интересно.

— Защо?

— Ще оставя Дейна да ти каже.

Ерик повдигна вежди, но не каза нищо повече.

Дейна ги чакаше в офиса си, който гледаше към градина от едната си страна, а от другата — към града. Когато двамата мъже влязоха, тя погледна елегантния си златен часовник.

— Не обвинявай мен — каза Ерик. — Въздушният трафик в Лос Анджелис е толкова натоварен, колкото и магистралите.

— Ти си този, който непрекъснато преследва диви кози.

— Овце — поправи я търпеливо Ерик.

— Каквото и да е — каза Дейна, с което показа, че темата никак не я интересува. — Те всички имат козина.

— Вълна всъщност — каза Ерик, напълно невъзмутим.

Нийл се изсмя. Тя го изгледа с нежните си тъмни очи.

— Убий го.

— Преди или след като разговаря с нашите клиенти? — запита Нийл.

— Проклятие! — измърмори тя.

— Аз също много те харесвам — каза Ерик.

Тя направи гримаса.

— Какво знаеш за Норман Уорик?

Ерик беше свикнал с бързата смяна на темите, характерна за Дейна.

— Повече, отколкото имаш време да изслушаш.

— Толкова ли е добър, колкото се твърди? — запита тя.

— Говорим за способността му да прави точни оценки или за нещо друго?

— Нямам намерение да обсъждам сексуалните му способности, нито пък да го провъзгласявам за светец — каза тя нетърпеливо. — Добър ли е, или почива на стари лаври?

— Чух, че зрението му било все така добро и че умът му бил все така остър. А това го поставя наравно с най-добрите оценители в света на всякакви видове оцветени ръкописи и в частност — на ръкописите от Франция на петнайсети век.

— Но не и на келтски ръкописи от Англия на дванайсети век?

— Добър е толкова, колкото и всеки друг, за когото се сещам.

— Ами ти?

Ерик изгледа втренчено дребната брюнетка, която изглеждаше прекалено крехка, за да бъде толкова силна и властна. Но те я познаваха добре. Беше и прекалено умна.

— Репутацията му е международна и е издържала на хода на времето. А моята сега започва да набира сили и е стигнала дотам, че името ми се споменава в списъка на консултанти по ръкописи и особено на келтски от дванайсети век, ако това е, което искаш да знаеш.

— Това, което искам да знам, е дали ти, или той ще се окаже прав — заяви направо тя.

— Ще бъде интересно да разберем.

Нийл се изсмя високо.

— Мястото ти не е при жените, приятелю.

— Забрави! — каза Дейна бързо. — Няма да ми го отмъкнеш!

— Ако се издъня — каза Ерик на Нийл, — твой съм.

Дейна хвърли на Нийл смъртоносен поглед, облече коприненото си сако върху перленосивия си пуловер, приглади панталоните си и каза:

— Не се издънвай. Ти си ни единственият оценител на ръкописи, който говори английски.

С тези думи, излезе от стаята. Мъжете я последваха в коридора, от двете страни на който имаше снимки на най-зрелищните им находки. Любимата на Ерик датираше от Англия на дванайсети век, дизайнът беше толкова сложен, че можеше да ти се завие свят, но беше неустоимо очарователен. Всички виждаха в него нещо различно. Безценният текстил беше открит на пазар за различни стоки. „Реъритис“ бяха удостоверили чрез сертификат, че е оригинален.

Високите токчета на Дейна потропваха ритмично по покрития с плочки под. Въпреки че крачката й беше по-къса от тази на придружаващите я мъже, тя не ги задържаше. Движеше се така, както и мислеше — бързо и уверено. Като се изключи фактът, че беше негов шеф, десет години по-стара и не го интересуваше сексуално, Ерик не можеше да не се възхити на ритмичното и по природа женствено движение на нейните хълбоци. Имаше походка, която би могла да разтопи и стомана.

— Гледай къде стъпваш, приятелю — каза му тихо Нийл, — а не къде е стъпвала тя.

— Тя преценява по-добре.

— Затваряйте си устите, деца — каза Дейна ледено. — Време е за шоу.

Глава 10

Клиъри, Гарисън и Пол седяха около стоманената маса за конференции, която беше достатъчно голяма да седнат удобно осем души. Димящи чашки кафе и чинии с изискани малки пасти и бишкоти бяха поставени пред тях и подсказваха на Дейна, че помощничката й си е свършила работата.

Дейна представи Ерик на клиентите. Един поглед му подсказа, че Клиъри е облечена много скъпо, макар и не дотам различно от останалите, синът — също, а дрехите на Пол бяха малко по-евтини. Ако Пол можеше да си позволи костюм за четири хиляди долара и обувки за хиляда, то той не ги носеше днес. Леко посребрената му коса беше добре подстригана. Прическата на Гарисън беше по-добра, явно правена от по-скъп фризьор, къса и по холивудски ефирна. Косата на Клиъри беше побеляла, с дължина до раменете и оформена с пяна в прическа, която би подхождала повече на момиче на възрастта на сина й. Но много жени от Южна Калифорния, където обществото беше особено чувствително към красотата на тялото, се обличаха като жените, две поколения по-млади от тях самите. А някои дори вярваха, че това ги подмладява.

При дискретен сигнал от Дейна, Нийл зае обичайното си място — на стола, чиято облегалка беше прилепена към стената и му позволяваше да наблюдава непрекъснато вратата.

— Благодарим ви, че ни приехте така своевременно — каза Пол.

Клиъри хвърли на охраната си поглед, който казваше, че плащат достатъчно на Дейна за привилегията да са в компанията, така че няма нужда от повече любезности. Годишната рента, която Къщата „Уорик“ даваше на „Реъритис Ънлимитид“ наистина им осигуряваше място в много пълния график на компанията. Освен нея, таксите и разходите за специални поръчки се трупаха бързо. Но пък и резултатите не закъсняваха.

— За нас е удоволствие — каза неангажиращо Дейна. — Казахте, че било спешно.

Гарисън сякаш изучаваше носовете на скъпите си обувки. Изражението, изписано на красивото му лице, показваше, че е загубил спора по въпроса за това, колко спешна е въпросната работа.

— Мистър Уорик — каза Клиъри — настоя да приключим с този въпрос колкото се може по-бързо.

Дейна не беше изненадана. Човек, който наближава цяло столетие, със сигурност няма време да бъде търпелив. Във всеки случай, не беше в природата на Уорик да чака. Този човек е трябвало да се роди император, господ или цар. Тиранията му беше просто присъща.

— Млада жена ни изпрати копия на четири страници от илюстриран ръкопис, претендиращ да бъде от голяма важност. Искаше от мистър Уорик да ги оцени — каза сковано Клиъри.

— Претендиращ? — запита Ерик.

Клиъри го изгледа нетърпеливо, сприхаво.

— Правилно чухте. Претендиращ. Може ли да продължа?

— Разбира се — измърмори недотам любезно той. Очевидно старецът не беше единственият, на когото липсва търпение.

Клиъри си пое отривисто дъх. За миг наведе глава като овен, готов за битка. После се обърна мило към Ерик:

— Съжалявам. Тази работа ни разтревожи. Баща ми е, честно, толкова ядосан, колкото мъж на неговата възраст не може да си позволи. Заради здравето му, трябва да уредим въпроса незабавно.

— И какъв точно е проблемът? — запита Ерик.

— Онази жена се опита да ни продаде фалшиви страници.

Ерик чакаше. Тъй като Клиъри не продължи, той каза извънредно внимателно:

— Със сигурност това се е случвало и преди.

— Да. Разбира се. — Клиъри гледаше маникюра си така, сякаш го виждаше за първи път. Изражението й подсказваше, че не харесва това, което вижда. — Мистър Уорик, баща ми, от време на време става жертва на такива хора.

— Тогава аз попълвам колекцията си — каза Гарисън с усмивка.

Клиъри въздъхна.

— Синът ми колекционира фалшификати. Според него, това също са произведения на изкуството.

— Като се замислиш — каза той, навеждайки се напред, — няма разлика между добре изпълненото…

— Не сега — прекъсна го майка му. — Не е време за някоя от твоите лекции върху реалността, очакванията на хората и постмодернизма.

Той се усмихна така, сякаш се забавляваше безкрайно.

— Съжалявам. Увлякох се. Бих искал да имам страниците на Серена в колекцията си. Не на цената, която тя иска, разбира се. Фалшификатите поне са по-евтини или поевтиняват, когато се открие, че са такива.

— Искате от нас да докажем, че страниците са фалшификати, за да можете да ги купите на добра цена? — запита Ерик с неутрален тон.

— Нямаме нужда от доказателства — каза Гарисън. — Дядо щеше да получи припадък, когато ги видя. Мрази фалшификатите така, както някои хора мразят змиите. Фобия, нали разбирате.

— Вие обаче не споделяте фобията му — каза Ерик.

— Не. — Гарисън се усмихна. — Мисля, че испанският фалшификатор е един от най-великите художници на късния деветнайсети и ранния двайсети век.

Бронзовите вежди на Ерик се стрелнаха нагоре. Той също много харесваше испанския фалшификатор, но само защото неговите миниатюри бяха нарисувани върху „изтрита“ пергаментова хартия. Някои от страниците бяха от „Книгата на Мъдростта“. Но всичко, което каза на глас, беше:

— Сигурно сте обсъдили нещата у дома си, преди да дойдете тук.

Гарисън се засмя.

— Шегувате ли се? Той щеше да предаде Богу дух. Не говоря за хобито си у дома.

— Щом като сте сигурни, че страниците са фалшиви, защо имате нужда от „Реъритис“? — запита Ерик.

— Заради дядо — заяви Гарисън просто. — Каза, че ще ги изхвърли на улицата. Не иска да „замърсяват“ пазара. Не можем да го разубедим.

— Нашата компания не конфискува фалшификати — каза Нийл.

Клиъри се стресна — май беше забравила, че Нийл е в стаята. Лесно би било да се забрави за присъствието му. За едър мъж с добро телосложение, Нийл заемаше много малко място, когато искаше.

— Не искаме нещо толкова драстично — каза Пол с усмивка. — Опитвахме се да купим страниците, когато мис Чартърс се разгневи на грубите маниери на татко и си тръгна. Обаждахме се няколко пъти в дома й, но никой не отговори. И решихме да прехвърлим сделката на вас.

Нийл хвърли поглед на Дейна.

— Значи искате „Реъритис“ да се свърже с мис Чартърс и да купи страниците за вас — каза Дейна. — Правилно ли съм разбрала?

— Съвсем точно — каза Клиъри. Погледна Нийл. — Надявам се, че това е във възможностите на компанията.

— Ние купуваме, продаваме, оценяваме и опазваме — каза Нийл, цитирайки, макар и не съвсем точно, мотото на компанията.

— Точно така — каза Дейна. — Каква е най-високата цена, която мистър Уорик е готов да даде?

— Не е споменал такава — отговори Пол, преди Клиъри да е успяла да си отвори устата. — Беше наистина много ядосан.

— Един милион? — запита сухо Ерик.

— Два милиона. Три. Колкото и да е. — Гласът на Клиъри беше напрегнат. — Това не е бизнес. Това е въпрос на живот и смърт. Става въпрос за живота на баща ми.

Глава 11

Дейна изчака, докато не чу шума от хеликоптера, който връщаше Клиъри Уорик Монтклеър и ескорта й в Палм дезърт. Едва когато се увери, че вече е във въздуха, протегна ръка към плика, който Ерик беше донесъл със себе си.

— Това означава ли, че мога да си отида у дома? — запита той, докато гледаше как превозното средство прави голям завой, за да избегне редица прозорци.

— Докато Лари се върне, може и да съм приключила с теб — каза тя и извади цветните копия.

— Звучи страшничко — беше коментарът, който Ерик отправи към Нийл.

Той се усмихна широко.

— Все още ли смяташ, че страниците си струват?

— Страниците сигурно са страхотни — каза Дейна. — Копията изглеждат отвратително, но страниците може би са много красиви.

— Такава беше и работата на испанския фалшификатор — отбеляза Ерик.

— Кой беше той? — запита Нийл.

— Може би е „тя“. Никой не знае. — Ерик сви рамене. Испанският фалшификатор е специалист по „изтриване“ на наистина много древни ръкописи на пергаментова хартия, върху която после рисува и продава миниатюри, които уж са илюстрации към древни ръкописи.

— Изтрива ги? Как? — запита Нийл.

— Има много начини. Понякога изстъргва старите думи, понякога изрязва правоъгълно парче в бялото поле и изрисува богато украсени главни букви на него. Резултатът изглежда така, сякаш буквите са изрязани от Книгата на часовете или от Псалтира.

— Каква полза само от една главна буква? — запита Нийл.

— Във викторианската епоха имало мания по книги, съдържащи различни азбуки. Всички букви били богато украсявани и обикновено били изрязвани от стари ръкописи.

Дейна трепна.

— Искаш да кажеш, че разваляли нещо толкова красиво, че го разкъсвали само заради някаква си азбука?

Ерик хвърли поглед на страницата, която тя му посочваше. Трябваше добро зрение и още по-добро въображение, за да се видят спретнатите и балансирани колони от калиграфски букви, които изпълваха страницата. Единствено облекчение беше главната буква „Т“, която имаше големината на длан и представляваше увити един около друг дракони, чиито очи, нокти и люспи вероятно бяха позлатени на оригинала, но копието показваше цвета им по-скоро като бронзов. Както обикновено беше при ръкописите, богато украсени и позлатени, главни букви указваха началото на важните абзаци: „Мисълта, че ще я видя, ме подлудява…“.

Идеята, че Ерик Мъдрия може би си е уредил среща със своята загадъчна любовница, интригуваше човека, който носеше неговото име, но живееше в нашето време. Думите трептяха от едва сдържани чувства, но нямаше никакъв намек за това, дали срещата е останала в миналото, дали предстои, или съществува само в мислите на пишещия.

— Точно така правят фалшификаторите — каза Ерик на Дейна. — Те не могат да четат латински в нито един от неговите варианти — нито стария, нито новия. Много малко могат и това включва онези, които купуват оцветените ръкописи. А още по-малко хора могат да четат бележките, написани на варварски езици, които се намират между редовете и в полетата.

— Бележки на варварски езици? — запита Нийл, който за първи път имаше вид на заинтересуван.

Дейна го изгледа мрачно и толкова свирепо, че би могла да пробие с поглед дупки в металната му значка.

— Варварски — каза Ерик. — От един и същи корен. И с почти еднакво значение. Разговорни изрази, често срещани фрази. Латинският бил езикът на образованите, на тези, които пишели книгите. Английският бил смятан за варварски език.

— И все още е — каза Нийл.

— В твоята уста, със сигурност е варварски и вулгарен — каза Дейна.

— Престани, нараняваш чувствата ми.

— Първо ще трябва да ги открия, ако имаш такива.

— Когато кажеш, любима. Когато кажеш.

Устните й, сякаш насила, се усмихнаха. Беше загубила битката. Едно от нещата, които харесваше у Нийл, беше, че той въобще не се страхуваше от острия й език и дори от още по-острия й интелект. Точно така, както и тя не се страхуваше от неговата интелигентност, сила и умения, сеещи смърт. Понякога се караха, защото характерите им бяха като огън и лед, но се уважаваха като равни.

— Тъкмо казваше…? — Нийл подкани Ерик.

— Книги с азбуки — подсети го Дейна.

Ерик дори не мигна. Беше свикнал със свободните разговори, които в „Реъритис Ънлимитид“ минаваха за делови срещи.

— В края на деветнайсети век, когато хора, сами извоювали положението си в обществото, като Дж. Пиърпонт Морган например, купували безразборно произведения на изкуството, за да докажат, че принадлежат към обществената върхушка, но не са културни дилетанти. Оцветените ръкописи станали модерни. Морган ги купувал буквално, на килограм. Голяма част от тях били произведения на испанския фалшификатор.

— Искаш да кажеш, че онзи барон крадец е купувал много фалшификати? — запита Дейна и се усмихна. Може би идеята й се беше видяла забавна.

— Той купувал всичко, което се намирало на пазара по онова време. А испанският фалшификатор бил голяма част от пазара. Интересното е, че днес работите му се колекционират като самостоятелни творби. Той, или тя, е бил добър художник. Не можел да чете латински — миниатюрите му не съвпадат по смисъл с думите, запазили се по страниците — но образите били изключително красиви.

— Тогава това не е нещо, което може да причини инфаркт, нали? — измърмори Нийл. — Розата, дори да носи друго име, пак има бодли. Ако Уорик беше изглупял над тези неща — той размаха страниците, — може би щях да го разбера. Но той не е. Тогава какво преследва?

— Въпросът е неуместен — каза незабавно Дейна. — Хората по-често лъжат самите себе си, а не другите. Ако трябва да знаем всички мотиви на клиентите си, преди да действаме, ще затънем до гуша в мръсотия. Точно затова съм се погрижила да ни наемат за специфична работа — опитайте се да купите страниците преди Къщата „Уорик“. Защо семейство Уорик искат страниците, си е техен проблем.

— Докато не стане наш — каза Нийл.

— Ще изгорим този мост, когато стигнем до него. Ако стигнем до него. — И тя му хвърли поглед, който би сразил на място един по-слаб мъж. — В момента не искам твоят объркан, параноичен военен мозък да провали една несложна и доходна поръчка.

— Объркан — каза Нийл, наслаждавайки се на всяка сричка. — Да не би жените да употребяват тази дума като заместител на „блестящ“!

— А какво, ако страниците са оригинални? — запита бързо Ерик, с което предизвика един от известните гневни изблици на Дейна. Нийл и Дейна може и да ги смятаха за освежаващи и вдъхновяващи, но всички други тичаха към най-близкия изход.

Дейна се завъртя бързо към Ерик.

— А оригинални ли са?

— Не бих могъл да знам, докато не ги видя, но ако трябва да се обзаложа сега, бих казал, че са оригинални. Калиграфията отговаря съвсем точно на периода. И ако рисунките отговарят на текста… — Той сви рамене. — Дайте ми оригиналите. Тогава ще ви кажа дали са фалшификат, или са истински.

— По дяволите! — каза Дейна. — Това може и да усложни нещата. От Къщата „Уорик“ мислят, че са фалшификат. Може и да ни отстранят, ако настояваме, че са истински.

Тя замълча и се замисли, а пръстите й барабаняха бързо-бързо по масата за конференции. Не беше неритмичното барабанене на нервен човек, а по-скоро сложните движения на някого, който свири добре на флейта.

Ерик чакаше.

Също и Нийл. Може и да обичаше да разгневява Дейна при всяка удала му се възможност, но дълбоко уважаваше нейната интелигентност. Тя защитаваше творбите на изкуството, защото такъв беше изборът й, а не защото й липсваше прагматизъм и не можеше да осъзнае какъв е светът в действителност.

— Ако страниците са истински, разбира се, ще ги защитим — каза тя. — Ние трябва да сме предани на изкуството първо, а после — на клиентите си. Семейство Уорик го знаят толкова добре, колкото и самите ние. Така гласи и договорът, който те подписват с „Реъритис Ънлимитид“.

— Добре — каза Ерик простичко.

— А иначе, ти щеше да проучиш нещата за себе си, помниш ли? — каза Нийл.

Ерик кимна.

— Серена Чартърс се свърза с мен, помниш ли?

— Ти защо се интересуваше — просто така или имаше някакви лични подбуди? — запита Дейна.

— И двете.

— Влизаш ли в конфликт с молбата на клиента? — притисна го тя.

— Бих предпочел да купя страниците за себе си, но не мога да дам повече от Уорик и го зная. — Сви рамене. — Като се изключи това, няма защо да не изпълня желанието на клиента.

— Добре — каза тя. — Действай.

— Ще имам нужда от възможно най-много данни за Серена Чартърс — каза Ерик. — И за бабата също, защото Серена казва, че е наследила страниците от нея.

— Името на бабата? — запита Нийл.

— Всичко, което знам за Серена, е, че тя живее на този адрес. — Ерик му подаде плика с писмото, което беше пристигнало заедно с копията. — А тя не отговаря на телефона достатъчно често, че той да е от помощ.

Веждите на Нийл замърдаха неспокойно, но той каза само:

— Колко време имам?

— Обикновеното — каза Ерик. — Вчера.

— Някак си, не съм изненадан. — Нийл се изправи и погледна часовника си. — Днес да не е денят на Фактоид за телекомуникации?

— Той все по-често се занимава с това. — Дейна се усмихна лукаво. — Макар да не е особено доволен. Казва, че не е същото, като да бъдеш „вътре“.

— Харесвам амбицията на това момче — каза Нийл и тръгна към вратата. После се спря, обърна се и намигна на Дейна. — Добре че искам да е вътре в Гретхен, а не в теб. Така няма да ми се налага да изпочупвам всичките му кости.

— Ако строшиш костите му, трябва да му намериш заместник — каза Дейна.

— Гретхен не е моят тип. Предпочитам малката си брюнетка.

— Аз не съм дребна!

— Кой е казал нещо за теб?

Вратата се затвори зад Нийл.

— Някога ще убия този човек — каза Дейна замислено.

— Как?

— В леглото му.

— Съмнявам се, че спи толкова дълбоко.

Тя се усмихна като котка.

— Кой е споменал нещо за спане?

Пръстите й започнаха отново да се движат ритмично, докато гледаше лошите копия, пръснати по масата пред нея. Възможността корицата да е обсипана с бижута и предположението за сложен и красив келтски дизайн я караха да иска да види оригиналите.

— Фалшификати или не, те са наистина изключителни и редки — каза тя най-накрая. — Кога ще знаеш?

— А ако са истински?

Тя кимна.

— Ще ми трябва доста време, докато реша дали са онова, което изглеждат.

— Толкова ли ще е трудно?

Той се усмихна широко.

— Не, но ще ми бъде много забавно.

Глава 12

Палм Спрингс

Четвъртък, преди обяд

Хеликоптерът на „Реъритис“ остави Ерик на чистото, почти безлюдно и, в по-голямата си част, неохранявано летище в Палм Спрингс. Мина покрай съмнително привлекателните заведения за хранене в сградата на летището и отиде в заведението, което беше на цяла миля разстояние и където продаваха предпочитаните от него лютиви пикантни ястия. Чилито направо изтръгваше сълзи от очите.

Но едва беше хапнал първата хапка и пейджърът му затрептя.

— Сега пък какво ли има? — измърмори той под нос.

Изтри дланите си в салфетката, която беше почти толкова мазна, колкото и храната, натисна бутона и видя номера. Обади се и зачака. След шест позвънявания най-после вдигнаха.

— Маккой. Какво искате? — Интонацията не беше въпросителна, беше някакво раздразнено изръмжаване.

— Ти ми кажи — каза Ерик. — Ти ми се обади.

— Минута.

Ерик започна отново да се храни. Представата на Фактоид за „минута“ беше добре известна в „Реъритис“.

Маккой носеше компютъра си буквално закачен на пояса си. Използваше устройство, закрепено на дланта му, с което въвеждаше командите в компютъра в случаите, когато не можеше да свърши това по вербален път. На всичкото отгоре, той наблюдаваше няколко екрана през очила, които не му трябваха за нищо друго. Възможно беше Фактоид да е лице в лице с теб и пак да е в друга част на света и да разговаря с друг човек или дори с няколко. За него реалността се отъждествяваше с виртуалния свят.

— Окей — каза Маккой. — Какво искаш?

— Да разбера защо ти ми се обади.

— О! Точно така. Обработих данните, които бяха под твоя код за достъп.

— На обичайното място ли са?

— Да. Обичайната директория, файла на „Реъритис“, под днешна дата.

— Ще дам ново име на „Книгата на Мъдростта“ веднага щом приключим разговора. Всяка следваща информация по този случай трябва да отива там.

— Минута.

Като държеше клетъчния телефон между ухото и рамото си, Ерик хапна последните няколко хапки, изтри ръцете си и си пожела комбинацията му от телефон и компютър да можеше да записва и разговаря едновременно. Беше опитал веднъж. Не е възможно да се опише резултатът, но това не можеше да спре Фактоид.

— Добра книга! — каза Фактоид.

— Имаш „Книгата на Мъдростта“ в базата си с данни? — запита Ерик.

— Само няколко листа. Искаш ли ги?

Ерик се усмихна. Никога не би могъл да си позволи пълно проучване на „Реъритис“. Дейна и Нийл с удоволствие биха му предоставили безплатно такова, но той не искаше да ги моли. „Книгата на Мъдростта“ му беше, все пак, хоби. Не искаше да признае дори пред себе си, че го е завладяла напълно, че му е станала нещо като мания.

— По дяволите, да, искам да видя онова, което имаш.

— И така, къде да излея шоколадовия сироп?

Ерик премигна и каза без капка колебание:

— В обувката й.

— Обувката?

— Хм — беше всичко, което Ерик можеше да каже, без да се изсмее на глас.

— Исусе, цяло чудо е, че въобще си спал с жена. Обувката й! Ще проверя в базата данни какво има по този въпрос.

— Дръж ме в течение на моята работа.

— Обувката. Майка. Ти си болен, Ерик.

— От всичкия този шоколадов сироп.

Широко усмихнат, Ерик сложи край на разговора и реши да разгледа какво има в Интернет.

Само след няколко минути вече знаеше, че пълното име на Серена е Серена Лин Чартърс, че е на трийсет и четири години, работи сама за себе си, притежава къща в Люкадия, петгодишна каравана, не е глобявана нито веднъж. Регистрирала като свой котарака Пики, който има картон във ветеринарната лечебница, никога не се е омъжвала и не използва компютър, който да е в мрежата, достъпна за Маккой. Все още не се бяха добрали до номера на социалната й осигуровка, но нямаше да им е необходимо много време. Повече информация щеше да постъпи, когато Фактоид разузнае как Серена плаща сметките си. Първа щеше да бъде телефонната сметка. А когато узнае и името на майка й, щеше да проследи и кредитната й, и дебитната й карта. И тогава вече работата щеше да стане много лесна.

Ерик погледна часовника си. Един и четвърт. Би могъл да прочете това на спокойствие на домашния си компютър, а можеше и да продължи да се мъчи с малкия и подскачащ екран на този.

Нетърпението му беше толкова голямо, че реши да продължи. Беше като обсебен от бледите и нечетливи копия, на които беше записан животът на отдавна живял мъж и над които доминираше образът на два дракона с преплетени тела, но стаили вражда един към друг. Той не се съмняваше, че зверовете са враждебни, защото беше успял да разчете още няколко думи.

„Мисълта, че този път, този ден… ще я видя, ме подлудява… изгладнял за храна вълк.“

„Макар да знам…“

„Господи, какъв глупак съм бил. Защо нищо не съм прозрял?“

Ерик едва беше почувствал гнева и примирението на отдавна мъртвия си съименник и изведнъж в главата му нахлуха думи и фрази, датиращи от хиляда години, запечатали се в паметта му като огнени езици. Струваше му се, че ги е писал той самият, че те живеят чрез него.

С нетърпеливо движение на палеца Ерик премести екрана страница по-надолу, за да потърси по-съвременна информация. Трябваха му само няколко мига, за да види, че бабата на Серена може да предложи още по-малко възможности за разследване, отколкото самата Серена. Пълното име на бабата беше Елис Уивър.

Ерик натисна „пауза“ и смръщи вежди. Странно име. Сигурно е старо фамилно име, което са дали на момиче, защото не са се раждали повече момчета.

Елис Уивър нямаше социална осигуровка. Не работеше. Нямаше доходи. Не получаваше пенсия. Нямаше домашни любимци. Не притежаваше нищо, освен парче земя и къща в планините в пустинята, където растяха само дърветата джошуа, защото само те бяха достатъчно издръжливи, за да оцелеят в това място. Камионът, който беше изгорял заедно с къщата, беше регистриран на името на Мортън Хинъм, нейния адвокат. Тя нямаше шофьорска книжка. Не се знаеше рождената й дата. Нямаше спестовен влог. Имаше един сейф в банката. Една мъртва дъщеря. И една жива внучка.

И едно неразгадано убийство.

Дори за предварително проучване, информацията беше повече от оскъдна. Фактоид сигурно трескаво търсеше повече. Очевидно бабата на Серена беше водила съвсем опростен живот, в който липсваха каквито и да било удобства — електричество и други. Беше плащала само в брой, не притежаваше кредитни карти, чекове, не беше се възползвала от нито една от многобройните програми, чиято цел беше да подобрят качеството на живот на старите хора, докато различните правителства теглеха всички към гроба, давайки блага с едната ръка и отнемайки с другата всичко, което са дали, че и повече, под формата на данъци.

Топъл бриз влизаше свободно през отворените прозорци на колата, а с него — и едва доловимият мирис на билки и треви, оцелели в пустинята. Въздухът беше като коприна, изпълнен със слънчева светлина и топъл. Небето беше блестящо синьо. Мисълта да се върне и да се затвори вътре с оцветените ръкописи не му се струваше много привлекателна точно в момента. Трябваше да се движи, за да внесе мир в неспокойния си ум. Движенията на тялото успокояваха ума.

Премести няколко пъти екрана, за да огледа отново данните за Елис Уивър, отбеляза си адреса й, а после реши да огледа наоколо. Всяко място, обитавано почти петдесет години, трябва да крие информация за човека. Сигурно щеше да намери нещо, което да му помогне да надникне в света на жената, притежавала — и успяла да скрие — четири невероятно запазени страници от „Книгата на Мъдростта“.

Освен ако цялата история не беше измислена и Серена не беше точно онова, което Уорик беше казал за нея — жена, която иска да изкара добри пари от фалшификат.

Ерик запали двигателя и навлезе в „Боб Хоуп Драйв“ с мисълта, че никак не му се иска Серена да е измамница, защото това би означавало, че и страниците са фалшиви.

Би могъл да приеме факта, че жената е мръсница, но наистина много силно желаеше страниците да са оригинални.

Глава 13

Източно от Палм Спрингс

Четвъртък по обяд

Серена знаеше, че няма какво повече да направи, освен да гледа как топлият бриз разпилява пепелта в изоставеното огнище на баба й.

Трудно й беше да стои тук, да си спомня за топлотата и безопасността, които беше намирала в бабината си къща преди пожара. Стените от местни камъни бяха изгорени и разрушени и сега стигаха едва до рамото. Дървените греди и покривът, който беше достатъчно високо, за да се събира огромният тъкачен стан, вече не бяха на мястото си. Онова, което някога беше здрава и солидна дървена врата, сега не беше нещо повече от дупка в стените. Над огнището обаче се беше запазил непокътнат коминът, приличен на изправен паметник на огъня, който беше погълнал всичко, освен камъка и древното парченце тъкана материя, оцеляло по чудо.

Този фрагмент измъчваше Серена по неописуем начин. Тя все още носеше парчето плат, увито около врата си и скътано под блузата си. Текстилът беше наистина прекрасен — хладен, когато кожата й беше топла, топъл — когато беше хладна, винаги мек като котешка козина и галещ приятно сетивата й.

Страниците също я преследваха, но по различен начин — в сънищата й. Всеки път, когато разглеждаше листовете, те й се струваха все по-познати. Сякаш беше свързана с тях, сякаш винаги й бяха принадлежали: нещо — колкото странно, толкова и необяснимо. Зачуди се дали е било така и с баба й, дали и тя е била като омагьосана от миналото, неспособна да се помръдне, хваната в капана на чужд живот, който никога не е живяла, но познава толкова добре, че фактът да не може да се отрече.

„Ако аз се проваля и ти решиш да потърсиш наследството си, спомни си каква съм била аз на твоята възраст. Мисли като жената, която аз бях тогава.“

Въпреки че температурата беше почти осемдесет градуса, Серена потри ръцете си, защото кожата й беше настръхнала. Не знаеше какво точно е имала предвид баба й и как би могла да мисли като жена, която никога не е познавала като млада, но предупреждението поне не можеше да се сбърка.

Не знаеше обаче дали предупреждението не е плод на лудост или на страх от внезапна смърт.

„Не се доверявай на нито един мъж. Животът ти зависи от това.“

Трепереща, тя си помисли, че шерифът греши и че смъртта на Лизбет е внимателно планирана, а не случайна. Но ако беше така, да изпрати копията на двама оценители, при това и двамата мъже, беше като да сложи сурово месо пред гладни вълци.

„Изработването на фалшификати е опасно изкуство.“

Може би страниците, които бяха заключени в караваната й, бяха изключително сполучливи и скъпи, но опасни, лъжи — лъжи, които накрая бяха довели до смъртта на баба й. Дали сега не беше ред на внучката да изгори в пожар? Дали наследството й не беше огънят?

Без да го съзнава, Серена сложи длани на врата си и позволи на спокойствието, което се излъчваше от древната материя, да проникне в нея. Рационалният й ум знаеше, че не бива да носи този шал, защото кожата й оставя следи по плата, но не можеше да се застави да го свали. Чувстваше се гола без него. Уязвима.

„Ставам толкова шантава, за колкото хората мислеха баба ми.“

Серена разтърси глава и се застави да престане да мисли за опасността, за убийства, лудост, смърт — за всичко, което сякаш се беше вселило в ума й, откакто беше прочела бележката на баба си, беше видяла страниците и почувствала топлината на древния шал като нещо осезаемо живо. Каквото и да се окажеше наследството й, поне беше сигурна, че тук нищо не беше оцеляло. Нищо не беше останало от дома на детството й.

Изоставеността лежеше като тъмна сянка над всичко. Дълго след като полицията си беше тръгнала, в мястото се бяха престрашили да влязат и да се упражняват стрелци. Бяха закрепили мишени на различни места, а някой беше закачил парче жълта полицейска лента на останките от пикапа и се упражняваше в стрелба по него. Лентата беше избледняла и беше почти разкъсана от вятъра и от куршумите. Наоколо, от пясъка на пустинята, се подаваха метални късчета, вече ръждясали. Празни гилзи в цветовете на дъгата лежаха пръснати като гигантски конфети из целия двор на баба й. Очевидно местните хора бяха решили, че е по-забавно да се упражняват в стрелба в изоставената колиба, отколкото на обичайното място, което беше по-близо до главното шосе.

С крайчеца на окото си Серена долови някакво движение. Обърна се отново към мръсната следа, която водеше до развалините. Само на една миля от нея, светъл SUV вдигаше мръсотия и прах във въздуха.

Веднага разбра, че превозното средство е тръгнало право към нея. Нямаше къде другаде да отива. Следите от нейните гуми свършваха при изоставената къща на баба й.

„Не се доверявай на нито един мъж. Животът ти зависи от това.“

Без да спре, за да помисли, Серена извади бързо ключовете от джоба си и натисна копчето на дистанционното за караваната си. После се обърна и затича бързо по едва различимата следа, която водеше нагоре по стръмния склон точно зад колибата.

Въпреки че бяха много високи и носеха такова гръмко име, дърветата джошуа не предлагаха никакво прикритие за човек с нейния ръст. Нямаше къде да се скрие. Редките храсти, които растяха от нищо непрощаващата земя, бяха с височина едва до талията й. Изсъхналите им сбръчкани листа също не можеха да предложат укритие.

Тя дори не погледна втори път растенията. Знаеше много точно къде отива — така, както знаеше, че има два начина да стигне дотам. По-късият път беше по-труден за изминаване, защото щеше да й се наложи да се спусне по най-стръмната част на остра, разцепена скала. Беше се научила, по неволя, че е много по-лесно да се изкатериш нагоре, отколкото да се спуснеш надолу. Когато слизаш, можеш много по-малко да контролираш нещата.

Серена пое по дългия път към скривалището си. Големи обли камъни, по-високи от човек, се издигаха от рехавата камениста почва. Тя мина тичешком край тях и се спусна в тясна клисура. Колкото по-навътре в клисурата навлизаше, толкова по-стръмна ставаше пътеката. И накрая свърши пред отломки от гранитна скала. На три четвърти от пътя нагоре по неравната й стена имаше пещера. Като дете, тя често се беше вмъквала вътре просто за да седи и да оглежда пустата земя и да мечтае за платовете, които ще изтъче на стана на баба си.

Природните стихии бяха изгладили острите ръбове на каменните късове, а горният пласт на скалата вече започваше да се рони под дланите. Беше доста опасно да се катериш в сухо време, а в дъждовно — още повече. Ако беше мокра, тя въобще нямаше да се опита да се изкатери по скалата. Дори сега тя се плъзгаше надолу и няколко пъти изруга наум, защото вече почти беше стигнала до отвора на пещерата.

Старата метла, която някога беше донесла тук, все още беше затъкната в скалите, но беше станала твърда като камък. Тя я взе и бутна дълбоко навътре в пещерата, за да провери дали няма някоя гърмяща змия. После опита втори път просто за да е сигурна — гърмящите змии обичаха тази малка пещера толкова много, колкото и тя самата, и точно за това тя беше донесла метлата.

Когато се увери, че е безопасно, се прехвърли през отвора на скривалището си. Но да се скрие напълно, сега беше по-трудно, отколкото когато беше на осем години, че и на дванайсет. Пещерата беше подходяща за детско скривалище, но зрялата жена едва се събираше вътре.

Тя легна на една страна и сви тяло така, че коленете й опряха в брадичката. Но носовете на обувките й пак се виждаха. Прашните й дънки и тъмносинята дънкова риза се сливаха напълно със сенките.

Като дишаше тежко, тя погледна надолу към колибата точно навреме, за да види един мъж да слиза от прашния сребрист „Мерцедес SUV“. Той се огледа, после извика нещо, което може би беше името й.

Тя не отговори.

Той отново извика.

Този път Серена беше сигурна, че е името й. Нямаше намерение да отговори. Тъй като не беше казала на никого къде отива, трябваше да приеме, че е била проследена.

Мисълта не я успокояваше.

Притихнала, неподвижна, тя гледаше как мъжът обикаля бавно около къщата на зигзаг, като че ли търси нещо определено. Успя да забележи, че е доста висок. Да, беше толкова едър, че ръстът му също обезпокояваше. Движеше се леко, без усилие, като от време на време прескачаше по някоя дървена греда, приземяваше се леко и отново търсеше, търсеше.

Каквото и да търсеше, не му трябваше много време, за да го открие. Върна се при автомобила си и извади груби обувки, обу ги и тръгна по едва забележимата пътечка, която водеше към пещерата. Много бързо се скри в гънка на земната кора.

Серена чакаше и се страхуваше дори да диша. Ако следваше нейната пътека, само след минута щеше да се покаже в отвора на клисурата.

Видя го след по-малко от минута. Дългите му крака поглъщаха разстоянието с плашеща я скорост. Погледът му претърси гранитната стена — той като че ли знаеше, че тя се крие в някой от „джобовете“, които набраздяваха лицето на скалата.

Серена веднага се замисли как би могла да избяга. Ако той започнеше да се катери към пещерата, тя щеше да се покатери до края на стената и да се затича към следващата клисура, която пък водеше обратно към колибата. Беше най-късият път надолу. Щеше да бъде при колата си и да е изчезнала още преди той да е преполовил стената.

— Серена? Добре ли си?

Когато тя не отговори, той тръгна нагоре по разчупената скала така, все едно се разхождаше в парка. Скоростта и координацията на движенията му страшно много я изплашиха.

Пещерата се беше превърнала в капан.

Тя се стрелна навън от мрака и се нахвърли на ронещата се скала, която стоеше между нея и безопасния път обратно до колибата. Беше само на няколко фута от върха, когато парче гранит поддаде под крака й. Подхлъзна се и след миг вече се плъзгаше бързо надолу. Разпери ръце широко встрани и се опита да се залови за нещо, достатъчно да спре падането й.

Силни ръце се стегнаха около едната й китка, която отново безсилно се плъзгаше надолу. После нещо я притисна толкова силно към скалата, че дъхът й спря. Това „нещо“ беше мъж, при това — огромен.

— Надявам се, че страниците са на по-сигурно място от това, на което се намираш ти — каза той раздразнено с груб, дълбок глас.

Серена замръзна и се запита дали не чува гласа на убиеца на баба си.

Убиецът, който щеше да отнеме и нейния живот.

Глава 14

— Добре ли си? — запита Ерик жената, която беше с гръб към него и която той притискаше към скалата, за да не падне.

Серена издаде приглушен звук, който би могъл да означава всичко.

— Когато не отговори, след като извиках името ти — каза той, — си помислих, че може би си излязла и си се ударила лошо. Тези скали не са много подходящи за катерене.

Серена си пое толкова дълбоко дъх, че тялото й се разтърси. Задиша учестено и дълбоко, докато се почувства уверена да каже:

— Кой си ти?

— Ерик Норт.

— Оценителят на ръкописи?

— Да.

Слава Богу! Не беше непознат. Не точно. Което означаваше, че вероятно е в безопасност.

Вероятно.

От силното облекчение коленете й омекнаха. Тя си пое отново дълбоко дъх и притисна лице в скалата, без да забелязва колко груба е нейната повърхност.

Ерик почувства промяната в нея — сякаш някой дръпна някакви конци и тялото й се отпусна като на парцалена кукла. Той стегна мускули и успя да задържи и двамата в същото положение.

Тя се вцепени и щеше отново да се плъзне надолу, ако не беше тялото на мъжа, притиснато в нейното.

— Спокойно, Серена. Държа те.

— И се предполага, че това трябва да ме успокои? — процеди тя през стиснати зъби.

Той се засмя. Дъхът му раздвижи няколко кичура от косата й, които погалиха лицето й. Той беше толкова близо до нея, че можеше да се възхити на червените и златистите нюанси в поразхлабилата й се плитка, да почувства топлината на тялото й, да усети как то вдишва и издишва. Можеше всичко това, но не можеше да я вкуси. Ако искаше да направи и това, трябваше да преодолее едно необичайно препятствие — необикновения и много красив шал, който тя носеше хлабаво на врата си.

Мисълта да направи точно това, му се стори много привлекателна. Не знаеше кое щеше да се окаже по-меко и по-нежно — шалът или блестящата й кожа. Знаеше обаче, че ще разбере. Скоро.

Ерик изпитваше горчива радост, че Серена не може да чете мисли, защото, ако можеше, щеше да забие пръсти в скалата и на всяка цена да се опита да се изкатери нагоре, да избяга от него. Неговите умения на катерач щяха да бъдат достатъчни, за да я хване, но не беше сигурен доколко умела е в катеренето тя. Както беше отбелязал, трудно беше да се катериш по гранитна скала, особено ако бързаш.

— Можеш ли да стоиш изправена, или си си изкълчила глезена? — запита той.

Когато дъхът му беше раздвижил косата й, тя беше изпитала странни усещания. На някакво първично ниво. Този смях й беше познат, гласът също й беше познат. Като страниците. Като материята, която обгръщаше шията й и я защитаваше от скалата.

Тя познаваше този мъж.

Беше толкова сигурна в това, че чак изпадаше в ужас — по-силен от онзи, който беше изпитала, когато краката й се бяха плъзнали предателски надолу по скалата.

— Сигурен ли си, че си Ерик Норт? — запита тя с дрезгав глас.

— Абсолютно.

Не знаеше как да каже, че никак не отговаря на представата й за оценител на средновековни оцветени ръкописи, а не искаше да казва нещо толкова глупаво като: „Не се ли познаваме отнякъде?“. И тя зададе въпроса, който я безпокоеше, откакто го беше видяла за първи път:

— Какво правиш тук?

— Опитвам се да преценя дали ще можеш да вървиш, или ще трябва да те нося.

— Не можеш. Прекалено съм голяма.

Той се засмя и дъхът му отново погали косата й и накара кожата на врата й да настръхне. Шалчето се раздвижи от слаб полъх на вятъра и докосна устните на Ерик. Той пак се усмихна и леко целуна в отговор меката гальовна материя.

— Нийл е малко по-едър от теб — каза Ерик. — А веднъж ми се наложи буквално да го сваля от планините Санта Роса.

— Нийл?

— По-късно. Да не би да искаш да споделяме различни епизоди от живота си, докато висим на тази скала, и то само на върха на ноктите ми?

Гранитът под левия крак на Ерик поддаде без предупреждение. Кракът му се подхлъзна, потърси къде би могъл да се задържи, но не намери почва, която да е достатъчно сигурна. Той пъхна пръстите си във всяка малка пукнатинка, която намери, заби здраво ноктите си, притисна Серена с хълбоците си и зачака. Нищо друго не поддаде. Изпробва твърдостта на скалата с левия си крак и намери малка издатина, която би могла да издържи на теглото му. Когато отново бяха в безопасност, той мълчаливо се поздрави за това, че се беше забавил, за да смени обувките си, преди да последва Серена по едва забележимата пътечка. На такава скала меките му обувки щяха да са толкова полезни, колкото биха били и чифт ролери.

— Добре ли си? — запита Серена, вече сериозно уплашена.

— Да.

Тя изгледа огромните му юмруци, здраво забити в грубите пукнатини на скалата.

— Струва ми се, че никак не ти е удобно.

— Така е. Но е много по-неудобно да падаш свободно надолу. Стой съвсем неподвижно, докато не сменя стойката на тялото си.

Той премести първо едната си ръка, после другата и протегна пръстите си. Част от кожата беше силно ожулена и направо гореше. Очакваше го. Имаше и няколко порязвания, от които леко струеше кръв, което обаче нямаше да му попречи да се хване отново здраво за скалата. Бавно, уверено, той премести тежестта на тялото си, за да я предпазва, без да я притиска прекалено силно.

Серена изпитваше нервност, причинена от интимната близост на тялото му и факта, че усещаше ясно всяко негово движение. Дистанцираше се от усещанията, като просто не им обръщаше внимание. Съсредоточи се в това да наблюдава как той търси и намира къде да се хване. Нямаше нищо случайно в неговия избор, нито в мускулите и сухожилията, които се разтягаха, за да поемат новата тежест.

— Правил си това и преди, нали? — запита тя.

— Да съм плашил някоя жена толкова силно, че тя почти да намери смъртта си в опит да избяга от мен? Не, за първи път ми е.

Тя се усмихна, въпреки че се страхуваше и въпреки адреналина, който сякаш изпълваше всичките й кръвоносни съдове.

— Имах предвид катеренето по скали.

— То ми е хоби. Но обикновено се обличам подходящо за случая.

За първи път тя забеляза скъпата му и фина риза, чиито ръкави бяха навити до лактите. Платът беше първокачествен, но не беше така нежен и гъвкав като мъжката кожа, която беше само на инчове от лицето й. По ръката му проблясваха изсветлели от слънцето руси косъмчета. По опакото на дланта му се стичаше кръв.

— Но ти си ударен!

— Какво? — Той погледна обичайните за такива случаи драскотини и си пожела някой ден да познава Серена толкова добре, че да я целуне както трябва. Мислеше, че нейните устни биха могли да излекуват такава незначителна рана. Пък и сигурно могат да правят и някои доста по-интересни неща.

— Не е достатъчно сериозно, за да му се обръща внимание.

За изненада и на двамата, тя се засмя. Ерик въздъхна безшумно. Харесваше му това, че усеща тялото й и неговите движения с хълбоците си. Харесваше му прекалено много. Ако не започнеше веднага да мисли за нещо друго, и двамата щяха да паднат от проклетата скала.

— Накъде искаш да се придвижим — нагоре или надолу? — запита я почти грубо.

— Нагоре е по-лесно.

— Знам. Само не бях сигурен дали и ти мислиш така. Готова ли си?

— Чакай. Искам да пробвам колко сигурно съм стъпила.

Той мълчаливо изтърпя още няколко нейни леки движения, докато тя премести тежестта на тялото си първо на единия, а после и на другия крак. И се подхлъзна. Рефлексите му се задействаха и той отново я притисна към скалата с хълбоците си.

— По-добре е да се движиш по-бавно — каза той.

— Опитвам се.

— Престани да опитваш — процеди той през зъби. Тя не искаше да става така, но леките й движения го бяха втвърдили.

— Ако не се беше изкачил по стената като Спайдърмен, на когото сякаш краката горят, и не ме беше уплашил… — поде тя.

— Както би казала приятелката ми Дейна — прекъсна я Ерик, — млъкни. Можеш да ме сдъвчеш и изплюеш и по-късно.

— Това обещание ли е? — отговори му с въпрос тя.

— Да. Веднага след като ми благодариш. Отгатни кое очаквам с нетърпение.

Когато Серена отново се размърда, за да намери по-добра позиция, почувства несъмнената твърдост на възбудата му, притисната между двете й задни полукълба. Тя си пое дъх и го задържа, изумена.

— Не изпадай в паника — каза той с неутрален тон. — Това е съвсем прост физиологичен рефлекс. Ще изчезне веднага щом малкото ти стегнато задниче престане да се трие в слабините ми.

— Дай ми повече пространство и това няма да бъде проблем — сряза го тя.

Той преглътна няколко остри думи и се отдалечи леко от нея. Този път успя да се задържи права, без да се подхлъзне. Той беше доволен, но с рационалната си част. А физиологичният му рефлекс не беше.

— Добре ли си? — запита я.

— Направо прекрасно — каза тя саркастично. — Накрая може и да престана да ближа скалата.

Не можа да се сети как би могъл да й отвърне, без да си причини повече проблеми. Отпусна й още малко място, но все пак щеше да я хване, ако понечи да падне.

Без да каже нито дума, тя започна да се катери нагоре по нащърбената повърхност на скалата. Сега, когато не се опитваше да избяга, можеше да избира пътя според неговата безопасност, а не според скоростта, с която щеше да й позволи да се движи. Стигна догоре само с няколко незначителни подхлъзвания и едно бързо издърпване.

Той я последва. Досега не се беше катерил по скали с толкова възбуден член и щеше да бъде много щастлив, ако повече не му се наложеше такова нещо. Когато мина покрай малката пещера, погледна вътре. Всичко, което видя, беше една стара, изсъхнала метла. Тя не беше оставила нищо след себе си — страници от „Книгата на Мъдростта“ например.

Веднага щом стигна до върха, Серена погледна към колибата. Ако се затичаше, щеше да стигне преди него до колата си. После си спомни с каква скорост се беше движил той през клисурата и реши, че вероятно ще я хване, преди да е преполовила разстоянието. Във всеки случай, трябваше да признае, че ако Ерик Норт я искаше мъртва, подхождаше към това по странен начин.

Както и да е, тя продължи да го гледа внимателно и предпазливо с виолетовите си очи, когато той се показа над скалата с едно бързо и добре координирано движение. Можеше да бъде и Санта Клаус, но тя пак нямаше да е щастлива, че е съвсем сама насред пустинята с непознат мъж, независимо колко странно познат й се струва.

„Познавам го, по дяволите. Сигурна съм.“

Може би го беше виждала в една от онези реклами за облекло за екстремни спортове — онова, което използваха само силните, в добра форма и напълно откачили хора.

Когато той се приближи до нея, тя видя, че е дори по-едър, отколкото беше мислила, и надвишава доста височината от шест фута. Косата му беше във всички нюанси на русото. Движеше се като атлет. Очите му бяха ясни и проницателни като очите на орел. И също така добре претегляха всичко.

Беше виждала тези очи и преди.

Ерик забеляза напрежението в тялото на Серена и се запита дали това е просто нормална женска предпазливост поради факта, че е сама с непознат мъж, или пък е нервността на мошеник, който има много да крие. Последната мисъл не му допадаше, но трябваше да я има предвид.

Независимо колко силно желаеше страниците да са истински, Уорик беше видял оригиналите и ги беше обявил за фалшификати. Ерик би бил глупак, ако просто подмине неговата оценка само защото е емоционално свързан с „Книгата на Мъдростта“.

— Окей — каза той и я погледна право в очите. — Къде отиваме оттук?

— Зависи.

— От какво?

— От това, защо ме преследваш.

Глава 15

Ерик изгледа втренчено Серена.

— Какво те кара да мислиш, че те преследвам?

— Оценявам случилото се. Това място не е много популярно сред любителите на дивата природа.

Той се усмихна леко. Макар и покрита с прах, раздърпана и потяща се обилно в горещината на пустинята, тя беше, противно на разума, много привлекателна за него. Може би беше заради необичайната комбинация от червено-златиста коса и виолетови очи. Може би беше заради интелигентността и предпазливостта на тези очи и заради острия й и бърз език. Може би беше заради женствените извивки, които беше доловил под широките дрехи. Може би заради комбинацията от петна мръсотия и бледи лунички по високите й скули. А може би заради странния, почти копринен, шал, който тя носеше около врата си.

А може би беше заради спомена за бедрата й, които се трият в него. Тя му се струваше много добре позната и, същевременно, напълно непозната. Комбинацията от двете беше невъзможна и странно обезпокоителна.

Той се запита дали тя също се чувства така, или предпазливостта й идва от обстоятелствата: двама непознати насред пустинята — една жена и един мъж. Може би тя щеше да се чувства по-спокойна, ако бяха заобиколени от хора. Неговите по-млади сестри непрекъснато му повтаряха, че той просто не разбира колко уязвими се чувстват жените, когато са сами с непознат мъж.

А може би Серена нямаше да е по-спокойна, ако наоколо имаше тълпа. Някой, който предпочита да избяга сред скалите, със сигурност има много причини да бъде нервен.

— Да не би да си глътна езика? — запита тя студено.

Мислено, Ерик сви безучастно рамене. Независимо дали остротата й идваше от това, че е привлечена от него, дали е резултат от чисто женска предпазливост, или нещо не чак толкова сериозно, той трябваше да получи някои отговори от нея. Може би беше по-добре да я хване здраво за ръката, да не би да избяга още при първите му думи.

— Аз съм консултант на „Реъритис Ънлимитид“ — каза той.

Тя продължи да чака.

— Това обяснява ли нещо? — запита.

Той почти се усмихна. Дори не беше трепнала, пулсът в основата на шията й не се беше ускорил, зениците на великолепните й виолетови очи не се бяха разширили, нито пък присвили. Или беше много добра актриса, или наистина не беше чувала за „Реъритис“. Ако беше второто, то говореше добре за нейната невинност. Ако беше първото, тя беше мошеничка или пък изключително предпазлив човек, склонна да получи от него повече информация, отколкото сама би предоставила.

— „Реъритис“ е сдружение на специалисти — каза той. — Ние купуваме, продаваме, оценяваме и защитаваме редки произведения на изкуството.

— За всеки, който ви наеме?

— До известна степен.

— И каква е тази степен?

— Не работим за мошениците.

— Аха, работите само за „добрите момчета“, така ли? — В гласа на Серена се долавяше определена насмешка. И недоверие.

— А ти какво мислиш?

— Мисля, че ще фалирате, ако чакате да ви наемат само светци.

Той се усмихна — устните му образуваха тънка права линия.

— Мисля, че си права. Но ние смятаме, че трябва да сме лоялни към изкуството, а не към клиента. Такава точка има и в договорите, които нашите клиенти подписват.

— Което означава?

— Че ако се стигне до избор между изкуството и клиента, клиентът губи.

Лявата й вежда се повдигна в златисточервеникава дъга.

— И това често ли се случва?

— Ще трябва да питаш Дейна.

— Кого?

— Дейна Гейнър. Заедно със С. К. Нийл, тя притежава „Реъритис“.

Серена пъхна длани в задните джобове на дънките си и отмести поглед, защото проницателните търсещи очи на Ерик все така я правеха неспокойна.

— Купувате, продавате, оценявате и защитавате. Е, добре, аз не искам нито да купувам, нито да продавам, но със сигурност бих оценила едно безпристрастно мнение.

Би могла да получи и тяхната защита, но засега не искаше да повдига въпроса. След като беше избягала по такъв начин от него, Ерик може би си беше помислил, че нещо не е наред. Дали можеше да спомене, че се е страхувала да не би убиецът на баба й да е по петите й? Какво ли щеше да си помисли? Но нали убийството на баба й беше уж случаен акт на насилие, а не предумишлено. Така беше записано и във файловете на полицията.

Във всеки случай, тя не беше произведение на изкуството, че да се ползва от тяхната защита. Тя беше обикновено човешко същество, което се страхуваше, че се намира в ситуация, която никак не е обикновена.

— Безпристрастна оценка — повтори Ерик, докато гледаше елегантния й гръб и отчасти профила й. — Интересен начин на изказване.

— Защо?

— Повечето хора просто искат да открият колко струва дадено нещо.

Усмивката й беше бърза и някак твърда. Това, че изкарваше прехраната си чрез тъкане, я беше научило, че независимо колко работа влага в някое произведение, цената му не се променя. Поне не много.

— Обикновено нещата струват толкова, колкото някой е готов да плати за тях. Не повече. Не по-малко.

Ерик гледаше приятната извивка на хълбоците й. Дланите го сърбяха да почувстват онова, което очите му виждаха, да погалят и стиснат задните й части, плътта й да изпълни шепите му. Дълбочината на този сексуален глад го изненада. Тя беше привлекателна, да, но едва ли беше от онзи тип жени, които да накарат един вече зрял мъж да падне на колене от страст.

Да, но неговите колене наистина бяха омекнали.

— Защо тогава просто не покажеш страниците на някой търг? — запита раздразнено той и отмести поглед. — Пазарът ще ти каже много точно колко струват.

— Не искам да ги продавам. Искам просто да знам дали са истински.

— За застраховка?

Устните й увиснаха надолу. „Ако решиш да тръгнеш след наследството си… бъди много внимателна. Фалшифицирането е опасно изкуство.“

— В известен смисъл.

— Какъв смисъл?

— Има ли значение? — запита тя сякаш със свито гърло.

Независимо колко обезпокоително познат й се струваше на моменти, нямаше намерение да сподели с него тайната на баба си, тайната, която беше целият неин живот: „Книгата на Мъдростта“. И все пак, трябваше да знае повече за тези страници, за да тръгне по следите на останалата част от наследството си. Точно сега играеше на сляпо и опасността да загуби беше прекалено голяма.

„Не се доверявай на нито един мъж.“

Той погледна присвитите й очи и пълни, леко нацупени, устни.

— Трудно е да се работи с човек, който ти няма доверие.

— Доверието не е проблем за мен — каза тя подчертано. — Винаги работя сама.

— Аз също.

— Затова ли дойде тук днес? За да бъдеш сам?

Неохотно, Ерик реши, че дамата е толкова интелигентна, колкото и привлекателна.

— Ти никога не вдигаш слушалката на телефона си.

— И?

— Исках да видя страниците. Не можех, затова дойдох тук.

— И как откри адреса на баба ми? — запита смело Серена.

— „Реъритис“.

— А как са го открили от „Реъритис“? — запита тя през стиснати зъби.

— Попитай…

— Дейна — сряза го безмилостно тя.

Той се усмихна.

— Точно така.

В ума й изникна образът на златист вълк. Не от онзи вид, който съблазнява девици. От онзи вид, който се храни с тях.

— Ти си тук. Тя не е.

— Можем да го уредим.

— Няма да ми кажеш, нали?

— Приеми го като фирмена тайна.

— А ти мисли за мен като за своята кръстница фея — отговори раздразнено тя.

Усмивката му се промени. Стана по-топла, но тя не се почувства по-добре от това.

— Да, у теб има нещо ефирно, приличаш на елфите — съгласи се той.

Тя издаде звук на несъгласие и изтупа праха от дънките си.

— Опитай отново. Висока съм пет фута и седем инча. Едва ли съм елф.

— Вещица, тогава. Не. Магьосница. Вещиците имат черни коси и лош дъх. Заради всичките онези жаби, които варят.

Тя се опита да не се усмихне, но дяволитите пламъчета в очите му й подсказаха, че не е успяла да го заблуди. Разсеяно погали с пръсти шалчето и усука около показалеца си кичур коса.

— Познаваш ли много вещици?

— Полетата са пълни с тях.

— Но ти ме загуби.

— А ти ме намери. И сега ще ме изведеш оттук — каза той и протегна ръка към нея.

Преди да е осъзнала какво прави, тя пое ръката му. Издаде неопределен звук и отново я издърпа, след което сви пръстите си.

— Аз не съм заразен — каза той.

— Прекалено си очарователен. По свой начин.

Той се засмя на глас.

— Това не съм го очаквал.

— Какви полета? — запита Серена.

Той премигна и почувства, че разговорът му се изплъзва.

— Полета?

— Онези, които са пълни с вещици — подсети го раздразнено тя.

— На средновековни ръкописи.

— О! — Тя смръщи вежди и разсеяно сграбчи шала си, който сякаш беше развил своя собствена воля — непрекъснато се развяваше и прилепваше към ризата на Ерик. — Не съм забелязала вещици на моите страници.

— Не класически вещици, във всеки случай. Заострените шапки дошли по-късно. На твоите страници ще има мъдри вещици. Или онези, които Мъдрите някога наричали глендруиди.

Серена издиша толкова силно, че дъхът й повдигна няколко кичурчета коса, изплъзнали се от плитката й. Шалът отново се раздвижи. Тя сграбчи развяващия се край малко преди той да се пъхне в отвора на ризата на Ерик.

— Умни вещици? Бутилка скоч? Звучиш така, сякаш говориш английски, но…

— Скоч? — запита Ерик, объркан.

— Да. Нали знаеш — „Гленморанж“, „Гленфидих“, „Глендруид“, какъвто и да е. Марки шотландско уиски.

Запита се горчиво дали на древните глендруиди би им харесало да ги сравняват с бутилка шотландско уиски.

— Сега, след като спомена, ми хрумва, че и аз имам проблеми с твоя английски. Може би онова, от което имаме нужда, е да се опознаем по-добре. Искаш ли да се поразходим?

— Къде? — запита тя предпазливо.

— Обратно до колите ни. Няма да си толкова уплашена, че си сама, ако си по-близо до място, което има ключалки.

— Какво те кара да мислиш така?

— Отгледал съм двете си по-малки сестри. А ти?

— Аз съм единствена. Свикнала съм да бъда сама със света. — „С ключалки“, добави мислено.

— Това обяснява всичко.

— Какво?

— Липсата ти на доверие в мъжете.

— Когато прочетеш новините във вестника, няма да имаш нужда от каквото и да било обяснение — каза безизразно тя. Мислеше за баба си, хваната в капана на горящия си дом, намерила смъртта си от няколко чудовищни бомби. — Мъжете, които са причина за водещите заглавия, са достатъчни да получиш стомашни болки.

С тези думи, тя се обърна и тръгна по най-късия път към колибата. Той я последва, като се наслаждаваше на гледката. Слънчевата светлина придаваше на косата й загадъчен нюанс на ярък огън, който се отразяваше от лекия, флиртуващ с него шал. Силата и лекотата на крачката й му казаха, че не е чужда на катеренето по стръмни и скалисти терени. И, както беше отбелязала самата тя, определено не спадаше към горските елфи.

Но той никога не беше хранил към деликатните дребни създания нещо повече от академичен интерес. Харесваше жени, които се справяха с живота и които можеха да се справят и с него, ако се наложеше.

Сестрите му твърдяха, че ще се наложи. Според тях беше направо непоносим. Той нямаше намерение да спори с тях. Нали по-големите братя са за това, особено ако трябва да бъдат и баща, и майка.

Слава Богу, нито една от двете му сестри не се държеше като Серена. Иначе щеше да му се наложи да ги окове във вериги в мазето и да прогонва нетърпеливите мъжкари с двуцевна пушка. Дори статуя би могла да оживее, ако види походката на Серена, а той съвсем не беше безчувствен камък.

Безмилостният сексуален натиск на тялото му ядосваше Ерик. Отдавна вече не беше в онази възраст, когато се втвърдяваше само като си помисли за женски гърди. Или поне трябваше да е преживял този стадий. В противен случай, какъв беше смисълът на вече започващата да посребрява коса, показала се над слепоочията му? Ако човек не помъдрява, да остарява би било повече досадно, отколкото полезно.

Ерик преднамерено отклони поглед от плавно полюляващите се хълбоци на Серена и концентрира вниманието си върху заобикалящата ги пустиня. Стъпките им оставяха леки следи, а пясъкът скърцаше под краката им. Растенията закачаха дрехите им и издаваха тихи звуци като от раздираща се материя. Някъде пред тях пъдпъдък извика предупредително. В далечината един ястреб описа елегантна спирала надолу и се скри в короната на дървото джошуа. Слънчевата светлина беше като ласка, много различна от силното и изпепеляващо юлско слънце, което сякаш удряше с чук в тила ти. Въздухът беше сух и изпълнен със слаб аромат и имаше вкус на светлина, разстояние и време. Като се изключат следите от реактивните самолети в небето, нямаше никакви следи от човешко присъствие. Той и Серена можеха да бъдат и последните хора на Земята. Или първите.

Както винаги, неограниченото пространство и самотата отпускаха нервите на Ерик, което беше странно, защото той дори не осъзнаваше, че са изопнати. Не можеше да разбере как хората живеят в градовете, така прилични на бетонни каньони, и не полудяват. Дори Палм Спрингс, който беше спокоен като стогодишен старец, след известно време започваше да играе по нервите му. Дейна, и до известна степен Нийл, бяха различни. Те не можеха да разберат как той може да живее в близост до гробището на Холивуд на самия край на пустинята, без да полудее.

Ерик се усмихна. Интересното в човешката природа беше, че може да предложи толкова голямо разнообразие.

Пред тях коминът се издигаше като очернена от сажди гробница от разрушените стени. Серена се спря до колата си и го изчака да се приближи. Имаше вид на жена, изчерпала и последните си запаси от търпение.

— Ако не беше проследил… — поде тя.

— Не съм те следил — прекъсна я той.

— Тогава защо си изминал целия този лош път до изгорялата къща на баба ми?

Глава 16

— Дойдох тук, за да открия каквото мога за Елис Уивър — каза Ерик спокойно, безизразно.

Част от Серена отбеляза факта, че наистина има какво да се открие за баба й, освен че истинското й име не е Елис Уивър.

— Защо?

— Защото ти не отговаряш на телефона.

— И какво общо има това със смъртта на баба ми?

Той я изгледа замислено.

— Каква връзка би могло да има между твоята безотговорност по отношение на общуването и смъртта на Елис Уивър?

Серена стисна зъби.

— Просто отговори на въпроса ми.

Той забеляза твърдата линия на челюстта й и се усмихна. Доста мрачно.

— Доколкото знам, няма никаква връзка.

— Тогава защо си тук?

— Защото ти не вдигаш слушалката…

— Това вече го каза — прекъсна го ядосано тя.

— На телефона — довърши изречението той. — Ако отговаряше, можеше да се уговорим кога да видя оригиналите и да ти задам някои въпроси във връзка с тях. Но не можех да се свържа с теб, затова реших да дойда тук и да видя дали ще мога да науча нещо за това, каква е била жената, която е притежавала цели четири страници от „Книгата на Мъдростта“ и никога не е позволила те да видят светлината на деня.

— „Книгата на Мъдростта“? — каза незабавно Серена и си спомни озадачаващата бележка на баба си. — Никога не ми е казвала за книгата нещо повече от заглавието. Какво знаеш ти за нея?

— Виждаш ли, аз вече съм научил някои неща за нея. Не е знаела какво всъщност притежава. Или вероятно е знаела. Не мога да бъда сигурен, докато не ми бъде дадена възможност да видя страниците. — Той замълча и зачака тя да му предложи такава възможност.

А тя го гледаше с ясните си предпазливи очи.

— Ако ми нямаш доверие — каза той с равен глас, без никаква интонация, — защо ми изпрати копията на страниците?

Тя издиша шумно, извърна поглед встрани и му каза половината от истината — онази половина, която нямаше значение.

— Не очаквах да се видим до гроба на баба ми. Това ме направи така… докачлива.

— Да, нещо със сигурност те е направило такава — съгласи се той. Искаше да я помоли да му покаже страниците веднага, но успя да овладее нетърпението си. Беше му много по-трудно да се контролира, отколкото беше очаквал. Тази жена с виолетовите очи имаше бодли, по-остри от тези на кактусите. Не очакваше от жените да коленичат в краката му, но и не очакваше от тях да се обръщат и да бягат. И особено от жена, която му действаше сексуално, без дори да полага усилия. — Ще бъдеш ли по-малко нервна някъде другаде?

Остротата на тона му я накара да трепне вътрешно. Предположи, че не може да го обвинява за нетърпението му. Все пак, тя беше потърсила услугите му.

— Не.

Това поне беше истина. Докато не откриеше дали страниците не са фалшификат и не намереше останалата част от наследството, което щеше да доведе до разбулване тайната за смъртта на Лизбет, Серена нямаше да има спокойствие, независимо къде се намираше. Баба й си беше в собствения си дом, но това не й беше помогнало много. Серена отново издиша шумно.

— Тук е толкова добре, колкото и някъде другаде.

Тя направи жест, който можеше да се приеме като предупреждение към Ерик, но можеше да означава и желание да се извини.

Той отвори уста да попита за останалите страници от „Книгата на Мъдростта“. После размисли. Освен предпазливост, в очите й се таеше мъка, която се засилваше всеки път, когато заговореше за баба си.

— Каква беше тя?

Очите на Серена пламнаха и това не беше резултат от сухия вятър.

— Самотна.

— Никакви приятели?

— Не. — После си спомни за адвоката. — Мортън Хинъм, може би. Той беше неин адвокат.

— Майка ти дъщеря или снаха беше на мисис Уивър?

— Дъщеря.

— Не се ли разбираха?

— Сигурно не. Мерилин Чартърс избягала оттук на седемнайсет. Живяла в хипи комуна, пушела много, забременяла, родила ме, после се напила, не успяла да избегне предницата на една кола и загинала.

— А ти на колко си била тогава?

— На пет. Не я помня добре. Помня само дългата й огненочервена коса. Изглеждаше много красива на светлината на свещите. Тя ме научи да тъка и продаде гривните ми за пари.

През главата на Ерик, бърз като светкавица, мина образът на млада жена с дълга до бедрата огнена коса и предпазливи виолетови очи, застанала до тъкачен стан. Тя беше стояла и го гледала по същия начин — като че ли не беше сигурна дали той няма да я убие.

По гръбнака му полазиха студени тръпки, миг преди да тръсне глава и да забрави този стар спомен. Не, не можеше да бъде спомен. Никога, освен във въображението си, не беше виждал такъв тъкачен стан. И със сигурност не беше виждал Серена с коса, дълга до средата на бедрата.

„Стегни се, каза си строго той. Серена има лошо влияние върху онова, което се върти в главата ти.“

Разгледа я по-внимателно. Очевидно каквито и чувства да е имало между майката и дъщерята, тя отдавна беше преодоляла мъката и гнева. Когато говореше за майка си, в лицето й и в гласа й нямаше нищо, освен слаб интерес — като за чужд човек.

— А баща ти? — запита Ерик.

— Аз съм онова, за което срамежливо се казва, че е „дете на любовта“. — Устните й се свиха скептично. — Любовта няма нищо общо с това. Точно затова родителите ми не са сключили брак. Не са били дори сгодени. Свързани били само сексуално. Но какво общо има това със страниците?

— Мисля, че може би подценяваш чувствата на родителите си.

Ъгълът, под който беше вирната брадичката й, му подсказа, че според нея греши той.

— Тя е приела неговата фамилия — отбеляза Ерик. — Много жени не го правят дори след брака.

— За какво говориш? Тя никога не е приела името му.

— Майка ти не си е сменила името?

— Точно така — натърти думите Серена.

— Интересно.

— Защо? Повечето самотни майки запазват имената си.

— Майка ти омъжвала ли се е някога?

— Не.

— А баба ти била ли е омъжена повече от веднъж?

— Не. — Серена го изгледа раздразнено и нетърпеливо с крайчеца на окото си. — Според баба, майка ми беше законно дете. А аз — не. Някакви други въпроси?

— Да. Защо баба ти и майка ти нямат една и съща фамилия?

Прекалено късно, Серена проумя накъде я водят въпросите на Ерик. Мълчаливо се извини на баба си, че ще издаде тайната, която тя беше отнесла в гроба. От друга страна, дали това все още имаше значение? Баба й беше мъртва. Майка й — също.

— Баба държеше изключително много на правото си на личен живот — каза Серена. — Тя отгледала Мерилин, майка ми, под името Уивър, но след като майка ми избягала, променила името си на Чартърс. Точно затова баба ми повече никога не й проговорила.

Жената, която избрала да се нарича Уивър, дала също така много ясен отговор на упоритата си и твърдоглава внучка, която отказвала да се нарича другояче, освен Серена Чартърс — никой нямал право да й задава въпроси откъде идва името Елис Уивър и дали тя има някакви други имена. Доколкото това засягало външния свят, фамилията на Серена била Чартърс, защото тази на баща й била Чартърс. Или поне така казал на момичето, което съблазнил и изоставил.

И тази история те разказвали на онези, които задавали въпроси. За Серена това нямаше значение, докато можеше да пази истинското име на майка си в тайна. Трудно беше да издадеш тайна, пазена ревниво цял живот. Особено сега, когато предупредителните думи на баба й звъняха в ушите й „Не се доверявай на нито един мъж“.

А Ерик определено беше мъж.

Ерик се огледа замислено наоколо. Чакаше Серена да продължи да говори. Когато тя не го направи, той я подкани:

— И?

— Купила тази земя под моминското име на своята баба.

— Уивър.

— Значи фамилията й по съпруг била Чартърс и тя просто я сменила с Уивър, когато дошла тук?

— Не знам. Никога не е говорила за съпруга си. Нито веднъж. — Серена сви рамене и си каза, че не познава Ерик достатъчно добре, за да му довери името Лизбет Чартърс.

— Аз предполагам, че никога не е била омъжена, въпреки златната халка, която носеше.

— И дъщерята като майката? — предположи иронично той.

— Може би. Има ли значение?

„Само за Фактоид и неговото компютърно проучване“, помисли си Ерик. Но това не беше нещо, което би изрекъл на глас.

— Произходът на клиента е от голямо значение при оценяването. За да проследя произхода на твоето наследство, трябва да знам за кое име да следя на талоните от продажбите.

Една мисъл мина през тавата на Серена: в писмото си не беше споменала как се е сдобила със страниците.

— Откъде знаеш, че съм ги наследила?

Беше му казал Норман Уорик, но Ерик не мислеше, че сега е времето да я осветлява по въпроса. Вече беше казал прекалено много. Беше така омагьосан от очите и сладкия глас на Серена, от дългите й крака, че правеше грешки, които и един аматьор не би направил.

— Логично умозаключение — каза най-спокойно. — Грешно ли е?

— И защо да е логично?

— Нищо подобно на тези страници не се е появявало на пазара от времето, преди да си била родена.

— Откъде знаеш?

— Работата ми е да знам такива неща. От баба си ли ги наследи? Да или не, Серена. Ако не можеш да ми се довериш, и двамата си губим времето.

Тя го погледна прямо. И твърдо.

— Да. Наследих ги от баба си.

Той издиша шумно.

— Напредваме.

— Караш ме да изглеждам такава, какъвто си ти — човек, с когото е трудно да се разбереш.

— Значи не върша много добра работа. С теб е много по-трудно да се разбере човек, отколкото някога е било с мен.

Тя му показа два реда, блестящо бели зъби.

— Аз не мисля така.

Той се застави да запази последните си капки търпение и се върна на темата, която го интересуваше: имената.

— Баба ти е купила къщата под име, което си е приписала, така ли?

— Тя купи земята. Всичко останало, което виждаш, е нейна работа. Къщата построи със собствените си ръце.

Ерик се обърна и огледа малката къща с нови очи. Отиде до една от стените, запазила се малко по-добре от другите, и я разгледа отблизо. Местна скала, цимент и пот бяха вградени в стената. Но бабата на Серена не беше ексцентричен аскет, който намира утеха в грозота, създадена от самия него. Беше търсила богати на желязо скали, които да вгради в стените. Ръждивочервеното на тези скали образуваше приятна мозайка на фона на обикновения светъл гранит. Резултатът приличаше на много семпла тъкана материя.

— Тя трябва да е била особена и силна жена — каза той.

— Защо казваш това?

— Очевидно са й липсвали средства и е икономисвала всичко, което е можела. И все пак е отделила всяка минутка свободно време и е положила допълнителни усилия, за да направи дома си нещо повече от обикновена подпора за покрива.

Серена проследи движенията, описващи мозайката, на дългите му пръсти. Дланта му беше като на поет, свещеник или пианист. Но тя знаеше колко бързи и силни са тези измамно нежни ръце. Той я беше уловил, беше спрял падането й и й беше помогнал да се издигне до върха на скалата. Споменът за неочакваната сексуална интимност накара кожата й да пламне. Тя не беше светица, но не беше и жена, която се дава на всекиго. Тази дълбока и чисто женска реакция към непознат мъж я караше да изпитва ту нервност, ту любопитство.

— Баба ми обичаше да създава различни „мозайки“. Затова и обичаше да тъче. Успяваше да създаде красота от шепа конци. — Докато говореше, Серена галеше шалчето, което обгръщаше врата й, като че ли намираше утеха в неговото съществуване. След няколко мига пристъпи прага на колибата за първи път, откакто Лизбет беше убита. — Тук, в ъгъла, имаше стан, защото тук падаше светлината от северния прозорец. Тя я наричаше учена, мъдра светлина.

Ерик замръзна, но преди да може да каже нещо, тя продължи да говори:

— Когато я питах как е възможно светлината да бъде образована — каза Серена, — баба просто продължаваше да тъче.

Серена коленичи пред огнището и пред останките на онова, което някога е било тъкачен стан. Толкова много спомени… Как газената лампа превръщаше нощта в ден, ароматът на прясно опечен хляб, главозамайващ поток от падащи звезди в полунощ, изгревът над земя, която е само кадифе и тишина, бялата и блестяща тежест на пустинното лято по пладне, когато дори сенките изгарят.

— И само това ли е споменавала въобще за Мъдрите? — запита накрая Ерик.

Ръката на Серена се поколеба, после продължи да трие в шепа пепелта на нейното детство. Пръстите й се стегнаха около една от изгорелите каменни макари, върху която някога баба й навиваше яркожълтата прежда. Потрепери, защото се чувстваше така, сякаш някой се разхождаше по гроба й. Но не, ставаше дума за гроба на баба й, а и тя беше тази, която я безпокоеше в покоя й. Пръстите й се разтвориха. Остави каменната макара там, където я беше намерила, всред разпилените други макари и пепелта, която някога беше живот.

— Мъдрите? — запита Серена, а в гласа й се долавяше само болка.

— Казала ти е нещо за мъдра светлина. — Въпреки вече едва сдържаното си нетърпение, Ерик говореше тихо и нежно, защото очите й бяха като здрача — потъмняваха с настъпващия мрак.

— Мъдра светлина — прошепна Серена. После си спомни. — „Книгата на Мъдростта“. — Книгата, на която принадлежат и нейните красиви страници — освен ако не бяха фалшификати или ако цялата книга не беше фалшификат, или ако много други неща в живота й не се окажеха лъжа, за която тя дори не подозира. — Пита ме за нея и преди.

— Да.

— Ти вярваш, че моите страници са от тази книга.

— Вероятно. — „Почти сигурно“, поправи се наум Ерик. Но за това също нямаше да каже нищо на глас.

— И баба вярваше, че е така. Казваше, че „Книгата на Мъдростта“ е нейното наследство. Наследството, което, както ми каза, е изгубила. Наследството, което се опитала да си върне, преди да умре.

— Преди колко време? — Тонът на Ерик беше по-остър, отколкото трябваше, но не можеше да се сдържи. Грозна „мозайка“ се оформяше около живота и смъртта на Елис Уивър.

Серена не отговори на въпроса му. Тя се питаше дали си заслужава човек да убие заради четири фалшиви страници. Не за първи път, откакто беше прочела бележката на баба си, се питаше това. И нямаше да е за последен.

И все така щяха да я побиват тръпки.

Следобедният вятър духаше надолу по склона, прелиташе над останките от колибата и над праха на Лизбет Чартърс, позната на външния свят като Елис Уивър.

Въпреки топлината, студът обхващаше все по-надълбоко Серена. Пръстите й разтриха саждите от изгорялата макара по дънките й, триеха толкова усилено, че създадоха изкуствена топлина. Беше й по-трудно, когато мислеше, че убийството на баба й е преднамерен акт, свързан с „Книгата на Мъдростта“, отколкото случайно дело на някой луд.

Защото, ако беше вярно, тогава тя щеше да бъде следващата жертва.

С горчивина в сърцето, Серена пожела баба й да беше оставила след себе си нещо по-полезно от едно предупреждение и едно фалшиво име.

Глава 17

— Серена? — запита Ерик и коленичи до нея на студения каменен под. — Добре ли си?

Тя се опита да отговори. Устата й беше прекалено суха. Преглътна с усилие веднъж, два пъти, но това не помогна. Чувстваше се така, сякаш, ако отвореше уста да проговори, от нея щеше да започне да изтича пясък.

Дланта му докосна бузата й. Студенината на кожата й го шокира.

— Какво има, скъпа? — Гласът му беше спокоен, нежен, същият, с който говореше на сестрите си, когато се събудеха с плач посред нощ и той трябваше да ги държи в прегръдките си, докато заспят отново.

Серена затвори очи и позволи на топлината на плътта му да проникне в нея, да я освободи от страховете й.

— Това е нейният гроб. Не искам той да стане и мой.

Той едва разпознаваше дрезгавия й глас.

— Защо да бъде и твой? — запита, съвсем разумно, той.

— А защо да не бъде? — Напрежението се усещаше в цялото й тяло. Пое си дълбоко и рязко дъх и докосна древната материя, която също беше нейно наследство. — Няма значение. Аз просто съм…

Ерик чакаше и се питаше дали тя осъзнава, че се е облегнала на ръката му така, сякаш е от огън, а тя — премръзнала.

— Ти просто — какво? — запита той, когато тя спря насред изречението.

„Просто съм идиотка, помисли си неласкаво тя. Колкото повече научавам, толкова по-силно вярвам, че смъртта на баба ми не е била случайна. И ето ме, коленичила над гроба й, в ръцете на непознат мъж. Мъж, който знае за изчезналата «Книга на Мъдростта.» Питам се дали той знае как се правят саморъчни бомби.“

Серена скочи на крака и се отдалечи от Ерик със скорост, която му подсказа, че са отново на квадратче едно, когато става въпрос за доверие. Той се изправи със сила, която беше просто прилив на гняв.

— Да не би да казах нещо? — запита я с нескрит сарказъм.

— За какво говориш?

— За теб. За мен. За доверието.

— Не те познавам достатъчно добре, че да ти имам доверие.

— Обратното също е вярно — отбеляза той.

Тя доби изненадан вид, после сви рамене.

— Разбира се. Но ти си много по-едър от мен и твоята баба не е била убита.

Мълчаливо, Ерик си направи заключението, което Серена не посмя да изрази с думи.

— Защо непрекъснато се връщаш към това?

Тя го изгледа така, сякаш не вярваше на ушите си.

— На това, че ти си по-едър от мен?

Той направи жест на нетърпение.

— Държиш се така, сякаш убийството на баба ти, станало преди година, те заплашва непосредствено сега. Защо?

— Както казах, доста съм изнервена. — Тя скръсти ръце на гърди. Каква полза би имало от предупреждението, ако тя не му обърнеше внимание? — Тръгвам си. Тук няма нищо, което да ми е интересно.

— Добре. Изглеждаш така, сякаш чаша ирландско кафе и дълго стоене в гореща минерална вода ще ти се отрази добре.

— Там, където живея, няма извор на минерална вода.

— В моята къща има.

— Късметлия.

— Имаш ли клетъчен телефон?

— Не.

С надеждата, че тя не е разбрала, че в момента са извън обсега на клетъчните телефони, той извади своя от кожената му калъфка.

— Ето. Набери 911 и им кажи моето име и номера на разрешителното ми и ако не се обаждаш на всеки петнайсет минути, те ще изпратят спасителен отряд.

Тя не успя да се сдържи. Засмя се.

— Говоря сериозно — каза той безизразно. — Искам да знаеш, че си в безопасност с мен. А най-бързият начин да го разбереш е да прекараме известно време заедно.

Очите му бяха проницателни, тъмни и прекалено интелигентни, за да й вдъхнат спокойствие. Беше мъж, свикнал да получава каквото иска. Като Норман Уорик.

Странно, сравнението накара Серена да се почувства по-добре. Ерик може и да беше толкова решителен, колкото и Уорик, но не беше тиранин. И се беше опитал да я успокои с нежност, която тя едва сега оценяваше. Въпреки вродената й предпазливост, откри, че иска да знае повече за този мъж, който, макар и невъзможно, й беше познат.

— Защо? — запита тя. — Нима мислиш, че няма да ти покажа страниците, докато не ти повярвам?

— Това е само едната част.

— А каква е другата?

— Искам ти…

— Да ми вярваш — прекъсна го тя. — Вече ми го каза.

Той поклати глава.

— Искам теб. Точка.

Очите й се разшириха.

— Изразът на лицето ти… — Той отметна глава назад и се засмя. — Да не би да мислиш, че се втвърдявам всеки път, когато жена се опре в мен? Нека те уверя, отдавна съм минал този стадий.

Гореща руменина накара бузите на Серена да пламнат. Тя прокле кожата, която не можеше да контролира, но продължи да настоява на своето.

— Не мога да повярвам, че водим този разговор.

— Не ние, аз го водя.

— Не те познавам достатъчно добре за това.

— И чия е грешката?

— На съдбата — отговори тя. — Познаваме се по-малко от час.

— И за това време те спасих от отвратително падане, толкова се втвърдих, че чак коремът ме заболя, и открих, че се страхуваш да не бъдеш убита така, както е била убита баба ти. Колко по-добре трябва да се познаваме, за да говорим за нещо толкова нормално като секса?

— Изпусна онази част, когато ме преследваше по скалата и ме изплаши до смърт.

— Подробности.

Серена прехапа устни.

— Имаш остър и бърз език.

— Посочи ми причина да не бъде така.

Тя издаде звук, който много приличаше на смях, но беше близо и до отстъплението. Колкото по-дълго беше с Ерик, толкова по-сигурна беше, че го е виждала преди, че го е срещала, че го познава. Но всеки път, когато се опиташе да проследи откъде има това чувство, да си спомни къде точно, кога и при какви обстоятелства, то се изплъзваше. Беше като идея за нов модел — много реален и абсолютно нерационален.

Затова щеше да постъпи така, както когато полуоформен модел не излизаше от съзнанието й. Щеше да позволи да се случи, но на неин терен, както тя иска, и ще изчака да види какъв ще бъде резултатът. Ако не харесаше развитието на нещата, винаги щеше да има възможност да се измъкне.

— Какво ще кажеш да подпишем примирие, което да ни позволи да се опознаем? — предложи тя.

— Интересно. Значи в твоето съзнание сме като военни врагове.

Тя понечи да отговори с „не“. Онази част от нея, която сякаш познаваше Ерик, не беше толкова сигурна. Това колебание беше толкова изненадващо, колкото и неоснователното чувство за нещо познато, което той извикваше у нея.

— Попитай ме, след като сме се опознали по-добре — каза накрая Серена.

Той искаше да изтръгне повече. После си помисли за безмилостната, успяла сама да задоволи всичките си житейски нужди, жена, отгледала сама внучката си насред красивата, самотна пустиня. Подозрението вероятно беше толкова съществена част от Серена, колкото костите и кръвта й.

— Ще го направя — каза той. — Мога ли да ти имам доверие, че ще ме последваш до дома ми, или аз трябва да те последвам?

— Насилваш ме.

— Тогава покажи ми пътя.

— И какво, ако кажа, че не ме интересува? — запита тя.

— Бих казал, че не чуваш гласа на тялото си.

— Арогантен си.

— Виждаш ли, опознаваме се по-добре с всяка секунда. Твоят дом или моят?

— Ами ако нямам страници от „Книгата на Мъдростта“? — запита тя, преди да е имала време да размисли.

— Нямаше да сме се срещнали, а това щеше да бъде направо срамота. Но имаш и единственото, което можем да направим, е да продължим напред.

— Струва ми се страшничко.

— Вече и двамата знаем, че се плашиш много лесно. — Ерик се усмихна накриво. — Да ти кажа ли нещо? Ще ти покажа моите страници, ако ти ми покажеш твоите.

— Страници?

— Да. Все от оцветени древни ръкописи.

— Имаш много?

— Не толкова много. — Той направи пауза. — Стотина.

Очите й се разшириха.

— Непрекъснато забравям.

— Какво?

— Че си експерт по оцветени ръкописи. Наистина никак не приличаш на такъв.

— Защото нямам златна буква на челото? — запита той сухо.

— Защото нямаш тесни рамене и не си приведен като повечето учени.

— Съжалявам, че съм те разочаровал.

Тя игнорира това му изказване, което беше по-добре, отколкото да каже, че въобще не е разочарована.

— Твоята къща — каза тя, взела решение. — По-близо е от моята.

— Откъде знаеш?

— Каза ми адвокатът на баба ми.

Ерик тъкмо щеше да запита дали е оставила страниците при адвоката, когато реши да не насилва нещата.

Все още.

Глава 18

Манхатън

Четвъртък следобед

Манхатън се виеше около офисите на Къщата „Уорик“ като бетонна анаконда. Воят на сирените и непрестанното и нетърпеливо обаждане на клаксоните провъзгласяваше, че всичко е нормално извън сградата. Всичко беше нормално и вътре. Гарисън Уорик седеше в сивото си кожено кресло и гледаше бежовия си телефон така, сякаш той тиктакаше, а не звънеше.

Едната червена светлина на телефона премигна силно, прилична на пулса на живота. Друга светлина премигна три пъти, като че ли да каже: „Окей, чудесно, ти си глух. Нима си и сляп?“

Интеркомът на бюрото му изжужа. Тъй като дядо му не се беше върнал в Ню Йорк с останалата част на семейството, Гарисън реши, че е безопасно да отговори на интеркома.

— Да? — каза той.

— Извинете, сър. — Предполагаше се, че секретарката е англичанка, но произношението й беше непоносимо американско. Може би защото връзката й с добрата стара Англия не отиваше по-далеч от географската карта, закачена на стената в офиса й. — Имате обаждане на линия…

— Дядо ли е? — каза той натъртено и кисело.

— Не. Мистър Уорик е все още на линия втора. По-точно, неговият помощник.

Бързо премигващата червена светлина угасна. Гарисън въздъхна облекчено. Проклетото копеле, наречено помощник, беше схванало намека. Другата светлина мигаше бавно, мързеливо.

— Кой остава?

— Мис Риса Шеридан.

— Шеридан, Шеридан — измърмори Гарисън, Нищо не му идваше наум, може би защото все още мислеше за тираничния си дядо. — Познавам ли я?

— Социално?

Гарисън погледна тавана. Гласът и тялото на Шийла бяха първа класа, но умът й беше под съмнение.

— Професионално.

— Къщата „Уорик“ й е продала няколко чудесни златни фалшиви произведения на изкуството — каза предвзето Шийла.

— Колекционерка?

— Работи като уредник на частна сбирка.

Гарисън посегна към чашката с остатъка от обедното му кафе, преглътна и направи гримаса. Някой ден щеше да запомни, че трансконтиненталните полети утежняват последствията от алкохола. Но щом като няколкото години в армията не го бяха научили каква е цената на прекаляването с хубавите неща, едва ли удобствата на цивилизацията имаха някакъв шанс.

— Кой е шефът й? — запита той и отново преглътна. Имаше такъв вкус в устата, който дори лошото кафе не можеше да премахне.

— Шейн Танънхил.

— О, онази Шеридан. Разбира се. Риса. Черна коса и… — Гласът му заглъхна.

Риса имаше тяло, което може да накара всеки мъж да има мокри сънища, и такава уста, в каквато всеки мъж искаше да влезе, но той не мислеше, че неговата изискана и предвзета секретарка би искала да чуе това. Не и в работните часове, поне. След няколко часа, самата Шийла може би щеше да се занимава с това. Тя беше толкова талантлива и енергична млада дама, че всеки мъж би й простил факта, че сигурно има един от най-ниските коефициенти на интелигентност. Риса беше в другия край на скалата, поне що се отнасяше до коефициента на интелигентност. Не беше му се удал случай да провери какви са възможностите й в леглото, така че не можеше нищо да каже.

— … нещо като южняшки акцент, нали така? — запита той.

— Това ли е, сър? А аз реших, че може би яде студена овесена каша.

Когато долови острата нотка в гласа на секретарката си, Гарисън реши да не се среща с нея за бърза закуска в полунощ в хотела в центъра на града. Шийла започваше да се държи собственически. Той нямаше нужда неговата временна любовница да изпитва този вид алчност, независимо колко талантлива беше. Беше преживял достатъчно с майка си, която цял живот се опитваше да го задушава, да го потиска. Това го беше подтикнало да постъпи в армията на осемнайсет, но по-късно беше осъзнал, че да казва: „Да, сър“ не е много по-различно от това да казва: „Да, майко“.

Приглади копринената връзка към колосаната си бяла риза, подръпна френското си вълнено сако и каза:

— Благодаря, Шийла. Ще приема обаждането.

Натисна премигващия бутон, с което активира микрофона, и се облегна назад. Микрофонът беше достатъчно чувствителен да улови сирените и клаксоните от улицата, значи можеше да придаде съвсем точно внимателно подбраните му думи и тон.

— Мис Шеридан, това е неочаквано удоволствие. Какво мога да направя за вас?

— Всъщност по-вероятно е да можете да направите нещо за шефа ми, Шейн Танънхил.

— А, да. „Златното руно“. Мисля, че прочетох нещо за най-новото казино в Лас Вегас миналата седмица в „Ню Йорк Таймс“.

— Подходящо снобско, предполагам?

— Определено.

— Отлично. Нищо не ядосва така културните магнати, както някой с много пари, който колекционира изкуство, което те не одобряват.

Гарисън се засмя.

— За щастие, Къщата „Уорик“ не се ограничава с манхатънското „оригинално“ изкуство.

От другата страна на линията Риса Шеридан се засмя делово, но възхитително и хвърли поглед на шефа си. Шейн Танънхил я гледаше с очи, които имаха цвета и мекотата на тъмнозелен нефрит. Памучната риза с дълги ръкави, която беше облякъл, отговаряше съвсем точно на цвета на очите му, а панталоните му бяха тъмнокафяви като косата му. Той можеше по всяко време да каже нещо и така да издаде присъствието си на Гарисън, но не го направи. Беше тук, за да отсъди колко точно близка е Риса с очарователния подшеф на Къщата „Уорик“. Известна близост би била предимство в бизнеса. Но прекалената близост би му коствала пари. Много пари.

— Изкуството може да не е толкова оригинално, но цените със сигурност са убийствени — каза сухо Риса.

— Разбира се. Първото нещо, което научих в армията, беше, че от бедността не може да се извлече никаква печалба.

Този път смехът й беше по-малко делови. Не беше сигурна дали харесва Гарисън Уорик, но трябваше да признае, че може да бъде забавен. Неговият весел капиталистически дух беше приятна и освежителна промяна сред лицемерието на повечето собственици на галерии, които продаваха културен статус на невъзможно надути цени на новобогаташи и вечни глупаци.

— Може да има печалба и за двама ни в една интересна клюка, която привлече вниманието ми — каза Риса. — Ако не отнемам прекалено много от ценното ви време…

Той с готовност и елегантност се възползва от така предоставената възможност.

— Винаги имам време за клюки. Тя е кръвта, даряваща живот на индустрията, занимаваща се с изкуство. С какво разполагате?

— Въпросът е по-скоро с какво разполагате вие. Знаете за златната галерия, която мистър Танънхил създава за своето казино, нали?

— Нима не знаят всички? Надявах се, че имате нужда от нещо, което мистър Танънхил, ъъъ, няма в собствените си ресурси. Ако е така, Къщата „Уорик“ е готова да ви осигури онова, от което имате нужда. И, разбира се, ще разполагате с тежестта на нашето име и нашата отлична репутация, които ще стоят зад всичко, което сме закупили от ваше име. Откритото „потекло“ на произведенията е наша запазена марка.

Черните вежди на Шейн се повдигнаха нагоре. Въпреки че Гарисън не беше казал нищо направо, изборът му на думи и тонът на гласа му със сигурност намекваха, че някои от източниците на Шейн са съмнителни. Каквито и бяха. Но те бяха също така едни от онези, на които можеше най-много да разчита, че ще го снабдят със злато и фалшификати.

— Познавам безупречната репутация на Къщата „Уорик“ — каза Риса. — Затова ти се обадих веднага щом чух клюката за келтски ръкопис от дванайсети век, който бил богато украсен със злато. Тъй като съм експерт по древна златна бижутерия, вярвам, че келтските ръкописи рядко били оцветявани в злато.

— Много рядко — съгласи се Гарисън.

Риса чакаше. Шейн, който внимателно слушаше и наблюдаваше своята помощничка, неспирно въртеше златна химикалка между пръстите си: напред-назад, напред-назад, като златна совалка, която снове хипнотизиращо. Погледът му не се отделяше от пълните и сластни устни на Риса. Разкошната й уста не беше ни най-малко стегната, дори в ъглите, което би било признак за необичайно напрежение.

И той реши, че макар помощничката му да не беше красива в обикновения смисъл на думата, лицето й беше като награда за усилията й да бъде привлекателна. Тялото й беше като устата — сластно и примамливо, подканващо, макар тя да не правеше нищо специално, за да подчертае извивките и разликата в сантиметри между гърдите, талията и хълбоците.

Риса се чувстваше неудобно, защото осъзнаваше, че Шейн я оценява с поглед. Това я направи нетърпелива и раздразнителна.

— Чували ли сте за такива страници? — запита тя Гарисън почти грубо.

— Да.

— И?

— Къщата „Уорик“ проучва възможностите.

Спокойният тон на Гарисън не заблуди Риса.

— Виждали ли сте ги? — запита тя.

— Да. За малко.

— Продават ли се?

Настъпи дълга пауза. После Гарисън въздъхна достатъчно високо, за да бъде уловена въздишката му от микрофона.

— Ситуацията е много деликатна.

— В какъв смисъл?

— Чувстваме, че страниците трябва да бъдат проучени с огромен, да кажем, скептицизъм, преди да ги приемем като новост на пазара. И със сигурност — преди Къщата „Уорик“ да ги представи.

— Дали това скептично „ние“ включва Норман Уорик?

— Повече от определено.

Риса хвърли поглед на шефа си. Незабележимо, Шейн приготви химикалката за писане и изписа на листа пред себе си с главни букви: УРЕДИ ГО.

— Няма значение, мистър Танънхил иска да види страниците.

Единственият намек за неодобрението й беше леката хладина, появила се в знойния й глас. Съмнителният произход на дадено произведение на изкуството беше нещо като червен флаг, който би предупредил един почтен уредник на сбирка, а Риса Шеридан беше твърдо решена да остане почтена. Не беше родена със златна лъжичка в устата като например Шейн Танънхил. Въпреки че, в неговия случай, лъжичката беше по-скоро от платина и диаманти.

Беше уверена, че сигурно има и недостатъци в това да бъдеш издънка на най-богатия предприемач в областта на компютрите, но не можеше веднага да се сети поне за един.

— Коя страница, по-точно? — запита Гарисън.

— Беше ни описана като заглавна страница, която се състои почти изцяло от огромна главна буква или съединени главни букви, богато украсени със злато.

Гарисън издаде звук, който можеше да означава всичко от съгласие до скептицизъм.

— Човекът, който ви я описа, запознат ли е с оцветените ръкописи?

— Ние сме доволни от препоръчителните писма на този човек. — С горчивина, Риса си помисли, че Гарисън също би бил доволен, ако тя му споменеше името. Джейн Мейджър беше съветник на Къщата „Уорик“. Нейната специалност беше средновековната иконография. — Имате ли такава страница?

— В момента не.

— Можем ли да очакваме този отговор да се промени?

— Животът е непрекъсната промяна, мис Шеридан. Точно така разбираме, че не сме мъртви.

Риса изви поглед към тавана.

— Мистър Танънхил се надява на някаква по-определена промяна.

— А какво, ако страницата не е онова, което изглежда?

Клепачите на Шейн почти се спуснаха над очите му, а химикалката започна отново да се върти бясно между пръстите му — това беше номер, използван от фокусниците и професионалните картоиграчи, за да запазят ловкостта и сръчността на пръстите си. После, без предупреждение, химикалката изчезна, той се изправи и излезе от стаята.

Но преди да излезе, взе листа, на който пишеше: УРЕДИ ГО.

Риса се облегна назад в креслото си, кръстоса краката си, обути в найлонови чорапогащи, и се зае да открие колко ще струва този път манията на Шейн да притежава най-добрите и най-бляскавите златни фалшификати.

Глава 19

Лос Анджелис

Четвъртък следобед

— Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо — каза Дейна, докато водеше няколко членове на фамилията Донован по коридора към специалната стая в сградата на „Реъритис“.

— Няма проблеми — каза Кайл Донован. — Щяхме да се срещнем с някои от нашите партньори от „Пасифик Рим“ в Лос Анджелис, когато вашето обаждане ни беше предадено от Сиатъл.

— Говори от свое име — сряза го Арчър Донован с лекотата на по-голям брат. — Хана ще ми отреже главата, ако не съм у дома навреме за къпането на нашето сладко малко чудовище.

Лейуи Донован изсумтя. Като Кайл, той имаше изсветляла от слънцето руса коса. За разлика от Кайл, лицето му беше доста пострадало от излагането на чуждестранни слънца.

— Чудовище? Малката Атила? За какво говориш, братко? Твоето малко синче е точно като теб, включително черната коса и стаден инстинкт.

— Присмял се хърбел на щърбел — каза Арчър и повдигна вежди. — Ти просто завиждаш, защото нямаш син.

— Съпруга или дете? Забрави за това. Имам достатъчно проблеми и без това. — Лейуи хвърли поглед на твърдата плът на Дейна и отбеляза полюляването на бедрата й. Тя заслужаваше да се прекоси градът, за да се види. Беше чул за похожденията й с други представители на фамилията Донован, но не беше повярвал. Хубава. Наистина хубава.

Като се усмихваше сама на себе си, Дейна се спря пред стаята. Някои хора не биха издържали в компанията на трима Донован, всеки един от които е живял на някое диво място и е по-висок от шест фута — нещо, което би предизвикало червена пелена пред погледа на дребния пилот на „Реъритис“. Но Дейна никак не беше смутена. Тя харесваше едрите мъже. Защото беше дори още по-приятно да ги поставиш на мястото им. Първия път, когато го направи, те имаха толкова мил изненадан вид, че й стана извънредно приятно. Не че се стремеше да ги подчини или пък ги подценяваше. Всички от семейство Донован бяха известни с интелигентността и честността си, а също и с издръжливостта, която им позволяваше да доведат всяка работа докрай. Дейна не би могла да иска повече от когото и да било, а това беше и много повече от онова, което получаваше от другите.

С изключение на Нийл.

Той беше изключението от голям брой нейни правила. Някой ден щеше да се наложи да предприеме нещо по въпроса.

— Проверих списъка с работи на Сюза в Манхатън — каза Дейна. — Джулиан каза, че никога не е чувал за „Сайдуок Сънсет“. Подписът е малко нечетлив, но не е нещо, което да е повод за тревога. Художниците често сменят подписа си по време на кариерата си. Художествения си стил — също.

— А какво мисли Джулиан за самото рисуване? — запита Арчър.

— Отклони въпроса. Каза, че трябва да види конкретната творба. — Дейна сви рамене и отвори вратата. — Като познавам Джулиан, сигурно би дрънкал глупости и ако дойде тук. Той наистина е много сприхав, когато стане въпрос за някого от семейство Донован, и, ъ-ъ… за работите на Сюза в частност. Особено ако първо не ги е погледнал или не минават през него.

— Разбираемо е — каза сухо Арчър. — Правата върху нейните работи бяха изключително негови в продължение на двайсет години.

— Но — каза Лейуи, втренчил поглед в платното на статива в центъра на стаята — тя рисува, откакто е навършила шест години.

Настъпи тишина, която продължи няколко минути, в които всички гледаха „Сайдуок Сънсет“. Въпреки че Донован бяха отраснали с майчиния си талант и следователно го приемаха за даденост, колкото по-възрастни ставаха, толкова по-силно осъзнаваха колко уникален е той всъщност.

Един след друг, братята Донован кимнаха бавно.

— Какво означава това кимване — че творбата е нейна или че е фалшификат? — запита Дейна.

— Нейна е — каза Лейуи. Той пристъпи напред и се спря на разстояние една ръка от картината. На устните му играеше странна усмивка, която казваше, че си спомня нещо. — Тя я нарисува за мен и Джъстин, когато навършихме осем години. И двамата непрекъснато хленчехме, че искаме да отидем в планините, на море или на някое диво и красиво място — нещо, което родителите ни не можеха да си позволят по онова време. И мама, Сюза, каза, че красота има навсякъде, но трябва да я търсим и да се научим да я виждаме. За да ни докаже това, тя нарисува залеза, отразен в локвите на тротоара след дъжд. — Докосна рамката на картината с нежни пръсти. — Господи, беше толкова отдавна!

— Престани — каза Арчър. — Аз съм по-стар от теб.

— А аз не съм — каза самодоволно Кайл.

— Престани — казаха едновременно Арчър и Лейуи.

Лейуи погледа картината още няколко мига, припомняйки си времето, когато животът бил много по-прост, но той бил прекалено наивен и неопитен, за да го оцени.

— Картината продава ли се? — запита той.

— Да — каза Дейна сухо. — Но ти току-що вдигна значително цената й с това, че я призна за творба на един от най-известните живи художници на североамериканския континент.

Той хвърли поглед през рамо и й се усмихна с онази бърза и непресметлива усмивка, която беше накарала повече от една жена да реши, че заслужава усилието той да бъде опознат, въпреки понякога чепатия си характер.

— Добър съм в това.

— Ако той не е — каза Арчър, като погледна Лейуи замислено, — то аз съм. — Беше минало много дълго време, откакто беше видял Лейуи да се смее. Ако за една негова усмивка беше необходима картина на Сюза, тогава „Сайдуок Сънсет“ щеше вероятно да има нов собственик.

Дейна също се усмихна и поклати глава, удивена от неочакваната ослепителност на усмивката му. Лейуи би могъл да разтопи и глетчер с нея.

— Нищо чудно, че дори убийство би могло да се размине безнаказано на мъжете Донован.

— Не буквално — каза весело Арчър.

Но погледите, които си размениха, говореха по-скоро: „Не и напоследък“.

— Ще бъде ли някоя от изложбените ви стаи свободна през следващите четири дни? — запита Арчър.

Дейна можеше да разбере кога трябва, без да го прави на въпрос, да позволи смяна на темата.

— За мъжете Донован, разбира се.

Усмивката на Арчър беше като тази на Лейуи — изненадваща за мъж, който иначе имаше вид на твърд и преуспял бизнесмен.

— Лейуи има няколко смарагда и няколко дилъра, за които никога нищо не сме чували, искат да ги видят.

— Вторник добре ли е?

— Чудесно. Можете да изпратите сметката на „Донован Джемс енд Минералс“.

Дейна махна с ръка, за да покаже, че това не е от първостепенна важност, и се обърна към Лейуи.

— Можем да уредим размяна. Нашият експерт по смарагди от Западното крайбрежие отскоро работи за „Смитсониън“. На съпругата му се харесва във Вашингтон, окръг Колумбия. Така че, ако искаш да работиш като консултант по бижута в „Реъритис Ънлимитид“, можем да ти предоставим една от стаите за собствения ти бизнес.

— Приеми — каза Арчър. — Сделката е добра.

Дейна се усмихна като доволна котка. Хванах те.

Глава 20

Палм Спрингс

Четвъртък следобед

Веднага щом автоматичната врата, която водеше към собствеността на Ерик Норт, се затвори след колата на Серена, тя се запита дали е постъпила правилно. Не чу вратата да се заключва. Не точно. По-скоро почувства нещо. Все пак, независимо колко много искаше да научи нещо за наследството си и независимо от това, колко дълбоко я интригуваше Ерик, тя не го познаваше.

Не познавах и Уорик, но отидох в дома му сама посред нощ — напомни си тя. — И за труда, който си направих, понесох обиди. Поне можеше да бъде сигурна, че Ерик не е излязъл в пустинята, за да я убие. Ако беше така, вече щеше да е мъртва. А после помисли, че може да се е въздържал от убийство, защото иска повече от няколко страници от „Книгата на Мъдростта“. Може би беше решил, че тя притежава още съкровища.

Чувството, че си играе със собствения си живот, беше страшно. Беше свикнала да се грижи за себе си, да не се нуждае от когото и да било другиго, да държи останалата част от човечеството на една ръка разстояние. Нямаше нужда да стига до крайност като баба си и да става отшелничка в пустинята, но доверието не й беше присъщо.

Погледна красивия на вид електронен апарат за комуникация, който лежеше на седалката до нея, и въздъхна. Беше трудно да продължи да се страхува от мъжа, който й беше оставил клетъчния си телефон, за да може да се обади на ченгетата, ако изпадне в паника.

Продължавай да мислиш позитивно — каза си тя.

Погали шала си за утеха и късмет и последва сребристото превозно средство на Ерик по криволичещата алея. От очертанията на имота можеше да прецени, че той се простира на площ от около два акра, а може би и повече. Като имението на Уорик, и собствеността на Ерик беше оградена с високи солидни стени. За разлика от имението на Уорик, скалите в тези стени идваха от някоя стара сграда, така предположи тя. С изключение на червеникавия цвят, камъните й приличаха на тези, изграждащи лондонския мост, които били внесени парче по парче от всички части на Англия, за да бъдат съединени отново насред пустинята Аризона.

Наистина, собствеността на Ерик притежаваше странна средновековна атмосфера. За разлика от имението на Уорик, тук нямаше дървета, внесени от Стария свят, подрязани в необичайни форми, украсяващи алеята. Разпръснати групички джакаранди хвърляха тънки сенки и образуваха странни съчетания от светлина и мрак по алеята. Зад джакарандите растяха вече даващи плод цитрусови дървета, различни видове палми и бугенвилии, както и лавандула, орлови нокти и други растения, които й беше трудно да разпознае.

Серена погледна с необясним копнеж към сенките на джакарандите. По няколко пъти в годината тя се опитваше да пресъздаде или поне да загатне грациозността на джакарандите в своите тъкани материи. Досега нейните усилия не бяха дали никакъв резултат.

Когато Серена видя къщата на Ерик отблизо, тя забрави за своите опити в тъкачното изкуство. Покривът имаше стръмен наклон като провинциална английска къща. Стените представляваха блокове червеникав камък от онзи вид, който не беше виждала никъде другаде, освен в червените замъци в Карлаверок и Карисле на шотландската граница. Стенни украшения и разпръснати цветни плочки разнообразяваха монотонността на камъка. Вместо грифоните, лъвовете, елени и други хералдически фигури, които беше очаквала, плочките имаха стилен келтски дизайн, който би могъл да украсява всичко от оцветени ръкописи до древни тъкани материи. Синьо, златно, виолетово, червено, жълто; цветовете бяха така ярки, както дизайнът — изненадващ.

Доста късно Серена осъзна, че Ерик е застанал до вратата на караваната и я чака. Тя грабна огромната си дамска чанта и слезе от колата, след което му подаде клетъчния телефон. С бърз поглед, той прегледа дали има съобщение. Нищо спешно. Поне нищо толкова неотложно, колкото огромното му желание и нетърпението му да види страниците на Серена.

Фактоид все още не се беше обадил. Ерик също не му се обади. Не искаше да говори с „Реъритис“ за Елис Уивър Чартърс пред Серена. Като проклинаше наум ограниченията, породени от недоверието, той постави телефона в кожения му калъф и го закачи на колана си.

Серена автоматично заключи караваната, преди да се обърне с лице към домакина си. Той току-що пъхаше телефона в колана си. Бързите му пестеливи движения й подсказваха, че това е привично за него, както избирането на совалка за нея.

— Бизнесът с оцветени ръкописи сигурно е добър — каза тя, като огледа просторния двор и огромната къща. После чу собствените си думи и трепна: — Съжалявам. Някои хора тук май трябва да се научат да си държат устите затворени. На мен думите естествено ми излизат от устата.

Той се усмихна.

— Няма проблеми. Аз съм четвъртото поколение, което притежава и живее в Северния замък. Дядо ми познавал баща ми прекалено добре и затова вложил всички налични пари в брой в семейния дом. Така че аз също не мога да се възползвам от тях.

— Умен човек.

— Аз или дядо?

— Да. Откъде, за Бога, си взел тези невероятни келтски плочки?

— Майка ми ги направи.

Лявата вежда на Серена се повдигна в грациозна арка, изразяваща изненада и още по-силно възхищение.

— Дизайнът е наистина невероятен, едновременно старинен и странно модерен. Всички спирали и загадъчността на древните келти, но не създават същото чувство за клаустрофобия. — Тя втренчи поглед покрай него в плочките, вградени в алеята, водеща към входната врата. А те проблясваха в живи и ярки цветове. Изкусният дизайн се състоеше в леката светлосянка на всяка плочка и внимателното поставяне на всички тях. — Необикновено. Един от най-хубавите дизайни, които някога съм виждала.

— Поласкан съм.

— Защо? Майка ти ги е направила.

— Нима не споменах, че дизайнът е мое дело?

Тя разпери ръце.

— Точно така. Бъди поласкан.

— На това място ли трябва да ти направя комплимент за усета към красивото и за точния поглед? Никой друг не се е досетил, че дизайнът е съвременно претворяване на древни теми.

Тя му хвърли кос поглед.

— Защо ли не ти вярвам?

— Не знам. Казвам ти истината. Никой друг не е забелязал. О, те харесват дизайна и всичко друго, но не го разбират. А ти го разбираш. Искаш ли да видиш моята кукувица?

Челюстта на Серена увисна.

— Някой от нас е луд.

— И аз нямам търпение да разбера кой точно. — Той й подаде ръка. — Хайде. Тя сигурно е кацнала на задната стена и събира смелост за следобедната си глътка вода. Ако сме наистина много тихи, няма да ни забележи.

— Кой?

— Кукувицата.

— Още е един часът — измърмори тя, — а нищо не е наред. Дали в два часа няма да се срещнем и с други ку-ку?

Ерик се засмя, придърпа я до себе си, прегърна я с едната си ръка и каза:

— Предполагам, че не трябва да те дразня, но, по дяволите, забавно е да се кръстосва шпага с някой умен като теб.

Тя тъкмо отвръщаше на прегръдката му, когато осъзна какво прави. Дръпна се далеч от него толкова бързо, че се препъна.

— Спокойно — каза той и й помогна да запази равновесие. — Алеята не е съвсем равна. Корените на дърветата непрекъснато израстват, а плочките — не.

— Тогава трябва много внимателно да гледам къде стъпвам.

Той присви очи.

— Не се тревожи. Ще те хвана, ако се препънеш.

— Благодаря, но ще трябва дълго време още да стоя здраво на двата си крака.

Като се надяваше, че раздразнението му не личи, Ерик се обърна и отвори входната врата, без дори да забележи любимия си дизайн, вграден в нея — стилно дърво на живота. Струваше му се, че всеки път, щом напредне малко в отношенията си със Серена, тя се дръпва рязко назад. С тази скорост, на Четвърти юли още щеше да прави опити да види страниците.

— Ще те разведа наоколо за няколко минути — каза той и я дръпна в къщата почти нежно. — Но, ако не побързаме, тя ще си отиде.

— Кой?

— Моята кукувица, помниш ли?

— Ерик, наистина започвам да се тревожа.

Той сведе поглед към нея, видя, че може би тя се шегува, и бързо я преведе през къщата в кухнята. Бърз поглед към минералния басейн му каза, че идват тъкмо навреме.

— Застани до мен тук — каза той тихо. — Не се движи. Погледни към басейна, без да обръщаш глава. Виждаш ли я?

Серена направи каквото й казаха и видя голяма птица в кремаво и кафяво, която пиеше бързо, с нервни движения на главата.

— Кукувица, друг път — каза тя почти без да движи устни. — Това е роудранър.

— Който е член на семейството на кукувиците.

— Ти отново ми се подиграваш.

— Този път — не.

— Направи кръст и се закълни, че в противен случай ще умреш.

— Жадна си за кръв, така ли?

— Не, но вярвам в клетвите и обещанията.

Той погледна право във виолетовите й очи за част от секундата и каза:

— Да умра, ако лъжа.

Серена искаше да се засмее, но не можеше. Тъмните очи на Ерик бяха замислени, но и проницателни, почти хищнически и толкова познати, че сърцето й се сви. Кожата й настръхна и тя се почувства така, сякаш някой върви по гроба й. Отново.

— Хубаво е, че смъртта няма да бъде необходимост — успя да каже тя. — Не искам да бъда отговорна за твоята.

— Още един комплимент. — Той се усмихна и много му се прииска тя да не избяга, ако я целуне. — Ще ми се замае главата.

— Не преди на мен да ми се замае стомахът.

Той се засмя толкова високо, че кукувицата се стресна и отлетя. Кацна отново на върха на стената.

— Само за това, мога да ти предложа чаша ирландско кафе.

— Добра идея. Имам да шофирам дълго до дома.

— Люкадия, нали така?

Тя кимна. Той погледна навън, за да види под какъв ъгъл спрямо хоризонта е слънцето.

— Има много време. Обядвала ли си? Искаш ли бърза закуска?

Тя се поколеба.

— Това означава, че си обядвала и не искаш да хапнеш — каза Ерик. — Не обичаш ли пушена сьомга?

— Напротив, обичам. И хапвам всеки път, когато мога.

— Май ще извадиш късмет.

Той извади чиния, чаши, сребърни прибори и консервна кутия от шкафа и чекмеджетата в кухнята. Подаде й кутията. Тя погледна етикета: „Сьомга, уловена от Ерик Норт“.

— Наистина ли? — каза тя.

— Наистина. Имам приятели на север.

Тя отвори кутията и вдъхна дълбоко.

— Ями. Мистър Пики никога няма да ми прости.

— Мистър Пики? — запита той, макар да знаеше, че това е името на котарака й. Тя не биваше да знае, че той знае, което може би той трябваше да не забравя, вместо да гледа как тя облизва устни.

— Котаракът ми. Той ще подуши, че съм яла сьомга, и наистина ще ми се ядоса.

— Ще ти дам ментова дъвка.

— Може да си измия устата с газ, но Пики пак ще разбере. Той има нюх за пушената сьомга.

— Искаш ли хляб или кракери с рибата?

— Само ако така ще се почувстваш по-добре.

Усмихнат, той й подаде вилица.

— Наслаждавай се.

Тя отхапа от сьомгата и нададе дрезгав звук на удоволствие.

— Сигурно си я хванал в рая.

— Аляска.

Тя беше прекалено заета да облизва с език едно парче риба, така че не отговори. Ерик се обърна рязко и започна да реже огромната буца сирене, която беше оставил на масата. Ако продължеше да я гледа как ближе сьомгата, щеше да започне да мисли с половия си орган. Който не беше много умен. Така че изми грозде, наряза ябълки и отвори пакетче кракери със сусам.

— Кафе? Чай? Сода? Вода? Бира? Вино? — запита, без да я поглежда.

— Кафе — измърмори тя с пълна уста и бързо преглътна. — Ако обичаш.

— Черно или без кофеин?

— Със захар.

Той започна да излива кафето, останало от сутринта, но тя го сграбчи за китката.

— Предпочитам от чашата, а не от мивката, ако не възразяваш — каза тя.

— Щях да направя прясно.

Тя се огледа, видя микровълнова фурна и каза:

— Не си прави труда. Ще го приготвим в микровълновата.

— Нищо чудно, че използваш захар.

Той наля кафето в голяма порцеланова чаша, приготви го и й подаде димящата чашка. Усмихна се, като видя, че по-голямата част от сьомгата вече е изядена.

— Искаш ли още една кутия? — запита той.

— Котаракът ми ще ми подпише смъртната присъда, ако изям повече от една кутия.

— Мистър Пики е котарак убиец?

— Щом ти имаш домашна кукувица, нищо чудно моят котарак да е убиец.

Той се усмихна широко.

— Ще ти дам малко сьомга за у дома.

— Би трябвало да откажа.

— Но няма да го направиш.

— Шегуваш ли се? Знаеш ли колко е вкусна тази сьомга? — Тя облиза вилицата, която заблестя от чистота, и въздъхна.

Ерик реши, че моментът е подходящ да се обади в „Реъритис“. Или това, или нещо много глупаво — да нахрани Серена хапка по хапка, като й я подава с език.

— Трябва да проверя нещо — каза той и се извърна. — Няма да се бавя.

Тя издаде неопределен звук, после започна да си хапва от гроздето, от ябълките и сиренето, и от кракерите с еднакво удоволствие.

Ерик изкачи стъпалата, като ги вземаше по три наведнъж, измина бързо коридора, покрит с персийски килим, и влезе в спалнята си. Всичко беше по-спретнато и по-подредено, отколкото го беше оставил, което означаваше, че икономката, за която плащаше тръстът на дядо му, е работила, докато той е отсъствал. Без да погледне добре познатата му мебелировка, той седна зад бюрото си, което беше близо до голямото легло, и предаде своята информация и част от мислите си по въпроса на Дейна и Фактоид.

Въпреки че беше отсъствал само няколко минути, Серена вече довършваше гроздето, което преглъщаше с резенче сирене. Изразът на лицето й говореше, че се наслаждава на всяка хапка.

— Окей — каза той. — Измий си ръцете и можеш да видиш моите творби.

Тя му хвърли поглед изпод гъстите си махагонови мигли.

— Творби, ха? — Обърна се към мивката и започна да мие ръцете си. — По-добре да са оцветени и украсени.

— Нима се интересуваш от това?

— Малко.

— Още веднъж, имаш късмет. — Подаде й малка хавлия. — Оцветени са. Но ще се изненадаш от това, какво онези учени драскачи са смятали за достойно да бъде оцветено.

— Щом султаните са можели да се забавляват на воля, мисля, че и средновековните крале са имали това право. А за султаните понякога са изработвали килимчета, на които били изписани разни истории.

— Интересно.

— Само ако четеш на арабски — каза тя и изсуши набързо ръцете си. — Били поеми, нямало картини.

— А, значи изкуство, не илюстрации. Страхувам се, че средновековните европейски учени били, хм, по-директни в своите описания.

— Картини — поправи го тя. — Порнографията, все пак, нямала за цел да хаби нечие време или думи.

— Да, това също.

Серена се изкикоти, после притихна. Питаше се как ли изглежда средновековната сласт. Може би по съвсем същия начин, ако се отстранят различията в облеклото и прическите.

— Усмивката ти е много странна — каза Ерик, когато я поведе по коридора. — Ще споделиш ли смешното с мен?

— Нищо смешно. Само мисълта, че някои неща не се променят.

— Като например частите на тялото? — предположи сухо той.

Тя сви рамене.

— И гледането на секса като на частите на тялото. Част А влиза в част Б и ако е необходимо, се повтаря.

— Поставено така, изглежда ужасно скучно.

— Не изглежда, а е скучно.

Той й хвърли кос поглед. Тя не забеляза. В този момент погледът й беше прикован в старите снимки, които украсяваха стените по цялата дължина на коридора — истинска хроника на отдавна отминали времена и хора.

Ерик се питаше за какво ли мисли Серена, докато гледа съсухрените лица на индианците от племето чумаш, чийто труден живот беше записан във всяка тяхна бръчка. Когато той гледаше снимките, не можеше да не мисли за това, че не е много приятно да знаеш, че линията на прадедите ти свършва с теб. Че нямаш втори шанс, че няма надежда — нищо, освен празното бъдеще, което се простира пред теб. И гените ти изчезват.

Какво би могъл да стори човек, когато е изправен пред тази сигурна съдба? Какво биха могли да направят един мъж или една жена, за да са уверени, че в бъдещето има и нещо друго, освен празнота?

Той си задаваше тези въпроси, откакто за първи път беше надникнал в черните замислени очи на мъртвия вече чумаш. Още тогава беше достатъчно възрастен и зрял, за да знае колко неизбежна и необратима е смъртта. Но все още нямаше никакви отговори.

А после се сети за наскоро починалата Елис Уивър, за четирите древни оцветени страници и за внучката й, която не знаеше колко беди може да ти навлече интересът към древната история.

— И баба имаше такива снимки — каза бавно Серена. — Оазисът и здравите палми. И жена, която има такъв раздърпан и беден вид като листата на палмите. Баба казваше, че очите на жената са като дупки, прогорени във вечността — дупки, от които изтича кръвта на времето.

— Весела жена е била баба ти.

Серена се усмихна леко.

— Да. Предполагам, че беше доста сурова и мрачна. Но как би могла да се чувства жена, която е изгубила единственото си дете?

— Не и щастлива — съгласи се Ерик. — Себе си ли обвиняваше за смъртта на дъщеря си?

— Никога не говореше за това. Но не вярваше в Господ, нито в дявола. — Серена се извърна от снимките и срещна погледа на Ерик. — А това означава, че е можела да обвинява само себе си.

— А ти обвиняваш ли я?

— Не. Обвинявам онова, което прави хората толкова различни. Аз обичам пустинята. А майка ми я мразела. За нея тя била затвор, от който избягала веднага, щом станало възможно. А това, че само се озовала в друг затвор… — Серена сви рамене. — Кой знае? Може би й е харесвала бедността в комуната. Поне така се надявам. Със сигурност не е имала достатъчно време да се наслади на живота. Когато умряла, била почти десет години по-млада, отколкото съм аз сега.

Ерик се замисли за своите собствени родители, които се бяха обичали и бяха обичали и децата си. И които биха обичали и внуците си също толкова много. Въпреки че родителите му бяха умрели прекалено рано, те му бяха завещали своята любов, която се събуждаше всеки път, когато дъщерите им се смееха със собствените си деца, целуваха ги и падаха в прегръдките на съпрузите си.

За първи път, Ерик се запита как ли би приемал живота, ако родителите му бяха умрели, когато той е бил на пет и го е отгледала баба му, силна жена, доживяла деветдесетте.

Нищо чудно, че Серена нямаше желание да му се довери. Тя нямаше причина да вярва на живота. Може би Четвърти юли беше прекалено оптимистична дата. Може би щеше да види страниците на празника на Вси светии.

Много му се искаше да не изпитва чувството, че времето е лукс, който не може да си позволи.

Глава 21

Палм Спрингс

Четвъртък вечер

„Безполезно е да се проливат сълзи заради старо предателство. Доверих се, когато не трябваше. Съмнявах се, когато не трябваше. И загубих, преди да съм разбрал какво съм открил.“

„Мъдрият човек не е по-различен от другите. Когато пред нас стои безмилостната истина, ние затваряме очи. Когато лъжата ни подлъгва с тиха въздишка, ние се втурваме след нея.“

„Не, не ние, аз, аз…“

„Глупак, да обичаш лъжата и да бягаш от любимата истина.“

„Майко господна, съжали ме, както стоя гол до гроба на онова, което можеше да бъде, с дрипи, обгръщащи моето тяло, с душа, гола и трепереща от студ, да хлипам тихо и да казвам името, което прекалено късно се научих да обичам.“

„Дали тя стои гола до някой друг гроб?“

„Дали вика името ми от ада?“

„Или пък живее и, жива, проклина моята душа?“

Тихият глас на Ерик трепереше като черен пламък в стаята, когато най-после той остави встрани страниците, от които досега беше чел на глас.

Необяснима и безпричинна тъга завладя Серена, като хищна птица заби нокти в рационалния й ум. Тя откъсна поглед от него и се застави да го фокусира върху нещо друго в стаята, например в стените, във всичко друго, но не в изписаните думи, отразяващи агония отпреди близо хиляда години.

Ако се изключеше модерната вентилационна система, която отстраняваше дима от свещите и камината от въздуха в стаята, все едно че беше в средновековна библиотека. Прозорците бяха високи и с дървени капаци. Всички стени бяха заети от дървени шкафове, украсени с дърворезба, пълни с книги с кожени подвързии. Други томове бяха поставени върху високи дървени маси. Някои от тях бяха отворени. Други бяха завързани здраво с кожени каишки, за да се подгъват страниците от древен пергамент. Нямаше друга светлина, освен тази на свещите, която трептеше с всеки невидим полъх на вятъра, като че ли свещите бяха живи и дишаха — бавно и ритмично. Същото беше и с отворените книги — светлината трептеше по страниците им така, че златните букви сякаш дишаха в ритъм. Времето беше като хванато в капан в тази стая, заобикаляше ги, беше още живо.

— Това е една страница от „Книгата на Мъдростта“, която аз възкресих — каза Ерик.

Тя кимна, неспособна да отрони и дума.

— Оригиналната страница е в частна колекция във Флорида — продължи той, като не отделяше поглед от гърба й и се питаше от какво ли е породено видимото напрежение у нея. — Тя е палимпсест. Бяха така любезни да ми позволят да фотографирам страницата на ултравиолетова светлина, така че да мога да прочета текста.

Тя, която всъщност не чуваше нищо, освен вика на отчаяние на отдавна мъртвия мъж, кимна отново. Косата й проблясваше златно-червеникава на светлината на свещите при всяко нейно движение.

— Знаеш ли какво е палимпсест? — запита я той тихо.

Тя поклати глава.

— А искаш ли да узнаеш?

Тя кимна.

— Идва от старогръцки и означава два пъти остърган. Пишещите буквално остъргвали грешките или стария текст, за да използват пергамента отново. Пергаментовата хартия била много скъпа.

Серена въздъхна така тежко, че раздвижи пламъците на свещите.

— И как са ги остъргвали?

— Ако работиш с папирус, можеш просто да измиеш мастилото. С пергамента било много по-трудно, но пък текстът трае по-дълго върху него. Малките грешки изстъргвали с джобно ножче. Можело да се обработи по цяла страница по този начин, но било по-лесно и по-бързо, ако се използвал груб и ръбест камък. Пемзата им била любима. Аз самият също я използвам.

Тя се обърна бавно към него — едната й ръка беше положена на гърдите, като да ги защити, а другата, с отворена длан, беше поставена на врата, като да задържи шала на мястото му. На него непрекъснато му се искаше да го докосне. Но още повече му се искаше да докосне нея. После видя тъмните сенки в нейните редки виолетови очи и се почувства така, сякаш някой стяга гърдите му в менгеме.

— Все още ли се тревожиш, че мога да те нараня? — запита той тихо.

— Аз… — Тя отпусна ръце и отново въздъхна толкова тежко, че пламъците на свещите трепнаха. — Има нещо в онова, което току-що прочете. Неговата болка. Почувствах я. — Тя потръпна и потри длани, като да й беше студено. Погледна край него към страницата, която лежеше така невинно върху полираната дъбова маса. — Налудничаво е, но се почувствах също като него. Бедният човек. С какво ли е заслужил такава болка?

— Не знам. Това е една от причините да търся „Книгата на Мъдростта“ или поне онези части от нея, които мога да намеря. Любопитен съм. Винаги съм бил много любопитен.

— И откъде идва тази страница? — запита тя. — Искам да кажа — преди хората от Флорида?

— От дребен дилър от Чикаго.

— А преди това?

— От голяма аукционна къща.

— „Уорик“? — запита тя остро.

— „Кристи“.

Тя издиша на пресекулки.

— А преди това?

— От частен колекционер, който вече е мъртъв.

— А още преди това? Кога за първи път се е появила на пазара?

— Не знам.

— А можеш ли да откриеш?

— В момента „Реъритис“ правят проучване — каза той.

— Защо сега? Защо не, когато за първи път си открил страницата?

— Тогава това беше само хоби и аз попитах само за последните притежатели на страницата. Двойката от Флорида ми даде имената на тримата други предишни собственици, записани на сметката от продажбата.

— Само трима? След като е имало повече?

— Трима е приетото число, за да се докаже произходът на който и да е древен документ — каза Ерик. — Много артефакти нямат дори това. По-дългото и по-подробно описание на произхода започва да става модерно напоследък заради кражбите на нацистите и заради все по-честите нашествия в археологическите разкопки.

Серена захапа долната си устна от вътрешната страна и се запита колко ли ще рискува, ако тръгне подир наследството си… И вероятно подир убиеца на баба си. Не искаше да се довери на никого, но трябваше да започне отнякъде.

— Имаш ли и други страници от „Книгата на Мъдростта“? — запита тя накрая.

— Малко.

— А знаеш ли за тях нещо повече от името на последния им собственик?

— Знам имената поне на тримата последни собственици. — Той се усмихна. Но не широко. — Искаш ли да ги видиш?

— Всички ли са като тази?

— Някои са оцветени. Някои имат изящно нарисувани миниатюри. Някои имат колони от имена на съюзници, изписани на латински, и имена на предатели, изписани на варварски езици, в полетата.

Тя се усмихна, въпреки че я побиваха студени тръпки.

— Искам да кажа, всички ли са толкова мрачни?

— Не. Но дори тази страница не е чак толкова тъжна. Има и такива, пълни с наистина тежко отчаяние.

— Почти ме заблуди. — Мъчението, на което пишещият бил подложен, мъката му, все още я караха да потръпва.

Ерик й протегна ръката си.

— Ела до масата. Ще ти покажа, че има и друг начин да се гледа на това, което току-що ти прочетох.

Тя прие ръката му и се остави да я отведе до страницата, която току-що беше оставил. Тя изглеждаше толкова хладна и елегантна, цялата в стилни черни линии и цветни геометрични линии, скрити в главните букви. Тук-там, като натрапчиво стенание, проблясваха златни нишки.

— Редовете, които прочетох на глас, са тук — каза той и посочи с пръст.

Серена проследи посоката на пръста му.

— Това — пръстът му посочи първата колона букви — говори за използването на плодове и зеленчуци за лечение на неравновесието в жизнените сокове. Загърбил за известно време силната си мъка, той пише, че трябва да се яде по-малко праз и ряпа и повече ечемична супа.

— Защо?

— Вярвало се, че празът и ряпата засилват произвеждането на сперма и повишават сексуалната потентност. Вярвали също, че ечемичната супа охлажда горещия темперамент.

— Средновековният еквивалент на студения душ?

Той се засмя.

— Да. Двата пасажа, поставени един до друг, изплакването на мъката и съветите за храната са начинът на Ерик да каже, че той трябва да се поохлади.

— Ерик?

— Ерик Мъдрия. Той е написал „Книгата на Мъдростта“.

— Откъде знаеш?

Той отвори плиткото чекмедже на масата. Вътре имаше парче пергаментова хартия, което може би беше отрязано — или скъсано — от по-голям лист. Не по-голямо от дланта й, парчето древна хартия беше много красиво, макар и без украса, в черно-бяло изпълнение. Калиграфията беше стилна и все пак по-лична от оцветените букви на другите страници.

— Това е буквата „Е“ — каза Ерик. — Тя е също име, молитва и кратко описание на мъжа, който я е създал.

Серена се загледа внимателно в сложната буква, прилична по-скоро на рисунка.

— Виждам буквата „Е“, наистина.

— Молитвата е тук — каза той и посочи сложен знак, разположен в онова, което вероятно е било полето на оригиналната страница. — Христовият символ, рибата, господстващ над знак, който трябва да предпазва от зли очи. Пишещият обвинява за грешките си злия демон.

— Умно.

— Аз самият се питах дали не трябва също да постъпвам така. Но накрая Ерик се моли Христос да защити този ръкопис от магии и зли магьосници. Като знак на уважение и изключителна важност, рибата е изработена в червено на фона на солидна златна сълза. А като знак за своята собствена смиреност, инициалите на Ерик са в черно, без никаква украса.

— Откъде знаеш, че буквата „Е“ означава Ерик?

— Останалата част от името се съдържа в самата главна буква. Виждаш ли? Буквата „Р“ е разположена в горната черта, „И“ е в гръбнака, а „К“ е част от всички останали букви.

Серена втренчи поглед за миг, после остави погледа си да се разфокусира за малко, така че декоративните елементи да останат незабелязани и да изпъкне най-главното.

— Ерик.

— Да?

— Не, имах предвид името. Ерик. — Отново я обзе тъга, ехо от животи, които никога не беше виждала, тъга на хора, които никога не беше познавала. Тя погали парчето пергаментова хартия с пръсти, а после рязко отдръпна ръка. — Съжалявам. Не помислих. Не исках да го докосвам.

— Няма проблем. Пергаментовата хартия трябва да се докосва често, защото така може да поеме от мазнината на кожата и да остане гъвкава.

— Но мазнината не привлича ли праха?

— Говориш като истинска американка от двайсет и първи век.

Тя го изгледа студено.

— А кой ми каза да си измия ръцете, преди да мога да видя страниците?

— Виновен съм. Но аз не нося ръкавици, когато работя с моите ръкописи. Не са носили и предишните собственици. Не живеем във вакуум, а тези страници някога са били живи.

— Те все още са живи — каза тя тихо, като ги гледаше с благоговение. Златните пламъци им придаваха наистина вид на живи същества. — Като моя шал — добави тя и докосна древната материя.

— Прекрасен е. — Ерик погледна шала и тънката женска шия, която той прегръщаше. И двете неща му се струваха по-красиви с всеки следващ поглед. — Много е необикновен. Но аз имах предвид, че са били буквално живи някога. Пергаментът е животинска кожа, обикновено телешка. — Взе малкото парче от масата и го постави върху дланта й. — Големината и формата на книгата били диктувани от големината на животното. Църковните книги, които трябвало да бъдат четени от много хора, и то от известно разстояние, били много големи и обикновено били изработвани от кожата на едър рогат добитък. Използвали едно парче, което прегъвали на две, за да получат две страници.

Той посочи близката стена. Там, поставена в разкошна рамка, висеше страница, която беше най-малко три на два фута. Главните златни букви проблясваха с всеки по-силен пламък на свещите. Черните квадратчета на отделните ноти бяха разположени на четири линии, както било едно време в книгите за литургия. Размерът на страницата правеше възможно една-единствена книга да може да бъде четена от целия църковен хор.

— Имало по една книга за всяка по-важна литургия — каза Ерик. — Плюс Библията и молитвениците, книгите за билките и тези с притчите и обикновените счетоводни книги, в които описвали подробно приходите и разходите. Хиляда страници само за една малка библиотека. Само богатите манастири можели да отглеждат достатъчно животни, чиято кожа да преработват в пергаментова хартия, както и да изхранват достатъчно монаси, които да приготвят перата и да пишат в книгите.

Серена се опита да гледа на едрия рогат добитък като на хартия, която ходи с помощта на копита.

— Нищо чудно, че сме започнали да изработваме хартия от дървесина, веднага щом сме изобретили печатарските машини.

— Количеството за сметка на качеството — съгласи се той. — Като тъкачните машини, които обаче не могат да тъкат материи, които да се съревновават по красота с ръчно изработените. Но дори днес, когато можем да произвеждаме хартия във всички размери и форми, ние все още се придържаме към традиционния правоъгълник — форма, която преди била диктувана от обикновено правоъгълната форма на животинската кожа.

Тя колебливо вдигна ръка, за да докосне древното парченце живот.

— Продължавай — каза той и насочи пръстите й към пергамента. — Почувствай го. Няма да го повредиш. Погали го със затворени очи. Външната страна, тази, която някога имала косми, е по-грапава.

Той потри пръстите й в ръба на страницата. После я обърна. На тази страница имаше повече текст, но очевидно беше незавършена. Една колона беше прекъсната и образуваше две половини и от нея бяха останали само отделни фрази. Бавно, той накара пръстите й да погалят страницата по цялата й дължина.

— Чувстваш ли разликата? — запита той.

— Да. По-гладка е, почти хладна. Но не е мека. Гъвкава е, съпротивлява се.

— Имаш много чувствителни пръсти. Тази страна е била обърната към плътта. Двете страни на кожата приемат мастилото много различно. Текстовете обикновено били изписвани от вътрешната страна. Една добре подвързана книга позволявала това. И тъй като по онова време ръкописите били толкова ценни, колкото и бижутата, подправките и златото, били полагани големи грижи, когато се изработвала книга.

Тя отвори очи и осъзна, че ясните и проницателни очи не се отделят от нея. Дъхът й секна. Пръстите му, докосващи нейните, бяха горещи като самия огън. Беше чувствала допира им и преди, на светлината на свещите, но тогава той беше гол, а тя беше облечена в рокля от същата материя, която беше достигнала невредима до нея от изгорялата колиба на баба й и сега обгръщаше врата й.

Серена трепна толкова силно, че парчето пергаментова хартия падна от дланта й. Той го хвана, без никакво усилие, още във въздуха.

— Какво направих пък сега? — каза той едновременно с тъга и силно раздразнение.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти отскочи назад с такава сила, че прекоси почти половината стая.

Тя не отрече. Не можеше. Беше притисната към друга маса и изглеждаше така, сякаш, от страх, е готова да се покатери върху нея. Всичко, което можа да измисли и да каже, беше:

— Пръстите ти са горещи.

— А твоите са студени. Но аз май не отскочих назад като ухапан?

— Сигурна съм, че не съм първата жена, която те намира обезпокоителен. Може би и други се разстройват в твое присъствие.

Той наклони глава. Гледаше я така, както един ловен сокол би гледал особено охранен гълъб.

— Вярвам, че си обезпокоена и нервна. Но ти наистина си единствената, която реагира така в мое присъствие.

— Другите сигурно са слепи.

Ерик си помисли, че наистина е така. Серена забелязваше много повече неща от останалите, но не мислеше да й го каже, защото не вярваше това да я успокои. Повечето хора — мъже или жени — приемаха дружелюбната му външност, отговаряха на усмивките му и никога не се питаха какъв ли е мъжът, който се крие под това.

Серена също не се питаше. Тя знаеше. Някак си беше уловила колко много усилия полага той, за да се скрие от останалия свят.

А той толкова упорито се опитваше да я накара да се отпусне.

Глава 22

— Инициалите казват по няколко неща — продължи да говори Ерик с неутрален тон. — Макар азбуката, която използваме, да се смята за християнска, тя е базирана на древната и смятана за варварска писменост на келтите.

Серена се опита да не мисли за обезпокояващото чувство за време и неясни спомени, които се комбинираха и я влачеха като силен и дълбок поток, бутаха я към прегръдките на Ерик. Опита се да се концентрира върху историята, която беше чела във връзка с историята на тъкането.

— На колко години каза, че е „Книгата на Мъдростта“? — запита тя.

— Нищо не съм казал. — Той се усмихна леко. — Но от това, колко видими са буквите, стилът на калиграфията и изборът на цветове, бих могъл спокойно да отсъдя — началото на дванайсети век, макар стилът на писане да отговаря на по-ранни векове.

— Не мисля, че смесицата между варварство и християнство е била нещо необикновено през дванайсети век — каза тя, като започна да гали леко шала, присвила очи, опитваща се да улови спомена. — Всъщност, че имало и папски декрет по въпроса. Папата дал ясно да се разбере, че от мисионерите се очаква да наложат християнството над съществуващите местни религии, а не да се придържат към чистота на вярата. Освен да проповядват, трябвало да прилагат и на практика толерантността.

— Папата бил умен човек. Хората обичали своите обичаи и празници. Своите свещени дни. Разговорът бил по-лесен, когато оставял традициите живи. — Погледна парченцето пергаментова хартия, което беше оцеляло толкова много векове. — Точно затова драконите, грифоните и други въображаеми зверове се появяват в толкова много ръкописи. Силите, които те олицетворявали във варварските времена, не били подвластни на християнството.

— Какво искаш да кажеш?

— Да вземем например елена. Във варварските времена той бил символ на прераждането.

— Заради падането и повторното изникване на рогата?

— Точно така. Но еленът имал и други качества. Като лъва и орела, не можел да понася змията.

— А къде са били всички те, когато ние сме били в Рая? — запита сухо Серена. — Биха могли да ни помогнат тогава.

Ерик се усмихна и едва устоя на желанието да усучи един нежен кичур от нейната коса около пръста си.

— В средновековието — каза той — еленът бил също така символ на чистотата и на самотата в живота.

— Чист и самотен, ха? Очевидно добрите монаси никога не били виждали елен, който се е въргалял в калта.

Той направи пауза.

— Никога не съм гледал на това по този начин. Но кой е казал, че символът трябва да представя цялата сцена?

— Със сигурност не и богоподобните и логични мъжки представители на човешкия род.

— Охо! Да не би да чувам гласа на баба ти?

— Вероятно. Баба ми беше мъдра жена.

— Имало е много мъдри жени през вековете. В средните векове били уважавани заради уменията си на лечителки. Мисля, че това е още една причина Ерик Мъдрия да се олицетворява с елена — предполагало се, че елените разпознават полезните и лечебни растения. От малкото, което съм виждал от „Книгата на Мъдростта“, Ерик очевидно бил добър познавач на билки.

— Един добре закръглен елен — каза тя с безизразно лице. — Имал ли е някакви други качества?

— Понякога еленът бил изобразяван с разпятие между рогата.

— Напълно по християнски.

— Еленът го има и тук. — Ерик наклони парчето кожа така, че да улови по-добре неспокойната светлина на свещите. — По времето на Ерик, рогата на елена поддържат ловен сокол, от чиято човка виси разпятие.

— Значението?

— Не знам. Очевидно имало е някакво значение за Ерик, защото използва високо стилизирана версия на този знак като колонтитул. Като го гледам на всяка страница на ръкописа, ми е по-лесно да реша коя страница след коя е.

— Колонтитул?

Той я изгледа с блеснали очи.

— Ще съжаляваш, че си попитала.

— Защо?

— Сложно е.

— И тъкането е сложно. Но се справям добре. Какво е колонтитул?

Ерик искаше да й покаже оригиналната страница, на която беше изобразена жена с огнена коса, която тъче и гледа към мъжа със сокола на ръката и хрътката в краката.

Но не каза нито дума.

Нещо гризеше съзнанието му. И по-точно — мисълта, че знае името на магьосницата от Силвърфелс, която укротила гордия Мъдрец. Нямаше причина Ерик да е така сигурен, но беше. Беше му се случвало много пъти в миналото: намек тук, размишление там, чувството, че се формира някакъв модел, а после сигурността се оформяше рязко и неочаквано. По-младите му сестри често се шегуваха, че притежава някакво свръхестествено чувство, защото знаеше, че ще изпаднат в беда, още преди това да се е случило. А той отговаряше, че просто е умен.

Умен, ясновидец, късметлия, или някаква друга дума, Ерик не се интересуваше от това. Той просто знаеше, че вижда някакво повторение на събитията, което повечето хора не забелязват.

Името на магьосницата беше Серена. Отвори уста, за да й каже за странното съвпадение. После я затвори. Съвпадения като това бяха забавни само когато се случваха на някого другиго. На дневна светлина. На трепкащата светлина на свещите, в тази уютна интимност, съвпаденията можеха да се окажат страшни. Ако кажеше на Серена името на любимата на Ерик, тя най-вероятно щеше да се втурне навън, без дори да погледне назад. По-добре да продължи да й обяснява за колонтитулите и символите.

— Ти попита — каза той с усмивка. — Помни: един лист се равнява на две страници, защото се изписва от двете страни.

— Един лист. Две страници.

— Представи си обработена животинска кожа, поръбена грубо на ръка и изрязана в правоъгълна форма — каза той.

— Готово.

— Сега я прегъни на две.

— Накъде?

— В средата, така че страната с космите да е отвън.

— Коя среда? Вертикално или хоризонтално?

— Правили са го и по двата начина, но не с една и съща книга. Така че, избери си едната посока и се придържай към нея.

Тя премигна.

— Добре. Прегъната е на две.

— Сега отново я прегъни на две.

— Готово.

— Ще спрем дотук, макар при повечето ръкописи страниците да били прегъвани още веднъж и още веднъж. Колко листа имаш сега?

— Имам… осем страници, което означава четири листа, направени все от едно и също парче кожа.

Той се засмя на бръчката на съсредоточеност, врязала се между веждите й, и наистина му се прииска да я изтрие с целувка.

— Сега постави твоето парче в друго парче, което е било прегънато по същия начин.

Очите й се притвориха.

— Готово.

— Направи го отново.

— Трето парче кожа?

— Да.

Очите й напълно се затвориха.

Той се загледа в дългите сенки на нейните мигли, в примамливата мекота на кожата й, добила златистия нюанс на светлината на свещите, в блестящите й устни, в розовото връхче на езика й, което леко и замислено ги облизваше, и така силно я пожела, че коленете му омекнаха. Част от него се запита дали чувствата са били така силни и за неговия средновековен съименник, дали заради това болката му не е оцеляла толкова много години.

А друга част от него се страхуваше, че ще открие отговора на този въпрос.

Наистина много мразеше съвпаденията. Те му напомняха каква голяма част от живота му всъщност не можеше да бъде контролирана.

— А сега отново ги разгъни, всичките — каза той. — Няма да ти е лесно.

— Разгъвам ги.

Пейджърът, закрепен за колана на Ерик, започна да вибрира. Той обаче нямаше да позволи на никого и нищо — дори на „Реъритис Ънлимитид“ — да му попречи да спечели доверието на Серена. Моделът, чието оформяне усещаше, беше едновременно сложен и откровено странен. Като че ли времето беше книга, която можеше да бъде сгъвана и разгъвана, подвързвана и отново разпилявана, и непоследователни страници се срещаха, като в същото време образуваха празнини, над които никой не можеше да хвърли мост.

Но умът можеше.

— Сега напиши непрекъснат текст на разгънатите кожи по такъв начин, че вътрешната страна да се среща с вътрешна, а външната — с външна — продължи да обяснява той, като полагаше усилие да запази гласа си спокоен.

Настъпи пълна тишина, която продължи около минута. После:

— Накара ме да се изгубя — призна тя.

— Много монаси също загубвали ориентация. Точно затова маркирали полетата на всяка страница със знак, който после им подсказвал как да сглобят книгата в правилния ред. Някои писатели използвали символи. Други използвали думи, които им подсказвали къде страниците трябва да бъдат пришити.

— Които символи и знаци се наричат колонтитули — каза тя победоносно и отвори очи.

Пейджърът му продължаваше да вибрира. Той все така не му обръщаше внимание.

— Тази идея използваме и днес — каза той, — макар отдавна да сме минали времето, когато са прегъвали кожи. Веднага щом ръкописът бивал подвързан, знаците и символите изчезвали в свързващия страниците шев.

Серена отвори уста да каже нещо, после осъзна, че Ерик е втренчил поглед в устните й, че ги изучава така, сякаш никога не е виждал нещо толкова примамливо. Обзе я някакво странно чувство, нещо като любопитство и страх едновременно, само че страхът май не беше истински… Разликата беше едва доловима, но силно изненадваща.

— Никога не съм знаела, че е толкова трудно да се направи книга — каза тя с дрезгав глас.

Той затвори очи. Когато ги отвори, гледаше навсякъде другаде, но не и в устните й. Онова, което преди малко му се струваше блестяща идея — да разгледат как са били правени ръкописите — сега му се струваше върховна глупост. Културно казано, за съвременните хора светлината на свещите и сексът вървяха заедно като гръмотевицата и светкавицата. Неизбежно.

Пейджърът най-после престана да вибрира.

— Това не е дори половината — каза той. — Дори не съм се докоснал до сложността на предмета.

Тя го чакаше да продължи. Когато това не стана, тя издаде звук, с който да го окуражи.

— Не сега — каза той.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто е. Аз ти показах моите. А ти ще ми покажеш ли твоите страници?

Глава 23

Лос Анджелис

Четвъртък вечер

— Ерик не отговаря — каза Дейна раздразнено. Облегна се назад в черния фотьойл и втренчи поглед в телефона.

Стройното мускулесто бедро на Нийл беше подпряно на нейното подредено — и по нейно мнение, прекалено подредено — бюро.

— Може да е под душа.

— А може би е в леглото с някоя — отговори тя.

— Умна идея. Защо не дойдеш тук и…

Интеркомът в кабинета на Дейна ги прекъсна. От микрофона се разнесе гласът на секретарката й.

— Фактоид е тук.

— Кажи му да… — започна Нийл.

— Да влезе — довърши Дейна. После, бързо, на Нийл: — Престани, човече. Не помниш ли гафа с Гретхен.

— Какъв гаф? Тя никога не ни е виждала тук, на масата за конференции.

— Ако беше влязла малко по-бързо, щеше да стане точно това.

— Ако беше влязла малко по-късно, пак щеше да стане точно това — каза Нийл и се усмихна, защото споменът беше приятен, въпреки всичко.

— Да не говорим за това сега! — каза тя, засмя се и избягна бавната ласка на голямата му длан.

Когато Маккой влезе, Дейна беше до бюрото си, а Нийл гледаше през един от прозорците. Лос Анджелис беше същият, но панталоните не му прилягаха така добре, защото бяха станали някои интересни промени. Той нямаше намерение да се обърне, докато всичко не възвърне предишната си форма и място.

— Ерик има нужда от нов пейджър — каза Маккой.

— Защо? — запита Дейна.

— Старият не предава електрошока.

— И на теб не отговаря, нали?

— Да.

— Недей да се чувстваш зле. И на нас не отговаря.

— Възхищавам се на спокойствието и наглостта му — смотолеви под носа си Маккой. — И на неговото НТ.

От предишен опит, Дейна знаеше, че НТ е съкращение за „ниво на тестостерон“. Тя игнорира забележката на Маккой. Така беше по-лесно, отколкото да се опитва да улови неговото изплъзващо се и странно чувство за хумор.

— Ако е спешно, ще трябва да опиташ пак.

Нийл скришом й хвърли поглед, който казваше: „Дали да не го направим под масата, а, любима?“.

Тя и на него не обърна внимание. Имаше моменти, когато животът й се състоеше в това да не обръща внимание на мъжете в него.

— Спешно ли е?

Маккой понечи да каже, че е, но, което много рядко се случваше, прояви здрав разум и въздъхна.

— Не, но е интересно.

— Слушаме — каза Нийл.

Маккой изпъна дребното си тяло и започна да говори:

— Бабата…

— Чия? — запитаха незабавно и едновременно Дейна и Нийл. — Не можем да четем мисли — добави тя по-нежно, но все пак раздразнено.

— Да. Забравих. Отнася се до страниците.

И двамата му шефове го погледнаха с недоумение.

— Вие ги знаете, онези древни страници — каза той.

— Кой клиент, човече? — запита Нийл.

Погледът на Маккой се разфокусира, а дясната му ръка започна да трепери. Той замърда пръсти като пианист.

— По дяволите! — измърмори Нийл. Не го каза достатъчно високо, за да обезпокои Маккой, обаче. — Отново се отнесе.

— Търпение.

— По-скоро бих изключил интернета му.

— Тогава той няма да е полезен за никого, нали? И най-малко на себе си.

— Някой ден ще разбера.

— Уведоми ме предварително — каза Дейна и внимателно извади една дъвка от опаковката й — Фактоид, без достъп до интернет, няма да е приятна гледка.

Пръстите му все така продължаваха да се движат.

— Казвал ли е някой някога на това момче, че е грубо и невъзпитано копеле? — запита Нийл.

— Ти. Много пъти.

— Явно, недостатъчно често и недостатъчно сериозно, за да… Чакай, той се връща при нас.

— Съжалявам — каза Маккой, като да се защити. Знаеше, че Нийл просто не разбира неговото поколение, което буквално не може да диша без интернет. — Това беше С. Д. Тя искаше да знае дали насекомите правят секс за забавление, или го правят само за да се сдобият с други малки насекоми.

— Не го питай — каза бързо Дейна на Нийл.

— Не мога да се сдържа. Е?

— Бразилците са правили проучване на хлебарките по поречието на Амазонка и…

— Не. — Гласът на Дейна, както и лицето й, казваха, че е сериозна. — За бабата?

— Бабата… бабата… — Маккой смръщи вежди и замърда пръсти, но компютърът му не пазеше запис на предходния разговор. Мозъкът му обаче пазеше. Понякога просто няма заместител на човешкия мозък. — Уорик.

— А, Серена Чартърс. Страниците от древния ръкопис — каза Дейна. — Продължавай.

— Според всички компютърни източници, до които имам достъп, старата дама не е съществувала преди 8 ноември 1949. А в тази година тя купила пет акра от най-голямата пустиня, притежание на правителството, и обещала да подобри състоянието на имота си за една година. И го направила. На 8 ноември 1950 година била собственичка на пет акра земя, в която нямало и песъчинка. Дървета, скали и клисури.

— И няма и следа от нея преди това? — запита Нийл, смръщил вежди.

— Нищо. Няма акт за раждане, няма социална осигуровка, не е сключвала брак, не е умирала, няма паспорт, нито виза, нито шофьорско свидетелство, няма документи за имигрант, нито е отбелязано нейно влизане в страната. Елис Уивър се появява един ден, като да е спусната от някой минаващ извънземен кораб. Оттогава не е била много на Земята, също. Адвокатът й плащал данъците за земята веднъж годишно. Това е. Няма кредитни карти, няма чекове, няма сметки за ток, вода, телефон, каквото и да е. Отново няма социална осигуровка, здравна осигуровка или застраховка, свидетелство за управление, няма регистрирано на нейно име превозно средство. Нищо. Жената е като гуру в последен стадий, който живее само от въздух и мисли.

— Продължавай да търсиш — каза Нийл.

Дейна каза:

— Предполагам, търсил си и под името Чартърс.

Маккой я изгледа обидено.

— Въобще няма Елис Чартърс. Проследявам всички жени от нейното поколение с името Чартърс, но върви бавно. Древната история просто не е компютризирана.

— Древната история е по-стара от 1949, човече.

— Наистина ли? Не знаех, че си толкова стар — каза Дейна.

Усмивката на Нийл беше повече като обещание за възмездие.

— Колкото по-трудно е да се намери дадена информация, толкова по-вероятно е да се окаже полезна. Хората не заравят тайните си, ако не са мръсни. Чистото минало е винаги на показ.

— Не можете ли да пуснете молба за търсене в печата? — запита Маккой с тон, който беше много близко до хленч. После му просветна: Гретхен беше ненадмината в проучването на реклами, билбордове, обяви — всичко, което можеше да се свърже с печатан текст. — Няма значение. Благодаря. Тръгвам.

И изчезна за части от секундата. Нийл премигна.

— Не мога да повярвам. Не съм виждал това момче да се движи толкова бързо.

— Той просто си спомни, че Гретхен няма равна на себе си по въпроса за печата.

— А той си пада по Гретхен.

Дейна се усмихна като доволна котка.

— Вината е твоя, малкото ми глупаче. Ти го остави да тича по тази следа.

— Не, той сам пожела да преследва Гретхен, а аз не съм твоето „малко глупаче“.

— Моето голямо, тогава.

— Задникът ми.

— Това също.

Нийл тъкмо щеше да се устреми с всички сили към нея, когато един поглед в нейната посока му каза, че умът й вече е на друго място. Тя отново движеше пръстите си като свирач на флейта. Той седна на близкия стол и зачака да види какво ще предложи този път нейният сложен, блестящ и прагматичен ум.

Глава 24

Пустинята край Палм Спрингс

Четвъртък вечер

Клиъри Уорик Монтклеър крачеше неспокойно из всекидневната стая на личния си апартамент в Къщата „Уорик“. Крилото имаше десет стаи и беше предоставено на нейно разположение след развода й, когато се беше върнала в дома си с невръстния си по онова време син. В някои дни не беше сигурна дали баща й я беше наградил, или я беше прокълнал с щедростта си. Знаеше, че я държи изкъсо и командва живота й и че в това отношение няма равен на себе си, но не знаеше защо е така.

За разлика от Норман Уорик, Клиъри предпочиташе съвременни мебели. Или поне по-съвременни от периода на Луи XV. Нейната стая не беше запълнена с масивни кафяви мебели. Леки килими и геометрични мебели, покрити с дамаски в бежово, кремаво и бяло, придаваха елегантност и просторност на главната стая. Произведенията на изкуството по стените и масичките бяха главно авангардни, което ще рече, доста скъпи и достъпни само за клиенти, готови да се оставят в ръцете на експертите по съвременно изкуство. И тъй като Къщата „Уорик“ беше буквално наводнена от такива специалисти, които с удоволствие съветваха новобогаташите, Клиъри смяташе за свой дълг да излага изкуството на двайсет и първи век в дома си, за да уравновесява вкуса на баща си към античното.

Истинската страст в живота й не бяха нито изкуството, нито антиките, а бизнесът: Къщата „Уорик“. За нея нямаше значение как украсява дома си или офиса си, стига това да допринасяше за репутацията на Къщата „Уорик“ като определяща вкуса на пазара. По този начин се пълнеше и бюджетът на къщата.

Въпреки иначе напълно практичния си ум, Клиъри беше прекарала по-голямата част от живота си в опити да угоди на баща си и да замени успешно по-големия си брат, който беше изпил предостатъчно количество водка, след което беше блъснал автомобила си „Мазерати“ в една бетонна стена. Макар да знаеше, че и двете неща — да угоди на баща си и да замени брат си — са невъзможни, тя продължаваше да вярва дълбоко в душата си, че ако просто продължава да прави каквото е необходимо, и то достатъчно често, татко най-после ще одобри своето малко момиченце.

Независимо колко често или колко бурно умът на зрялата жена се бореше с детето в нея, детето Клиъри беше много твърдоглаво и заставяше жената Клиъри да продължава с опитите си да извърши невъзможното.

Дори след като Клиъри се разведе със съпруга, който баща й не одобряваше, и доведе сина си в къщата, тя по-често беше възнаграждавана с остри забележки, отколкото с нещо друго. Без да обръща внимание на това, тя беше прекарала години в опити да го убеди, че е толкова способна да сподели отговорността с него и да управлява Къщата „Уорик“, колкото и покойният й брат.

Не беше успяла. Всеки ден, по няколко пъти на ден, баща й даваше ясно да се разбере, че ще живее достатъчно дълго, за да обучи внука си и той да поеме юздите, не тя. А дотогава, Пол Карсън имал остър ум и усет за бизнес също толкова, колкото и за охраната на хората и информацията.

Клиъри си казваше, че за нея няма значение това, че баща й няма вяра в нея, че онова, което е важно, е продължението на семейството. В добрите дни дори сама си вярваше.

Днес не беше един от тези дни.

— Защо не ме оставя аз да се погрижа? — каза на глас Клиъри. — По дяволите, човек ще помисли, че все още си смуча палеца!

Пол протегна дългите си крака и се възхити на скъпите си, тъмни обувки, които блестяха на фона на белия килим. Остави думите на Клиъри да минат покрай ушите му. Беше чувал всичко това и преди. И щеше отново да го чуе някой ден. Това просто беше част от работата му като шеф на охраната и дясна ръка на „Уорик“, както и от ролята му на дискретен любовник на Клиъри.

— Когато го попитах дали има някакъв напредък в търсенето на момичето, той ми каза да си гледам моята работа! — повиши глас Клиъри. — Като че ли неговият бизнес не е и мой! А кой се справя с оплакванията на целия персонал? Кой се грижи данъците да бъдат платени, кой наема хората? Кой тъпче с пари всичките проклети вдовици? Кой е на път триста дни в годината, за да притиска длъжниците и да напомня на хората за Къщата „Уорик“? Кой…

Пол хвърли скришом поглед на часовника си. Изискан, златен, скъп, той беше глупава проява на разкош, защото не можеше да прави нищо друго, освен да отмерва секунди, минути и часове. Не можеше да получава факсове, гласова поща, нито дори електронна поща, не можеше и да изпраща съобщения, не можеше да смята, нито имаше игри, не можеше да запаметява адреси и рождени дати. Правеше превъзходно само едно нещо: тиктакаше и казваше колко е часът.

Но на него можеше да се разчита и, в изпълнението на тази единствена функция, той беше по-скоро като оръжие. Без глупости. Без объркване какво трябва да се направи. Без съмнения за това, какво ще стане после. Просто се прицели и стреляй.

Като потисна прозявката си, Пол отпусна дългото си тяло в по-удобно положение на ниския стол, чиято овална форма, скрита в кремава драперия, и жълти крака му напомняха патица. Искаше му се да може да затвори очи и да дремне няколко минути. Снощи двамата с Клиъри бяха раздрали чаршафите от страст. Приличаха по-скоро на млади и разгонени тийнейджъри, отколкото на зрели хора. Или по-скоро, той. Клиъри не беше чувствена жена. От друга страна, беше нетърпелива да угоди, да достави удоволствие и се беше научила да го задоволява като никоя друга. Общо взето, той нямаше от какво да се оплаче, а имаше много, за което да бъде благодарен. Така че щеше да продължава да си държи устата затворена и да слуша нескончаемите оплаквания на любовницата си за това, какво говедо е баща й.

Не че Пол не беше съгласен с нея. Норман Уорик наистина не беше приятен човек. В това нямаше никакво съмнение. Но ако ще и сто пъти да го повтаряш, нищо не се променяше. Щом не можеше да се промени нещо дори когато съществуваше кръвна връзка, едва ли можеше да се очаква подобрение в отношенията работодател — подчинен.

Или в отношенията между любовниците.

— … се грижи и трите къщи да бъдат пълни с обслужващ персонал, с провизии, излъскани до блясък и готови той да ги посети по всяко време — продължаваше да говори Клиъри. Тя стисна устни, както винаги хваната в капана на собствените си чувства — не знаеше дали трябва да е ядосана на баща си за неговата безчувственост, или на себе си, че все още обръща внимание на това. Но днес и стискането на устни не помагаше. Нито накланянето на главата назад. Сълзите се събираха в очите й, горещи като гнева на малко момиче. — О, по дяволите!

Пол почти въздъхна. Щом веднъж се стигнеше до това положение, нищо не можеше да се промени. Стигнала до сълзите, тя щеше да ги пролее. Той разбираше проблема на Уорик, защото самият имаше такъв проблем. Екстазите и агонията на човешките чувства просто минаваха покрай него. Знаеше, че те са истински, също както знаеше, че никога няма да ги изпита. Нито пък Уорик. Единствената разлика между двамата мъже беше, че Уорик беше роден в семейство, което беше достатъчно добре финансово, така че на него не му се налагаше да проявява фалшиви чувства, за да бъде приеман.

Пол не беше имал такъв късмет. Неговото семейство работеше упорито, трудът им даваше плодове, но едва бяха успели да си пробият път през бедността, за да стигнат до нисшата средна класа.

Тъй като беше умно момче, Пол скоро беше разбрал, че, що се отнася до чувствата, той е различен от хората, които го заобикалят. Следващото, което беше научил, бе, че обществото отхвърля хората, които са различни от останалите. И последното му прозрение беше, че отхвърлените не могат да се издигнат, независимо колко са умни или безмилостни.

Пол беше решил да не бъде един от отхвърлените. Той започна да изучава хората и се научи да разчита техните нужди. Тогава, ако си заслужаваше усилието, той им даваше онова, от което имаха нужда.

Наведе се напред, улови Клиъри за ръката и я придърпа в скута си.

— Ела тук, сладката ми. Ела и си поплачи добре. Аз разбирам колко безценна си ти.

Тя за последен път се опита да се възпре, после се отпусна в познатата й прегръдка. Капнаха няколко сълзи, после още няколко, после рукна цял порой, който спря тъкмо навреме, преди да напои ризата му.

Скоростта, с която се променяха настроенията й, го очароваше. Така надничаше в свят, в който никога не би могъл да влезе — свят, който пазеше тайната на успеха.

Тесните му длани галеха с бързи движения рошавата й коса, спускаха се по тънкия й гръб и слабите, както беше модерно, бедра. Той предпочиташе по-пълни жени, но нямаше намерение да го каже на Клиъри. Тя отчаяно искаше да изглежда като малко момиче, без съмнение, за да спечели по-бързо одобрението на татко. Ако това означаваше да изяжда по една маруля и един морков на всяко хранене, значи само това можеше да яде.

Освен това онези части, които го интересуваха, бяха все още меки и влажни. Ако на опаковката й липсваше сексапил, той можеше да затвори очи и да премине по-нататък.

— Остави аз да говоря с него — каза Пол. — Понякога успявам да стигна до съзнанието му.

Тя си пое въздух, което можеше да означава, че или се кани да въздъхне, или отново да започне да подсмърча.

— Ами ако получи удар и умре?

Ако това се случеше, Пол щеше да танцува жига, защото Клиъри щеше да наследи страшно много пари. Знаеше обаче, че тя не иска да чуе и дума за това.

— Няма. Не и днес.

Което най-вероятно беше, за нещастие, истина.

— Той не може да умре. — Гласът й беше напрегнат, отчаян.

Не за първи път, Пол се запита как може иначе умна жена, наближаваща петдесетте, да бъде толкова глупава по отношение на елементарните факти от живота: хората умираха. Непрекъснато. По различни причини. Въобще без причина. Всеки ден. През целия ден. И през нощта също.

Но единствения път, когато се опита да изтъкне този факт, Клиъри беше избухнала и го беше нарекла студено чудовище. Трябваше му цяла седмица, за да я приласкае отново и тя да започне да му говори пак, а минаха още две седмици, преди да се съгласи да правят любов.

Пол се учеше от грешките си.

Той целуна Клиъри по челото и отново погали гърба и бедрата й.

— Този издръжлив и жизнен мъж ще доживее да духне стоте свещи.

Тя въздъхна и се сгуши по-плътно в него.

— Знам. Но просто се тревожа за него. Не искам той да умре, преди… — Гласът й заглъхна. Преди да осъзнае каква добра дъщеря съм.

— Преди — какво? — запита Пол.

Раменете й трепнаха. Тя не искаше да признае нуждите си дори пред себе си. Правеше всичко възможно да ги скрие от околните, дори от мъжа, когото обичаше толкова силно, колкото беше възможно след обичта й към бащата.

— Не знам. — Тонът й беше сприхав като на малко момиченце.

Но езикът, който ближеше врата му, беше женски. Също и ръцете, които посягаха към колана на панталона му. Пол се усмихна и се премести така, че да й бъде по-удобно. Хубавото в това да даваш на хората онова, от което имат нужда, е, че по-умните от тях ти отвръщат със същото.

Клиъри беше умна.

— Обещаваш ли, че ще вземеш онези страници? — каза тя. — Трябва да държим работата под око, в противен случай, ще се слеем с онези малки къщи, които дават обяви чрез интернет. И така ще бъдем погълнати от „Кристи“ или „Сотби“, или дори — пази Боже! — от аукционната коалиция.

Той почувства устата й да се заравя в отвора на дюкяна му и нададе стон.

— Обещай ми — каза тя и го облиза.

Бедрата му потръпнаха.

— Обещавам.

Тя се усмихна и се почувства по-добре. Не можеше да контролира баща си, но със сигурност можеше да привлече вниманието на неговата дясна ръка.

Беше толкова лесно — като да ближеш захарна пръчица.

Глава 25

Обаждането дойде след полунощ. Само един човек чу звъна на клетъчния телефон. Той чакаше.

— Слушам — каза той тихо.

— Тя влезе в собствената си къща по същия начин, както си тръгна от тази на Норт — с празни ръце.

По дяволите! Дали не беше оставила нещата в сейф депозит в Палм Спрингс?

— Продължавай да я следиш.

— Искаш ли да претърся къщата?

Той вече беше обмислил тази идея и я беше отхвърлил. Щом Серена не беше внесла нещо в къщата, значи страниците не бяха там.

— Не. Цялата работа до края трябва да бъде законна.

Лъжа, но полезна.

Ако се стигнеше до друго убийство, той не искаше да знае никой друг, освен Серена, защото тя нямаше да каже на никого. Никога.

Точно това им беше най-хубавото на мъртвите. Устите им бяха затворени завинаги.

Глава 26

Палм Спрингс

Петък призори

— Добре, Шел. Да видим дали съм разбрал правилно — каза Ерик в телефонната слушалка. Прегледа списъка на страниците, които „Реъритис“ проучваха за него. За удобство ги беше номерирал от едно до седем. — Досега произходът им е проследен едва до седемдесетте, независимо по колко собственика са имали.

— Точно така. — От другата страна на линията, Шел не си направи труда да скрие силната си прозявка. Беше свикнал да работи дълго без почивка, но тази смяна беше продължила толкова, че дори кофеинът не можеше да го посъживи. Единствената му утеха беше, че в този момент Фактоид псува нагоре и надолу по коридора заради бавната скорост, с която претърсват някои от най-старите архиви на американското правителство. — Ще се свържем с последните собственици или дилъри по Източното крайбрежие само след минута. Следва Средният запад. Планините последни. Ще знаем повече по обяд. Най-късно — вечерта.

— Ами аукционните къщи? Рано или късно, но известна част от страниците се връщат при тях. Така мисля.

— Дейна работи по въпроса. „Кристи“ се забавиха много с отговора, докато тя не им посочи, че е в техен интерес да изтъкнат колко пълни и подробни са техните проучвания. От „Сотби“ потърсиха мнението на някои от нашите експерти, за да проверят базите си с данни.

Ерик изсумтя, за да покаже, че не е впечатлен.

— А „Уорик“!

— Хората им са заети с това, още откак им се обадихме вчера. Или, дали не беше онзи ден? Или… — Той се прозина толкова силно, че почти си счупи челюстта. — По дяволите, трябва да поспя поне малко.

Ерик знаеше как се чувства той. И неговият сън беше неспокоен и незадоволителен, изпълнен с образи. Виждаше как собственото му тяло обгръща това на Серена като горещ огън. Само дето не беше съвсем той. Ръцете му имаха повече белези от мечове и стрели и от ноктите на ловния му сокол, които понякога пробождаха дори кожените му ръкавици, дълги до лактите. Нито пък магьосницата беше точно Серена. Очите и косата бяха същите, но устата беше различна, по-тънка, и тя миришеше на билки, имаше вкус на тъмно вино, носеше средновековна рокля, чиято материя го галеше така, все едно беше жива.

— Там ли си още? — запита Шел.

С раздразнение, Ерик застави ума си да се съсредоточи върху произхода на страниците, а не за това, какво е женското тяло под неземно нежната материя.

— Да. Ако срещнете стена, докато проучвате произхода на някоя страница, уведомете ме веднага. Веднага. Искам да знам къде е пречката.

— Да. — Прозявка. — Разбира се. Ще поръчам на Такео и Сюелин. Те са със свежи сили. Ако нещо възникне, ще ме събудят.

— Благодаря, Шел.

— Би трябвало аз да ти благодаря. Дейна ми обеща три седмици почивка, като свършим с това.

— Не вземай клетъчния си телефон, когато отидеш във ваканция — предупреди го Ерик.

— О, ще го взема, защото така пише в договора ми за работа. Но там не пише нищо за батериите.

Движен от нетърпение и раздразнение, които опъваха нервите му до крайност, Ерик прекъсна връзката, направи списък на онова, с което разполагаше до този момент, изпсува високо и тръгна да вземе душ. Достатъчно. Щеше да хвърли поглед на наследството на Серена, пък липсата й на доверие в него да върви по дяволите.

Не знаеше защо времето го притиска, защо е негов враг. Просто знаеше, че е така.

Глава 27

Люкадия

Петък сутринта

Точно в девет часа звънчето на входната врата на Серена издрънча. После още веднъж — продължително и силно. Преди няколко месеца се беше случило нещо с приятната електронна мелодия, която излизаше от него. Което беше нещо скъпо. Затова тя беше принудена да избира между това да си купува прежда за тъкане или нови гуми за караваната, или да оправи входния звънец. Всъщност нямаше избор. Не можеше да тъче с музикални ноти, независимо колко са красиви. Нито можеше да доставя творенията си в Южна Калифорния без гуми. Затова, веднага щом пристигнеше следващият чек, караваната й щеше да има нови гуми. А входният звънец щеше да става все по-зле и по-зле.

— Какво, по дяволите, беше това? — запита Ерик веднага щом входната врата се отвори.

Серена нищо не каза. Искаше й се да затръшне вратата в гладко избръснатото му, красиво лице. Той беше облечен в дънки, планинарски ботуши, зелена ловна риза и меко кожено яке с цвета на нощта. Въобще, изглеждаше така, сякаш току-що беше излязъл от реклама за живот на открито.

А тя изглеждаше ужасно. Личеше й колко дълго не е спала, защото беше прекалено твърдоглава и се чувстваше прекалено неудобно, за да остане в стаята за гости, която Ерик й беше предложил. Вратата имаше здраво желязно резе, а той беше обещал да й даде и телефон, за да е сигурна, че е в безопасност. Вместо да прояви здрав разум и да остане зад заключената врата, тя беше шофирала по целия път за вкъщи.

Не беше един от моментите, когато въобще проявяваше разум. Беше се прибрала след полунощ, повече от час се опитваше да заспи, а после се беше събудила насред невъобразим кошмар, обляна в студена пот, почувствала горещия дъх на смъртта.

Казваше си, че променливите й чувства са разбираеми. Последните няколко дни бяха изтощителни: адвокатът; собствеността на баба й; Къщата „Уорик“; страниците, които може би бяха, а може би не бяха, истински; бележката, която предупреждаваше за опасност; и най-вече — страшното и изнервящо чувство за дежа ву, което се усилваше всеки път, когато останеше по-дълго в присъствието на Ерик Норт. Затова беше шофирала към добре познатия си дом така, сякаш я гонеха демони.

А ето че демонът стоеше на прага й.

— Развали се електрониката — каза тя.

— Да, тези звънци никак не са надеждни.

Гласът му беше почти груб. Той беше в лошо настроение, откакто Серена настоя на своето и тръгна в нощта. Настроението му беше прераснало от лошо в опасно преди няколко минути, когато беше видял охраната, паркирана надолу по улицата на Серена, на главата с малки слушалки, седнал удобно в японска кола.

Без това да е видимо, Ерик наблюдаваше внимателно Серена. Ако тя знаеше за човека, паркирал по-надолу в улицата, не го показваше. Нито веднъж не погледна в тази посока. Но изглеждаше доста нервна. Той се запита дали не беше променила решението си през нощта и няма да му покаже страниците дори на дневна светлина.

— Радвам се, че си пристигнала благополучно в дома си — каза той, като изгледа с присвити очи караваната й, паркирана в алеята. — Гумите ти имат толкова грайфери, колкото има и едно великденско яйце.

— Не са чак толкова лоши.

— Преглеждала ли си ги напоследък?

— Да.

— Тогава първо се прегледай при очен лекар и после пак погледни гумите. Имаш нужда от нови.

— Те са начело на списъка ми, веднага след котешката храна.

— Ако ти купя, ще ме пуснеш ли вътре?

— Котешка храна?

— Или гуми. Ти избери.

Изненадана, тя за първи път го погледна право в очите. Те бяха ясни и светли като слънчева светлина и почти толкова златисти. Бяха също така сериозни. Той имаше предвид точно каквото каза: котешка храна или гуми, което тя пожелае. И щеше да й го достави.

Тя се отдръпна от прага и му направи знак да влезе.

— Няма нужда гостите ми да носят подаръци на домакинята.

Фактът, че той сам се беше поканил — всъщност той почти й беше изкрещял, че ще се видят утре, при това рано — беше нещо, което тя реши да не споменава. Въпреки безупречната си външност и привидното си безгрижие, очите и устата му издаваха решителност. И тя разбра, че предната вечер наистина никак не е искал тя да си тръгне.

А тя наистина никак не искаше да остане. Чувстваше се прекалено изнервена.

Всеки път, когато го погледнеше, й се струваше, че вижда още един Ерик, застанал малко встрани и отзад, присъствие, което беше едновременно мрак и светлина, а въздухът миришеше на билки и вино. Когато сведе поглед надолу, видя, че нейният образ също трепти и че нейната двойница е облечена в рокля, изработена от наистина умна и сръчна тъкачка, рокля, чиято материя беше като тази на шала й, а на дясната й ръка имаше пръстен с рубин, който никога преди не беше виждала.

Изпадна в паника. „Не, не съм луда, каза си Серена за хиляден път. Лудите хора не се тревожат за това, че са луди. Те просто са такива.“

Черен котарак с големината на куче се спря до Ерик и го загледа, без да премигва, с очи с цвета на огъня.

— Това ли е котаракът ти? Прилича на дявол.

Серена се застави да прекрати раздвояването на съзнанието си и притока на необясними и невъзможни спомени.

— Мистър Пики? Не. Той е другото име на любовта. Любов с четири крака и черна козина.

— Не забравяй ноктите и зъбите.

— Предполагам, че не обичаш котки.

Ерик я изгледа удивено. После седна на петите си и заговори на мистър Пики. Звуците, които Ерик издаваше, неговите мъркания и мяукания бяха забележително същите като тези на котарака. Все едно че излизаха от гърлото на много едър котарак.

Мистър Пики си помисли същото. Скочи в скута на Ерик и се сгуши. Чувстваше се така, сякаш там беше роден. Усмихнат, Ерик седна с кръстосани крака на пода и се приготви за размяна на ласки. Чувстваше липсата на котки около себе си, но отсъстваше толкова често, че не можеше да принуди някое клето животинче да зависи от него.

Докато гледаше как котаракът й прелива от любов към непознатия мъж, Серена се разкъсваше между ревност и очарование. Пики не проявяваше лоши чувства към другите хора. Той просто не им обръщаше внимание, особено ако и те не му обръщаха внимание.

Не и този път. Блестящите очи на котарака бяха притворени. Той беше в екстаз. Ерик продължаваше да издава котешки звуци.

— Какво му казваш? — запита тя.

— Проклет да съм, ако знам. Но на него, изглежда, му харесва.

Пики подпря голямата си глава на брадичката на Ерик и замърка като тигър. Обърни внимание на мен, не на нея.

Като държеше котарака в прегръдките си, Ерик се изправи с едно гъвкаво и мощно движение. Пики се намести по-удобно, хвана се здраво, но прибра острите си нокти и даде ясно да се разбере, че няма така лесно да се откаже от новия си приятел.

— Човек ще каже, че никога не съм му давала ласки, плъхът му с плъх — каза Серена.

— Котка.

— Плъх. Ще види той дали вече ще му давам от пресните стриди.

Пики замърка по-високо. Изглеждаше така, сякаш искаше да заглуши нейните оплаквания.

— Искаш ли котка? — запита тя.

— Ти ще ми дадеш ли тази?

— Започвам да се замислям.

Големият котарак се размърда, скочи и се сгуши в прегръдките на Серена. През цялото време не престана да мърка. Серена въздъхна и потърка брадичка в меката му козина.

— Ще го задържа — каза тя.

— Никога не съм се съмнявал.

— Нито той, плъхът.

Пики не обърна внимание на обидите й и скочи на земята. След няколко секунди вратичката, специално изрязана за него в кухненската врата, се хлопна тихичко.

— Да не би да е заради нещо, което аз казах? — запита Ерик с безучастно лице.

Тя се изкикоти.

— Усиленото мъркане засилва апетита. Отиде на лов.

— За койотите ще е по-добре да се скрият.

— Точно това харесвам в Пики. Той е достатъчно едър и въобще не се замисля дали да нападне койотите или не.

— Това е една от причините да нямам котка — каза Ерик. — Не съм намерил още такава, която да може да надбяга, да надхитри или да победи койот. Палм Спрингс е пълен с койоти.

— Искаш ли кафе, или нещо за хапване, преди да видиш страниците?

— Кафе ще бъде добре — каза той.

Един студен душ щеше да е много по-добре, защото отново си представяше Серена в леглото, но нямаше да каже нищо по въпроса.

— Сметана? Захар? — запита тя, обърна се и тръгна към кухнята.

— Черно.

Веднага щом тя се скри от погледа му, той се обърна и погледна през цветното стъкло на входната врата. Японската кола не се беше помръднала. Но мъжът — да. Разглеждаше номера на колата на Ерик с дискретен, висококачествен бинокъл.

По дяволите!

Ръката на Ерик автоматично се стрелна към телефона, закачен на колана му. Единственото, което го спря да не го използва, беше, че неспокойната му домакиня нямаше да разбере защо той говори с „Реъритис“ по въпроса дали са, или не са, пуснали опашка по следите на Серена Чартърс, и че ще е най-добре да кажат на опашката номерата на всичките служители.

Обикновеното състояние на нещата щеше да бъде следното: „Реъритис“ щяха да кажат на Ерик, ако имаше и гръб. Обикновено.

Но Нийл беше непредсказуем. Държеше всички на пръсти от напрежение, особено хората, които се опитваха да проникнат през охраната на „Реъритис Ънлимитид“.

Ерик се спря на втората възможност — електронната поща. Вече беше запаметил номера на японската кола. Мъжът беше на средна възраст; бял, с вид на служител от ФБР. Но ФБР все още използваха само американски коли. А този човек тук имаше възможно най-идеалното за Западното крайбрежие прикритие — чуждестранна кола.

Като съчини наум краткото съобщение, Ерик измъкна устройството, което беше специално създадено за такива случаи, когато и най-тихият глас ще предизвика смущение или объркване. Изпрати съобщението си по старомодния начин, като пишеше бързо на електронната клавиатура — оригиналния текст за Дейна и копие до Фактоид. После отново пъхна устройството в колана си.

На същото това място в колана някои мъже носеха оръжие. Ерик се надяваше, че на него никога повече няма да му се наложи.

Въпреки бързата електронна поща, той имаше намерение да се обади в „Реъритис“ веднага щом Серена се отдалечи достатъчно и няма опасност да чуе разговора. Електронната поща не можеше да бъде еквивалент на истинските думи, на истинските впечатления, на истинския диалог.

Той последва Серена край редицата платна, които образуваха нещо като стена между голямата стая и входната врата, като по този начин оформяха антре. При нормални обстоятелства, той щеше да забележи и да се възхити на качеството на материите, но в този момент мислеше за нещо по-належащо от изкуството.

Чудеше се кой ще бъде най-тактичният начин да запита Серена дали някой я е проследил снощи до дома й.

Щом стигна до вратата на кухнята, той замръзна на място. Може би се дължеше на раздвоеността на вниманието. Може би се дължеше на липсата на сън. Можеше да се дължи на много неща. Но, каквото и да беше, чувството за дежа ву, когато я видя да налива димящото кафе в чашите, го спря непоколебимо като тухлена стена.

Няколко мига беше сигурен, че тя е правила това и друг път за него. Не кафе, но нещо, което също е вдигало пара и е обещавало топлина в студения ден. И не го наливаше в чаши, а в купа, на която бяха изрисувани древни символи на руните.

Виждаше го съвсем ясно.

Разтърси силно глава и сложи край на този момент. Сега не беше време да позволява на средновековната част от душата си да го залива с фантазии. Имаше наистина по-належащи неща от невъзможното чувство за нещо познато всеки път, когато видеше извивката на бузата й или светлината на свещите, отразена във виолетовите й очи и червеникавозлатиста коса.

— Имаше ли много движение по пътищата снощи? — запита той.

Тя повдигна лявата си вежда, сякаш не можеше да повярва на ушите си, и погледна през рамо към него.

— Беше след полунощ. Дори в Южна Калифорния движението не е така натоварено по това време.

Той сви рамене.

— Просто се питах. Понякога жена, която шофира сама посред нощ, може да попадне в беда. Някои мъже си мислят, че е добра идея да я проследят… — Гласът му подканящо заглъхна.

Тя остави джезвето.

— Като койотите например?

— Никой ли не те проследи?

— Ако е било така, не съм забелязала. — Тя го погледна внимателно. — Това много ли те тревожи?

— Имам две по-млади сестри. — Не беше точната причина, но поне беше нещо.

— Били ли са следени някога?

— Веднъж.

— И какво се случи?

— Обадиха ми се.

Серена чакаше. Ерик държеше устата си затворена. Не му се говореше много по този въпрос. Беше взел номера на онзи мъж, беше го последвал до евтиния му апартамент и си беше поговорил с него. После беше дал номера на ченгетата, а по-късно беше научил, че са го хванали да плаши жена до смърт в два след полунощ и са му отредили специална терапия.

— Какво се случи? — запита Серена.

— Те се прибраха благополучно у дома. Това кафе за мен ли е?

Тя погледна чашата в ръката си.

— А, да. Съжалявам. Черно, нали така?

— Благодаря. — Той взе чашата, преглътна и издаде звук на изненада и удоволствие. — Много е хубаво.

Тя се усмихна леко на една страна.

— Рядко отравям гостите си при първото гостуване.

— А на второто?

— Опитвам се да изчакам поне до третото.

Той се усмихна, изпи половината от течността в чашата си и облиза устни.

— След начина, по който приготви кафето у дома ми, реших, че твоето ще е ужасно.

— Съжалявам, че съм те разочаровала.

— Не си.

Пресуши чашата, изми ръцете си, подсуши ги напълно в хавлията, която тя му подаде и я погледна в очакване какво ще последва. Въпреки силното си собственическо чувство и странното нежелание да сподели красивите страници с когото и да било, тя не устоя и му се усмихна в отговор.

— А пък аз си помислих, че си шофирал толкова дълго само за да ме видиш.

Той трепна.

— Независимо как ще отговоря на това, ще загубя.

Усмихната, тя също си изми ръцете, избърса ги в дънките си и тръгна към втората врата в странната кухня.

— Следвай ме.

Той погледна плавно полюляващите й се бедра и каза с дрезгав глас:

— С удоволствие.

Тя се извърна изненадано към него, но той го беше очаквал. Изражението му беше невинно, а погледът му не се отделяше от лицето й.

— Какво? — запита я.

Тя понечи да каже нещо, но съзря капана и се отказа:

— Сега знам как се чувстваш. Няма как да отговоря, без думите ми да прозвучат тромаво. Преди да продължим, може би ще е по-добре да хапнеш нещо.

— Защо?

— За да не ме гледаш с такъв апетит, а и да не изгълташ страниците на една хапка.

Бавната усмивка на Ерик показваше, че има чувство за хумор, но издаваше и мъжка чувственост, която спираше дъха на Серена.

— Когато става въпрос за хубави неща, предпочитам да им се наслаждавам по-дълго — увери я той.

— Това не може да ме трогне.

Устните му трепнаха.

— Сигурна ли си?

— Баба ми е отгледала само едно глупаво дете. И това не съм била аз.

Ерик си помисли за мъжа със слушалки на главата. Надяваше се Серена да е права за степента си на интелигентност, но не мислеше, че би могла да заложи живота си на това. Тайнствеността и интелигентността на баба й не бяха предотвратили насилствената й жестока смърт.

Запита се дали Фактоид или някои от подчинените му не са влезли вече в компютъра на шерифа. Хубаво беше да знае, че момчетата със значките наистина работят по убийството на Елис Уивър. Дали не беше Елис Чартърс? Като се имаше предвид информацията, която той беше изпратил снощи на „Реъритис“, можеше да се очаква, че Фактоид вече е открил нещо полезно.

За първи път от дълго време насам Ерик чакаше с нетърпение пейджърът му да завибрира и да го извади от колана си.

И за първи път, проклетото нещо мълчеше.

Глава 28

Лос Анджелис

Петък сутринта

Дейна Гейнър беше облякла елегантен вълнен костюм с панталон, който беше идеален за студения и ветровит януарски ден в Лос Анджелис. Сивите облаци сериозно обещаваха силен дъжд, ако вятърът не сменеше посоката си и не престанеше да духа откъм океана. Дрехите й, с цвета на узрели боровинки, подчертаваха блясъка на тъмната й коса и бяха приятен контраст на мрачното и сиво време, но в този момент тя не осъзнаваше наличието на такива дребни и незначителни подробности. Между очите й се беше образувала дълбока бръчка, а устните й бяха нещастно увиснали.

Джо-Боб Маккой се размърда неспокойно. Не беше свикнал да идва с празни ръце на събранията на „Реъритис“, особено на такива, които биваха удостоявани с цялото внимание на Дейна. Предпочиташе да работи по въпроси, свързани с творби на стари майстори, отколкото със средновековни ръкописи, защото интересът на Дейна към двете беше различен.

Телефонът звънна и даде на Маккой време за размисъл.

Дейна изгледа апарата със смъртоносен поглед. Беше казала на секретаря си Ралф Кунг да не я тревожи, ако въпросът не е свързан със Серена Чартърс и страниците от ръкописа.

— По-добре да е нещо важно — измърмори тя, грабна слушалката и изръмжа: — Кой е?

— Клиъри Уорик Монтклеър.

— Не е достатъчно важно. Приеми съобщението.

— Отказва. Говори доста високо и пронизително, ако това те интересува.

— Къде е Нийл?

— Взе си свободен ден. Време било да засади розите.

— Цветя? Аз си скъсвам задника от работа, а той сади цветя?!

— Вали — каза Кунг, което може би трябваше да й послужи за утеха. — Можеш да го видиш от прозореца си.

Тя не си направи труда да погледне.

— Този вид рози имат ли бодли? — запита тя.

— Мисля, че да.

— Надявам се някой да се забие в задника му. Дай ми трийсет секунди и ме свържи с Клиъри. — Изгледа смъртоносно, с блеснали тъмни очи, и Фактоид: — Изплюй камъчето.

— Нищо ново за бабата — каза той на един дъх. — Тя буквално е измислила съществуването си.

— По дяволите, това го знаех и преди. Искам да знам коя е била преди това и защо е трябвало да си създаде нова самоличност. Така че, престани да подсмърчаш подир Гретхен и се залови за работа.

— Не съм подсмър… — поде той, като се обърна към вратата.

— Не! — сряза го Дейна. — Ще работиш тук. В моя офис. Където ще мога да те наблюдавам.

— Но…

Дейна отново говореше, но не на Маккой. Въпреки че не чуваше думите, беше ясно, че говори с клиент. Тонът й беше спокоен, овладян, изискан, уверен и, преди всичко, разумен.

— Здравей, Клиъри. Как е баща ти?

— Сивосинкав от яд.

Дейна пожела да можеше да изрази съчувствие. Но не можеше. Уорик беше много богат, много неприятен, много стар, а дъщеря му се обаждаше на „Реъритис“ на всеки половин час още от шест часа сутринта.

— Опитахте ли с някакви нови лекарства? — запита Дейна с приятен глас.

Клиъри беше толкова изненадана, че не можеше да отговори. Дейна се възползва от този момент.

— Мисис Монтклеър, ще говоря направо. Трудно ни е да свършим каквато и да било работа, когато от Къщата „Уорик“ ни звънят през минута. Оценяваме вашата загриженост, споделяме мнението, че въпросът е спешен, но ще работим много по-ефективно, ако ни прекъсват по-рядко. Имаме вашия телефонен номер, номера на факса ви, вашия имейл адрес, номера на клетъчния ви телефон, на пейджъра ви, знаем как начаса да се свържем с вас по интернет. В момента един от нашите хора е с мис Чартърс. Ако възникне нещо, ще ви се обадим веднага.

Клиентът никак не се впечатли.

— Вижте, Къщата „Уорик“ плаща много пари на „Реъритис“ за…

— Точно така — прекъсна я спокойно Дейна. — И очаквате възвръщаемост на инвестицията си. Ще я получите. И то много по-бързо, ако ни оставите да работим необезпокоявани.

Настъпи тишина, после:

— Но той е толкова ядосан — каза Клиъри неуверено. — Сърцето му…

Тайно, Дейна се съмняваше, че копелето има такова.

— Извикахте ли лекаря му?

— Разбира се!

Сигурно го викат на всеки половин час. Дейна въздъхна. Трудно беше да се справи човек със страстта, която изкуството или бизнесът разгарят у някои хора. Беше невъзможно да се избегнат травмите и драмите на личния живот.

— Правим всичко, каквото можем — каза Дейна, за да я успокои. — Искате ли лично да уверя баща ви в това?

— Не. Когато му го предложих, той каза, че е по-добре да работите, отколкото да си губите времето.

Дейна повдигна вежди. Може би старецът не беше чак толкова лош. Той, изглежда, схващаше по-добре от дъщеря си каква е реалността.

— В такъв случай, Клиъри, ние ще се свържем с вас. Скоро.

— Поне помолете секретарката си да ни изпраща на всеки час сведение как върви работата.

— През работните часове, разбира се.

— Но…

— Благодаря, че се обадихте, Клиъри. Оценяваме загрижеността ви.

Тя затвори и погледна Маккой. Очакваше той да бъде в някакъв компютърен транс, но той я гледаше внимателно.

— Какво има? — запита тя.

— Ерик се опита да се свърже с теб преди минута, но изпрати електронна поща. С копие до мен.

— Спешно ли е?

— Някакъв мъж бил спрял по-надолу в улицата, където живее Серена. Ерик изпрати номера на колата и описание на мъжа. Иска да знае дали човекът е наш.

— Не съм натоварила никого с такава задача. — Протегна ръка към едно от уоки-токитата, които Нийл настояваше да има край себе си, за да може да се свързва с нея по всяко време. Той също имаше такива. По мълчаливо споразумение между двамата, те биваха използвани само при спешен случай. — Нийл, там ли си?

— Какво има, любима?

— Изпратил ли си някого да следи Серена?

— Не.

— А гръб за Ерик?

— Не.

— По дяволите! Имаме си опашка.

Глава 29

Люкадия

Петък сутринта

Ерик хвърли поглед на дебелото кожено портфолио, което Серена държеше под мишница.

— Все още не мога да повярвам, че си го държала в караваната си, заключено в пластмасова кутия за инструменти, закрепена с болтове за пода.

— Недей да бъдеш толкова ужасен! Кутията е водонепроницаема, чиста, а алармената система и ключалката на караваната са в отлично състояние. А ключалките в къщата ми са в същото състояние, в каквото е и входният звънец. Колкото до алармената система… — Тя сви рамене. — Сензорите ми за пожар имат батерии, това брои ли се?

Той отвори уста, размисли и отново я затвори. Колкото по-скоро влезеха в къщата със страниците, толкова по-добре. Не че имаше някаква надежда мъжът от японската кола да не е видял как тя отваря караваната и небрежно взема портфолиото. Опашката им сигурно в момента се обаждаше по телефона на шефа си, което означаваше, че нещата могат да станат по-оживени всяка минута.

Освен ако мъжът не работеше в „Реъритис“.

Мълчаливо, Ерик се запита дали опашката е приятел, или враг. Ако беше второто, може би наистина щеше добре да знае дали смъртта на бабата на Серена е случайна, или преднамерена. Дали някой не е искал да получи нещо от нея. Страници от „Книгата на Мъдростта“ например. Или пък цялата книга.

„По дяволите, Фактоид! Къде си, когато имам нужда от теб!“ Нищо не му отговори, особено пейджърът на колана му. Имаше неприятното чувство, че един револвер би бил по-полезен от мълчаливия пейджър. Беше от онези чувства, които той мразеше особено силно, защото никак не обичаше и оръжията. А моделът, който се оформяше, му харесваше още по-малко.

Да изгориш, беше особено грозна и неприятна смърт.

— Имаш ли равна маса, над която пада добра светлина? — запита той и се запъти към къщата.

Тя му хвърли кос поглед. Макар нищо да не се беше променило в гласа или в изражението му, тя усети и тревогата, и гнева му. Нещо в яснотата и блясъка на очите, в походката му на хищник, й подсказа чувствата му.

— Какво ще кажеш за онази в кухнята? — предложи тя.

Той си помисли за малката и ниска масичка за кафе, която тя използваше, защото се хранеше сама. На нея биха се събрали чиния, сребърни прибори и чаша. За солница и захарница вече трудно щеше да се намери място.

— Нещо по-голямо? — запита той.

— Мога да освободя масата, върху която чертая моделите си.

— Идеално — каза той. Щом се използваше за чертане и рисуване, светлината сигурно беше добра.

Серена се запита как ли ще реагира той, когато види студиото й. Никой не го беше виждал, ако се изключеха хората, които доставяха разни неща. Беше възпитана да може съвсем сама да се грижи за себе си, без да зависи от други хора. Нищо не се беше случило, за да се промени това. В живота й нямаше дори мъже.

Когато навърши двайсет години, тя реши да се присъедини към интересния съвременен феномен, наречен „преродени девици“ — самотни жени, които мълчаливо са се зарекли да живеят без секс, защото смятат, че така е по-добре, отколкото с него. Тя нямаше нужда от мъж, който да я подкрепя, защото сама се подкрепяше. Нямаше нужда от мъж, от когото да забременее, защото за това би могла да се погрижи и банка за сперма. Нямаше нужда от мъж, който да поправя колата й, защото имаше много безработни механици, както и бояджии, водопроводчици и електротехници.

Колкото до компанията, не беше срещала мъж, който да не ограничава възможностите й за каквото и да било. Мистър Пики беше идеалната мъжка компания, защото можеше сам да се грижи за себе си и само от време на време искаше по някоя ласка.

Пронизителен вик прекъсна мислите на Серена — звук, който би издал ловен сокол. Тя се завъртя рязко към Ерик.

Той не забеляза. Гледаше тъкачните станове с чувство, много близко до благоговението.

— Исусе, Йосифе и Дево Марийо!

Тя премигна.

— Всъщност това са Голямата Бети, Средната Бети, М. М. Бети, Малката Бети и Бетина.

— Ти даваш имена на становете си?

— Прекарвам по-голямата част от живота си с тях. Задължително ли е да ги номерирам едно, две, три, четири и пет?

— Печелиш. Пет са наистина. Какво означава М. М.?

— Много малък.

Той погледна високия почти шест фута тъкачен стан и се засмя.

— Май не е точно така.

— Трябваше да видиш становете на баба. По тази причина колибата й имаше таван, висок дванайсет фута. Станът се предаваше от поколение на поколение толкова дълго, че никой не помнеше кой е бил първият му собственик.

Нямаше нужда Ерик да пита какво се е случило със стана. Дървото гори. А старото дърво гори дори още по-добре.

Серена отиде до Средната Бети. Конците бяха напълно опънати, но нищо не беше започнато още. Всичко беше готово, но й трябваше време да създаде дизайна, който я преследваше още откакто беше навършила шест годинки. Беше го сънувала, чертала и отново преначертавала, беше избирала многократно преждата и цветовете, беше приготвила совалките, проверила отново чертежите в последната минута и си беше обещала да започне веднага, щом завърже краищата на конците на кръста на норманите, който беше завършила през дългата и неспокойна нощ.

Въпреки че не беше спала, нетърпението изпълваше кръвта й, както ставаше винаги, когато й предстоеше нова работа. И особено тази. Цял живот беше подобрявала тъкачните си умения и все този дизайн беше в ума й. Най-после беше готова. Беше сигурна в това.

Беше го сънувала и снощи, само че… не точно същия. Беше стан, на който имаше готова материя — същата като тази на шала й, а тя тъчеше, мечтаеше и си тананикаше.

Примамлив само за един човек, неприятен на всички останали.

Ерик я гледаше, докато тя галеше конците така нежно, както една арфистка би докосвала струните на любимата си арфа…

Ариана, с нейната тъмна като нощта коса и очи с цвета на аметиста, с тънките си бели пръсти, които можеха да изтръгнат толкова тъжни звуци от арфата, че дори неговият сокол можеше да заплаче. Ариана, с нейната жива Мъдра рокля, сътворена от плат, по-здрав от ризница, и примамлива за един-единствен мъж на Земята. Необикновен плат, изтъкан от магьосницата Серена от Силвърфелс.

Касандра се беше намесила блестящо и беше уредила женитбата на Ариана и Саймън. Дали и неговата женитба щеше да е толкова успешна и така чаровна?

С огромно усилие, Ерик успя да отвлече мислите си от тези спомени, които не можеха да бъдат такива. Едно беше професията ти да е свързана със средните векове — като калиграфията и оцветените ръкописи. А съвсем друго — да имаш спомени от средновековието, спомени, за които никога нищо не си чел. На това му викаха въображение. И повече от живо и ярко.

Той беше обсебен от „Книгата на Мъдростта“. Знаеше го. Онова, което не знаеше, беше как да избяга от хватката на мистерията, която го държеше здраво, как да задоволи дълбоката си нужда да узнае съдбата на Ерик Мъдрия.

— … цялата маса? — запита Серена.

Той се върна няколко секунди назад в мислите си и успя да й отговори:

— Имам нужда от достатъчно място, за да разстеля страниците.

— Една маса ще ти стигне.

Докато тя освобождаваше масата, той се бореше с изкушението просто да седне на пода и да разпръсне страниците веднага. Но беше усетил нежеланието й да ги сподели с когото и да било, буквално предало се чрез пръстите й, докоснали го, когато му подаваше портфолиото. Ако се нахвърлеше на тях нетърпеливо като дете на коледния си подарък, тя едва ли щеше да се почувства по-щастлива и по-охотно да ги сподели с него. Беше чакал години. Можеше да почака още няколко минути.

Ерик все още си повтаряше това, когато постави портфолиото на чертожната маса, разчистена само отчасти. Когато отвори портфолиото, дъхът му излезе с тих звук, който изразяваше едновременно и триумф, и благоговение.

Серена го наблюдаваше с любопитство. Като Уорик, той сякаш също разпозна страниците. За разлика от Уорик, не изпита нито раздразнение, нито гняв.

Ерик беше очарован. Тишината се проточи, докато не започна да вибрира като опъната струна на арфа.

— Е? — запита тя.

— Е, какво?

Той дори не вдигна поглед към нея. Нямаше да откъсне очи от страниците дори ако избухнеше силна експлозия. Четири страници от „Книгата на Мъдростта“ лежаха пред него, великолепни и ненакърнени. Нито една буква не беше остъргана, за да се направи място за неподходяща — макар и красива — миниатюра. Никакви замъци във френски стил от петнайсети век не загрозяваха калиграфията: обикновена, но прекрасно изпълнена и скъпоценна за него, защото фрагментите разкриваха нови факти от живота на Ерик Мъдрия.

Той зачете бързо, мълчаливо, жадно, като превеждаше думите наум.

„Копнея за синове, които да оженя за дъщерите на Саймън и Доминик, копнея и за дъщери, които да омъжа за синовете на моите господари и приятели. Моля се за съпруга като Амбър или Мег, или Ариана, жени, достатъчно смели да обичат и да научат свирепите си господари на страст и съчувствие.

Би трябвало да бъде достатъчно това, че моята кръв живее в децата на сестра ми Амбър, кръв, съединена с тази на Дънкан, нейния мургав любим воин. Техните деца ще споделят женитба, имоти и бебета с децата на Саймън и Доминик. Те ще задържат и ще защитят тази земя — така, както са правили техните бащи.

И все пак, това не е достатъчно.

Искам повече от моите племенници и племеннички, мои собствени внуци и внучки и синовете на моите приятели в собствения си дом. Искам да виждам как моите дъщери хвърлят изпълнени с любов погледи към синовете на другите, подслонени в моя дом. Така започва съюзът между две фамилии. Така започва историята.

Аз няма да сложа началото на никаква история.

Не знам дали да прокълна магьосницата Серена, или себе си, че не успях да избягам от нея. Тя е втъкана в моята душа. Защо не мога да се отърва от нея и да заживея като свободен човек, както живеят другите мъже, дори Мъдрите сред тях.

Когато са омагьосани, всички мъже се превръщат в глупаци.

И особено Ерик Мъдрия.“

— Фалшификация ли са? — запита Серена, когато не можеше вече да издържа на мълчанието.

Той вдигна рязко глава. В ума му все още звучеше ехото на едно име — името на магьосницата, което знаеше още преди да го види изписано: Серена.

— Какво те кара да задаваш този въпрос?

Тя се сети за предупредителната бележка на баба си, но всичко, което каза, беше:

— Нали затова хората носят такива неща за оценка? За да разберат дали са истински.

Ерик се усмихна. Не широко.

— Повечето хора искат просто да знаят колко струват.

Серена чакаше.

— Ще трябва да проведа няколко теста — каза той.

Щеше да ги проведе повече за собствено удоволствие, а не защото изпитваше съмнения. Страниците бяха истински. Беше така сигурен в това, както ако ги беше писал самият той.

После, така както ледът кристализира в езеро през есента и кара всичко да замръзне, дойде сигурността, че наистина е направил точно това.

Глава 30

— Какви тестове? — запита бързо Серена.

Ерик застави вниманието си да се върне в настоящето, но пак виждаше миналото толкова ясно, то му се струваше толкова реално, че се плашеше. Или може би беше обратното — миналото беше реално, а настоящето беше просто много добро и цветно изображение на един отдавнашен ярък живот.

— Нищо, което би могло да ги повреди. — Ерик докосна една от страниците така, сякаш беше живо същество, което диша и дори шепти, приказва на душата му. — Сравнение на почерка, на калиграфията, на техниката, ултравиолетова светлина, визуално проучване на пергамента, такива неща. И ако все още има съмнения, ще занеса страниците в лаборатория, където ще направят анализ на мастилото, но толкова деликатно, колкото пеперудите правят любов.

Тя смръщи вежди.

— В лабораториите наистина много внимават да не повредят оригиналите — увери я той.

Не думите му, а загрижеността и вниманието, с които докосваше страниците, убедиха Серена. Той беше мъж, който докосва нещо, което много обича. Не, боготвори.

В сърцето й се прокрадна ревност, която я изненада.

Каза си, че е заради неохотата й да сподели страниците с когото и да било. Мислеше обаче, че сигурно е прекрасно да те докосват така, внимателно и грижливо. И изпита копнеж, от който дъхът й заседна в гърлото. После погледна страницата, която така силно очароваше Ерик. Не му беше изпратила копие точно на тази страница, но беше изпратила в Къщата „Уорик“. Богато украсеният и извънредно сложен дизайн изпълваше цялата страница. Тя щеше да блести дори на лунна светлина. А на дневна беше направо зашеметяваща. На светлината на свещи щеше да бъде олицетворение на красотата и на мистерията, втъкани заедно. Страницата сякаш трептеше от скрит живот.

— Тази ми е любимата — каза тихо Серена.

Ерик се стресна. Като че ли беше забравил, че не е сам.

— Инициалите?

Тя се усмихна леко накриво.

— Много бързо ги видя.

— Практика — каза той с ясното съзнание, че това само отчасти е истина.

— На мен ми беше необходимо дълго време, за да ги различа — каза тя. — Буквата „Е“ и буквата „К“ са толкова здраво съединени, че за да се разделят, трябва да се разруши дизайнът. Сложността е едновременно красива и плашеща.

— Плашеща?

— За една тъкачка, да. Особено за дете, което никога преди не е виждало нещо подобно, освен в мечтите си.

Погледът му бавно се фокусира върху нея.

— Не разбирам.

Брадичката й се вдигна нагоре с движение, което беше добре осъзнато и предизвикателно.

— Нима съм ти казала, че искам това?

Той се поколеба. Сенките под очите й, резултат на безсънната нощ, им придаваха зловеща тъмнина.

— Бих искал.

— Ти не ми вярваш.

— Изпитай ме.

Серена хвърли поглед на ръката му, която почиваше така мирно върху нейното наследство, нейните мечти. Тя затвори очи и каза бързо:

— Не си спомням първия път, когато сънувах този дизайн. Мама беше още жива, това поне знам. Тя се усмихваше, докато аз се опитвах да го нарисувам. Не можех да напиша собственото си име, а ето че се опитвах да създам нещо толкова сложно, че дори не го проумявах. — Серена сви рамене и отвори очи. Ерик я гледаше. Очите му бяха ясни и диви като тези на ловен сокол. — Както и да е, продължих да се опитвам, докато накрая успях.

— Колко време ти беше необходимо?

— Завърших го в нощта, в която беше убита баба ми. А сънят, който сънувах онази нощ, беше изключително ярък и пълен с живот.

— Сънувала си смъртта й? — запита остро той.

— Не. Луд смях, инициалите увити един около друг като лози, писъци, породени от човешка болка… — Тя потърка длани и погледна красивата позлатена страница. — Събудих се, обляна в пот. Започнах да рисувам. И не престанах, докато не го довърших.

— И колко време ти отне?

— Не знам. — Тя се усмихна колебливо. — Прекалено много, според мистър Пики. Някъде по средата на втората нощ започна да оставя сочни хапки на чертожната маса, за да ме изкуши да хапна и да си почина.

— Не някои корави останки? — запита Ерик.

Тя издаде звук, който можеше да бъде и смях, и задушен вик.

— Не. Само подбрани части. Сочни.

— Звучи така, сякаш е неустоимо — каза той иронично.

— Значение има само това, че се е сетил за мен. — Тонът й беше толкова сух, колкото и неговият, но дланите продължаваха да разтриват горната част на ръцете й. — Както и да е, завърших дизайна.

Той се замисли над думите й и се запита какво не му беше казала.

— Дизайнът, който си сънувала, беше като този?

— Не. Беше този. Има голяма разлика.

— Не е необичайно спомените от детството да бъдат много ярки и живи дълго време.

Тя кимна, поколеба се, после сви рамене. Може би той щеше да успее да даде обяснение на онова, което тя така и не беше успяла да разбере.

— Нямах възможност да видя страницата, преди да я сънувам.

Веждите му се стрелнаха нагоре.

— Защо?

— Баба не даваше страниците на майка ми, така и не я посети, след като мама избяга, и никога не й проговори, след като тя смени името си на Чартърс. А аз така и не видях баба си, докато майка ми не умря.

— И си сънувала тази страница, докато си живяла с майка си?

Серена го изгледа отдолу нагоре.

— Казах ти, че няма да повярваш. — Размърда рамене, което показваше, че се чувства неудобно. — Не съм изненадана. Аз също не исках да повярвам в това. Странно е. — Издиша рязко. — Както и да е, няма значение.

Ерик много искаше да се съгласи с нея, но не можеше.

— Може и да има.

Тя вдигна предизвикателно брадичка.

— Защо?

— За произхода на страниците — каза той кратко и ясно. — А той е част от оценката. Ти си единствената жива, която може би е виждала страниците в ръцете на баба ти.

— Мортън Хинъм също. Адвокатът й.

— Сигурна ли си?

Тя се поколеба. Баба й можеше да използва сейфа и без да каже на Хинъм какво има вътре. Това щеше да бъде точно според характера й. Типично за нея.

— Не — каза тя със свито гърло. — И какво от това?

— За да бъда сигурен, трябва да проследя собствениците на тези страници колкото се може по-назад.

— Казах ти. Предавали са се от майка на първородна дъщеря редица поколения.

— Не, не си ми казала. Но това ще направи работата ми по-лесна. Коя е майката на баба ти?

— Не знам.

— Опитай отново.

— Казах ти. Не знам.

— Добре. Кой е бил дядо ти?

— Не знам.

— А прабаба ти по майчина линия?

— Не.

— Прадядо?

— Не.

— Лели, чичовци, каквото и да е?

— Не. Аз съм последната по женска линия. По всяка линия, доколкото знам.

Ерик погледна огнената й коса и виолетовите й очи и изпита увереност, че и преди е стояла така пред него и е казвала почти същите думи: „Аз съм последната от семейството в Силвърфелс“.

Пейджърът, притиснат в бедрото му, завибрира. Той автоматично протегна ръка към него, погледна екранчето и видя номера на Нийл. Много, много личният му номер, онзи, когото дори Дейна се колебаеше дали да използва.

— Извини ме — каза Ерик и протегна ръка към клетъчния си телефон. — Спешно е. Ако не беше, той щеше да чака аз да му се обадя.

— Той?

— С. К. Нийл, един от моите шефове.

Ерик набра номера и зачака. Нийл звучеше нетърпеливо като изгладняла сьомга.

— Имаш опашка. Или съперник.

— Онзи по-надолу в улицата?

— Името му е Уйлям Уолъс. Прякорът му е Лошия Били. Преди е служил във флотата. Уволнен преди около десет години за употреба на наркотици. Сега е частен детектив, който е известен с това, че продава уменията си, лицензирани или не, на ужасно високи цени. Започнал с обикновени случаи. С времето получавал и по-специални и по-високоплатени поръчки. Няма доказателства, но съм повече от сигурен, че е предлагал услугите си и на двете страни.

— Звучи като човек, който има търговски нюх.

— О, да, много е умен. Обикновено работи с Ед Хелър, който не е по-добър. Веднага ще ти изпратим подкрепа в Люкадия.

— Изпратете още един човек. В Палм Спрингс.

— В твоя дом?

— Да. Не се опитвайте да изключите алармената система. Направил съм някои промени.

— Ужасен човек — измърмори Нийл. — Последния път почти ме застреля.

— Джоела още се смее на онзи случай. Казва, че следващия път може би ще успея.

— Не се тревожи, човече. Кога ще бъдеш там?

— Ние ще тръгнем след няколко минути.

Серена повдигна лявата си вежда. Ерик гледаше право в нея, когато каза „ние“.

— Остани там — каза Нийл. — Ще изпратим Лапстрейк. Той може да наеме кола и да те последва.

— Не. Така само ще разлаем кучетата.

— Какво възнамеряваш да правиш в Палм Спрингс?

— Да скицирам големи рога.

На Нийл не му беше необходимо много време, за да се досети.

— Аха. Онези красиви скали. Човек може да си счупи врата там.

— Освен ако не е добре запознат с терена. Тогава може да се тревожи единствено за това, че може да получи пришки, ако е обул градски обувки.

— Добре — каза Нийл след миг. — Но искам пейджърът ти да е настроен на предаване. Ако нещо стане, ще те намерим по координатите.

— Да бе, точно като разбил се самолет — каза Ерик сухо. — Наистина ли мислиш, че той е толкова нетърпелив?

— Нищо не мисля, докато не разбера кой го е наел и защо.

— Ако предположим, че е бил нает — каза Ерик. — Което е много голямо и смело предположение.

Нийл изсумтя.

— Не знам. Фактоид и подчинените му все още проучват въпроса. Ако се окаже нещо още по-лошо, аз самият ще те чакам в Палм Спрингс.

— Добре. — Ерик натисна бутона за край на разговора и закачи телефона обратно на колана си.

— Като че ли имаш проблем — каза Серена.

— Не аз. Ние.

— Не виждам какъв е моят проблем.

— Защото не си забелязала клоуна, паркирал колата си по-надолу в улицата.

— Моля?

— Онзи, който чака да извадиш страниците, за да ги грабне от ръцете ти.

Серена стисна устни.

— Имам лошото чувство, че не се шегуваш.

— Да, права си.

— Ще наема нов сейф.

— Ще бъде много претъпкано вътре — ти, аз, моите уреди за анализ и страниците.

Тя почти се усмихна.

— Схванах. — После изруга тихичко под носа си. Наистина никак не й се искаше да се раздели със страниците, но… — Добре, можеш да ги вземеш със себе си.

— С нас.

— Трябва да довърша това, което съм започнала да тъка.

— Не можеш да го довършиш, ако си мъртва.

Серена се втренчи в него, а очите й леко потъмняха.

— Какви ги приказваш?

— Вярваш, че баба ти е била убита, нали така?

— Защо?

Тя отново се поколеба. Но отново нямаше никакъв избор, освен да се довери на познатия непознат, наречен Ерик Норт. Отвори чекмеджето на чертожната си маса, отвори кутията, в която държеше малкото неща, които имаше от баба си, и му подаде бележката, която Лизбет беше написала, преди да умре.

После загледа как лицето му се променя, докато чете. Той вдигна поглед от бележката и го прикова в нея, а очите му още повече заприличаха на очите на хищник. Беше много ядосан и никак не му пукаше кой ще го разбере.

— По дяволите, лейди. Ти наистина вярваш, че можеш да живееш спокойно и в опасността. Това трябваше да ми го кажеш първо.

— Това, в което вярвам, е, че мога сама да се справя с проблемите си.

— Баба ти е вярвала в същото — сряза я той. — И виж докъде я доведе това. Да бъде изгорена жива.

— Да.

Глава 31

Като все още кипеше от гняв заради липсата на доверие у Серена, Ерик организира тръгването им с няколко резки команди. Баба й беше търсила страниците, когато беше убита. Серена също търсеше страниците и ето че я следяха. Не трябваше да си изключително умен, за да направиш вярното заключение. Стомахът му се свиваше от тревога.

Не се и опита да скрие, че оставя голямото кожено портфолио в своята кола. Всъщност направи всичко възможно, само дето не запали огньове и не заби барабани, за да привлече вниманието на опашката.

Ерик всъщност не очакваше опашката да приеме всичко на доверие. Ако беше професионалист, той щеше да изчака малко, за да се увери, че къщата е празна. После щеше да мине през нея като ураган, да обърне всичко наопаки, за да намери страниците. А можеше да реши да проследи Серена. Тогава просто щеше да потегли заедно с тях.

Ерик обаче беше готов да се обзаложи, че човекът ще остане в Люкадия достатъчно дълго, за да прерови къщата. Може би имаше помощник в работата, а можеше и да е поставил датчици в колите им, за да ги намери след това. Така беше постъпил и Ерик в миналото, когато беше проследил един от приятелите на сестра си. Онзи, който беше откраднал най-хубавите страници от оцветените ръкописи на Ерик и сякаш беше потънал в земята заедно с тях. Батериите на радиото за проследяване бяха работили няколко дни, които се оказаха достатъчни за него.

Като се увери, че опашката вижда всяко негово движение, Ерик постави малкия сак с вещите на Серена на задната седалка на автомобила си. Макар да беше прибрал задните седалки, пак имаше много малко място за чантата. Малката Бети беше вече поставена в превозното средство, както и достатъчно прежда да се огради целият континент Африка. Отгоре на купа беше поставена клетката с мистър Пики. Или, по-точно, под купа. Серена му беше казала, че котаракът не обича да гледа как светът му се руши край него. Това го подлудявало. А след това буквално му прилошавало.

— Знаех си, че ще успеем да съберем всичко — каза Серена, като надникна вътре.

— Сигурна ли си, че не искаш да вземеш Голямата Бети? — запита язвително той.

— Сигурна съм.

Тя седна на седалката до шофьора, затвори вратата и закопча колана с уверено движение — като че ли винаги готова да поеме в неизвестна посока с непознат мъж.

„По дяволите! — помисли си Ерик. — А може би наистина го прави достатъчно често.“

Понечи да каже нещо остро и неприятно по въпроса. После забеляза лекото треперене на пръстите й, докато тя приглаждаше назад буйната си огнена коса. Независимо колко спокойна изглеждаше, истината беше, че ужасно се страхува.

Това уж трябваше да го накара да се чувства по-добре. Но не стана така. Тъй като беше отгледал по-малките си сестри, той знаеше прекалено много за интелигентните, независими и много твърдоглави жени, които искаха да се справят съвсем сами с живота. Серена се страхуваше сега, но това щеше да отмине. И когато това станеше, той щеше да е спечелил много важна битка. Ръцете му щяха да са пълни.

Мисълта, че може да държи в прегръдките си Серена Чартърс, накара сърцето му да забие учестено и гореща кръв да потече във вените му. Колкото по-дълго беше близо до нея, толкова по-силно копнееше да я опознае. Дълбоко. В библейския смисъл. Би могъл да се справи с хормоналната буря, но спомените от средновековието, които го нападаха непрекъснато, го изваждаха от равновесие и го караха да застава нащрек като преследвано животно.

Винаги беше вярвал, че на този свят има много повече неща от онези, които западният рационализъм може да обясни. Единствената разумна мисъл беше, че нито една култура не може да има отговори за всички векове.

По същия начин, той вярваше, че необясними неща се случват с другите хора, не с него. Той беше играл бейзбол в колежа, беше учен в областта на средновековието, можеше да изработва оцветени ръкописи, беше планинар, обичаше да се катери по скалите и, в деветдесет и пет процента от случаите, беше напълно нормален човек.

Но не беше нормално да пазиш спомените на другите хора, това и той го признаваше. Качи се в колата и затвори вратата. Онези пет процента можеха да се окажат истинско изпитание.

— Казах ти, че плодовете от дървото в задния двор са лимони, а не портокали — каза Серена.

— За какво говориш?

— За теб. Изглеждаш така, сякаш смучеш лимон.

Той се усмихна и показа два реда здрави бели зъби. Усмивката му приличаше на човек, който умира от глад и вижда пред себе си храна.

— Така по-добре ли е?

— Не. Захапи пак лимона.

Когато запали двигателя, мистър Пики започна нещастно да мяучи.

— Всичко е наред, миличък — каза тя успокоително.

Размърда се и накрая успя да пъхне ръка между двете седалки и да му подаде един пръст. Виковете му, изразяващи силна степен на стрес, преминаха в мъркане. Ерик хвърли поглед през рамо, после се извърна и се загледа по-продължително. Котаракът смучеше пръста й като малко котенце. Имаше замечтано изражение на котешки екстаз.

— Успокои се — каза Ерик и излезе на уличното платно.

— Не мога да го слушам как хленчи. Къса ми се сърцето. Скоро ще заспи и аз ще издърпам ръката си. Това ли е колата?

— Бежовият „Нисан“?

— Да.

— Той е, но не гледай втренчено.

— Само се опитвах да запомня номера.

— Вече го имам.

„Нисанът“ изчака може би тридесет секунди, преди да опише обратен завой и да ги последва. Ерик изруга. Наум.

— Той е зад нас — каза тя.

— Видях.

„Нисанът“ остана зад тях, докато стигнаха северния изход към рампата на шосе №5. После зави в друга посока.

— Защо зави в обратна посока? — запита тя.

— Може би има нужда от гориво — отговори Ерик, но се съмняваше в това. Най-вероятно опашката искаше да се увери, че не са оставили портфолиото някъде, преди да излязат на магистралата. Щеше да се върне и да претърси къщата.

Ерик натисна силно газта. Автомобилът се стрелна напред като хищник след плячка. Много бързо достигна скорост от седемдесет и пет мили в час. Беше купил „Мерцедеса“ не само защото вървеше и по лоши настилки, но и защото достигаше висока скорост по магистралите.

Серена чакаше Ерик да продължи да говори. Той мълчеше.

— Какво ще правиш с номера на колата му? — запита тя накрая.

— Вече го направих.

— Казвал ли ти е някой, че можеш да ядосаш и най-търпеливия човек?

— Сестрите ми. Често. Какво мислиш, че е имала предвид баба ти, когато е споменала „изкуството фалшифициране“?

Гърбът на Серена се скова. Ерик не отговаряше на въпросите й, но имаше наглостта да задава въпроси. И така, тя му отговори с първите думи, които се появиха в съзнанието й.

— Върви по дяволите!

— Не мисля, че баба ти е имала предвид точно това.

— Точно това щеше да има предвид, ако те познаваше.

Ерик стисна по-здраво кормилото и овладя гнева си.

— Това не е игра.

— Каза го и преди. Но със сигурност има определени правила.

— Какви правила?

— Ти питаш. Аз отговарям. Ти не отговаряш.

— По дяволите!

— Да, по дяволите.

Той й хвърли кос поглед. Тя не забеляза. Гледаше страничното огледало.

— Следи ли ни пак? — запита тя.

— Още не.

Тя въздъхна от облекчение.

— Щом сега не е на магистралата, значи ни е изгубил. — С крайчеца на окото си улови тънката усмивка на Ерик. — Не е толкова лесно?

— Той ме видя да вземам страниците.

— Това може и да е измама.

Усмивката му стана по-широка, без да стане по-топла. Баба й може и да беше сгрешила накрая, но със сигурност беше отгледала умна внучка.

— Да, може. Той най-вероятно претърсва къщата ти в момента, за да се увери.

— Какво? Извикай полицията!

— И какво да им кажа? Ние пътуваме по шосе №5 на север и мислим, че някой е влязъл с взлом в къщата ти?

— Да!

— Дори ченгетата да ни повярват, той ще си е тръгнал по времето, когато те стигнат там. Този човек не е нов в играта.

— Откъде знаеш? Познаваш ли го?

— Изпратих номера на колата му на някого, когото познавам. И получих много информация в отговор.

— Той ли е убил баба ми? — запита Серена рязко.

— Това не беше част от информацията.

— А какво беше?

Той отново започна да избягва въпросите й. После размисли. Ако знаеше за Лошия Били, можеше да се постарае да се разбира по-добре с него.

— Уйлям Уолъс, известен като Лошия Били, е частен детектив, което ще рече маса мускули, които някой наема.

— Бодигард?

Ерик си помисли за Нийл, който известно време беше „ловил“ куршуми по целия свят.

— Лошия Били не е законен бодигард. Той е студен. Той е самият бизнес. В зависимост от цената, ще ти счупи или ръката, или врата. Истинско дворно куче, при това — помияр.

— И ти мислиш, че той е по следите на страниците?

— Имаш ли по-добро обяснение за това, защо ни преследва?

— И как е разбрал за страниците? Не съм казала на никого, освен на теб и на Къщата „Уорик“.

— Не ме гледай. Ако исках ръката или врата ти, щях досега да съм ги счупил.

Серена не оспори. Не можеше. Това беше единствената причина да е с него сега. Можеше да му има доверие, че няма да я убие.

Поне не преди да са намерили „Книгата на Мъдростта“.

Макар чувствата да й подсказваха, че Ерик не е убиец, разумът спокойно твърдеше, че трябва да следва съвета на баба си: „Не се доверявай на нито един мъж“.

— Уорик дори сметна, че страниците са фалшификат — изтъкна Серена. — Защо тогава Къщата „Уорик“ да изпраща човек да ме следи?

Глава 32

— Не съм казал, че от Къщата „Уорик“ са наели някого — каза Ерик извънредно внимателно.

Имаше намерение да си държи устата затворена, докато Серена не му се довери напълно. Колкото по-дълго я познаваше, толкова по-сигурен беше, че тя няма да е никак доволна, когато разбере, че, технически погледнато, той е представител на Уорик.

— Но никой друг не знае за страниците — възрази Серена. — Кой друг би могъл да бъде?

— Онзи, който ти е дал страниците, също знае.

— Хинъм.

— Кой? — запита Ерик, макар вече да знаеше.

— Мортън Хинъм, адвокатът на баба ми.

— Голям офис?

— Малък. Има само една секретарка.

— Която се среща с приятели за обяд и говори за семейството си, за съпруга си, за любовниците си, за бебета, за работа.

— Информацията за клиентите е поверителна.

— Да, така се предполага.

Серена си представи секретарката на Хинъм — с боядисана синя коса, с дантелена якичка. И поклати глава.

— Не мисля така.

— Не е задължително да мислиш като мен. Има и други възможности.

Мъжката тоалетна в голяма аукционна къща например. Макар вече да знаеше как е изпратила копията, предполагаше се, че не знае. Освен това от много питане глава не боли. Понякога отговорите се променяха и хвърляха нова светлина.

— Как изпрати страниците на Уорик?

— С фирма за доставки.

— В дома му в Палм Дезърт?

— Не. Къщата „Уорик“ в Манхатън.

— Където в една стая сортират доставките, охраната ги отваря и после ги предава, отворени, имай предвид, по веригата, докато стигнат до човека, за когото са предназначени. После този човек пита другите за мнението им, а те говорят и с други хора, свързани с бизнеса. И най-много след два часа новината за нови страници се разнася от крайбрежие до крайбрежие и от континент на континент.

— Със сигурност в Къщата „Уорик“ всеки ден пристигат и по-интересни неща.

— Вероятно, но не минават през общата стая за разпределение.

Тя стисна устни.

— Но оцветените ръкописи са толкова скучно, строго научно, поле. Не мога да си ги представя да привличат такова широко внимание.

Ерик й хвърли пълен с недоверие поглед, преди отново да посвети цялото си внимание на пътя.

— Парите обикновено предизвикват всеобщ интерес — каза той остро. — А една страница от древен ръкопис може да стигне цената, на търг, от хиляди долари. Десетки хиляди долари. Една страница от ръкописа на светеца Ло беше продадена миналата година за 3.6 милиона долара. А богато украсен френски ръкопис достигна цена от повече от пет милиона.

— Пет милиона долара… — Серена издиша шумно. — За книга, за която никой не е чувал дори!

— Там е цялата работа. Дефицитът на пазара вдига цената. В момента всичко, свързано с древните келти, е модерно и, съответно, има голямо търсене.

— Но аз имам само четири страници, не цяла книга.

Той се замисли за собствената си колекция, в която имаше и няколко страници от „Книгата на Мъдростта“, плюс копия на всички страници, които беше успял да проследи на пазара. После се сети за изкусителното предупреждение на баба и: Ако решиш да се впуснеш след наследството си…

Посланието внушаваше идеята, че цялата книга е непокътната, с изключение на онези страници, които са били откраднати през вековете. Дори само половината да бяха останали, идеята за такава книга би спряла дъха на когото и да било. Чудеше са дали Уорик знае. После се замисли за проницателния старец и реши, че вероятно знае. А ако не знаеше, и това щеше да стане. Скоро. По един или друг начин, Уорик откриваше всичко, което ставаше в търговията с оцветени ръкописи.

Серена нежно издърпа пръста си от устата на Пики, защото той беше заспал. Котаракът не се събуди.

— А колко ще струва цялата „Книга на Мъдростта“? — запита тя и изтри пръсти в дънките си.

— Повече от ръкописа на светеца Ло. Много, много повече. — Тонът му беше неутрален. — Ако се докаже, че са истински, тези страници, които имаш, са най-редки сред редките. Оцветените страници от първата половина на дванайсети век са много необичайни. В Британия, за разлика от Франция, дванайсети век бил време на политически и социални промени, а не на небивало богатство. А богатството е движещата сила на изкуството.

— Значи моите страници са били уникални и в своето собствено време?

— Доколкото знам, да. Особено в избора на стила, който по онова време бил вече на няколко века. Но много скоро някой може да открие нещо, което ще затъмни всичко, което имаме сега. Ако не е фалшификат, разбира се. — Тонът на Ерик беше язвителен.

Серена искаше отново да запита дали нейните страници са истински. Но не го направи. Нямаше смисъл. В момента Ерик не знаеше нищо повече от онова, което знаеше, когато ги беше видял за първи път.

— Значи, ти мислиш, че много хора може би знаят за моите страници — каза тя.

— Мълвата за нещо ново, особено ако е свързано с древните келти, и за неговото високо качество минава през света като торнадо. Вероятно всички заинтересувани предлагат високи подкупи и дърпат различни конци, само и само да видят твоите страници.

Тя смръщи вежди.

— Не ми помагаш много. Излиза, че всеки може да ни е пуснал опашката.

— Да.

— И как ще разберем кой го е направил?

— Когато му дойде времето, аз самият ще му задам този въпрос.

Тя се засмя, но после разбра, че той не се шегува.

— Това е смешно. Може да бъде и опасно.

— Опасно е и шофирането с осемдесет мили в час. Това е само част от цената, която плащаме за живота в двайсет и първи век.

Той смени платното, а стрелката на скоростомера се премести в средата на деветдесетте. Той задържа крака си на педала на газта дори след като задмина камиона, превозващ чакъл, който преливаше и над двете му перила.

Ерик погледна в огледалото. Нито една от колите, които бяха зад тях, не ускори внезапно. Значи никой не ги следеше. След миля или две, щеше да намали рязко скоростта, за да провери дали ще има кола зад тях, която не иска да го изпревари.

— Не мога да те моля да се справиш с човек, за когото се знае, че обича насилието — каза Серена.

— Няма да ме молиш. Аз ще изявя доброволно желание.

— Но аз не мога да си позволя да наема…

— Забрави — прекъсна я той. — Готов съм да платя, за да прекарам, много време при това, с тези страници. По този начин и двамата ще получим каквото искаме.

Тя хвърли поглед в страничното огледало. На пътя имаше няколко бежови коли. Нито една от тях не беше достатъчно близо, че да разчетат номера й. Но Ерик караше така, сякаш гумите му се бяха подпалили. При тази скорост беше трудно да се разчете каквото и да било, освен огромен билборд.

— А какво ще каже шефът ти? — запита тя след малко.

Ерик премигна и се запита защо ли му задава този въпрос. Вдигна крак от педала за газта и намали до позволената. Сега вече му се струваше, че пълзи.

— Какво за шефа ми? — запита предпазливо.

— Той няма ли да се ядоса, че губиш време по проект, който няма нищо общо с работата ти?

— Аз съм консултант. Моето време изцяло ми принадлежи. — Което беше, до известна степен, вярно. Но не беше достатъчно, за да отрази напълно връзката между Къщата „Уорик“, „Реъритис Ънлимитид“ и Ерик Норт. Не че това имаше значение, защото нямаше конфликт между онова, което искаха „Реъритис“ и онова, от което Серена имаше нужда. Но той не очакваше от нея да види нещата по този начин, преди да му се е доверила напълно. — Освен това другият ми шеф се интересува от ръкописи.

— И кой е той?

— Тя. Дейна Гейнър.

Серена се загледа във „Ферарито“, което в момента ги изпреварваше, но всъщност не виждаше нищо. Опитваше се да си представи връзката между нещата.

— Какъв, по-точно, е бизнесът на шефовете ти? Аукционна къща? Галерия? Музей?

— Не. Те притежават „Реъритис Ънлимитид“.

— Какво е това?

— Никога ли не си чувала!

Тя поклати глава, но после каза:

— Чакай! Не прочетох ли нещо за „Реъритис“ преди няколко месеца? Някой беше направил незаконни разкопки в Юкатан и внесъл незаконно златни статуетки в Съединените щати, а някой от „Реъритис“ ги беше открил и изпратил обратно в Мексико.

— Историята е достатъчно близо до истината.

Всъщност това беше Шейн Танънхил, който обикновено залавяше колекционерите на незаконно злато. Хората винаги му предлагаха „горещо“ злато. Те предполагаха, че всеки, който притежава казино, е корумпиран и не би дал и пет пари за произхода на златото. Шейн много внимателно създаваше такова впечатление и дори, ако можеше, го подсилваше. Искаше, като го погледнат, хората да предполагат най-лошото. В някои случаи и, до известна степен, това беше така.

— Това ли прави „Реъритис“? — запита Серена. — Пречи на незаконната търговия?

— Хората от „Реъритис Ънлимитид“ купуват, продават, защитават и оценяват произведения на изкуството. Ако искаш да продадеш нещо, но твоята застрахователна компания не иска да го разнасяш от дилър на дилър, а най-добрите дилъри не искат да дойдат при теб, ние имаме специални стаи за целта в „Реъритис“. Ти донасяш стоката, ние оценяваме всичко, разбира се, ако искаш, и изпращаме поканите. Всички, които са замесени, знаят, че не може да има никаква кражба под покрива на „Реъритис“.

— Но „Реъритис“ слага голяма такса — каза тя.

— Разбира се. Името на компанията не е „Благотворителност“. Собствениците, Нийл и Дейна, изкарват наистина много добри пари. Но работят по двайсет и четири часа в денонощие, седем дни в седмицата, петдесет и две седмици в годината.

Серена сви рамене. Не беше впечатлена. Дългите часове работа бяха цената, която плащаше всеки, който работи за себе си.

— И така, ако исках да продам страниците си, можех да използвам „Реъритис“ за посредник?

Адреналинът се покачи в кръвта на Ерик само като си помисли, че страниците могат да бъдат продадени. Може би Уорик нямаше да ги иска всичките, особено ако вярваше, че са фалшиви. А може би само се опитваше да намали цената. Той беше най-лакомата и най-опасната акула в света на бизнеса с изкуство.

— Да. А искаш ли да ги продадеш?

— Не — отговори тя веднага. — А ти казваш, че „Реъритис“ не е аукционна къща?

Той отпусна малко ръцете си, стиснали силно кормилото. Добре беше, че страниците не са за продан. Защото, ако бяха, самият той трябваше да преговаря с Уорик за цената. Всеки, който от пръв поглед заявяваше, че те са фалшификат, не заслужаваше да ги притежава. Освен ако, разбира се, умният Уорик не знаеше нещо, което никой друг не знае. Като си помисли за тази възможност, по лицето на Ерик отново се изписа онова изражение на човек, смучещ извънредно кисел лимон.

— Продажбата е само една от услугите, които „Реъритис“ предлага — каза той. — Също и защитата. Ако имаш ценна пратка, ние ще я пазим по целия път. Ако имаш нещо за продан, ние го купуваме от теб или ти намираме купувач. „Реъритис“ имат изключително подбран списък от клиенти. Имаме и списък на тези, които търсят определени неща. Ако ги открием, купуваме ги за тях.

— Купувате, продавате, оценявате, защитавате. — Серена изброяваше, като свиваше пръсти. — Репутацията сигурно е много важна във вашия бизнес.

— Репутацията е важна за всички — оценители, собственици на галерии, дилъри, въобще — хора, свързани с този бизнес. Ако имаш репутация на безчестен човек, списъкът с клиентите ти отразява този факт. Ако имаш репутацията на некомпетентен, стоките, които предлагаш, го отразяват.

— Не мога да повярвам, че бизнесът със стоки на изкуството се поддържа предимно от учени и светци — каза тя рязко, без заобикалки.

— Вярно. Да продадеш на възможно най-добрата цена, е част от играта. Но да лъжеш и да крадеш, за да постигнеш това, не е. — Погледът на Ерик се стрелна към огледалото за обратно виждане. Като се изключи зеленият малък пикап, появил се преди няколко минути, всички други изпреварваха бавно движещия се „Мерцедес“. Човек, който спазва ограничението за скоростта, бива изпреварван от всичко, което има колела, включително от седемдесетгодишни бабички, които карат трийсетгодишни автомобили. — Позволено е също да придадеш възможно най-добрия вид на стоката, която предлагаш — продължи той. — Но да правиш тайна реставрация — не е. Позволено е също да посочиш само тримата последни собственици на произведението. Но ако произходът е съмнителен, не е позволено да запазиш това в тайна.

— И кой е въвел тези правила?

— Главно хората от бизнеса. Ако грешката е много лоша, има организации, които се грижат да бъде поправена и санкционирана. Защо? Да не би да планираш да нарушиш някои правила?

— Не. Просто искам да знам какви са и дали се отнасят за всички в тази игра.

Той се усмихна доста мрачно.

— Обзалагам се, че и като дете не си вярвала в Санта Клаус.

— А ти вярвал ли си?

— Разбира се.

— А после сигурно си сравнил обиколката на обикновен комин с обиколката на задника на средно едър мъж и си си направил съответните изводи.

Той я възнагради с кратък и немного приятен смях.

— Как позна?

— Правиш ми впечатление на разумен човек.

Той се замисли за страниците от дванайсети век, които не излизаха от съзнанието му; за образа на магьосницата чаровница със златисточервеникавата коса и виолетовите очи и за болката на мъжа, когото никога не беше срещал и никога не би могъл да срещне — мъж, който беше живял преди почти хиляда години.

И все пак, Ерик Норт имаше абсолютно същия почерк като своя съименник от средновековието. Във всяка една подробност, дори в начина, по който държеше и повдигаше перото — леко наклонено вдясно. Започваше да подозира, че и мечтите му са като тези на другия Ерик, че са точно и цветно копие на неговите спомени и чувства.

Той отблъсна тази мисъл, защото го караше да се чувства неудобно и неприятно. Щеше да се придържа към онези деветдесет и пет процента от своята личност, които бяха ужасно нормални и не по-малко скучни.

Щеше да се чувства по-добре и по-способен да спази това свое обещание, ако не усещаше смеха му през вековете, ако не беше виждал в съзнанието си Ерик Мъдрия с отметната назад глава, а очите му, подобни на хищнически, да светят от удивление. Още един Ерик — толкова арогантен и избирателно сляп като него самия.

Глава 33

Люкадия

Петък сутринта

— Къщата е чиста — чу гласа на Уолъс от слушалката на клетъчния си телефон. — Охрана дори от първа степен прониква без усилие и без да вдига шум. Няма алармена система. Нищо чудно, че заключва всичко в караваната си.

— Значи взела ги е със себе си.

— Проследих ги до магистралата. Ед ги пое след няколко минути. Все още са на магистралата. Не са имали време да спрат и да наемат нов сейф.

— Остани с тях.

— Все още ли искаш двамата да работим по случая?

— Да.

— Бих могъл да използвам още няколко души.

— На теб ти се плаща достатъчно добре за четирима в момента. Наеми някого, ако искаш, но не искай повече пари от мен.

— Но…

Уолъс говореше сам на себе си. Клиентът вече беше затворил. Уолъс не можеше да му се обажда. Беше се опитал да проследи номера още първия път, когато клиентът го беше наел, а това беше преди две години. Тогава не беше успял. И оттогава — нито веднъж. Но парите идваха винаги навреме. За някои поръчки идваха дори отвъд морето и никой не можеше да ги проследи.

Не знаеше дали клиентът му е мъж, жена или организация. Когато му се обаждаше, той използваше устройство, което да промени гласа му до неузнаваемост. В днешни дни трябваше да си професионалист дори само за да кажеш дали се използва такова, или не. Толкова добри бяха станали. Уолъс беше професионалист. Затова мислеше, че клиентът му е мъж. Ако беше случай за развод, щеше да реши, че е жена.

Уолъс лапна тютюн и започна да го дъвче, когато се отправи към магистралата. Той и партньорът му получаваха пари за всичките си разноски. Щом клиентът искаше да играят ролята на бавачки на тези двамата, така да бъде. А когато се стигнеше до истинската работа, цените щяха да се вдигнат. И тогава щеше да настоява за всеки долар, който може да измъкне.

Очакваше с нетърпение да се стигне дотам. Имаше нещо в кръвта и проливането й, което му носеше по-силно удовлетворение от всичко друго — дори от секса. Не знаеше защо. И не го интересуваше. Но когато се стигнеше дотам, всичко си струваше, дори скуката, която трябваше да се изтърпи преди това.

Глава 34

Нийл можеше да гледа трансакцията от някоя от приземните стаи, специално пригодени за целта. Те всъщност представляваха прозорец, през който можеше да се гледа само от едната страна, за тези, които не вярваха на нищо друго, освен на собствените си очи. Но предпочиташе да гледа от офиса си. Гледката беше много по-добра. Цели две стени бяха заети от монитори с цветни екрани, които му позволяваха да вижда всички помещения в „Реъритис“ с изключение на частните покои на Дейна. До този момент тя отказваше да позволи на камерите да шпионират и нея. Казваше, че по-скоро би живяла в непрекъсната опасност.

В момента обаче тя беше в безопасност. Беше с Риса Шеридън в стаята за трансакции и обясняваше на клиента защо златната огърлица, която съпругата му беше купила на годишния открит пазар в Аризона, не е много ценна и че най-вероятно е част от музейна колекция, открадната преди около три години.

Нийл набра аудио опцията и се настани да слуша. И да гледа. Риса, като Дейна, винаги си струваше да бъде гледана. Беше, като да гледаш два великолепни вълка да се разхождат всред стадо от агнета, за да изберат следващата си жертва.

— … техниката е стара, да — казваше нещастният клиент, но днешните бижутери често имитират древните техники, нали?

— Казват се „реплики“ — проточи гласните Риса. — Някои са много добре изпълнени. Ако се продадат като стара стока, им казваме „фалшификати“. И това е един от тях.

— Защо сте толкова сигурна?

Дейна познаваше Риса достатъчно добре, за да схване правилно значението на жеста й — тя прокара бързо ръка през късата си черна коса. Риса вече започваше да се уморява да повтаря на този твърдоглав мъж с холивудската прическа онова, което той вече подозираше: снабдителите на съпругата му не играеха играта законно, а така никой нямаше да стане богат.

— Маккой — каза тихо Дейна в почти невидимия микрофон, който носеше винаги на ревера си, за да й помогне в точно такива конфузни моменти.

— Идва — отговори Нийл. Завъртя стола си, натисна бутона на интеркома и каза: — Фактоид, веднага.

— Да — дойде отговорът. Гласът беше силно запъхтян.

— Звучиш така, сякаш току-що си изкачил стълбите на бегом.

Маккой издаде звук, с който признаваше вината си.

— Аз просто, хм, оглеждам помещенията.

— Как е Гретхен?

— Гореща, човече. Гореща.

— Хайде, побързай. Дейна е в стаята за огледи № 2. Има нужда от теб.

— Там съм.

Нийл видя Дейна да докосва леко лявото си ухо и разбра, че Маккой се е свързал с нея посредством устройството, което тя носеше като обеца. После тя започна да говори в микрофона на ревера си. Каза на Фактоид да провери в базата с данни за откраднато златно бижу, около четвърти век преди новата ера, Мала Азия или по-вероятно Гърция, много вероятно от мястото, известно като Патикапайон. Докато тя даваше инструкции на Маккой, Нийл посвети вниманието си на Риса.

Тя се приготвяше да убие жертвата.

— … копринената корда, която придържа златните мъниста, е изработена съвсем скоро, а не през четвърти век преди новата ера — продължи да говори Риса с ниския си алтов глас. — Съвсем наскоро е добавено и устройството за закопчаване. Въпреки че е направен опит материалът да отговаря на златото, той не е съвсем успешен. Ако се съмнявате в думите ми, ще направим тестове на закопчалките и на мънистата и ще ви кажем откъде и откога произлиза златото на двете. Няма да е от едно и също място, нито от един и същ период.

Мъжът я погледна и сякаш изказа на глас мнението, че тестовете въобще не го интересуват.

— Мънистата — каза тя — не са съвременни, но са, с изключение на четвъртото вляво, всички от едно и също време и място. Ако погледнете още веднъж екрана, който е от лявата ви страна, ще ви покажа как стигнах до това заключение. Ясно се вижда, че мънистата са изработени от меко, почти чисто, злато и дълго, дълго време са се трили едно в друго.

Той изсумтя.

— Вероятно един и същ човек е добавил четвъртото мънисто вляво и закопчалките — продължи да говори тя. — Златото изглежда почти същото. Отново има тестове, които ще докажат дали златото е добито в същата мина като останалите мъниста. Нямаме средства, с които да установим възрастта на златото, както ви обясних и по-рано. На този етап, аз съм уверена, че разполагате с ценни мъниста, с изключение на едно, но кордата и закопчалките са със съмнителен произход и качество.

Мъжът измърмори нещо крайно неприятно под носа си.

— При тези пари, които вземате за оценка, бих очаквал нещо повече, хм…

— Какво? Да проявим съчувствие ли? — каза тя с дрезгавия си протяжен глас.

Той сви рамене и пъхна вратовръзката си в сакото на скъпия си вълнен костюм с жеста на човек, който прекарва много време в избора на дрехи.

— Да, предполагам.

— „Реъритис“ определят таксите — каза Риса. — Аз съм просто външен консултант. Нямам финансов интерес, нито пък някакъв друг, освен истината.

— Да, добре, но аз съм купил нещо на загуба, така излиза.

— Такова е естеството на пазара за подобни стоки. — Усмивката на Риса му подсказа, че тя вече не вярва на историята му за открития пазар в Аризона. — Хората биват редовно мамени на такива места. Съжалявам, че и вие сте един от тях.

Нито един от двамата не вярваше в съчувствието й.

— А, ето го — каза Дейна и посочи друг от плоските екрани, които изпълваха стаята. — Това е каталогът на „Реъритис“ за всички крадени златни бижута, независимо дали от частни или обществени колекции.

Картината се сменяше с главозамайваща скорост, но непрекъснато показваше златни огърлици. Всяка снимка беше номерирана в долния десен ъгъл. Риса гледаше внимателно.

— Седемнайсет — каза тя.

— Намали — каза Дейна тихо. — Върни и покажи на екрана и огърлицата на мистър Морисън.

Докато Маккой работеше с електрониката, картина на златна огърлица изпълни половината екран. Когато другата половина беше изпълнена от огърлицата на мистър Морисън, се видя, че двете са почти огледален образ една на друга.

Дори от стаята на охраната нетренираното око на Нийл виждаше, че огърлицата, намираща се в стаята за оценка и трансакции, и тази на екрана си приличат като две капки вода. Е, бяха почти еднакви. Но онова едно мънисто, четвъртото, беше различно.

— Изненадваща прилика, не бихте ли казали? — запита тихо Дейна.

— Тази огърлица няма устройство за закопчаване — отбеляза Морисън.

— И й липсва едно зърно — каза Риса. — Махнете онова, което е сложено съвсем наскоро, от вашата огърлица и вече нямате да имате прилика, а идентичност.

— Данни — каза Дейна в микрофона.

Фактоид каза нещо в ухото й.

— Огърлицата вляво била съхранявана в Ермитажа — каза Дейна, която едновременно слушаше и говореше. — Когато решили да актуализират каталога си, открили липсата й.

— По дяволите, да не би да намеквате, че аз съм я откраднал? — запита гневно Морисън.

— Не. Намеквам, че притежавате крадено произведение на изкуството, което по правило принадлежи на руски музей. — Гласът на Дейна беше нисък и равен. Можеше да бъде едновременно успокоителен и леден, както тя решеше, че ще свърши работа. Точно сега би заложила на успокоителния тон. — Ако искате „Реъритис“ да осигури връщането на огърлицата в Русия, ще ви направим безплатна оценка. Няма да ни дължите нищо. В замяна ще получите благодарствени писма от няколко международни организации, занимаващи се с изкуство.

— Не, благодаря. — Той протегна ръка към огърлицата. — Ще опитам късмета си някъде другаде. Майната ви!

Риса се усмихна цинично. Беше очаквала реакцията му. Веднага щом излезеш от залите на университета, пазарът за изкуство се оказваше точно това: пазар.

— Това е ваше право — каза Дейна. — Естествено, наше задължение е да докладваме на съответните власти за присъствието в Съединените щати на, както вярваме, откраднато културно наследство.

— Я чакайте една шибана минутка! — изръмжа той. — Обещахте ми конфиденциалност. Платил съм цяло шибано състояние, за да…

Нийл не изчака да чуе още нещо. Само за двайсет секунди излезе от офиса си и стигна до стаята за оценка и трансакции.

— … освен ако не открием, че стоката е в списъка на крадени бижута, да — казваше Дейна, когато Нийл отвори вратата. Тя не беше изненадана от неочакваното му появяване. Правилото на Нийл беше: „Ако клиентът изругае трети път, вие сте загубени“. Морисън беше използвал неподходящ език вече няколко пъти. Дейна не възразяваше срещу самия език, но той беше добър показател за характера на клиента. — Политиката на „Реъритис Ънлимитид“ е указана в договора, който подписахте, преди да се съгласите да оценим вашето бижу. Ако имате нужда да освежите паметта си, ще ви дадем още едно копие на излизане оттук.

— Но това е просто една шибана огърлица!

— Проблем ли имаме, мис Гейнър? — запита той.

— Не мисля. Мистър Морисън тъкмо си тръгваше с огърлицата си.

— Ще спра чека, с който щях да ви платя!

Дейна сви рамене.

— Както искате. Имаме адвокати, които да се погрижат за това. Могат и да направят нещо, та да заслужат парите си. — Погледна Нийл. — Пристигна ли бюрото в стил Луи XIV?

— Тъкмо го внасяме в зала за огледи и трансакции номер четири.

— Отлично. — Тя се обърна към Риса. — Както винаги, за мен беше удоволствие. Ще бъда още по-доволна, ако получа писмената ви оценка колкото се може по-скоро. Когато решите да видите пак лентите и да изберете индивидуалните рамки, както и снимките, които ще включите в доклада си, позволете ми…

— Ленти? Снимки? — запита високо Морисън. — Какво, по дяволите, са…

— И това го пише в договора, който подписахте — сряза го Нийл. — Никакви снимки, направени от „Реъритис“, няма да бъдат публикувани без вашето писмено съгласие. Оценките не са за публикация. Ще влезе обаче в нашите файлове. Снимката ще бъде красива и ще си заслужава.

Морисън изгледа огърлицата така, сякаш беше змия. Беше изгубил играта и го знаеше. Можеше, евентуално, да я продаде, преди бюрократичната машина да го спре, но се съмняваше. Времето беше негов враг. Трябваше да намери друга игра.

— Майната му! — каза той. — Задръжте огърлицата. Искате ли да знаете името на човека, който ми я продаде?

— Винаги се интересуваме от произхода на стоките — каза Дейна. Гласът й отново беше станал сладък и лепкав като сметана.

— Да, обзалагам се, че е така. Има ли шанс да получа парична награда за това?

— Ще направим всичко, което зависи от нас. Моят офис е свободен в момента. Искате ли чаша кафе или нещо по-силно?

Като измърмори поредната псувня, Морисън последва Дейна вън от стаята за огледи. Гласът му долетя от коридора. Говореше за игра на покер с много високи залози, където били залагани пари в брой, бижута, както и много скъпи бижута. Думите „открит пазар“ и „съпруга“ вече не бяха част от разговора.

Риса гледаше как Морисън се скрива от погледите им с явна радост. Дейна беше една от малкото хора на Земята, които Риса искрено уважаваше. Нийл също беше един от тях. Устните й се извиха в лека усмивка.

— Какво? — запита той. — Виждала си Дейна в действие и друг път, нали?

— За мен винаги е удоволствие, но не на това се смея.

— О?

— Мисля, че познавам Морисън. Той е редовен посетител на онова, което в „Златното руно“ е версията на вашата стая за огледи и трансакции.

Нийл се замисли за частната, изключително добре охранявана стая на Шейн Танънхил на най-горния етаж на „Златното руно“. Стаите биваха давани под наем на хора, които не искаха да залагат в шумните и претъпкани зали на казиното.

— Играе на високи залози?

— Да. Дори самият Шейн играе понякога покер с него.

— Морисън със сигурност нямаше неразгадаемото изражение на покерджия днес.

— Той не знаеше, че Дейна играе.

Усмивката на Нийл приличаше на озъбване на вълк.

— Живей и се учи.

Глава 35

Палм Спрингс

Петък следобед

Серена стоеше в една от гостните стаи на втория етаж на удивителния замък на Ерик Норт. Гледката към улицата беше отчасти закрита от избуялите бугенвилии, но пак се виждаше достатъчно. Прекалено много всъщност.

— Все още е там — каза нещастно тя.

Нямаше нужда Ерик да хвърля поглед през рамо, за да узнае за какво говори тя. Малкият зелен пикап наистина ги беше следвал по магистралата, по лабиринта от улици в жилищните квартали на Палм Спрингс, чак до входа на имението му.

— Искаш ли друга стая? — запита той.

— Такава, от която улицата не се вижда?

— Да.

— Ако нямаш нищо против…

Той грабна чантата й от леглото.

— Ела.

Тя тръгна след него, като се опитваше да не се възхищава на силата на голите му ръце, които носеха чантата й, на леката му и пъргава крачка, на бедрата, по които избелелите му дънки прилепваха плътно. Нещо в него караше дланите й да потръпват от желание да го докоснат. Не беше чувство, което й харесваше, нито знаеше как да се справи с него, защото никога досега не беше срещала Ерик.

Когато Пики започна да се мотае в краката й, малко неуверен и разстроен заради новата среда, тя се зарадва на извинението да го вземе на ръце. Той й позволи седемнайсет секунди на възхищение, след което скочи на пода и започна отново да изучава къщата.

— Какво ще кажеш за тази? — запита Ерик.

Тя огледа просторната слънчева стая с мебелите в стил, подходящ за барон, високия таван и вентилатора, който висеше от тавана. Кувертюрата на огромното легло беше тъкан на машина гоблен, който някога е имал цветовете на скъпоценните камъни, но беше избелял от времето. Килимът беше на геометрични фигури, които приличаха на диаманти или на триъгълници и диагонални стъпала, разпръсващи се от центъра. Жълтият, червеният, зеленият, синият и черният цвят на килима също бяха избелели, но все още бяха жизнени.

— Съвършено — каза тя простичко.

— Откъде знаеш? Дори не си погледнала през прозореца?

Главата й виновно се вдигна и погледът й се откъсна от красивия, стар, тъкан на ръка, килим.

— Сигурна съм, че гледката е… — Думите й заглъхнаха в гърлото, когато погледна през прозореца, който заемаше по-голямата част от западната стена. — О, планините! Това са Драй Фолс^[2], нали?

Той се усмихна.

— Особено тази зима. Дъждовете бяха толкова оскъдни, че дори рекичката пресъхна.

След няколко секунди Серена откъсна поглед от любимите си планини. Едва забележимите признаци, че стаята е обитавана, които беше пропуснала да забележи при първия си оглед, сега ясно проличаха: на голямата дъска, близо до вратата на гардеробната стаичка, имаше скици; няколко електронни уреда за комуникации близо до шкафа, преносим компютър тихичко жужеше на масичката до леглото, която беше едновременно и бюро; книга, даваща в подробности средновековни дизайни, лежеше отворена на втората масичка от другата страна.

— Това е твоята стая — осъзна тя. — Не мога да се разположа в нея.

— Не се тревожи, икономката е идвала да почисти тази сутрин малко след като аз съм излязъл. Всичко е чисто, включително чаршафите.

— Не това имах предвид. Не мога да те изхвърля от собствената ти стая.

— Аз сам се местя. По желание.

— Но…

— Така няма да се прокрадвам в твоята спалня, докато ти спиш…

— Да се прокрадваш… — поде разгорещено тя.

— … за да проверя дали опашката ни е още там — продължи Ерик, без да обръща внимание на прекъсването от нейна страна. — От гостната стая се разкрива най-хубавата гледка към улицата в цялата къща. Освен това моята стая е достатъчно голяма и висока, за да се събере в нея станът ти. За Малката Бети едва ли щеше да има достатъчно място в другата стая.

Тя си пое дъх, готова да спори, но от мисълта, че някакъв непознат може да наднича през прозореца на стаята й, я полазиха тръпки.

— Да се върнем отново на план А.

— Онзи, в който ти отсядаш в мотел?

— Да.

— Дори да съм в съседната стая и те да са съединени с врата, ще е много по-неприятно, отколкото тук.

— Съседни стаи. Ние. За какво говориш?

— Трябва да наблюдавам гърба ти, а ти — моя. Трябва да сме заедно, Серена. Двама имат по-голям шанс в тази игра, отколкото един. Мисля, че имаме най-голям шанс, ако останем тук. Имам добра охранителна система, високи стени и атакуваща кукувица.

Тя пак понечи да спори, но откри, че вместо това се смее.

— Атакуваща кукувица. По-добре да разбием главата на онзи с моя стан.

Ерик се усмихна.

— Добра идея. Както казах, имаме по-добър шанс, ако останем заедно.

Тя не изглеждаше убедена. Той постави ръце на хълбоци.

— Виж. Ако имах намерение да те нараня или да ти скоча, вече щях да съм го направил. Можеш ли да кажеш същото за мъжа отвън?

— Не.

— Тогава какъв е проблемът?

Проблемът беше, че на Серена й се искаше да скочи на Ерик, но нямаше да го каже на глас. Не искаше да го признае дори на себе си. Но желанието беше там, толкова силно, че чак дланите я сърбяха и в стомаха й се събираше на топка сластна горещина.

— Няма проблеми — процеди тя през зъби. — Дай да стегнем стана, преди конците да са се разхлабили. Ще се успокоя по-лесно, ако ръцете ми са заети.

Той имаше едно-две предложения по въпроса, но реши да си държи устата затворена. По-добре беше да й сложи стана, защото така нямаше да избяга ако се уплаши, и да вземе страниците със себе си. Не искаше това. Умираше от желание да ги проучи.

Когато се улови какво мисли, трепна. Думата „умирам“ не беше много добре избрана в момента, когато пред къщата беше паркирана колата на опашката им.

„Фактоид, къде, по дяволите, са полицейските доклади за убийството на Елис Уивър?“

Глава 36

Палм Спрингс

Петък вечерта

Веднага щом Серена започна да тъче, Ерик занесе компютъра си в гостната стая, включи го и започна да търси нови допълнения. Въпреки че Маккой не се беше обадил, можеше да е оставил нещо във файловете.

Беше.

— Благодаря ти, о, Боже, за компютрите! — измърмори Ерик.

Извика файла, в който беше информацията за „Книгата на Мъдростта“, намали звука — придружаващите коментари на Фактоид обикновено бяха шумни и често нецензурни — и започна да чете за нощта, в която беше умряла Елис Уивър.

Полицейската работа беше точно такава, каквато можеше да се очаква от провинциални ченгета, чиито главни задължения се състояха в това да разпръскват проститутките, да глобяват за превишена скорост и да слагат белезници на устатите пияници. Но дори полицейската работа да беше от най-високо качество, по времето, когато полицейската кола пристигнала на мястото, колибата била изгоряла до основи и не били останали много доказателства.

Онова, което открили, било достатъчно неприятно. От бабата на Серена било останало достатъчно, та да се види, че едно човешко същество е намерило смъртта си в пламъците. Всичко беше във видеофайла — гръбнакът се беше извил силно назад в смъртта, бяха останали парчета плът и плат, избегнали пълното унищожение, а отворената челюст показваше колко силни са били писъците на болка и ужас.

Ерик си пое дълбоко въздух и после го изпусна. Повтори това няколко пъти. Беше видял докладите от аутопсията. Снимките от местопрестъплението също бяха там. Но стомахът му все така се свиваше на топка и му се гадеше. Насили се да фокусира вниманието си върху докладите, даващи в подробности доказателствата, намерени на местопрестъплението.

Всъщност нямаше много такива. Следи от гуми, водещи навътре и навън, стъпки около колибата… Да, имаше много стъпки. Всяко ченге, което нямаше достатъчно работа и имаше поне един свободен час, беше отишло с автомобил дотам, за да предложи професионалното си мнение за случилото се. Пожарната команда също беше оставила следи и локви навсякъде. Инспекторите от полицията бяха пипали по-внимателно, но са можели да сторят това само след като разпръснат всички други, създали вече достатъчно каша.

Най-близкият съсед беше Джоли Барнс, отшелник, който живееше половин миля по-надолу по пътя. Не беше чул и видял нищо, защото беше прекарал нощта по обичайния за него начин — беше се напил до забрава. Всъщност бил е мъртвопиян. Елис Уивър нямаше никакви приятели, които можеха да бъдат разпитани. Нямаше любовник, съпруг, бивш съпруг. Вътре в колибата не е имало нищо, което да си струва да бъде откраднато. Нямаше телевизор, компютър, нито някакви скъпи електрически уреди, защото нямаше електричество. Представата на Елис Уивър за пари в брой беше малка купичка, в която имаше няколко цента и няколко смачкани долара. Камионът й беше по-стар от повечето гимназисти, завършващи тази година.

Ченгетата се бяха постарали. Детективът, на когото бил поверен случаят, обиколил най-близките барове, най-близките бензиностанции и паркинги, както и свърталищата на разни типове. Много малко хора бяха чули за насилствената смърт на Елис Уивър. Никой не изглеждал виновен. Никой пет пари не давал. Никой нямал представа, защо някой ще иска да изпържи старица, която живее сама. Тя не безпокояла никого. И те не я безпокоели. Край на разпита.

Нямало анонимни обаждания до офиса на шерифа, които да насочат вниманието към възможен мотив или извършител. Нямало пияници, които да се хвалят гръмогласно в някой бар. Нямаше момичета, на които да им е дошло до гуша от гаджетата им и да ги изпеят в полицията и да се случи така, че въпросните гаджета да обичат да изгарят живи непознати старици. Нямало никаква следа, по която да тръгне детективът. Нямало и душевно неуравновесен човек, който да влезе и да си признае всичко. Задънена улица.

След няколко седмици други престъпления приковали вниманието на шерифството, което и без това било затрупано с работа. Случаят „Елис Уивър“ останал отворен, но не било вероятно заключението да се промени: Неизвестен извършител, смъртта настъпила в резултат на бомби с напалм, ръчно и незаконно направени. Такова престъпление не било имало досега в този район.

Ерик погледна през прозореца, където малкият пикап блестеше на лунната светлина, и се запита дали този мъж има резервна туба с бензин в колата си.

Глава 37

Лос Анджелис

Петък вечерта

Нийл бутна стола си назад от бюрото и огледа екраните. Всички показваха, че „Реъритис Ънлимитид“ е затворена за през нощта, с изключение на Международния отдел. Хората в него работеха по двайсет и четири часа в денонощието. Това обаче не беше негов проблем. Рубен Валензуела командваше нощната охрана.

Като хвърли още един поглед на екраните, Нийл взе износеното си кожено сако от облегалката на стола. Ако побързаше, можеше да стигне до кухнята на Дейна, преди да е добавила много пипер и олио в гозбата. Тя винаги се опитваше да надмине дори ужасното къри, което той приготвяше.

Телефонът звънна. Беше частната му линия. Не онази, най-частната, но все пак не беше номер, който много хора знаеха.

— Да? — каза Нийл.

— Обажда се Танънхил. Шеридан не отговаря.

— Искаш веднага да й се скарам или може и по-късно.

— Искам да ми кажеш къде е.

— Може би обикаля откритите пазари.

Дочу се някакъв звук от другата страна на линията. Нийл знаеше от опит, че Шейн върти писалката между пръстите си и че звукът се получава от допира на писалката от масивно злато до неговия пръстен от келтско време. Нийл много искаше да може да вижда това. Колкото пъти се беше опитал да изпълни този трик, писалката все беше падала на пода.

— Пазарите за антики, вярвам — каза Шейн.

— Музеите е по-вероятно.

Шейн се усмихна.

— Има ли някакви новини за страници от древен ръкопис, оцветен със злато?

— Какви новини търсиш?

— Скъпи.

Лаконичният отговор накара Нийл да се усмихне. Беше играл покер с Шейн само веднъж. Беше добър опит, от който можеше да се научи много. Едно от нещата, които беше научил, беше как Шейн е оцелял, след като е казал на ужасно чувствителния си баща да си вземе милионите и да си ги завре там, където слънцето не огрява.

— Единствените, за които знам, не се продават — каза Нийл.

— Рано или късно, всичко се продава.

— Не и тези. Не и днес.

— Когато това стане, обади ми се.

— Норман Уорик се обади първи. Ако той не иска страниците или не може да си ги позволи, ще те уведомя.

— Но за какво му са? Той предпочита френски ръкописи от петнайсети век, нали така?

Нийл отбеляза наум, че Шейн очевидно знаеше всичко, с пълни подробности, за страниците на Серена Чартърс.

— Не съм го питал. А той не предложи обяснение.

— И ти ще бъдеш негов посредник?

— Не аз. Ерик Норт.

— Какво друго можеш да ми кажеш?

— Гладен съм, а Дейна приготвя вечерята, без да я наглеждам.

Настъпи мълчание от другата страна на линията и онзи звук подсказа на Нийл, че Шейн отново прави трика с писалката.

— Ти не си единственият, който знае за страниците — каза Шейн.

Нийл присви очи.

— Освен теб, има ли някой, когото специално искаш да назовеш?

— Още не. Но ако Серена Чартърс се е надявала да ги запази в тайна, не е трябвало да ги изпраща на Уорик по този начин. Всички са ги видели в стаята за разпределение на пощата.

— Какво друго си чул?

— Че страниците са фалшификат. И че истинските са откраднати от нацистите. Тези страници били част от местната история или от играта на местните политически партии. Че страниците са от дванайсети век, че мастилото е резултат на алхимията и че съдържат тайната на вечния живот.

— О, Исусе Христе! Ще затънем до гуша в обаждания на стари милионери, решили, че могат да живеят вечно.

— Също и на млади милионери.

— Не ми казвай, че вярваш на тези глупости.

— Вярвам, че заглавната страница е фантастичен пример за келтско златно оцветяване. Вярвам, че страниците са от онова, което Ерик Норт нарича „Книгата на Мъдростта“. Вярвам, че убийството на Елис Уивър има нещо общо със…

— Влязъл си в нашите файлове — прекъсна го ядосан Нийл.

— … страниците — продължи Шейн, без дори да направи пауза. — Знам, че искам тези страници, или поне онази от тях с преплетените златни инициали, за колекцията си.

— Как влезе в нашите файлове! — Това беше заповед, не въпрос.

— Маккой е много добър, но не е Господ.

— А ти си?

— Не, но скъпият ми баща е автор на софтуера. Знае къде са скрити всички тайни вратички и как да ги отвори. И ме караше да се уча дори когато умирах от желание да играя хокей на трева на частния му стадион.

— Ще сменя софтуера.

— С какво?

Нийл измърмори нещо неразбираемо под носа си. Нямаше нито един продукт, поне наполовина толкова добър, на пазара за софтуери и той го знаеше.

— Ще ти предложа сделка — каза Шейн. — Аз ще кажа на Маккой как съм влязъл във вашата компютърна система, ако ми обещаеш, че ще съм първи на опашката за тези страници.

— Много бих искал. Но не мога. Нарича се почтеност — понятие, с което трябва да си поне малко запознат. Моето име фигурира в договора между Къщата „Уорик“ и „Реъритис Ънлимитид“.

— Нима мислиш, че онзи старик Уорик е стълб на почтеността.

— Въобще не мисля така. Но какво общо има това с въпроса за почтеността?

— Уведоми ме, ако промениш решението си.

— Няма.

— Уорик би те купил и продал за части от секундата.

— Кажи ми нещо, което не знам.

— Ти си добър човек, С. К. Нийл. Прекалено добър за този свят.

Нийл се ухили.

— Точно така. Дяволски си прав. Сигурно съм добрата фея от приказките.

Шейн се изсмя грубо, после каза:

— Има нещо грозно, което кръжи около тези страници. Пази си гърба.

Преди Нийл да успее да попита какво има предвид той, Шейн затвори. Нийл изгледа телефона, замисли се дали да не му се обади и да продължат разговора, но реши да не го прави. Ако Шейн разполагаше с нещо по-конкретно, щеше да му го каже.

Нийл нямаше да подмине скритото предупреждение. И двамата мъже бяха от големия брой хора, които уважават интуицията, късмета и неща, необясними за човешките сетива. Нийл също така уважаваше Шейн Танънхил и по други причини, една от които беше, че Шейн притежаваше характерната за всеки преуспял комарджия способност да разбира хората, картите и обстоятелствата — способност, която отиваше отвъд пределите на рационалното, на вероятността и късмета.

Има нещо грозно, което кръжи около тези страници.

Погледът на Нийл се зарея над морето от светлини и мрак, което Лос Анджелис представляваше в този момент, и той реши да подхване отново разговор с Дейна по въпроса за охранителни камери в дома й. Този път щеше да се прояви като джентълмен и като специалист в областта. Щеше да й даде право на избор.

Можеше да избира — или да живее с камерите, или да живее с него.

Глава 38

Палм Спрингс

Петък вечерта

Серена не знаеше колко е часът. Телефонът на нощната масичка до леглото звънеше. Тя беше толкова уморена от дългото тъкане, че изпитваше болки от пръстите на краката до върха на главата. Беше легнала уж за малко, колкото да си почине. Но беше заспала на секундата, покрила очите си с древния шал.

А сега почувства, че стомахът й къркори. Телефонът звънеше пронизително. Тя въздъхна, протегна се, уви шала около врата си и протегна ръка към телефона. В мига, когато вдигна слушалката, се сети, че не си е у дома.

— Ъ-ъ, домът на Ерик Норт — каза тя.

— Къде е Ерик? — запита рязък мъжки глас.

— Кой се обажда, моля? — Серена зададе въпроса с възможно най-милия тон на кръстоска между секретарка и дракон. Неслучайно беше допълвала доходите си в първите години, когато беше решила да стане човек на изкуството, с работа в различни офиси.

— С. К. Нийл.

— О, шефът му.

— Един от тях. Вие Серена Чартърс ли сте?

— Да.

— Къде е Ерик? — запита повторно Нийл.

— Не знам. Работех на стана, а когато тъка, светът се изпарява, просто не съществува за мен. Сигурна съм, че е тук някъде.

— Проверете в кулата.

— Кулата?

От другата страна на линията, Нийл въздъхна. Очевидно Ерик беше прав. Серена имаше нужда някой да се грижи за нея.

— В студиото му. На най-горния етаж. Вие къде сте сега?

— В спалнята му. — Когато Серена чу думите си, трепна и побърза да добави: — Гостната стая е с изглед към улицата, а преследвачът ни е паркирал отпред и това ме изнервя. Затова Ерик ми даде стаята си.

Нийл я разбра правилно.

— Добре. Излезте в коридора, завийте вдясно, прекосете всекидневната стая, влезте в кухнята, а оттам излезте в антрето, което изглежда, като че ли води към килер, отворете вратата, изкачете се по стълбите и удряйте Ерик по гърба, докато остави перото и обърне внимание на вас.

— Какво ще кажете просто да му извикам оттук да вдигне телефона?

— Няма да ви обърне внимание. Точно както не обръща внимание и на телефона. Когато работи, е невъзможен.

— Аз също се вписвам в това определение.

— Нямаше да обърна внимание на този факт; но тъй като вие го изтъквате, ще бъде учтиво да изразя съгласие.

Серена се засмя и реши, че може би ще хареса шефа на Ерик.

— Добре, ще изляза през вратата, ще завия вдясно…

Изгуби посоката веднъж, но само защото Нийл не беше споменал вратата на гардероба за палта, който беше на пътя за кухнята. Скоро тя се изкачваше по прекрасното старо спираловидно стълбище към просторната стая на кулата, която изглеждаше толкова странно от улицата. Прекрачи прага и без малко не настъпи мистър Пики, заспал върху захвърленото сако на Ерик. Стаята беше пълна със светлина във всички цветове на спектъра.

Ерик дори не я забеляза. Работеше нещо над силно наклонената маса, след като беше открил, че просто му е невъзможно да заспи. Умът му беше прекалено зает с размишления, образи, спомени, които не би могъл да има; страхове, които бяха напълно разумни, и физически глад за тялото на Серена — толкова силен, какъвто цял живот не беше изпитвал.

Очите му проблясваха с отразена светлина като два скъпоценни камъка. В дясната си ръка държеше джобно ножче. В лявата — дълго перо.

Не си направи труда да вдигне поглед към нея.

— С. К. Нийл е на телефона — каза тя.

Ерик изсумтя недоволно, потопи перото в мастилото и започна отново да пише.

— Не ми обръща внимание — каза тя в телефонната слушалка.

— Опитай отново.

— Ерик, С. К. Нийл иска да говори с теб.

— Ще му се обадя по-късно — смотолеви Ерик.

— Мисля, че той измърмори нещо в смисъл, че ще ви се обади по-късно — каза Серена.

— Какво прави той — пише или оцветява?

— Държи перо в лявата си ръка, това стига ли?

— Не и ако е в началото на страницата. Колко надолу е стигнал?

Серена направи няколко крачки и надникна над рамото на Ерик.

— Доколкото виждам, близо е до края.

— С риза ли е облечен?

Тя премигна.

— Ъ-ъ, да. Защо?

— Оставете телефона в джоба му.

Тя се поколеба, но после сви рамене и остави телефона в джобчето на ризата му, разположено вляво. Стори й се, че пръстите й ще пламнат, когато усети топлината на тялото му. После потри длан в шала си и си каза, че трябва да мисли за нещо друго.

Той продължи да работи — като че ли тя не съществуваше.

— Ерик? — Гласът на Нийл долетя от джобчето на ризата му. — Ерик, това е част от работата ти при нас. Трябва да се обадиш! Ерик? Чуваш ли ме? ЕРИК!

Серена втренчи поглед в работата, която така приковаваше вниманието на Ерик. След няколко секунди ахна от възхищение. С всяко добре отработено движение на перото, той претворяваше букви — древни, трудни за изписване и много красиви. Повечето от буквите й изглеждаха познати. Но само няколко от думите. Останалите бяха на език, който беше отмрял отдавна, отдавна преди Ерик да се роди.

Почти цялата страница беше запълнена, с изключение на два малки правоъгълника в средата на текста. Във всеки правоъгълник, с молив, беше нарисувана фигура, толкова сложна, колкото и древна, базирана на нечие виждане за човека и Вселената. Такива фигури съществуваха само в келтските ръкописи. Веднага щом фигурите бъдеха завършени в цвят и злато, щяха да бъдат изумителни, спиращи дъха.

После разбра, че Ерик не създава текст, а го копира от снимка, забодена в дясната част на масата. Снимката изглеждаше съвсем скорошна. Като се изключи яснотата на копието — оригиналът очевидно беше избледнял дотолкова, че буквите не можеха да се различат — тя не виждаше никаква разлика между двете калиграфии.

Ерик стигна до края на страницата точно когато търпението на Нийл беше вече на привършване. Той остави перото встрани, посипа ръкописа с пясък и вдигна слушалката.

— Много добре знаеш, че ако спра в средата на страницата, това винаги си личи. Особено при калиграфа, чиято работа копирам сега.

— Серена все още ли е там? — запита Нийл.

Ерик вдигна поглед. Като че ли беше изненадан, че я вижда там. Тя гледаше страницата, сътворена от него, като че ли никога досега не беше виждала подобно нещо. Вероятно не беше. Копия, така точни като неговите — включващи дори техниката за потъмняване на пергамента, смесването на мастилото и придаването му на цвят, датиращ от хиляди години — бяха толкова редки, колкото и оригиналите. По-редки всъщност. В целия свят калиграфите не бяха много на брой, а още по-малко бяха тези, които имаха търпение да изпълнят калиграфията и оцветяването такива, каквито са били в средновековието. Той беше един от тях.

Най-добрият.

— Да, тя още е тук. Защо? — запита Ерик.

— Серена не знае нищо за онова, което ще ти кажа сега. Ако искаш нещата да останат такива, извади си главата от мастилницата.

— Вече е вън.

Изсумтяването на Нийл показваше, че не е много сигурен.

— Танънхил знае за страниците.

— Трябва ли да бъда изненадан? — запита Ерик и се прозина. — Той научава всичко, което поиска. Веднага, щом видях онази богато позлатена страница, разбрах, че той ще започне да души наоколо. Тя е по-добра от онази, която виси в галерията му, а той не обича да бъде на второ място.

Серена слушаше само с част от вниманието си. Тя разглеждаше различните недовършени страници, върху които Ерик работеше и които бяха разхвърляни по няколкото чертожни дъски. Текстът беше завършен на всичките. Но оцветяването беше в различен стадий при всяка. За разлика от тъкането, където цветовете се добавяха, когато беше необходимо, при оцветяването се работеше на етапи, като се използваше само един цвят. И когато работата с него свършеше, се добавяше следващият.

— Шейн не само души наоколо — каза Нийл. — Има информация от първа ръка.

— Не звучи добре.

— Слушай, приятелю. Шейн непрекъснато чува разни неща за тези страници. Грозни неща. Пази гърба си. Извади онова проклето оръжие от скривалището му.

— Аз…

— Мразя пистолетите — прекъсна го нетърпеливо Нийл. — Знам, женчо такъв. Чувал съм го и преди. И ако се въоръжиш пак с онзи деветмилиметров, отново ще започнеш да хленчиш. Все още ли имате опашка, паркирала отпред?

— Да. Сега отново е Лошия Били. Пикапът си замина преди няколко часа.

— Най-вероятно не е отишъл по-далеч от най-близкия евтин мотел.

— И аз така си помислих — усмихна се тънко Ерик. — Добрата новина е, че в Палм Спрингс дори евтините мотели не са евтини. Ще трябва да измине целия път до „Кет сити“, за да намери евтин. Ако нещо стане, ченгетата ще стигнат дотук преди него.

— Не разчитай на това.

— Не разчитам на нищо. И най-малко на парче метал, което може да изиграе фатална роля в определен момент.

— Всяко оръжие рано или късно отказва.

— Ако не ги използваш, не отказват.

— Престани! — изръмжа Нийл. — Не си глупав, така че не се преструвай на такъв. Започни да носиш пистолета или веднага ще накъсам договора ти на парчета.

— Шейн май наистина те е подплашил.

С крайчеца на окото си, Ерик видя Серена да се приближава до една от чертожните дъски. Страницата върху нея беше почти завършена. Трябваше да се добави само позлатеното фолио. Ерик прокара пръсти през косата си, която не беше подстригвана от два месеца и която напоследък не вчесваше редовно.

— Добре. Ако трябва, ще спя с проклетото нещо.

— Да, и това можеш да направиш. Ако те видя без него, преди да съм ти казал, че всичко е чисто, следващият звук, който ще чуеш, е как договорът ти бива трансформиран в конфети. Схвана ли, човече?

— Да, да, да. — После Ерик изруга и каза: — Схванах.

Говореше сам на себе си. Нийл вече беше затворил.

Серена не забеляза, че разговорът е приключил. Беше открила поредица снимки. По-старите бяха с оръфани краища, мръсни и мастилото беше почти неразличимо. Цветовете бяха избелели и бяха лек намек. Само първичният блясък на златото беше недокоснат от времето. Новите страници бяха блестящи като бижута, цветовете им бяха живи, а цялата тази красота беше създадена от търпението и умението на Ерик Норт.

Той беше фалшификатор.

Много добър фалшификатор.

И тя беше влязла направо в неговия капан.

Глава 39

Ерик също погледна страницата, която чакаше да бъде оцветена. После погледна Серена и смръщи вежди. Тя беше бледа, напрегната и го гледаше или с презрение, или с гняв, но което и от двете да беше, то я караше да стиска плътно устни. А може би изпитваше и двете чувства.

Можеше просто да се чуди какво ли се върти из ума й, но по-младите му сестри го бяха научили, че един мъж има толкова шансове да разбере една жена, колкото и да забременее. Можеше да се опита да не обръща внимание на настроението й, но сестрите му му бяха показали, че този подход също е погрешен.

За нещастие, те не бяха успели да го научат на финес.

— Какво сгреших този път?

Без да каже дума, Серена посочи старите и новите страници. Краищата на шала й потрепнаха — като че ли в опит да проследят движенията на пръстите й.

Той проследи грациозната дъга, описана от ръката й.

— Е, и какво като в стаята цари бъркотия? Не съм очаквал да дойдат на инспекция.

Тя му хвърли поглед, който му казваше да върви по дяволите.

— Хайде, Серена. Изплюй камъчето. Като гледам как си стиснала устни, не може да е нещо хубаво.

— Ти си фалшификатор.

Чистият и горещ гняв, който изду вените му, като чу презрението в гласа й, изненада Ерик. Друга изненада беше, че успя да сдържи нрава си. Едва обаче.

— Краставите магарета се надушват през девет баира — процеди той през зъби.

— Аз никога не съм продавала произведенията си като антики.

— Но се обзалагам, че познаваш техниките на древните тъкачки.

— Разбира се. Научих се да тъка на стар стан като…

Той я надвика.

— Обзалагам се също, че знаеш точно от кои растения какви бои са се получавали в древността и разликата между овчата и козята вълна и…

— Всяка тъкачка, която иска да е добра, познава…

— … знаеш как гоблените се различават от платната, които се окачат на стените, както и техниката на тъкачките в различните култури и в различните векове.

Тя постави юмруци на хълбоци и го погледна — красивия и арогантен кучи син, застанал толкова спокойно насред всичките си фалшификати.

— Да — каза тя сковано. — Знам доста за историята и традициите на различните видове тъкачно изкуство в културите от каменния век до съвременното изкуство да се тъкат кимона. И какво от това?

— Това, че ако „Реъритис“ поискат да определят цената и вероятната автентичност на някоя материя, можеш да им дадеш такава, която се базира на твоите знания и опит.

— Не разбирам какво целиш?

— Нима? — Сега гласът му беше тих, но режещ. — Ако искаш да знаеш как е изработено нещо от метал, отиваш при човек, който кове метал и с това си изкарва прехраната, и го питаш. Ако искаш да знаеш дали техниката на тъкане отговаря на периода, от който уж датира, питаш специалист по текстила и тъкането. А ако искаш нещо да бъде оценено, отиваш при човек, който знае как това нещо е било направено, кога е било направено и от какво е било направено.

— Има разлика между експерт и фалшификатор!

Усмивката му беше груба като тона му.

— Знам. Просто не помислих, че и ти знаеш. Аз съм експерт по оцветени ръкописи, особено на келтски такива. И ставам все по-добър специалист, като се упражнявам. Пиша така, както са писали древните монаси. Изработвам ръкописите ръчно. И в процеса на усвояване и учене аз се научих да правя реплика на някой ръкопис. После научих, че имам дарба за това. Много обичам да го правя. — Той се усмихна невесело. — Изопачена скромност. Аз съм дяволски добър. И винаги, винаги включвам някакъв анахронизъм в работата си, така че този, който гледа внимателно, да открие, че е съвременна.

Тя искаше да му повярва. Толкова много искаше, че се страхуваше да не го направи. Без да осъзнава, стискаше силно шала си и забиваше нокти в дланите си. Почувства неудобството от това сякаш някъде отдалеч и за кратко. Шалът като че ли стана по-дебел, сякаш странно се сгъсти под ръцете й и започна да стърже по ноктите й.

— А сега — каза той тихо, — кажи ми защо трябва да имам доверие на борещ се за хляба си човек на изкуството, чиято баба е била жестоко убита и чието убийство така и не било разкрито, човек на изкуството, който в резултат на това убийство наследява няколко страници от оцветен ръкопис, които струват…

— Нима ме обвиняваш в… — прекъсна го рязко тя.

— Тихо. Мълчи! — изръмжа й той. — Сега е мой ред да отправям обвинения и твой ред да слушаш. Защо да не вярвам, че ти си убила баба си? Защо да ти вярвам, че не знаеш, че твоите страници са фалшификат? Защо въобще да ти вярвам за нещо, след като си отказала един милион долара за същите тези подозрителни страници? Каква игра играеш, Серена Чартърс? Какво всъщност искаш?

— Да те блъскам. Докато ушите ти запищят от болка.

Той почти се усмихна.

— Какъв е вторият ти избор?

— Да ти крещя.

— Това вече го направи. Следващото?

Тя потри длани в лицето си — като че ли правеше опит да се събуди. Той нямаше повече причини да й вярва, отколкото тя — на него. И двамата го знаеха. Тя нямаше как да докаже, че не е убила баба си. А той нямаше как да докаже, че не е продавал своите копия като оригинали.

— Каква каша! — каза тя с горчивина. — Ако не ми вярваш, защо ме доведе тук? Можех да се промъкна и да те убия в съня ти.

Този път той не се усмихна.

— Щеше да бъде интересно, ако се беше опитала.

Тя вдигна рязко глава. Видя весели пламъчета и още нещо, друго, в очите му. Нещо по-горещо.

— Ти не вярваш, че съм убила баба си, нали?

— Не.

— Защо? — запита го тя грубо.

— Нарича се доверие. Може би трябва да се опиташ да разбереш какво е.

— Никога не съм се учила на доверие. Баба… — Серена сви рамене и нещастно прокара пръст по шала си. — Баба нямаше доверие в хората. И аз мислех, че така е с всички. Тя беше винаги нащрек, никога не очакваше нещо друго, освен лоши новини, и ми казваше никога да не давам на хората нещо, ако това не е необходимо, защото нещата в света не са излишни.

Ерик се запита как ли щяха да гледат на света сестрите му, ако бяха останали сирачета на шест години и ако човекът, който ги отглеждаше, беше мълчалив и суров, а не пълен с любов, винаги готов на прегръдка. Ерик далеч не беше идеалният родител, но поне научил сестрите си да не гледат на света като на враг, който само дебне възможност да ги изяде живи. Всъщност имаше моменти, когато се страхуваше, че те са прекалено открити и прекалено самоуверени.

— Ти ми се довери вече веднъж — каза той накрая. — И заболя ли те от това?

— Баба специално ме предупреди за фалшифицирането. А ти имаш всички квалификации да бъдеш фалшификатор.

— Освен една. Не съм.

Тя прехапа устни.

— Ще повярваш ли на „Реъритис Ънлимитид“, че казват истината? — запита той.

Тя наклони глава на една страна и се замисли.

— Мисля, че да. Репутацията е всичко, което имат, нали?

— Всички само това имат.

Тя придоби озадачен вид.

— Съжалявам. Не исках да те обидя. Просто…

— Прояви предпазливост.

Тя кимна.

— Твоята предпазливост граничи с параноя — добави той.

— Не. Ако бях параноичка, никога нямаше да дойда тук с теб, независимо колко бързо си съблазнил котарака ми.

Устните му се извиха нагоре, когато хвърли поглед на въпросния котарак, който все още спеше върху сакото му.

— Любовта ни е взаимна. Така се получава най-доброто съблазняване.

Тя прояви достатъчно предпазливост да остави забележката да се плъзне покрай ушите й без коментар. Още няколко секунди Ерик гледа гладката черна козина, свила се на топка върху сакото му, но Серена не каза нищо. Той се чудеше дали, ако сега й каже всичко на един дъх, тя ще се уплаши и ще избяга. А после помисли за страниците, за домашно приготвената бомба и за Лошия Били, който чакаше отвън, на улицата.

По дяволите!

— Седни, Серена — каза той, като се изправи и й подаде стола. Той беше предназначен за чертожната маса и не беше особено удобен, но беше единственото нещо, на което можеше да се седне, освен на пода.

Тя понечи да попита защо трябва да седне, спомни си неговите забележки за доверието и параноята и седна, доста предвзето, на странния стол. Тъй като краката й бяха необичайно дълги за ръста й, те стигаха пода, на какъвто и стол да седнеше. Но не и на този. Наложи се да ги подпре на напречната летва и заприлича на дете, кацнало върху стола на баща си.

— Работя върху тези страници за „Реъритис Ънлимитид“ — каза Ерик.

— И аз така си помислих.

— А „Реъритис“ работят за определен клиент.

— Питах се кой ли е той.

— Къщата „Уорик“.

Серена застина.

— Какво искат те?

— Какво ти каза Уорик, когато се срещнахте? — запита Ерик.

— Погледна страниците, стана червен като домат и направи няколко опита да ги купи. Аз не исках да ги продавам. А той не ми повярва.

— Колко предложи?

— Не изчаках последното му предложение.

— Защо?

— Бях тръгнала вече към вратата.

— Бързала си толкова много, че не си изчакала да чуеш колко струват страниците?

— Не ми хареса отношението му.

— В какъв смисъл?

На устата й беше да му каже, че не е негова работа. После си наложи, че трябва да надрасне желанието си да отблъсква хората. В противен случай, можеше да се окаже сама в света като баба си. Сама в горяща къща.

— Норман Уорик се държеше така, сякаш аз съм кучешко лайно — каза тя сковано. — Искаше да знае защо съм чакала цяла година, за да се свържа с него. Нарече ме „умно младо момиче“, което иска да подхване работата оттам, откъдето я е оставила баба му.

Ерик смръщи вежди.

— Някаква представа какво е искал да каже с това?

— Ни най-малка. Нищо хубаво, това е сигурно. По мое мнение, вече не е с всичкия си. Взех си страниците и си тръгнах, докато той все още крещеше предложенията си след мен. Тогава беше станал вече пурпурночервен. Признавам си, надявах се, че ще получи удар. Човек би си помислил, че се опитвам да го ограбя. Така ли стават нещата в този бизнес? Хората си крещят един на друг, докато някой се откаже?

— Само ако се познават наистина добре.

— Аз не го познавам. И не искам да го познавам. Няма да приема такова отношение от никого.

В очите й блестеше гняв, но имаше също и мъка. Сблъсъкът я беше наскърбил, не й беше харесало усещането да се отнасят с нея като с екскремент. Някои хора просто биха подминали епизода като несъществен в живота им. Тя не беше успяла. Първо я беше заболяло, после беше почувствала объркване и накрая беше дошъл гневът.

Ерик пъхна ръце дълбоко в джобовете си. Трябваше да направи или това, или нежно да отстрани кичурите коса, паднали върху лицето й, а после да проследи извивката на бузата й, и накрая да целуне нежните й устни.

Той извърна рязко глава и погледна стената със снимките. Нищо от случилото се не улесняваше работата му. Напротив, като че ли всичко се беше съюзило срещу него. Май беше невъзможно да спечели напълно доверието й.

Така че, полумерките и заобиколните начини да вървят по дяволите. Нямаше търпение да чака и да изрича полуистини. Точно затова работеше за отдела на Дейна в „Реъритис“. Изискванията на работата под прикритие го изнервяха. Той беше прекалено директен. Първото, което винаги му идваше наум, беше да изложи проблема, да намери решението и после да продължи да си живее живота.

Обърна се рязко към Серена.

— Моята работа за „Реъритис“ е малко сложна. Първо, трябва да дам на „Реъритис“ моето професионално мнение за твоите страници. Второ, трябва да се опитам да ги купя от теб за Къщата „Уорик“.

И после зачака да види какво ще се случи.

Глава 40

Очите на Серена станаха кръгли, а устните й се свиха в стегната линия.

— Не ги продавам.

Ерик оцени правилно вирнатата й брадичка, която сякаш му казваше да върви по дяволите.

— А можеш ли да си позволиш това?

— Справяла съм се и досега без много пари.

— И то съвсем сама.

— Да. — Не успя да скрие задоволството си.

— Ами ако Уорик ти предложи един милион долара?

— Той вече го направи.

Ерик подсвирна тихичко. Беше прекалено много за фалшификати.

— И ти си му отказала?

— Да.

— Защо?

— Защото в думите му нямаше смисъл. Каза, че иска „и останалото на същата цена“. А аз нямам нищо друго. Страниците, които ти видя, са единствените, които баба ми остави. Може би те са били въобще всичко, което тя е имала. Не знам. И дори не знам как да разбера. — Серена улови краищата на шала и разтри слепоочията си. Движението като че ли я успокои. Започваше да изпитва главоболие, което караше хапчетата да изглеждат примамливи. — Както и да е, никаква сума пари не би могла да ме изкуши, независимо какъв брой страници ще открия или няма да открия. Не мога да го обясня, но няма да продам нито една. Просто не мога. Те ми принадлежат по начин, който не мога да опиша. Ще бъде все едно да продам самата себе си.

— Знам.

— Нима? — запита тя уморено и отново потри буза в мекия шал. Тонът й обаче подсказваше, че никак не е убедена в това.

— Аз изпитвам същата необяснима привързаност към „Книгата на Мъдростта“ — каза той. — Но знам, че никога няма да имам пари да надвия Уорик, така че трябва да устоя на ужасното мъчение да гледам как нещо, което е част от мен, бива продадено на пазара. Единственото, за което мога да те помоля, е да ми позволиш да направя копия на страниците, преди те завинаги да излязат от живота ми.

Серена спусна ръце покрай тялото си и погледна Ерик, наистина го погледна, за първи път, откакто беше видяла работите му и беше решила, че е фалшификатор. Очите му бяха прями, ясни и с цвета на добре отлежало уиски. Косата му имаше същия златист нюанс. Миглите и веждите му бяха бронзови, както и наболата по брадичката и по скулите му брада. Устата му беше свита: от гняв, от нетърпение или от двете. Около него видимо кипеше енергия.

Беше го виждала такъв и преди, много, много отдавна.

И сега, като тогава, очите му я приковаха. Първичният огън в тях, интелигентността и силата. Дори когато молеше за услуга, по никакъв начин не можеше да се каже, че проявява слабост. Както когато мистър Пики молеше да му даде нещо за обяд, Ерик беше по-скоро изискващ, отколкото молещ, макар че нито котаракът, нито мъжът виждаха нещата по този начин.

— Ти се усмихваш — каза Ерик.

— Напомняш ми за… — Реши се в последния момент. — Котаракът ми.

Той погледна към купчинката черна козина на пода.

— Как така?

— Не би искал да знаеш.

— Със сигурност искам.

— И двамата сте арогантни.

Ерик премигна.

— Арогантен? Аз съм този, който непрекъснато се моли, лейди.

Усмивката й стана по-широка.

— Наистина си вярваш, нали?

— Да.

Дланите я сърбяха да погали цялото му тяло — като че ли той наистина беше неин и можеше да го гали и да си играе с него. Радостите на наново придобитата девственост избледняваха, когато той беше край нея. Той я караше да се пита какво ли щеше да бъде да прави любов с него, дали любенето с него нямаше да е уникално, дали най-после щеше да бъде задоволена чак до дъното на душата си. Затвори очи за миг и изпусна лека и трепетна въздишка. Шалът отново помръдна като жив, раздвижен от дъха й.

— Ти си като котарак — каза тя. — Арогантността ти е така присъща, толкова е нормална за теб, че ти въобще не я смяташ за такава. Ти просто се извисяваш над мен и ми искаш нещо, което лесно би могъл да вземеш със сила.

— Никога не бих го направил.

— Знам — каза тя простичко. — И точно затова ти ги давам.

Той гледаше устните й. Котаракът, спотаен у него, искаше да ги оближе — не един и два пъти.

— Имаш ли фотоапарат тук? — запита тя.

Той кимна, без да откъсва очи от устните й.

— Направи толкова снимки на страниците, колкото искаш — каза тя.

— Добре.

Тя наклони глава, изненадана от липсата му на интерес.

— Ерик?

— Той излезе за малко. Аз съм неговият зъл брат близнак. Онзи, който има мозък на котарак.

Тя премигна. Той се наведе към нея.

— Котарак, който много сериозно мисли за малко облизване.

Тя ахна от изненада.

— Какво?

— Това.

Върхът на езика му проследи очертанията на устните й по гладката вътрешна повърхност, изкушаваше я, докато тя повдигна ръце и ги постави на врата му.

Отначало той реши, че тя отблъсква целувката му. После върхът на езика й докосна неговия, погали го. В пълната тишина, нарушавана само от все по-бързото им поемане и изпускане на въздух, те се целуваха и откриха, че това е толкова познато, колкото и ново за тях, напълно неочаквано и толкова неизбежно, както вливането на реката в морето.

Не можеха да се наситят един на друг, не можеха да разменят достатъчно ласки, не можеха да се притиснат достатъчно силно. Ръцете му я повдигнаха от стола и я притиснаха в прегръдка, която съединяваше телата им от устите до глезените.

Тя едва ли забеляза промяната на положението на тялото си. Беше изцяло погълната от това да го целуне по-пълно, да забие пръсти в гъвкавите мускули на гърба му и да чувства твърдината на ерекцията му, притисната в корема й. Когато помръдна леко хълбоци към него, той издаде гърлен звук и я притисна толкова плътно към себе си, че дори пръстите на краката й не стигаха до пода. Бавно, бавно, той отговори на движенията на хълбоците й, а твърдият му член обещаваше наслади.

Накъсаният стон, който излезе от устата му, издаваше жажда за ласки и глад за тялото й. Светът сякаш изчезна. Едва се сдържа да не смъкне дънките й и да я обладае така, както бяха прави и притиснати, да влезе право в нея, дълбоко. Като се пребори със силното си желание, той откъсна устни от нейните само дотолкова, колкото да прошепне:

— Последна възможност да кажеш „не“.

Тя разтърси глава, все едно че излиза от водата.

— Какво?

Той видя желанието във виолетовите й очи, силната розовина на устните й и влажната и примамлива вътрешност на устата й, която сега имаше вкус на гора и мъгла и на нещо горещо, не съвсем сладко, но невероятно. Той наведе глава и захапа долната й устна с едва сдържана страст, после я засмука жадно.

— Желаем се един друг. Силно. Отчаяно. Ще направим ли нещо по въпроса?

Реалността се върна и сякаш я удари. Серена потрепери в резултат на смесицата от изненада и страст, връхлетяла я сякаш от нищото.

— О! Мили Боже! — Изпусна силно въздух. — Съжалявам. Това… Това не е типично за мен. Не знам как се случи.

— Това „не“ ли е?

Тя захапа вътрешността на долната си устна. Тялото й кипеше, гореше, а тя дори не беше усетила горещината, която я изгаряше. Беше сигурна, че такова нещо не може да се случи само след една обикновена целувка.

— По-добре да бъде „не“.

— Защо?

— Има ли значение? — запита тя, объркана.

— Да.

— Не вземам противозачатъчни и не нося презервативи в джоба на дънките си — каза тя грубо. — Доби ли представа?

— Да. Но ако не беше така?

Тя облиза несъзнателно устни и се запита какво ли би било, ако имаше един или три презерватива в джоба си.

— Щяхме да се окажем в хоризонтално положение. Или във вертикално. Или в каквото и да е. Тази целувка не може да се сравни с нищо друго в живота ми, с нищо, което ми е познато, и същевременно е всичко, което съм искала.

Ерик издиша през стиснати зъби.

— По дяволите, никога не съм имал жена, която да ме възбуди толкова силно за толкова кратко време. Бих могъл да свърша само докато те слушам.

— Нямаш ли презервативи в джоба си?

Той поклати глава. Тя въздъхна.

— Колко неприятно, че това е общото между нас. — После се усмихна накриво. — Помня обаче достатъчно от времето, когато излизах с момчета, и мисля, че можем да го направим безопасно… — Гласът й заглъхна, когато осъзна, че е загубила контрол над себе си. И то само след една целувка. — Не знам как да ти го съобщя, без да увелича мъжката ти арогантност, но нито един мъж досега не ме е възбуждал само с целувка.

Усмивката му стана особено широка. Той улови краищата на шала й, погали ги с устни и я дръпна по-плътно към себе си.

— Хайде, ела, ще бъда толкова нежен, че дори няма да разбереш какво ти се е случило.

— Ерик?

— Имам презервативи в спалнята. Мисля, че ще успеем.

Едва бяха минали през вратата на спалнята и добрите им намерения влязоха в противоречие със страстта, която се беше разгоряла в тях толкова неочаквано. Серена се препъна от бързане и се хвана за него здраво като удавник за сламка.

— Ерик, може ли…?

— Да — прекъсна я той.

— Но ти не знаеш за какво щях да те помоля.

— Не ме интересува дотогава, докато ми позволяваш…

Не довърши. Не можа. Устата й покри неговата, ръцете й обвиха врата му, а краката й се стегнаха около кръста му. Смехът заседна в гърлото му, целувката им беше страстна и дълбока, каквато и двамата искаха да бъде. Дланите му обхванаха бедрата й и я дръпнаха още по-близо до тялото му. Ако можеше, тя щеше да влезе под кожата му.

С чувство за триумф, каквото никога не беше изпитвал, Ерик отиде до леглото така, както Серена беше обвита около него. Остави я нежно върху завивката, но тя не го пусна. Той едва стоеше на крака. Виеше му се свят от бързата циркулация на кръвта. С едната ръка отвори чекмеджето на нощното шкафче и потърси презервативите, а с другата освободи пениса си. Ръцете повече му пречеха, отколкото му помагаха. Но нейните пръсти бяха сръчни и топли и той ги усещаше добре дори през кондома.

С няколко бързи движения я освободи от дънките и от бельото й. Не се погрижи за своето обаче и двамата бяха толкова нетърпеливи, че не се интересуваха от подробностите. Изправен до леглото, между бедрата й, едва успя да запази контрол дотолкова, че да провери дали тя е готова, с жадните си за ласки, нежни пръсти. Горещината и пулсациите, с които тя му отговори, накара и двамата да пламнат още повече. Той нададе стон и дръпна краката й отново около кръста си. Тя се повдигна към него, едновременно предавайки се на неговата нужда и изискваща да я изпълни цялата.

Миглите й трепнаха като пеперудени криле, когато той влезе дълбоко в нея с мощен тласък. Полуспуснала тежки клепачи, тя гледаше пламъка, който излизаше от присвитите му очи, стегнатото му изражение, а с петите си чувстваше сдържаната сила на хълбоците му. Опита се да се усмихне, опита се да каже името му, опита се просто да диша, но всичко се оказа невъзможно. Тялото й вече не й принадлежеше. Принадлежеше на нещо непознато, невероятно, много настоятелно.

С инстинктивно движение, тя свали шала си, уви го около врата си и притегли Ерик плътно към себе си. Целувката, с която той я дари, беше огнена. Рязко и неочаквано, тя потръпна от екстаз, силен и невероятен като самата страст, която го беше предизвикала.

Той почувства първите й спазми и се отказа от всякакъв самоконтрол. Просто направи поредния силен тласък и изригна със сила, която го остави празен и тръпнещ, едва подпиращ се на силните си ръце над нея. Като дишаше тежко и с усилие, едва се удържа да не влезе отново в нея веднага, а после още веднъж и още веднъж, за да я види пак тръпнеща под него, да разгори в нея истински огън.

Като в мъгла, осъзна, че се движи отново — бавно и дълбоко, после бързо, дълго и че тя му отговаря в същия древен и чувствен ритъм, че се повдига към него, че се стяга и го прегръща, водена от силна нужда, че е сладка, хлъзгава и гъвкава, че е тръпнеща и дива, пулсираща, отдаваща се. Такъв беше и той: след нея, с нея, втурнал се през глава към огненото забвение, като че ли бяха минали поне хиляда години, а не само няколко секунди, откакто бяха пили за последен път от кладенеца на споделената си сексуалност.

Най-после, с дрезгав шепот, който беше нейното име, той се отпусна на леглото и я дръпна върху себе си като одеяло. Тя прилепна плътно към него, като че ли беше направена от течност, напълно изтощена, тръпнеща от последните вълни на удоволствието, които я връхлитаха неочаквано на моменти. Той хвана завивката с едната си ръка и се завъртя, като зави топло и двамата.

Бяха все още прегърнати и добре завити, когато се събудиха, облени от лунната светлина. Съблякоха и последните си дрехи. Оставиха само шала, който увеличаваше и нейното, и неговото удоволствие. Той прошепна нещо неясно и отново я притисна към себе си. Като се сгуши до грапавата му от наболата брада буза, тя потръпна от удоволствие, когато шалът докосна зърната на гърдите й, и се наслади на близостта на тялото му, след което отново му направи място между бедрата си. Той я целуна нежно по рамото. Не говореха, защото нямаше какво да си кажат, нямаше думи, с които да обяснят и дори да опишат спокойствието и озадачаващото чувство, че така трябва да бъде, когато бяха заедно.

После отново се потърсиха един друг. Нуждата им беше толкова силна, че изпитваха болка, и отново потънаха един в друг, като даваха и вземаха с еднакво удоволствие. Този път го направиха бавно. Този път се насладиха напълно един на друг.

Този път цветните сенки на спомените се съединиха и заплуваха заедно, с което удовлетвориха хилядолетния глад за любов.

Глава 41

Когато умът на Ерик най-после се върна, Серена спеше дълбоко — точно както искаше той. С тих стон седна достатъчно далеч, та да може да погледне в лаптопа си. Въпреки че екранът беше замъглен, не беше съвсем тъмен, което означаваше, че го очаква съобщение от „Реъритис Ънлимитид“. Беше важно съобщение, но не от първостепенна важност, защото компютърът мълчеше.

Без да пали осветлението, за да не тревожи онзи, който беше поел следенето им през нощта, Ерик погали края на шала, прилепнал за бузата му, целуна нежно плата и го подпъхна под врата на спящата Серена. Затвори тихо компютъра, изключи го от контакта и го занесе в третата спалня. Там, между двете еднакви легла, беше включена слабата нощна лампа. Беше останала така след гостуването на племенника му, който все още се страхуваше да спи на тъмно.

Веднага щом включи компютъра, на екрана се появи кодът на връзката. Активира го и откри, че се намира във файла, оставен за него от „Реъритис“. Провери произхода на своите собствени страници от „Книгата на Мъдростта“, както и на страниците, които беше преглеждал в миналото и които всички бяха дошли при него от различни източници. Едно натискане на бутона на мишката представи информацията в систематичен ред — от годината на последното придобиване в обратен ред. Две от страниците бяха проследени чак до 1939. Някои бяха проследени до четирийсетте. Прекалено много от тях обаче не можеха да бъдат проследени, защото бяха останали при дилъри, банкрутирали през шейсетте и продали стоката си на борсовия пазар.

Три от страниците — същите онези, за разглеждането на които години наред се беше опитвал да получи разрешение — бяха притежание на водача на сектата Ново време от Седона, Аризона. Преди шест години, когато Ерик се беше свързал с главния монах, гуруто, спасителя на души или както там се наричаше водачът в момента, и запита за произхода на страниците, той му отговори с напълно безизразно лице, че са дошли при него директно от Бога, така че въпроси относно мястото, откъдето ги е купил, и цената, която е платил, са абсолютно безсмислени, че тези свещени предмети са истинско чудо, а не нещо, произведено от човека и предназначено да бъде купувано и продавано.

Макар Ерик да се беше опитвал всяка година след това, гуруто не беше променил историята си.

Ерик потърси още информация и научи, че повече няма да има възможност да говори с гуруто. Той беше загинал преди около година в предизвикания от самия него пожар в главното светилище. След като огънят бил потушен, мястото било истински хаос — свещените златни предмети представлявали жълти локвички, а чудодейните страници били купчинка пепел. Останали без водач, членовете на сектата се бяха пръснали по света в търсене на нови източници на мъдрост, спокойствие и вечен живот.

Нещо гризеше Ерик отвътре. Чувстваше студенина в стомаха. Повтаряше си, че хора умират непрекъснато, че прекалено много от тях загиват при пожари и че някои от тях са притежавали нещо ценно.

Продължаваше да си го повтаря, но въпреки това стигаше до заключението, което предизвикваше студенината в стомаха му.

Смръщи вежди и се съсредоточи върху екрана, който премести с една страница надолу. Страница номер шест, която също беше една от онези, които никога не му разрешиха да разгледа, беше направила пълен кръг. Млада ентусиастка, на име Реджина Джоунс, беше купила палимпсеста преди повече от петдесет години. Оттогава той минавал от ръка на ръка, продаван и препродаван, и после пак отново. Тъй като миниатюрите, които придружавали текста, били скучни, ръкописът бил непрекъснато „редактиран“, когато нечия колекция станела прекалено амбициозна. Такъв тип страници често се връщаха в първата аукционна къща, за да бъдат продадени отново. Понастоящем, страницата беше отново притежание на мисис Джоунс, която най-вероятно я беше купила от сантименталност.

— Алилуя! — въздъхна той. — А дали сега, мисис Джоунс, вие все още имате своето магазинче в Чикаго, или сте се преместили на по-топло място?

Натисна бутона на мишката върху опцията ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ. Мисис Реджина Джоунс наистина се беше преместила на по-топло място преди шестнайсет години — във Флорида. Миналата година беше починала там, в магазина си. Следователите от застрахователната компания „Арсън“ бяха решили, че палежът бил умишлен, с цел да се вземе застраховката, но нещата се объркали. Търговската сграда, в която се помещавал складът й, губела пари и някой я подпалил заради застраховката, а мисис Джоунс имала изключителното нещастие да прави инвентаризация в този късен нощен час.

Ерик осъзна, че стиска силно зъби, а раменете му са се схванали от напрежение. Нямаше смисъл да се пита защо е така. Повтаряше се един доста грозен модел, който той не можеше да игнорира повече — хората, притежаващи страници от „Книгата на Мъдростта“, имаха лош късмет и особено през последните години. Трима души бяха загинали при пожар: Елис Уивър, гуруто и мисис Джоунс.

Можеше да бъде просто съвпадение.

Колкото змиите можеха да четат Шекспир.

Натисна бутона на ОПЦИИ и подреди в нов ред данните — според имената, които се споменаваха най-често. Не беше изненадващо, че Къщата „Уорик“, „Сотби“ и „Кристи“ бяха начело. Изненадващо беше, че Д. Дж. Рубин се споменаваше също почти толкова често. А едва през последните десет години и други дилъри се споменаваха достатъчно често, че да заслужат втори поглед.

Направи списък от три имена и го изпрати обратно в „Реъритис“ с молба да уредят интервюта. После се върна на файла за Рубин и зачете бързо. Д. Дж. Рубин беше специалист в областта на сделките и обикновено плащаше в брой на другите дилъри, когато купуваше стоката им. Не много пари в брой, но купуваше предимно от разорени дилъри и с радост вземаше, каквото можеше да докопа. Д. Дж. Рубин не беше купувал нищо от дълго, дълго време. Беше починал през 1938 от инфаркт. Стоката му била разграбена от други дилъри, включително Къщата „Уорик“, която в онези дни нямала възможност да подбира клиентите си, защото още не била завоювала положение. Всъщност Къщата „Уорик“, като много семейни бизнес сдружения беше почти разорена по време на Голямата Депресия. Но Норман Уорик беше успял да я съживи с умението си да ръководи и с окото си на познавач, непогрешим в избора си на ценни предмети.

Ерик се усмихна мрачно. Това обясняваше отвращението на Уорик от фалшификатите — цялата му репутация почиваше на способността му да открива истинските антики. Това означаваше, че предстои истинска професионална битка, за да се докаже валидността на страниците на Серена. Колкото повече ги гледаше, толкова по-сигурен беше Ерик, че са оригинални.

Може би старецът все пак оглупяваше малко по малко. Ако беше така, Къщата „Уорик“ имаше проблем. На Гарисън и Клиъри щеше да се наложи да освободят стареца от отговорностите му, преди да е опетнил репутацията на Къщата с поредица глупави решения.

Точно сега обаче Уорик беше последната грижа на Ерик. Като работеше бързо, без при това да пропуска нищо, той отново прегледа данните, подреди ги за втори път, а после и за трети, като всеки път използваше различен критерий. Нищо от онова, което видя, не промени вече създалото се у него впечатление за нещата.

Шейн Танънхил се беше оказал прав. Нещо грозно витаеше около страниците от „Книгата на Мъдростта“. За миг, Ерик остана неподвижен. В ума му се въртяха различни сценарии. Независимо по какъв начин подхождаше към проблема, свързващ него, Серена, неизвестния убиец, или убийците, и „Книгата на Мъдростта“, стигаше все до едно и също заключение.

Нямаше да изпусне Серена от очи нито за миг. Точка.

Извади телефона от колана си и набра номера на Лапстрейк. Той му отговори още на първото позвъняване.

— Какво има, Ерик?

— Искам да проверя кой ни следи в момента. Лошия Били ли е?

— Да. Смениха се преди около час. Сигурно е истински ад да разполагаш само с двама души. Осем часа дежурство, осем свободни часа, и пак така, и пак така — докато всичко приключи. Мога да се обзаложа, че вече им е писнало да пикаят в туби и буркани.

— А, лъскавият живот на частния детектив.

По-надолу в улицата, Лапстрейк изсумтя, протегна се и направи няколко крачки в просторната каравана, която „Реъритис“ използваха в такива случаи. Особено тази каравана беше реклама сама на себе си — достатъчно удобна и немного скъпа. Лапстрейк погледна през специалната дупка в задната врата.

— Осветлението ти не е включено. Да не би да пълзиш в тъмното?

— Само няколко минути. После ще видиш много светлини.

— Какво ще бъде този път? Китайската Нова година ли? — запита язвително Лапстрейк.

— Не съвсем. Ще заведа Серена да види изгрева от върха на хълма.

Лапстрейк нададе стон.

— Какви сме късметлии! На какво разстояние искаш да бъда аз?

— Няма нужда и ти да се катериш. Искам само да ми кажеш, ако имам повече от една опашка. Ако имам, отстрани ги безшумно, но се погрижи Лошия Били да остане с нас.

— Безшумно, ха? И колко време имам?

— Половин час, ако имаш късмет. Двайсет минути, ако нямаш. Обади ми се, ако срещнеш проблеми.

— Сигурно — отговори Лапстрейк и преустанови връзката. Имаше много работа, а малко време, за да я свърши.

Като се върна в притъмнялата къща, Ерик натисна бутон номер седем на телефона си с палец. Незабавно вторият по частност номер на Нийл беше избран автоматично.

— По-добре да имаш причина, приятел — беше киселият поздрав на Нийл.

— Някой изгаря хората, които притежават страници от „Книгата на Мъдростта“.

Нийл измърмори нещо под нос. Ерик не разпозна езика и не помоли да му го преведат.

— В кратка форма — бяха следващите думи на Нийл.

— Точно така ти предадох нещата.

— Дай ми повече информация.

— Само през последната година са загинали трима души, които са притежавали страници от „Книгата на Мъдростта“. Бабата на Серена в Южна Калифорния, гуру от Седона в Северна Аризона и мисис Реджина Джоунс във Флорида. И тримата са загинали при пожар. Първият случай бил сметнат за случаен акт на насилие, вторият — за самоубийство, а третият — за объркал се опит да се получи застраховка.

— Боже! — каза Нийл. — Нещо друго?

— Произходът на нито една от страниците не е проследен по-назад от 1939. Или ако не е така, още не сме го узнали. Търсенето на информация отпреди шейсетте става наистина бавно, защото по-голямата част от нея е записана само на микрофилми.

Нийл отново изсумтя.

— Това е проблем на Дейна. Искам ти и Серена да се настаните в охраняваните помещения на „Реъритис“. Самолетът ще ви чака на летището в Палм Спрингс след два часа.

— Ще чака, добре. Серена и аз ще отидем в планината за една разходка и малко катерене, преди да се правим на примамка.

Нийл се втренчи в телефона, като да не вярваше на ушите си.

— Я повтори!

— Ще отидем да се катерим.

— Няма да стане! Давам ви директни заповеди да…

— Дейна е моят шеф — сряза го Ерик. — И тя ми даде поръчката.

— Човече, ще ти поднеса главата ти на тепсия, ако се провалиш.

— Чудесно.

Ерик каза само това. Не искаше вторият му шеф да знае, че ако се провали, сигурно ще е мъртъв. Не че тази възможност тревожеше особено Ерик. Веднъж щом оставеше цивилизацията зад гърба си, той имаше най-старата ценност на света — земята.

— Ще събудя Дейна — каза Нийл безизразно.

— Остави я да спи. Онова, което тя ще каже, няма да промени нищо. Аз ще си поговоря с Лошия Били, и то на място, където ще бъде принуден да ме изслуша. Серена ще дойде с мен. Няма да я изпусна от очи, докато това не приключи. Не подлежи на обсъждане.

— Готов ли си да скъсаш договора си заради това? — запита Нийл.

— Смятай, че е станал на проклети конфети. Можеш да дадеш работата на някой друг, но не разчитай на съдействието на Серена. Тя ми има доверие като на стар приятел. Като на много стар и верен приятел.

Не можеше да понесе мисълта обаче за колко стар приятел става въпрос.

— В това има нещо повече от ръкописа, нали? — каза Нийл накрая.

— Да. Само ми се иска да знаех какво.

— Открий, човече. Самолетът ще ви чака, когато слезете от планината, след като сте се насладили на изгрева. И остави телефона си включен на излъчване, за да знаят къде да намерят тялото.

— Това означава ли, че не съм уволнен?

— Ако не умреш, преди да съм имал възможност аз да те убия.

Нийл прекъсна връзката, преди Ерик да е успял да каже нещо. Ерик изруга и погледна часовника си. Имаше много малко време, преди да започне лова на диви гъски. Но щеше да бъде достатъчно, за да прегледа страниците на Серена на компютъра и да ги изпрати на „Реъритис“. А докато правеше това, щеше да има възможност да разгледа по-отблизо знаците в полетата. Нещо в тях го интригуваше. Усещаше съществуването на повтарящ се модел, който не разбираше — модел, който минаваше отвъд естественото развитие на артистичния талант. Поне такива спомени имаше Ерик. Само че кой от двамата Ерик си спомняше, не искаше да знае със сигурност.

Глава 42

Палм Спрингс

Събота, преди изгрев

Серена не можеше повече да игнорира шумовете, които стигаха до слуха й сякаш някъде отдалеч. Премигна сънливо и се опита да си спомни къде се намира. А когато това стана, тя се изправи рязко до седнало положение. Мистър Пики протегна лапи, показа ноктите си и се вкопчи в одеялото и топлото тяло под него.

— Ерик? — извика тя, трепна и започна да придумва котарака да прибере ноктите си. — Къде си?

— Е, слава Богу! — отговори й Ерик от вратата на банята. — Тя е жива, все пак. — Приближи се до леглото и я загледа с очи, които блестяха като златни монети. — Бях започнал да се чудя дали не съм убил четвъртия път. Дали не беше петият?

Току-що беше взел душ и се беше избръснал, носеше дънки, фланелена риза и леко сако. Само като го погледна, в сърцето й нахлуха спомени и нова нужда от близостта му.

— Искаш ли да опитаме отново? — запита тя, преди да е имала време да размисли.

— По дяволите, да.

Тя чакаше. Той не направи нищо, а продължи да я гледа като мъж, който в момента си спомня какъв прекрасен е нейният вкус.

— За нещастие — каза той, — ще имаш нужда от силите си за нещо друго.

— А ти? Ти от какво имаш нужда?

— Ти прекрасно знаеш от какво имам нужда, но засега ще се спра на планинарските си ботуши.

— Планинарски ботуши — прошепна тя под носа си и за първи път забеляза, че той е обул чорапи, но не и обувки. — От всички неща, от които можеш да имаш нужда преди изгрева на слънцето. Предполагам, че само някой откачен ще се втурне да се катери още преди изгрев, и то след нощта, в която ние… Пусни ме, Пики!

— Какво? Не те чувам — каза Ерик, но в гласа му се долавяха весели нотки, които предполагаха обратното. — По-добре е да станеш, скъпа. Слънцето все пак ще изгрее.

— Ще стана веднага, щом котаракът се махне от корема ми.

Този път Ерик не си направи труда да скрие смеха си. Очевидно Серена не беше от хората, които обичат да стават рано сутрин. Тя изглеждаше толкова недоволна, че я безпокоят, колкото и Пики. Ерик всъщност нямаше нищо против да се качи в леглото при нея. Ако тя останеше там още само десет секунди, той може би щеше да направи точно това.

Серена отблъсна котарака и отметна завивките, след което бързо стана от леглото, преди злият брат близнак на Ерик да се е появил отново. Тръгна към него, толкова сънлива, че дори не забеляза голотата си. Само шалът, увит около врата й, галеше кожата й.

Ерик си пое дъх, който изсвистя през стиснатите му зъби. Косата й приличаше на топъл огън, който обгръща раменете, кожата й беше с цвета на перлите и нежна като сатен, връхчетата на гърдите й бяха наситенорозови, а друг огън гореше между бедрата й.

— По дяволите, колко си красива! — каза той с дрезгав шепот.

Тя го изгледа стреснато и невярващо и грабна нощницата си от облегалката на стола, където я беше оставила.

„Нощницата“ й всъщност беше мъжка тениска XXL в син цвят. Нямаше за цел да възбуди мъжкото желание, а да я дарява с удобство и да не дразни кожата й. В това отношение беше по-добра от всякакво нежно, дантелено и скъпо бельо.

Той нададе стон, като я видя облечена в тази широка, но все пак подчертаваща извивките й, тениска, с коса — истински водопад над гърдите й. И шалът, който се подаваше изпод кичурите. Тя отметна косата от лицето си и с двете си ръце. Плитката й се беше развалила през нощта, което означаваше, че косата й изглежда, както обикновено — като разрошена от тайфун. А тайфунът, да бъдем прецизни, се казваше Ерик.

— Ако знаех, че обичаш да ставаш рано — каза ясно тя, — щях да си легна по-рано.

— Ще опитаме да го направим тази вечер.

— Да заспим по-рано? — измърмори тя.

— Не. Да си легнем по-рано.

Тя се усмихна, въпреки сутрешното неразположение, което получаваше след ранно ставане. Сега, когато вече беше достатъчно будна, за да усеща разликата между съня и реалността, се чувстваше наистина добре. Малко схваната тук и там, но заредена с енергия и в мир със света. Дори шалът й изглеждаше забележително мек и жизнен.

— Изглеждаш доста самодоволна — каза той.

— Чувствам се самоуверена. — Тя се протегна.

Ерик извърна поглед встрани и си припомни всички причини, поради които не можеше да я отнесе обратно в леглото. Или да я повали на пода. Или върху каквото и да било. Безмилостната, яростна и безразсъдна нужда на тялото му го изненада. След снощната вечер, много малка част от която прекара в сън, не би трябвало въобще да е в състояние да се възбуди. Нямаше обаче такъв късмет.

— Къде е портфолиото? — запита той грубо.

— В долното чекмедже на големия шкаф, където Пики не би могъл да го стигне и да започне да остри ноктите си на него.

Ерик изглеждаше толкова ужасен, колкото и се чувстваше.

— Не би го направил.

— Никога не си имал котка, нали?

— Би го направил?

— Ако му дойде наум, да. И на мен се пада отговорността да се погрижа Пики да няма възможност да прави неща, които не бива да прави.

Ерик хвърли поглед на преждите, размотани наоколо, и се усмихна, като си спомни колко меко беше кълбото прежда под голия му гръб.

— Ами преждите и конците, с които тъчеш? Пики не ги ли обърква?

— Имахме няколко спора за това в началото — каза Серена сухо.

— Обзалагам се. И кой спечели?

— И двамата. Пики реши, че е по-добре да стои далеч от преждите и становете ми и да бъде пускан в къщата, отколкото да бъде улична котка през цялото време. — Тя се прозина, хвана косата си с две ръце, нави я на хлабав кок при основата на врата си, уви шала около всичко това и го завърза на върха на главата си. Започваше да приема разтегливостта и полезността на материята за нещо дадено — като че ли тя беше част от тялото й.

— Проучи ли вече страниците? За това ли имаш нужда от портфолиото?

— Дори не съм започнал да ги проучвам. Твоите страници са в сейфа, в който се поддържа подходяща постоянна температура, заедно с някои други неща — каза той. Едно от които не беше пистолетът. Вече не. Проклетото нещо беше в кожен калъф, закачен на колана му, точно до телефона компютър, който използваше за свръзка с „Реъритис“. — Ще използвам празното портфолио като примамка.

Хладната пресметливост и предчувствието в погледа му разпръснаха и последните останки от сънливост у Серена.

— Примамка?

— Обличай се, скъпа. Отиваме в планината.

Онова, което не й каза, беше, че и тя е част от примамката. Поне, той се страхуваше, че е така. Точно затова нямаше да я остави в дома си сама, независимо колко сигурна беше алармената му система. Надеждността на една система се измерваше със скоростта и качеството на отговора, който се получаваше, когато се задействаше алармата.

Без него, охранителната система беше просто много скъп начин да стреснеш нежеланите посетители.

Не защото нямаше доверие на Лапстрейк, че ще успее да спаси Серена.

Е, добре де, може би нямаше. Не напълно. Четенето на онези файлове го беше накарало да осъзнае, че бабата на Серена не е била параноичка. Тя просто е знаела по-добре от него какво е заложено на карта.

— В планината? — повтори Серена. — Ти се шегуваш. — После го погледна право в очите. — Не, не се шегуваш.

— Позна от втория път.

Въпреки присъствието на Лапстрейк, паркирал по-надолу в улицата, за да наблюдава опашката им, Ерик не искаше да изпуска Серена от поглед. Дори самият Нийл да беше излязъл на дежурство, Ерик не би оставил Серена в къщата. И не защото нямаше доверие на Нийл. По дяволите, би поверил сестрите си на грижите на Нийл или дори на Лапстрейк, ако се стигнеше дотам.

Но не и Серена.

В това нямаше логика. Не беше нормално. И не беше нещо, което Ерик би оспорвал сам със себе си. То просто беше така. Той имаше чувството, че ще се случи нещо крайно и необратимо, ако той и Серена бъдат отново разделени.

Нищо вече не беше разумно, след като беше видял очите на Серена — виолетовите очи на магьосницата от страниците, съживили се за живот след хиляда години. Нямаше нужда Нийл да му казва, че не проявява здрав разум. Той самият го знаеше, приемаше го и това нищо не променяше. Нямаше да позволи нищо да го отдели от нея.

Край на спора.

— А какво, ако не искам да отида в планината? — запита Серена и се извърна.

— Не приемам такова желание.

— Добре. — Тя отвори куфара си и го погледна с неразгадаемите си виолетови очи. После каза: — Докато взема душ и се облека, заведи Пики до някое място с хубав сух пясък. Това е единственият вид тоалетна, който той познава.

— Ами ако избяга?

— Никога не го е правил, а пътува с мен до Лос Анджелис и дори до Сан Франциско, когато се налага. Знае прекрасно за какво служат спирките по магистралите.

— Схванах.

Ерик взе на ръце сънливата черна топка и тръгна към задния двор. Пики издаде звук, който можеше да бъде или въпросителен, или заплашителен. Ерик предпочиташе да вярва, че е първото.

— Ще те заведа до толкова хубав пясък, че няма да повярваш на лапичките си — каза му той. — Такова котешко сандъче може да има само на небето.

Глава 43

Близо до Палм Спрингс

Събота призори

— Ерик, чакай! Имам камъче в обувката.

Той се спря и погледна назад към Серена, както правеше на всеки няколко стъпки, откакто бяха започнали да се катерят по стръмната камениста пътека, която водеше встрани от също толкова стръмния и сух мръсен път, който свършваше при планинската пътека. Въздухът беше студен и свеж, с мирис на храсти и шубраци, и толкова ясен, че всички предмети имаха остри очертания, включително и зората. Първата малка извивка на слънцето вече се беше показала над източния хоризонт достатъчно, за да могат първите дълги червени и тъмнозлатисти лъчи да погалят пустинята. Долу, под тях, все още проблясваха светлините на града и неоновите надписи на кафе-баровете, примамвайки сънливците на чаша кафе и хрупкав сандвич.

Под Ерик и Серена, може би на двеста ярда по-надолу по склона, вървеше тъмна сянка на мъж. Тя спираше, когато те спираха, и се движеше, когато те се движеха. За разлика от тях, тя не използваше електрическо фенерче, за да намира пътя си. А това подсказваше на Ерик, че мъжът най-вероятно използва очила за нощно виждане, и той се изкушаваше да го заслепи с лъча на фенерчето. През увеличителните стъкла на очилата дори далечната светлина на фенерчето можеше да бъде ослепяваща.

Той обаче не се поддаде на изкушението. Не искаше да обезкуражава опашката им. Лошия Били беше свикнал повече с градските удобства, отколкото с преследванията сред дивата природа. Той не умееше инстинктивно да използва природните прикрития; сенките, остатък от черната нощ; нито предимствата на терена. И не защото беше глупав. Всъщност той беше умен човек. Просто не беше излизал достатъчно често сред природата.

Ерик беше сигурен, че Лошия Били не изпуска портфолиото от очи нито за минута. Но това щеше да се промени веднага, щом двамата със Серена прехвърлеха билото. Точно тогава Уолъс щеше да стане нервен и да започне да пришпорва нещата. А в такива моменти дори най-предпазливият човек допуска грешки.

Странно, но той не мислеше, че Лошия Били е особено предпазлив. Ерик отиде при Серена и я хвана високо над лакътя.

— Хвани се за мен и се отърви от камъчето в обувката.

Веднага, щом той се приближи достатъчно, тя започна да му говори много тихо — той вече й беше казал да не шепне, защото шепотът стигаше много по-далеч от ниския неясен звук.

— Все още ли ни преследва? — запита Серена и започна да събува обувката си.

— Да.

— По дяволите. Колко далеч ще трябва да стигнем?

— Мислех, че обичаш да се катериш.

— Не и когато погледът на някакъв непознат е непрекъснато забит в гърба ми.

Ерик не оспори това. И той чувстваше сърбеж във врата.

— След още четвърт миля има чудесно място за засада.

Тя се вцепени.

— Но ти каза, че ще бъдеш извънредно внимателен!

— Говори тихо — измърмори той. — Поставянето на засада е много деликатна работа.

— Но…

— Да вървим — прекъсна я той нетърпеливо. — Скоро ще му се наложи да свали очилата, независимо колко намалява контраста. И тогава ще дойде нашият ред. А не искам да бъде прекалено светло.

Той водеше и вървеше доста бързо. Тя го следваше на не повече от две стъпки. Портфолиото се подаваше наполовина от раницата, за да привлича вниманието на опашката. Когато тя беше казала, че ще бъде невидимо в тъмнината, Ерик беше произнесъл само три думи: очила за нощно виждане.

Серена беше съжалила, че е попитала. След това, с всяка крачка, която правеше, тя се питаше дали онзи мъж не я вижда прекалено отблизо и прекалено интимно, докато тя се катери по пътеката в изрязани дънки, тениска и маратонки. И шалът, разбира се. Той беше единственото нещо, което я предпазваше да не замръзне. Отначало й беше толкова студено, че беше сигурна, че опашката вижда как кожата й е настръхнала. Но след като изминаха една миля по стръмната пътека, се беше стоплила. Скоро щеше да й стане горещо. Там, където слънчевата светлина не беше възпрепятствана от нищо, температурата беше стигнала десет градуса.

Последната половин миля ги беше извела на открито място. Вече вървяха по билото на хълма. Тя се замисляше дали да не съблече тениската си и да я завърже около кръста си. Може би тогава нямаше да чувства неприятен гъдел по кожата си всеки път, когато се сетеше за мъжа с очилата, последна дума на техниката, който е втренчил поглед в задника й.

Вместо това, премести шала си така, че краищата му да се спускат по гърба й и да покриват задните й части. Той не можеше да скрие кой знае какво, но поне се чувстваше малко по-добре. Точно сега, имаше нужда от всички положителни чувства. Обичаше да се катери, но обикновено се придържаше към пътеката. Очевидно Ерик не правеше така. Или пък следваше пътека, която само една планинска коза би могла да забележи и да хареса.

Когато започна с мъка да се катери по последния, почти вертикален, отрязък, камъчетата под краката й заприличаха на мраморни. Тя се подхлъзна, хвана се здраво за един храст, който миришеше на кедър, и успя да възстанови равновесието си. Добре беше поне това, че на тази надморска височина растителността нямаше бодли. Първия път, когато се беше наложило да се хване за нещо, едва не беше сграбчила един кактус. Когато чу тихото й проклятие, той се обърна.

— Имаш ли нужда от помощ? Да ти подам ръка?

— Имам две, благодаря.

Той се усмихна, но заради Лошия Били, който изоставаше все по-назад и по-назад — може би като предпазна мярка срещу все по-силната светлина на деня. Каза високо и ясно:

— Пътят е по-добър от другата страна на билото. Оттам до пещерата има само миля. И престани да се тревожиш, скъпа. Там страниците ще бъдат на сигурно място, докато не разберем какво става.

— Да, така ще бъде най-добре. — Нямаше никаква пещера и тя го знаеше.

— Имай ми доверие.

— Не мога да повярвам, че го каза.

Ерик се засмя. След миг се засмя и тя. Въпреки ранния час и мъжа, който ги следваше, красотата на зората стопляше душата й. Въздухът беше студен, но все пак нежен като коприна. Мирисът, който го изпълваше, беше лек, но все пак упойващ. През нощта, горещината се задържаше в най-големите скали, а среднощният мраз — в сенките. Растенията бяха устойчиви и на двете, песъчливата почва под краката им беше толкова фина, че приличаше на пудра захар. Човек усещаше ясно безкрайността на вселената и времето, непреходността на живота. Пред тях, черните сенки на планините се сгъстяваха в безкрайни геометрични фигури. Слънчевата светлина беше като жива, променяше формата си и подскачаше в непрестанно движение. Вятърът също беше жив и сякаш се събуждаше ведно със слънцето, а после въздъхваше и раздвижваше всичко над заспалата земя.

— Красиво е, нали? — прошепна Ерик.

Тя кимна и погали шала, обгърнал топло врата й.

— Изгревът в пустинята ме кара да мисля за тъкано платно, което съчетава едновременно светлината, времето и живота. И смъртта. Смъртта винаги присъства, тя е просто другата страна на живота и непрекъснато го предизвиква. — Направи усилие на волята да не погледне към мъжа, който ги следваше. — Баба обичаше изгрева. Би могла да тъче цяла нощ само за да види първата светлина на зората да пада върху становете й. Тя наричаше изгрева Божие озарение, много по-ценно от всичкото злато на света.

— Значи е била чучулига? Обичала е да става рано?

Серена виждаше усмивката на Ерик и без да се обръща към него. Тя се долавяше и в гласа му.

— Не, по-скоро предпочиташе да бодърства през нощта. Баба обичаше мрака, обичаше и тишината.

— А ти — не.

Тя се прозина.

— Един-два пъти е чудесно. Но аз обичам хилядите цветове и нюанси на светлината. Обичам изгарящата жар на слънцето през лятото и търпението на скритите семена, очакващи живителния дъжд. Обичам песните на птиците и полета на пеперудените криле, обичам да виждам хоризонта на мили далеч, накъдето и да се обърна.

— Обичаш пустинята и точка. — Пръстите му проследиха усмивката й, докоснаха шала й и леко го отместиха, а после погалиха леката вдлъбнатинка там, където ключиците й се съединяваха, и почувстваха пулсът й да се ускорява от неочакваната ласка. Искаше да я погали още, да направи нещо много повече, но сега не беше нито времето, нито мястото. — Да вървим. Колкото по-скоро разговарям с онзи клоун, дето е по-надолу по хълма, толкова по-скоро ще можем да започнем търсенето на останалите страници от „Книгата на Мъдростта“.

Лъчите на изгряващото слънце погалиха лицето му и превърнаха очите му в златисти кристали — толкова ярки, че дъхът й спря.

— Останалите страници? — запита тя с дрезгав шепот. — Говориш за онези, които баба е изгубила?

— Както и онези, надявам се, които не е.

— Какво искаш да кажеш?

— Непрекъснато мисля за бележката, която ти е оставила. — Мислеше също и за страниците и все стигаше до единственото заключение, че нищо не може да докаже, но нищо не може и да игнорира. Снижи глас още повече и се наведе към нея така, че устните му докоснаха ухото й. — Опитвала се е да ти каже, че е изгубила няколко страници, но че все още притежава по-голямата част от книгата.

Серена си пое дълбоко дъх. Въздухът беше изпълнен с мириса на зората и на пустинята. И с мъжки, мускусен, аромат.

— Какво те кара да кажеш това?

— Рано тази сутрин…

— Поправка — прекъсна го сухо тя. — Късно снощи. Сега е рано сутрин.

Той се усмихна.

— Както и да е. Хрумна ми умната идея да проверя знаците в полетата на дубликатите, които имам, и на твоите страници. Мисля, че Ерик е използвал червените точки в печата на всяка четвърта страница, за да може да ги брои по-лесно. Ако съм прав, баба ти ти е дала страници от началото, средата и края на книгата. Поне предполагам, че е краят.

— А колко са били страниците на книгата?

— Близо шестстотин.

Тя обърна глава толкова рязко, че почти удари чело в брадичката му.

— Но къде са останалите? Защо не ми ги е дала?

— Може би не е била сигурна, че ще стигнат до теб.

— Мортън Хинъм не би… По дяволите, наистина е била параноичка, нали?

— Като съдя как е умряла, имала е причина да бъде параноичка.

Серена трепна. Не искаше да мисли за това, как баба й е загинала в пожара.

— Тогава, останалите са изгубени.

— Не. Не и ако направиш онова, което баба ти е написала. Мисли като нея. Мисли усилено, Серена. Мисли бързо. Мисли така, като че ли животът ти зависи от това.

Без да я изчака да каже каквото и да било, Ерик се обърна и атакува последните седемдесет ярда до билото на хълма. С ръце на хълбоци, Серена гледаше втренчено след него. Това, колко лесно, без никакво усилие, се изкачваше той по стръмната и груба земя, едновременно й доставяше удоволствие и я ядосваше.

— Самохвалко такъв, въобще не би искал да знаеш какво би си помислила баба ми, ако узнае, че се катеря в планината с някакъв смахнат призори — измърмори тя под нос. А колкото до миналата нощ… Е, баба й имаше дете, така че сигурно знаеше всичко за заставящата горещина на тялото и за екстаза, който можеше да се сравнява само с феникс — смърт и възкресение в едно.

Но това беше нещо, за което Серена нямаше да мисли. Не и докато въоръженият с последната дума на техниката мъж ги следваше по петите. Премести манерката, която сякаш щеше да пробие дупка в бедрото й, и започна да изкачва стръмнината. Когато стигна върха, дишаше тежко и се хващаше за всяка клонка, която й се струваше достатъчно надеждна. Още не бяха се изкачили до мястото, откъдето, нагоре, вече растяха дървета, но някои от храстите бяха по-високи от баскетболист.

— Наблюдавай върха — извика й тихо Ерик. — И внимавай. Покрит е с ронливи скали. Отиди малко по-вдясно.

Последните двайсет фута от маршрута бяха почти отвесна скала. Тя виждаше къде, в пукнатини или „джобове“, Ерик беше забивал ботушите си. Беше тръгнал диагонално към върха, вместо да поеме по по-лесния на пръв поглед и по-естествен маршрут през центъра. Тя си пое дълбоко дъх и го последва, като зави леко вдясно, както я беше посъветвал. Не притежаваше уменията, нито силата на горните крайници, необходими, за да се издърпа нагоре, но беше достатъчно гъвкава, за да намери други начини да се изкатери.

Когато стигна върха, видя защо той не е поел право нагоре. В центъра, невидими отдолу, имаше струпани големи скални отломки във всякакви причудливи форми — от гроздове до пъпеши. Ако се беше опитала да се покатери оттам, нямаше да има за какво да се хване и най-вероятно щеше да се търкулне надолу.

— Добре се справяш — каза Ерик одобрително, когато тя се плъзна от другата страна и падна право в ръцете му. Пусна я неохотно, но преди да направи това, си позволи да погали всяка извивка на тялото й. — Видя ли струпването на огромните камъни?

Серена си каза, че най-вероятно не й достига дъх заради трудното катерене. Беше вярно, но сърцето й почти престана да бие, когато дланите на Ерик я погалиха.

— Камъни — каза тя и се застави да се концентрира върху нещо друго, за да не усеща така натрапчиво мъжкия му аромат. Облиза сухите си устни и си каза, че не иска да усети вкуса на неговите. Не, въобще не искаше. Знаеше какъв е вкусът на потната плът. Солена. Голяма работа! Защо тогава слюнката се събираше в устата й? — Онези, големите камъни, на около двайсет ярда оттук ли? — запита тя. — Онези, които изглеждат така, сякаш са събрани там от пиян гигант?

— Да. — Ноздрите му се разшириха, когато мирисът на нейното тяло стигна до тях. Искаше да се опие от аромата й, желаеше я със сила, която го разтърсваше и шокираше. — Там има дупка, достатъчна да се скрием.

Тя изгледа камъните със съмнение.

— Има място за заек може би.

— Веднъж, по време на много силна буря, се скрих там. Отворът е от далечната страна. И внимавай за змии.

— А ти какво ще правиш?

— Ще изчакам Лошия Били да се приближи на разстояние от десет крачки.

— И после?

— Ще измисля нещо. — Ерик присви очи. — Използвала ли си някога оръжие?

— Ловджийска пушка брои ли се?

— А удари ли нещо?

Тя повдигна едната си вежда.

— Рядко пропусках. Баба приготвяше наистина много вкусна заешка яхния. И беше голямо разнообразие, защото обикновено ядяхме боб и пипер.

— Добре. — Той извади деветмилиметровия револвер от кобура му. — Предпазителят е спуснат — посочи. — Първият изстрел изисква да дръпнеш два пъти спусъка. След това едно дръпване е достатъчно.

Тя прие оръжието, като внимаваше дулото да не е насочено към нито един от двамата. И само това беше достатъчно, за да го увери, че тя може да си служи с оръжие. Спусна и вдигна предпазителя няколко пъти, за да свикне с механизма. После той свали колана от кръста си и направи няколко дупки, за да може тя да го закрепи около по-тънката си талия. Подаде й и симбиозата между телефон и компютър.

— Вече съм набрал тайния номер на Нийл — каза Ерик. — Ако нещо се обърка, натисни бутона РАЗГОВОР, свали предпазителя на револвера и остани скрита. Ако Лошия Били е достатъчно глупав да започне да те търси, стреляй по него и продължи да стреляш, докато той се откаже или докато ти свършат куршумите. Недей да се държиш като момиче. Ще се бориш за живота си и ще имаш за противник един убиец.

Очите й се разшириха, а после се присвиха, когато до съзнанието й стигна казаното от него: ако някой тръгнеше към нея, това щеше да бъде през трупа на Ерик.

— Задръж оръжието — каза тя грубо.

— Разполагам с много по-добро оръжие.

— Какво?

— Земята.

Клепачите й трепнаха. Искаше да му зададе стотици въпроси и да направи хиляди възражения, но нищо не би могло да промени решението на Ерик и тя го знаеше.

— Недей да се тревожиш толкова — каза той и й се усмихна. — Според плана ми, трябва непрекъснато да имам преимущество над Лошия Били. Но ако не стане така… — Стисна решително устни. Независимо какво щеше да се случи, първата му грижа щеше да бъде тя да не пострада. — Нийл ще ти каже какво да правиш.

Преди тя да успее да каже нещо, и двамата чуха разместването на камъчетата от другата страна на билото. Уолъс се изкачваше право към тях. Като се имаше предвид какъв шум вдигаше, изкачването не беше никак лесно за него.

Ерик посочи с брадичка към огромните камъни.

Серена стисна нещастно устни, но не започна да спори. Нямаше време и тя го знаеше. Тръгна към камъните, намери пролуката и хвърли шепа камъчета в нея. Нямаше гърмящи змии. Тя пъхна първо главата си, после влезе цялата. И започна да премисля плана на Ерик.

Едно нещо беше сигурно — нямаше да седи и да си смуче палеца, докато той рискува живота си.

Глава 44

Лос Анджелис

Събота сутринта

Риса Шеридън втренчи поглед в неспиращия да звъни телефон, като че ли той беше гаден плъх. Навън, зад прозореца на скромната й стая в хотела, Лос Анджелис беше в непрекъснато движение, което обаче не беше толкова бързо, колкото в Ню Йорк. Събота сутринта не беше време за усилена активност в този град. Повечето хора все още спяха след бурната петъчна вечер.

Тя хвърли гневен поглед към часовника. Никой не биваше да й звъни преди седем часа в събота сутрин, което означаваше, че някой, който се намира в друга часова зона, е забравил за трите часа разлика между Източното и Западното крайбрежие. Или че някой пет пари не дава и след като той е буден, е решил, че и тя трябва да се събуди. Май беше готова да заложи на последното.

— Да, мистър Танънхил — каза тя на тъмната стая и протегна ръка към телефона. — Както кажете, мистър Танънхил. А казвала ли съм ви напоследък какво мило, сладко, любезно и безмилостно, вечно изискващо копеле сте?

Вдигна телефонната слушалка.

— Не спомена, че Международната изложба на антикварни книги е в Лос Анджелис този уикенд.

— Мистър Танънхил. Каква изненада.

В Лас Вегас, високо над двайсет и четири часовата суетня на „Златното руно“, Шейн се усмихна тънко на пълната липса на интонация у своята подчинена. Започна да върти мързеливо златната писалка в лявата си ръка и да я премята над горната страна на пръстите си, като че ли тя беше гъвкав акробат.

— Ходи ли вече на изложбата? — запита той.

— Не.

Той чакаше. Тя — също.

— Отиди — каза й.

— Всичко, което може да ви заинтересува, беше показано предварително в един или друг музей преди откриването — каза Риса. — Освен ако не искате да прегледам и останалите боклуци, не мога да се сетя за друга причина да отида.

— Аз мога.

— Чакам да ме осветлите по въпроса.

Шейн много искаше да вижда пълните и сластни устни на Риса, които оформяха хапливите думи. Никога не я беше докосвал, защото нямаше навика да се прави на глупак с подчинените си. Това обаче не означаваше, че е сляп. Просто беше достатъчно умен да не се забърква с тази тигрица, която случайно имаше женски форми и се казваше Риса Шеридън. Но винаги му беше забавно да подръпва каишката, на която я държеше.

— Защото аз ти казвам да отидеш — каза той.

— Чудесно.

— И защото библиотеката „Хънтингтън“, която би била логичен избор за онова, за което говоря, има финансови затруднения. Или поне такива слухове се носят.

— Това е библиотека. Естествено е да има недостиг на пари.

— Това е научна библиотека. Не притежава сексапил, което означава, че не организира големи изложби, които да й носят пари в брой. Но потенциалът е голям. Необходими са цяла армия хора, за да държат всичко в ред. Което излиза много скъпо, така че администрацията най-вероятно реже всички излишни разходи и спестява дори от най-необходимите неща. Уволненията най-вероятно започват от хората, които са най-ниско в йерархията и така нататък.

Риса виждаше накъде бият думите му.

— Така че, точно сега не могат да си позволят да купят каквото и да е.

— Удоволствие е да се работи с умна жена.

— Опитай се да наемаш момичетата за казиното според коефициентите им на интелигентност, а не според размерите на сутиените им.

— Един от проблемите, които „Хънтингтън“ имат, е, че не притежават сексапил.

— Някои мъже отдавна са преодолели привлекателността на циците, когато става въпрос за работа.

— Но не достатъчно, за да е все пълно казиното ми.

Риса се отказа от спора, защото нямаше начин да го спечели.

— Търсиш ли нещо определено в тази разпродажба, или искаш просто да разгледам?

— Гледай, колкото искаш, но още по-старателно се ослушвай. Ако някой иска да говори за „Книгата на Мъдростта“, ще се радвам да го направя богат.

Тя се поизправи. И последните остатъци от сънливост се бяха разпръснали, както бяха отзвучали и мислите в стил: „Имам нужда от кафе“.

— Тя тук ли е?

— Това ти е работата — да откриеш. И, Риса?

— Да?

— При първите признаци на опасност, бягай.

— Опасност? — Тя смръщи вежди. Неведнъж разни колекционери й бяха крещели и я бяха заплашвали. Беше се срещала с дилъри със съмнителна репутация в задънени и тъмни улички посред нощ. Неприятно, но част от работата, особено за агресивна и амбициозна жена като нея. Шейн знаеше това толкова добре, колкото и тя. Всъщност той определено го насърчаваше.

— Какво си чул? — запита остро тя.

— Нищо. Точно затова съм нервен. Започвам да си мисля, че който притежава „Книгата на Мъдростта“, кара хората да замълчават по онзи старомоден, но изпитан начин.

— И кой е той?

— Убива ги.

Глава 45

Близо до Палм Спрингс

Събота сутринта

Уолъс, или още Лошия Били, огледа последните двайсет фута, които го деляха от билото. Вече отдавна проклинаше неспирно наум, а сега започна да кълне и на глас — монотонно и тихо. Никой не го беше предупредил, че уж тихият учен, чиято къща трябваше да наблюдава, е всъщност проклета планинска коза. Ако жената не забавяше Ерик Норт, Уолъс щеше да го изгуби от поглед още след първата миля.

Да, работата дотук въобще не приличаше на пикник. Ако не беше във форма, щеше вече да пълзи на ръце и колене и да диша тежко като пред умиране. Веднага щом му се удадеше възможност, щеше да си купи чифт наистина скъпи планинарски ботуши и да ги впише на сметката на клиента.

Но точно сега обаче трябваше да изкачи почти отвесната скала с чифт износени маратонки. Можеше да бъде и по-лошо, предполагаше. Можеше да му се наложи да облече смокинг и лачени обувки, както беше при последната поръчка.

Изгледа скалата още веднъж, ослуша се внимателно и нищо не чу. В заповедите на клиента не се казваше, че не може да посмачка Норт, макар също да не беше изрично казано, че може. Нямаше да му е толкова трудно да следва Норт, ако той беше със счупен глезен. Или врат.

Уолъс се изкачваше по скалата там, където пътят изглеждаше най-лесен — точно по средата. Докато разбере грешката си, вече беше прекалено късно. Нямаше къде да постави ръцете си, камо ли краката. Трябваше да се спусне надолу и да опита по друга пътека. Като продължаваше да ругае тихо и монотонно под нос, той затърси с палеца на крака си мястото, откъдето току-що беше вдигнал стъпало. Но стъпи на малко камъче и се подхлъзна.

— Бих ти подал ръка, но не са ни запознали — каза глас над него и малко вдясно.

Частният детектив беше прекалено умен, за да загуби равновесие, като вдигне рязко глава, особено когато гласът е между него и изгряващото слънце. Той погледна нагоре бавно. Много бавно. Видя клекнал мъж, чийто силует се очертаваше на фона на скалите. Мъжът очевидно се чувстваше добре на тази височина и доста уверен, въпреки хлъзгавата почва. Във вида му не личеше абсолютно никакво напрежение.

Но едва когато Уолъс фокусира зрението си върху очите на Ерик, бледи на фона на лицето му, което оставаше в сянка, той разбра каква голяма грешка е направил. Този човек можеше да си изкарва прехраната, като рисува картинки в книги, но никак не беше изнежен или слаб. Единствената добра новина беше, че ръцете му бяха празни. Уолъс трябваше само да задържи на един крак и една ръка, докато с другата извади пистолета си.

Да. Точно така. Но щеше да се наложи да почака, докато слезе малко по-надолу, за да има това удоволствие.

— Искаш ли едно име? — запита Уолъс.

— Вече имам едно. А ти?

— Дейвид Фармър.

Ерик изгледа мъжа, който се крепеше за скалата с помощта на двете си ръце и единия си крак. Уолъс не се потеше обилно и не дишаше тежко, което говореше добре за физическото му състояние. Не беше направил абсолютно никаква пауза, преди да излъже, което говореше добре не за морала му, а за ума му.

Без да откъсва поглед от врага си, Ерик избра един камък с размера на топка за бейзбол от върха на скалата и го хвана здраво в дланта си.

— Добре, Дейвид Фармър. Какво правиш тук?

— Разхождам се. Но се изгубих. Знаеш ли откъде трябва да се върна?

— Има няколко пътеки, но докато не ми кажеш истината, няма да имаш нужда от нито една от тях.

— Чудесно! — каза Уолъс саркастично. — Първо се изгубих, а после попаднах на някакъв параноик.

— Животът е несправедлив и гаден, а? — Усмивката на Ерик беше по-малко успокояваща от погледа му. — Искаш ли да започнем отначало?

— Виж, съжалявам, че не ми вярваш. Просто ще сляза долу и…

— Ако направиш само едно движение — прекъсна го спокойно Ерик, — ще започна да те замервам с камъни. Докато спасителният отряд те намери — ако въобще те намери — вече ще представляваш купчина месо. Разбра ли ме?

— Да.

— Трета възможност. Кой си ти?

Уолъс се замисли дали да не се придържа към първоначалната версия и да продължи да твърди, че е Дейвид Фармър. После си спомни, че досега само беше подценявал Ерик Норт. Обаче вече нямаше да го подценява. Нямаше съмнение, че мъжът притежава достатъчно здрави нерви и мускули да го събори мъртъв долу от скалата. И достатъчно умен да разбере кога го лъжат.

— Уйлям Уолъс — изсъска той през стиснати зъби и се опита да се усмихне.

— А защо се разхождаш тук призори?

— Ти ми кажи — отговори Уолъс. През последните две мили той си задаваше точно този въпрос. Със сигурност имаше и по-добри места, където да се скрие едно портфолио.

Ерик гледаше замислено ту камъка, който стискаше в ръка, ту мъжа. Същевременно претегляше камъка на ръка и измерваше разстоянието, на което трябва да го хвърли. И като че ли без да иска, вътрешното му равновесие се промени. Камъкът се отдели от ръката му и полетя право към лицето на Лошия Били.

— Добре! Добре! Ще говоря — побърза да каже Уолъс и се прилепи към скалата.

Ерик хвана друг камък толкова бързо, че Уолъс премигна от изненада. После Ерик започна да балансира опасно камъка върху дланта си.

— Наблюдавам коженото портфолио — каза Уолъс.

— Защо?

— Плащат ми за това.

— Кой те нае? — запита Ерик.

— Не знам.

— Грешен отговор.

Камъкът полетя от дланта на Ерик и прехвърли билото. Не улучи Уолъс, но за малко. И двамата мъже слушаха, докато камъкът подскачаше, стържеше, пак подскачаше и се търкаляше по стръмния склон. Камъкът се търкаля дълго време.

— Докъде, мислиш, ще се изтъркаляш ти? — запита Ерик и избра друг голям камък. Този път нямаше нищо случайно в начина, по който го държеше и претегляше. Приличаше точно на бейзболен питчър, какъвто някога беше.

Уолъс започна да става нервен.

— Казах ти истината. Не знам кой ме нае.

Следващият камък го удари в рамото. Също толкова лесно би могло да го удари и по носа. И двамата го знаеха. Но само един от тях започна да се поти, като си представи какво ще стане тогава.

— Не знам! — каза Уолъс с все по-силен глас.

Камъните заваляха един след друг, хвърляни толкова бързо, че той не би могъл да се наведе, дори да беше на равно място. Високо на скулата му се появи широка и дълбока драскотина. Тилът му започна да пулсира от болка. Опита се да допълзи до една пукнатина в скалата, но и там нямаше достатъчно място, за да се скрие.

И преди беше стреляно по него, но никога, докато виси така опасно, едва закрепен върху почти отвесна скала. Това го ужасяваше почти толкова, колкото и твърдото убеждение, че Ерик Норт си играе с него — както котката си играе с мишката, преди да я убие и изяде.

— Моля те — каза Уолъс дрезгаво, — трябва да ми повярваш. Не знам!

— Не ти вярвам.

Още камъни заваляха в посока към нещастния частен детектив.

— Спри! — Гласът започваше да му изневерява. Дъхът не му стигаше. — Казвам ти, не знам! Опитах се да разбера, но той се изплъзва. От време на време работя за него вече в продължение на десет години и дори не знам името му! — Той си пое още веднъж въздух и сви рамене, за да посрещне поредния порой камъни. — Копелето е наистина добро, който и да е. А може би е тя. Може да бъде и жена, предполагам. Не знам, и това е!

Ерик много искаше да не вярва на Уолъс. Но му вярваше. Мъжът трепереше неудържимо.

— И как ти плаща? — запита Ерик.

— Пари в брой, изпратени чрез банки отвъд океана. Отначало ми плащаше с малки, незначителни чекове, които получавах в пощенската си кутия.

— От кой град? — Ерик знаеше, че детективът сигурно е достатъчно любопитен и е проверил пощенското клеймо на плика.

— Два пъти от Лос Анджелис, два пъти от Ню Йорк, от Маями, Денвър, Далас и Сиатъл.

— Това момче — или момиче — май не се задържа на едно място. — Ерик подхвърляше камъка, който имаше големината на юмрук, от длан на длан, като че ли той тежеше не повече от една топка за тенис. — Кой мислиш, че е?

— Нямам никаква представа — каза Уолъс с отвращение. Обаче сега трепереше по-слабо. — И аз се опитах да разбера. Повярвай ми.

Ерик му вярваше. Възможността за изнудване беше особено привлекателна за хора като Уолъс, особено след като е извършил незаконна работа за този човек — работа, която изисква плащането да се извършва от банки отвъд океана.

— Как се свързва с теб?

— По телефона. Номерът е блокиран. Не е възможно да се проследи обаждането.

— Мъж или жена?

— Може да бъде и пекинез. Трудно е да се каже, защото използва високотехнологичен апарат за изкривяване на гласа. — Избърса с опакото на дланта потното си, кървящо чело. — Имаш ли нещо против да сляза малко надолу? Ръката ми започва да се уморява.

— И моята. Искаш ли да видим кой първи ще изтърве и какво?

Уолъс се отказа от идеята да извади оръжието си, като се преструва, че слиза от скалата.

— Какви видове работа обикновено вършиш за този мистериозен клиент? — запита Ерик.

— Основни проверки и проучвания.

— Глупости.

Уолъс се замисли дали да не се заинати. После погледна право в очите на Ерик. Вече имаше повече светлина, много повече, но трябваше нещо доста по-топло от слънчевата светлина, за да стопли тези очи.

— Един или два пъти изнудване и лека форма на насилие над някои хора.

— Кои?

— Портиер в хотел, който крадял от гостите. Фалшификатор, който обичаше да използва имената на най-богатите и най-известните.

— Стара дама от Флорида? — запита уж между другото Ерик. — Пожар?

Уолъс не трепна.

— Гуру в Седона? — запита Ерик, като го гледаше със силно присвити очи. — Отново пожар.

Уолъс доби смутен вид.

— Старица в пустинята Моджаве? — продължи Ерик.

— Напалм този път.

— Какво е това — нещо като кръстосан разпит, почиващ на предположения?

Отново заваля дъжд от камъни. Обърканият израз на Уолъс беше заменен от силен страх.

— Не знам за какво говориш! — извика той. — Работил съм в много щати, да. И не съм подпалвач! Не правя нещата така!

Ерик претегли отговорите му, а после камъка в ръката си. Без съмнение, Уолъс знаеше много повече, отколкото казваше, но не беше трепнал, нито капчици пот бяха избили над горната му устна докато го разпитваше за трите смъртни случаи при пожар. Значи не можеше да помогне в намирането на отговор на тези въпроси. Можеше да го пребие, но едва ли имаше смисъл. Ерик всъщност искаше да узнае името на човека, наел Уолъс. А Уолъс не разполагаше с тази информация.

Нещо се раздвижи в края на полезрението на Ерик — шалът на Серена, развян от бриза, който беше толкова лек, че той не го беше усетил. Обърна се точно толкова, че да я види ясно, но не и да изпусне от очи Уолъс.

Серена стоеше от дясната му страна. Отиде напред, така че да види мъжа, прилепнал към скалата, а той да види дулото на револвера, насочен право в него. Кокалчетата на пръстите й бяха побелели — толкова здраво го стискаше. Краката й трепереха, но дулото на револвера не трепваше.

— Този ли е убил баба ми? — запита Серена.

Гласът й накара кожата на тила на Ерик да настръхне. Тази жена би застреляла всекиго, би убила заради любовта си, заради хората, които обича, и не би се интересувала от последиците.

— Никога не съм убивал старица — отговори незабавно Уолъс.

— Добре е, че не си убил и дядо й — каза Ерик, като не знаеше дали този път да повярва на този професионален лъжец. — Нали така, Лош Били?

Уолъс затвори мигновено уста. Ерик почувства отново да се надига желание да го засипе с камъни. Мъже като Уолъс наистина никак не му бяха приятни. Бяха като варвари, петнящи цивилизацията, възползвайки се от правилата, докато, в същото време, ги нарушаваха, не даваха в замяна нищо на света, освен вдигнат среден пръст.

— Вярваш ли му? — запита Серена.

— Докато нямам добра причина за обратното, да. Нищо, което открих в информацията за него, не предполага той да обича да подпалва хората. Предпочита куршуми и железни щанги. — Ерик започна да подхвърля камъка в дланта си и да мисли бързо и усилено. — Добре, Били. Ще слезеш от тази скала и ще се върнеш при колата си. Ние ще те наблюдаваме, но не от някое от местата, където ще очакваш да бъдем. Ако си добро момче, колата ти още ще работи, когато стигнеш там. А ако не, ще трябва да изминеш наистина дълъг път до дома си. Някакви въпроси?

— Мислиш се за наистина добър, нали? — запита Уолъс горчиво.

— Даже за по-добър. Аз съм умен. Всеки път, когато се усъмниш в това, с радост ще ти го демонстрирам. Повторно.

Уолъс също беше умен и прояви достатъчно здрав разум да не подхваща разговор на тази тема. Не обърна никакво внимание на Серена, защото я смяташе за аматьор. Ако не беше възпрепятстван от скалата, досега да я беше нахранил с куршуми.

— Започни да слизаш надолу — каза Ерик. — Няма нужда да ти казвам какво ще се случи, ако не виждаме ръцете ти, нали?

— Майната ти! — каза Уолъс грубо.

— Не мисля, че моментът е добър за това — отвърна спокойно Ерик.

— Проклет, шибан самохвалко… — изплю на един дъх Уолъс, подхлъзна се, изпусна се, после пак се хвана…

И ето, че в ръката му се появи револвер.

Поради това, че за първи път й се налагаше да дръпне два пъти спусъка, Серена не улучи с първия изстрел. Но камъкът, който Ерик хвърли по Уолъс, попадна право в целта. Той удари мъжа като тояга и изби оръжието от ръката му. Вторият изстрел на Серена също не улучи, защото, след като хвърли камъка, ръката на Ерик удари оръжието и го измести встрани. Уолъс не видя това, защото трябваше отново да прегърне скалата. В неговия ум звучеше само една заплаха и тя се казваше Ерик Норт.

— Остави земята да се погрижи за него — каза Ерик на Серена, без да откъсва поглед от Уолъс, чиято ръка бързо се хлъзгаше надолу. Просто една ръка не беше достатъчна да задържи тежестта на тялото му. — Така ще има по-малко въпроси.

Тя втренчи за миг поглед в Ерик и по гръбнака й полазиха студени тръпки. Винаги беше усещала студената пресметливост на воина под усмивката му, но никога досега не беше го почувствала ясно. Досега.

Уолъс се плъзна като торба пясък до подножието на скалата и започна да се търкаля надолу. След около двайсет ярда беше спрян от огромна скала. Няколко мига остана да лежи, зашеметен. После се изправи на крака и погледна към върха на скалата.

Там нямаше никого.

Обърна се и заслиза, обзет от болки, надолу по склона, като се питаше дали колата му ще е там, където я беше оставил.

Беше.

Но двигателят не работеше.

Глава 46

— Какво искаш да кажеш с това, че си ги изгубил!

Уолъс направи гримаса. Дори устройството за изкривяване на гласа не можеше да скрие гнева в гласа на загадъчния му клиент.

— Ти, нещастник такъв! Как можа да ги изгубиш от поглед!? Къде?

— По стените на една стръмна скала, ето къде. Норт ме заведе на разходка, изигра ме с изкачването на скалата и изпразни резервоара на колата ми. Когато стигнах до място, където можех да разчитам на клетъчния си телефон, се обадих първо на партньора си, а после — на теб.

— Намери ги. Бързо.

— Имам план за това. Интересува ли те в каква форма ще бъде той, когато това стане?

— Не.

— А какво ще кажеш за нея? — запита Уолъс.

— Само ми донеси страниците. Не ме интересува как ще го постигнеш.

— Не ми плащаш достатъчно, за да извърша убийство.

— Ще вложа сто хиляди в сметка на твое име в банката в Аруба.

— Двеста хиляди.

— Сто и петдесет. И не прецаквай отново нещата, Уолъс. Мъртвите не могат да харчат пари.

Глава 47

Палм Спрингс

Събота сутринта

Едва Серена и Ерик бяха влезли през входната врата на замъка Норт, и пейджърът му даде сигнал. Погледна екранчето. Дейна.

От горния етаж долиташе бръмченето на прахосмукачката. Лайла-Мари наистина полагаше усилия да поддържа къщата в ред.

— Забравих да питам какви са чувствата на мистър Пики към прахосмукачките — каза той.

— Обича ги. За него е чест, ако е в стаята, когато чистя.

Той я погледна косо. Беше напрегната и бледа, докато слизаха по склона към автомобила му. През по-голямата част от пътуването беше тиха и смълчана и го гледаше така, сякаш не го беше виждала преди.

После беше попитала: „Често ли правиш такива неща?“. „Не и ако мога да ги избегна“, беше отговорил той.

Странно, това като че ли й беше вдъхнало някаква нова увереност. Беше въздъхнала, облегнала се назад и казала: „За мен е нещо ново“. „На мен не ми изглеждаше така. Справи се просто чудесно, Серена. Беше истинска тигрица.“

Усмивката й беше кратка, но искрена. Неговата — също.

— Аз съм съвсем сериозна — каза Серена, заслушана в шума от прахосмукачката. — Пики наистина обича прахосмукачката да го засмуква. Трябва ми известно време, докато с моя задръстен мозък разбера какво иска, но накрая винаги получава онова, което иска. И мяучи възторжено, когато вакуумът попадне върху него.

— Може би трябва да кажа на Фактоид да опита това с Гретхен.

Серена премигна.

— Моля?

— Ако питаш, ще ти кажа, но не мисля, че искаш да знаеш.

Тя забеляза извивката на устните му, която подсказваше, че очаква въпроса й, и реши да не пита.

— Добре. Ще отида да проверя как е Пики.

Ерик, който сякаш не вярваше, че не се е поддала на женското любопитство, гледаше как съблазнително се полюляват хълбоците й, докато изкачва стълбището. Ако беше една от по-малките му сестри, тя щеше да го тормози, докато й каже повече, отколкото би искала да знае. За него това щеше да бъде и вид забавление, донякъде, но повече щеше да го раздразни и ядоса.

Но Серена не беше една от по-малките му сестри. Слава Богу! Нещата, които копнееше да прави с нея, по никакъв начин не попадаха в категорията на братските чувства. Особено в древен Египет. Усмихнат, набра номера на Дейна.

— Какво става, шефе? — запита той.

— Аз тъкмо щях да ти задам същия въпрос.

— Както казах на Нийл веднага щом слязох от планината, все още проучвам страниците.

— Хм. Нийл нищо не ми е казвал, освен това, че ще дойдеш тук по-късно. На Уолъс хареса ли му разходката на чист въздух?

— Съмнявам се.

— Той успя ли да остане невредим?

— Повече или по-малко. По него няма повече белези, отколкото по несръчен катерач, предприел изкачване на почти отвесна скала.

— Отлично. — Дейна почти мъркаше. — А ти научи ли нещо?

— Той не знае кой го е наел.

— И ти му вярваш?

— Засега — каза Ерик. — Приляга на модела. Той е от хората, които биха изнудвали някого, ако си заслужава труда. Тъй като онзи, който го е наел, знае, че е специалист в областта на изнудването и най-вероятно е убиец, играе предпазливо. Трябваше да предположа, че всеки, който може да си позволи да му плаща, трябва също така да се пази от него.

— Уолъс опита ли се да те сплаши по някакъв начин?

— Не, но ме озадачи. Не знае каква е разликата между издръжлив и умен човек.

— Ти си и двете.

— Не. Умен съм, но съм женчо. Ако не вярваш, питай Нийл.

Гласът на Нийл долетя някъде съвсем отблизо.

— Глупости.

После гласът на Нийл долетя по-ясен — очевидно беше грабнал слушалката от Дейна.

— Носиш ли оръжието? — запита той.

— Само защото ти ми заповяда.

— Заповедта все още важи, човече.

— Не те чувам, защото прахосмукачката бръмчи много силно — извика високо Ерик.

Дейна сигурно беше взела пак слушалката, защото прозвуча нейният глас:

— Дори не си го помисляй. Щом Нийл казва да носиш оръжие, ще го носиш и още как.

Ерик сви рамене.

— Вие сте шефовете.

— Имай това предвид при посещението си на Международната изложба на антикварни книги в Лос Анджелис.

— Кажи го отново.

— Чу ме добре. Ако някой пита, „Реъритис“ има клиент, който иска мнение за „Книгата на часовете“ от четиринайсети век.

— Какво мнение?

— Дали си струва парите, които иска за нея Пински.

— Не. Морган Пински винаги иска прекалено много. Виждаш ли? Току-що ти спестих милите, които трябва да се изминат до Лос Анджелис.

— Знаеш, че умираш от желание да отидеш и да видиш всички онези кашони, пълни със стари страници. Да видиш дали между боклука няма някое ценно зърно — каза Дейна. — Ако Пински поиска разумна цена и ръкописът е представен на изложбата, купи го.

— Определи понятието „поносима“.

— Под един милион. Първоначалната цена, която иска, е два милиона.

Ерик подсвирна.

— Пински страда от неизлечими заблуди и мания за величие.

— Може би. А може би притежава богато и красиво оцветената „Книга на часовете“ с името на френски маркиз на първата страница и някакви кралски знаци вътре, кой знае.

— Ами библиотеката „Хънтингтън“!

— Те му казали, че книгата не отговаря на изискванията на тяхната колекция. Казах на хотела да очакват теб и още един гост. Няколко всъщност. Нийл настоява да те оставяме сам.

— Не забравяйте котарака, който тежи двайсет паунда.

— Какво?

— Може би вече тежи двайсет и един. Пики има навика да яде пушена сьомга всеки път, когато успее да я докопа, и където е Серена, и той е там.

— Щом в хотела могат да се справят с пеленачета и двегодишни деца, значи ще могат да се справят и с един котарак.

— Пински очаква ли ме?

— Разбира се, че не. Панаирът на книгата отваря утре. Очакваме да останеш няколко дни.

— Има няколко дилъри, с които трябва да разговарям по въпроса за няколко липсващи страници от „Книгата на Мъдростта“ — повдигна въпроса Ерик, като се опитваше да скрие нетърпението и раздразнението си. — Не може ли тази работа с Пински да почака?

— Предполагам, че говориш за Албърт Ларс, Реджиналд Смит и Джанет Стробингър, всички, които притежават страници от „Книгата на Мъдростта“, макар да се преструват, че се интересуват само от ръкописи от Франция от петнайсети век.

— Да — каза той нетърпеливо. — Консултирах се за всичко това с…

— Бърт и Реджи ще бъдат на изложбата — прекъсна го Дейна. — Бърт, както винаги, живее по-разточително, отколкото позволява издръжката на родителите му. А те са на по деветдесет години и се справят чудесно. Може би ще са живи още десет години, така че парите са единствената пътека към сърцето на Бърт. Реджи, както винаги, живее от продажба до продажба. Парите ще ти отворят и тази врата. Третият дилър, за чийто профил помоли…

— Стробингър.

— Да. Стробингър. Тя е отвъд океана. В Германия. Разчистват мазетата в един от старите замъци там. Балансът в счетоводните й книги е добър, така че ще трябва и нещо друго, освен парите, за да привлечеш вниманието й. Освен ако не хареса прекалено много неща от замъка и не похарчи доста пари, които после ще трябва да избие отнякъде.

Ерик сви рамене.

— Тя ме интересува най-малко от тримата. — Започна бързо да премисля, като претегляше всичко чуто. — Добре. Вече обработих страниците на Серена и съм записал всичко както в моите файлове, така и в тези на „Реъритис“. Ще вземем страниците с нас и ще ги оставим в един от сейфовете на „Реъритис“, ще отидем на изложбата и, предполагам, после сме свободни.

— След като свършите и дребни, но текущи и неотложни, задачи, добре. Какво си намислил?

— Да намеря останалата част от „Книгата на Мъдростта“.

Тишина.

— Това е единственият начин да оценя правилно страниците, които има Серена, което означава, че е и единственият начин да изпълня желанието на клиента — добави Ерик спокойно, без да се запъне нито веднъж.

Дейна се засмя.

— Точно това харесвам у умните мъже — почти винаги си заслужават проблемите, които причиняват. — Някъде отдалеч се чу гласът на Ралф Кунг, който изискваше нейното внимание. Клиъри Уорик Монтклеър се беше уморила да чака да й докладват. — По дяволите, тази жена никога не се отказва! — каза Дейна. — Включи я на втора линия.

Грабна слушалката на първия телефон и заговори бързо на Ерик:

— Пази си гърба. Прякорът на Уолъс не е Лошия Били само защото всички други прякори са се свършили.

— Наистина ли е толкова добър убиец? — запита Ерик.

— В съда или извън него?

— Навън, в реалния свят.

— Говори се, че е добър, а ето, че ти сериозно го ядоса. Не се превръщай в глупавата гъска, която ще докаже, че мълвата казва истината.

Глава 48

Лос Анджелис

Събота следобед

Монотонният рев на огромни реактивни самолети не секваше да долита от небето над Лос Анджелис. Той беше особено силен над международното летище, но не достигаше до мраморното фоайе на скъпия и луксозен хотел. В бара, който беше в съседство с фоайето, богаташи с очила с леки рамки, с набрани ризи, със сака от туид или кадифе, прекарваха добре. Тези богаташи бяха всъщност хитът на деня. От изражението на момчето, което сервираше коктейлите, можеше да се заключи, че хората, занимаващи се с антикварни книги, се обличат лошо, а също така дават и нищожни бакшиши.

Ерик обърна поглед към триножника, на който беше поставен плакат, приветстващ всички с „добре дошли“ на Международната изложба на антикварната книга и ги приканваше да вземат възможно най-евтините стаи в хотела, намиращи се на най-ниското ниво. Потисна прозявката си, която издаваше отчасти неясен копнеж, отчасти надигащо се раздразнение. Копнежът беше породен от нестихващата надежда, че някъде, някак си, всред всичките тези първи издания на Харди и Бети Буп, ще бъдат скрити неоткритите страници от „Книгата на Мъдростта“. Раздразнението му беше причинено пак от същото — толкова много боклук, толкова малко ценни неща.

Но пък същото можеше да се каже за много неща от живота. За фоайетата в хотелите например.

Според Лапстрейк, добрата новина беше, че партньорът на Уолъс отишъл в замъка Норт, но твърде късно и не успял да спре заминаването на Ерик и Серена. Никой не ги беше проследил до Лос Анджелис. Ерик мислеше, че ще успеят да прикрият следите си добре, като отседнат в хотел „Убежище“, същия, който „Реъритис“ използваха за клиентите си, но не можеше да бъде сигурен. Беше сигурен поне, че никой не ги беше проследил до този хотел.

Все още. Щеше да остане още малко във фоайето, за да види дали това няма да се промени скоро.

— И ти ме изрита през задната врата на тихия и скъп хотел в Бевърли Хилс заради това тук? — запита Серена, като огледа шумното претъпкано фоайе на хотела на летището. Клиентите на хотел „Убежище“ в Бевърли Хилс бяха винаги облечени в скъпи, ако не друго, дрехи. Но не и хората в този хотел. Не беше виждала толкова окаяни дрехи от времето, когато обикаляше малките антикварни магазинчета и откритите пазари. — Някои от саката, които тези хора носят, са достатъчно стари да бъдат част от музейна сбирка. — Обърна поглед към голямото петнайсет на петнайсет фута пано, украсено с изкуствени цветя, покрити с прах и паяжини. — Що се отнася до декора, по-добре да забравим за него. И аз наистина ще се опитам.

— Да. Казах ти, че ще си започнала да завиждаш на Пики още преди това тук да е свършило.

— И си бил прав. Да дойдем от хотела, където хранят гостите си кучета с омари и ги слагат да спят върху сатенени възглавнички в стаи с размерите на Роуд Айлънд, тук, в това място… — Изгледа паяка, придвижващ се бавно към мухата, която трябваше да бъде неговата среднощна закуска. — Господи, това!

— Никога не би предположила, че има милиони долари в редките и стари книги, които са изложени тук, нали?

— Не и докато гледам хората, които се занимават с това — каза тя и погледна към бара.

— Повечето от тях са уредници на изложбата, а не зрители или клиенти.

— Искаш да кажеш, че влагат всичките си пари в стока, а не в дрехи?

— Нещо такова. Но мисля, че това в по-голямата си част е тяхната професионална черта, с която се отличават от другите. Лоши дрехи, лоши зъби, великолепен ум.

— Не забравяй и лошите прически.

Той се усмихна и прокара пръсти през косата си, която се нуждаеше от спешно подстригване и още по-спешно вчесване.

— За мен ли говориш?

— Не, ти не изглеждаш така дори в най-лошите си дни — каза Серена разсеяно, защото изучаваше един мъж — не, май беше жена — чиято коса представляваше три инча къносана коса и един инч — бяла, точно до скалпа. — Ти имаш разкошна коса. Бих убила, за да имам такава.

— А аз бих предпочел твоята да пада като водопад по голата ми кожа.

Думите му и чувствената топлина в очите му накараха дъха й да секне.

— Не говори такива неща — каза бързо тя.

— Защо не?

— Разсейваш ме.

Погледът му погали тялото й като длани и предизвика хиляди приятни и чувствени спомени у него.

— Да, със сигурност не помага на вниманието да се концентрира. — Застави се да извърне поглед и започна да оглежда фоайето за някого, който поглежда прекалено често към тях, или пък за някого, който прилича на снимката на Ед Хелър, която Фактоид им беше изпратил по компютъра.

Жена с тяло на гръцка богиня и походка на балерина се приближи до Ерик. Серена я огледа добре от главата до петите. Макар да не беше красива в смисъла, който влагат в тази дума в Холивуд, тя беше странно привлекателна и неустоима. Косата й беше черна, права и гъвкава. Очите й бяха широко разположени и ясносини. Устата й те караше да мислиш за бургундско и секс. Гласът й беше влажен, горещ, южняшки.

— Ако Шейн ми беше казал, че ще бъдеш тук, нямаше да се съпротивлявам така срещу идването ми на тази изложба — каза тя.

— Риса! Откъде се взе? Не съм те виждал цяла вечност. — Ерик се наведе, за да прегърне и целуне Риса.

Серена си каза, че не ревнува. После премисли и отново си повтори, че не ревнува. Тъкмо щеше за трети път да увери сама себе си в това, когато той освободи от прегръдките си непознатата жена и й се усмихна с явно задоволство, докато ги запознаваше. Серена и Риса си стиснаха ръцете, но в същото време се оглеждаха така, както само две жени могат да го направят.

Риса се питаше къде ли Ерик е намерил тази красива червенокоса жена с красота, някак странно далечна, с очи на вещица, подканващи към леглото, и с тяло, дребно и елегантно — такова, за каквото Риса цял живот беше мечтала. Да не споменаваме тъканото сако, което беше толкова необикновено, че едва устояваше да не го докосне. Странно беше, че такава забележителна жена носи такова невзрачно шалче като аксесоар, но нямаше двама души с еднакъв индивидуален стил, нали?

— Не ми казвай, че и твоят шеф иска да ровиш в кошчетата за хартии, за да му намериш нещо интересно — каза Ерик и отвлече вниманието на Риса от Серена. — Какво направи, че го ядоса толкова много този път?

— Ами… просто дишам. — Риса се обърна към Серена. — Откъде взехте това интересно сако?

— Аз го изработих.

Отначало Риса помисли, че това е шега. После разбра, че не е.

— Е, това поне отговаря на онзи сън.

— Какъв сън? — запита Ерик.

— Онзи, в който си купувам такова сако и привличам любовника на века.

— Хей, но аз ти предложих! — каза Ерик.

Тя изви очи към тавана.

— Но само след като се увери, че съм преодоляла увлечението си по теб, а и го направи, за да погъделичкаш егото ми, когато гаджето ми ме заряза заради богаташко момиче, което можеше да плати за научната му степен.

— Той беше неудачник, красавец без никакъв морал.

— Сигурна съм, че си прав, мили — каза Риса бавно, като остави естествената жаркост на гласа си да се увеличи с бавното провлачване на думите. — Тези чувства са задължителни за един по-голям брат. — Тя намигна на Серена. — Но аз съм приятелка със сестрите на Ерик, което означава, че и аз мога да мина за такава. Той няма тайни от мен.

— Наистина ли? — усмихна се Серена, защото харесваше Риса все повече с всяка дума, която чуваше. — Може ли да ви почерпя с чаша вино?

— Можете да споделяте по момичешки моите тайни и по-късно — прекъсна ги Ерик. — Беше ли вече на долния етаж? — запита той Риса.

Свиването на раменете й накара светлината да се отрази от плата на сакото й Серена беше решила, че то е черно, но лъчите светлина разкриваха, че е много тъмно и наситено синьо — по-скоро като очите й.

— Бях — каза Риса. Пъхна тънките си ръце с добре поддържани нокти в джобовете на шитите по поръчка черни панталони. — Обикновените неща.

— А какво търси Шейн?

— Ще трябва сам да го попиташ.

— По дяволите! — прошепна Ерик. — Страхувам се да го направя. Чул е за онази великолепна, украсена със злато, заглавна страница, нали?

Риса просто повдигна безупречните си вежди.

— Е, предпочитам той да я получи, а не някой от другите хора, за които се сещам — каза Ерик, но никак не беше щастлив, че броят на конкурентите му се увеличава непрекъснато. Танънхил беше загадка. На него можеше да му се има доверие до един определен момент и този момент настъпваше, когато Танънхил искаше нещо. Тогава играта ставаше съвсем нова и със съвсем нови правила. По-скоро — без правила.

— Това означава, че предпочиташ Шейн да купи безценната златна страница, а не Норман Уорик? — запита Риса.

— Значи Шейн наистина преследва страницата?

Риса се усмихна като котка. Тя, във всички случаи, беше толкова способна да се бори, колкото беше и шефът й.

— Ти го познаваш по-добре от мен.

— Никой не познава Шейн.

— Странно. Той каза същото за теб. Аз се съгласих с него, а те познавам по-добре от всеки друг, с изключение може би на Нийл. — Усмивката на Риса стана по-дълбока, когато се обърна към Серена и й подаде визитната си картичка. — Не оставяй Ерик да те разубеди и ела да изпием по едно питие. Мисля, можем да открием, че имаме много общи неща.

— Умните жени в свят, управляван от мъжете? — каза Ерик с измъчено изражение на лицето. Това беше любимата фраза на една от сестрите му.

Риса му изпрати въздушна целувка.

— Правилно се досети.

Серена гледаше как другата жена се отдалечава. Тя вървеше бързо, крачката й беше плавна и пъргава, но, странно, изглеждаше така, сякаш не бърза, защото разполага с всичкото време на света.

— Не мога да повярвам, че си й отказал — каза Серена.

— Не се занимавам с пеленачета.

— Не е чак толкова млада.

— Сега не. Но тогава беше.

— И какво се случи оттогава досега?

Ерик погледна Серена.

— Какво искаш да кажеш?

— Защо двамата не сте любовници? — запита тя направо.

— Харесваме се прекалено много, за да съсипем доброто приятелство заради нещо, за което и двамата знаем, че ще бъде краткотрайна сексуална връзка.

— И откъде знаеш, че ще бъде краткотрайна?

— Някога да си поглеждала чифт обувки и веднага да си разбрала, че независимо колко хубави изглеждат, ще ти убиват?

— Разбира се. Нарича се житейски опит.

— Ето откъде знам.

Тъмните мигли на Серена се спуснаха за миг над очите й.

— Добре.

— Какво означава това?

— Просто това. Добре. Има смисъл. Само на тийнейджърите им се налага да скочат от висока скала, за да открият, че боли, когато се приземиш.

Ерик й се усмихна. Никога не би могъл да разбере как работи мисълта на една жена, но това не му пречеше да се възхищава на бързия женски ум, когато попадне на такъв.

— Харесвам те, Серена Чартърс.

— И аз се научавам да те харесвам, Ерик Норт.

— Придобит вкус, това ли искаш да кажеш?

Тя облиза устни, спомняйки си вкуса на кожата му.

— Направо ме убиваш — каза той. Наведе се и я целуна бързо, страстно и дълбоко. После каза с нисък глас: — Харесвам Риса, но й нямам доверие. Тя е амбициозна, интелигентна и има много качества, които би могла да докаже. Направи няколко добри покупки за Шейн, които обаче граничеха с позволеното. Иска отчаяно тези страници, защото шефът й не закриля губещите и неудачниците.

— Сигурен ли си, че я харесваш?

— Да, много. Но това не ме прави сляп. — Той целуна Серена отново, после погали с лице шала, обвиващ врата й. Удиви се на силната нужда да се увери, че тя е тук, с него, че е само на ръка разстояние. Като че ли, ако се обърнеше само за един кратък миг, тя щеше да се отдалечи на хиляди светлинни години от него. — А сега да отидем да видим дали ще открием някоя и друга страница от „Книгата на Мъдростта“?

Серена искаше да каже на Ерик да почака, защото главата й се въртеше и много й се искаше да продължат да се целуват. После чу собствените си мисли, поклати рязко глава и тръгна след него към асансьора. Докато пътуваха към долните етажи, се усмихна и си каза наум: „Бабо, някои мъже си заслужават усилието. Не се чувствам застрашена от него дори когато е толкова близо, че въздухът, който дишам, е изпълнен с него“.

Това беше поне някакво начало.

Всъщност тя беше решила, че такава връзка не е възможна. Но доказателството беше пред нея. Когато излязоха от асансьора, той изгледа изложените книги с погледа на хищник, кръжащ над набелязаната плячка. Коженото сако, което носеше, му прилягаше като плътна тъмна сянка. Тя реши, че той има съвършено телосложение, че е силен, въпреки че мускулите му не приличат на планини, и е достатъчно едър, за да се почувства по женски крехка и уязвима.

После се сети какво беше казал за Риса: че не бива да й имат доверие, докато се занимават с тази работа. Ерик живееше в свят, в който доверието беше нещо, което трябваше да се използва внимателно. А тя беше живяла в свят, в който се беше научила да не вярва на никого. Никога и по никакъв начин.

И все пак, много искаше да му се довери напълно, макар да знаеше, че това е истинска глупост. Не можеше обаче да преодолее чувствата си. Имаше му доверие, че няма да я убие. Имаше му доверие като на любовник. Но не можеше да му има доверие, че няма да я нарани — ако не физически, то емоционално.

Нямаше нужда от съвета на баба си, за да знае, че е глупаво да има пълно доверие в Ерик. Той беше дошъл при нея заради загадъчността, заобикаляща „Книгата на Мъдростта“. И щеше да я напусне, когато загадката бъдеше разрешена. Край на историята. Край на любовната връзка.

В най-добрия случай, щеше да бъде наранена. В най-лошия, щеше да свърши като баба си. Щеше да бъде убита.

Но, за разлика от баба си, Серена нямаше да знае защо е умряла.

Глава 49

Ерик излезе от асансьора, изчака Серена и я отведе до масата, където се правеха регистрациите и която се намираше близо до коридора, зад останалите стаи. Можеше да остави бизнес картичката на „Реъритис“ на смачканата жена зад масата и да получи два пропуска за много важни личности. Но предпочиташе да плати по десет долара за обикновен пропуск на посетител и брошура с информация, за да не кръжат около тях други важни персони или, по-лошо — екскурзоводи, които да им казват кое си струва и кое — не, и непрекъснато да повтарят, че тази изложба е последно пристанище за разни западащи колекционери от целия свят.

Ако вече не знаеше това, нямаше да дойде, преди всичко. О, за да бъдем по-точни, Дейна въобще нямаше да го изпрати тук.

Защото, независимо от това колко много професионалисти носеха боклука си на такива събития, винаги имаше и нещо, което си заслужава. Нещо, което един музей не би могъл да си позволи, или не иска да купи. Нещо, което фигурираше под дадено име, но беше нещо съвсем друго. Нещо, което идеално би запълнило празнината в една частна колекция и би й предало съвсем друго значение. Ето защо идваха всички те: заради лова. Никога не знаеха какво могат да открият.

А тези, които организираха изложбата и носеха екземплярите, никога не знаеха какво могат да продадат.

— Ръкописите са изложени ето тук — каза Ерик, като погледна картата на помещенията.

Стоката на Реджиналд Смит беше по-нататък по централната пътечка — точно на мястото, откъдето би започнал да разглежда един новак. Добрата новина беше, че Ерик никога не се беше държал като професионалист със Смит, така че той не мислеше за него като за познавач в тази област. Лошата новина беше, че заобиколните пътища отнемаха по-дълго време. Но така щеше поне да остане в сянка.

— Ще трябва да ми помогнеш да изиграем театъра — каза Ерик тихо. — Ти си искала да дойдем тук и си моята годеница. Не споменавай нищо за каквото и да било, преди аз първи да съм го споменал. Окей?

— Предполагам.

— Не искам само да предполагаш.

— Окей. Ще те слушам.

Тя го последва в дългия коридор, от едната страна на който вратите бяха отворени. Когато се огледа, видя, че всички врати водеха към едно и също помещение — огромна бална зала. Тя беше разделена на по-малки помещения, в които пък имаше щандове във всякакви размери и различни като съдържание неща.

Като се оглеждаше любопитно наоколо и се опитваше да не се спъне, защото не гледаше къде стъпва, тя вървеше до него по тесния коридор между щандовете. Въпреки че мястото не беше чак толкова претъпкано от възможни купувачи, чуваше се непрекъснатото жужене на разговорите, а от време на време и някоя по-отчетлива дума.

— … най-голямата книга за църковни песни, която съм виждал. С размера на маса за карти и украсена с…

— … тук не е имало такова нещо от времето на Линдисфарн Госпелс…

— … със сигурност е била издадена от „Чарлман“, но не мога да го докажа. Точно затова цената е толкова…

— Продаде ли вече нещо?

Серена се запита дали очите й не се въртят като спиците на колело. Искаше да разгледа всичко по-внимателно, но Ерик я беше прегърнал през раменете и я подканяше да минава по-бързо покрай щандовете. Бързаше да стигне до ръкописите, които сякаш го бяха омагьосали, и нищо друго не го интересуваше.

— … виждаш ли, подписано е от Бартоломео Санвито. Уверявам те, струва толкова, колкото и книга от петнайсети век…

— Хей, продаде ли вече нещо?

Серена се обърна, но не успя да види човека, който вървеше по успоредната пътечка между другите редици щандове и поздравяваше всички с този въпрос.

— … качеството на тази главна буква. Помпозна е! Мотото на шестнайсети век…

— … изящни сини букви, но добавката на злато е, което…

— Не, това е късен източноанглийски стил. Погледнете тези лица. Можеше да са изкопирани и от някой псалтир.

— Продадохте ли вече нещо?

Ерик почувства нежеланието на Серена да бъде влачена така и почти се усмихна. Ще трябва да я заведе до щанда на Реджи Смит, преди търпението й към него да се е изчерпало. Не я обвиняваше. Всеки, който изработваше средновековни детайли, независимо дали на хартия или тъкани, щеше да остане очарован от дизайна и украсата на средновековните книги, особено на онези в британски стил, дължащи толкова много на келтските си прадеди.

Като демонстрира престорена неохота и досада, мърморейки, той престана да се опитва да я дърпа по тясната пътека. Тя също спря и втренчи поглед в страницата, около която се водеше спорът. Той също впи поглед в страницата, която един мъж със значката на изложител се надяваше да продаде на друг такъв. На такива събития по правило стоката беше повече разменяна между изложителите, отколкото продавана на външни лица.

— С готовност бих разговарял за размяна, ако ставаше въпрос за страницата ти от четиринайсети век от френския епистоларен роман — каза другият участник в изложбата. Значката, на която със зацапани букви пишеше „Реджи Смит“, висеше накриво на ревера на сакото му.

— Обзалагам се, че е така — каза другият мъж. — Но само ако в замяна предлагаш онзи повреден лист от „Chartier’s Le livre des quatre dames“. Само тогава може би ще има за какво да разговаряме.

— Повреден! — Смит отстъпи крачка назад, като да беше ударен. Косата му почти настръхна от възмущение. — Само един кретен би сметнал нормалните и красиви знаци на времето, оставени по пергамента, за някакъв вид повреда.

Другият мъж сви рамене.

— Ако не си продал нищо от това до времето за закриване на изложбата в неделя, потърси ме. Аз съм точно до знака ИЗХОД на пътека „Ж“.

Смит се усмихна мрачно и се обърна към Ерик и Серена, игнорирайки напълно мъжа, който, въпреки думите му, продължаваше да се навърта наоколо и да разглежда въпросния лист.

— Прекрасен е, нали? Искаш ли да го разгледаш по-отблизо?

— Продадохте ли вече нещо? — достигна до тях познатият поздрав, но слабо, вече от друга пътека.

— Не, благодаря — каза Ерик, преди Серена да е успяла да проговори. После си помисли: „Какво пък, по дяволите, който не рискува, нищо не печели“. Нийл би припаднал, ако узнаеше за този почти директен подход, но Нийл не беше тук. — Леля ми е луда по антиките. Имате ли някакви страници от дванайсети век, написани на островен келтски? Светски, не църковен, текст. — Говореше бавно, с изражението и маниерите на човек, който прилежно е запомнил какво трябва да търси.

— Светски? Не.

— Ами каквито и да било палимпс… Палимпсести? — Той артистично се запъна на уж непознатата дума.

— Част или цял? — запита Смит и се усмихна мило.

— Предполагам, че и двете биха свършили работа. Тя не ми каза.

— Светски?

— Няма значение.

— Век?

— По дяволите, пет пари не давам — каза Ерик безгрижно, — но тя много се вълнува при вида на украсите от петнайсети век. — Той сви рамене. — Предполагам, че когато човек се интересува от тези неща, наистина му се виждат красиви.

Украсата от петнайсети век беше отличителен знак на всички, освен на една, страници от „Книгата на Мъдростта“, които беше успял да проследи.

— Красиви! — трепна Смит. — Хм, да. Украсата на буквите през петнайсети век е смятана от мнозина за върха в това изкуство. — Той прочисти гърлото си и се наведе под щанда. Измъкна се оттам с картонена кутия. Вътре, като картини в картонени рамки, бяха наредени пергаментови страници от различни векове, с различно качество и в различно състояние. — Ето — заговори той, като започна бързо да търси, — може би това е, което търсите.

Ерик взе кутията и реши, че е крайно време да се откаже от финеса, с който беше разговарял досега. Започна бързо да търси, като разглеждаше листовете и от двете страни, без да обръща никакво внимание на забележките и препоръките на Смит. Бързината, с която прелистваше, можеше да се дължи на факта, че много точно знае какво търси, но можеше да се дължи и на обстоятелството, че не се интересува особено от онова, което вижда. Остави на Смит да реши кое от двете е.

Серена изчака Ерик да стигне почти до края, преди да се откаже да бъде учтива, и се надвеси през рамото му, за да види сама красивите букви и рисунки. Когато той почувства интереса й — и топлия й дъх във врата си — започна да прави коментари за листовете с почти същата бързина, с която ги прелистваше. Беше заключил, че няма да намери нищо интересно на тази сергия, като се прави на глупав и невеж. Реджи беше от хората, които продаваха рядко и бяха близо до дъното. Щеше да направи всичко възможно, за да продаде каквото и да е.

— Училищни упражнения — каза Ерик възмутено, като видя особено грубо изписана страница. — На този му трябва още много време, за да постигне грация.

— Тринайсети век, не петнайсети.

— Чудя се кой ли е смесил тези цветове? Изглежда така, сякаш е използвал урина вместо оцет, а на всичкото отгоре е имал навика да пие много мляко.

Листът беше закрит от следващия още преди Серена да е успяла да забележи нещо друго, освен избелелите зелени букви.

— А това мастило е неподходящо за времето и мястото. Прекалено е черно. Но подхожда на рисунките. Несръчно изписани букви.

Смит хвърли поглед на обсъждания лист и не започна да спори. Беше го получил при размяна, заедно с още няколко листа от четиринайсети век, които бяха далеч по-добри. Е, при размяна винаги печелиш нещо, макар и да губиш по нещо.

— Идиот. Използвал е златистата боя, преди да положи другите цветове, а не след това. Сигурно си е мислел, че работи със златно фолио. На учителя му сигурно никак не му е било лесно с него.

Прехвърли още два листа и остана последният.

— Този пък е можел да използва по-добър лунелум — каза Ерик и прехвърли и последния лист.

— Какво? — запита Серена и се наведе още по-ниско.

Той вдъхна по-дълбоко, за да усети женския й аромат.

Над шала, кожата на шията й изглеждаше гладка и сладка като сметана. И имаше превъзходен вкус, когато я погалеше с език.

— Лунелум е извитото ножче, което са използвали, за да остържат кожата от космите — каза той разсеяно и започна да диша дълбоко, за да се наслади по-пълно на близостта й. — Този пергамент изглежда така, сякаш е бил сдъвкан и изплют.

Смит трепна, но отново не започна да спори. Този пример тук наистина не беше най-добрият за изкуството да пишеш и рисуваш.

— Добрата новина е, че драскачът още се е учил, така че поне не е похабил някой добре обработен пергамент — каза Ерик.

Дали не трябваше направо да попита Реджи за страницата, която е обявил за продан по Интернет? А може би Реджи вече е продал страницата.

По дяволите.

— Доколкото можах да видя, това тук не са палимпсести, а изтрити и написани отново училищни упражнения — каза Ерик направо. — Имате ли нещо по-добро, или просто ми губите времето?

Без да каже и дума, Смит отиде до друга кутия. Тази беше по-тънка, а страниците бяха с по-дебели дървени рамки, поради което заемаха повече място. Смит отвори кутията много внимателно. Серена издиша шумно и дъхът й раздвижи косъмчетата в близост до ухото на Ерик, което накара сърцето му да прескочи два удара.

— Великолепни са — каза тя. — Не са в любимия ми стил, но пак са великолепни. — Хвърли поглед на стикера, залепен в ъгъла на рамката: 1100 долара.

Ерик също не каза и дума. Той просто изгледа продавача така, сякаш можеше да го прободе с поглед.

— Какво не е наред? — запита след това.

— Какво искате да кажете? — запита Смит.

— Върнете се към действителността. Това тук прилича на работата на фалшификатора, известен като „Испанеца“. А ако е така, нямаше да криете страницата в кутия.

Смит си пое дълбоко въздух и се отказа от надеждата, че човекът срещу него не знае много за ръкописите.

— Аз също мислех така, докато не я сравних с някои оригинали. Ако някой може да нарече една фалшификация оригинална, това тук е такова.

— Имате ли и други страници като тази? — запита Ерик. — Харесва ми, когато мога да избирам между повече от две неща.

— Не. Не и тук.

— А в магазина ви?

Реджи си играеше нервно със закачената накриво значка.

— Всъщност нямам други като тази. Продал съм една или две през годините. — За да бъдем по-точни, беше продавал тази страница и преди, но той не мислеше, че има нужда да бъде чак толкова прецизен. Няма смисъл да объркваш клиента.

Ерик можеше да му каже кога и къде е била продавана тази страница преди, но онова, което искаше да знае, беше кой е бил последният собственик, или пък първият, който е изнесъл страницата на пазара. Искаше да разговаря, с този човек.

— Откъде, в самото начало, вземате тези страници?

— Понастоящем купувам от разпродажби в именията, където всъщност няма списък на инвентара, защото стоките са такива, че не си струва усилието.

— А спомняте ли си първия път, когато сте видели подобна страница?

Реджи изгледа Ерик.

— Млади човече, в този бизнес съм от трийсет и пет години. Не е вероятно да помня страница, толкова незначителна като тази тук, нали?

— Не и ако не загинете при пожар.

— Ако това стане, след смъртта си няма да помня нищо, нали? — След което се върна на страницата, която продължаваше да държи в ръка. — Мисля, че това е някаква комбинация от различни работи на Испанеца. Ангел, взет от някоя от неговите страници. Замък от друга. Дракон от трета. И Мадоната — от четвърта. Отлична работа, но, страхувам се, не автентична. Но главната буква „F“ е направо великолепна, не мислите ли? Великолепна дълбочина и равновесие, въпреки, ъ-ъ, еклектичната природа на композицията.

— Фалшификация на автентични фалшификации — измърмори под носа си Серена. — Май ще получа главоболие.

— А текстът под рисунките? — запита Ерик.

— Светски е. Доколкото мога да преценя, дванайсети век. Затова и я извадих за вас. Тази кутия е, хм, за специални купувачи с особени нужди.

Ерик се запита дали „специални“ не е друга дума за „глупави“. Или „безчестни“. Но това не беше негов проблем. Неговата задача беше да разбере дали този лист не е откъснат от „Книгата на Мъдростта“?

— Поставихте ли го под лампа?

Смит не попита какъв вид лампа. В този контекст само ултравиолетовата би имала смисъл.

— Да. Имаше слаба следа от друга, изтрита, главна буква. Друго „F“ или може би „В“.

Или комбинация от „Е“ и „S“. Но Ерик не изказа мислите си на глас.

— Текст?

— Не. Най-вероятно е отрязък от лист за упражнения или пък от допълнителните листове, каквито има в началото и в края на всеки ръкопис.

— Фалшификаторите го правят непрекъснато — съгласи се Ерик. — Защото по този начин поне пергаментът отговаря на века, от който уж е ръкописът.

— Но щом пергаментът е бил толкова ценен, защо поначало са го хабели за тези допълнителни страници? — запита Серена.

— Спомняш ли си какъв е бил произходът на страниците в онези дни?

Тя кимна.

— Заради нагъването на големите листове са оставали излишни страници, ако текстът е дойдел по-къс.

Тя отново кимна.

— В миналото това често се е случвало. Много пъти текстът просто не е бил достатъчно дълъг да запълни всички свързани листове — каза Ерик. — Понякога книгите били подвързвани, после не били довършвани. А понякога това, че в началото и в края били оставяни празни страници, трябвало да подчертае колко важна е самата книга. Ранен пример за реклама и манипулиране на потребителя.

В съзнанието на Серена отново изплува някакъв много стар спомен с образи, които въобще не би могла да помни, защото датираха от векове.

— Искаш да кажеш, като например корица, покрита със злато и скъпоценни камъни — рубини, сапфири и перли и лошо изрязани диаманти? С дизайн като…

Ерик се вцепени за секунда, а после я прекъсна:

— Да, точно като онази, която видяхте у Хънтингтън. — Преди тя да е успяла да възрази, че въобще не са били при Хънтингтън, той се обърна към Смит: — Двеста долара.

— Осемстотин — каза автоматично Смит.

— Опитай отново. Това тук не струва нищо, ако си истински колекционер. — Ерик отметна косата на Серена и погали врата й под копринения шал — мълчалива молба да му помогне да изиграят театъра. — Купувам я само защото годеницата ми мисли, че е красива, а аз забравих за рождения й ден миналата седмица.

Серена прехапа устни, за да не се засмее на глас. Потри бавно буза в дланта му и затрепка с мигли, както се очакваше от една предана годеница.

— Толкова си сладък! Но няма нужда да ми купуваш каквото и да било. Това имах предвид, когато ти казах, че не съм луда по вещите.

— За мен е удоволствие да ти купя нещо, мила. — Ерик отдръпна ръката си и започна отново да рови в кутията. Нищо не пробуди интереса му.

— Петстотин — каза Смит бързо, като усети, че продажбата му се изплъзва.

— Двеста и петдесет.

— Опакована ли ще я искате?

Ерик кимна сериозно, плати в брой и сграбчи Серена за ръката. Дръпна я няколко крачки по-нататък, където никой не би могъл да ги види, и каза:

— Къде си виждала книга, чиято корица да е покрита с ковано злато и скъпоценни камъни?

Серена си помисли, че ясните и напрегнати очи на Ерик биха били красиви, ако не я гледаха с чувство, много близко до гнева и обвинението. Но точно така я гледаха те.

— Аз… Просто много стар спомен, това е всичко. Вероятно от училище.

Никой от двамата обаче не вярваше в това.

— Каква беше — в бароков стил или…

— По-скоро в келтски стил, отколкото нещо друго — каза тя. — Не богато украсена, но с много сложна украса, от друга страна. Като главните букви „Е“ и „S“ на моите страници, но не самите инициали, ако разбираш какво имам предвид.

— Можеш ли да я нарисуваш?

— Мога да опитам. Защо?

— Колко стар е този твой спомен? Толкова стар, колкото и споменът за преплетените инициали?

Тя веднага усети накъде бие той.

— Мислиш, че съм видяла корицата по същото време.

— Мисля, че ако вложа толкова много работа в един ръкопис, то е, защото искам да покажа на света колко е важен той. Може така да е постъпил и някой от моите предшественици.

Серена затвори очи и се опита да извика спомена в съзнанието си. Колкото по-упорито се опитваше да го направи по-ясен, толкова по-неясен ставаше той. Тя издаде звук на разочарование, който много приличаше на този на разярена котка.

— Съжалявам. Не мога да ти помогна повече от това. Просто не мога да я видя.

Той искаше да я подтикне да направи по-голямо усилие, но знаеше, че всъщност няма смисъл.

— Хайде да разгледаме и други страници. Може би това ще поосвежи паметта ти.

— А ако не стане така?

— Ще разгледаме базата данни на „Реъритис“.

— Ами ако…

— Ами ако умрем утре? — прекъсна я нетърпеливо той, после му се прииска да си беше отхапал езика.

— Говориш толкова успокоително.

— Да — каза той, отвратен от себе си. — Приличам на самодоволен глупак, нали? — Целуна я бързо, но страстно. — Хайде. Имаме много боклуци за разглеждане, а разполагаме с малко време.

— Преди да умрем? — запита го язвително тя.

Той не отговори. Току-що беше видял един, който много приличаше на снимката на Ед Хелър.

Глава 50

Хелър беше повече от сигурен, че Ерик го е разпознал. Уолъс го беше предупредил, че не е лесно да бъде заблуден Ерик, но Хелър не му беше повярвал. Та нали, за Бога, човекът беше някакъв задръстен учен. Дори по-лошо — някакъв си художник. Уолъс сигурно е бил полузаспал, като се е оставил да го хванат на онази скала.

Но сега Хелър трябваше да признае, че Ерик се ориентира доста бързо в ситуацията.

Добрата новина беше, че Хелър трябваше само да отбележи с кого ще се срещнат Ерик и Серена на изложбата, да разпита този човек или тези хора, без да вдига много шум, и да се увери, че „неговите“ хора са се прибрали за нощувка в хотел „Убежище“. Същото щеше да бъде и утре. Работа, която не предизвиква потене. Контето с лошата прическа — Смит, Реджиналд, на когото викаха Реджи, бял мъж от европейската раса, на около петдесет години, с резиденция в Бостън, разведен — щеше да бъде много щастлив да разговаря за каквото и да било, включително и за това, какво е продал току-що на младия мъж, който знаеше за ръкописите много повече, отколкото се виждаше на пръв поглед.

Май това щеше да бъде всичко, което Хелър щеше да успее да измъкне, преди Смит да заговори за любимата си костенурка и за пералната си машина, която би трябвало да даде на някоя разпродажба, вместо да я оставя да къса копчетата на ризите му.

Този вид разследване беше много по-лесно, отколкото да коленичиш в розовите храсти или в кактусите, за да снимаш отблизо нечия невярна съпруга и мъжа, който се е вмъкнал между бедрата й. Някои от оперативните работници наистина обичаха да гледат секс. Но Хелър не обичаше. Освен ако жената не беше дебела, а мъжът — наистина много стар и грохнал, защото тогава на това можеше да се гледа от смешната страна и беше наистина забавно.

— Продадохте ли нещо вече?

Познатите думи върнаха Хелър към настоящата му работа. Той смръщи вежди и погледна надолу по пътечката. Някой наистина трябваше да забие лакът в това нахално гърло. Сигурно беше задал този въпрос милиони пъти през последните петнайсет минути.

Стомахът на Хелър издаде звук, наподобяващ неодобрително ръмжене. Той извади от джоба си десертното блокче и го разопакова. Когато заби зъби в коравата му повърхност, се сети защо предпочита да яде лешниците направо, а не така — натрошени и разбъркани с мед или там каквото е, нищо, че това уж било здравословна храна.

Може би Ерик щеше да огладнее скоро. Кафе-барът, който се намираше от другата страна на фоайето, въобще не се беше напълнил още, а френските хлебчета и кифлички миришеха достатъчно апетитно.

Хелър почти въздъхна. Някой ден нямаше да му се налага да яде пълноценно зърно и фалшив шоколад и да копнее за френски кифлички. Щеше да живее също като Ерик — свободно. Щеше да получава пържола и мадама, когато пожелае. Щом може да вземе две хиляди, за да счупи някоя и друга ръка, значи можеше да вземе десет хиляди, за да счупи врата на някакво си конте. По дяволите, двайсет. И щеше да се къпе в лавандула, както казваше баба му.

Следващия път, когато Уолъс му предложи да се намеси, щеше да каже „да“.

Глава 51

Лос Анджелис

Сряда следобед

Риса Шеридън се усмихна на младия дилър, който се опитваше да я впечатли с познанията си за оцветените ръкописи и секса. Нямаше начин да направи продажба, но той още не го знаеше. Тя имаше още няколко въпроса, които трябваше да му зададе. И щеше да е по-добре да получи отговори, които наистина щяха да й бъдат от полза. Шейн Танънхил искаше богато украсената страница, но много хора, присъстващи тук, вече я бяха убеждавали, че тя е фалшификат. А тя просто се беше усмихвала и беше продължила да задава въпроси.

Щом Шейн искаше богато позлатена страница, тя щеше да му занесе такава с много повече злато, отколкото оцветена боя — такава, която е златна от край до край. Най-големият й проблем беше този, че не само тя търсеше страницата за него. Като работодател, Шейн вярваше в принципа на съревнование между акулите: хвърли ги всичките в басейна и гледай коя ще оцелее и ще плува най-дълго.

Тя имаше намерение да бъде победителят. Онова, което не знаеше, беше още колко хора Шейн е хвърлил в басейна заедно с нея. Но, което знаеше със сигурност, че не само нея е изпратил след страниците. За нещастие, не беше най-подлата акула в басейна — имаше неща, които не би направила, за да спечели. Не много, но достатъчно, за да може да се гледа в огледалото, докато се гримира сутрин. Не всички хора, които Шейн наемаше, бяха с такъв морал, което означаваше, че трябваше да се прояви като най-умната.

— И така, значи сте чували за страниците, написани в стила, известен като „островен келтски“ — каза тя. — Но нямате такива, за да ми ги покажете?

— Нищо, което да е ново на пазара, но това е добър пример за времето и периода, за които питате.

Тя погледна листа с интерес, който не беше престорен. Тренираното й око видя лека сянка на келтските скъпоценни камъни във всеки щрих на рисунката. Само стилът и дизайнът бяха достатъчни, за да може да определи времето с точност до половин век и мястото, от което той произхожда, с точност до няколко мили. Но да заяви това на младия учен срещу себе си не беше най-добрият начин да измъкне информация от него. Затова тя разшири очи, облиза устните си, които така очароваха мъжете, макар да не разбираше причината за това, и изгледа младия мъж изпод спуснатите си клепачи така, че той, без съмнение, щеше да започне да мисли с долната половина на тялото си.

— Това като страниците, за които сте чували, ли е? — запита тя.

Много му се искаше да е така. Наистина много. Почти толкова много, колкото му се искаше да познава тези сластни пълни устни и жената, за да може да престъпи някои закони в секса с нея.

— Хм, не. Те бяха рисувани. А тази е като рисувана. — Той посочи главната буква, която наистина беше изписана с червено мастило, а не с боя. — Тази главна буква е пример за стила и техниката на келтите.

— Тогава, другите страници, онези, за които сте чували, няма да са толкова ценни? — запита тя, твърдо решила да не говори като него.

Той въздъхна и се опита да запомни извивката на долната й устна.

— Всъщност те са много по-ценни, защото са по-редки. И са истински.

— Истински? Искате да кажете, автентични?

— Да. Този въпрос винаги стои, когато съвсем нови материали се появяват на пазара. Особено… — Гласът му заглъхна, когато със закъснение се сети, че се предполагаше, че днес ще продава ръкописи, а няма да просвещава разни новачки как се уреждат частни колекции. Прокара длан през косата си, която вече обезпокоително оредяваше. Май щеше да оплешивее като вуйчо си още на трийсет и пет. — Новите материали винаги повдигат нови въпроси.

— Значи от Къщата „Уорик“ са отхвърлили страниците? — каза тя, защото можеше да чете и между редовете.

Той се поколеба, после сви рамене. Очевидно нямаше да бъде първият, който щеше да наруши обещанието за дискретност, дадено на представителите на къщата.

— Както и други.

— Така ли? Кой друг ги е видял?

— Никой. Но щом Норман Уорик казва, че към страниците трябва да се подходи извънредно внимателно, никой друг няма да посмее да възрази, да каже нещо друго. Който и да притежава тези страници, ще ги продаде много трудно.

Тя се усмихна. Шейн щеше да се зарадва да чуе това, защото така щеше да падне цената, и следователно редицата на купувачите щеше да оредее. Но тя нямаше да му каже. Още не. Щеше да го остави да се изпоти малко. Не че хората, богати колкото Шейн, се интересуваха много от това, какви пари харчат. Те не се интересуваха от много неща в света всъщност.

— Благодаря, че ми отделихте време — каза Риса. — Научихте ме на много неща. Сега ще гледам на келтските страници със съвсем ново възхищение.

— Ако имате още въпроси, ще бъда щастлив да…

Тя му махна с ръка, без да се обърне назад. Той загледа с копнеж след нея. Едва когато тя се смеси с тълпата около „Книгата на часовете“, той осъзна, че е бил използван, или изигран, от тази сластна и умна хубавица.

Глава 52

— Хората все още се тълпят около книгата — каза Серена, докато наблюдаваше дискретното бутане с лакти, което се получаваше в резултат на желанието на много хора да се приближат до атракцията, струваща милиони долари.

Ерик не вдигна поглед. Той изглеждаше концентриран в задачата да избере между два листа от „Книгата на часовете“, но всъщност вниманието му беше приковано в двама мъже в костюми, които седяха на столове до и с гръб към стената. Бяха се навели един към друг и като че ли се бяха отделили от всички други в помещението. Сигурно вярваха, че многобройните разговори в залата ще заглушат успешно техния. В повечето случаи, точно така би станало. Но Ерик имаше изключителен слух, а човекът, който се опитваше да направи продажбата, имаше глас, който се открояваше.

— … да платите милион. Тя не знае какво притежава. От „Книгата на келтите“ насам не е имало нищо с такова качество.

— Сигурен ли сте, че не знае?

— Ако знаеше, щеше да иска поне няколко милиона, нали? Това е повторение на онзи случай с чудесния италиански „Госпел“ от миналата година. Наследство. И една глупава наследничка. И една добра сделка за нас.

— Да, но…

— Виж, хората, които не ценят това, което имат, не заслужават да го имат. Ако тя приеме няколко хиляди долара за произведение на изкуството, което струва много милиони, е, това е цената, която ще заплати, защото е невежа в областта на културата.

— Доколкото това е законно.

— Няма проблеми. Все още не са успели да прокарат закони против глупостта.

Нито един от двамата не спомена думата „етика“, защото тя не интересуваше никого.

— Значи мислиш, че можеш да получиш ръкописа само срещу няколко хиляди?

— Може би. Може да се стигне и до сто хиляди, защото, макар тя да е скромна и да твърди, че не притежава цялата книга, мълвата казва обратното. Най-вероятно тя просто иска да вдигне цената. Ти само дай пари в брой. Аз ще взема двайсет процента.

— Петнайсет. А това е отново половината на таксата за нови открития.

— Да, но без мен ти…

— Петнайсет — прекъсна го доста раздразнено човекът с парите.

— Добре. Петнайсет. Но имам нужда от парите бързо. Говори се, че вече е изпратила страниците на Уорик.

— Да. А аз чух, че са фалшиви.

— Фалшиви, глупости. Моят източник твърди, че е масивно злато.

— А кой е твоят източник?

— Същият, както винаги.

— Да, и кой е той, все пак?

— Малкото птиченце.

Ерик продължаваше да гледа илюстрацията, която представляваше представата на художника от петнайсети век за Възкресението, когато единият от двамата мъже профуча бързо край него. Беше мъжът, чийто глас така добре се открояваше, онзи, който говореше за малки птиченца.

— Продадохте ли вече нещо? — каза гласът току до рамото на Ерик.

— Не — каза собственикът на сергията, млада жена на име Мариан, която гледаше Ерик с крайчеца на окото си. — А вие?

— По дяволите, не. Никой не купува на събитие като това. Ние тук сме просто безплатно шоу.

Когато мъжът се шмугна в друга пътечка между редовете и започна да разпитва всеки един от собствениците на щандове, Ерик вдигна поглед.

— Кой беше този? — запита той Мариан.

— В. Л. Стивънсън. Има щанд по-надолу на първата редица, но никога не се заседява там.

— Най-вероятно това е причината да не продава нищо — каза Серена.

Погледът на Мариан подсказваше, че би предпочела Ерик да е сам, но тя любезно каза:

— Най-вероятно сте права. Повечето собственици на щандове си помагат, ако са близо един до друг, но… — Тя сви рамене и не изказа на глас очевидното — че не е така с чудак като В. Л. Стивънсън, че да си помагаш взаимно с него, е игра за глупаци. Наведе се по-близо над страницата, която Ерик разглеждаше, и показа с показалеца си, чийто нокът беше лакиран в яркорозово, рисунката. — Интересната част от този ръкопис, в добавка към използването на листове злато, е, че това е един от най-ранните известни примери за средновековна украса, изработвана от изрезки, вземани от други книги.

— По онова време не е ли съществувало нещо като авторско право? — запита Серена.

— Нямало е нужда. Копирането е било необходимост, за да има някакъв вид литература и религия изобщо. Преди да са започнали да номерират страниците, оцветените главни букви и миниатюрите служели като начин да се запомни на коя страница се намира определена проповед, така че рисунките, съответно, също били копирани.

— Преди механичното отпечатване, било въпрос на чест твоят ръкопис да е на разположение на по-малко известните и не така щастливи религиозни общности — каза Мариан. — Богатите манастири дори давали назаем книгите си, за да бъдат копирани от бедните монаси, които не можели да си позволят скъпи пергаменти и обикновено остъргвали предходните текстове.

Серена погледна страницата. В нея имаше достатъчно богатство от цветове, но бяха лошо комбинирани. Птиците изглеждаха така, сякаш бяха безредно залепени тук-там просто за да не изпаднат от страницата.

— А после изобретили печатарската преса — каза Ерик и прехвърли вниманието си върху друга страница. Тази беше по-бедно оцветена. Имаше само червени главни букви на по-важните места. — И това сложило край на нуждата от ръчно копиране. В съвременността копията се смятат за нещо по-нисше, но в древните времена оригиналността не е била нито преимущество, нито ценност. Точно обратното. Била нещо подозрително.

— Има смисъл — каза Серена. — Повечето от първите книги били религиозни, а в религията, оригиналността е просто друго наименование на ерес.

Ерик се усмихна и погали с пръсти дългата й плитка.

— Бързо схващаш, нали?

— Достатъчно бързо, за да те ударя, ако разхлабиш косите ми — каза тя. Беше открила, че много й харесва той да разплита косите й, но сега моментът не беше подходящ. — Ако го направиш, ще трябва отново да сплетеш косата ми.

— Очаквам го с нетърпение. — Усмихнат, той се обърна към Мариан. — Този ръкопис е интересен, но не отговаря съвсем точно на нуждите ми. Имате ли някакви палимпсести, особено такива, датиращи от петнайсети век? За предпочитане, с оцветени главни букви и миниатюри.

— Съжалявам. Нашата специалност са целите ръкописи. Опитахте ли при Реджи Смит?

— Да.

Тя смръщи вежди и огледа залата, като че ли очакваше от нея да получи вдъхновение.

— О, разбира се! Албърт Ларс. По-надолу, в края на пътека „И“. Той има огромна колекция от оцветени единични страници и чудатости. — Тя надраска набързо нещо върху визитката си. — Ако не можете да го хванете зад щанда, опитайте този номер. Той работи и в извънработно време.

— Благодаря, ще го направя — каза Ерик топло.

И наистина го имаше предвид. Не искаше да улеснява работата на Ед Хелър, а не мислеше, че някой ще му препоръча добрата стара Бърт, което, на свой ред, щеше да му осигури извинение да преследва другия дилър, който беше известен с това, че в миналото имаше някаква връзка с някои страници от „Книгата на Мъдростта“. Може би Хелър нямаше да успее да направи връзката. Може би не. Струваше си да опита.

Ерик прибра визитната картичка в джоба си и започна бавно да си пробива път към въпросния щанд, като говореше с всички изложители и персонала с надеждата, че ръката на Хелър ще се схване от усилието да запише с кого са разговаряли и какво е било казано. Когато стигнаха до щанда, погледът на Серена вече беше замаян.

— Мисля, че вече започвам да схващам — каза тя. — Наричаме ги миниатюри, защото в началото са били рисувани само с червена боя, която се нарича minium.

— Точно така. После били включени и другите цветове. Името не се променило, но значението — да.

— Схванах. Миниатюрите са по-скоро независими от текста, отколкото част от него. Всъщност, могат и да нямат нищо общо с него.

— Точно така.

Тя продължи да му бъбри нещо. За начина, по който умът й организира уж несвързани едни с други факти, за това, че Пики бил свикнал как работи умът й и просто не й обръщал внимание, че с Ерик й било по-забавно, защото, изглежда, двамата наистина се забавлявали.

— Знам още, че белтъкът на яйцето е съставна част от мастилото. Кой, предполагаш, се е сетил, че е толкова лепкав?

— Майката на първото дете, което е изпуснало яйце и домашният му любимец, естествено, мишка, е залепнал за пода.

Серена се засмя щастливо.

— Hexateuch и inclinable са истински думи. Първата означава първите шест книги от Стария завет. А втората — която и да е книга, отпечатана преди 1501. Първата е още другото име на „Книгата на часовете“.

— Всичко това е и много красиво, нали?

— Да — каза тя, но без особено въодушевление. — А келтският стил означава „различен от другите“.

Ерик се засмя.

— Само ако говорим за периоди от време. Точно затова обикновено добавям думите „ранен дванайсети век“ към описанието. Така по-накратко обяснявам какво търся.

— Значи Ерик Мъдрия е истински анахронизъм?

— Може би. А може би сложният и изобилстващ от цветове и украса келтски стил е отговарял по-добре на неговите нужди, отколкото класическият романски стил. Каквото и да е, изборът е направил той, а не необходимостта. Той не е бил невеж. Напротив, бил доста добре образован за времето си. Знаел е и какви събития се разигравали на континента в това време. Може би дори е участвал в един от кръстоносните походи. Със сигурност е имал приятели или съюзници, които са се били при Сарацин.

— Откъде знаеш?

— В „Книгата на Мъдростта“ се споменава един от съюзниците на Ерик — Доминик льо Сабре, по прякор Меча. Бил нормански рицар, който получил свободата си в Англия като награда за отлична служба по време на кръстоносните походи.

— Много щедро от страна на краля.

— До известна степен. Кралят на Англия бил копеле с остър ум. Той дарил Доминик със земя и му осигурил подходящ брак. Доминик живеел на границата, където саксонците все още не искали да се кланят на английския крал. С един-единствен ход, кралят се освободил от добрия боец и рицар и си осигурил мощен съюзник на границата в неспокойни времена.

Серена се замисли за красивите страници, оставени й в наследство от баба й.

— Някак си не ми се струва възможно такова красиво произведение на изкуството да идва от време на политически борби. Споменах ли открито думата „война“?

Ерик вдигна бързо поглед и улови смръщеното й изражение.

— За високите стени на манастирите и доброто укрепление на замъците все е имало някаква причина. Ако нямало война, имало бандити или амбициозни съседи. В онези дни, силата на ръцете осигурявала мир и спокойствие. Както и да е, Северна Англия и Южна Шотландия са били свидетели на не едно кръвопролитие. — Той сви рамене. — Кръвта най-вероятно е била първото мастило.

— Весела мисъл.

— Реалистична.

Серена не оспори. Беше забелязала как той оглежда тълпата, уж нехайно, на всеки няколко минути. Както направи и в този момент.

— Откри ли го? — запита тя със свито гърло.

— Кое?

— Каквото търсиш.

Той видя широкото лице на Хелър и късо подстриганата му светла коса.

— Да. Открих го.

— Не е някой, с когото искаш да се запознаеш.

Ерик се запита лениво дали няма да е по-добре, ако остави Хелър да го проследи до някое тихо и спокойно място, където никой няма да ги прекъсва. После отхвърли идеята. Хелър със сигурност нямаше да знае нещо повече от Уолъс за тайнствения работодател. Даже вероятно щеше да знае по-малко. В тяхното сътрудничество, Уолъс беше този, който дърпаше конците.

— Струва ми се, че Бърт не е тук — каза Серена.

Ерик престана да гледа Хелър с крайчеца на окото си и погледна към празния щанд на Бърт.

— Ако, искате да видите частното шоу на мистър Ларс — каза строен млад мъж от съседния щанд, — той е от другата страна на коридора в Сребърната стая. Не се тревожете, че ще закъснеете. Той не държи на формалностите.

— Благодаря — каза Ерик.

— И какво ще правим сега? — запита Серена тихо.

— Ще отидем на партито на Бърт.

— Не сме поканени.

Той й хвърли кос поглед.

— Купувачите са винаги поканени на партитата на Бърт.

— Тогава защо е в частна стая?

— Ще видиш.

Глава 53

Ерик подаде визитната картичка на „Реъритис Ънлимитид“ на смачкания портиер, изправен пред вратата на Сребърната стая. След трийсет секунди, на прага се появи Бърт, усмихнат като крокодил. Беше висок и строен мъж с рошава руса коса, копринена риза и дънки, със стойката на учен, разумен като бивш продуцент на порнофилми. Поздрави Ерик като стар приятел или като човек, който има нещо за продан — топло ръкостискане и няколко потупвания по рамото.

Бърт твърдеше, че в един от другите си животи е бил холивудски продуцент. Поне пред хората, които проявяваха достатъчно интерес да го запитат. И това беше истина. Той беше продуцирал няколко филма. И в някои от тях имаше дори диалог.

За облекчение на богатото му семейство, той беше намерил по-уважавани средства за препитание: беше започнал да колекционира средновековни произведения на изкуството. Бързо беше сменил по-трудно подвижните видове оръжия и брони с по-лесно преносими неща. Различни видове бижута с различна стойност, особено тези от келтския период, бяха неговата страст през годините. После се беше спрял на оцветените страници. Не цели ръкописи, просто страници. Както беше казвал неведнъж, и без това можеш да гледаш само една страница, а не две едновременно.

— Хей, момче, къде беше досега? — запита Бърт. — Дълго време не съм те виждал. Влез, влез. Ако знаех, че си в града, щях да ти изпратя покана по куриер. — Без да чака отговор, той изгледа два пъти Серена от главата до петите като човек, който знае цената на властта, амбицията и красотата. — Това ли е твоята дама за вечерта?

Серена успя да наподоби тънка, почти ехидна, усмивка. Мъже като Бърт бяха причината да прекара последните четири години като девственица. Единствената разлика между него и мъжете, които я бяха излекували от желанието й за секс, беше пресметливостта в бледите му сини очи. Ерик се опита да я представи, но тя го прекъсна.

— Не си прави труда — каза му безгрижно. — Храстите и конските задници нямат нужда от представяне.

Усмивката на Бърт се смени с гръмогласен смях.

— Внимавай, момче. Умните жени успяват да ти изтръгнат издръжка още преди да си навършил четирийсет.

— Умните жени не се омъжват — каза тя с ослепителна усмивка. — Ако ги използваш, ще ги изгубиш.

— Как ми се иска да те бях срещнал, преди да си развила такива остри зъби — каза Бърт и този път усмивката му изглеждаше искрена.

— Тя е родена с тях — каза Ерик. — Повярвай ми.

— Никога не съм те смятал за доминиращ тип.

— Нито аз съм се смятал за такъв — каза Ерик. — Животът е пълен с изненади. И най-приятните от тях са облечени в черно кадифе.

Серена му хвърли поглед, който обещаваше възмездие за нея. А неговата усмивка подсказваше, че той очаква с нетърпение този момент и дори има няколко собствени идеи.

— Господи, ти си напълно променен. Това ми харесва — каза Бърт и ги дръпна по-навътре в стаята. — Стоките са подредени покрай дългата стена. Искате ли по едно питие?

— Благодарим — каза той. — Засега и така ни е добре.

— Чудесно. Кажете ми, когато имате нужда от нещо. Ще го имате. — След тези думи Бърт посвети отново вниманието си на малката групичка хора в стаята.

— Бърт е единствен по рода си — каза Ерик невъзмутимо.

— Благодаря ти, Господи! — отговори Серена. — Колко време, мислиш, му е било необходимо, за да усъвършенства играта си?

— Понякога си мисля, че не е игра.

— Плашиш ме.

— Не се тревожи. Аз ще се погрижа за теб.

Преди тя да е успяла да каже нещо, той я хвана за ръката и я поведе към далечната стена. Не познаваше всичките играчи, но само с един поглед можеше да познае какъв е произходът им. Хората от Източното крайбрежие носеха кожени обувки, панталони и ризи, отворени на врата. Местните мъжкари бяха облечени в дънки, маратонки, ризи за триста долара и спортни сака за две хиляди долара. Две от жените — местни, без съмнение — бяха облечени като секс трофеи. Другите две жени приличаха на уморени от работа съпруги на университетски преподаватели. Нито една от двете секси дами не се интересуваше от страниците. Жените в тъмните рокли, удобни обувки с ниски токове и с перлите около вратовете се интересуваха силно от онова, което лежеше под стъклото.

Ерик — също. Следван от Серена, той разгледа набързо онова, което се предлагаше. От време на време изваждаше от кожения му калъф клетъчния си телефон/компютър, записваше нещо или пък сверяваше нещо с базата данни на „Реъритис“.

Страниците в Сребърната стая бяха истинско откровение за Серена, която мислеше за ръкописите като за духовните постижения на хората от онова време. Но като всичко друго, свързано с човека, оцветените ръкописи не се побираха в едно определение, в една категория. Бърт колекционираше онези от тях, които шокираха най-силно хората от двайсет и първи век, които все още имаха пуритански възгледи за функциите на тялото.

Серена се наведе и погледна съдържанието на едно от стъклените куфарчета с очарование, но и с ужас. Фигурите, изрисувани в полетата, бяха гротескни, гениталиите им — с преувеличени размери, а действията им — графично и перверзно представени.

— Страхувам се да запитам, но… — поде тя.

— Какво правят? — прекъсна я Ерик и се усмихна.

— Не! Вече знам прекалено много за това. Просто се чудех какъв ли е текстът.

— Фрагмент от Битието, представено през погледа на Марк.

— Шегуваш се.

— Не.

— Тогава защо…

— Украсата?

— Украсата — каза тя с неутрален тон. — Ето дума, която нямаше да се сетя да използвам, за да опиша онова, което виждам.

Той се засмя и отново погледна въпросната страница. Поклати глава и се отказа да се шегува с нея.

— Когато тези ръкописи били създавани, адът бил нещо реално. Той бил домът на всички грехове, на всичко гротескно, олицетворение на всичко, което Господ бил забранил на човека, и всичко това било подробно описано в Библията. За нещастие, много от хората, свързани с ръкописите — от онези, които ги пишели, до собствениците им, които били светски хора и немалко на брой свещеници — просто не били грамотни. Тяхното отвращение от ада трябвало да бъде предизвикано от рисунките в полетата, а гротескното трябвало да уплаши хората и да ги накара да се върнат в правия път.

Серена огледа залата и хората, които внимателно разглеждаха изложеното под стъклото.

— Тези тук не ми се виждат разтревожени.

— Не са. Напълно различна култура. Те купуват тези неща заради любопитството си към историята или за да добавят нещо към частните си или научни колекции, които вероятно разглеждат как перверзността е била представяна през различните векове.

Серена се наведе над друга страница и се опита да си представи съдържанието й като част от университетска библиотека. Все още се опитваше, когато Бърт се върна.

— Харесахте ли нещо? — запита я той.

Отговори Ерик:

— Още не. Надявахме се, че сте попаднали на миниатюри от петнайсети век като онези, които сте продали на Къщата „Уорик“ още когато сте се захванали с този бизнес. Палимпсести, помните ли? Великолепна рисунка в горния край на страницата и текст от дванайсети век под нея.

Усмивката на Бърт стана по-неприятна.

— Вече не се занимавам с такива неща.

— Много лошо. Аз пък напоследък се интересувам само от тях. От кого я купихте? Може да имат още или да знаят къде мога да намеря други. С радост ще ви платя таксата, която се полага на всеки, който намери онова, което иска купувачът.

— Не схванах добре.

— Говоря за миниатюрата, която сте продали на Къщата „Уорик“ преди петнайсет години — каза Ерик с весела усмивка. — Този вид палимпсести са моята нова страст. Готов съм да платя добре. Защо и вие да не се възползвате?

— Беше доста отдавна. Не помня кой ми я продаде.

Ерик не му вярваше.

— Защо не се опитате да си спомните? Дайте ми шанс. Човек би помислил, че би трябвало да си спомняте първата си голяма продажба. Не можете ли да проверите в книгите си?

— Съжалявам. Пазя само книгите за последните пет години, защото, в противен случай, ще бъда заровен в книжа.

Ерик погледна Бърт право в бледите и студени очи и се зачуди защо ли го лъже.

— Много лошо. Можехте да направите доста пари. Ако си спомните нещо, обадете ми се.

Бърт се поколеба.

— Колко?

— Зависи колко добре ще е следата. Най-малко пет хиляди.

— Може и да стане, но ако вие си помислите за десет хиляди, освободени от данъци.

Бърт имаше такъв вид, като че ли усилено напрягаше паметта си.

— Носите ли пари със себе си?

— Вие как мислите?

— Колко време ще ви бъде необходимо, за да ми ги донесете?

— Няколко часа — каза Ерик.

— Знаете ли къде е къщата ми?

— Ще я открия.

— Бъдете там в девет вечерта. Само дребни банкноти. И да не могат да бъдат проследени.

— Мога да бъда там и преди девет.

Бърт се усмихна. Усмивката му никак не беше приятна.

— Забравете. Аз имам нужда от времето, което определих.

— За какво? За да сканирате мозъка си?

Смехът на Бърт не беше по-приятен от усмивката му.

— Нещо, което за вас струва десет хиляди долара, може да струва повече за някои други хора. Така че, донесете малко повече пари в брой. Обичам наддаването. Забавлявам се ужасно, когато хората се надпреварват да дават пари.

Глава 54

Лос Анджелис

Събота вечерта

Въпреки уютните приглушени цветове на огромния апартамент в хотел „Убежище“, сините очи на Нийл не изглеждаха топли и гостоприемни. Не изглеждаше приятно и револверът, който провери с няколко бързи и пестеливи движения. Доволен от състоянието и зареждането му, го пъхна отново в кожения кобур.

— Виж — каза Ерик за пети път, — не е необходимо да идваш с…

— Глух ли си? — прекъсна го раздразнено Нийл. — Защото аз със сигурност не съм. Чух те повече от ясно. А сега ти чуй това! Всеки път, когато носиш трийсет хиляди в брой, трябва да имаш и компания. Особено когато си имаш работа с червей като Бърт. Биографията на този не е от най-добрите.

Серена местеше поглед от единия на другия. Дали случайно, или нарочно, но и двамата бяха облечени в тъмни ризи, панталони и сака. И двамата бяха с обувки, с които можеха да вървят както по градските тротоари, така и по неравна местност. Ерик носеше черна бейзболна шапка, която почти скриваше русата му коса. Нийл нямаше нужда от шапка, защото косата му беше с цвета на мрака в полунощ.

— Покажи ми оръжието си — каза Нийл с тон, който не търпеше възражение.

Ерик стисна челюсти, но извади револвера си и го подаде на Нийл. Той го провери, изсумтя одобрително и му го върна.

— Чист и зареден — каза Нийл. — Губиш си времето в отдела на Дейна.

Ерик прибра оръжието, без да каже дума.

— Чувствам се излишна — каза Серена язвително, поставила празни ръце на хълбоци. — Нямам тъмни дрехи, нямам пистолет, само сини дънки, маратонки и червен пуловер.

— Тогава остани тук — каза Ерик, — както ти предложих и преди.

— Не приемам заповеди от теб.

— Тя може ли да използва пистолет? — запита Нийл, намесвайки се в спора, който беше започнал още преди той да дойде тук.

— Щях да застрелям Уолъс, ако този тук сър Галахър не беше отклонил ръката ми от целта — каза тя.

— Но това нямаше да ти хареса — каза Ерик ожесточено.

— Нима искаш да кажеш, че на теб ти доставя удоволствие да застрелваш хората? — предизвика го тя.

Той не отговори. Не можеше да го стори, без да урони достойнството или да отстъпи от позицията си. Но това ни най-малко не намаляваше гнева му. Независимо колко ожесточено спореше тя, той знаеше, че на нея насилието й харесва по-малко, отколкото би на него. Това не означаваше, че няма да стреля, а просто, че не тя трябваше да е тази, на която това щеше да се наложи. А Нийл изгледа Серена с одобрение.

— Точка в твоя полза. И не се тревожи за червения пуловер. Когато светлината на деня намалее, червеният цвят е първият, който се превръща в черен.

— Аз просто изразявах иронично усещането си за различност — каза Серена. — А ти знаеш ли какво означава „ирония“?

— Никога не съм чувал за нещо такова — отговори Нийл. — Имам работа с такова деликатно малко създание, което няма да познае иронията дори ако го ужили по задника.

Ерик се обърна към вратата.

— Не започвай спор със Серена. Не си струва времето, което ще изгубиш.

— И съм сигурна, че имаш цяла планина от сладки аргументи в твоя полза? — заяде се отново Серена.

— Мислех, че ти никога не им обръщаш внимание.

Вратата се затвори след Ерик. Твърдо.

Серена си каза, че не проявява инат, а че той просто се държи с нея като с малко дете. Но, както и да беше, не трябваше да я боли толкова силно. А ето че очите й започваха да се пълнят със сълзи.

— Не се тревожи — успокои я Нийл. — Да върви по дяволите. На мъжа му трябва известно време, за да свикне със силните жени.

— Но няма нужда да е толкова твърдоглав — каза тя и отвори вратата. — Веднага, щом мистър Уорик получи съобщението, че моите страници не са за продан, Ерик може да поднови връзките си със слаби жени.

— Съмнявам се — каза Нийл и я последва в коридора. — Когато мъжът види оживлението и силния дух у една жена, едва ли вече може да се задоволи с някоя захаросана кукличка.

Той говореше на себе си. Серена беше настигнала Ерик и вървеше редом с него с широки крачки.

Глава 55

Тишината в сребристия автомобил на Ерик беше толкова плътна, сякаш можеше да се пререже с нож. Но той я игнорираше точно така, както игнорираше и Серена.

„Винаги е била такава — независима, решителна, винаги готова да се сражава с несгодите на живота.“

Мисълта беше на Ерик, но в същото време не беше само негова. Точно както образът на Серена, възседнала боен кон, беше едновременно сегашната Серена и някаква непозната нейна двойница — малко по-ниска и по-деликатна жена, но не крехка, с по-тънки устни, присвити от несекваща болка. Тя бяга, винаги бяга, защото мъглата ще се вдигне, а той е там, винаги е там, зад мъглата и чака своето отмъщение.

„Мъжът, когото обичах повече от живота, Ерик Мъдрия, който, ако можеше, щеше да убие и мен, и детето, родено от неговите слабини.“

Тя го гледаше, гледаше право в душата му през бездната на времето, във виолетовите й очи се четеше и агония, и съжаление. И надежда, която никога нямаше да умре.

„Помогни ни!“

„Не повтаряй нашите грешки!“

Кожата на Ерик настръхна като козината на котка. Полазиха го студени тръпки. Видението беше толкова ясно, толкова реално, че той още виждаше страха на жената и усещаше уханието на треви и билки, което се носеше от красивата й тъкана рокля.

Бързо извърна поглед към Серена. Тя го гледаше втренчено, зениците й бяха разширени, устните й бяха побелели. Запита се какво ли е видяла тя. А после изпита силен страх, че знае.

Рязко престана да се бори с онова, което не разбираше и не можеше да контролира. Можеше да контролира само собствените си реакции. Погали бузата й с пръстите на едната си ръка, докато с другата продължаваше да държи кормилото.

— Не се тревожи — каза, не много нежно. — Ако има начин, ще го намерим.

Като че ли те винаги са били любовници, тя извърна глава и целуна дланта му, успокои го така, както той беше успокоил нея.

Ако има начин…

От задната седалка, Нийл наблюдаваше и двамата. Той не знаеше какво се е случило, но усещаше, че нещо е станало. За един кратък миг, в колата се беше усетило нечие присъствие, нещо като статично електричество, замириса на билки и отдавна отминали времена, на отчаяние и силна любов…

Въобще неща, които човек среща винаги нощем.

Той изруга мълчаливо и провери дали револверът си е на мястото. Тежкото оръжие беше там, студен допир до топлото му тяло, като заспало животно под кожения кобур. Солидността и реалността на оръжието го успокоиха — чувство, което имаше същата примитивна основа като онова усещане за присъствие и за нещо необикновено, което се случва между Ерик и Серена.

После Нийл се сети за мотото на Дейна, която притежаваше впечатляваща интелигентност и не по-малко впечатляващ прагматизъм: Ако не можеш да победиш, не влизай в битка.

— Няма да спрем да предлагаме пари на Бърт, докато не ни каже каквото знае — каза Нийл.

— Чии пари? — запита Серена. — Аз дори не мога да си позволя да купувам котешка храна на Пики.

— Нашите пари. Ако Бърт може да ни отведе до останалата част от „Книгата на Мъдростта“, Дейна ще сметне, че парите са похарчени добре.

— Защо? Тя пак няма да е за продан — каза Серена.

— Изкуството — каза Ерик простичко — е важно. Не собственикът, не клиентът. Само изкуството има значение и само то остава за вечността.

Тя издиша дълго, бавно и накъсано. Всичко се случваше прекалено бързо, движеше се със скоростта на светлината, а тя се чувстваше по-удобно, когато тъчеше, търпеливо преплитайки нишка над нишка — занимание, което сякаш беше извън времето.

— Как ми се иска баба ми да беше оставила повече информация.

— Тя е мислела, че и тази е достатъчна — каза Нийл. — Използвай я. Нещо като „Книгата на Мъдростта“ принадлежи на човешката история, независимо кой го пази през вековете.

— Но как да мисля като баба си, която е мъртва? — запита Серена.

Период преди средновековието, стара дъбова гора, звук от ловджийски рогове, тропот на конски копита, дъх на свежа зеленина и пръст, див вик на ловен сокол…

— А аз как мисля като човек, който отдавна е мъртъв? — запита сковано Ерик.

Серена го погледна. Очите й бяха по-тъмни от обикновено и това едва ли се дължеше на факта, че в Лос Анджелис беше нощ. Тя виждаше двамата Ерик — единия с няколко инча по-нисък и малко по-набит, с брада и коса, подрязани така, че да може да носи шлем, с бързи движения, самоуверен чак до границата с арогантността, див и ожесточен като ловния сокол, който беше кацнал на облечената му в дълга кожена ръкавица ръка. Очите му, очите на Ерик, я гледаха втренчено и изискваха… нещо.

Тя му отвърна с почти страхлив поглед и не каза нищо повече. Почувства се по същия начин, както в нощта, в която баба й беше умряла, когато времето й се струваше като книга с неразлистени страници, когато беше намерила парче плат, тъкано преди хиляди години.

Навън, в дъждовната нощ, сирена виеше ту по-високо, ту по-ниско, с глас, който сякаш беше гласът на самия мрак.

Ерик зави в една странична улица, паркира и изключи светлините. Нито една кола не мина покрай тях. Никой не зави и не паркира зад тях.

— Сигурно Лапстрейк ги е отклонил.

— Надявам се, че на Дейна й е харесало пътуването — каза сухо Нийл. — Наистина много й харесва да кара новата си играчка.

— Поне прояви добрия вкус да купи сребрист „Мерцедес SUV“ — каза Ерик.

Нийл поклати глава.

— Тя е истинска фурия в онова нещо. Гълта спортните коли за обяд като изгладняло чудовище. Те намаляват заради леките издатини по шосетата и локвите. А тя направо прелита над тях.

Ерик запали двигателя, включи светлините и се върна на градската магистрала. След няколко мили отново зави в една от безбройните малки странични улички, които се простираха около Холивуд като лошо оплетена паяжина. По тях безредно бяха паркирани коли и така улицата се свеждаше до тясна алея между жилищните блокове. Това не беше законно, но се случваше непрекъснато в старите квартали, където къщите бяха разделени на апартаменти, които се даваха под наем, и нямаше достатъчно място, за да се паркира по една кола на апартамент, камо ли две или три.

Онази част, която беше застроена с бунгала, също беше претъпкана. Те се гушеха едно в друго като къщите край плажовете, само дето на мили оттук нямаше плаж. Всичко, което можеше да се види от богатството на природата, беше сухо дере, обрасло с храсталаци и папрат и обсипано с боклуци. Старата трева загиваше, но когато паднеше отново дъжд, поникваше нова трева. В момента сухото дере навяваше единствено чувство за изоставеност.

Къщата на Бърт със сигурност не беше онова, което хората очакваха да намерят всред хълмовете с изглед към Лос Анджелис. Бунгалото му беше малко и старо, заобиколено от тесни и виещи се улички, по които растяха стари евкалиптови дървета, чиито клони се кършеха при малко силен вятър. Прозорците в предната част на къщата светеха до един и осветяваха безредието, което цареше в предния двор.

— Не паркирай близо до къщата — каза Нийл.

— Не ми казвай онова, което вече знам — отговори Ерик.

Той дори не намали, за да може Нийл да огледа по-добре мястото. Отиде две-три сгради по-нататък, преди да намери тясно пространство между две коли, които струваха много повече от къщите, пред които бяха паркирани. Но такъв беше Холивуд, където всичко имаше измамен вид. Въпреки че изглеждаха скромни и разнебитени, къщите тип бунгало бяха тук толкова отдавна, че бяха история. Те бяха и доказателство, че земята в този парцел струва поне пет пъти повече от къщите. Ако гледката наоколо беше приятна, къщите тип бунгало отдавна щяха да са отстъпили място на скъпи и много скъпи къщи, но от прозорците можеше да се види единствено безкрай от хълмове, задушени от шубраци, и съседната къща, която отчаяно се нуждае от боядисване.

— Струва ми се, че времето е подходящо за парти — каза Нийл и слезе от колата.

— За някои хора, времето винаги е подходящо за парти — каза Ерик, заключи „Мерцедеса“ и прибра дистанционното управление в джоба си.

Навсякъде, освен на покривите, бяха паркирани автомобили. По-новите и по-скъпите се смесваха с по-старите и по-евтините, паркирани пред толкова малки бунгала, че за тях десет души бяха вече огромна тълпа. Двойка вървеше по средата на улицата и пушеше от една и съща цигара. Нито един от двамата тийнейджъри не изглеждаше достатъчно голям за това.

Серена се скри зад едно лъскаво „Порше“ и един прашен „Лексъс“. Ако имаше тротоар, още не го беше видяла. Въпреки наскоро падналия дъжд, тревите бяха достатъчно сухи, за да останат малки бодли по чорапите и дънките й. Веднага щом се разсееше мирисът на готвено, въздухът добиваше аромата на евкалиптови дървета и изсушени треви. В страничното дворче, което минаваше за гараж в къщата на Бърт, имаше паркирана кола.

— Отзад има тясна уличка — каза Ерик.

Той тръгна напред, но ръката на Нийл го хвана здраво и го спря.

— Хората от охраната вървят отпред, приятелю. А женчовците са на опашката, защото трябва да се погрижат за клиентите.

Ерик понечи да започне спор с Нийл, но знаеше, че е безполезно. Стисна челюсти, хвана Серена за ръката и двамата последваха Нийл на толкова малко разстояние, че почти го докосваха.

— Чакайте тук — каза им тихо Нийл.

Серена искаше да възрази, но внезапният натиск на пръстите на Ерик, впити в ръката й, я накара да замълчи.

Глава 56

Нийл отиде до колата, докосна капака и почувства студенината на метала. Превозното средство беше паркирано отдавна и моторът беше изстинал. Отвън, на улицата, имаше паркирани и други коли, но те имаха вид на нови и скъпи.

Той обиколи набързо бунгалото. Задният двор се отваряше откъм тясната уличка, която или не беше павирана въобще, или беше потънала в мръсотия. В алеята зад къщата нямаше паркирани автомобили, но имаше друго струпване няколко къщи по-нагоре. Ниска ограда придаваше известно чувство за лична собственост на къщата на Бърт. Френски прозорци водеха от онова, което най-вероятно беше задната спалня, към онова, което преди е било градина. Освен една слаба светлина над кухненската мивка, цялата задна част на къщата тънеше в мрак. Нийл се върна тихо в предния двор.

— Засега всичко ми изглежда спокойно — каза шепнешком. — Да видим дали той си е у дома. Този път, ти си първи. Серена, остани с мен.

Още докато говореше, Нийл хвана Серена за ръката. Пръстите му хванаха и краищата на шала й. Той отдръпна длан, разтри я и изгледа шала с присвити очи. Проклетото нещо беше твърдо като стомана, а пък тя го милваше с върха на пръстите си, като да беше от кадифе.

Ерик пристъпи на малката и тясна веранда и натисна звънеца. Вместо звън или гонг, виковете на жена, отдала се на оргазма, известиха пристигането на посетителите.

— Сигурно е от озвучаването за последния му филм — каза Ерик високо.

— Надявам се, че е получил „Оскар“ — измърмори Серена.

Бърт отвори вратата. Беше облечен в дънки и цветен, плетен на ръка, пуловер от онези, които бяха на мода преди двайсет години. От вида на маншетите му, носеше този пуловер от доста дълго време. Шкембенцето, което костюмът му прикриваше успешно, сега опъваше преждата. Държеше чаша, от която лъхаше на джин. Отпи голяма глътка, която би трябвало да изгори гърлото и дори червата му, но той очевидно беше свикнал. Дори не се изкашля.

— Кой е този? — запита, когато видя Нийл.

— Моят човек с парите — каза Ерик.

— Надявам се, че си донесъл много пари в брой, човече.

Нийл имаше доста отегчен вид.

— Да, добре, влезте — каза Бърт. — Някой иска ли питие?

— Не, благодарим — отговори Ерик от името на всички.

— Разположете се. — Бърт хвърли поглед на чашата си, изпи и последната глътка с едно рязко движение и отиде в кухнята, за да си налее още. Трябваше да изпие още няколко чаши, за да достигне желаното ниво на безчувственост. — Седнете, ако искате! — извика им през рамо. — Другият, който ще участва в наддаването, трябва да пристигне всяка…

Чу се шум от счупено стъкло, викът на Бърт, а после от кухнята, ведно с мириса на газ, долетя и бумът от експлозията. Ерик се втурна към Бърт, но не успя, защото Нийл го сграбчи здраво и го тласна към Серена.

— Изведи я веднага оттук! — изръмжа му той. — Не излизайте през предната врата, защото той ще ви чака!

Още преди думите да са излезли от устата му, друга експлозия горящ газ ги заслепи, но този път бомбата влетя през страничния прозорец и падна във всекидневната. Подпали всичко между тях и предната врата. Други, по-малки бомби, паднаха и избухнаха и пламъците затанцуваха навсякъде. Горивото, този път, не беше газ. Не точно. Беше напалм, който залепваше за всичко, до което се докоснеше, и гореше, гореше, гореше. Кухнята вече беше цялата обхваната от огъня. Писъците на Бърт се извисяваха над всичко, дори над бумтежа от пламъците.

— Коридорът! — извика Ерик.

Серена вече тичаше към успокоителния мрак, който представляваше спалнята на Бърт. Видя френските прозорци и се втурна към тях. Бяха заключени. След като опита дръжката, тя грабна стол, за да разбие стъклото. Ерик я изпревари, сграбчи тежкия дървен стол и го завъртя диво. И стъклото, и дървените рамки, изхвърчаха навън.

Писъците на Бърт бяха заглушени от избухването на следващата бомба. С изваден револвер, Нийл изскочи през вече несъществуващия праг и огледа задния двор. Нямаше нищо, освен сенки и промяната на посоката на пламъците, когато избухна следващата бомба.

— Задната уличка! — извика Нийл на Серена.

— Но Ерик…

Нийл избута Серена през отвора в посока към алеята, преди да се обърне и да потърси приятеля си. Ерик вече тичаше вън от спалнята, а лицето му представляваше черна маска заради полепналите сажди. Изражението му беше гневно, демонско. Нямаше нужда Нийл да го пита какво е станало с Бърт. Мирисът на изгоряла плът вече изпълваше къщата.

— Вън! — извика му Нийл, като натърти всеки звук.

Двамата настигнаха Серена в момента, в който тя се прехвърляше през оградата. В следващия миг тя се приземи в алеята, а Ерик — секунда по-късно. В мига, в който краката му докоснаха земята, Нийл издърпа сакото му, после съблече собствената си риза и ги хвърли на земята. Последва ги бейзболната шапка на Ерик. Дрехите се подпалиха и замирисаха на изгоряло.

— Имаш ли полепнал напалм и по панталоните? — запита го тихо Нийл.

— Не знам — отговори Ерик и разтри рамото си там, където ризата беше изгоряла и почти подпалила кожата му.

— Ще разбереш. Напалмът е истинско зло. Провери ли ризата и сакото си? — Докато говореше, Нийл съблече собственото си сако и го подаде на Ерик.

— Не, Серена, а ти…

— Тя е добре. Прояви достатъчно здрав разум да наметне шала върху главата си. — Нийл ритна купчинката горящи дрехи встрани. — Ти си първи. Серена в средата. Мърдай.

Ерик тръгна по алеята към колата, като по пътя събличаше сакото си. Веднага щом освободи лявата си ръка, извади пистолета си и свали предпазителя му. Движеше се по тясната уличка бързо, но предпазливо. Наблюдаваше всяка сянка.

В уличката нямаше никаква светлинка. В момента и нямаше нужда от такава, защото беснеещите оранжеви пламъци осигуряваха достатъчно. Някои от съседите, обитаващи къщите зад и встрани от къщата на Бърт, бяха изоставили телевизорите или гостите си и се бяха втурнали към градинските маркучи. Вече дори изливаха потоци студена хлорирана вода върху покривните греди, по поляните пред къщите и по дървените огради.

Някои от хората, присъстващи на различните партита, не бяха толкова умни. Те се бяха приближили до огъня и надаваха весели викове, като че ли той беше част от предлаганите забавления.

Нийл и Ерик огледаха лицата на струпалите се хора. Нито едно не им изглеждаше познато или противно отблъскващо. Никой не стоеше наблизо с лице, изразяващо сексуален екстаз.

Слаб, но ужасяващ звук долетя от горящата къща. Пламъците се издигнаха още по-високо и разпръснаха малки огънчета във всички посоки. Чу се женски писък, когато евкалиптовите дървета избухнаха в пламъци.

— Да изчезваме! — извика Нийл на хората, събрали се в алеята, прекалено близо до огъня. Те гледаха втренчено, ужасени, ада, в който се беше превърнала къщата на съседа им. — Бягайте! — извика им той.

Някои от хората го послушаха. Други останаха, но само за да побегнат при втората експлозия. За някои от тях вече беше прекалено късно. Горящи греди и отломъци паднаха върху тях, напалмът залепна по дрехите и кожите им. И те изчезнаха с писъци в заобикалящия ги мрак.

Ерик се надяваше, че някой ще им помогне. Той не можеше, без да изложи Серена на риск. А това в никакъв случай нямаше да направи.

И от долния, и от горния край на улицата се чуваха викове, но никой не забеляза тримата души в тясната задна уличка. Като държеше пистолета наведен надолу и притиснат в лявото си бедро, за да не подплаши хората, Ерик се шмугна в пространството между две къщи и излезе на улицата. Колата му беше само трийсет фута по-нататък. С дясната си ръка той извади дистанционното управление и я отключи.

— Влез вътре и затвори плътно вратата — каза той на Серена, без да я погледне. Гледаше във всички посоки, за да забележи бледото дуло на насочен към тях пистолет или пък рязката и светла ивица на горяща бомба от напалм.

Веднага щом влезе в колата, Нийл излезе от сенките между двете къщи. Държеше пистолета си долу, до дясното бедро, и се смеси с любопитните, които изтичваха навън от къщите си и се втурваха към пламъците. Ако някой въобще беше забелязал обгорената му на места риза и тъмната сянка на револвера, то никой не реагира.

Ерик стоеше близо до вратата на шофьора и наблюдаваше. Не се тревожеше, че може да се види подозрителен на някого, защото пред всички къщи имаше много хора. Повечето държаха в ръка чаши с екзотични питиета или цигари. Други си хапваха тортички или чипс, докато надничаха през входните врати.

— Вътре — заповяда строго Нийл, когато стигна до колата на Ерик.

Ерик прибра револвера и седна зад кормилото. Нийл се огледа за последен път, преди да се настани бързо на задната седалка. Той не прибра пистолета си.

— Тръгвай. Без светлини. Отвори прозорците. Серена, залегни на пода.

— Но… — понечи да възрази тя.

— Не спори! — изръмжа Нийл. — Трябва ми достатъчно място, за да мога да стрелям.

Тя се подчини, а Ерик свали всички прозорци, за да може Нийл да стреля, ако се наложи.

— Ще се обадим ли в пожарната? — Въпросът беше зададен от Ерик на Нийл.

— Аз вече го направих, така че не се бави, човече. В този квартал пожарната е съвсем наблизо. Не че това ще помогне на Бърт. Той вече се е опекъл.

Като се движеше почти бавно, въпреки адреналина, изпълнил кръвта му, Ерик мина покрай горящото бунгало, излезе на тесния път и подкара така, като че ли в главата му нямаше друга мисъл, освен да отиде на поредното парти. Като че ли много малко от хората бяха разбрали за какво е цялата суматоха. Ерик искаше да се измъкнат, преди това да е станало ясно на всички.

— Мисля, че засега сме в безопасност — каза той.

— Мога ли да седна вече? — запита Серена.

Нийл изсумтя. Тя прие това за съгласие и се настани отново на седалката. Ерик запали фаровете. Като минаха покрай още няколко къщи, чуха воя на сирените, които се приближаваха с всяка секунда. Чуваха поне две различни сирени, които се задаваха от двата различни края на улицата и скоро щяха да се срещнат. Ерик погледна напред, изруга, огледа се наляво и надясно и каза:

— Дръжте се.

Завъртя рязко кормилото и се вряза между две паркирани коли. Предните колела се качиха на тротоара и стъпиха върху нечия морава, задните ги последваха. Ерик изключи фаровете и двигателя и зачака.

Пищяха сирени, в тясното свободно пространство в средата на улицата, между паркираните моли, профуча линейка. Преди Ерик да успее да измъкне колата, още фарове и сирени атакуваха сетивата им и предупредиха за приближаването на още линейки. Той реши, че няма да има достатъчно време, за да излезе на уличното платно и да измине улицата до другия й край, затова остана да изчака и тях.

Малко след това между паркираните от двете страни автомобили едва се промъкнаха две пожарни коли, чиито лампи се въртяха бясно. Погледът на Ерик срещна този на Нийл в огледалото за обратно виждане. Нито един от двамата не каза каквото и да било, но и двамата се оглеждаха за превозни средства, които да се отдалечават, а не приближават, към мястото на вълнението. Вече нямаше хора навън, но непрекъснато се отваряха и затваряха врати, през които надничаха любопитни хора. Което и да е превозно средство да се опиташе да се измъкне по този път, щеше да бъде спряно от пожарните коли.

От мястото си Серена виждаше, че къщата на Бърт е изгоряла до основи, а красивите хищни пламъци са обхванали евкалиптовите дървета. Не можеше обаче да види колко други къщи са засегнати от пожара.

— Надявам се тези момчета да са добри в работата си — каза Ерик с глас, дрезгав от насъбралия се адреналин. — Зимата беше суха. — Но погледът му не беше отправен към пожара, а към компютъра за управление. Опита се да намери алтернативен изход от положението.

— Да — каза Нийл. — Дъждът, който падна, не успя да напои дори кактусите. Тръгвай, приятелю. Скоро ще сложат бариерите.

— По дяволите!

Последен поглед към компютъра потвърди, че има много малки и тесни улички, както и такива, които едва ли са проходими. Нито една от тях не водеше там, където Ерик искаше да отиде. Освен ако не успееше да премине едно-две кръстовища, преди ченгетата да са ги затворили. Подкара така, сякаш и той беше снабден с лампа и сирена, докато не стигна първото кръстовище.

Прекалено късно. Патрулна шерифска кола вече разпръскваше синя светлина. Ерик можеше, като добър и примерен гражданин, да изчака разрешение да премине, а можеше и да избере друг маршрут.

Върна се три жилищни парцела назад и стигна до тясна уличка, която беше по-скоро проход, свързващ две подразделения на пожарната, отколкото път за цивилни коли. За да обезкуражат любопитните, бяха поставили по една железопътна релса на всеки един от двата изхода.

Ерик намали скоростта и мина през първата релса. После набра скорост и се втурна към втората. Стигна до нея точно когато това направи и една патрулна кола. „Мерцедесът“ мина плавно над релсата още преди ченгето да е излязло от колата си.

— Дотук — добре — каза Ерик и отново хвърли поглед на навигационното табло.

Още сирени раздраха нощта, но не бяха достатъчно близо, за да го разтревожат. Синята светлина на полицейска лампа се появи един жилищен парцел по-нататък и тръгна към следващото кръстовище. Без да се колебае, Ерик натисна педала на газта. Мощният двигател щастливо изръмжа. „Мерцедесът“ се стрелна напред като ракета. Бяха преминали кръстовището и излезли на шосето, преди патрулната кола да е стигнала до него. Когато двете коли се разминаха, жената полицай зад кормилото изгледа строго Ерик, но имаше по-спешни задачи, отколкото да санкционира някакъв си смахнат.

Полицейската кола стигна до кръстовището, спря, полицаите изскочиха и започнаха да слагат бариери, за да попречат на други коли да стигнат до мястото на пожара. А Ерик излезе на градската магистрала, която щеше да ги върне към анонимността на лосанджелиската урбанистична джунгла.

Нийл се засмя.

— Както неведнъж съм казвал, губиш си времето и способностите в отдела на Дейна.

Всичко, което Ерик каза, беше:

— Ако е записала номера ми, ти ще платиш глобата.

Глава 57

Лос Анджелис

Събота вечерта

Дейна вдигна глава, сведена дотогава над бюрото, когато Ерик, Нийл и Серена влязоха в офиса й. Носът й потрепна и тя направи неопределена гримаса.

— Миришете така, сякаш някой ви е полял с газ.

— Всъщност беше напалм — каза Нийл. — Не с рекламна цел обаче.

Дейна скочи на крака. Погледът на тъмните й очи обходи Нийл от главата до петите, за да види дали има сериозни наранявания.

— Прегледай твоя женчо — каза той и посочи с палец към Ерик. — Той не успя да се отдалечи достатъчно бързо от петролния дъжд.

— Виждам, че част от дрехите ви са изгорели — каза тя и погледна Ерик. — Други щети?

— Не. Малко сме пообгорели тук-там, това е.

Тя го изгледа не особено доверчиво, но прие думите му и се обърна отново към партньора си.

— Да очаквам ли официални запитвания от властите?

— Не мисля. Ерик ни измъкна, преди властите да са стигнали там. Ще им бъде трудно с онези домашно приготвени бомби и няма дори да помислят за нас.

— Отлично. Не бих искала да се обаждам тук-там за още услуги. — Сега погледна Ерик. — Задънена улица?

— Много задънена — каза той безизразно. — Бърт умря, преди да е успял да ни каже откъде е купил страниците от „Книгата на Мъдростта“.

Дейна присви очи. Отново седна. Пръстите й започнаха да свирят на въображаемата флейта. След двайсет секунди неочаквано застинаха.

— Нека направим преоценка на онова, с което разполагаме; на онова, което ужасно ни липсва; и на възможностите, които биха ни се предоставили. Бързо.

— Преди отново да са започнали да падат горящи бомби? — запита язвително Ерик.

— Точно така. — Тя вдигна телефонната слушалка и бързо набра номер. — Майкъл, как си? Познаваш ли гостите, които в момента са в девета стая? — Зачака. После повдигна вежди. — Да, онези с прегладнялото куче. Поискал ли е някой стая до тяхната? — Очите й се присвиха. — Кой? Още ли са там? Добре. Когато тя пристигне, настани я в срещуположния край на сградата и започни да боядисваш всички стаи около номер девети. Не, пет пари не давам за цвета. Само да изглеждат добре.

Дейна затвори, преди да е започнала да ругае на немски. Нийл трепна.

— Какво има?

— Клиъри Уорик Монтклеър ще се мести в хотел „Убежище“ за неопределен период от време. Синът й и любовникът й, извинете, съветникът по охраната, ще бъдат с нея.

— А те откъде знаят, че ние ще бъдем там? — запита Ерик.

— Връзката между хотела и „Реъритис“ не е тайна за никого. — Дейна въздъхна, после изруга. — По дяволите! Предполагам, че трябваше от време на време да се обаждам на Клиъри. Тази жена може да подложи на изпитание дори търпението на камък. И трябва да отиде на психиатър, който да установи дали привързаността към баща й не е патологична. По-прилича на петгодишно момиченце да се държи така, а не на жена, прехвърлила петдесетте.

— Не й ли казахте, че няма да продам страниците си? — запита Серена.

— Много пъти.

— Тогава защо отива там?

— Не ми вярва. Иска сама да говори с теб. Казах й, че за това не може да става и дума. Тя не повярва.

Серена вирна брадичка и присви очи.

— Ще повярва. Не искам никога вече да имам работа с нея или с баща й.

— Норман Уорик често въздейства така на хората — каза сухо Дейна. — Точно затова Гарисън е лицето, което контактува с обществеността. Той поне има известен чар, придобит в „Харвард“. О, това ми напомня нещо, Серена. Гарисън се обади по-рано и искаше да ти предам съобщение, защото не можел да се свърже с теб. Иска да те заведе на обяд утре. Защото чувствал, че между двама ви е възникнало недоразумение.

— Неговият чар въобще не ме интересува. Не продавам страниците си.

— А нима той има чар? — запита Ерик.

— Какво? — Серена го изгледа втренчено. Облякъл сакото на Нийл върху голите си космати гърди, с изцапани със сажди бузи и рошава руса коса, Ерик приличаше на дивак. — О! — Серена сви рамене. — Той е доста излъскан. Както и Пол Карсън, в известен смисъл. И двамата са привлекателни. Но това не компенсира Уорик. Нищо не би могло да компенсира неговата грубост.

— Гарисън обаче би искал да опита — каза Ерик.

— Аз не се интересувам.

— Добре — каза Ерик. — Ще се погрижа той да получи това съобщение.

— Способна съм и сама да му го кажа.

— Това е добре. — Той я притисна към себе си и я целуна страстно. — Но и аз мога да му предам добрите ти думи.

— Какви думи?

— Довиждане.

Лицето на Серена изразяваше известно раздразнение, но и факта, че това й се вижда забавно. Но раздразнението се стопи, отстъпи място на по-доброто чувство. Ерик изглеждаше като Пики, когато ловът му е бил особено успешен.

— Отново ми напомняш котарака ми.

— Този път няма да задавам въпроси.

— Сигурен ли си?

Той се засмя и отново я целуна.

— Сигурен съм.

Нийл хвърли на Дейна кос поглед и се усмихна многозначително. Тя му намигна. После вдигна телефонната слушалка и набра номера на Фактоид — онзи номер, който имаше червена сигнална лампичка. Той вдигна на петото иззвъняване и беше запъхтян.

— Какво!!!

— Къде си?

— Хм…

— Няма значение. Можеш ли след половин час да бъдеш в командния компютърен център?

— По дяволите!

— Приемам това за „да“.

— По дяволите! Аз… Тя… Шоколадовия сироп… По дяволите!

— Половин час. — Дейна затвори и погледна Нийл с повдигнати вежди. — Май за първи път чувам това момче да пелтечи и да се двоуми.

— Какво каза? — запита Нийл.

— Нещо за шоколадов сироп.

Нийл се закашля, после свободно се засмя. Също и Ерик.

— Какво? — запита ги Дейна.

Но двамата само поклатиха глави и продължиха да се смеят. Тя ги изгледа отвратено, изправи се и тръгна към вратата.

— Ела с мен, Серена. Ще оставим тези горили да крещят, а аз ще те осведомя за онова, което засега знаем за „Книгата на Мъдростта“. Господа, когато се съвземете и възвърнете малкото си мозък, с който природата ви е надарила, ще бъдем в зала номер три.

Глава 58

Лос Анджелис

Късно в събота, през нощта

От чашките с кафе примамливо се издигаше пара, то ухаеше приятно пред Серена и Ерик. Дейна и Нийл пиеха чай, който обаче беше достатъчно силен да разтопи и стъкло. Нийл го пиеше с мляко. Този на Дейна беше чист. Екраните по стените на цялата стая представяха дигитален образ на всяка една от седемнайсетте известни страници от „Книгата на Мъдростта“. Някои от екраните бяха празни, защото чакаха команда.

Лицето на Фактоид им говореше от централния екран, а киселият му глас беше излъчван от микрофона в стаята. Той беше в командния компютърен център на „Реъритис“. Като се изключи лепкавата му, може би заради гела, прическа и струйката шоколадов сироп по брадичката му, той изглеждаше напълно нормално. За Фактоид.

— Окей — изръмжа той. — Страница първа от седемнайсетте, на трети екран. Тя е с най-ранен известен произход. Представяна е за продажба съответно през 1963… 1959… 1944.

— Кой е притежавал първи страницата от трети екран? — побърза да запита Ерик.

— Дерик Джеймс Рубин.

— Продължавай. Но ми давай и имена, освен дати.

Фактоид каза нещо, което всички пренебрегнаха като особено маловажно. Дори нещо по-лошо, приеха го като изказване, което не вдъхновява за никакви дела. После той започна отново по същество.

— През 1963 е била притежание на „Кристи“, купена от собственик на частна колекция, който понастоящем е мъртъв. През 1959 година е била притежание на „Сотби“, които са били брокери в полза на частен собственик. Страницата била подарък от бащата, сега покойник, за сина му. През 1944 е била в имението на Рубин, който не водел каталог. Задънена улица. През 1956 година пак се е озовала при „Сотби“, които все още търсят оригинала на микрофилма, през 1958 година е била при „Кристи“ за проверка.

Ерик седеше неподвижен, докато раздразненият и нервен компютърен специалист говореше бързо и последователно за страниците, показани на различните екрани. Ерик оставяше имената и датите да преминават през ума му, докато съзнанието му търсеше повтарящ се модел. Докато стигнат до страниците на Серена, беше сигурно само това, че търсенето на информация, записана на микрофилми, става много по-бавно от това да се търси компютърна информация.

— На последните осем екрана са страниците на Серена Чартърс, наследени от баба й, в момента покойница. Задънена улица. Тя твърдяла, че са семейно притежание от поколения.

Всички гледаха мълчаливо и втренчено екраните.

— С изключение на екран осем — каза Ерик. — Страниците на Серена са единствените, които не са палимпсест.

— Което ще рече — какво? — запита Нийл.

— Че не са изписани върху друг текст. Покажи му, Фактоид.

От микрофона се дочу неясно и тихо мърморене, но на останалите екрани се появиха изображения на страниците на обикновена дневна светлина и под ултравиолетови лъчи. Текстът отдолу се виждаше слабо, но достатъчно, за да бъде удостоверено наличието му.

— Дай ми всичко, с което разполагаш, за осми екран — каза Ерик.

— Виж… — каза Фактоид. — Според фамилната легенда, семейство Блекторн го купили от беден шотландски емигрант. — Той се прозина. — Така страницата може да бъде проследена чак до битката при Кулоден през 1746. Тъй като семейство Блекторн произхождат от рода на шотландски воин, служил в британската армия, който пишел thorn с „е“, това означава, че родът им е бил в Съединените щати още преди основаването им. Което важи и за страницата.

— Покажи ни и другата й страна.

— Празна е.

— Знам. Покажи я. Тук разполагаме с по-добри решения от онези, с които имам у дома.

Фактоид отново започна да мърмори. После каза:

— Екран деветнайсети.

— Ето. В ъгъла. Виждате ли знака, останал след подвързването?

— Да. И какво?

— Сложете редом с него знаците от подвързването на страниците на Серена.

Фактоид нареди знаците в една редица, готови за сравнение.

— Добре — каза Ерик. — Така си и мислех. Тази страница е била изрязана от сборните четири страници, представени на трети екран.

— И какво? — запита Дейна.

Ерик сви рамене.

— Това означава, че който е притежавал цялата книга е откъснал една великолепно оцветена страница от началото на книгата и я е продал. Най-вероятно, за да си купи храна или заради дългове.

— Това означава ли, че страниците на Рубин датират от времето на фамилията Блекторн? — запита Серена.

— Не. Всичките страници на Рубин са палимпсести. А тази тук не е била изтривана.

— И докъде ни води това? — запита Дейна.

— До добрата вероятност „Книгата на Мъдростта“ да е дошла в Съединените щати през осемнайсети век, да е била предавана от поколения на поколения, като от време на време, по необходимост, бе продавана по някоя и друга страница.

Серена затвори очи и отново си представи бележката на баба си. „Загубили сме някои страници през вековете, но много малко. До моето поколение.“

Не съзнаваше, че говори на глас, докато не отвори очи и не видя, че Дейна и Нийл я гледат втренчено.

— Не спирай — каза Дейна.

Но Серена беше завладяна от вълна на тъга, примесена с изтощение. Адреналинът, който й помогна да издържи няколкото часа след пожара, бързо се топеше и тя оставаше уморена и апатична.

— Така пишеше в бележката на баба ми до мен. Бележката беше част от нейното завещание.

— Кажи им и останалото — каза Ерик.

— А ти не си ли им го казал вече? — запита уморено Серена. — Те са те наели. Аз не съм. Ти си техен.

— Грешиш. Аз принадлежа само на себе си.

— Това наистина е така — каза Нийл. — Ако беше мой, щеше по-добре да приема заповедите ми.

— А ако беше мой — каза Дейна, — щеше да живее в Лос Анджелис и да работи за нас на пълен работен ден. Но той живее в Палм Спрингс и преследва планинските кози там.

— Овце — каза Ерик.

— Както и да е.

Серена изгледа Ерик с потъмнели виолетови очи. Много й се искаше да му повярва, да му се довери. Но се страхуваше.

„Не се доверявай на нито един мъж. Животът ти зависи от това.“

Дали щеше да се прояви като по-мъдра, или като пълна глупачка, ако не последваше съветите на баба си?

„Не повтаряй нашите грешки!“

Серена изстена. Май беше готова да приеме съвети дори от въображението си.

— Няма значение — каза тя. — Баба беше параноичка. След преживяното тази вечер, вече знам защо.

Дейна и Нийл се спогледаха.

— Моля ви — каза Серена с горчивина, — може и да изглеждам нежна и бавна, но не съм. Дяволски ясно е, че мистериозният човек на Бърт, онзи, който трябваше да участва в наддаването, е убил баба ми, докато тя се е опитвала да проследи изгубените страници. Този същият човек уби и Бърт, преди да е успял да ни каже кой е първоизточникът на страницата. След това тези хора направиха всичко възможно да убият и мен. Някой наистина не желае „Книгата на Мъдростта“ да бъде отново цяла.

— Това, което ме тревожи — каза Ерик, — е, че този човек е готов и способен дори на убийство. Доказал го е най-малко четири пъти през последната година.

Нийл запита остро:

— Какво?

Ерик започна да изброява на пръстите си:

— Жена във Флорида. Монах от Ню Ейдж. Бабата на Серена. Бърт. Имат поне по две общи неща. Всички са загинали при пожар. И всички са били последната брънка във веригата, която е водела до страници, откъснати от „Книгата на Мъдростта“.

— Но аз не знам нищо за липсващите страници — намеси се бързо Серена.

— Все още не знаеш — съгласи се Ерик. — Но след четири убийства, мислиш ли, че този човек — или хора — ще приемат това за дадено?

Глава 59

Спокойният глас на Дейна наруши тишината, възцарила се след думите на Ерик.

— Кажи ни онова, което знаеш, Серена. Може би ще можем да ти помогнем, макар и само като ти предложим още по-трудна цел.

Серена постави лакти на масата, видя колко са изподраскани ръцете й от катеренето по оградата на Бърт, и направи гримаса. Разсеяно оправи шала си, който беше защитил косата й от огнения дъжд. С жест, който й беше станал навик, погали материята с върха на пръстите си и се почувства така, сякаш и тя беше погалена в отговор. Шалът я успокояваше. Може би с осезаемата си връзка с миналото, с факта, че все нещо може да надживее дори жестокостта на бруталния убиец.

— Баба ми била първородна дъщеря. И дори, доколкото знам, единствено дете от този пол, в нейното поколение. — Серена говореше много бавно. — И получила попечителството над „Книгата на Мъдростта“. Но по някакъв начин я изгубила. Или, по-точно части от нея. Ерик мисли, че е скрила по-голямата част, която ме очаква. — Серена въздъхна уморено. — Ако е така, баба е оставила ръкописа на място, за което въобще не мога да се сетя.

Тихо, пръстите на Дейна свиреха сложна ренесансова мелодия върху модерната стоманена маса.

— Мислиш ли, че някоя от жертвите на убиеца е знаела местонахождението на цялата книга?

— Не — каза Серена.

— Ерик? — запита Дейна.

Той се замисли върху възможни различни модели и поклати глава.

— Не.

— Добре. Засега ще оставим настрани въпроса за местонахождението на книгата — каза Дейна. — По някаква причина, убиецът — склонна съм да мисля, че е само един, защото ако нещо е известно на повече от един човек, обикновено след два-три дни се излъчва и по новините в шест… — Тя хвърли поглед на Нийл.

Нийл се поколеба, после кимна.

— Съгласен съм с това. Засега.

Ерик също кимна.

— Аз съм тъкачка, не следовател — беше всичко, което Серена каза.

Дейна се обърна към Ерик.

— Ти спомена четири убийства за последната година. Кой е бил първият?

— Елис Уивър.

Серена прочисти гърлото си. Вероятно нямаше значение, но можеше и да има. Не можеше да остави нищо на случайността. Извини се мислено на мъртвата си баба и каза:

— Името, под което аз я познавах, беше Лизбет Серена Чартърс.

И тримата втренчиха погледи в нея. Гласът на Фактоид се чу от микрофона:

— По дяволите! Минута.

— Когато тя реши да започне напълно нов живот, избра името Елис, което много прилича на произношението на началните букви на Лизбет Серена, и фамилното име Уивър /тъкачка/, защото това беше заниманието й — каза Серена.

— А името Чартърс? — запита Ерик. — Било е нейно име по закон или въпрос на избор?

— Единственият път, когато настоях за отговор, тя ми каза, че това е моминското име на нейната баба.

— А какво е било третото име на баба ти? — запита студено Ерик.

Серена придоби озадачено изражение.

— Името, което е използвала, преди да се е спряла на Чартърс — обясни той.

Очите му бяха студени като гласа му. Беше силно ядосан. Точно когато си беше помислил, че е спечелил доверието й, тя беше доказала, че ни най-малко не му се е доверявала. Беше правила секс с него, беше му повярвала, че няма да я убие, докато спи в леглото му, по дяволите, в прегръдките му, но за всичко останало… За доверието, от което се пораждаше интимността, не, жената просто не беше способна на такива чувства. Серена вирна високо брадичка. Срещна спокойно гневния му поглед.

— Не знам.

— Не знаеш или не искаш да кажеш? — сряза я той.

— Не знам.

Той нищо не каза. Нямаше нужда. Недоверието му беше така очевидно, както и гневният блясък в очите му.

— Фактоид?

— … минута.

— Докато той търси в базата данни — каза Дейна, — нека да видим какво още можем да извлечем от тези четири убийства за една година.

Ерик изгледа косо и остро Дейна. Тъмните му вежди се стрелнаха нагоре. Имаше озадачено изражение. Колко типично за мъжете. Струваше му се правилно той да има тайни, но не позволяваше същото на любимата си.

— Никога не съм те виждала в такова настроение. Определено мъжко и много впечатляващо. Пълен натиск на тестостероните. Нищо чудно, че Нийл те иска обратно.

С усилие, Ерик овладя нрава си. Затвори очи, помисли си за всички случаи, в които сестрите му го бяха изкарвали извън търпение, и си напомни, че това също ще премине. Когато отвори очи, те още бяха студени, но вече не излъчваха гняв.

— Откъде искаш да започна? — запита той Дейна.

— Бележката на мъртвата Елис Уивър предполага няколко неща — каза Дейна.

Серена изглеждаше силно изненадана.

— Откъде знаете… О, разбира се, от Ерик.

— Да. От Ерик. — Дейна го погледна. — Предполагам, че не си го споменал пред нея, хм?

— Не знаех, че искате да информирам Серена за всяко нещо, което съм казал или не съм казал на вас — каза той. Гласът му беше така стегнат, както и линията на устните му.

Дейна махна грациозно с лявата си ръка.

— Природата на бизнеса и семействата е такава, че е позволено човек да има тайни. Сигурна съм, че Серена не приема факта, че имаш делови тайни от нея, по-лично, отколкото ти приемаш нейните семейни тайни.

Нийл успя да задуши в зародиш напиращия смях и започна да изучава дланите си толкова съсредоточено, сякаш току-що по тях беше пораснала козина. Ерик го погледна.

— Колко сладко излага тук различни причини. Как още не си я удушил?

— Живея като светец и се моля непрекъснато — каза сухо Нийл.

Дейна не им обърна никакво внимание, а погледна Серена.

— Казвала ли ти е някога баба ти кога за първи път са изчезнали страници?

— Не.

— Изглеждаш много убедена.

— Така е. Докато не получих бележката след смъртта й, не знаех нищо за „Книгата на Мъдростта“. Никога нищо не ми е споменавала. Не и по име. Говореше за наследството ми и как майка ми не била достойна да го получи.

— Защото е избягала? — запита Дейна.

— Не. Защото взела името Чартърс. Баба се страхуваше, че така връзката се връща обратно при нея.

— Въпреки че тя е използвала името Уивър? — запита Ерик.

— Да.

— И от какво се страхуваше тя? — запита Нийл.

— Никога не ми е казвала. Тя криеше много неща от живота си.

— И едно от нещата, които е криела, е била „Книгата на Мъдростта“ — каза Нийл. — Името Чартърс трябва да е свързано по някакъв начин с нея.

— Обзалагам се, че книгата им е била предадена от бабата, чието име е било Чартърс — каза Ерик.

— Интересно — каза Нийл, — но не особено полезно, освен като средство да се измери параноята на Елис Уивър.

— Страхът — поправи го тихо Серена и потри длан в шала. — Когато са я открили, вече е била мъртва.

Нийл издаде звук, приличен на ръмжене.

— Добре. И какво я е издало?

— Вероятно въпросите, които е задавала, когато е решила да намери липсващите страници — каза Ерик. — Това е единственото, което се връзва с модела на убийствата.

— Връзва ли се? — запита Дейна. — Как?

— Помисли. Трябва да е знаела къде са отишли липсващите страници. Или е наела някой да открие.

— Уолъс? — запита Нийл.

— Много е възможно. Накарайте Шел да разбере. Проверете в книжата на Мортън Хинъм. Сигурно е наела детектива чрез него, така както камионът й е бил регистриран на негово име и той е плащал данъците върху собствеността й.

Дейна протегна ръка към един от портативните телефони, които бяха разпръснати навсякъде из сградата. Само след няколко секунди тя разговаряше с Шел, и то много бързо.

— Защо мислите, че е Уолъс? — запита Серена.

— Той е още жив — каза Ерик доста грубо. — Произходът му е такъв, че е напълно способен да прави домашни бомби и да напада представителите на закона в тъмните задни улички, докато те се опитват да разследват убийството. И три от четирите убийства се приписват на случайни нападатели или самоубийство.

— Ами Бърт? — запита тя с тръпка на ужас.

— Мисля, че неговата смърт ще бъде приписана на война между групировки, занимаващи се с наркотици — каза Ерик. — Или случаят просто ще остане отворен и никога няма да бъде разрешен, защото ченгетата няма да го свържат с останалите убийства.

— А ние няма ли да кажем на полицията?

— Не бързай — каза Нийл. — Ти и Ерик сте единствените очевидни мишени, които останаха, а вие ще бъдете добре покрити.

— Ерик? — каза Серена нещастно. — Защо той да бъде мишена?

— По същата причина, поради която и Бърт — отговори бързо Нийл. — Бърт знаеше нещо. Който и да е хвърлил бомбите, не може да бъде сигурен, че Бърт не ни е казал, преди да изгори.

Серена трепна болезнено. Ерик покри дланите й със своите и изгледа остро Нийл. Ерик може и да беше ядосан на Серена, но проклет да беше, ако позволеше на Нийл да я тревожи допълнително. Нийл се усмихна широко. „Хванах те, приятелю. Или, по-скоро, тя те хвана.“

— Но Уолъс каза, че работи за някого другиго — възрази Серена. После бързо каза: — Забравете. Не мога да мисля много добре. Разбира се, че ще каже така, въпреки че висеше над пропастта на онази скала, а Ерик го замерваше с огромни камъни.

Дейна се усмихна като котка.

— Не си споменал тази част, скъпото ми момче.

Ерик не й обърна внимание.

— Както казах, губиш си времето, като работиш за Дейна — каза Нийл.

Ерик и на него не обърна внимание.

— Сега поне знаем как да го накараме да се покаже, без да излагаме Серена на опасност.

Серена премигна.

— Ние?

Нийл кимна и каза на Ерик:

— Добре. Защото такова щеше да бъде следващото ми предложение, а знаех, че ако я попитам, тя няма да ме подкрепи.

— Какво щеше да бъде то? — запита Серена. — За какво говорите?

— За примамка — отговори й кисело Нийл. — Ерик току-що доброволно се съгласи да играе тази роля.

Глава 60

— Само ако няма друг начин — бързо го прекъсна Дейна. — Знаеш как се чувствам, когато един от хората ми трябва, незащитен, да се изложи на опасност.

— Нямаме достатъчно време да обучим този женчо на всички трикове — каза Нийл доста нетърпеливо.

— Не предлагам това — каза Дейна, като произнесе всяка дума силно подчертано. — Казвам просто, че първо ще опитаме всички други начини. — Погледът й се премести от Нийл на Серена. — Най-очевидната възможност е да намерим „Книгата на Мъдростта“ и да използваме нея като примамка. От онова, което ми каза Ерик, баба ти вярвала, че е оставила достатъчно инструкции и трябва само да ги следваш.

— Опитах се — каза Серена и разтри главата си, която я болеше. — Просто не схващам смисъла на казаното от нея.

— Баба ти винаги ли е страдала от параноя? — запита Нийл.

— Не, но винаги е била изключително предпазлива — поправи го Серена.

— Това, че баба ти е отказала да разговаря с майка ти, след като тя е избягала и е приела името Чартърс, ме навежда на мисълта, че името Чартърс й е било по-близко, отколкото е признавала пред теб — каза Ерик. — Било е нейното собствено моминско име може би. Тази може да бъде единствената причина да се ядоса на дъщеря си, че го е взела и така го е направила достояние за всеки, който би се поинтересувал.

— Фактоид? — каза остро Дейна. — Чу ли това?

Настъпи тишина, за кратко, после гласът от микрофона каза:

— Преди колко време е използвала името Чартърс за последен път?

Тримата погледнаха Серена.

— Преди четирийсет и пет години, със сигурност — каза Серена. — Тогава е била на около трийсет и пет години.

— Под или над трийсет и пет? — запита остро Фактоид.

— Ами… Не знам. Беше почти на осемдесет, когато умря. Поне така мисля аз. А може би просто така съм предполагала.

— Кога беше рожденият й ден? — запита Фактоид.

— Не знам. Не го празнувахме. Рядко празнувахме и моя. Всъщност… — Серена смръщи вежди. — Спомням си колко разгорещено спорехме по въпроса. Беше ужасно. И двете викахме, крещяхме. Исках да празнуваме моя рожден ден на точната дата. Тя се опита да ме накара да сменя рождената си дата и фамилното си име, след като отидох да живея при нея, но аз не исках. Беше единственото, което ми беше останало от майка ми. Не исках да се разделя и с него.

— В кой щат е сключила брак баба ти? — запита Фактоид.

— Не ми е казвала.

Фактоид измърмори нещо, което звучеше като „по дяволите“.

— Пак стигнахме до задънена улица — каза Нийл.

Тишина. После Ерик каза:

— Серена е на трийсет и четири. Майка й избягала, когато била на седемнайсет. Ако предположим, че е забременяла бързо, на осемнайсет вече е имала дъщеря. Серена била на трийсет и три, когато баба й починала. Да предположим, че Елис/Лизбет е била на осемдесет по времето на смъртта си. Значи е била най-много на двайсет и девет, когато е сменила самоличността си. А може да е била и на деветнайсет. Търсете брачни свидетелства, издадени на жена с моминско име Чартърс в този отрязък от време.

— Шегуваш се, нали така? — долетя от микрофона.

— Не.

— Е, да го духаш, човече! Ще трябва отново да се заровя в микрофилми! Нито един щат не е ползвал компютри по онова време!

— Нека нашите свободни хора ти помогнат. Всъщност можеш да вземеш всички, освен онези, които работят по сингапурския проект — каза Дейна. — Ако и това не е достатъчно, наеми още.

Фактоид започна да ругае и не престана, докато дъхът му не секна.

— Докато той се успокои, ние можем да разгледаме и други пътища към целта, тоест — истината.

— Като например какви? — запита Дейна.

— Като например кога Елис/Лизбет е започнала да търси липсващите страници. — Нийл погледна Серена.

— Не знам — каза тя. — В бележката не пишеше нищо по този въпрос, но ако трябва да се обзаложа, мисля, че няколко месеца преди смъртта си.

— Съгласен съм с това — каза Ерик. — Ето как убиецът я е намерил след всичките тези години. Сигурно е излязла от скривалището си, за да заяви правата си над страниците.

Нийл изсумтя.

— Това води ли до нова информация?

— Не и мен — каза Ерик. — Дейна?

Тя поклати глава. Пръстите й отново свиреха на въображаемата флейта.

— Серена.

— Не.

Тишина.

— Виждала ли си някога „Книгата на Мъдростта“? — обърна се накрая Дейна към Серена.

— Да, поне така мисля. Но дали не съм сънувала? — Тя смръщи вежди, като се чудеше как да отдели спомените от сънищата си. А дали въобще беше възможно да сънува такива неща?

— Кога? — запита Дейна.

— Аз… понякога мога почти да… — Серена бавно разпусна косата си и започна да разтрива главата си. Косата й, с цвят на горящи въглени, падна около раменете й.

— Какво си спомняш? — запита я тихо и нежно Ерик.

— Преплетените инициали. Косата на баба като ореол около главата й. Нещо шепти и шепотът прилича много на звука, който издават сухи длани, триещи се една в друга. Блясъкът на златото, докато тя прелиства страниците на една много стара и много странна книга. Книга, чиято корица беше от чисто злато и обсипана с бижута. Книга, чийто маркер беше парченце странна материя, тъкано от магьосница преди много, много години. Материя, която много прилича на този шал… — Серена наклони глава и вдигна леко поглед. Видя, че Ерик я гледа, а очите му блестят като златни. — Сън. Като че ли това е всичко. Било е просто сън.

— Този плат не е сън — каза Ерик.

— Какъв плат? — запита Дейна.

Серена въздъхна и го потърси под косата си. Шалът, както често се случваше, се беше здраво усукал около врата й. Не стегнато. Но не и толкова хлабаво, че да се изгуби по пътя.

— Щом веднъж го докоснах, не можах повече да се разделя с шала — каза тя и го разви от врата си, за да им го покаже. — Макар често да си мисля, че ще изглежда по-добре, ако не го нося непрекъснато.

Ерик го погледна и се усмихна на сложната плетеница от цветове, материя и дизайн. Шалът изглеждаше наистина като жив.

— Ако въобще може да изглежда по-добре, ти ще светиш в мрака. — Той протегна ръка. — Може ли?

Тя усука шала около дланта му, но не пусна края му.

— Прав си. Сега изглежда още по-богат на цветове и нюанси, отколкото преди да започна да го нося.

— Може би е като пергамента. Може би има нужда да бъде докосван, за да запази блясъка си. — Той погали шала с пръстите си, после погали бузата си с него. Дори да беше забелязал, че Серена продължаваше да държи единия край, не каза нищо. — Невероятна материя. Мек, но не прозрачен; здрав, но не груб.

Шалът никога не се беше чувствал по-добре, увит около тях двамата като цветна сянка, галещ голата им кожа. Но нямаше нужда да се говори за това. Като любенето, то беше нещо, което можеха да преживеят само насаме.

— Като че ли държа самата дъга.

Дейна и Нийл се спогледаха. Нито един от двамата не виждаше нещо забележително в парченцето плат, на което Ерик се възхищаваше. Беше интересно, но едва ли заслужаваше чак такива думи и благоговението, което лицето му изразяваше. Нийл се наведе по-близо, понечи да погали плата, но бързо отдръпна ръката си.

— Не знам какво се дивиш толкова, приятелю. На мен ми се струва груб като английски туид. И драска кожата като него.

Отначало Ерик помисли, че другият мъж се шегува. После осъзна, че Нийл е напълно сериозен. Ерик подаде шала на Дейна. След като го дръпна леко към себе си, Серена неохотно го пусна.

— А на теб как ти се струва? — Ерик запита Дейна.

Тя хвана единия край, разтри го между пръстите си и каза:

— Съгласна съм с Нийл. Фактоид?

— Оттук изглежда като парче груб конопен плат.

Серена погледна първо Нийл и Дейна, после — Ерик.

— Не разбирам.

— … платът, който предпазва по-добре от ризница и се харесва само на един мъж. Необичаен плат, изтъкан от магьосницата Серена от Силвърфелс — цитира тихо Ерик.

— Това от „Книгата на Мъдростта“ ли е? — запита Серена.

— От книгата, от спомените на Ерик Мъдрия или просто сън. — Устните на Ерик се изкривиха в горчива усмивка. — Не съм сигурен, че има значение. Преди близо хиляда години това парче плат е било изтъкано от Серена от Силвърфелс. — Постави шала в ръцете на Серена, но продължи да държи единия му край. — Сега принадлежи на друга Серена, също тъкачка. На нея принадлежи и „Книгата на Мъдростта“. Всичко, което тя трябва да направи, е да си спомни.

Тя се почувства неудобно. Смущението я заля като студена вълна. Той беше толкова сигурен, очите му бяха толкова ясни, дълбоки като времето, чакаха… Пръстите й се стегнаха около шала.

— Не мога да си спомня нещо, което никога не съм знаела!

— Ще си спомниш.

Тя вдигна брадичка.

— Учудваш ме.

— Просто трябва да ми имаш доверие, нали?

Тя прехапа устни, после осъзна, че и двамата държат шала, а пръстите им нежно се докосват. Издиша бавно и дълго — въздишка, с която се предаваше.

— Нямам кой знае какъв избор, нали?

— Човек винаги има избор — каза Ерик недотам нежно. — Точно това ме плаши в момента. Че ако направиш грешния избор, умираш.

Глава 61

Лос Анджелис

Събота, късно през нощта

Клиъри Уорик Монтклеър крачеше из един от огромните апартаменти на хотел „Убежище“ и непрекъснато поглеждаше часовника си.

— По дяволите! — изсъска тя през стиснати зъби.

— Какво? — запита я Гарисън.

— Тази вечер е прекалено късно да разговаряме с тях.

Синът й въздъхна.

— Тогава се отпусни, Клиъри — каза й търпеливо. В доста ранна възраст беше научил, че тя предпочита да се обръщат към нея така, вместо с по-обикновеното майко, особено когато беше подложена на стрес или нетърпелива. А напоследък тя беше такава през по-голямата част от времето.

— Как бих могла да се отпусна, когато татко е толкова разтревожен? — Рязко осъзна, че почти крещи. Пое си бавно дъх. — Къде е Пол?

— От другата страна на вратата, която свързва двете помещения, както винаги — измърмори Гарисън, но не достатъчно високо, че да го чуе майка му. Щом искаше да се преструва на светица, той нямаше да й пречи. Пол поне поемаше част от истерията на Клиъри. Гарисън предполагаше, че това е достатъчно добра причина да толерира по-възрастния мъж, макар Пол понякога да се държеше така, сякаш той командваше парада. И, все пак, Гарисън се възхищаваше на Пол точно толкова, колкото и мразеше непогрешимия му усет за бизнес. Пол никога не губеше присъствие на духа, ако срещнеше силна личност.

— Искаш ли да го извикам?

— Да.

И Гарисън направи шоуто да излезе в коридора, да измине четирийсет крачки вляво от вратата и да почука на вратата на стаята, съседна на тази на Клиъри. Вратата се отвори бързо. Пол изглеждаше изненадващо млад и в изумителна форма, както беше облечен в дънки и тениска.

— Да не би нещо да не е наред? — запита той Гарисън.

— Клиъри е разтревожена. Иска да отидеш при нея.

По лицето на Пол, за кратко, се изписа раздразнение.

После той влезе, взе ключовете и документите си и излезе в коридора. Клиъри го чакаше до вратата. Отвори я, преди Пол да е успял да почука.

— Трябва да направиш нещо! Татко не може повече да понася това чакане и преговорите с другата къща, мисли, че ще изгубим играта, а тях ги няма в стаите им и нашият човек във фоайето не ги е виждал и…

Веднага щом Пол пристъпи в апартамента, вратата се затръшна под носа на Гарисън. Той се огледа в празния коридор и реши, че още едно питие ще му дойде добре и няма да наруши заповедите на лекаря. Щеше да го изпие в собствената си стая. Защото в лоби бара нямаше да има нито една жена, която да си струва усилията да бъде свалена.

Що се отнасяше до него, единствената добра новина за деня беше, че дядо му беше отказал да напусне Палм Дезърт. Гарисън му беше много благодарен за това, защото, ако беше принуден да се примирява и с Уорик, освен с нескончаемите оплаквания на майка си, без съмнение щеше да убие някого.

Докато се отдалечаваше по коридора, Гарисън се запита колко ли щеше да струва Серена на Къщата „Уорик“, преди да получи онова, което иска. Или, още по-добре, онова, което заслужава.

Глава 62

Вентилационната система на „Убежище“ беше толкова добра, че в апартамента, в който бяха настанени Ерик и Серена, се усещаше само много слаба миризма на прясна боя. Но те нямаха възможност да се насладят на уединението си. Едва бяха прекрачили прага на стаята си, и Лапстрейк излезе иззад нея и я затръшна.

— Здравей, Йън — каза Ерик. — Познаваш ли се със Серена?

— Не. — Лапстрейк се усмихна на рошавата червенокоска, чиито очи караха мъжа да мечтае за хубави неща. — Здравей, Серена. Аз съм Йън.

— Довиждане — каза Ерик на Лапстрейк и отвори вратата, преди Серена да е успяла да каже нещо. — Нийл иска да говори с теб.

— Сигурен ли си? — запита Лапстрейк и погледна през рамо към Серена.

— Да. — Като го побутна недотам нежно, Ерик избута Лапстрейк през вратата, затвори я и спусна резето.

Тя отметна косата си назад от лицето.

— Това беше забележително грубо.

— Той е прекалено красив, за да бъда в безопасност.

— Така ли? — Тя се прозина. — Не съм забелязала.

— Нима? Какъв цвят са очите му?

— Хм. Да видим. Имам шанс петдесет процента. Светли?

— Тъмни. — Ерик я изгледа доста странно. — Наистина ли не забеляза?

— Един красив русокос мъж е всичко, с което мога да се справя в момента.

— Йън е с тъмна коса.

— Господи, колко добре го познаваш! Може би аз съм тази, която трябва да ревнува?

Ерик се засмя високо, защото беше изненадан. После я прегърна.

— Действаш ми добре — каза й тихо. — След преживяното снощи, не мислех, че ще мога да се смея скоро.

Тя го прегърна по-здраво, а сърцето й прескочи един удар, когато си спомни как изтичва от кухнята на Бърт, а наоколо всичко е в пламъци.

— Можеше да загинеш — каза му с дрезгав глас и целуна топлата му гола кожа под сакото на Нийл. — Сигурен ли си, че си добре?

Дишането му стана колебливо, тежко. Той я дръпна по-плътно към себе си и зарови лице в шията й. Мекият шал погали устните й, преди той да го отметне и да целуне кожата й.

— Става ми все по-добре с всяка секунда.

Тя се отдръпна леко и го погледна.

— Имах предвид пожара. Изгорен ли си някъде?

— Да. Ужасно е. Не виждаш ли?

Тя се засмя, като видя дяволитото му изражение. После, когато устата му покри нейната, забрави дори да диша. Той имаше вкус на глад за страст, на мрак и нужда. Въпреки че между двамата стояха много въпроси, на които още не беше отговорено, всичко женско в нея му отвърна веднага. Каквото и да се случеше в бъдеще, в момента беше достатъчно, че двамата са заедно и са живи.

— Серена?

— Да — прошепна тя. — О, да.

Това беше последната свързана дума, която беше произнесена дълго време след това, докато преоткриваха колко добре телата им прилягат едно към друго, колко дълбоко той прониква в нея и колко всеотдайно го приема тя. Огънят, който преоткриваха заедно, беше огънят на птицата феникс, беше по-скоро животодаряващ, отколкото смъртоносен.

Когато, най-сетне, тя лежеше по-скоро заспала, отколкото будна, усмихната, с устни, долепени до ямката на врата му, където се долавяше пулсът му, той освободи шала от ръката й, която продължаваше здраво да го стиска. Бавно, опитвайки се да не я събуди, той стана от леглото и отиде до прозореца, чиито тежки завеси бяха спуснати. Светлината от лаптопа, поставен на масичката до леглото, беше достатъчна, за да вижда мебелите.

Но никаква светлина не би могла да смекчи твърдите очертания на здраво стиснатите му устни, докато стоеше до прозореца на спалнята, дръпнал леко едната завеса встрани, колкото да вижда с едното си око света отвън.

— Усмивката ти не е много приятна — каза тя лениво от леглото. Под чаршафите, тя беше гола, както и той, с изключение на шала, който, незнайно как, се беше омотал около една от китките му.

Той остави завесата да падне и да скрие гледката от очите му. Обърна се и отиде до леглото. Огненочервената коса на Серена извика радостна усмивка на устните му. Той повдигна завивките, вдъхна аромата на жена и интимност и се плъзна до нея.

— Започна да вали — каза тихо. — На Хелър ще му бъде студено, ще бъде мокър до кости и наистина ще започне да съжалява, че му се налага да спи навън, в онзи ужасно малък пикап. Аз, от друга страна, ще се наслаждавам на топлина и удобство тук с теб.

На нея обаче не й беше така забавно, както на него. Не можеше да приеме с усмивка факта, че ги преследват, пък макар и такава отвратителна усмивка като неговата.

— Къде предполагаш, че е Уолъс?

— Лекува си главоболието.

„И, ако Господ е добър, някоя и друга счупена кост на ръката.“

Но Ерик не изказа на глас тази си надежда. Въпреки че Серена щеше да използва охотно пистолета му, ако бяха в опасност, нейното сърце беше по-меко и по-нежно от неговото. Сигурно това беше принос на майка й към общото цяло. От всичко, което беше научил за нея, можеше да заключи, че със сигурност не е наследила това от баба си.

Той я прегърна здраво и я притисна към себе си. Харесваше му да усеща тялото й до своето, а и то му прилягаше така добре, сякаш цял живот са били любовници.

— Имаш ли още някакви неочаквани спомени за корицата или някоя от страниците на „Книгата на Мъдростта“? — запита я той.

Тя обви ръце около него и се наслади на силата на раменете му. После въздъхна. „Неочаквани“ беше дума, която доста добре описваше спомените й, които наистина идваха сякаш от нищото, преодолели бездната на времето.

— Беше толкова отдавна. — Като чу собствените си думи, тя почти се усмихна. — Господи, говоря така, защото имам предвид детството си. За мен годините между една и пет са като живот, живян от някой друг, от някой, когото всъщност не познавам истински. Не си спомням много по-добре и годините между пет и десет. Като неясно петно са и тези между десет и петнайсет. Спомням си по-добре времето, когато бях между шестнайсет и двайсет и съм готова да говоря свързано и интелигентно за периода от двайсет и една до настоящия момент.

— Кога престана да живееш в колибата?

— На осемнайсетия си рожден ден се преместих оттам. Баба ме окуражи да го направя. Каза ми, че никога нищо няма да предприема, ако се мотая в колибата до смъртта й.

Той подсвирна тихичко.

— Баба ти никак не прилича на обикновената любяща баба.

— Тя беше реалистка, която нямаше особено търпение към хората, които не могат да се справят сами в живота. Може и да беше скъперница на целувки и прегръдки, но никога не ме е наранявала душевно. Никога не повиши глас, още по-малко е посягала да ме удари. Тя изпълняваше дълга си, задълженията си. Винаги.

Той я целуна по огнената коса и каза:

— И за нея са съществували само задълженията. Тя не е познавала удоволствията на живота.

— Единствените удоволствия за нея бяха тъкането и… — Гласът на Серена заглъхна, когато много слаб спомен от ранното й детство изплува ярък и бърз като светкавица в съзнанието й.

— И? — запита тихо Ерик.

— Четенето, мисля.

— А много книги ли имаше в дома си?

— Не. Нито една.

— И все пак си я спомняш, наведена над книгите?

— Да.

Ерик зачака да чуе какво ще каже после. Знаеше, че не е лесно да се уловят спомените. Когато Серена не каза нищо повече, той я погали по косата и промълви:

— Можеш ли да ми разкажеш спомена си?

Тя въздъхна дълбоко.

— Събудих се и видях лицето й осветено от газената лампа. Тя гледаше надолу към масата и се усмихваше. Точно затова си помислих, че сънувам. Тя никога не се усмихваше денем, освен понякога, когато тъчеше. Но в онзи момент не тъчеше. Просто седеше. Това също беше странно. Ръцете й никога не почиваха. Тъчаха, шиеха, вадеха вода от кладенеца, подготвяха заешки кожи за продажба. Купуваха ги в едно магазинче в Палм Спрингс, което продаваше разни джунджурийки на туристите… Беше винаги заета с едно или друго. Дори през нощта.

Той възкликна тихо от изненада. С всяка дума Серена описваше начин на живот, характерен за времето отпреди сто години, а може би двеста или хиляда — време, когато нощите са били осветявани само от огъня.

— И какво гледаше тя, когато се усмихваше? — запита той. — Какво имаше на масата пред нея?

— Нещо красиво. Нещо, което приличаше на игра на светлини всеки път, когато тя… — Гласът на Серена заглъхна.

— Обръщаше страница? — предположи той.

Тя затвори очи. Това не помогна. Спомни си как избухнаха бомбите в дома на Бърт и разтопеното стъкло на прозорците.

— Не знам. Не мога да си спомня. — Пое си дъх, което трябваше да я успокои. — Но това трябва да е било. Или просто си измислям нещо, за да запълня празнина в спомените си, и нищо от онова, което казах, не е вярно?

— Не си измислила дизайна с преплетените инициали. Или пък корицата, която описа на Дейна точно преди аз да й кажа, че вече си преживяла достатъчно.

— А нима не ти благодарих за това?

Той се усмихна и я целуна по крайчеца на устните. Усмивката й дойде и се стопи бързо.

— Как мислиш, каква част от спомените ми отговаря на истината?

— Името ми е Норт, не Пруст.

— А къде са философите, когато хората имат нужда от тях? — отговори му с въпрос тя.

— Пият билков чай.

Тя се усмихна въпреки неспокойствието, което премина през нея студено като есенен вятър. Можеше почти да види баба си и сега, наведена над масата, усмихната. Почти. Но това не беше достатъчно, за да види през очите на баба си какво предизвиква усмивката й. Ако въобще имаше какво да се види.

По дяволите!

— Да вървим — каза Ерик.

— Какво?

— Нещо те кара да мръщиш вежди и да се чувстваш напрегната. Да отидем да изпием бутилката вино, която Дейна ни изпрати заедно с извиненията си.

— Яжте, пийте и се веселете, защото утре ще сте… — Серена рязко млъкна.

Ерик я прегърна.

— Всичко ще бъде наред.

— Не така се казва в поговорката.

— Сега е настоящето.

Той хвана ръката й и я целуна. Плъзна език между пръстите й. Барабаненето на дъждовните капки по прозореца заглуши възклицанието й, но бързото препускане на сърцето й беше очевидно. Издаваше го тупкането на пулса във веничката на китката й. Той нежно я докосна с върха на езика си.

— Нима се опитваш да ме разсееш? — запита тя.

— Да.

— Успяваш доста добре.

— Искаш ли да видиш в какво друго съм добър?

Желанието я обзе и я накара да омекне.

— Нямам търпение.

Пръстите му я помилваха, вкусиха, откриха, че е готова, и дъхът му излезе на пресекулки, издавайки собствения му глад за нея.

— Няма нужда да чакаш.

С едно дълго и бавно движение той влезе в нея. А до леглото, на екрана на компютъра, преплетените инициали просветнаха и се раздвижиха, като че ли бяха живи.

Глава 63

Лос Анджелис

Неделя сутринта

Всички екрани в стаята показваха всяка една от седемнайсетте страници от „Книгата на Мъдростта“. В дъното на всеки екран беше изписан най-ранният известен произход на показваната страница. В момента никой не обръщаше внимание на екраните.

Пол Карсън и Клиъри Уорик Монтклеър бяха изолирани зад матовата стъклена преграда с Нийл. Двамата мъже наблюдаваха Клиъри внимателно. Тя гледаше обезумяло и тялото й трепереше, което показваше, че едва се владее.

От другата страна на матовата преграда, Гарисън Монтклеър седеше до стоманената маса за конференции. Серена и Ерик седяха срещу него. Дейна беше заела централното място. В центъра имаше освежителни напитки, на които никой не обръщаше внимание, както и на екраните.

— Благодаря ви, че се съгласихте на тази среща, Серена — каза Дейна. За разлика от студения й поглед, думите й прозвучаха топло. Тя беше бясна, че й бяха наложили тази среща. Но изборът, който й предлагаха, беше ясен: ако искаше Къщата „Уорик“ да й помага в издирването на страниците, трябваше да информира Клиъри за всичко, независимо колко незначителна й се струваше някоя подробност. — Мис Уорик Монтклеър се тревожи извънредно много за баща си.

Ерик, който беше с лице към матовата преграда, не си направи труда да скрие язвителното си изражение. Ако ръкомахането на Дейна можеше да се сметне за съгласие, значи Серена се беше съгласила. За да бъдем по-точни, тя беше вдигнала ръце, беше ги размахала с досада и беше извикала: „Добре, ще се срещна с Гарисън. И после си тръгвам“.

— Гарисън, мисля, че ти ще играеш ролята на говорител? — каза Дейна и го погледна с отсъствие на каквито и да било топли чувства.

Ерик издаде звук, който показваше отвращение. Пол беше направил всичко възможно, но не беше успял да успокои Клиъри, която беше влязла с писъци в стаята. Клиъри искаше лице в лице да убеди Серена колко е важно да продаде страниците — както и самата „Книга на Мъдростта“ — на Къщата „Уорик“. Дейна беше забранила срещата очи в очи. Серена беше повторила отказа й пред Пол Карсън с дума, която се състоеше само от една сричка.

Гарисън се усмихна обещаващо. Изглеждаше отпочинал и елегантен във фланелените си панталони и бяла риза с отворена яка. Ако очите му издаваха, че не е спал достатъчно и е пил прекалено много мартинита, това явно не го тревожеше. Всеки, обречен да има майка като Клиъри, щеше от време на време да изглежда уморен.

— Повтарям благодарностите на Дейна — каза Гарисън и хвърли на Серена поглед, пълен с разбиране и съчувствие. — Извинявам се също от името на майка си. Тя е отлична бизнес дама, но когато стане въпрос за семейството, губи представа за нещата.

Изражението на Серена не го окуражаваше. То показваше, по-ясно от всякакви думи, че й е дошло до гуша да слуша за проблемите на Клиъри.

— Тук съм — каза Серена. — Ако мислите, че това ме прави щастлива или го приемам с радост, значи не ме познавате.

Гарисън въздъхна.

— Съжалявам, Серена.

— Аз също — каза тя спокойно.

Той се усмихна. Тя — не.

— Мислех, че ще направите предложение на мис Чартърс — каза Дейна. — Изражението й показваше, че изходът от срещата не я засяга и тя няма да промени отношението си към Гарисън, независимо какъв ще бъде той.

— Толкова по въпроса за любезностите, така ли? — каза Гарисън с горчивина.

— Точно така. — Дейна зачака.

— Добре. — Той отпи от кафето, на което досега не беше обърнал внимание. Когато остави чашката, погледна Серена право в очите. — Къщата „Уорик“ е готова да ви плати един милион долара за четирите страници от ръкописа, които са ваше притежание, и за писменото ви съгласие да прехвърлите на Къщата „Уорик“ всичките си интереси към ръкописа, от който тези страници някога са били част.

Серена не изчака дори секунда.

— Не.

— Мисис Чартърс… Серена — каза Гарисън и разтри уморено чело, — може ли да ви запитам защо?

— Ще продадете ли сърцето си за милион долара? — отговори с въпрос Серена.

Той изглеждаше силно изненадан.

— Разбира се, че не.

Тя докосна шала, който не сваляше от врата си. На фона на горскозелената й блуза, той имаше златистозелен цвят. Снощи, на фона на черната й блуза, беше приел цвета на нощното небе. На всяка светлина — дневна, нощна или изкуствена — той я караше да сияе като седефена.

— По някакъв начин, който не мога да обясня — каза тя накрая, — тези страници са такава част от мен, каквато вашето сърце е от вашето тяло.

— Простете ми — каза Гарисън, смръщил вежди, — но ми е трудно да повярвам, че жена с ограничени средства ще откаже сумата от един милион долара за четири страници от ръкопис, които, на свободния пазар, биха се продали за по хиляда долара всяка.

— Което ни кара да се замислим — каза Ерик и изгледа Гарисън проницателно и остро, — защо Къщата „Уорик“ би се съгласила да плати един милион за страници, които, според Норман Уорик, са фалшификати. Да не би да се страхувате, че някой друг не е съгласен с това мнение и би се усъмнил в здравия разум на стареца? Някой като мен? Защото нямам търпение да обсъдя очи в очи с баща ви въпроса за това, колко всъщност струват страниците на Серена. Те, освен че са красиви, са и оригинални.

— Никой от Къщата „Уорик“ не е обявил официално мнение за тези страници по един или друг начин.

— Интересно — каза Ерик неутрално. — И все пак всеки, който е от значение в бизнеса с оцветени ръкописи, знае, че Норман Уорик мисли страниците на Серена за фалшиви.

Гарисън направи жест на нетърпение.

— Аз не мога да бъда отговорен за това, кой какви клюки разпространява. А колкото до това, дали се тревожа за репутацията на дядо — глупости! Той е правил грешки в миналото, макар и рядко, и Къщата „Уорик“ не се е разпаднала. Причината да предложим един милион е по-скоро емоционална, отколкото професионална. Майка ми се тревожи, и то много, че дядо може да получи удар, докато водим преговори с коалицията от аукционни къщи. Това е критично време за Къщата „Уорик“. Нейното предложение е да купи страниците, да запази живота на баща си и семейния бизнес. Ако това не ви звучи разумно, обсъдете нещата с Клиъри. На мен вече ми омръзна да обсъждам този въпрос. — Той премести поглед върху Серена. — Моля ви, умолявам ви! Дядо ми ви обиди, но не мислите ли, че плаща прекалено висока цена за обидата с това безкрайно чакане, което го убива?

Ерик скочи на крака. Това, което го спря да прескочи масата и да се озове до по-младия мъж, беше Серена, която го хвана за ръката.

— Ако пазех страниците заради накърненото си честолюбие, щяхте да бъдете прав — каза тя ясно, отчетливо. — Но не е така. Страниците са мои. И ще останат мои. Разговорът ни приключи.

— Един милион и сто хиляди — беше отговорът на Гарисън.

— Не.

— Милион и четв…

— Не — прекъсна го ядосано Серена. — На никаква цена. Нима не разбирате? Нито една част от „Книгата на Мъдростта“ не се продава.

— Мила, всичко е…

— Мисля, че това слага край на срещата. — Гласът на Дейна се извиси над този на Гарисън. — Вие направихте предложението си и изложихте причините, поради които въпросът е толкова спешен за вас. Мис Чартърс, без никакво колебание, отхвърли предложението ви. Отговорът й беше съвсем ясен.

От другата страна на коридора се затръшна врата. Вратата на стаята, в която обикновено се водеха преговори и се излагаха предмети на изкуството, се отвори съвсем малко, но достатъчно, за да се види гневното изражение на Клиъри. След това голямата длан на Нийл се появи в кадър и твърдо я затвори. Тя се опита да забие нокти в дланта му, после се отказа и се разплака истерично.

— Изведете я оттук — каза Нийл на Пол.

— Разбира се. Съжалявам. Този разговор беше прекалено… труден.

Клиъри се облегна на Пол и заплака с дрезгави и накъсани ридания. Нийл изсумтя и пусна вратата. Както и очакваше, тя се отвори много бързо и на прага се появи Дейна, която даде ясно да се разбере, че има намерение да затвори вратата и да я блокира със собственото си тяло.

— Ще изпратим на мистър Уорик окончателната сметка — каза тя, отново много ясно.

— Отказвате се? — запита Пол, изненадан.

— Подписахме договор да се опитаме да купим страниците на Серена. Опитахме се. Не се продават.

— Не! — каза рязко и дрезгаво Клиъри и избута Пол встрани. — Няма да позволя на тази малка кучка да разпространява лъжи за татко, за това, че вече е изгубил способностите си на оценител. Умът му е по-остър от всякога. Когато накрая откриете откъде са тези страници, ще разберете. Тя ще оплаква деня, в който дойде при татко с шепа лъжи и преобърна спокойния ни живот наопаки!

— Клиъри, погледни ме — каза Пол. С постоянен натиск на дланта си, той извърна лицето й към себе си. — Сигурна ли си, че искаш това? Колкото повече усилия полагаш, толкова по-голям ще бъде натискът върху теб и баща ти. Ако отстъпиш и оставиш нещата да заглъхнат, мис Чартърс и страниците й ще бъдат забравени най-вероятно след няколко месеца.

— Никога! — закле се Клиъри. — Ще я съсипя, ще съсипя и проклетите й страници, пък макар това да е последното, което ще направя. Нима не разбираш? Всичко, което Къщата „Уорик“ има, е репутацията и татко е тази репутация!

Пол погледна зачервените й очи, почувства напрежението, стаило се в тялото й, и разбра, че няма да спечели този рунд. Клиъри нямаше да се вразуми и нямаше да започне да разсъждава логично.

— Добре, ще го направим по твоя начин. Всъщност въобще няма значение по кой начин. Животът е игра, от която никой не излиза жив, и дори Норман Уорик не е изключение. — Той притисна Клиъри към гърдите си и погледна Дейна над главата й. — Довършете работата. Мисля, че Къщата „Уорик“ го заслужава.

— Да довършим? — запита Дейна. — Предполагам, че имате предвид да проследим произхода на страниците?

— Да. И ни дръжте в течение, разбира се. Клиъри ще настоява.

— На всеки час? — запита Нийл подигравателно.

— Ако не и по-често — каза Пол с изкривяване на устните, което беше далеч по-твърдо от усмивка.

— Това означава ли, че Къщата „Уорик“ ще удвои усилията си да прегледа собствените си файлове? — запита Дейна. — Освен ако Серена не успее да сглоби спомените си от детството и да се сети къде е цялата книга, ние сме в положение, в което всички пътища за разследване са затворени. „Сотби“ и „Кристи“ ще кажат по въпроса само толкова, колкото желаят. И така, остават файловете на Уорик.

Пол кимна.

— Аз самият ще се погрижа.

Дейна освободи бравата и отстъпи встрани точно навреме, за да не бъде прегазена от Гарисън.

— Майка добре ли е? — запита той Пол.

— Ще бъде добре, след като всичко приключи.

— Какво има да приключва? Нали вече приключихме?

— Не съвсем — каза Пол студено. — Клиъри иска разследването на произхода да бъде направено от „Реъритис Ънлимитид“.

— Но това е лудост! Независимо какво ще открием, няма…

— Това ще успокои Клиъри — прекъсна го Пол. — Сигурен съм, че нейното спокойствие струва няколко хиляди долара?

Гарисън погледна ядосано към тавана. После сви рамене.

— Да. Разбира се. Каквото и да струва. По дяволите.

Дейна повдигна вежди.

— Поправката в договора ще бъде готова след няколко часа. Ще ви изпратя новия договор в хотела, за да го подпишете.

Говореше на гърба на Гарисън.

— Изпратете новия договор в Палм Спрингс — каза Пол. — Клиъри ще бъде там. Тя иска да се върне при баща си.

Като каза това, Пол избута Клиъри в коридора и я поведе към външната врата. На половината разстояние тя повдигна глава към него и му каза нещо. Пол спря, погледна през рамо и извика на Дейна:

— Ще ни осведомявате на всеки час, докато не възникне нова възможност за разследване. Тогава ще ни осведомите незабавно. Съгласни ли сте?

Дейна по-скоро би се съгласила да изяде сурова змия, но беше бизнес дама, а Къщата „Уорик“ беше много добър клиент.

— Съгласни сме — каза тя.

Глава 64

Лос Анджелис

Неделя, в ранния следобед

Останките от китайска храна бяха разпръснати по цялата стоманена маса за конференции. Клечиците стърчаха от празните картонени чинии. Салфетките, изцапани с лютива горчица и червен пипер, бяха напъхани в картонената кутия. Зеленият чай беше изстинал в чашите, забравен. Бутилките китайска бира стояха в кофата за изстудяване, където ледът се беше почти разтопил, неотворени.

Серена беше подпряла брадичка на дланта си. Уморените й очи бяха втренчени в екраните, без всъщност да виждат нито красивата калиграфия, нито пищното оцветяване. Тя и Ерик, Нийл и, от време на време, Дейна, бяха прекарали по-голямата част от деня в опити да открият нещо ново в базата данни.

Когато се появеше нова информация, тя се изписваше на съответния екран. Бяха минали няколко часа, откакто се беше появило нещо ново. Къщата „Уорик“ беше успяла да проследи друга страница посредством доста стар микрофилм до имението на Рубин. Задънена улица.

Ерик също гледаше екраните, без да ги вижда, но само защото той се опитваше да сглоби изумителния модел, който сякаш му нашепваше фрагменти от цялото. Имаше какво още да се открие за предишните собственици. Беше сигурен в това. Моделът беше там, на една ръка разстояние…

Той почти затвори очи и застина — като че ли моделът беше птица, която трябва да научи да яде от ръката му. Нийл го погледна. Когато Серена понечи да каже нещо, Нийл направи жест с ръка, с който да я спре. Той се наведе над ухото й и тихо каза:

— Остави го. Точно затова Дейна все се бори с мен и го държи в отдела си. Той има изумителната способност да открива повторяемост на събития и връзки между тях там, където другите виждат само преплетена джунгла от информация. Той и Шейн Танънхил са достатъчни, за да те убедят, че има и свръхестествени неща на света. Но Шейн не иска да работи за Дейна. И затова тя ми открадна Ерик.

Серена погледна Ерик и си спомни друг мъж, който също беше много добър в откриването на модели за света — мъж, който яздеше с ловен сокол на ръката, а зад коня му препускаше ловджийска хрътка.

Той щеше да дойде при нея, горд и свободен, но тя се нуждаеше от него толкова отчаяно, че не можеше да остави съдбата на Силвърфелс на гордостта на един мъж. Затова беше изтъкала примамка, капан, в който само един мъж можеше да попадне. И той беше дошъл. Очарован. Омагьосан.

Тя се беше надявала, че той, мъжът, който виждаше всички модели на развитие, ще види съвършенството на онзи модел, който двамата заедно тъчаха. Защото, ако той не беше мъжът, нямаше да падне в капана.

Накрая, той беше видял само собственото си унижение. Той, майсторът на моделите, беше заблуден от необикновената тъкачка. Той, който можеше да види и предвиди всичко, беше станал любовник на последната магьосница на Силвърфелс, клан, забранен за Мъдрите. Той, майсторът, беше подвластен на нея.

А после омразата беше изяла любовта.

Накрая се беше спуснала мъглата и ги беше разделила.

Серена видя думите толкова ясно, инициалите, блестящи в сребро и злато, по-малките букви — черни като истината, която разкриваха. Видя ги, но никога не беше виждала страницата, върху която бяха изписани.

И все пак думите бяха там, блестящи, в ума й.

Кожата на Серена настръхна. Не беше точно страх. Беше по-скоро тежко предчувствие, приемане на факта, че в живота има повече неща, отколкото могат да бъдат видени, докоснати, вкусени, чути, помирисани. Признаване, че съществува самото време. И никога не може да бъде разбрано.

Спокойно, тя осъзна, че времето никога не би могло да бъде разбрано, защото дори възрастният не може да разбере детето, което е бил и с което е делял едно тяло през целия си живот.

Ерик се изправи рязко.

— Фактоид още ли е там?

— … минута — дойде неясният отговор от микрофона.

— Сега — каза Нийл грубо.

— По дяволите! — Чу се шумолене и шум, като че ли нещо се удари в стената. — Тук съм!

— Намери ли данните, за които аз те помолих? — запита Ерик.

— Кои, по-точно? — отговори Фактоид.

— Стилистичните знаци на фалшификатора, известен като Испанеца, сравнени със стилистичните знаци по страниците, които аз…

— Да, да — прекъсна го Фактоид. — Близки са, но не отговарят точно. Работата определено е фалшификат, но фалшификаторът е добър.

Ерик кимна.

— И кога е станала подмяната? През четирийсетте?

— По дяволите, човече, щом вече знаеш, защо ме караш да се пека на бавен огън?

— Просто предположих.

Серена понечи да го запита какви предположения прави, но Нийл поклати глава.

— Като използваш стила на втория фалшификатор — продължи Ерик, — потърси в базата данни дали няма части или цели ръкописи, които да съвпадат напълно.

— О, разбира се — каза Фактоид саркастично. — Аз да не съм магьосник?!

— Аз не слушам — каза Нийл, без да се обръща към някого специално.

— Да — каза Ерик.

Фактоид изпука ставите на пръстите си доста шумно, прекъсна говорещия и се захвана за работа.

— Какво беше това изобщо? — Нийл попита Ерик благо.

— Още не. Ако това е фалшива следа, аз не искам да бъда свързван с нея.

— А ако не е фалшива?

— Животът би станал доста интересен.

— Нали знаеш старото китайско проклятие? — попита Нийл.

— Кое от всичките?

— Няма нищо по-лошо от това да живееш в интересни времена.

Глава 65

Лос Анджелис

Късния следобед

— Не сме стигнали доникъде — каза Ерик, като бутна стола си назад. — Нуждаем се от нова информация.

Нийл взе и последната изстинала юфка от вече влажната картонена кутия, преди да каже:

— Ако не друго, Дейна поне разполага с петнайсет добри компютърни специалисти, които са майстори в претърсването на бази данни.

— Нямам предвид такава информация.

— А каква?

Ерик погледна Серена. Очите й бяха потъмнели, измъчени. Тя не се нуждаеше от умения да разгадава моделите събития в живота, за да познае огнения дъжд, когато той завали над нея, и да разбере, съвсем ясно какво е видяла баба й в последните мигове на живота си.

— Търсим не там, където трябва — каза той. — Трябва да следваме указанията на Елис/Лизбет.

— С радост, приятелю — каза Нийл. — И какви, по дяволите, са те?

— Да мислим като нея. Серена трябва да си спомни детството.

— О, добре, но как да стане това? — Дълбокият, пълен с ирония, глас на Нийл произнасяше присмехулно всяка дума. — И какво ни пречи да започнем веднага?

Погледът на Серена се фокусира върху Ерик.

— Опитах се. Но всичко това… — Тя обхвана с жест стаята и модерната техника — ме разсейва. Тук всичко ми се струва просто грешно.

— Знам. И как можем да помогнем?

— Хипноза? — предложи Нийл.

— Няма да стане — каза тя. — Веднъж опитах, за да видя дали хипнозата ще може да обясни сънищата ми, в които непрекъснато се появява гъста мъгла, гора и огромен тъкачен стан, а хората говорят на език, който е по-древен дори от този на Чосър. — Тя сви рамене. — И открих, че не подлежа на хипноза.

— Не е изненадващо — каза Ерик.

— Защо? — запита тя.

— Хипнозата изисква да си податлив на внушение и да бъдеш доверчив — каза Ерик спокойно. — А ти си толкова податлива на внушение, колкото и каменна стена. А що се отнася до доверието, вече го обсъждахме един-два пъти, нали?

Тя се усмихна невесело.

— Обзалагам се, че и ти не подлежиш на хипноза.

— Обзалагам се, че си права — каза Нийл, преди Ерик да е успял да отговори. — Това е едно от нещата, които най-много харесвам у него. Изкарва доктор Купър не само от търпение, но и от равновесие.

— Ако наистина искате да ми помогнете да си спомня — каза тя на Ерик, — хайде да се върнем в къщата на баба. Знам, че там не е останало нищо след пожара, но имам чувството, че ще ми помогне да си спомня нещо.

— Забрави — намеси се Нийл. — Няма да напуснеш убежището си, докато не хванем убиеца или убийците.

Серена продължи да гледа Ерик.

— Идеята да отидем в пустинята ми се струва блестяща — каза той. — И на мен ми дойде до гуша от стени и компютърни екрани. Винаги имам принадлежности за къмпинг в колата. Как ти звучи това?

— Като ужасна глупост! — изръмжа Нийл.

Тя не му обърна внимание и се усмихна на Ерик.

— Не съм спала на открито, откакто бях момиче.

— Няма чувство, което може да се сравнява с това. — Той й се усмихна в отговор, но бръчиците, които се образуваха около очите и устата му, бяха почти тъжни.

— Имаш ли фенер? — запита го неочаквано тя. — Или от старомодните газени лампи, чийто пламък е приятен като дневната светлина?

— Такава лампа ли е ползвала баба ти?

— Не — каза Нийл. — Повтарям, НЕ.

— Да — каза Серена след него. — Можете ли да намерите една? Нейните светлина, звук и миризма могат да възвърнат моите детски спомени.

— Спомените, свързани с определена миризма, са най-ярки — каза Ерик. — Добра идея. Дори бих казал, че е много добра. Аз имам една такава лампа вкъщи. Винаги съм обичал светлината. Сенките, хвърляни от газените лампи, са единствени.

Той протегна ръка. Тя я взе и сплете своите пръсти с неговите.

— Отивам да взема Дейна — каза Нийл грубо. — И е по-добре да бъдете тук, когато се върнем.

Ерик погледна Нийл.

— Не се тревожи. Това е дълго пътуване.

— Следва ли ни някой? — попита Серена.

— Не, още не съм забелязал — каза Ерик, поглеждайки в огледалото за обратно виждане.

Освен Лапстрейк, разбира се, но Ерик и него не беше видял в изненадващо натовареното вечерно движение по магистралата извън Лос Анджелис. Той просто знаеше, че Лапстрейк е някъде там и води Хелър в бясно преследване с „Мерцедеса“ на Дейна, в който, с червена перука на главата и пистолет в ръката, пътуваше и една от жените от охраната.

Нийл не искаше да позволи на Ерик и Серена да излязат без охрана. Беше спорил по въпроса и с Дейна, и то толкова високо, че стените бяха започнали да вибрират от гласа му, а после беше отишъл, за да уреди неизбежното.

Въпреки изгарящото ги нетърпение да избягат от джунглата на цивилизацията, каквато беше Лос Анджелис, изминаха почти два часа, преди Нийл да заяви, че е направил всичко възможно. Когато Ерик и Серена потеглиха от сградата на „Реъритис Ънлимитид“, бяха сами.

И, доколкото Ерик можеше да каже, още бяха сами.

— Не е необходимо да правим това — каза той на Серена. — Нийл е прав по отношение на риска. Ако Лапстрейк не успее да заблуди Хелър, можем да завършим жизнения си път в пустинята в компанията на много лешояди.

— Тревожиш ли се?

— Ако мислех, че мога да свърша това и сам, нямаше да те взема.

— Значи се тревожиш.

— Да! Май е очевидно! — каза той язвително.

— Но само за мен, не и за себе си.

Ерик не си направи труда да оспори това.

— Ако се нараня, вината ще е само моя. А ако пострадаш ти, вината пак ще е моя.

— Глупости.

— Така се чувствам.

— Не мога да бъда отговорна за неразумните ти и неоснователни чувства.

— По дяволите! — процеди той през стиснати зъби. — Сигурна ли си, че не познаваш сестрите ми?

Серена се усмихна и го докосна леко по бузата. Наболата му брада накара усмивката й да се смекчи.

— Бих искала да се запозная с тях. И те ли са така умни и твърдоглави като теб?

Той издиша шумно, после каза:

— Не искам отново да те загубя.

Отново.

— И това е толкова нелогично, колкото и всичко друго, което казах тази вечер — измърмори Ерик.

— Но в него има много повече смисъл — каза тя.

Единственият му отговор се съдържаше в изправената стойка на твърдо очертаните му рамене. Тя се поколеба, после изпусна дълга въздишка.

— Ерик, аз също го чувствам. Не искам. Не ми е приятно дори да мисля за това. — Тя докосна шала, който галеше врата й и сякаш искаше да го защити. — И все пак… него го има. Познавах те, преди да те срещна. Ти също ме познаваше. Понякога у теб виждам и един друг мъж, който ти е като цветна сянка. — Тя се поколеба. — Ти виждаш ли и друга жена в мен?

— Да. Понякога. И на мен това не ми харесва особено. Аз съм прекалено човек на двайсет и първи век, за да ми харесва нещо, което не мога да видя под микроскоп или ултравиолетова светлина.

Серена се засмя.

— Поставени така, нашите страхове са направо смешни. Най-важните неща никога не са били репродуцирани в някоя лаборатория — способността да създаваш, да мислиш, въображението, смехът и тъгата, времето и спомените, омразата, любовта и копнежът. Всичко, което ни прави хора.

Той погали бузата й с пръсти, после погали шала.

— Как въобще, на първо място, съм могъл да те загубя?

— Предполагам, че и тогава сме били така горди и твърдоглави… — Гласът й заглъхна, но и двамата знаеха какво щеше да каже… „Каквито сме и сега.“

— Да — каза той. — Това би могло да обясни нещата.

Не беше мисъл, която успокоява и се харесва. Пътуваха мълчаливо до дома му, откъдето взеха газена лампа с надеждата, че тя ще си спомни голяма част от детството си.

Глава 66

Пустинята източно от Палм Спрингс

Събота вечерта

Щеше да бъде много по-лесно да изпепели стареца, докато спи, но така щеше да привлече прекалено много внимание. Поне нямаше да му се наложи да измисля разни истории. Нямаше даже да вземе никакви предпазни мерки, защото старият беше мъртво пиян.

Като дишаше през стиснатите си зъби, сянката в черни дрехи се извиси над купа одеяла, които минаваха за легло. Вонята, която се разнасяше от купчината, беше достатъчна да ти се насълзят очите. Чистотата не беше сред списъка с добродетели на отшелника.

— Старче, как понасяш собствената си миризма?

Ръката, облечена в черна ръкавица, се протегна. Едно бързо извъртане на китката, притискане на брадичката до слабото рамо и трансформацията на състоянията беше завършена. Мъртвопияният беше вече само мъртъв.

Доволен, че никой нямаше да започне да разпитва за странни превозни средства, паркирани в мръсния и прашен двор, нападателят отиде до колата на стареца, заля я с бензин и я подпали. Едва тогава се отдалечи.

Смъртоносната сянка се придвижваше леко и пъргаво по неравната земя. Не можеше да си позволи никакво размотаване или закъснение. Щеше да бъде много зает тази нощ. Трябваше да отиде и до колибата, в която беше живяла Лизбет Чартърс и в която беше загинала всред море от пламъци.

Глава 67

Хеликоптерът разпръскваше бяла, ярка светлина над безлюдната, пуста земя. Хванати в нейния заслепяващ кръг, дърветата джошуа изглеждаха замръзнали в ужасни пози на отстъпление с протегнати нагоре жилести ръце. Светлината от хеликоптера се измести леко встрани, за да улови и района около изгорялата колиба. Трябваше да видят дали има пресни следи от автомобилни гуми. Нийл не очакваше да открие нещо, но беше предпазлив човек. Това качество неведнъж му беше спасявало живота.

— Изглежда чисто — каза той накрая в микрофона на шлема си. — Можеш да ни свалиш на земята.

Хеликоптерът се спусна от тъмното нощно небе като повреден асансьор, останал без управление. В последния момент, пилотът успя да овладее контролните уреди. И хеликоптерът кацна леко като пеперуда.

— Някой ден няма да успееш да прецениш разстоянието толкова прецизно — каза Нийл в микрофона. — И тогава ще е по-добре да нямаш компания.

Усмивката на Лари проблесна, ослепително бяла, в мрака. Петдесет метра по-нагоре по пътя, останките от дома на мъртвата жена образуваха малка купчинка.

— За какво мислиш, Йън?

Шумът от двигателите беше станал поносим, когато Лапстрейк разкопча предпазния колан и протегна ръка към каската си. Преди да я свали, каза:

— Че си почти толкова добър пилот, за колкото се мислиш. Но това „почти“ може да накара косата ми да побелее.

Лари се засмя и загледа как двамата свалят каските и прикрепват към реверите на саката си дискретни малки уреди за свръзка, задвижвани от батерии.

— Чуваш ли ме? — запита Нийл. Микрофонът, който беше много близо до крайчеца на устните му, беше достатъчно чувствителен да улови дори слаб шепот.

— Отлично — отговори Лапстрейк.

— Да вървим. Като знам как шофира Ерик, ще бъде тук сигурно след не повече от час. Трябва да изберем позиции и да ги заемем, преди фаровете му да са прорязали тъмнината.

С раници на гърбовете, двамата мъже скочиха на земята. Хеликоптерът беше оставил дълбоки следи в омекналата от дъжда земя. Всъщност бяха омекнали само инч-два, а под тях земята на пустинята беше толкова суха, колкото и преди дъжда. Лапстрейк хвърли поглед на неравния път.

— Ами ако Ерик види следите, оставени от хеликоптера?

— Тогава ще знае със сигурност онова, което вече подозира — каза Нийл студено. — За нищо на света не бих му позволил да тръгне без охрана, независимо колко разгорещено твърдяха и двамата, че трябва да се измъкнат от задушаващия ги град, за да може Серена да си спомни.

Той се огледа. Дори без помощта на очилата за нощно виждане, които висяха около врата му, можеше да види, че няма чак толкова много места, където можеш да се скриеш, колкото се беше надявал да намери. Дърветата — ако въобще можеха да се нарекат така — приличаха по-скоро на многоръки плашила, отколкото на истински дървета. Само Фактоид би могъл да се скрие зад някое от тях.

— Скали? — запита Лапстрейк и посочи към най-близкото струпване на камъни.

Нийл изсумтя неодобрително. Беше очевидно скривалище, но Ерик едва ли щеше да провери. Въпросът беше по-скоро в това, че двамата трябваше да се почувстват свободни, сами.

— Да, скалите. Трябва вече да освободим хеликоптера и да останем на тъмно.

Той направи жест, който много приличаше на въртенето на двигател. Лари схвана намека. Прах, мръсотия и дребни камъчета започнаха да хвърчат изпод въртящия се двигател. Хеликоптерът завибрира като нетърпелива ловджийска хрътка и се издигна в нощта. Светлината попадна за кратко върху двамата мъже, преди хеликоптерът да смени позицията си.

Рамо до рамо, затворили очи заради вихрушката, с уши, глъхнещи от рева на мотора, двамата мъже чакаха въздухът да се успокои и да се възвърне способността им да виждат в нощта. Не видяха сянката, която се отдели от близките скали. Не чуха нищо да се приближава към тях изотзад. Без предупреждение, нещо ги сграбчи за косите и блъсна главите им една в друга. Силното пукане бе чуто само от нападателя, защото жертвите му изгубиха съзнание начаса.

Различен вид мрак се спусна над Нийл и Лапстрейк. Щяха да се смятат за късметлии, ако оцелееха и преминеха през тъмния тунел. Като работеше бързо, сянката издърпа отпуснатите им тела зад камъните. Бавно процеждащата се тъмночервена течност от главите на двамата показваше, че са още живи. Ако не се случеше нещо, можеше да умрат и след няколко часа. Вероятността беше толкова голяма, колкото да умрат и сега. Умният човек винаги се възползва от толкова от предоставените възможности, отколкото може. А нападателят беше изключително умен.

От другата страна на долината долиташе шумът от рева на двигателите. Скоро превозното средство щеше да стигне до убежището на отшелника. Може би щяха да забележат трупа. А после щяха да поемат по пътя към изгорялата колиба.

Сянката заработи с удвоена бързина. Раниците бяха свалени от гърбовете на двамата и скрити зад камъните. С няколко бързи движения, китките и глезените на двамата бяха здраво завързани. Още няколко развивания на лентата и устите им бяха запушени, така че, ако случайно дойдат в съзнание, преди да умрат, да не могат да извикат за помощ и да не могат да разкажат на никого за случилото се.

С ловки движения, които сами по себе си говореха много, облечените в черни ръкавици длани претърсиха двамата мъже. Взеха първо оръжието на Нийл, след това — на Лапстрейк. Двата пистолета бяха затъкнати в пояса на нападателя. Той откри и джобните им ножчета и ги захвърли надалеч, където не би могъл да ги достигне дори човек в съзнание.

Доволен, че и двамата са вече напълно безпомощни, нападателят се отдалечи и отново се сля с мрака. Зачака и последните участници в драмата да се появят.

Глава 68

Като сложиха газената лампа и принадлежностите за къмпинг в багажника на „Мерцедеса“, Ерик и Серена излязоха на асфалтирания път, който свързваше близката, ненаселена пустиня Моджаве с ярките светлини, пренаселеността и амбициите на цивилизованата Южна Калифорния.

Нито една кола не зави след тях. Ерик не беше забелязал следващи ги светлини и по магистралата, докато пътуваха към дома му. Не видя нито малкия пикап, нито светлия „Нисан седан“. Нито едно от двете превозни средства не беше паркирано пред замъка Норт. Никой не ги беше проследил от Палм Спрингс до безлюдното шосе, което водеше на изток от града, към пустинята Моджаве.

Ведно с автомобилите и бетона, бяха оставили зад себе си и облаците, които се бяха спуснали ниско над Лос Анджелис и се опитваха да погълнат Палм Спрингс. Но дори и да не бяха облаците, светлината не беше достатъчна, както обикновено. Нямаше луна, нито сребриста светлина, която да разнообразява мрака с невидими нишки. Зад лъчите на фаровете, шепа звезди блестяха ярко над главите им и хвърляха зловещи сенки.

През целия път Ерик продължи да поглежда в огледалото за обратно виждане чак докато стигнаха колибите на отшелниците. Лизбет беше една от тях. Тя беше и най-решителната. Нейната колиба беше най-отдалечена и много добре скрита.

Серена се събуди, когато той излезе от главния и свърна в черния път, дълъг няколко мили и ужасно неравен, с много разклонения, които водеха към разнебитени колиби или доникъде. В неговите околности местните излизаха просто да пострелят с пушките си. На ярката светлина на фаровете се виждаше, че от вчера, когато беше валяло дъжд, бяха минали няколко превозни средства, но независимо колко често Ерик проверяваше, той не виждаше други движещи се светлини нито пред, нито след себе си. Черният път беше безлюден докъдето стигаше погледът му.

Освен ако някой не шофираше със загасени светлини. Като експеримент, той изгаси фаровете и остави само габаритните светлини. А после продължи с напълно изключени светлини. Колата се движеше доста по-бавно, но беше достатъчно безопасно, защото той беше сигурен, че е сам на пътя, а по него нямаше никакви дупки или нападали камъни. Следите от гуми до изгорялата колиба бяха нещо различно. Те изискваха бдителност и добро осветление, особено след дъжд. Запали отново фаровете. Искаше да вижда какво идва срещу него, защото от мрака можеше да изскочи и някой койот.

— Е? — запита тя, когато той погледна в огледалото за пореден път.

— Всичко е наред. Засега. Лапстрейк трябва да е отвлякъл вниманието на Хелър. Никой не ни проследи, когато излязохме от Палм Спрингс. Никого не виждам в огледалото за обратно виждане. Нищо не виждам и пред предното стъкло, ако това има значение.

— Тогава защо изглеждаш така, сякаш си на погребение?

Усмивката на Ерик не беше по-весела от изражението му.

— Предполагам, че такова ми е естественото състояние. Роден съм си щастливец.

— А аз мисля, че просто ти се отразява липсата на достатъчно сън. Трябваше да ми позволиш да шофирам и да подремнеш малко.

— Не се нуждая от повече от пет или шест часа сън на нощ.

— Така ли? Имаш ли и други пороци, за които трябва да знам?

Усмивката стана по-нежна.

— Пороци, ха? А ти от колко сън имаш нужда?

Серена свали прозорчето наполовина. Свежият и студен въздух на пустинята я обгърна и съживи духа й.

— Аз спя по седем часа и дори повече. — Тя вдъхна дълбоко, за да напълни дробовете си с живителния въздух, да го остави да завладее дори съзнанието й, да стигне чак до дълбоките места, където се пазеха забравените й спомени. — Баба също не обичаше да спи. И колкото повече остаряваше, толкова по-малко спеше.

— Обикновено става така, когато хората навършат шейсет и повече години. Не мисля, че дядо спеше повече от два-три часа на нощ. — Докато говореше, Ерик не откъсваше поглед от огледалото. Колкото по-нагоре в пустинята се изкачваха, колкото повече „пресечки“ подминаваха, толкова по-малко следи от цивилизован живот забелязваха. — Имаш ли някакви предположения колко души живеят по протежението на този път?

— Има пет къщи, включително тази на баба ми. Нейната е най-отдалечената. „Пресечката“, която току-що подминахме, води към къщата на Джоли Барнс. Всъщност, по-добре е да се каже колибата.

— Джоли?

— Да. Никога не съм го познавала добре обаче. Дори не съм приближавала колибата му. Спомням си, че винаги пушеше цигара, пиеше много и никой не помнеше да се е мил някога. Май това е всичко, което може да се каже за него.

Ерик се засмя, въпреки че беше напрегнат и неспокоен. Казваше си, че космите по тила и ръцете му настръхват заради дълбокия мрак, заради наличието на множество следи от гуми на този иначе малко използван път, заради това, че наближават колибата на убитата старица… Но не искаше да признае, че е заради гласа, който беше и не беше негов, гласа, който чуваше в съзнанието си и който го предупреждаваше, че плътта е уязвима и тленна, а смъртта — необратима и че хората, които прозират моделите на света, са смъртни като всички други. Мълчаливо се запита дали не трябваше да остави Нийл да дойде с тях. Гласът не каза нищо по този въпрос. „Благодаря, приятелю, помисли си той саркастично. Ако мога да ти помогна с нещо, само ми кажи.“ После осъзна, че говори на онези пет процента от себе си, които обикновено се опитваше да игнорира. Това не беше добре. Следващото, което можеше да го сполети, беше да види нечие чуждо лице в огледалото и да проговори на английски, който датира отпреди петнайсети век. И тогава онези момчета с белите престилки и многото ключове на колана щяха да дойдат за него.

— Това отклонение води към клисура — каза Серена и посочи вдясно. — Там хората стреляха по бутилки. Упражняваха уменията си на стрелци и побойници.

— Колко далеч е от пътя?

— По-малко от миля.

Ерик завъртя кормилото и се запъти към любимото място за стрелба на местните. Там нямаше нищо, освен счупени стъкла. Той обиколи един път клисурата и се върна на пътя.

— Виждаш ли онези бразди, които остават вляво от светлината на фаровете? — запита Серена след няколко минути.

Той издаде звук, който трябваше да й подскаже, че я слуша.

— Те водеха към колибата на баба — каза тя.

— А къде води останалата част от пътя? — запита той, като в същото време спря в началото на браздите.

На светлината на фаровете, следите от гуми се виждаха ясно. Те обаче водеха встрани от браздите, които свършваха до изгорялата колиба.

— Има блатисто място малко по-нагоре по пътя. Не може да се премине с превозно средство, а само пеш. Някои хора оставят колите си там и продължават пеш. Но повечето просто завиват и търсят друг път или се връщат.

Ерик отиде с колата до това място просто за да е сигурен, че никой не чака там в засада. Наоколо беше пусто. Никой не беше спирал наблизо през уикенда. Нямаше пресни следи от човешко присъствие, нищо, освен пустиня. Без да каже дума, той заобиколи, както и повечето от превозните средства, и се върна по пътя, по който беше дошъл.

— И започваш да ставаш като баба, нали? — запита Серена, когато той пое към колибата и спомените от детството й.

— Какво? — запита той, като огледа браздите, преди да вкара колата в тях.

— Параноик.

Той не оспори твърдението й. Би трябвало да се почувства по-добре, след като се беше уверил, че са сами. Нямаше коли там, където не би трябвало да има. Дори нещо повече, неговите следи от гуми бяха първите от доста време насам.

Но той не се чувстваше сигурен. И студените тръпки все така лазеха по тила и ръцете му. Стисна още по-здраво кормилото и се приготви за няколко издатини по пътя и за няколко изненади. Ако имаше по-добър начин да се отключат спомените на Серена, щеше да се откаже от този. Но нямаше. Е, така да бъде.

— А ти? — запита той. — Не започваш ли да мислиш като нея?

— Никога не съм разбирала баба си, точно затова съветът й да мисля като нея, когато тя е била на моята възраст, ми се струва толкова безполезен. Трудно ми е дори да си представя, че някога е била на трийсет, камо ли за какво е мислела тогава.

— Сама жена, отглеждаща дете всред пустошта на пустинята, с удобства, каквито е имало и през деветнайсети век. — Ерик поклати глава. — Не, не мога да си представя теб в тази роля. Но имаш все пак общи черти с нея.

— Това, че и двете сме жени? — запита сухо Серена.

— Че и двете сте тъкачки. Че и двете сте обвързани с „Книгата на Мъдростта“ по начин, който… — Той се поколеба. — Който е необичаен.

Известно време се чуваше само стърженето на гумите по неравната суха и скалиста почва. После тя въздъхна.

— Какъв смисъл има да отричам? — запита. — В мига, в който видях онези страници, сякаш нещо в мен се събуди от дълбок сън и каза: „Това е мое“. Така беше и с шала, само дето чувството беше много по-силно. — Пръстите й погалиха древната материя. — Звучи налудничаво, знам, но… — Тя сви рамене. — Това нищо не променя. Можеш да го наричаш както пожелаеш. Вече не ми пука. Истинско е. И само това има значение за мен.

— Знам как се чувстваш.

Тя му хвърли поглед, който той не успя да разгадае, защото в колата беше доста тъмно.

— Аз видях за първи път част от „Книгата на Мъдростта“, когато бях на девет — каза той. — И изпитах такова завладяващо чувство, каквото не бях изпитвал дотогава, нито пък изпитах след това. Освен когато срещнах теб. Не — каза, преди тя да е успяла да отговори. — Не е необходимо да ми харесва. Не е необходимо и ти да харесваш това чувство. Но то е истинско, проклето да е. Преследвал съм тази книга през целия си живот. Сънувам я, пиша страниците й, издигам се в небесата като ловен сокол и проклинам като ловджийска хрътка. Мечтая за жена с виолетови очи на магьосница и коса като огън, която ме гледа с гняв и любов, със страх и отчаяние. Предполагам, че и аз я гледам по същия начин.

Настъпи напрегната тишина, после се чу въздишка:

— Да.

Макар че тя произнесе думата много тихо, той я чу. Нещо се пробуди дълбоко в него, нещо, което много приличаше на гняв и любов, на страх и отчаяние.

— Не ми харесва чувството, че живея нечий друг живот — каза Серена сковано.

— И на мен.

— И ще се отречеш ли от „Книгата на Мъдростта“ заради това? — „Ще се отречеш ли от мен?“ беше въпросът, който не изказа на глас.

— Не съм сигурен, че имам избор. — Тонът му беше толкова сериозен, колкото и изражението му.

— Пусни мен на свобода.

Той извърна рязко глава към нея.

— Какво?

— Остави ме да сляза тук — каза тя спокойно. — Завий и се прибери у дома си. Обещавам ти, когато намеря „Книгата на Мъдростта“ или още няколко страници от нея, ще ти дам достъп до тях. Ако нямам деца, книгата ще бъде твоя и ще можеш да я предадеш на твоето потомство. Съгласен ли си?

— Серена, какво по…

— Спри колата! — настоя тя и протегна ръка към дръжката на вратата.

Той натисна едновременно бутона за автоматично заключване и спирачките.

— Какво, по дяволите, ти става?

— Нищо. Заради теб е, не заради мен. — Гласът й заглъхна.

Той я погледна по-внимателно и отново почувства особена промяна в себе си, сякаш се издигнаха някакви цветни сенки и различни отрязъци на времето се смесиха, отново се пробудиха гневът, любовта и отчаянието.

„Ти дойде при мен веднъж, притеглен от събития, чиято невъзвратимост не искаше да видиш. Аз платих за това, че бях примамката. А ти плати за това, че падна в капана. Нашето дете…“

— Няма значение — каза Серена мрачно. — Беше много отдавна. Но за какво е миналото и силната болка, която причинява, ако не за да се учим от него? Така че, върни се при онова, което разбираш, Ерик Норт. И ме остави да отида там, където трябва.

— Няма да те оставя да отидеш никъде без мен! Трябва да знам какво става!

— Такъв ли е изборът ти? Изборът на свободната воля?

— Какви…

— Това ли е изборът ти?

Тишината изпълни колата. И тогава той разбра — тя никога вече нямаше да приеме думата му, ако сега се откажеше.

— Да. Моят избор, изборът на моята свободна воля.

И тя вдигна ръката си от дръжката на вратата.

В тишина, изпълнена с необичайни сенки, те изминаха и последната четвърт миля до колибата на другата Серена.

Глава 69

— Станът беше там — каза тихо Серена.

Нощта беше милостива към останките от колибата така, както е милостива към старите жени. По високите каменни стени не се виждаха следите от сажди и изгоряло, краищата на дървените греди не приличаха на черни, разядени зъби. Тъмните сенки в ъглите изглеждаха естествена игра на мрака, а не натрупани обгорени боклуци и пепел.

Тя вдигна газената лампа нагоре, за да освети северния ъгъл на колибата. Назъбените парченца стъкло, които все още се подаваха от дървените рамки, проблеснаха за миг на светлината. Тя отново премести лампата и започна да си спомня.

— Някой е взел печката след смъртта й. Надявам се, че на него му върши по-добра работа, отколкото на нас. Всеки път, когато вятърът духаше от север, димът влизаше обратно в колибата. Точно затова баба предпочиташе да използва камината, въпреки че тя не затопляше ъглите така добре, както печката.

— Ти в коя част на стаята спеше? — запита Ерик.

На светлината на лампата, тялото му представляваше бронзово черна сянка, с изключение на очите. Те бяха като искрящо злато.

— В западния ъгъл. Отначало двете спяхме в едно легло. Когато станах прекалено едра, тя ми направи нещо като походно легло и го сложи до другото, близо до камината. Но не съвсем до нея. Баба непрекъснато се страхуваше от пожар. Каква ирония.

Серена се обърна бавно, без да изпуска лампата. Студеният нощен въздух, топлината, излъчваща се от лампата, миризмата на газ и топло стъкло — всичко това й беше познато. И тя започна да чува тихия шепот на спомените… Но когато се опита да ги улови, те се изплъзнаха и се скриха отново в мрака. Остана само част от тях. Част от нейното детство.

Той я гледаше, съчетание от светлина и мрак, с очи — виолетов блясък, косата й — дива като самия огън; в едната й ръка беше светлината, а в другата — времето. Никога не я беше желал по-силно. С усилие се застави да откъсне поглед от нея. Втренчи се в огнището, което беше точно срещу стана. Подът беше каменен. Всъщност камъкът беше навсякъде. Той седна на пети и загледа как светлината играе по мозайката с всеки дъх на Серена.

Под саждите и разрушението се виждаше моделът на пода. Лизбет Серена Чартърс беше подбрала извънредно грижливо камъните. Като стените, подът беше композиция от подбрани цветни камъни, а не смесица от камъни, които са се намирали подръка.

— Какво има? — запита Серена.

— Подът. Изненадан съм, че не е от дърво. — Той се изправи. — Много по-лесно е да се направи дървен под, отколкото каменен.

— Този вид дървен материал струва много пари. Освен това дори да можеше да си го позволи, не го искаше. Тя наистина много внимаваше да вземе мерки против пожар. Добре. Беше параноичка. — Серена сви рамене. — Станът беше толкова далеч от малката камина, колкото беше възможно, без да излезе извън стените. Най-голямата караница, която съм предизвикала в живота си, беше, когато започнах да си играя с горящи съчки от огнището, като че ли те бяха фойерверки за Четвърти юли. Тя заля и тях, и мен, с кофа ледена вода и ми се скара, че не мисля, преди да направя нещо. Каза: „Нима не знаеш колко лесно горят старите съчки, конци и хартии?“.

— Конци?

— Материалите, с които тъчеше. Тя на всичко казваше конци, не прежда.

Той огледа тясното пространство. Ако въобще някога е имало рафтове по стените, вече ги нямаше. Дори дупките от гвоздеите не бяха останали.

— А тя имаше ли много хартии?

— Само старите ми тетрадки и учебници. С тях палеше огъня.

— Семейни снимки?

— Ако е имала, не ми ги е показвала.

— И никакви книги?

— Не и такива, за които да си спомням. Ако не се броят учебниците ми и старият телефонен указател.

— Мислех, че сте нямали телефон.

Тя се усмихна леко.

— Нямахме. Тя вземаше старите указатели отнякъде. Беше по-евтино от тоалетната хартия.

Той премигна, после се засмя.

— Удивителна жена е била баба ти. Значи, двете сте спали в една стая, хранели сте се пак в нея, работели сте тук, всичко. Тази стая е била животът на баба ти.

— Да, наистина. Ходех до спирката на автобуса, за да отида на училище, освен ако тя не ходеше до града да продава онова, което е изтъкала, или заешки кожи, или пък да купи боб и брашно.

Той кимна, но мислеше за нещо друго. За моделите на развитие. За уплашената жена, която притежаваше едно-единствено ценно нещо и беше прекарала живота си в усилия да скрие себе си и него от света.

— Тук е — каза той простичко.

— Какво?

— „Книгата на Мъдростта“ трябва да е скрита тук. Тя е единственото, което се връзва с модела.

— Значи е изгубена — каза Серена. — Стоим всред пепелта, която е останала от нея.

— Тя се е страхувала от пожар, защото се е тревожела за „Книгата на Мъдростта“. Трябвало е да бъде готова и за това.

Серена погледна през пространството, което някога е било врата.

— Тя готвеше навън. Може и нея да е държала навън, за да я предпази от пожар.

Ерик погледна извън кръга от светлина, към пустошта на пустинята. Мислеше за жената, която е притежавала достатъчно сила и решителност да построи къщата си със собствените си ръце от местни камъни и да живее в нея почти половин век. Такава жена беше способна да отиде, където и да е и да вземе „Книгата на Мъдростта“ със себе си. И да я скрие.

— Ако се е подготвила добре — каза той, — книгата не е изгубена. Но имаме много работа, ако искаме да я намерим.

Без да каже нищо, Серена започна да изучава останките на колибата през полуспуснатите си клепачи, опитвайки се да си спомни мястото на всички предмети. Отиде и застана там, където преди беше леглото й. Нищо не беше останало, освен спомените й. И камъкът. Баба й беше избрала напълно удачно строителния материал.

— Вземи лампата — каза Серена някак разсеяно.

Ерик застана до нея и взе лампата от ръката й.

— Сега отиди там, където преди беше станът — каза тя. — Не. Малко по-вдясно. Още. Тя не обичаше огънят да е прекалено близо до работите й. Да. Точно там.

Без да обръща внимание на пепелта и мръсотията, Серена седна там, където някога беше спала. С почти затворени очи, си спомни къде беше станът, как беше изглеждал той на светлината на газената лампа, когато тя се събудеше внезапно посред нощ, а баба й тъчеше и тъчеше, елегантна и тънка като пламъците, способна да оцелее като самата земя. На нея й беше липсвала нежност, но тя винаги беше там, когато Серена се събудеше посред нощ. Винаги.

Завита и стоплена от завивките, които баба й тъчеше, Серена обикновено беше много тиха нощем и лежеше полузаспала, със затворени очи. Обичаше да гледа през цветната дъга, образувана от полуспуснатите й клепачи, как баба й работи. И обикновено заспиваше така. Но понякога, особено през първата година след смъртта на майка й, сънят все не идваше или беше накъсан. И детето се събуждаше стреснато. Скоро се научи да лежи кротко, за да не безпокои жената, която сега беше единственият източник на сигурност за него.

Понякога тази неподвижност беше възнаграждавана от специални сънища, сънища с небивала красота, видения на злато и скъпоценни камъни, отразяващи светлината. Времето и пламъците се топяха, докато страниците се обръщаха, богати на чувства и спомени…

„Ти си будна, момичето ми. Не се опитвай да ме заблудиш. Знам.“

Тишина и неестествено застиналото тяло на момичето.

„Ако някога кажеш нещо за това на някого, ще си замина оттук и ще те оставя сама. Ще бъдеш мъртва за мен, както е майка ти.“

Задушено стенание и нищо повече. Отново тишина.

„Трябва да забравиш за това. Трябва да забравиш всичко!“

Тишина.

После, по-късно, много по-късно, шумът от камък върху камък нарушаваше мрака и безмълвието.

И на сутринта оставаше само сънят, за който никой не говореше.

Никога.

— Виждала съм „Книгата на Мъдростта“ — каза тя и вдигна поглед.

Очите на Ерик бяха като течно злато, но много по-живи и я гледаха с топлотата, която толкова много й липсваше в детството.

— Да — каза той. — Вече ми го каза.

— Искам да кажа, наистина съм я виждала.

— Да. Описа ми онова, което си виждала в детството си. — Тогава тя беше говорила с гласа на дете и сърцето му беше страдало за нея.

Тя видя, че той й вярва, и въздъхна.

— Беше прав. „Книгата на Мъдростта“ е тук.

Той кимна. Много повече се тревожеше за нея, отколкото за каквото и да било друго, дори и за книгата.

— Добре ли си?

Усмивката й беше колеблива, трепереща, но истинска.

— Да. Понякога спомените са болезнени, нали?

— Болезнени са. — Той й се усмихна. — О, да. Може ли вече да преместя лампата?

— Какво? О, да. Съжалявам. Не мислех за това.

Той направи няколко крачки към северния край на стаята.

— Станът допираше ли се до стената?

— Не. На баба й беше необходимо място, за да проверява плата и от другата страна.

Той й показа с поглед, че не разбира.

— Обратната страна на плата остава към тъкачката — обясни му Серена. — Така че, за да види модела и лицевата страна, които оставаха откъм стената, баба трябваше да обикаля стана. Тя беше поставила огледало на стената, но от време на време трябваше да проверява и с очите си.

— И защо е тъкала по този начин?

— Нима наистина искаш да чуеш лекция по въпроса…

— Не — побърза да я прекъсне той. — Ще приема думите ти на доверие. Значи станът е бил на разстояние три или четири фута от стената?

— По-малко от три фута. Скобите стърчат от двете страни на около два фута. Тя нямаше нужда от повече място. Стараеше се станът да не заема прекалено голяма част от стаята. Колибата беше малка, а и баба не беше едра жена, въпреки че се справяше с всичко. Беше висока може би пет фута и три инча и беше много слаба. Като че ли животът в пустинята беше изсмукал силите й.

— И така, значи скобите са определяли разстоянието от два фута от стана до стената. Тя можеше ли да прекрачва скобите?

— Много лесно.

Той седна на петите си и втренчи поглед в пода, който някога, преди пожара, беше оставал зад стана. След няколко секунди отмести встрани останки от изгоряло дърво и купчина пепел.

— Колко широк беше станът? — запита той.

— Шест фута, най-много, заедно с рамката.

Въпреки че кимна, тя се съмняваше, че той я слуша.

Изправи се и отиде при него. Загледа го как обхожда стените и пода с поглед, сякаш вижда през тях. Изпитваше странна сигурност, че използва много повече от обикновените сетива.

Майстор на моделите. Тя пренебрегна нежелания шепот, който чуваше в съзнанието си.

— Какво търсиш?

— Отвор — каза той, без да вдигне поглед.

— В камъка?

— Стената не е достатъчно дебела, дори в основата, за да защити книгата от щети при пожар. Трябва да е скрита в пода.

Тя коленичи и започна да разчиства боклука от пода с две ръце. Бобините се търкаляха и стържеха по камъка, описваха ексцентрични кръгове и издаваха нещастни звуци, които я караха да хапе устни.

„Като кости, осквернени, след като са положени в гробница.“

— Махни се от мен — прошепна тя.

Ерик, изненадан, вдигна поглед.

— Не ти — обясни тя. — Другата Серена.

— О! Тя. Кажи й да вземе със себе си и другия Ерик.

Тя вдигна рязко глава.

— И ти ли? — После, като говореше бързо, допълни: — Разбира се. По дяволите. Той красив като теб ли е?

— А тя красива ли е?

— Аз не съм красива.

— И аз не съм красив.

Тя отвори уста, въздъхна и отметна кичур коса от лицето си.

— Всичко зависи от това, кой те гледа, нали?

— Да, така е. — Той я погали нежно по бузата. — Красива си.

Тя изви очи към тавана. И се усмихна почти срамежливо. Той подръпна шала й и се зарадва на мекотата на материята. После, без предупреждение, я целуна бавно по врата там, където шалът го беше оставил открит и незащитен. И отново започна да изучава камъните с поглед.

Пепелта и мръсотията бяха заличили следите от пръсти, но нищо не можеше да заличи слабото оронване на камъка там, където се беше търкал в друг камък всеки път, когато дупката биваше отваряна. В центъра на правоъгълника камъкът беше по-червеникав. Беше част от модела, който беше вграден и в самия под. И се виждаше лека пролука.

— Намерих те — каза той тихо. — Вземи отново лампата.

Тя се отмести леко. Ерик опипа леко мястото около червеникавия камък и то, макар и малко, поддаде. Той натисна по-силно. Част от камъка се надигна нагоре. Ерик вдигна парченцето и го остави встрани. В малкия отвор, който се образува, на фона на чернотата, изпъкваше, в малко по-светъл черен нюанс, върхът на стоманен болт, който беше по-широк от инч. Той коленичи и сграбчи халката.

— Тя сигурно е имала инструмент, с който е работела над болта, но мисля, че ще мога… — Раменете му изпъкнаха още повече, когато задърпа с всички сили нагоре.

— Нека ти помогна.

— Няма място. — Той изпъшка, премести тежестта на тялото си на другия крак и отново задърпа.

Неохотно и със скърцане, като нещо, което от дълго време не е било местено, каменният капак се освободи. Отворът беше дълъг колкото ръката му от рамото до лакътя и почти толкова широк, но прекалено дълбок, за да се види дъното. Тя вдигна лампата по-високо и напрегна зрението си.

Отворът беше празен.

Разочарованието я обхвана, по-силно отвсякога. А после тя забеляза, че на едно място черният цвят е по-наситен. Имаше нещо на дъното на дупката. Тя спусна лампата по-ниско и двамата видяха пакета, обвит в черен плат.

— Хайде — каза той и протегна ръка към лампата. — Твое е. Вземи го.

Тя остави лампата на земята.

— Има място и за двама ни.

Заедно, без да смеят да дишат, за да не прогонят щастието, те спуснаха по една ръка в дупката и издърпаха изненадващо тежката чанта. Изпълнени с благоговение, двамата седнаха на каменния под. След миг Серена отвърза вървите на ръчно плетената торба. Когато извади онова, което беше вътре, тя ахна и си пое рязко дъх, защото изпита едновременно и удоволствие, и недоверие.

Покрита със злато, почти изцяло заета от два преплетени инициала, обсипана с шлифовани скъпоценни камъни, „Книгата на Мъдростта“ изглеждаше като сън на светлината на лампата.

— Е, не е ли красива?!

Ерик и Серена се обърнаха рязко по посока на гласа. На прага на колибата стоеше Уолъс. Дулото на пистолета в ръката му беше студено като усмивката му.

Усмихваше се, когато стреля в Ерик.

— Това е заради случилото се на скалата, задник такъв.

Глава 70

Силата на куршума накара Ерик да се завърти и да падне върху „Книгата на Мъдростта“, докато болката се разпростираше на вълни, които сякаш извираха от дясната половина на тялото му. Серена се хвърли върху него, за да го защити, и започна трескаво да търси раната.

— Пистолетът — прошепна Ерик в ухото й.

Тя повдигна глава и втренчи поглед в него. Блеснали от болката, очите му се впиха в нейните, защото искаше да си спомни онова, което вече й беше казал веднъж. Тя постави едната си ръка върху раната, а с другата потърси оръжието, закрепено на колана му.

— Махни се от него — каза Уолъс грубо.

Серена не му обърна внимание и продължи трескаво да търси пистолета на Ерик. Накрая напипа студеното оръжие.

— Ти, глупава кучко! Махни се от него или ще го застрелям през теб! — извика Уолъс.

Следващият куршум се заби в пода. Мръсотията опръска лицето на Серена.

— Не бъди толкова глупав! — извика тя, без да вдигне поглед. — Ако стреляш, през когото и да е от нас, ще съсипеш „Книгата на Мъдростта“. И всичко, което ще ти остане, ще бъдат два трупа и шепа боклук!

Уолъс беше очаквал всичко друго, но не и острата нотка в гласа на Серена. Адреналинът изпълни вените му и му даде ерекцията, която само насилието можеше да предизвика у него. Ако я убиеше сега, щеше да бъде глупаво. Да се съвкупяваш с труп не беше така хубаво, както с жива жена, независимо дали тя има, или няма желание.

Той направи голяма крачка вдясно и веднага се почувства по-добре. Сега виждаше ръцете на Ерик. Неговата собствена дясна ръка, която беше превързана, го болеше от отката на револвера, но поне беше успял да повали противника на земята.

— Добре, кучко. Покажи ми ръцете си.

— Преди или след като съм се погрижила кръвта му да не залее цялата книга? — Беше успяла да свали предпазителя, но й трябваше още малко време…

— Покажи ми ръцете си!

Серена се завъртя към него и започна да стреля още преди да е завършила движението, спомняйки си съвета на Ерик: „Недей да се проявяваш като жена и не се страхувай. Стреляй и продължавай да стреляш“.

Първите два куршума отидоха на вятъра, но така стана и с куршумите на Уолъс. Ранената му ръка просто не беше така бърза и точна, както преди. Куршумите попаднаха в случайни места и се посипаха камъчета и прах.

Останалите изстрели на Серена обаче попаднаха в целта. Тя не преброи колко пъти улучи Уолъс. Просто стискаше зъби и стреляше. И стреля, докато куршумите свършиха, а неговото тяло беше просто кърваво петно, подпряно на стената. Замаяна, осъзна, че все още натиска спусъка, а Ерик й говори нещо.

— Свърши, Серена. Чуй ме. Ти си добре. Той вече няма да стане.

Тя безмълвно наведе пистолета. Ерик погледна пребледнялото й лице и празни, замъглени очи и пожела да можеше да изтрие последните няколко секунди от паметта й. Но не можеше. Знаеше, че трябва да й каже да вземе пистолета на Уолъс, но и това нямаше да направи. Не искаше тя да се приближава до кървавата маса. Освен това, беше повече от сигурно, че от оръжието на Уолъс вече няма да излезе нито един изстрел.

— Погледни ме, Серена. Не него. Погледни мен.

Тя се обърна към Ерик, пое си накъсано дъх, после още един. Видът на кръвта, която се стичаше по дясната му ръка, я върна към реалността. Тя бързо коленичи до него.

— Кървиш прекалено обилно — каза тя и изпусна оръжието.

— Дори малкото кръв винаги ни се струва много.

Тя видя разкъсания плат и обгореното място в близост до ребрата му.

— Ако ми кажеш, че това е просто драскотина, аз самата ще те застрелям.

— Не се тревожи — каза й той през стиснати зъби. — Не е драскотина.

— Трябва да спра кървенето.

— Натисни.

Без да се тревожи за това, колко древен и ценен е шалът около врата й, тя го свали и започна да превързва раната.

— Стани и се отдалечи от него.

Само за секунда, в която изпитаха шок, Ерик и Серена помислиха, че гласът е на Уолъс. А после Ерик погледна към облечената в черно фигура, застанала на прага и насочила оръжието си към тях.

Глава 71

— Пол Карсън — каза Ерик мрачно.

Оръжието в ръката на Пол беше насочено към Серена. Не трепваше.

— Бих предпочел да не те застрелвам — каза той спокойно. — Но още не съм решил дали си в играта с Норт и Уолъс.

— Чакай — каза тя. — Ти не разбираш. Не съществува никаква…

— Мърдай, движи се, Серена — прекъсна я Ерик. В ума му току-що беше се беше оформило разбиране за закономерността на събитията. Поредният модел. Грозен модел.

— Но… — понечи да възрази тя.

— Мърдай!

Неохотно, тя се изправи и се отдалечи от Ерик. Стъпките й я отведоха по-близо до Пол Карсън. Той се усмихна на предпазливостта й.

— Поддава се на команди, макар и със закъснение — каза Пол, но наблюдаваше Ерик с погледа на човек, който познава врага си. — Виждам, че си прекалено умен, за да се хващаш и за сламка.

— Няма никаква игра — каза настоятелно Серена. — Спомних си къде е „Книгата на Мъдростта“, намерихме я и тогава Уолъс застреля Ерик, а аз застрелях Уолъс.

Пол й хвърли замислен поглед.

— Благодаря ти. Така ми спестяваш усилията да го направя сам. Ти ме изненадваш, Серена. Май имаш повече наследени черти от баба си, отколкото човек би помислил. А тя беше издръжлива и упорита дърта кучка. Също като теб, не искаше да преговаря, независимо каква цена й предлагахме.

— Значи вие сте я убили — каза Серена.

Той сви рамене.

— Тя заплашваше Къщата „Уорик“.

— Жената във Флорида? — запита Ерик. — Гуруто в Седона? Бърт?

— Разбира се. — Той изгледа Серена със светлите си студени очи, в които нямаше никакво чувство, но забелязваха всичко. — Сложи длани зад главата си и се обърни. После тръгни към мен. Ако докато изпълняваш заповедите ми, застанеш между мен и приятеля си, и двамата сте мъртви.

Тя знаеше, че говори сериозно. Той не беше като Уолъс, напомпан с адреналин, нуждаещ се от публика за спектакъла си. Пол беше твърд и непоклатим като скала.

— Мислех, че твоят стил са пожарите — каза тя горчиво.

— Каквото и да е, само да създава проблеми на ченгетата — каза Пол. — Имаш три секунди, Серена. Две.

Тя се обърна и несръчно започна да върви заднишком.

— Дръж дланите си зад главата — нареди й той. — Продължавай да вървиш, без да се обръщаш с лице към мен. Продължавай. Бавно, Серена. Спри. Добре. Ако направиш само още едно движение, той е мъртъв.

Ерик го наблюдаваше като хищник — плячката си. В поведението на Пол нямаше нито една пукнатина. Той беше пресметлив, хладнокръвен, беше професионалист. Беше смъртоносен.

— Къде е колата ти? — запита Ерик, уж между другото, с небрежен тон.

— В задния двор на един мъртвец.

Нямаше нужда Ерик да го пита кой се е простил с живота си. Имаше само една къща, от която можеше да се дойде пеш дотук — тази на Джоли.

— А колата на Уолъс? Той къде я е скрил?

— В предния двор на мъртвеца, точно където му казах. Точно където ще я намерят и полицаите, когато ги уведомя.

— Анонимно, разбира се — каза Ерик. — Не искаш да разбиваш илюзиите им относно това, че Уолъс е работил сам.

Пол не си направи труда да му обяснява очевидното.

Като държеше дулото на пистолета, насочено към Ерик, Пол опипа с лявата си ръка гърба на Серена, за да види дали няма скрито оръжие. Първото, което пръстите му напипаха, бяха краищата на шала, които висяха свободно около врата й. Изпищя и я отблъсна от себе си като че ли се беше докоснал до горящ напалм.

Лявата ръка на Ерик се задвижи като насън. Една от каменните бобини на Лизбет се стрелна през стаята и се заби до половината в слепоочието на Пол. Викът му секна секунда, след като беше започнал. Мъжът падна върху Уолъс и остана там. Миризмата на стрелба, кръв и смърт беше полепнала по всичко наоколо.

Ерик се изправи с мъка на крака. Мислеше, че ще припадне, преди да е взел пистолета на Пол, но с него в ръка, се почувства много по-добре.

— Седни, преди да си паднал — каза Серена с извънредно напрегнат глас.

— Аз съм…

— Ти си прострелян, ето какъв си! — прекъсна го ожесточено тя. — Затова просто си затвори устата и седни.

Ерик направи компромис. Млъкна. Тя свали шала от врата си, омота го на дебела превръзка и превърза ребрата му. Струваше й се, че кръвта му изтича прекалено бързо. Дъхът излизаше на пресекулки от устата на Ерик, а болката се опитваше да го застави да падне на колене. Единственото, което го задържаше прав, беше съзнанието, че Серена не би могла да го занесе до колата.

За нейна изненада, кръвта обагри превръзката, но не я просмука веднага. Стиснала зъби, тя засили натиска, за да спре горещия червен поток. Не знаеше на каква болка би могъл да издържи Ерик, без да припадне, но се страхуваше, че ще й се наложи да открие. Гледаше го тревожно с виолетовите си очи.

Бледа, трепереща, изцапана с пепел и кръв, тя беше най-красивото нещо, което Ерик някога беше виждал. Тъкмо щеше да й го каже, когато чу гласа на Нийл от другата страна на срутената стена.

— Ако ще ме застреляш, приятелю, давай направо в сърцето. Никога не съм обичал главоболието.

Смехът на Ерик приличаше по-скоро на кучешко ръмжене.

— Какво те задържа толкова дълго?

Нийл пристъпи в кръга светлина, хвърлян от лампата. Беше толкова блед, колкото и Ерик, и почти толкова изцапан с кръв.

— Изглеждаш като самия пъкъл — каза Ерик.

— Трябва да видиш другото момче — каза Нийл.

Погледна пистолета в ръката на Ерик и веднага позна, че е на една от жертвите — или на Пол, или на Уолъс.

— Стреляно ли е с този пистолет тази вечер? — запита Нийл, докато проверяваше състоянието на Пол и Уолъс.

— Не знам. Аз поне не съм стрелял с него.

Нийл изсумтя.

— Добре. Защото е моят.

Видя камъка със странната форма, който стърчеше от слепоочието на Пол, провери пулса му, не почувства нищо, но продължи да го претърсва. Докато проверяваше дали няма скрит в ръкава си нож, видя ръката на Пол.

— Исусе Христе — измърмори. — Какво сте правили с него? Да не би да сте държали ръката му на пламъка на лампата, докато не си е признал?

Ерик и Серена си размениха изненадани погледи и нищо не казаха. Нийл прибра всички оръжия, които намери, и ги занесе в другия край на стаята. Когато свърши, сложи дланите си като фуния около устата си и извика:

— Идвай, Ян. Женчото на Дейна се е погрижил за положението.

— Имах партньор — каза Ерик и се усмихна горчиво-сладко на Серена. — Не съжалявам, че Уолъс е мъртъв, но съжалявам, че се наложи все ти да дърпаш спусъка.

Нийл изгледа Серена одобрително. После придоби изненадано изражение, защото видя проблясването на златната корица, обсипана със скъпоценни камъни, на пода до нея.

— Предполагам, че това е наградата.

— Да — каза Ерик.

— Седни, преди да си паднал, приятелю.

— Ти последвай собствения си съвет — отговори му Ерик. — Чувствам се по-добре с всяка изминала секунда. Май не съм и наполовина толкова зле, колкото си помислих в мига, в който ме уцели куршумът. Серена успя да спре кръвотечението.

Нийл се приближи и огледа превръзката, която Серена беше направила.

— Обзалагам се, че това тук мирише като мокро куче — каза той, но тонът му не изразяваше никакви чувства.

— Не се обзалагай — процеди Ерик през здраво стиснатите си зъби. — Но се оправям изненадващо бързо.

Нийл протегна ръка към превръзката.

— Чакай, дай да… По дяволите! — Той отдръпна ръка и разтърси пръсти така, сякаш се бяха допрели до нещо много горещо. — С какво е напръскано това нещо, с киселина ли? Как въобще можеш да го търпиш върху раната си?

— За какво говориш? — запита го Ерик. — Усещам го хладно и успокояващо.

Нийл погледна към върховете на пръстите си. Изглеждаха съвсем нормално. И ги чувстваше съвсем нормално, защото изтръпването в тях скоро изчезна.

— По дяволите! — повтори той.

Серена чу ехото на смях в съзнанието си и почувства задоволството на тъкачката, чиито необичайни способности бяха надживели времето.

— Примамка и оръжие — прошепна Ерик и си спомни. Докосна плата с възхищение. — И убива прекрасно болката.

В светлината на лампата пристъпи със залитане и Йън Лапстрейк. Едната страна на главата му кървеше, както и няколкото порезни рани на пръстите му.

— Какво се е случило с вас? — запита Серена, като поглеждаше от Нийл към Лапстрейк и обратно.

— Блъснахме си главите една в друга — отговори грубо Лапстрейк.

— Някакво копеле ни доближи изотзад, веднага след излитането на хеликоптера — обясни Нийл. — И главите ни звъннаха като звънчета. А после той ни вдигна и ни занесе зад една скала. Е, това не можахме да го видим, но го разбрахме по-късно.

— Още щяхме да сме там, ако не бяха връзките на обувките на Нийл — добави Лапстрейк и погледна с огорчение кървящите си пръсти. — Трябваше да работя с ръце, завързани зад гърба, затова ми беше необходимо малко време да открия къде започва и къде свършва острието на бръснача. — Той вдигна поглед и изгледа пронизващо Ерик с тъмните си очи, които въобще не се усмихваха. — Има ли още нещо, което трябва да направим, преди да се обадим на 911?

Ерик разбра какъв всъщност е въпросът: „Имате ли нещо, което искате да скриете, преди да са дошли ченгетата?“.

— Не мисля, че имаме нужда да правим нещо специално за случая. Беше нападение от засада и самозащита, откъдето и да го погледнеш. Но ми се иска Серена да остане извън всичко това.

— С кой пистолет? — запита Лапстрейк, като се огледа.

— С моя, който е зад мен — каза Ерик. — Изтрийте отпечатъците от пръсти и ми го подайте.

— Но… — поде Серена.

— Така ще ми направиш услуга — побърза да я увери Нийл. — Дейна е самият дявол, облечен в женски дрехи и обул обувки с високи токчета, когато някой от клиентите ни пострада.

— Ще се придържаме към версията си — каза Ерик и я накара да свали ръката си от превръзката му. — Иди да вземеш „Книгата на Мъдростта“. И да видим дали майсторът на моделите ще може да ни подскаже за какво е била цялата тази стрелба.

— Може би са вярвали в глупостите, които се говорят за тайната на вечния живот — предложи своето обяснение Нийл.

— Уолъс може и да има такова — каза Ерик. — Пол? Няма начин. Хората като него не вярват в нищо.

— И какъв човек е той?

— Психопат.

Серена отиде бавно до древната книга, която беше струвала живота на толкова много хора. Изтри длани в дънките си и смръщи вежди, като видя незадоволителния резултат. Кръвта на Ерик бе изцапала малко корицата и на това място златото беше потъмняло. Реши, че на книгата не могат да бъдат причинени повече щети, отколкото са причинени досега от хората и времето, затова изтри още един път длани в дънките си, взе я и внимателно я разлисти.

Не можа да прочете написаното на първата страница, но успя да разпознае, че буквите не са излезли изпод ръката на Ерик Мъдрия. Калиграфията не беше така перфектна, беше работено с по-малко търпение, почеркът беше женски. Не текстът привлече вниманието й, а списъкът с имена, който беше сякаш залепен до другите страници. Постепенно разбра, че гледа родословно дърво. Една дума се появяваше отново и отново, а след нея биваше отбелязвано новото поколение. Тя прелисти страницата. Списъкът продължаваше и от другата страна. Буквите не бяха изписани все в един и същи стил, но почеркът притежаваше индивидуалност, независимо от строгите правила на калиграфията. Редовете бяха тесни, почти наблъскани един в друг в очевиден опит да се използва по-голяма част от ценния пергамент. И все пак, родословното дърво заемаше няколко страници.

Формата на буквите и на думите се менеше, може би в крак с изтеклото време, и те ставаха все по-разбираеми. Очарована, тя гледаше как езикът преминава в по-съвременен ръкопис, в по-съвременна азбука. Арабски числа, закръглени и слети букви. После обърна още една страница и видя едно име да се набива в очи. То участваше в безкрайни комбинации.

Серена.

Моминското име на всяка жена се променяше, когато се омъжеше, или просто се предаваше, непроменено, на първото родено момиче от следващото поколение. Браковете, ражданията и смъртните случаи на всички роднини на жените с името Серена не бяха записани, освен в случаите, когато не се раждаше момиче и се търсеше второстепенна линия за продължаване на рода. Само едно нещо не се променяше: само първото момиче от всяко поколение носеше името Серена като единствено, или като част от по-дълго име. Без да обръща внимание на фамилиите, Серена изговаряше шепнешком първото и второто име на прадедите си от женски род, като четеше все по-бързо и по-бързо, докато имената не се смесиха и не зазвучаха като странна молитва. Касандра Серена. Серена Елспет. Кенна Серена. Серена Елън. Беатрис Серена. Елизабет Серена. Мери Серена. Серена Маргарет. Серена Виктория. Лизбет Серена. Мерилин Серена. Серена Лин.

Неочаквано осъзна, че току-що е произнесла на глас собственото си име и това на майка си и на баба си. За първи път фокусира вниманието си върху фамилиите, върху моминското име на майка си и върху фамилията, носена от баба й след сключването на брак.

Шокирана, Серена издаде звук, който можеше да е израз на болка, на неспособност да приеме фактите или и на двете.

— Серена?

Тя вдигна поглед и видя, че Ерик я гледа с ясните си очи, толкова прилични на очите на хищник.

— Какво има? — запита я.

Тя се опита да проговори, не можа, опита отново.

— Норман Уорик е мой дядо.

Глава 72

Палм Дезърт

Два дни по-късно

Приятните и хармонични звуци, сякаш долетели от петнайсети век, които входното звънче издаваше, странно контрастираха със стръмните и безлюдни планински върхове, които се виждаха зад високите стени на имението Уорик. Като се стегна вътрешно, Гарисън Монтклеър отвори вратата. Един поглед му беше достатъчен, за да обхване всички: Дейна, Нийл, Ерик и Серена стояха на внушителната предна веранда. Нийл и Ерик изглеждаха така, сякаш бяха дошли в третокласен влак — целите бяха в рани и превръзки. Дейна приличаше на мачете, облечено в черен калъф, готово да започне да сече. Огнената коса на Серена беше свободно пусната и захваната слабо при основата на врата й с черна панделка. Очите й избягваха директния поглед, приличаха на виолетова нощ, която не бърза да отстъпи мястото си на зората. Тя носеше огромна безформена черна чанта.

— Благодаря ви, че дойдохте дотук, вместо да настоявате ние да дойдем в Лос Анджелис — каза Гарисън. — Това беше шок за всички. Нямаме търпение да ви помогнем да оправите тази каша, но Клиъри наистина не трябва да пътува, докато не се почувства по-добре.

Ако това въобще станеше някога. Да я гледа как оплаква мъртвия си любовник, беше едно от най-мъчителните събития в живота на Гарисън. Презрението на Уорик към състоянието на дъщеря му този път не й помогна да го преодолее.

— Влезте — каза Гарисън и отстъпи назад. — Не знам какво можем да допълним към онова, което казахме вече на полицията, но… — Той сви рамене. — Надявам се, че вие можете да ни кажете нещо.

Ерик изгледа гладко избръснатия богаташки син и каза:

— Сигурен съм, че е така.

— Трудно ми е да повярвам, че можеш да познаваш някого в продължение на десет години и да не разбереш, че е луд — каза Гарисън.

— Значи мислите, че това е причината, поради която Карсън е постъпил така? — запита уж между другото Нийл. — Защото е бил луд?

— Това е единственото обяснение, което според мен е достатъчно разумно.

— Може би дядо ви ще даде по-добро обяснение. Може би той притежава вътрешното зрение, което, предполага се, идва с възрастта — каза Дейна спокойно, без никакво запъване. Усмивката й беше като проблясване на бойно острие. — Предполагам, че той си е вкъщи?

— Да, той е в тронната зала — усмихна се кисело Гарисън. — Но ако се опитате да му кажете това в лицето, ще ви изхвърли като мръсни котета. Следвайте ме.

Серена се поколеба, но Ерик я погали нежно по бузата.

— Не е необходимо и ти да идваш.

— Той ми е дядо — каза тя тихо.

Ерик понечи да каже нещо, но вместо това я погали отново по бузата. Всички последваха Гарисън в огромната зала. Серена хвърли само бърз поглед на красивите килими и скъпите картини по стените. Пръстите й стискаха здраво, по-сигурни и от ключалка, „Книгата на Мъдростта“. Древните букви и рисунки изпълваха ума й, мислеше за родословното дърво, което водеше до нея, за дядото, когото не познаваше.

И не беше сигурна дали иска да го познава.

Норман Уорик седеше на абаносовия стол, чиято украса беше богата и сложна и който даваше името на стаята. Беше облечен в тъмни дрехи и бледнината на лицето му изпъкваше. Кожата му беше почти прозрачна. Такава беше и косата му. Но очите му бяха ясни и студени, както ги помнеше Серена. Гледаха я, без да трепнат.

Едва когато Клиъри помръдна, Серена я видя. Вместо обичайната грижливо оформена прическа, Клиъри беше прибрала косата си в небрежен кок, който разкриваше всяка една от петдесетте й години. Кафявият, шит по поръчка, костюм с панталон, който беше облякла, не допринасяше нищо за цвета на лицето й, нито за елегантността на тялото й, което беше неприятно слабо. Единственото истински живо у нея бяха очите. Те гледаха Ерик с гола, чиста омраза.

— Какви са тези глупости? — запита Уорик с изненадващо силен глас. — Търся произхода на страниците, колкото мога по-бързо, като все пак намирам време да управлявам бизнеса си. Без Пол, всичко ще върви много по-бавно. Той беше дясната ми ръка, а не само шеф на охраната ми. Целият персонал го знаеше.

Клиъри трепна. Руменина обагри скулите й, после се стопи като утринна омара.

— Аз отговарях за персонала — каза тя без никаква интонация.

— Глупости. Пол се грижеше всичко да върви гладко. Но беше достатъчно умен да те остави да мислиш, че ти ръководиш парада. — Уорик се извърна от дъщеря си и фокусира погледа си върху Серена. — Е, предполагам, че ви е дошъл умът и сте решили да ми продадете страниците си. Трябваше да го направите още първия път, когато ви предложих. Сега цената е сто хиляди и това включва всичко.

— Какво е това всичко? — запита предпазливо Серена.

— Не бъдете толкова глупава, колкото изглеждате. — Уорик се обърна нетърпеливо към Дейна. — Ако от „Реъритис“ кажат, че страниците са добри, ще съжалявате.

— Не чак толкова, колкото ще съжалявате вие — каза Ерик. — Те са по-добри от всичко, което измъкнахте от имението на Рубин.

Уорик застина за миг, после извърна цялото си тяло и се втренчи в Ерик.

— Купил съм и съм продал стотици имения през живота си — каза Уорик. — По дяволите, не стотици, хиляди. Кой е Рубин?

Устните на Гарисън образуваха тънка линия, а очите му се затвориха. Погледна изпод спуснатите си клепачи към Клиъри. Тя все още гледаше Ерик така втренчено, сякаш той беше влечуго, а не човек.

— Човек, чието имение сте купили през 1940 — каза Ерик.

— Така ли? В такъв случай, някъде ще има опис на онова, което се е намирало в имението по онова време.

— Не е бил направен такъв.

Уорик се усмихна. Зъбите му бяха неестествено бели.

— Значи имате проблем, така ли?

— Не — каза Дейна ясно. — Вие имате проблем. Полицията все още търси мотива за случая Карсън-Уолъс. Когато им кажем, че човекът, който е работел за вас, вашата дясна ръка, мисля, че така го нарекохте, е започнал да избива хора още преди година, защото те…

— Това е лъжа! — Клиъри скочи на крака и се олюля заради комбинацията от успокоителни средства и чувства, толкова силни, че не можеха да бъдат овладени. — Пол не би убил никого!

— Нима? — Дейна се извърна и изгледа замислено Гарисън. — Дядо ви е достатъчно подъл, за да убие човек, но не е бил достатъчно във форма за периода от време, който ни интересува. Вие обаче сте.

— Но това е смешно! — Гласът на Клиъри беше неприятно висок и пронизителен. — Гарисън никога не би…

— Значи оставате вие — прекъсна я спокойно Дейна и се обърна към нея. — Да започнем ли да обсъждаме датите и алибитата?

Клиъри отвори уста. От нея не излезе нищо друго, освен висок и тънък писък.

— Седни и млъкни! — излая Уорик на дъщеря си. — Само Господ знае защо всички жени са толкова безполезни.

— Опитайте се да имате дете без помощта на някоя жена — каза Серена.

Той я погледна втренчено и мълчанието му беше достатъчно красноречиво.

— Какво сте направили на баба ми, че е прекарала целия си живот в опити да се скрие от вас? — запита Серена.

— Какви са тези глупости? — Въпросът на Уорик беше отправен към Дейна.

— Говорим за вашата първа съпруга, Лизбет Серена Уорик, моминско име Чартърс — каза Серена. — Омъжила се е за вас през Втората световна война. После ви е изоставила в Манхатън, като е взела и бебето. Прекосила е сама целия континент. И е започнала живота си отново в пустинята, на около петдесет мили оттук. Променила фамилията си на Уивър, а първото си име — на Елис. Живяла е в крайна бедност до края на живота си, само и само да се скрие от теб. Защо? Какво си й направил?

Клиъри скри лице в шепи и започна тихичко да плаче. Гарисън отиде до майка си и сложи ръка на рамото й, но без да сваля поглед от дядо си.

— Тя беше досадно и грубо селско момиче — каза Уорик, като омаловажи целия живот на Лизбет само с едно махване на ръката. — Имаше обаче усет към изкуството. Открадна няколко много ценни ръкописа от мен. И затова се криеше през целия си живот. Знаеше какво ще направя с нея, ако я открия.

— Щяхте да я изгорите жива? — предположи тихо и спокойно Дейна.

Уорик я изгледа студено.

— Не ставайте смешна.

— Не тя, а вие ставате смешен — каза Серена хапливо. Тя извади „Книгата на Мъдростта“ и я остави да засияе в цялото й великолепие. — И очаквате от мен да повярвам, че баба ми е откраднала това от вас.

В неочакваната тишина, тихите подсмърчания на Клиъри звучаха като викове. Уорик се наведе напред.

— Това е мое. Донеси го тук.

— Това е моето наследство от баба ми.

— Което тя открадна от мен! — извика силно Уорик. Той посочи с треперещ показалец към яркия блясък на скъпоценни камъни и злато. — Как иначе би могло едно бедно и необразовано момиче да притежава такова произведение на изкуството?

— Може да го има от майка си — каза Ерик, — която пък го е наследила от своята майка, която на свой ред също го е наследила от майка си и така, чак до началото на дванайсети век, когато Ерик, наричан още Глендруид или Мъдрия, е създал книгата и я дал на Алана Серена, първородната дъщеря на последния оцелял от клана Силвърфелс, на Серена, наречена Магьосницата.

— Вълшебни приказки за деца — каза Уорик, но така и не откъсна очи от „Книгата на Мъдростта“, която блестеше, но извън обсега на ръцете му. — Роднините на Лизбет бяха мръсни фермери. Идваха от селища, толкова безполезни, че шотландците бяха решили да ги разчистят от земите си, за да ги заменят с пасища за овцете си. Нима искате хората да ви повярват, че толкова ценен ръкопис е бил предаван от поколение на поколение, живели в крайна мизерия?

Дейна погледна Ерик с нов вид уважение.

— Беше прав. Сигурно цялата нощ е прекарал буден в компанията на адвокатите си.

— Или на убийците си — каза Нийл.

— Какви глупости дрънкате сега? — запита ги строго Уорик. — Искате адвокати? Имам цяла сграда, пълна с адвокати, в Манхатън. И още една в Чикаго. Искате ли да се борите в съда с мен? — Ясният му, изгарящ поглед се впи в Серена. — Вземи стоте хиляди като награда, остави книгата и се махай.

— Върви по дяволите! — процеди тя през стиснати зъби.

Уорик се наведе напред и погледна Дейна.

— На коя страна сте вие?

— Както винаги — на страната на изкуството. Книгата ще остане при Серена, която я получи от баба си, която пък е избягала от вас, за да ви попречи да късате още страници от книгата, за да запазите Къщата „Уорик“ над водата след Голямата депресия и Втората световна война.

— Значи признавате, че я е откраднала — намеси се бързо Гарисън. Не можеше да има доверие на дядо си, че ще успее да сдържи избухливия си нрав. А щом веднъж избухнеше, ситуацията щеше бързо да излезе от контрол.

— Очевидно е на кого принадлежи ръкописът — каза Ерик. — Има родословно дърво, прикрепено към книгата.

Гарисън сви рамене. Явно не беше впечатлен.

— Един от най-добрите в света дубликатори на ръкописи се чука с жената, която предявява претенции над „Книгата на Мъдростта“ на базата на някакво си родословно дърво, удобно прикрепено към самата книга. Много прозрачно, след като са заложени милиони долари.

Ерик пристъпи напред, но Нийл го хвана предупредително за ръката. Гарисън не обърна внимание на нито един от тях, а се обърна към Дейна.

— Предполагам, можете да докажете, че дядо наистина е бил женен за жената, каквото и да е било името й.

— Лизбет Серена Чартърс — каза Дейна. — Да. Имаме копие от брачното свидетелство.

— Добре. Това доказва, че наистина има сключен брак — каза Гарисън спокойно. Обърна се към Серена. — След като са били женени, книгата, при всички случаи, е наполовина на дядо. При тези обстоятелства, той е изключително щедър. Ако настоявате да се борите с него, ще платите повече за адвокати, отколкото струва, която и да е част от книгата.

Ерик плесна присмехулно длани.

— Много добре, Гарисън. Не сте си губили времето в „Харвард“. С това красноречие, можете да продавате и олио, добивано от змии. Нямам търпение да чуя какво е вашето обяснение за фалшифицирането от страна на дядо ви на ренесансови ръкописи върху страници от „Книгата на Мъдростта“ и продаването им на хора, които са вярвали твърдо в почтеността на Къщата „Уорик“.

— Докажете го.

Усмивката на Ерик беше студена като очите му. Той се обърна към Уорик.

— Почти успяхте да се измъкнете. И как сте могли през всичките тези години да продавате и препродавате страници, за които сте знаели, че са фалшификати? Почти петдесет страници, разрязани на парчета, които сте продали на пазара като автентични. Общо колко фалшификата, Уорик? Триста? Петстотин? И тези са само от „Книгата на Мъдростта“. Сигурен съм, че и други ръкописи са претърпели „подобрение“ от ваша страна. Много пари, независимо как ще ги пресметнете. А да не би да сте работили фалшификатите само с мисълта да докажете колко сте добър и колко глупави са всички останали? Алчност и арогантност са два от най-често срещаните мотива за фалшифициране.

Клиъри изгледа баща си с пресъхнали, наранени очи. Той дори не я погледна. Беше съсредоточил поглед върху младия мъж, чиито очи бяха студени като метал.

— Само в случай че някой въобще забележи — продължи Ерик, — вие сте работили в стила на фалшификатора, известен като Испанеца, който е живял доста отдавна все пак. Умно, но вие винаги сте се смятали за много, много умен човек. Какъв ли шок трябва да е било за вас, когато Лизбет се е свързала с вас и е поискала да върнете всички страници от „Книгата на Мъдростта“, които сте откраднали. Но тя е трябвало да поеме определен риск. Трябвало е да ви каже как да се свържете с нея. Избрала е това да стане чрез пощенска кутия. Вие сте изпратили нещо там, тя го е взела и Пол Карсън я е проследил до дома й. Била е убита още същата нощ.

Уорик скочи на крака и се наведе напред, все още стиснал дръжките на абаносовия стол.

— Убийство? Какви ги дрънкате? Лизбет избяга, това е всичко.

— Някой е изгорил колибата и Лизбет е била вътре. Станало е преди година — каза Ерик. — Малко след това, друг мъж е бил убит в Седона и жена е загинала във Флорида. Все при пожар. Преди няколко дни Бърт Ларс беше убит по същия начин. Връзката между всички убийства е много проста. Всички тези хора са знаели кой е източникът на фалшификатите — Къщата „Уорик“. Със смъртта на тези хора, никой не би могъл да проследи произхода на страниците или да предположи, че са от имението на вече мъртъв човек, който не си е водил опис на вещите. Удобно и напълно приемливо на пазара.

Гарисън втренчи поглед в дядо си.

— Винаги съм знаел, че си студен човек и негодник, но… убийства? Не знаех, че си способен и на това.

— Не ги е извършил той — каза Клиъри сякаш някъде отдалеч. — Когато Пол му показа писмото на Лизбет, в което тя си искаше страниците обратно, татко само се засмя. Каза, че може да се обърне към полицията, но ще умре, преди адвокатите да се справят с проблема, а мъртъвците пет пари не дават за нищо. На мен обаче не ми беше все едно — каза тя със странно ожесточение. — Целият си живот съм прекарала в работа, за да направя от Къщата „Уорик“ водеща аукционна къща, най-добрата в света. И нямаше да позволя на някаква си кучка да ме изнудва!

Уорик наклони глава на една страна и започна да изучава с поглед жената, която беше свързана с него само с някакъв си кратък сексуален спазъм, състоял се толкова отдавна, че дори не можеше да си го спомни.

— Ти? Ти си убила Лизбет?

— Пол го направи. — Брадичката на Клиъри се вдигна гордо. — За мен. Пол ме обичаше. Но ти не знаеш нищо за този вид любов, нали?

— Нито пък Пол — каза Уорик, отвратен. — Глупави женски. Пол обичаше собствените си удобства. Ако Гарисън беше единственият начин той да се добере до парите на Уорик, щеше да чука по-скоро него, отколкото теб. И може би щеше да му бъде по-забавно.

Клиъри изпищя, скочи на крака и се хвърли към баща си, а погледът й издаваше, че е готова да го убие. Гарисън я хвана и я задържа. Държа я дотогава, докато писъците й не преминаха в дрезгави тихи стенания.

— Изведете я оттук, преди да е повредила нещо наистина ценно — каза Уорик.

Гарисън погледна към дядо си над сведената глава на майка си.

— Млъкни. Просто млъкни. Много жалко, че ти не си бил в списъка с хора за убиване на Пол. Няма да умреш достатъчно скоро според мен.

Изумен, Уорик млъкна и загледа как Гарисън вдига майка си на ръце и я отдалечава от човека, който въобще не би трябвало да има деца.

— Сега, след като обърнахте внука ми срещу мен, доволни ли сте? — запита Уорик с горчивина, обърнат към Дейна. — Ако мислите да предизвикате съдебно разследване срещу някого, забравете. Разполагам с цял университет психиатри, които ще бъдат щастливи да се закълнат, че Клиъри не е с всичкия си и че не би могла да издържи дори един съдебен процес.

Дейна и Нийл размениха погледи. Дейна му кимна леко с глава. Нийл се обади за първи път.

— Бихме оставили Пол Карсън да отиде в гроба като убиец, който е работил с другия наемник, Уилям Уолъс. Разполагаме дори с мотив — защитавал е репутацията на Къщата „Уорик“ по време на деликатните преговори между вас и…

— Откъде разбрахте за това! — прекъсна го Уорик. — Никой, освен…

— Когато се знае повече от един човек — прекъсна го нетърпеливо Нийл, — няма такова нещо като тайна. Голяма част от онова, което сте продавали, е определяло вашата репутация. Да ви свържат с търговия с фалшификати — камо ли пък да се узнае, че вие сте изработвали тези фалшификати — би означавало продажбите да спаднат значително, както и богатството, което Клиъри ще наследи. Тъй като Пол е очаквал да се ожени за нея веднага след смъртта ви, има мотив за престъпленията, който е на стойност няколко милиона долара.

Уорик седна бавно, после кимна.

— В това има повече смисъл, отколкото в нейните глупости за някаква си любов.

— В замяна на това, че ще запазим репутацията ви неопетнена — каза Дейна, — вие ще се съгласите да отворите файловете си, за да можем да проследим липсващите страници от „Книгата на Мъдростта“. Можете да правите каквито физиономии си пожелаете, но аз бих ви предложила да кажете, че имате причина да подозирате, че страниците са фалшификати и затова сте склонен да ги купите обратно на последната им пазарна цена, тъй като грешката да бъдат сметнати за оригинали първоначално е била ваша.

Уорик изсумтя.

— Ще си помисля.

— Този отговор не е достатъчно приемлив — каза Дейна сухо. — Още сега или ще се съгласите, или няма да се съгласите, да ни помогнете да възстановим целостта на „Книгата на Мъдростта“. Не приемаме половинчати решения.

Устните на Уорик дотолкова изтъняха, че почти се изгубиха в чертите на лицето му.

— Съгласен съм. — После посочи Серена. — Но ако мислите, че бих направил и нещо друго, за да помогна на това копеле тук, грешите. Никога няма да я призная за своя внучка! Никога!

Серена се усмихна с всичката злоба на последната магьосница от Силвърфелс.

— За нищо на света не бих искала да съм ваша внучка! — После погледна Дейна. — Дори бих се отрекла писмено от правата си.

Без да погледне повече дядо си, Серена се обърна и излезе, все така с „Книгата на Мъдростта“ в ръце.

Глава 73

Люкадия

Сряда вечерта

Серена седеше пред стана си, заобиколена от цветни прежди, навити на бобините. Свободно пуснатата й коса улавяше светлината и блестеше при всяко движение, което тя правеше. Движенията на тялото й притежаваха неуморен, неподвластен на времето ритъм. Работеше така, както беше правила и през последните две нощи, на светлината на свещи, а Ерик четеше на глас от „Книгата на Мъдростта“.

Моделът, който се разгръщаше изпод сръчните й ръце, беше толкова древен, колкото и преплетените инициали „Е“ и „С“, и толкова нов, колкото и спокойствието, което я обгръщаше всеки път, щом погледнеше Ерик. Беше се страхувала, че кръвта му ще изтече, преди да дойдат хората от „Бърза помощ“, но той се беше оказал прав, че раната не е толкова лоша, колкото изглежда. Докторите бяха казали нещо от рода на това, „че ребрата му са здрави като стомана“. Бяха казали още, че е извадил страхотен късмет. И че здравето му също е желязно. Той се беше оправил толкова бързо, че Нийл бе мърморил под нос нещо за странни материи и разни неща, които изскачат в мрака от нищото.

— Продължавай — каза Серена на Ерик с глас, станал дрезгав от натрупалите се спомени.

— Сигурна ли си, че искаш историята да свърши?

— Сигурна съм, че искам да знам как свършва.

Той се засмя. Това му коства леки бодежи в областта на ребрата. Каквото и да беше втъкано в древния шал, беше по-добро от пеницилина. Раната му беше зараснала така, както царевицата расте в Канзас — пред погледа на минувачите. Все още носеше шала, омотан около ребрата си под ризата. Всеки път, когато се опиташе да го свали, болките започваха отново. Накрая той схвана намека и остави шала на мястото му.

— Имаш намерение да ме измъчваш, нали? — каза Серена и нацупи престорено устни. — Защото ти можеш да четеш, а аз не мога. Затова ще ме караш да те моля, нали?

Той погледна красивата си любовница с огнена коса и почувства силна болка.

— Никога.

И поднови четенето на глас.

„Днес мъглата се раздели на две заради мен. Тя ме чакаше по средата с коса като огън и очи — като аметисти. Когато видя, че държа нежно пелерината й в ръката си — пелерината, донесена ми от дъщерята, която дотогава не знаех, че имам — тя се усмихна въпреки сълзите, които блестяха като сребро по бузите й. И аз протегнах ръка към нея, питащ. И тя дойде при мен с отговорите. А кристалните звънчета на Силвърфелс пееха навсякъде около нас.“

Когато Ерик спря да чете, тишината в стаята трептеше с пламъка на свещите и с шепота на листовете при всяко завъртане на времето. Той нежно затвори книгата.

— Радвам се, че за тях нещастието е свършило — каза Серена и остави совалката встрани.

— Не е било нещастие, а по-скоро твърдоглавие — каза той сухо.

— Да, това също. — Тя въздъхна. — Помисли само. Родила е сама близнаците и сама ги е отгледала. Била е последната от рода, обявен извън закона, защитена само от странни мъгли, които спирали бащата всеки път, когато отидел да ги потърси… И какво все пак е търсил той? Отмъщение?

— Сигурен съм, че така си е мислел. Имал е достатъчно гордост за цял полк мъже.

— А не мислиш ли, че е искал отмъщение?

— Мисля — каза той преднамерено, като я обгърна в прегръдките си, — че щом веднъж е взел в ръцете си своята красива вещица, последното, за което се е сещал, е било отмъщението. Тринайсетте години, които е прекарал разделен от нея, са били за него истински ад.

— А какво ще кажеш за нея? — възрази Серена. — И на нея едва ли й е било лесно.

— Тя поне е имала децата, които да обича. — Той се наведе и я целуна бавно по врата.

Тя наклони глава, за да му даде по-добър достъп до кожата си.

— И любовник, споменът за когото я пробождал като нож в сърцето всеки път, когато неговата усмивка засиявала по лицето на сина му, и всеки път, когато очите на дъщеря му проблясвали със златисти пламъчета.

— Точно така. — Зъбите му се забиха леко в плътта й. — Били са твърдоглави. Ти няма да бъдеш като прадедите си, нали?

— Нима казваш, че аз също мога да бъда твърдоглава?

— Да.

— Същото важи и за теб.

— Да. И какво ще направим по въпроса?

Усмихната, тя погледна през рамо към него.

— Ще се наслаждаваме на всяка секунда, докато разглеждаме подробно всяка страница от „Книгата на Мъдростта“.

— Добра идея. Имаме ли ограничения във времето? Дори със сътрудничеството на Уорик и с любезността на Гарисън, това може да ни отнеме години.

— Времето ни е неограничено. — Тя вдигна гордо глава и го погледна право в очите. — Ти как мислиш?

Той си пое дълбоко дъх. Въздухът миришеше на билки и беше като жив от играта на сенките и трептящия звън на кристалните звънчета. Те се погледнаха мълчаливо и приеха онова, което нито един от двамата не можеше да разбере.

— Иска ми се да имаме поне хиляда години — каза Ерик. — Най-малко. Заслужили сме ги.

Бележки

[1] Уивър (англ.) — тъкач. — Б.пр. ↑

[2] Dry Falls (анг.) — Сухите водопади. — Б.ел.к. ↑

Край

Елизабет Лоуел Подвижна мишена

Метаданни

Данни

Подвижна мишена

Информация

История

Сваляне / Връзки

Пролог

Глава 1

Глава 2

Глава 3

Глава 4

Глава 5

Глава 6

Глава 7

Глава 8

Глава 9

Глава 10

Глава 11

Глава 12

Глава 13

Глава 14

Глава 15

Глава 16

Глава 17

Глава 18

Глава 19

Глава 20

Глава 21

Глава 22

Глава 23

Глава 24

Глава 25

Глава 26

Глава 27

Глава 28

Глава 29

Глава 30

Глава 31

Глава 32

Глава 33

Глава 34

Глава 35

Глава 36

Глава 37

Глава 38

Глава 39

Глава 40

Глава 41

Глава 42

Глава 43

Глава 44

Глава 45

Глава 46

Глава 47

Глава 48

Глава 49

Глава 50

Глава 51

Глава 52

Глава 53

Глава 54

Глава 55

Глава 56

Глава 57

Глава 58

Глава 59

Глава 60

Глава 61

Глава 62

Глава 63

Глава 64

Глава 65

Глава 66

Глава 67

Глава 68

Глава 69

Глава 70

Глава 71

Глава 72

Елизабет Лоуел
Подвижна мишена