Елизабет Лоуел
Подвижна мишена (17)

Глава 16

— Дойдох тук, за да открия каквото мога за Елис Уивър — каза Ерик спокойно, безизразно.

Част от Серена отбеляза факта, че наистина има какво да се открие за баба й, освен че истинското й име не е Елис Уивър.

— Защо?

— Защото ти не отговаряш на телефона.

— И какво общо има това със смъртта на баба ми?

Той я изгледа замислено.

— Каква връзка би могло да има между твоята безотговорност по отношение на общуването и смъртта на Елис Уивър?

Серена стисна зъби.

— Просто отговори на въпроса ми.

Той забеляза твърдата линия на челюстта й и се усмихна. Доста мрачно.

— Доколкото знам, няма никаква връзка.

— Тогава защо си тук?

— Защото ти не вдигаш слушалката…

— Това вече го каза — прекъсна го ядосано тя.

— На телефона — довърши изречението той. — Ако отговаряше, можеше да се уговорим кога да видя оригиналите и да ти задам някои въпроси във връзка с тях. Но не можех да се свържа с теб, затова реших да дойда тук и да видя дали ще мога да науча нещо за това, каква е била жената, която е притежавала цели четири страници от „Книгата на Мъдростта“ и никога не е позволила те да видят светлината на деня.

— „Книгата на Мъдростта“? — каза незабавно Серена и си спомни озадачаващата бележка на баба си. — Никога не ми е казвала за книгата нещо повече от заглавието. Какво знаеш ти за нея?

— Виждаш ли, аз вече съм научил някои неща за нея. Не е знаела какво всъщност притежава. Или вероятно е знаела. Не мога да бъда сигурен, докато не ми бъде дадена възможност да видя страниците. — Той замълча и зачака тя да му предложи такава възможност.

А тя го гледаше с ясните си предпазливи очи.

— Ако ми нямаш доверие — каза той с равен глас, без никаква интонация, — защо ми изпрати копията на страниците?

Тя издиша шумно, извърна поглед встрани и му каза половината от истината — онази половина, която нямаше значение.

— Не очаквах да се видим до гроба на баба ми. Това ме направи така… докачлива.

— Да, нещо със сигурност те е направило такава — съгласи се той. Искаше да я помоли да му покаже страниците веднага, но успя да овладее нетърпението си. Беше му много по-трудно да се контролира, отколкото беше очаквал. Тази жена с виолетовите очи имаше бодли, по-остри от тези на кактусите. Не очакваше от жените да коленичат в краката му, но и не очакваше от тях да се обръщат и да бягат. И особено от жена, която му действаше сексуално, без дори да полага усилия. — Ще бъдеш ли по-малко нервна някъде другаде?

Остротата на тона му я накара да трепне вътрешно. Предположи, че не може да го обвинява за нетърпението му. Все пак, тя беше потърсила услугите му.

— Не.

Това поне беше истина. Докато не откриеше дали страниците не са фалшификат и не намереше останалата част от наследството, което щеше да доведе до разбулване тайната за смъртта на Лизбет, Серена нямаше да има спокойствие, независимо къде се намираше. Баба й си беше в собствения си дом, но това не й беше помогнало много. Серена отново издиша шумно.

— Тук е толкова добре, колкото и някъде другаде.

Тя направи жест, който можеше да се приеме като предупреждение към Ерик, но можеше да означава и желание да се извини.

Той отвори уста да попита за останалите страници от „Книгата на Мъдростта“. После размисли. Освен предпазливост, в очите й се таеше мъка, която се засилваше всеки път, когато заговореше за баба си.

— Каква беше тя?

Очите на Серена пламнаха и това не беше резултат от сухия вятър.

— Самотна.

— Никакви приятели?

— Не. — После си спомни за адвоката. — Мортън Хинъм, може би. Той беше неин адвокат.

— Майка ти дъщеря или снаха беше на мисис Уивър?

— Дъщеря.

— Не се ли разбираха?

— Сигурно не. Мерилин Чартърс избягала оттук на седемнайсет. Живяла в хипи комуна, пушела много, забременяла, родила ме, после се напила, не успяла да избегне предницата на една кола и загинала.

— А ти на колко си била тогава?

— На пет. Не я помня добре. Помня само дългата й огненочервена коса. Изглеждаше много красива на светлината на свещите. Тя ме научи да тъка и продаде гривните ми за пари.

През главата на Ерик, бърз като светкавица, мина образът на млада жена с дълга до бедрата огнена коса и предпазливи виолетови очи, застанала до тъкачен стан. Тя беше стояла и го гледала по същия начин — като че ли не беше сигурна дали той няма да я убие.

По гръбнака му полазиха студени тръпки, миг преди да тръсне глава и да забрави този стар спомен. Не, не можеше да бъде спомен. Никога, освен във въображението си, не беше виждал такъв тъкачен стан. И със сигурност не беше виждал Серена с коса, дълга до средата на бедрата.

„Стегни се, каза си строго той. Серена има лошо влияние върху онова, което се върти в главата ти.“

Разгледа я по-внимателно. Очевидно каквито и чувства да е имало между майката и дъщерята, тя отдавна беше преодоляла мъката и гнева. Когато говореше за майка си, в лицето й и в гласа й нямаше нищо, освен слаб интерес — като за чужд човек.

— А баща ти? — запита Ерик.

— Аз съм онова, за което срамежливо се казва, че е „дете на любовта“. — Устните й се свиха скептично. — Любовта няма нищо общо с това. Точно затова родителите ми не са сключили брак. Не са били дори сгодени. Свързани били само сексуално. Но какво общо има това със страниците?

— Мисля, че може би подценяваш чувствата на родителите си.

Ъгълът, под който беше вирната брадичката й, му подсказа, че според нея греши той.

— Тя е приела неговата фамилия — отбеляза Ерик. — Много жени не го правят дори след брака.

— За какво говориш? Тя никога не е приела името му.

— Майка ти не си е сменила името?

— Точно така — натърти думите Серена.

— Интересно.

— Защо? Повечето самотни майки запазват имената си.

— Майка ти омъжвала ли се е някога?

— Не.

— А баба ти била ли е омъжена повече от веднъж?

— Не. — Серена го изгледа раздразнено и нетърпеливо с крайчеца на окото си. — Според баба, майка ми беше законно дете. А аз — не. Някакви други въпроси?

— Да. Защо баба ти и майка ти нямат една и съща фамилия?

Прекалено късно, Серена проумя накъде я водят въпросите на Ерик. Мълчаливо се извини на баба си, че ще издаде тайната, която тя беше отнесла в гроба. От друга страна, дали това все още имаше значение? Баба й беше мъртва. Майка й — също.

— Баба държеше изключително много на правото си на личен живот — каза Серена. — Тя отгледала Мерилин, майка ми, под името Уивър, но след като майка ми избягала, променила името си на Чартърс. Точно затова баба ми повече никога не й проговорила.

Жената, която избрала да се нарича Уивър, дала също така много ясен отговор на упоритата си и твърдоглава внучка, която отказвала да се нарича другояче, освен Серена Чартърс — никой нямал право да й задава въпроси откъде идва името Елис Уивър и дали тя има някакви други имена. Доколкото това засягало външния свят, фамилията на Серена била Чартърс, защото тази на баща й била Чартърс. Или поне така казал на момичето, което съблазнил и изоставил.

И тази история те разказвали на онези, които задавали въпроси. За Серена това нямаше значение, докато можеше да пази истинското име на майка си в тайна. Трудно беше да издадеш тайна, пазена ревниво цял живот. Особено сега, когато предупредителните думи на баба й звъняха в ушите й „Не се доверявай на нито един мъж“.

А Ерик определено беше мъж.

Ерик се огледа замислено наоколо. Чакаше Серена да продължи да говори. Когато тя не го направи, той я подкани:

— И?

— Купила тази земя под моминското име на своята баба.

— Уивър.

— Значи фамилията й по съпруг била Чартърс и тя просто я сменила с Уивър, когато дошла тук?

— Не знам. Никога не е говорила за съпруга си. Нито веднъж. — Серена сви рамене и си каза, че не познава Ерик достатъчно добре, за да му довери името Лизбет Чартърс.

— Аз предполагам, че никога не е била омъжена, въпреки златната халка, която носеше.

— И дъщерята като майката? — предположи иронично той.

— Може би. Има ли значение?

„Само за Фактоид и неговото компютърно проучване“, помисли си Ерик. Но това не беше нещо, което би изрекъл на глас.

— Произходът на клиента е от голямо значение при оценяването. За да проследя произхода на твоето наследство, трябва да знам за кое име да следя на талоните от продажбите.

Една мисъл мина през тавата на Серена: в писмото си не беше споменала как се е сдобила със страниците.

— Откъде знаеш, че съм ги наследила?

Беше му казал Норман Уорик, но Ерик не мислеше, че сега е времето да я осветлява по въпроса. Вече беше казал прекалено много. Беше така омагьосан от очите и сладкия глас на Серена, от дългите й крака, че правеше грешки, които и един аматьор не би направил.

— Логично умозаключение — каза най-спокойно. — Грешно ли е?

— И защо да е логично?

— Нищо подобно на тези страници не се е появявало на пазара от времето, преди да си била родена.

— Откъде знаеш?

— Работата ми е да знам такива неща. От баба си ли ги наследи? Да или не, Серена. Ако не можеш да ми се довериш, и двамата си губим времето.

Тя го погледна прямо. И твърдо.

— Да. Наследих ги от баба си.

Той издиша шумно.

— Напредваме.

— Караш ме да изглеждам такава, какъвто си ти — човек, с когото е трудно да се разбереш.

— Значи не върша много добра работа. С теб е много по-трудно да се разбере човек, отколкото някога е било с мен.

Тя му показа два реда, блестящо бели зъби.

— Аз не мисля така.

Той се застави да запази последните си капки търпение и се върна на темата, която го интересуваше: имената.

— Баба ти е купила къщата под име, което си е приписала, така ли?

— Тя купи земята. Всичко останало, което виждаш, е нейна работа. Къщата построи със собствените си ръце.

Ерик се обърна и огледа малката къща с нови очи. Отиде до една от стените, запазила се малко по-добре от другите, и я разгледа отблизо. Местна скала, цимент и пот бяха вградени в стената. Но бабата на Серена не беше ексцентричен аскет, който намира утеха в грозота, създадена от самия него. Беше търсила богати на желязо скали, които да вгради в стените. Ръждивочервеното на тези скали образуваше приятна мозайка на фона на обикновения светъл гранит. Резултатът приличаше на много семпла тъкана материя.

— Тя трябва да е била особена и силна жена — каза той.

— Защо казваш това?

— Очевидно са й липсвали средства и е икономисвала всичко, което е можела. И все пак е отделила всяка минутка свободно време и е положила допълнителни усилия, за да направи дома си нещо повече от обикновена подпора за покрива.

Серена проследи движенията, описващи мозайката, на дългите му пръсти. Дланта му беше като на поет, свещеник или пианист. Но тя знаеше колко бързи и силни са тези измамно нежни ръце. Той я беше уловил, беше спрял падането й и й беше помогнал да се издигне до върха на скалата. Споменът за неочакваната сексуална интимност накара кожата й да пламне. Тя не беше светица, но не беше и жена, която се дава на всекиго. Тази дълбока и чисто женска реакция към непознат мъж я караше да изпитва ту нервност, ту любопитство.

— Баба ми обичаше да създава различни „мозайки“. Затова и обичаше да тъче. Успяваше да създаде красота от шепа конци. — Докато говореше, Серена галеше шалчето, което обгръщаше врата й, като че ли намираше утеха в неговото съществуване. След няколко мига пристъпи прага на колибата за първи път, откакто Лизбет беше убита. — Тук, в ъгъла, имаше стан, защото тук падаше светлината от северния прозорец. Тя я наричаше учена, мъдра светлина.

Ерик замръзна, но преди да може да каже нещо, тя продължи да говори:

— Когато я питах как е възможно светлината да бъде образована — каза Серена, — баба просто продължаваше да тъче.

Серена коленичи пред огнището и пред останките на онова, което някога е било тъкачен стан. Толкова много спомени… Как газената лампа превръщаше нощта в ден, ароматът на прясно опечен хляб, главозамайващ поток от падащи звезди в полунощ, изгревът над земя, която е само кадифе и тишина, бялата и блестяща тежест на пустинното лято по пладне, когато дори сенките изгарят.

— И само това ли е споменавала въобще за Мъдрите? — запита накрая Ерик.

Ръката на Серена се поколеба, после продължи да трие в шепа пепелта на нейното детство. Пръстите й се стегнаха около една от изгорелите каменни макари, върху която някога баба й навиваше яркожълтата прежда. Потрепери, защото се чувстваше така, сякаш някой се разхождаше по гроба й. Но не, ставаше дума за гроба на баба й, а и тя беше тази, която я безпокоеше в покоя й. Пръстите й се разтвориха. Остави каменната макара там, където я беше намерила, всред разпилените други макари и пепелта, която някога беше живот.

— Мъдрите? — запита Серена, а в гласа й се долавяше само болка.

— Казала ти е нещо за мъдра светлина. — Въпреки вече едва сдържаното си нетърпение, Ерик говореше тихо и нежно, защото очите й бяха като здрача — потъмняваха с настъпващия мрак.

— Мъдра светлина — прошепна Серена. После си спомни. — „Книгата на Мъдростта“. — Книгата, на която принадлежат и нейните красиви страници — освен ако не бяха фалшификати или ако цялата книга не беше фалшификат, или ако много други неща в живота й не се окажеха лъжа, за която тя дори не подозира. — Пита ме за нея и преди.

— Да.

— Ти вярваш, че моите страници са от тази книга.

— Вероятно. — „Почти сигурно“, поправи се наум Ерик. Но за това също нямаше да каже нищо на глас.

— И баба вярваше, че е така. Казваше, че „Книгата на Мъдростта“ е нейното наследство. Наследството, което, както ми каза, е изгубила. Наследството, което се опитала да си върне, преди да умре.

— Преди колко време? — Тонът на Ерик беше по-остър, отколкото трябваше, но не можеше да се сдържи. Грозна „мозайка“ се оформяше около живота и смъртта на Елис Уивър.

Серена не отговори на въпроса му. Тя се питаше дали си заслужава човек да убие заради четири фалшиви страници. Не за първи път, откакто беше прочела бележката на баба си, се питаше това. И нямаше да е за последен.

И все така щяха да я побиват тръпки.

Следобедният вятър духаше надолу по склона, прелиташе над останките от колибата и над праха на Лизбет Чартърс, позната на външния свят като Елис Уивър.

Въпреки топлината, студът обхващаше все по-надълбоко Серена. Пръстите й разтриха саждите от изгорялата макара по дънките й, триеха толкова усилено, че създадоха изкуствена топлина. Беше й по-трудно, когато мислеше, че убийството на баба й е преднамерен акт, свързан с „Книгата на Мъдростта“, отколкото случайно дело на някой луд.

Защото, ако беше вярно, тогава тя щеше да бъде следващата жертва.

С горчивина в сърцето, Серена пожела баба й да беше оставила след себе си нещо по-полезно от едно предупреждение и едно фалшиво име.