Елизабет Лоуел
Подвижна мишена (18)

Глава 17

— Серена? — запита Ерик и коленичи до нея на студения каменен под. — Добре ли си?

Тя се опита да отговори. Устата й беше прекалено суха. Преглътна с усилие веднъж, два пъти, но това не помогна. Чувстваше се така, сякаш, ако отвореше уста да проговори, от нея щеше да започне да изтича пясък.

Дланта му докосна бузата й. Студенината на кожата й го шокира.

— Какво има, скъпа? — Гласът му беше спокоен, нежен, същият, с който говореше на сестрите си, когато се събудеха с плач посред нощ и той трябваше да ги държи в прегръдките си, докато заспят отново.

Серена затвори очи и позволи на топлината на плътта му да проникне в нея, да я освободи от страховете й.

— Това е нейният гроб. Не искам той да стане и мой.

Той едва разпознаваше дрезгавия й глас.

— Защо да бъде и твой? — запита, съвсем разумно, той.

— А защо да не бъде? — Напрежението се усещаше в цялото й тяло. Пое си дълбоко и рязко дъх и докосна древната материя, която също беше нейно наследство. — Няма значение. Аз просто съм…

Ерик чакаше и се питаше дали тя осъзнава, че се е облегнала на ръката му така, сякаш е от огън, а тя — премръзнала.

— Ти просто — какво? — запита той, когато тя спря насред изречението.

„Просто съм идиотка, помисли си неласкаво тя. Колкото повече научавам, толкова по-силно вярвам, че смъртта на баба ми не е била случайна. И ето ме, коленичила над гроба й, в ръцете на непознат мъж. Мъж, който знае за изчезналата «Книга на Мъдростта.» Питам се дали той знае как се правят саморъчни бомби.“

Серена скочи на крака и се отдалечи от Ерик със скорост, която му подсказа, че са отново на квадратче едно, когато става въпрос за доверие. Той се изправи със сила, която беше просто прилив на гняв.

— Да не би да казах нещо? — запита я с нескрит сарказъм.

— За какво говориш?

— За теб. За мен. За доверието.

— Не те познавам достатъчно добре, че да ти имам доверие.

— Обратното също е вярно — отбеляза той.

Тя доби изненадан вид, после сви рамене.

— Разбира се. Но ти си много по-едър от мен и твоята баба не е била убита.

Мълчаливо, Ерик си направи заключението, което Серена не посмя да изрази с думи.

— Защо непрекъснато се връщаш към това?

Тя го изгледа така, сякаш не вярваше на ушите си.

— На това, че ти си по-едър от мен?

Той направи жест на нетърпение.

— Държиш се така, сякаш убийството на баба ти, станало преди година, те заплашва непосредствено сега. Защо?

— Както казах, доста съм изнервена. — Тя скръсти ръце на гърди. Каква полза би имало от предупреждението, ако тя не му обърнеше внимание? — Тръгвам си. Тук няма нищо, което да ми е интересно.

— Добре. Изглеждаш така, сякаш чаша ирландско кафе и дълго стоене в гореща минерална вода ще ти се отрази добре.

— Там, където живея, няма извор на минерална вода.

— В моята къща има.

— Късметлия.

— Имаш ли клетъчен телефон?

— Не.

С надеждата, че тя не е разбрала, че в момента са извън обсега на клетъчните телефони, той извади своя от кожената му калъфка.

— Ето. Набери 911 и им кажи моето име и номера на разрешителното ми и ако не се обаждаш на всеки петнайсет минути, те ще изпратят спасителен отряд.

Тя не успя да се сдържи. Засмя се.

— Говоря сериозно — каза той безизразно. — Искам да знаеш, че си в безопасност с мен. А най-бързият начин да го разбереш е да прекараме известно време заедно.

Очите му бяха проницателни, тъмни и прекалено интелигентни, за да й вдъхнат спокойствие. Беше мъж, свикнал да получава каквото иска. Като Норман Уорик.

Странно, сравнението накара Серена да се почувства по-добре. Ерик може и да беше толкова решителен, колкото и Уорик, но не беше тиранин. И се беше опитал да я успокои с нежност, която тя едва сега оценяваше. Въпреки вродената й предпазливост, откри, че иска да знае повече за този мъж, който, макар и невъзможно, й беше познат.

— Защо? — запита тя. — Нима мислиш, че няма да ти покажа страниците, докато не ти повярвам?

— Това е само едната част.

— А каква е другата?

— Искам ти…

— Да ми вярваш — прекъсна го тя. — Вече ми го каза.

Той поклати глава.

— Искам теб. Точка.

Очите й се разшириха.

— Изразът на лицето ти… — Той отметна глава назад и се засмя. — Да не би да мислиш, че се втвърдявам всеки път, когато жена се опре в мен? Нека те уверя, отдавна съм минал този стадий.

Гореща руменина накара бузите на Серена да пламнат. Тя прокле кожата, която не можеше да контролира, но продължи да настоява на своето.

— Не мога да повярвам, че водим този разговор.

— Не ние, аз го водя.

— Не те познавам достатъчно добре за това.

— И чия е грешката?

— На съдбата — отговори тя. — Познаваме се по-малко от час.

— И за това време те спасих от отвратително падане, толкова се втвърдих, че чак коремът ме заболя, и открих, че се страхуваш да не бъдеш убита така, както е била убита баба ти. Колко по-добре трябва да се познаваме, за да говорим за нещо толкова нормално като секса?

— Изпусна онази част, когато ме преследваше по скалата и ме изплаши до смърт.

— Подробности.

Серена прехапа устни.

— Имаш остър и бърз език.

— Посочи ми причина да не бъде така.

Тя издаде звук, който много приличаше на смях, но беше близо и до отстъплението. Колкото по-дълго беше с Ерик, толкова по-сигурна беше, че го е виждала преди, че го е срещала, че го познава. Но всеки път, когато се опиташе да проследи откъде има това чувство, да си спомни къде точно, кога и при какви обстоятелства, то се изплъзваше. Беше като идея за нов модел — много реален и абсолютно нерационален.

Затова щеше да постъпи така, както когато полуоформен модел не излизаше от съзнанието й. Щеше да позволи да се случи, но на неин терен, както тя иска, и ще изчака да види какъв ще бъде резултатът. Ако не харесаше развитието на нещата, винаги щеше да има възможност да се измъкне.

— Какво ще кажеш да подпишем примирие, което да ни позволи да се опознаем? — предложи тя.

— Интересно. Значи в твоето съзнание сме като военни врагове.

Тя понечи да отговори с „не“. Онази част от нея, която сякаш познаваше Ерик, не беше толкова сигурна. Това колебание беше толкова изненадващо, колкото и неоснователното чувство за нещо познато, което той извикваше у нея.

— Попитай ме, след като сме се опознали по-добре — каза накрая Серена.

Той искаше да изтръгне повече. После си помисли за безмилостната, успяла сама да задоволи всичките си житейски нужди, жена, отгледала сама внучката си насред красивата, самотна пустиня. Подозрението вероятно беше толкова съществена част от Серена, колкото костите и кръвта й.

— Ще го направя — каза той. — Мога ли да ти имам доверие, че ще ме последваш до дома ми, или аз трябва да те последвам?

— Насилваш ме.

— Тогава покажи ми пътя.

— И какво, ако кажа, че не ме интересува? — запита тя.

— Бих казал, че не чуваш гласа на тялото си.

— Арогантен си.

— Виждаш ли, опознаваме се по-добре с всяка секунда. Твоят дом или моят?

— Ами ако нямам страници от „Книгата на Мъдростта“? — запита тя, преди да е имала време да размисли.

— Нямаше да сме се срещнали, а това щеше да бъде направо срамота. Но имаш и единственото, което можем да направим, е да продължим напред.

— Струва ми се страшничко.

— Вече и двамата знаем, че се плашиш много лесно. — Ерик се усмихна накриво. — Да ти кажа ли нещо? Ще ти покажа моите страници, ако ти ми покажеш твоите.

— Страници?

— Да. Все от оцветени древни ръкописи.

— Имаш много?

— Не толкова много. — Той направи пауза. — Стотина.

Очите й се разшириха.

— Непрекъснато забравям.

— Какво?

— Че си експерт по оцветени ръкописи. Наистина никак не приличаш на такъв.

— Защото нямам златна буква на челото? — запита той сухо.

— Защото нямаш тесни рамене и не си приведен като повечето учени.

— Съжалявам, че съм те разочаровал.

Тя игнорира това му изказване, което беше по-добре, отколкото да каже, че въобще не е разочарована.

— Твоята къща — каза тя, взела решение. — По-близо е от моята.

— Откъде знаеш?

— Каза ми адвокатът на баба ми.

Ерик тъкмо щеше да запита дали е оставила страниците при адвоката, когато реши да не насилва нещата.

Все още.