Таха Хусейн
Дните (37)

17

Момчето започна отново уроците в ал Азхар и в джамиите наоколо. Задълбочи се в мюсюлманското право, в граматиката, в логиката, стигна до съвършенство в доводите за водене на схоластичен спор — по този метод спореха най-изтъкнатите учени в ал Азхар. Крайните новатори го осмиваха, но умерените не се отклоняваха от него. Ето, сутрин изучава коментара от ат Тан върху „Съкровището“, по обед — „Азхаритиката“, вечер — разясненията на Сайид Джурджани върху арабската обработка на „Въведението“ на Порфирий към „Логиката“ на Аристотел. Първия урок слушаше в ал Азхар, втория в джамията „Мухаммад бек Абу аз Захаб“, а третия — в джамията „ал Адауи“ при един професор, потомък на самия ал Адауи. Понякога ходеше и на уроците рано сутрин, където се четеше граматиката на Ибн Хишам „Капки роса“, написана още през четиринадесети век — бързаше да се задълбочи в граматиката, завършвайки книгата за начинаещи, и да стигне до коментара на Ибн Акил върху „Хилядостишието“, също от четиринадесети век. Но на тези занятия не ходеше редовно. Смяташе шейха за невежа, а доводите за водене на схоластичен спор, преподавани от шейх Абдул Маджид аш Шазили около „Азхаритиката“, и поясненията на ат Тан му бяха достатъчни и го удовлетворяваха.

В душата му останаха неизгладими следи от урока по „Азхаритика“. Наистина изучи доводите. В началото това бяха дълги тиради и безплодни препирни около думите на автора „И признака на думата «вероятно»“. Нашият приятел усвои до съвършенство разгорелите се около тази невинна фраза възражения и отговори. В разговори и препирни тъй измори шейха, че по едно време той млъкна и с мек глас каза:

— В деня на Страшния съд аллах ще отсъди кой е прав.

Винаги щом си припомни тези думи, нашият човек се разсмива и го обхваща някаква нежност. Гласът беше изпълнен със скука и тъга и в същото време — със симпатия и състрадание, които се потвърдиха след края на урока, когато пристъпи да целуне ръка на шейха, както обикновено правеха учениците. Той го потупа по рамото:

— Бъди твърд! Аллах ще те възнагради — каза учителят спокойно, с обич.

Благоразположението го зарадва и щом се прибра, разказа всичко на брат си. По време на чая той подметна на момчето пред компанията:

— Я обясни какво е „И признака на думата «вероятно»“.

Момчето се стесняваше, но всички настояваха и малкият шейх започна да обяснява какво е чул, запомнил и казал. Слушаха го мълчаливо, а щом свърши, мъжът на средна възраст, който очакваше научна степен, стана и го целуна по челото:

— Нека Всевечният, Този, който никога не спи, те закриля!

Младежите се разсмяха, на момчето му стана драго. Мислеше си, че вече е блестящ, способен търсач на знания. Убеждението му се затвърди, когато съучениците му по граматика започнаха да му обръщат внимание, да се заседяват след уроците или да идват при него преди занятията. Задаваха му въпроси и разговаряха, предложиха му заедно да учат преди обед. Предложението го поблазни и той изостави занятията по „Капки роса“. Преглеждаха предварително уроците — те му четяха и разясняваха, но той ги изпреварваше в разясненията и не се нуждаеше от техните. Не му възразяваха, а го слушаха и се съгласяваха. Това подхранваше неговата суетност — струваше му се, че започва да става професор.

През тази година животът му течеше еднообразно — нищо ново освен извлеченото от науката с усърдни занимания. Сред връстниците си имаше самочувствие, но сред големите ученици скромността му се връщаше. От разговорите на съучениците си и приятелите на брат си опозна живота на преподавателите и на питомците на ал Азхар.

Нищо от разговорите не можеше да подобри мнението му за едни или други хора. С времето мнението му за тях се разваляше все повече. Понякога чуваше похвала за способностите или дарованията на някой шейх или ученик, а заедно с тях и упреци за недостатъци в нравите, в начина на живот или в самата професия. В душата му се пораждаше раздразнение, презрение и разочарование.

Никой не се спасяваше от укорите. Еди-кой си шейх завиждал много на колегите и връстниците си, плетял интриги, срещал ги с усмивка, а зад гърба им сипел най-ужасни думи и ги клеветял по най-подъл начин. Друг шейх бил религиозен, показвал се набожен в ал Азхар или между приятелите си, ала когато оставал сам или със своите дяволи, потъвал в огромен грях.

Одумници бяха същите онези дяволи, с които шейхът оставаше насаме и които споделяха греховете му. По-големите ученици предъвкваха един или друг шейх, защото бил особено внимателен към някой юноша, хвърлял му особени погледи и не се свъртал на стола, ако се намирал сред слушателите му.

Споменаваха се най-разпространените и най-подли хули и сплетни. Учениците си припомняха как някой шейх наклеветил свой близък приятел пред шейха на ал Азхар или пред шейха-муфтия; как шейхът на ал Азхар давал ухо на интригантите, ала шейхът-муфтия стоял над тези неща и ги посрещал сурово и рязко.

Веднъж младежите разказаха една история за компанията на „големите шейхове“, както тогава ги наричаха. Шейховете забелязали, че са се самозабравили в клюките, и изпаднали в ужас при думите на всемогъщия и велик аллах „Не се клеветете един друг. Пожелае ли някой да изяде месата на мъртвия си брат — възненавидете го!“, и започнали да се предпазват от този голям грях. Споразумели се, че ако някой започне да клюкарствува, ще трябва да плати на колегите си двадесет пиастъра.

От скъперничество цял ден или поне част от деня се въздържали. Но както си разговаряли, край тях минал някакъв шейх, поздравил ги и си продължил. Едва отминал, и един от компанията извадил сребърна монета, дал я на приятелите си и започнал да злослови по негов адрес.

И големите, и малките ученици разказваха за невежеството на шейховете и за техните неизброими и неизмерими комични грешки в разбирането или при четенето на текста. Ето защо нашият човек имаше лошо мнение и за учените, и за учениците. Смяташе, че истинското благо е в усърдието и старанието да овладееш колкото е възможно повече наука, избягвайки онези, от които трябва да я черпиш.

Мнението му се развали още повече на третата година в ал Азхар. Потърси си професор по богословие. Посочиха му един известен професор със завидно положение в съда. Отиде в кръжеца му, но само след няколко минути се почувствува крайно притеснен — трябваше да положи огромни старания, за да потули смеха си, защото шейхът използуваше една странна „съставка“ в говора си, както се изразяваха питомците на ал Азхар. Не можеше да прочете нито едно изречение или да го разтълкува, без да повтори два пъти: „Каза, каза, после каза — какво?“ Това се повтаряше многократно в броени минути. Нашият човек го слушаше и се насилваше да не се разсмее, та да не последва нещо неприятно. Успя да се сдържи, но не изтърпя да слуша уроците на професора повече от три дни — в тях не откри никаква цена, напротив — само тегоба. Не намираше полза — само потискаше смеха си — едно самонасилие, което ненавиждаше. И започна да търси други професори, ала и при тях намери само „съставки“ коя от коя по-различни. Те караха хлапака да се смее и го принуждаваха да полага всякакви усилия, за да се сдържа, отвличайки го навремени от слушането. Тогава му казаха, че книгата, по която учи, не е най-важната и че има един отличен професор, дето чете друга книга, и ще е по-добре да посещава неговите занятия — бил измежду най-умните учени и най-способните съдии.

Нашият човек се посъветва с брат си и приятелите му. Не само че не го спряха, ами го насърчиха и го повериха на шейха. При първите уроци хлапакът остана доволен от новия професор — не повтаряше нито фрази, нито думи, нито звуци; не се колебаеше нито при четенето, нито при разясненията. Беше ясно, че е умен, личеше, че владее науката си, а умението му да се справя с нея не оставяше съмнение.

Професорът беше изящен и изискан, с хубав глас, великолепни движения и начин на общуване и разговор с учениците. Беше известен като новатор, но не в науката и не във възгледите, а в начина на живот. Големите ученици казваха, че сутрин преподава, после отива в съда, а оттам — вкъщи да яде и спи. Вечер излиза със свои връстници и ходи на места, които не и прието да посещават хората на науката; слуша песни, които не е прието да слушат хората на науката; отдава се на наслаждения, на които не е прието да се отдават хората на религията; споменаваха „Хиляда и една нощ“.

Хлапакът се чуди много, защото познаваше „Хиляда и една нощ“ — заглавие на книга, която беше чел безброй пъти и извличал удоволствие и полза. Но те споменаваха името като название на място, където се слушат песни, където има развлечения и където се търсят някакви удоволствия.

Хлапакът слушаше всевъзможни истории за своя шейх, но нито им вярваше, нито им обръщаше внимание. Ала едва минаха няколко седмици, и почувствува непълноти в уроците, пропуски в тълкуването на текста, недоволство от въпросите на учениците. Нещо повече — веднъж помоли за обяснение на нещо от казаното, но в отговор го наругаха, а шейхът беше много по-далеч от ругатните от когото и да било и повече от всички се стараеше да се издигне над тях.

Хлапакът разказа на брат си и приятелите му какво е забелязал. Те изразиха неодобрението и съжалението си, някои си прошепнаха, че преподаването и замръкването в „Хиляда и една нощ“ не вървели ръка за ръка.

На хлапака му провървя в граматиката повече — изслуша двата граматични трактата на Ибн Хишам при шейх Абдуллах Дираз и намери в остроумието на професора, в сладкия му глас, в познанията му по граматика, в изкуството му да води упражненията на учениците по сложните въпроси още повече поводи да обича граматиката.

Но със започването на занятията през новата година щастието по граматика му изневери. Хлапакът беше започнал да посещава уроците при шейх Абдуллах Дираз, но докато учениците и професорът напредваха, доволни от работата си, бе издадена заповед за преместването на професора в Александрийския институт.

Доколкото можа, той се противопостави, доколкото можаха, учениците също се противопоставяха, но Съветът на шейховете не се вслуша нито в него, нито в тях. Заповедта трябваше да бъде изпълнена. Хлапакът няма да забрави деня на прощаването с професора. Той се разплака искрено, плакаха и те, изпращайки го до вратата на джамията.

После на негово място назначиха друг шейх — сляп. Беше известен като изключително умен, очевидно талантлив, с отлични способности, качества, които споменаваха всички, когато говореха или слушаха за него.

Шейхът пристигна и подхвана уроците оттам, докъдето беше стигнал шейх Абдуллах Дираз. Кръжецът на шейх Абдуллах Дираз беше голям — заемаше почти цялото пространство под купола на джамията „Мухаммад бек Абу аз Захаб“. При новия шейх кръжецът нарасна и по гъстота, и по ширина, тъй че мястото стана тясно. Шейхът изнесе първия урок. Учениците останаха доволни, ала не откриха ни скромността, ни сладкия глас на предишния преподавател. Последваха вторият, третият урок, но на учениците така и не се харесваха неговото самодоволство, самоувереност и остра раздразнителност, когато го прекъсваха.

Едва пристъпиха към четвъртия урок и се случи нещо, което окончателно отврати хлапака от граматиката. Шейхът разясняваше не съвсем правилно думите на Тааббат:

Тъгувах по умника и готов да се завърна бях.

И колко като нея изоставих, а подсвирква тя.

Стигайки до думата „подсвирква“, той каза:

— Когато някой е затруднен или му се е случило нещастие, арабите слагат пръсти в уста, духат през тях и се получава свистене.

— В такъв случай към какво се отнася местоимението в съчетанията „тя подсвирква“ и „колко като нея изоставих“ — попита хлапакът.

— Отнася се към „умника“, глупако!

— Но ако се отнася към „умника“, стихът не може да се тълкува така.

— Не само че си глупав, но си и нахален! — отсече шейхът.

— Но това не показва към какво се отнася местоимението.

Шейхът замълча за минута и кресна:

— Напусни! Не мога да чета, докато между нас е този нахалник.

Шейхът се надигна, стана и хлапакът — учениците бяха готови да се нахвърлят върху му, ако не бяха го защитили приятелите му от Горен Египет. Заобиколиха го, показаха сандалите си и всички се разбягаха. Та кой от питомците на ал Азхар по онова време не се страхуваше от сандалите на жителите от Горен Египет!

Не се върна повече на урок по граматика, нещо повече — след това съвсем престана да ходи на уроци по граматика. На другия ден отиде на занятията на един известен професор от Източната провинция, но не можа да изслуша дори един урок. Шейхът четеше и разясняваше, хлапакът го попита нещо, онзи му отговори, но нашият човек не остана доволен и повтори въпроса. Шейхът се ядоса и го изгони. Няколко приятели се застъпиха, опитвайки се да умилостивят преподавателя. Шейхът се ядоса още повече и отказа да продължи, докато хлапакът не се махне, а с него и приятелите му. Трябваше да се отдалечат, защото им размахаха сандали от Източната провинция, а те бяха не по-малко опасни от сандалите на Горен Египет.

На следващия ден отиде в друг кръжец, където преподаваше известен професор, също от Източната провинция. Ала и тук не остана повече от пет минути, колкото да чуе още една странна „съставка“, която шейхът повтаряше всеки път, щом минаваше от едно изречение на друго: „по-специално в моя град“. Хлапакът се разсмя, разсмяха се и приятелите му и си отидоха. Тогава с един приятел решиха да изучават граматиката самостоятелно от първоизточниците и започнаха да четат най-добрите стари автори. Но това е вече друга история.

И в логиката не му провървя повече от граматиката. Силно се привърза към нея, когато миналата година слушаше своя преподавател — същия онзи млад човек. През тази година за средните ученици като него тържествено се яви един от най-представителните учени на благородния ал Азхар, един от познавачите на логиката и философията. Беше известен сред големите ученици, популярен с парадните си способности, които подвеждат, но не те обогатяват с нищо; славеше се с красноречие, което поразява ушите, но не стига до ума. Говореше се, че се хвалел: „Аллах ми е оказал милост, защото мога да приказвам два часа, без някой да разбере нещо, дори и аз самият.“ Смяташе това за чест и достойнство. А уважаващите себе си ученици трябваше да слушат този човек. След молитвата при залез шейхът започваше да чете и да разяснява. Нашият човек отиде и изслуша един урок, после друг. Кръжецът наистина беше многоброен — тясно беше под купола на джамията „Мухаммад бек“. Хлапакът избърза преди молитвата и седна колкото можа по-близо до стола на преподавателя. Беше гръмогласен, напълно запазил диалекта на Горен Египет; много енергичен и много жестикулираше. На въпросите на учениците отговаряше с насмешка, а ако продължаваха, кипваше:

— Мълчи, негоднико! Мълчи, свиня! — произнасяйки съгласните раздразнено и колкото се може по-тържествено.

До края на първия раздел работата вървеше гладко, но при втория хлапакът изпадна в голяма беда. На следващия ден се принуди да си избере по-отдалечено място. С всеки изминал ден сядаше все по-далеч, докато накрая стигна до вратата и една вечер излезе, за да не се върне никога вече.

Сам си докара белята. Щом си припомни случката, винаги се разсмива високо като брат си и всичките му приятели. Седнал на стола, шейхът започна да чете:

— Втори раздел — като подчертаваше съгласните. Повтори думите по същия начин, потрети ги и попита: — Кой раздел?

Никой не отговори. Каза думите по познатия начин и пак попита:

— Кой раздел?

Отново никой не отговори и той плесна с опакото на ръката си хлапака по челото:

— Отговаряйте, овце! Отговаряйте, добичета! Отговаряйте, свини! — придавайки крайна тържественост на речта си.

— Втори раздел — отговориха всички ученици. Хлапакът си докара големи неприятности — случилото се го разсмиваше, но се страхуваше да се смее пред лицето на преподавателя. Ударите, които от време на време следваха по челото му, бяха крайно противни. Както и да е, след урока напусна окончателно кръжеца на този шейх, който не му даде нищо от логиката.

Премести се по средата на годината и реши да посещава уроци по догматика — водеше ги един нов шейх, скоро получил научна степен. Приятелите му сред големите ученици още си спомняха, че е много остроумен, средно способен, с приятен глас и се изразява добре. Говореха, че знанията му подвеждат слушателя. Задълбочиш ли се, няма да намериш нищо. Хлапакът изслуша един урок — хареса му се гласът, изложението остроумието; очакваше, че тъй ще му хареса и неговата наука. Шейхът обаче беше отстранен — преместиха го от Кайро и го изпратиха някъде далеч на длъжност съдия. Хлапаку не било съдено да узнае каква беше неговата наука и да разбере нещо за самия шейх, освен че беше изящен, остроумен, с хубав глас и приятна реч.

Всъщност годината за хлапака пропадна, той не научи нищо, или почти нищо ново от науката освен прочетеното от книгите или чутото от големите ученици, когато преглеждаха някои текстове или спореха.

Следващата година се върна в ал Азхар притеснен и без никакво желание, смутен за своето положение, без да знае как да постъпи. Не можеше да остане в провинцията, какво щеше да прави там?! Не намираше полза от престоя в Кайро и ходенето при разните шейхове. От тази година той се залови с изучаването на литературата. Но за да се разкаже за тези занимания, е необходим

особен час все още ненастъпил,

не, времето му няма да настъпи —

както казва Бусайна, утешавайки влюбения в нея поет Джамил.