Елизабет Лоуел
Подвижна мишена (54)

Глава 53

Ерик подаде визитната картичка на „Реъритис Ънлимитид“ на смачкания портиер, изправен пред вратата на Сребърната стая. След трийсет секунди, на прага се появи Бърт, усмихнат като крокодил. Беше висок и строен мъж с рошава руса коса, копринена риза и дънки, със стойката на учен, разумен като бивш продуцент на порнофилми. Поздрави Ерик като стар приятел или като човек, който има нещо за продан — топло ръкостискане и няколко потупвания по рамото.

Бърт твърдеше, че в един от другите си животи е бил холивудски продуцент. Поне пред хората, които проявяваха достатъчно интерес да го запитат. И това беше истина. Той беше продуцирал няколко филма. И в някои от тях имаше дори диалог.

За облекчение на богатото му семейство, той беше намерил по-уважавани средства за препитание: беше започнал да колекционира средновековни произведения на изкуството. Бързо беше сменил по-трудно подвижните видове оръжия и брони с по-лесно преносими неща. Различни видове бижута с различна стойност, особено тези от келтския период, бяха неговата страст през годините. После се беше спрял на оцветените страници. Не цели ръкописи, просто страници. Както беше казвал неведнъж, и без това можеш да гледаш само една страница, а не две едновременно.

— Хей, момче, къде беше досега? — запита Бърт. — Дълго време не съм те виждал. Влез, влез. Ако знаех, че си в града, щях да ти изпратя покана по куриер. — Без да чака отговор, той изгледа два пъти Серена от главата до петите като човек, който знае цената на властта, амбицията и красотата. — Това ли е твоята дама за вечерта?

Серена успя да наподоби тънка, почти ехидна, усмивка. Мъже като Бърт бяха причината да прекара последните четири години като девственица. Единствената разлика между него и мъжете, които я бяха излекували от желанието й за секс, беше пресметливостта в бледите му сини очи. Ерик се опита да я представи, но тя го прекъсна.

— Не си прави труда — каза му безгрижно. — Храстите и конските задници нямат нужда от представяне.

Усмивката на Бърт се смени с гръмогласен смях.

— Внимавай, момче. Умните жени успяват да ти изтръгнат издръжка още преди да си навършил четирийсет.

— Умните жени не се омъжват — каза тя с ослепителна усмивка. — Ако ги използваш, ще ги изгубиш.

— Как ми се иска да те бях срещнал, преди да си развила такива остри зъби — каза Бърт и този път усмивката му изглеждаше искрена.

— Тя е родена с тях — каза Ерик. — Повярвай ми.

— Никога не съм те смятал за доминиращ тип.

— Нито аз съм се смятал за такъв — каза Ерик. — Животът е пълен с изненади. И най-приятните от тях са облечени в черно кадифе.

Серена му хвърли поглед, който обещаваше възмездие за нея. А неговата усмивка подсказваше, че той очаква с нетърпение този момент и дори има няколко собствени идеи.

— Господи, ти си напълно променен. Това ми харесва — каза Бърт и ги дръпна по-навътре в стаята. — Стоките са подредени покрай дългата стена. Искате ли по едно питие?

— Благодарим — каза той. — Засега и така ни е добре.

— Чудесно. Кажете ми, когато имате нужда от нещо. Ще го имате. — След тези думи Бърт посвети отново вниманието си на малката групичка хора в стаята.

— Бърт е единствен по рода си — каза Ерик невъзмутимо.

— Благодаря ти, Господи! — отговори Серена. — Колко време, мислиш, му е било необходимо, за да усъвършенства играта си?

— Понякога си мисля, че не е игра.

— Плашиш ме.

— Не се тревожи. Аз ще се погрижа за теб.

Преди тя да е успяла да каже нещо, той я хвана за ръката и я поведе към далечната стена. Не познаваше всичките играчи, но само с един поглед можеше да познае какъв е произходът им. Хората от Източното крайбрежие носеха кожени обувки, панталони и ризи, отворени на врата. Местните мъжкари бяха облечени в дънки, маратонки, ризи за триста долара и спортни сака за две хиляди долара. Две от жените — местни, без съмнение — бяха облечени като секс трофеи. Другите две жени приличаха на уморени от работа съпруги на университетски преподаватели. Нито една от двете секси дами не се интересуваше от страниците. Жените в тъмните рокли, удобни обувки с ниски токове и с перлите около вратовете се интересуваха силно от онова, което лежеше под стъклото.

Ерик — също. Следван от Серена, той разгледа набързо онова, което се предлагаше. От време на време изваждаше от кожения му калъф клетъчния си телефон/компютър, записваше нещо или пък сверяваше нещо с базата данни на „Реъритис“.

Страниците в Сребърната стая бяха истинско откровение за Серена, която мислеше за ръкописите като за духовните постижения на хората от онова време. Но като всичко друго, свързано с човека, оцветените ръкописи не се побираха в едно определение, в една категория. Бърт колекционираше онези от тях, които шокираха най-силно хората от двайсет и първи век, които все още имаха пуритански възгледи за функциите на тялото.

Серена се наведе и погледна съдържанието на едно от стъклените куфарчета с очарование, но и с ужас. Фигурите, изрисувани в полетата, бяха гротескни, гениталиите им — с преувеличени размери, а действията им — графично и перверзно представени.

— Страхувам се да запитам, но… — поде тя.

— Какво правят? — прекъсна я Ерик и се усмихна.

— Не! Вече знам прекалено много за това. Просто се чудех какъв ли е текстът.

— Фрагмент от Битието, представено през погледа на Марк.

— Шегуваш се.

— Не.

— Тогава защо…

— Украсата?

— Украсата — каза тя с неутрален тон. — Ето дума, която нямаше да се сетя да използвам, за да опиша онова, което виждам.

Той се засмя и отново погледна въпросната страница. Поклати глава и се отказа да се шегува с нея.

— Когато тези ръкописи били създавани, адът бил нещо реално. Той бил домът на всички грехове, на всичко гротескно, олицетворение на всичко, което Господ бил забранил на човека, и всичко това било подробно описано в Библията. За нещастие, много от хората, свързани с ръкописите — от онези, които ги пишели, до собствениците им, които били светски хора и немалко на брой свещеници — просто не били грамотни. Тяхното отвращение от ада трябвало да бъде предизвикано от рисунките в полетата, а гротескното трябвало да уплаши хората и да ги накара да се върнат в правия път.

Серена огледа залата и хората, които внимателно разглеждаха изложеното под стъклото.

— Тези тук не ми се виждат разтревожени.

— Не са. Напълно различна култура. Те купуват тези неща заради любопитството си към историята или за да добавят нещо към частните си или научни колекции, които вероятно разглеждат как перверзността е била представяна през различните векове.

Серена се наведе над друга страница и се опита да си представи съдържанието й като част от университетска библиотека. Все още се опитваше, когато Бърт се върна.

— Харесахте ли нещо? — запита я той.

Отговори Ерик:

— Още не. Надявахме се, че сте попаднали на миниатюри от петнайсети век като онези, които сте продали на Къщата „Уорик“ още когато сте се захванали с този бизнес. Палимпсести, помните ли? Великолепна рисунка в горния край на страницата и текст от дванайсети век под нея.

Усмивката на Бърт стана по-неприятна.

— Вече не се занимавам с такива неща.

— Много лошо. Аз пък напоследък се интересувам само от тях. От кого я купихте? Може да имат още или да знаят къде мога да намеря други. С радост ще ви платя таксата, която се полага на всеки, който намери онова, което иска купувачът.

— Не схванах добре.

— Говоря за миниатюрата, която сте продали на Къщата „Уорик“ преди петнайсет години — каза Ерик с весела усмивка. — Този вид палимпсести са моята нова страст. Готов съм да платя добре. Защо и вие да не се възползвате?

— Беше доста отдавна. Не помня кой ми я продаде.

Ерик не му вярваше.

— Защо не се опитате да си спомните? Дайте ми шанс. Човек би помислил, че би трябвало да си спомняте първата си голяма продажба. Не можете ли да проверите в книгите си?

— Съжалявам. Пазя само книгите за последните пет години, защото, в противен случай, ще бъда заровен в книжа.

Ерик погледна Бърт право в бледите и студени очи и се зачуди защо ли го лъже.

— Много лошо. Можехте да направите доста пари. Ако си спомните нещо, обадете ми се.

Бърт се поколеба.

— Колко?

— Зависи колко добре ще е следата. Най-малко пет хиляди.

— Може и да стане, но ако вие си помислите за десет хиляди, освободени от данъци.

Бърт имаше такъв вид, като че ли усилено напрягаше паметта си.

— Носите ли пари със себе си?

— Вие как мислите?

— Колко време ще ви бъде необходимо, за да ми ги донесете?

— Няколко часа — каза Ерик.

— Знаете ли къде е къщата ми?

— Ще я открия.

— Бъдете там в девет вечерта. Само дребни банкноти. И да не могат да бъдат проследени.

— Мога да бъда там и преди девет.

Бърт се усмихна. Усмивката му никак не беше приятна.

— Забравете. Аз имам нужда от времето, което определих.

— За какво? За да сканирате мозъка си?

Смехът на Бърт не беше по-приятен от усмивката му.

— Нещо, което за вас струва десет хиляди долара, може да струва повече за някои други хора. Така че, донесете малко повече пари в брой. Обичам наддаването. Забавлявам се ужасно, когато хората се надпреварват да дават пари.