Елизабет Лоуел
Подвижна мишена (28)

Глава 27

Люкадия

Петък сутринта

Точно в девет часа звънчето на входната врата на Серена издрънча. После още веднъж — продължително и силно. Преди няколко месеца се беше случило нещо с приятната електронна мелодия, която излизаше от него. Което беше нещо скъпо. Затова тя беше принудена да избира между това да си купува прежда за тъкане или нови гуми за караваната, или да оправи входния звънец. Всъщност нямаше избор. Не можеше да тъче с музикални ноти, независимо колко са красиви. Нито можеше да доставя творенията си в Южна Калифорния без гуми. Затова, веднага щом пристигнеше следващият чек, караваната й щеше да има нови гуми. А входният звънец щеше да става все по-зле и по-зле.

— Какво, по дяволите, беше това? — запита Ерик веднага щом входната врата се отвори.

Серена нищо не каза. Искаше й се да затръшне вратата в гладко избръснатото му, красиво лице. Той беше облечен в дънки, планинарски ботуши, зелена ловна риза и меко кожено яке с цвета на нощта. Въобще, изглеждаше така, сякаш току-що беше излязъл от реклама за живот на открито.

А тя изглеждаше ужасно. Личеше й колко дълго не е спала, защото беше прекалено твърдоглава и се чувстваше прекалено неудобно, за да остане в стаята за гости, която Ерик й беше предложил. Вратата имаше здраво желязно резе, а той беше обещал да й даде и телефон, за да е сигурна, че е в безопасност. Вместо да прояви здрав разум и да остане зад заключената врата, тя беше шофирала по целия път за вкъщи.

Не беше един от моментите, когато въобще проявяваше разум. Беше се прибрала след полунощ, повече от час се опитваше да заспи, а после се беше събудила насред невъобразим кошмар, обляна в студена пот, почувствала горещия дъх на смъртта.

Казваше си, че променливите й чувства са разбираеми. Последните няколко дни бяха изтощителни: адвокатът; собствеността на баба й; Къщата „Уорик“; страниците, които може би бяха, а може би не бяха, истински; бележката, която предупреждаваше за опасност; и най-вече — страшното и изнервящо чувство за дежа ву, което се усилваше всеки път, когато останеше по-дълго в присъствието на Ерик Норт. Затова беше шофирала към добре познатия си дом така, сякаш я гонеха демони.

А ето че демонът стоеше на прага й.

— Развали се електрониката — каза тя.

— Да, тези звънци никак не са надеждни.

Гласът му беше почти груб. Той беше в лошо настроение, откакто Серена настоя на своето и тръгна в нощта. Настроението му беше прераснало от лошо в опасно преди няколко минути, когато беше видял охраната, паркирана надолу по улицата на Серена, на главата с малки слушалки, седнал удобно в японска кола.

Без това да е видимо, Ерик наблюдаваше внимателно Серена. Ако тя знаеше за човека, паркирал по-надолу в улицата, не го показваше. Нито веднъж не погледна в тази посока. Но изглеждаше доста нервна. Той се запита дали не беше променила решението си през нощта и няма да му покаже страниците дори на дневна светлина.

— Радвам се, че си пристигнала благополучно в дома си — каза той, като изгледа с присвити очи караваната й, паркирана в алеята. — Гумите ти имат толкова грайфери, колкото има и едно великденско яйце.

— Не са чак толкова лоши.

— Преглеждала ли си ги напоследък?

— Да.

— Тогава първо се прегледай при очен лекар и после пак погледни гумите. Имаш нужда от нови.

— Те са начело на списъка ми, веднага след котешката храна.

— Ако ти купя, ще ме пуснеш ли вътре?

— Котешка храна?

— Или гуми. Ти избери.

Изненадана, тя за първи път го погледна право в очите. Те бяха ясни и светли като слънчева светлина и почти толкова златисти. Бяха също така сериозни. Той имаше предвид точно каквото каза: котешка храна или гуми, което тя пожелае. И щеше да й го достави.

Тя се отдръпна от прага и му направи знак да влезе.

— Няма нужда гостите ми да носят подаръци на домакинята.

Фактът, че той сам се беше поканил — всъщност той почти й беше изкрещял, че ще се видят утре, при това рано — беше нещо, което тя реши да не споменава. Въпреки безупречната си външност и привидното си безгрижие, очите и устата му издаваха решителност. И тя разбра, че предната вечер наистина никак не е искал тя да си тръгне.

А тя наистина никак не искаше да остане. Чувстваше се прекалено изнервена.

Всеки път, когато го погледнеше, й се струваше, че вижда още един Ерик, застанал малко встрани и отзад, присъствие, което беше едновременно мрак и светлина, а въздухът миришеше на билки и вино. Когато сведе поглед надолу, видя, че нейният образ също трепти и че нейната двойница е облечена в рокля, изработена от наистина умна и сръчна тъкачка, рокля, чиято материя беше като тази на шала й, а на дясната й ръка имаше пръстен с рубин, който никога преди не беше виждала.

Изпадна в паника. „Не, не съм луда, каза си Серена за хиляден път. Лудите хора не се тревожат за това, че са луди. Те просто са такива.“

Черен котарак с големината на куче се спря до Ерик и го загледа, без да премигва, с очи с цвета на огъня.

— Това ли е котаракът ти? Прилича на дявол.

Серена се застави да прекрати раздвояването на съзнанието си и притока на необясними и невъзможни спомени.

— Мистър Пики? Не. Той е другото име на любовта. Любов с четири крака и черна козина.

— Не забравяй ноктите и зъбите.

— Предполагам, че не обичаш котки.

Ерик я изгледа удивено. После седна на петите си и заговори на мистър Пики. Звуците, които Ерик издаваше, неговите мъркания и мяукания бяха забележително същите като тези на котарака. Все едно че излизаха от гърлото на много едър котарак.

Мистър Пики си помисли същото. Скочи в скута на Ерик и се сгуши. Чувстваше се така, сякаш там беше роден. Усмихнат, Ерик седна с кръстосани крака на пода и се приготви за размяна на ласки. Чувстваше липсата на котки около себе си, но отсъстваше толкова често, че не можеше да принуди някое клето животинче да зависи от него.

Докато гледаше как котаракът й прелива от любов към непознатия мъж, Серена се разкъсваше между ревност и очарование. Пики не проявяваше лоши чувства към другите хора. Той просто не им обръщаше внимание, особено ако и те не му обръщаха внимание.

Не и този път. Блестящите очи на котарака бяха притворени. Той беше в екстаз. Ерик продължаваше да издава котешки звуци.

— Какво му казваш? — запита тя.

— Проклет да съм, ако знам. Но на него, изглежда, му харесва.

Пики подпря голямата си глава на брадичката на Ерик и замърка като тигър. Обърни внимание на мен, не на нея.

Като държеше котарака в прегръдките си, Ерик се изправи с едно гъвкаво и мощно движение. Пики се намести по-удобно, хвана се здраво, но прибра острите си нокти и даде ясно да се разбере, че няма така лесно да се откаже от новия си приятел.

— Човек ще каже, че никога не съм му давала ласки, плъхът му с плъх — каза Серена.

— Котка.

— Плъх. Ще види той дали вече ще му давам от пресните стриди.

Пики замърка по-високо. Изглеждаше така, сякаш искаше да заглуши нейните оплаквания.

— Искаш ли котка? — запита тя.

— Ти ще ми дадеш ли тази?

— Започвам да се замислям.

Големият котарак се размърда, скочи и се сгуши в прегръдките на Серена. През цялото време не престана да мърка. Серена въздъхна и потърка брадичка в меката му козина.

— Ще го задържа — каза тя.

— Никога не съм се съмнявал.

— Нито той, плъхът.

Пики не обърна внимание на обидите й и скочи на земята. След няколко секунди вратичката, специално изрязана за него в кухненската врата, се хлопна тихичко.

— Да не би да е заради нещо, което аз казах? — запита Ерик с безучастно лице.

Тя се изкикоти.

— Усиленото мъркане засилва апетита. Отиде на лов.

— За койотите ще е по-добре да се скрият.

— Точно това харесвам в Пики. Той е достатъчно едър и въобще не се замисля дали да нападне койотите или не.

— Това е една от причините да нямам котка — каза Ерик. — Не съм намерил още такава, която да може да надбяга, да надхитри или да победи койот. Палм Спрингс е пълен с койоти.

— Искаш ли кафе, или нещо за хапване, преди да видиш страниците?

— Кафе ще бъде добре — каза той.

Един студен душ щеше да е много по-добре, защото отново си представяше Серена в леглото, но нямаше да каже нищо по въпроса.

— Сметана? Захар? — запита тя, обърна се и тръгна към кухнята.

— Черно.

Веднага щом тя се скри от погледа му, той се обърна и погледна през цветното стъкло на входната врата. Японската кола не се беше помръднала. Но мъжът — да. Разглеждаше номера на колата на Ерик с дискретен, висококачествен бинокъл.

По дяволите!

Ръката на Ерик автоматично се стрелна към телефона, закачен на колана му. Единственото, което го спря да не го използва, беше, че неспокойната му домакиня нямаше да разбере защо той говори с „Реъритис“ по въпроса дали са, или не са, пуснали опашка по следите на Серена Чартърс, и че ще е най-добре да кажат на опашката номерата на всичките служители.

Обикновеното състояние на нещата щеше да бъде следното: „Реъритис“ щяха да кажат на Ерик, ако имаше и гръб. Обикновено.

Но Нийл беше непредсказуем. Държеше всички на пръсти от напрежение, особено хората, които се опитваха да проникнат през охраната на „Реъритис Ънлимитид“.

Ерик се спря на втората възможност — електронната поща. Вече беше запаметил номера на японската кола. Мъжът беше на средна възраст; бял, с вид на служител от ФБР. Но ФБР все още използваха само американски коли. А този човек тук имаше възможно най-идеалното за Западното крайбрежие прикритие — чуждестранна кола.

Като съчини наум краткото съобщение, Ерик измъкна устройството, което беше специално създадено за такива случаи, когато и най-тихият глас ще предизвика смущение или объркване. Изпрати съобщението си по старомодния начин, като пишеше бързо на електронната клавиатура — оригиналния текст за Дейна и копие до Фактоид. После отново пъхна устройството в колана си.

На същото това място в колана някои мъже носеха оръжие. Ерик се надяваше, че на него никога повече няма да му се наложи.

Въпреки бързата електронна поща, той имаше намерение да се обади в „Реъритис“ веднага щом Серена се отдалечи достатъчно и няма опасност да чуе разговора. Електронната поща не можеше да бъде еквивалент на истинските думи, на истинските впечатления, на истинския диалог.

Той последва Серена край редицата платна, които образуваха нещо като стена между голямата стая и входната врата, като по този начин оформяха антре. При нормални обстоятелства, той щеше да забележи и да се възхити на качеството на материите, но в този момент мислеше за нещо по-належащо от изкуството.

Чудеше се кой ще бъде най-тактичният начин да запита Серена дали някой я е проследил снощи до дома й.

Щом стигна до вратата на кухнята, той замръзна на място. Може би се дължеше на раздвоеността на вниманието. Може би се дължеше на липсата на сън. Можеше да се дължи на много неща. Но, каквото и да беше, чувството за дежа ву, когато я видя да налива димящото кафе в чашите, го спря непоколебимо като тухлена стена.

Няколко мига беше сигурен, че тя е правила това и друг път за него. Не кафе, но нещо, което също е вдигало пара и е обещавало топлина в студения ден. И не го наливаше в чаши, а в купа, на която бяха изрисувани древни символи на руните.

Виждаше го съвсем ясно.

Разтърси силно глава и сложи край на този момент. Сега не беше време да позволява на средновековната част от душата си да го залива с фантазии. Имаше наистина по-належащи неща от невъзможното чувство за нещо познато всеки път, когато видеше извивката на бузата й или светлината на свещите, отразена във виолетовите й очи и червеникавозлатиста коса.

— Имаше ли много движение по пътищата снощи? — запита той.

Тя повдигна лявата си вежда, сякаш не можеше да повярва на ушите си, и погледна през рамо към него.

— Беше след полунощ. Дори в Южна Калифорния движението не е така натоварено по това време.

Той сви рамене.

— Просто се питах. Понякога жена, която шофира сама посред нощ, може да попадне в беда. Някои мъже си мислят, че е добра идея да я проследят… — Гласът му подканящо заглъхна.

Тя остави джезвето.

— Като койотите например?

— Никой ли не те проследи?

— Ако е било така, не съм забелязала. — Тя го погледна внимателно. — Това много ли те тревожи?

— Имам две по-млади сестри. — Не беше точната причина, но поне беше нещо.

— Били ли са следени някога?

— Веднъж.

— И какво се случи?

— Обадиха ми се.

Серена чакаше. Ерик държеше устата си затворена. Не му се говореше много по този въпрос. Беше взел номера на онзи мъж, беше го последвал до евтиния му апартамент и си беше поговорил с него. После беше дал номера на ченгетата, а по-късно беше научил, че са го хванали да плаши жена до смърт в два след полунощ и са му отредили специална терапия.

— Какво се случи? — запита Серена.

— Те се прибраха благополучно у дома. Това кафе за мен ли е?

Тя погледна чашата в ръката си.

— А, да. Съжалявам. Черно, нали така?

— Благодаря. — Той взе чашата, преглътна и издаде звук на изненада и удоволствие. — Много е хубаво.

Тя се усмихна леко на една страна.

— Рядко отравям гостите си при първото гостуване.

— А на второто?

— Опитвам се да изчакам поне до третото.

Той се усмихна, изпи половината от течността в чашата си и облиза устни.

— След начина, по който приготви кафето у дома ми, реших, че твоето ще е ужасно.

— Съжалявам, че съм те разочаровала.

— Не си.

Пресуши чашата, изми ръцете си, подсуши ги напълно в хавлията, която тя му подаде и я погледна в очакване какво ще последва. Въпреки силното си собственическо чувство и странното нежелание да сподели красивите страници с когото и да било, тя не устоя и му се усмихна в отговор.

— А пък аз си помислих, че си шофирал толкова дълго само за да ме видиш.

Той трепна.

— Независимо как ще отговоря на това, ще загубя.

Усмихната, тя също си изми ръцете, избърса ги в дънките си и тръгна към втората врата в странната кухня.

— Следвай ме.

Той погледна плавно полюляващите й се бедра и каза с дрезгав глас:

— С удоволствие.

Тя се извърна изненадано към него, но той го беше очаквал. Изражението му беше невинно, а погледът му не се отделяше от лицето й.

— Какво? — запита я.

Тя понечи да каже нещо, но съзря капана и се отказа:

— Сега знам как се чувстваш. Няма как да отговоря, без думите ми да прозвучат тромаво. Преди да продължим, може би ще е по-добре да хапнеш нещо.

— Защо?

— За да не ме гледаш с такъв апетит, а и да не изгълташ страниците на една хапка.

Бавната усмивка на Ерик показваше, че има чувство за хумор, но издаваше и мъжка чувственост, която спираше дъха на Серена.

— Когато става въпрос за хубави неща, предпочитам да им се наслаждавам по-дълго — увери я той.

— Това не може да ме трогне.

Устните му трепнаха.

— Сигурна ли си?

— Баба ми е отгледала само едно глупаво дете. И това не съм била аз.

Ерик си помисли за мъжа със слушалки на главата. Надяваше се Серена да е права за степента си на интелигентност, но не мислеше, че би могла да заложи живота си на това. Тайнствеността и интелигентността на баба й не бяха предотвратили насилствената й жестока смърт.

Запита се дали Фактоид или някои от подчинените му не са влезли вече в компютъра на шерифа. Хубаво беше да знае, че момчетата със значките наистина работят по убийството на Елис Уивър. Дали не беше Елис Чартърс? Като се имаше предвид информацията, която той беше изпратил снощи на „Реъритис“, можеше да се очаква, че Фактоид вече е открил нещо полезно.

За първи път от дълго време насам Ерик чакаше с нетърпение пейджърът му да завибрира и да го извади от колана си.

И за първи път, проклетото нещо мълчеше.