Елизабет Лоуел
Подвижна мишена (19)

Глава 18

Манхатън

Четвъртък следобед

Манхатън се виеше около офисите на Къщата „Уорик“ като бетонна анаконда. Воят на сирените и непрестанното и нетърпеливо обаждане на клаксоните провъзгласяваше, че всичко е нормално извън сградата. Всичко беше нормално и вътре. Гарисън Уорик седеше в сивото си кожено кресло и гледаше бежовия си телефон така, сякаш той тиктакаше, а не звънеше.

Едната червена светлина на телефона премигна силно, прилична на пулса на живота. Друга светлина премигна три пъти, като че ли да каже: „Окей, чудесно, ти си глух. Нима си и сляп?“

Интеркомът на бюрото му изжужа. Тъй като дядо му не се беше върнал в Ню Йорк с останалата част на семейството, Гарисън реши, че е безопасно да отговори на интеркома.

— Да? — каза той.

— Извинете, сър. — Предполагаше се, че секретарката е англичанка, но произношението й беше непоносимо американско. Може би защото връзката й с добрата стара Англия не отиваше по-далеч от географската карта, закачена на стената в офиса й. — Имате обаждане на линия…

— Дядо ли е? — каза той натъртено и кисело.

— Не. Мистър Уорик е все още на линия втора. По-точно, неговият помощник.

Бързо премигващата червена светлина угасна. Гарисън въздъхна облекчено. Проклетото копеле, наречено помощник, беше схванало намека. Другата светлина мигаше бавно, мързеливо.

— Кой остава?

— Мис Риса Шеридан.

— Шеридан, Шеридан — измърмори Гарисън, Нищо не му идваше наум, може би защото все още мислеше за тираничния си дядо. — Познавам ли я?

— Социално?

Гарисън погледна тавана. Гласът и тялото на Шийла бяха първа класа, но умът й беше под съмнение.

— Професионално.

— Къщата „Уорик“ й е продала няколко чудесни златни фалшиви произведения на изкуството — каза предвзето Шийла.

— Колекционерка?

— Работи като уредник на частна сбирка.

Гарисън посегна към чашката с остатъка от обедното му кафе, преглътна и направи гримаса. Някой ден щеше да запомни, че трансконтиненталните полети утежняват последствията от алкохола. Но щом като няколкото години в армията не го бяха научили каква е цената на прекаляването с хубавите неща, едва ли удобствата на цивилизацията имаха някакъв шанс.

— Кой е шефът й? — запита той и отново преглътна. Имаше такъв вкус в устата, който дори лошото кафе не можеше да премахне.

— Шейн Танънхил.

— О, онази Шеридан. Разбира се. Риса. Черна коса и… — Гласът му заглъхна.

Риса имаше тяло, което може да накара всеки мъж да има мокри сънища, и такава уста, в каквато всеки мъж искаше да влезе, но той не мислеше, че неговата изискана и предвзета секретарка би искала да чуе това. Не и в работните часове, поне. След няколко часа, самата Шийла може би щеше да се занимава с това. Тя беше толкова талантлива и енергична млада дама, че всеки мъж би й простил факта, че сигурно има един от най-ниските коефициенти на интелигентност. Риса беше в другия край на скалата, поне що се отнасяше до коефициента на интелигентност. Не беше му се удал случай да провери какви са възможностите й в леглото, така че не можеше нищо да каже.

— … нещо като южняшки акцент, нали така? — запита той.

— Това ли е, сър? А аз реших, че може би яде студена овесена каша.

Когато долови острата нотка в гласа на секретарката си, Гарисън реши да не се среща с нея за бърза закуска в полунощ в хотела в центъра на града. Шийла започваше да се държи собственически. Той нямаше нужда неговата временна любовница да изпитва този вид алчност, независимо колко талантлива беше. Беше преживял достатъчно с майка си, която цял живот се опитваше да го задушава, да го потиска. Това го беше подтикнало да постъпи в армията на осемнайсет, но по-късно беше осъзнал, че да казва: „Да, сър“ не е много по-различно от това да казва: „Да, майко“.

Приглади копринената връзка към колосаната си бяла риза, подръпна френското си вълнено сако и каза:

— Благодаря, Шийла. Ще приема обаждането.

Натисна премигващия бутон, с което активира микрофона, и се облегна назад. Микрофонът беше достатъчно чувствителен да улови сирените и клаксоните от улицата, значи можеше да придаде съвсем точно внимателно подбраните му думи и тон.

— Мис Шеридан, това е неочаквано удоволствие. Какво мога да направя за вас?

— Всъщност по-вероятно е да можете да направите нещо за шефа ми, Шейн Танънхил.

— А, да. „Златното руно“. Мисля, че прочетох нещо за най-новото казино в Лас Вегас миналата седмица в „Ню Йорк Таймс“.

— Подходящо снобско, предполагам?

— Определено.

— Отлично. Нищо не ядосва така културните магнати, както някой с много пари, който колекционира изкуство, което те не одобряват.

Гарисън се засмя.

— За щастие, Къщата „Уорик“ не се ограничава с манхатънското „оригинално“ изкуство.

От другата страна на линията Риса Шеридан се засмя делово, но възхитително и хвърли поглед на шефа си. Шейн Танънхил я гледаше с очи, които имаха цвета и мекотата на тъмнозелен нефрит. Памучната риза с дълги ръкави, която беше облякъл, отговаряше съвсем точно на цвета на очите му, а панталоните му бяха тъмнокафяви като косата му. Той можеше по всяко време да каже нещо и така да издаде присъствието си на Гарисън, но не го направи. Беше тук, за да отсъди колко точно близка е Риса с очарователния подшеф на Къщата „Уорик“. Известна близост би била предимство в бизнеса. Но прекалената близост би му коствала пари. Много пари.

— Изкуството може да не е толкова оригинално, но цените със сигурност са убийствени — каза сухо Риса.

— Разбира се. Първото нещо, което научих в армията, беше, че от бедността не може да се извлече никаква печалба.

Този път смехът й беше по-малко делови. Не беше сигурна дали харесва Гарисън Уорик, но трябваше да признае, че може да бъде забавен. Неговият весел капиталистически дух беше приятна и освежителна промяна сред лицемерието на повечето собственици на галерии, които продаваха културен статус на невъзможно надути цени на новобогаташи и вечни глупаци.

— Може да има печалба и за двама ни в една интересна клюка, която привлече вниманието ми — каза Риса. — Ако не отнемам прекалено много от ценното ви време…

Той с готовност и елегантност се възползва от така предоставената възможност.

— Винаги имам време за клюки. Тя е кръвта, даряваща живот на индустрията, занимаваща се с изкуство. С какво разполагате?

— Въпросът е по-скоро с какво разполагате вие. Знаете за златната галерия, която мистър Танънхил създава за своето казино, нали?

— Нима не знаят всички? Надявах се, че имате нужда от нещо, което мистър Танънхил, ъъъ, няма в собствените си ресурси. Ако е така, Къщата „Уорик“ е готова да ви осигури онова, от което имате нужда. И, разбира се, ще разполагате с тежестта на нашето име и нашата отлична репутация, които ще стоят зад всичко, което сме закупили от ваше име. Откритото „потекло“ на произведенията е наша запазена марка.

Черните вежди на Шейн се повдигнаха нагоре. Въпреки че Гарисън не беше казал нищо направо, изборът му на думи и тонът на гласа му със сигурност намекваха, че някои от източниците на Шейн са съмнителни. Каквито и бяха. Но те бяха също така едни от онези, на които можеше най-много да разчита, че ще го снабдят със злато и фалшификати.

— Познавам безупречната репутация на Къщата „Уорик“ — каза Риса. — Затова ти се обадих веднага щом чух клюката за келтски ръкопис от дванайсети век, който бил богато украсен със злато. Тъй като съм експерт по древна златна бижутерия, вярвам, че келтските ръкописи рядко били оцветявани в злато.

— Много рядко — съгласи се Гарисън.

Риса чакаше. Шейн, който внимателно слушаше и наблюдаваше своята помощничка, неспирно въртеше златна химикалка между пръстите си: напред-назад, напред-назад, като златна совалка, която снове хипнотизиращо. Погледът му не се отделяше от пълните и сластни устни на Риса. Разкошната й уста не беше ни най-малко стегната, дори в ъглите, което би било признак за необичайно напрежение.

И той реши, че макар помощничката му да не беше красива в обикновения смисъл на думата, лицето й беше като награда за усилията й да бъде привлекателна. Тялото й беше като устата — сластно и примамливо, подканващо, макар тя да не правеше нищо специално, за да подчертае извивките и разликата в сантиметри между гърдите, талията и хълбоците.

Риса се чувстваше неудобно, защото осъзнаваше, че Шейн я оценява с поглед. Това я направи нетърпелива и раздразнителна.

— Чували ли сте за такива страници? — запита тя Гарисън почти грубо.

— Да.

— И?

— Къщата „Уорик“ проучва възможностите.

Спокойният тон на Гарисън не заблуди Риса.

— Виждали ли сте ги? — запита тя.

— Да. За малко.

— Продават ли се?

Настъпи дълга пауза. После Гарисън въздъхна достатъчно високо, за да бъде уловена въздишката му от микрофона.

— Ситуацията е много деликатна.

— В какъв смисъл?

— Чувстваме, че страниците трябва да бъдат проучени с огромен, да кажем, скептицизъм, преди да ги приемем като новост на пазара. И със сигурност — преди Къщата „Уорик“ да ги представи.

— Дали това скептично „ние“ включва Норман Уорик?

— Повече от определено.

Риса хвърли поглед на шефа си. Незабележимо, Шейн приготви химикалката за писане и изписа на листа пред себе си с главни букви: УРЕДИ ГО.

— Няма значение, мистър Танънхил иска да види страниците.

Единственият намек за неодобрението й беше леката хладина, появила се в знойния й глас. Съмнителният произход на дадено произведение на изкуството беше нещо като червен флаг, който би предупредил един почтен уредник на сбирка, а Риса Шеридан беше твърдо решена да остане почтена. Не беше родена със златна лъжичка в устата като например Шейн Танънхил. Въпреки че, в неговия случай, лъжичката беше по-скоро от платина и диаманти.

Беше уверена, че сигурно има и недостатъци в това да бъдеш издънка на най-богатия предприемач в областта на компютрите, но не можеше веднага да се сети поне за един.

— Коя страница, по-точно? — запита Гарисън.

— Беше ни описана като заглавна страница, която се състои почти изцяло от огромна главна буква или съединени главни букви, богато украсени със злато.

Гарисън издаде звук, който можеше да означава всичко от съгласие до скептицизъм.

— Човекът, който ви я описа, запознат ли е с оцветените ръкописи?

— Ние сме доволни от препоръчителните писма на този човек. — С горчивина, Риса си помисли, че Гарисън също би бил доволен, ако тя му споменеше името. Джейн Мейджър беше съветник на Къщата „Уорик“. Нейната специалност беше средновековната иконография. — Имате ли такава страница?

— В момента не.

— Можем ли да очакваме този отговор да се промени?

— Животът е непрекъсната промяна, мис Шеридан. Точно така разбираме, че не сме мъртви.

Риса изви поглед към тавана.

— Мистър Танънхил се надява на някаква по-определена промяна.

— А какво, ако страницата не е онова, което изглежда?

Клепачите на Шейн почти се спуснаха над очите му, а химикалката започна отново да се върти бясно между пръстите му — това беше номер, използван от фокусниците и професионалните картоиграчи, за да запазят ловкостта и сръчността на пръстите си. После, без предупреждение, химикалката изчезна, той се изправи и излезе от стаята.

Но преди да излезе, взе листа, на който пишеше: УРЕДИ ГО.

Риса се облегна назад в креслото си, кръстоса краката си, обути в найлонови чорапогащи, и се зае да открие колко ще струва този път манията на Шейн да притежава най-добрите и най-бляскавите златни фалшификати.