Елизабет Лоуел
Подвижна мишена (58)

Глава 57

Лос Анджелис

Събота вечерта

Дейна вдигна глава, сведена дотогава над бюрото, когато Ерик, Нийл и Серена влязоха в офиса й. Носът й потрепна и тя направи неопределена гримаса.

— Миришете така, сякаш някой ви е полял с газ.

— Всъщност беше напалм — каза Нийл. — Не с рекламна цел обаче.

Дейна скочи на крака. Погледът на тъмните й очи обходи Нийл от главата до петите, за да види дали има сериозни наранявания.

— Прегледай твоя женчо — каза той и посочи с палец към Ерик. — Той не успя да се отдалечи достатъчно бързо от петролния дъжд.

— Виждам, че част от дрехите ви са изгорели — каза тя и погледна Ерик. — Други щети?

— Не. Малко сме пообгорели тук-там, това е.

Тя го изгледа не особено доверчиво, но прие думите му и се обърна отново към партньора си.

— Да очаквам ли официални запитвания от властите?

— Не мисля. Ерик ни измъкна, преди властите да са стигнали там. Ще им бъде трудно с онези домашно приготвени бомби и няма дори да помислят за нас.

— Отлично. Не бих искала да се обаждам тук-там за още услуги. — Сега погледна Ерик. — Задънена улица?

— Много задънена — каза той безизразно. — Бърт умря, преди да е успял да ни каже откъде е купил страниците от „Книгата на Мъдростта“.

Дейна присви очи. Отново седна. Пръстите й започнаха да свирят на въображаемата флейта. След двайсет секунди неочаквано застинаха.

— Нека направим преоценка на онова, с което разполагаме; на онова, което ужасно ни липсва; и на възможностите, които биха ни се предоставили. Бързо.

— Преди отново да са започнали да падат горящи бомби? — запита язвително Ерик.

— Точно така. — Тя вдигна телефонната слушалка и бързо набра номер. — Майкъл, как си? Познаваш ли гостите, които в момента са в девета стая? — Зачака. После повдигна вежди. — Да, онези с прегладнялото куче. Поискал ли е някой стая до тяхната? — Очите й се присвиха. — Кой? Още ли са там? Добре. Когато тя пристигне, настани я в срещуположния край на сградата и започни да боядисваш всички стаи около номер девети. Не, пет пари не давам за цвета. Само да изглеждат добре.

Дейна затвори, преди да е започнала да ругае на немски. Нийл трепна.

— Какво има?

— Клиъри Уорик Монтклеър ще се мести в хотел „Убежище“ за неопределен период от време. Синът й и любовникът й, извинете, съветникът по охраната, ще бъдат с нея.

— А те откъде знаят, че ние ще бъдем там? — запита Ерик.

— Връзката между хотела и „Реъритис“ не е тайна за никого. — Дейна въздъхна, после изруга. — По дяволите! Предполагам, че трябваше от време на време да се обаждам на Клиъри. Тази жена може да подложи на изпитание дори търпението на камък. И трябва да отиде на психиатър, който да установи дали привързаността към баща й не е патологична. По-прилича на петгодишно момиченце да се държи така, а не на жена, прехвърлила петдесетте.

— Не й ли казахте, че няма да продам страниците си? — запита Серена.

— Много пъти.

— Тогава защо отива там?

— Не ми вярва. Иска сама да говори с теб. Казах й, че за това не може да става и дума. Тя не повярва.

Серена вирна брадичка и присви очи.

— Ще повярва. Не искам никога вече да имам работа с нея или с баща й.

— Норман Уорик често въздейства така на хората — каза сухо Дейна. — Точно затова Гарисън е лицето, което контактува с обществеността. Той поне има известен чар, придобит в „Харвард“. О, това ми напомня нещо, Серена. Гарисън се обади по-рано и искаше да ти предам съобщение, защото не можел да се свърже с теб. Иска да те заведе на обяд утре. Защото чувствал, че между двама ви е възникнало недоразумение.

— Неговият чар въобще не ме интересува. Не продавам страниците си.

— А нима той има чар? — запита Ерик.

— Какво? — Серена го изгледа втренчено. Облякъл сакото на Нийл върху голите си космати гърди, с изцапани със сажди бузи и рошава руса коса, Ерик приличаше на дивак. — О! — Серена сви рамене. — Той е доста излъскан. Както и Пол Карсън, в известен смисъл. И двамата са привлекателни. Но това не компенсира Уорик. Нищо не би могло да компенсира неговата грубост.

— Гарисън обаче би искал да опита — каза Ерик.

— Аз не се интересувам.

— Добре — каза Ерик. — Ще се погрижа той да получи това съобщение.

— Способна съм и сама да му го кажа.

— Това е добре. — Той я притисна към себе си и я целуна страстно. — Но и аз мога да му предам добрите ти думи.

— Какви думи?

— Довиждане.

Лицето на Серена изразяваше известно раздразнение, но и факта, че това й се вижда забавно. Но раздразнението се стопи, отстъпи място на по-доброто чувство. Ерик изглеждаше като Пики, когато ловът му е бил особено успешен.

— Отново ми напомняш котарака ми.

— Този път няма да задавам въпроси.

— Сигурен ли си?

Той се засмя и отново я целуна.

— Сигурен съм.

Нийл хвърли на Дейна кос поглед и се усмихна многозначително. Тя му намигна. После вдигна телефонната слушалка и набра номера на Фактоид — онзи номер, който имаше червена сигнална лампичка. Той вдигна на петото иззвъняване и беше запъхтян.

— Какво!!!

— Къде си?

— Хм…

— Няма значение. Можеш ли след половин час да бъдеш в командния компютърен център?

— По дяволите!

— Приемам това за „да“.

— По дяволите! Аз… Тя… Шоколадовия сироп… По дяволите!

— Половин час. — Дейна затвори и погледна Нийл с повдигнати вежди. — Май за първи път чувам това момче да пелтечи и да се двоуми.

— Какво каза? — запита Нийл.

— Нещо за шоколадов сироп.

Нийл се закашля, после свободно се засмя. Също и Ерик.

— Какво? — запита ги Дейна.

Но двамата само поклатиха глави и продължиха да се смеят. Тя ги изгледа отвратено, изправи се и тръгна към вратата.

— Ела с мен, Серена. Ще оставим тези горили да крещят, а аз ще те осведомя за онова, което засега знаем за „Книгата на Мъдростта“. Господа, когато се съвземете и възвърнете малкото си мозък, с който природата ви е надарила, ще бъдем в зала номер три.