Таха Хусейн
Дните (9)

9

От този ден се свърза с арифа. Арифът не беше по-малко чудак от сиди. Беше висок, слаб момък, много черен — баща му суданец, майка му мулатка. Имаше тежка съдба. Никак не му вървеше в живота. Какви ли не работи опитвал, но не успявал в нищо. Баща му го пращал при разни майстори да научи занаят, ала все безуспешно. Опитал се да му намери работа в захарната фабрика като работник, като пазач, като вратар, като слуга, но нищо не излязло. Много бил недоволен баща му от него, просто не можел да го понася, презирал го. Всичките му братя стрували много повече от него — те работели и печелели. В детството си ходил на училище и се научил на четмо и писмо, научил и някои сури от Корана, но бързо ги забравил. И когато животът му станал непоносим и съвсем го притиснал, отишъл при сиди и му се оплакал.

— Ела тук и стани ариф — казал му сиди. — Ще учиш момчетата да четат и да пишат, ще гледаш да не вършат пакости, ще ме заместваш, ако отсъствувам. Аз пък ще чета с тях Корана и ще ги карам да го учат наизуст. Ти ще отваряш училището преди изгрев, ще имаш грижата да почистваш, преди да са дошли момчетата, и ще затваряш училището, като свърши следобедната молитва. Ще вземаш и ключа. Ще бъдеш дясната ми ръка. Ще ти се пада по една четвърт от парите на училището — ще ги получаваш веднъж на седмица или на месец.

Споразумели се, прочели „Фатихата“ — първата сура на Корана — и арифът започнал работа.

Арифът дълбоко ненавиждаше и презираше сиди, но угодничеше пред него. Сиди люто мразеше и не зачиташе арифа, ала любезничеше с него.

Арифът мразеше сиди, защото беше отявлен измамник и лъжец. Крадеше от него част от постъпленията на училището и избираше най-хубавото от храната, която учениците си носеха. Презираше го, защото беше сляп, а искаше да се представи за зрящ; защото имаше отвратителен глас, а си въобразяваше, че е хубав. Сиди мразеше арифа, защото беше коварен хитрец и защото криеше много от онова, което би следвало да знае; защото беше крадец — крадеше от храната му за обед, като отмъкваше най-вкусното; защото заговорничеше с големите момчета от училището и тайно от него играеше с тях. Привършеше ли следобедната молитва, затваряше училището и се срещаше с тях на уговорените места при черницата, при моста или при захарната фабрика.

Но най-чудната беше, че и двамата бяха прави и имаха своите основания, а бяха принудени да си помагат въпреки омразата и злобата. Единият трябваше да живее, другият се нуждаеше от някой, който да му помага в училищните дела.

Нашият човек се свърза с арифа и започна да чете всеки ден пред него по шест части от Корана. Но това не продължи и три дни. Отегчи се още на първия ден, арифът — на втория, а на третия споделиха скуката си и се договориха от четвъртия ден сам да си чете шестте части и само ако някъде се чувствува неуверен или е забравил нещо, да пита арифа. Всеки ден идваше на училище, поздравяваше арифа, сядаше на пода пред него, мърдаше устни, мърморейки, като че ли казва Корана, и от време на време питаше за някоя дума. Понякога арифът му отговаряше, друг път го домързяваше. Всеки ден около обяд идваше сиди, поздравяваше и сядаше. Първата му работа беше да попита момчето:

— Чете ли?

— Да.

— От къде до къде?

— В събота от „Кравата“ до „ти, разбира се, ще намериш“, а в неделя от „ти, разбира се, ще намериш“ до „и което оправдавам“.

Беше разделил Корана на шест откъса в съответствие с познавачите на мюсюлманската наука и определи за петте дни по един откъс, който съобщаваше на сиди, ако го попиташе.

Но арифът не се задоволи със споразумението, осигуряващо спокойствие и на двамата. Полакоми се да се възползува от положението, че държи момчето в ръцете си и от време на време го сплашваше, че ще съобщи на сиди, че казва някои сури със запъване и мънкане — сура „Худ“ или „Пророците“, или „Съюзниците“. И тъй като за него целият Коран беше със „запъване“, защото от месеци беше изоставил четенето му, а не искаше сиди да го изпитва, той купуваше мълчанието на арифа по всевъзможни начини. Колко пъти пълни джобовете на арифа с хляб, курабии или фурми! Колко много петачета му даде, от тези, които получаваше от време на време от баща си, а толкова му се искаше да си купи ментови кравайчета! Как само не се изхитряваше, за да вземе по-голямо парче захар от майка си и щом пристигне в училище, да го даде на арифа, а му се искаше да го изяде — ако не цялото, то поне малко. Но арифът го вземаше, викаше да му донесат вода, топваше в нея захарта, после шумно я смучеше и накрая я гълташе, преди да се е разтопила!… Колко пъти му отстъпи храната, която всеки обяд му донасяха от къщи, и въпреки че беше гладен, изяждаше я арифът — само и само да не казва на сиди, че при него Коранът е със „запъване“…

Постоянните подаръци не закъсняха да му осигурят любовта на арифа. Арифът го направи свой приятел, започна да го придружава до джамията за обедната молитва, разчиташе на него и му се доверяваше. Искаше от него да чете Корана на някои от момчетата или да изслушва други, които вече го повтаряха, или учеха наизуст. И тук нашият човек се държеше с учениците си точно така, както арифът с него: караше момчетата да сядат в краката му и да четат, а той потъваше в разговори с връстниците си и чак когато свършеше, се обръщаше към тях; ако забележеше, че някой греши или се бави, или е несигурен, го предупреждаваше, после го ругаеше, после го удряше, после го обаждаше на арифа. В действителност той не знаеше Корана наизуст по-добре от своите ученици, но щом арифът се държеше така с него, то и той трябва да бъде истински ариф. Ако арифът не го ругаеше, не го биеше и не повдигаше въпроса пред сиди, то беше само защото си плащаше скъпо и прескъпо. Момчетата разбраха това и започнаха на свой ред да плащат скъпо, а той да „компенсира“ с подкупите им онова, което даваше на арифа. Подкупите бяха най-различни. Вкъщи нямаше нужда от нищо — ни от хляб, ни от фурми, ни от захар, а пари не можеше да приема. Какво щеше да прави с тях? Нямаше как да ги харчи сам. Ако ги вземе, щеше да предизвика подозрение и делата му да се разкрият. Така че беше капризен и да му се угоди не беше лесно. Голяма изобретателност проявяваха момчетата, за да му угодят. Купуваха му ментови кравайчета, небет-шекер, ядки, суданска бакла, а той жертвуваше голяма част за арифа.

Определен вид подкуп му се харесваше особено много, изкушаваше го и го насърчаваше да пренебрегва задълженията си по най-срамен начин. Това бяха историите, приказките и книгите. Ако някое от децата му разкажеше приказка или му купеше книга от оня човек, дето ги разнасяше по градчетата на провинцията, или му прочетеше откъс от историята на аз Зир Салим, както беше написана и на египетски диалект, или от Абу Зайд, то можеше да бъде напълно сигурно в неговото благоразположение, приятелство и обич. Най-изкусно в това отношение беше едно сляпо момиче, на име Нафиса, Бяха я изпратили на училище, за да научи Корана наизуст и тя го изучи успешно. Сиди я предаде на арифа, а той — на нашия човек. Нашият човек започна да се държи към Нафиса, както арифът се държеше към него. Семейството на момичето беше богато, но забогатяло отскоро. Бащата бил магаретар, после станал богат търговец и харчеше без сметка за децата си, осигуряваше им необикновено охолен живот. Парите от ръката на Нафиса не секваха. Измежду учениците тя беше най-способна в избора на подкуп, освен че най-добре запомняше приказките и най-добре ги измисляше, най-добре повтаряше весели песни и оплаквания за покойници. Еднакво добре и пееше, и оплакваше. Имаше много странно поведение — умствено не беше съвсем уравновесена. През по-голямата част от времето нашият човек се забавляваше с нейните разкази, оплаквания, истории и разни видове подкупи. И докато вземаше и даваше подкупи, лъжеше и го лъжеха, Коранът се изтриваше от гърдите му дума след дума до онзи неизбежен ден… о, какъв ден!…