Таха Хусейн
Дните (23)

3

Това беше най-любимото му, най-предпочитаното занимание в този живот. Обичаше го повече от седенето вкъщи, където изпитваше жестока отчужденост, защото не познаваше стаята — не знаеше каква покъщнина и какви вещи има в нея, ако не се смятат най-близките предмети наоколо. Тук не живееше, както бе живял в провинциалния си дом, в ония стаи и стаички, където за него нямаше нищо неизвестно, нищо скрито. Тук живееше чужд на хората, чужд на вещите, притеснен дори от тежкия въздух, който дишаше и в който не намираше нито покой, нито живот, а само болка и бреме.

Обичаше това занимание повече и от пътя между дома и ал Азхар, защото пътят го плашеше, терзаеше душата му; колебливите крачки изпълваха сърцето му с мъчително объркващо вцепенение, което разстройва човека и го кара да се лута не само по житейския си път, както му е съдено, но да се лута и по своя духовен път. Отвличаха го издигащите се наоколо гласове, хаосът на заобикалящото го движение. Стесняваше се от неравномерните си стъпки, от безсилието да нагоди обърканата си, смутена, кротка походка към уверената, решителната и рязка походка на своя придружител. А при третото занимание намираше спокойствие, сигурност, доверие и стабилност. При утринната молитва лекият ветрец в двора на ал Азхар облъхваше лицето му като поздрав и изпълваше сърцето му със сигурност и надежда. Как приличаше допирът на ветреца до изпотеното му от бързане чело на милувките, с които майка му от време на време го даряваше затуй, че ѝ бе прочел някой стих от Корана или я бе позабавлявал с някаква история, прочетена в училище, или когато отслабнал и изнурен излизаше от уединението си, в което бе търсил благоразположението на аллаха с многократното повтаряне на сура „Я, син“, за да удовлетвори една или друга нужда на семейството.

Тези целувки оживяваха сърцето му и вдъхваха в душата му сигурност, надежда и нежност. Лекият ветрец, който го посрещаше в двора на ал Азхар, пораждаше в душата му същите чувства, носеше му спокойствие след умората, успокоение след тревогата, усмивка след тъгата. Ала не знаеше нищо повече за ал Азхар, не знаеше какво се крие в ал Азхар. Стигаше му, че може да усеща с босите си нозе земята на този двор, че може да усеща с лицето си ветреца на този двор, че може да усеща около себе си ал Азхар като спящ, който иска да се пробуди — като укротен, който иска да се раздвижи, за да дойде на себе си. Чувствуваше се като у дома, сред близки, не изпитваше отчуждение и болка, душата му бе отворена, сърцето му желаеше да срещне… да срещне — какво? Да срещне нещо което не познава, но обича и се стреми към него. Отдавна чуваше името му и искаше да знае какво има зад него — „наука“.

Изпитваше неясно, но силно чувство, че науката е безгранична, че хората могат да ѝ посветят целия си живот, а да се доберат само до най-повърхностното; искаше да ѝ посвети целия си живот и да стигне до възможно най-голямото от науката, независимо че само̀ по себе си то може да е нищожно. От своя баща, шейха, и от неговите приятели — все хора на науката — беше чувал, че науката е безбрежно море, и схващаше тези думи не като сравнение или метафора, а като съвсем конкретна истина.

Устреми се към Кайро, към ал Азхар, с желанието да се хвърли в това море, да пие от него колкото аллаху е угодно, да пие и потъвайки в него, да умре. Има ли по-желана смърт за един благороден човек от тази, която идва от науката; от тази, която би го стигнала, затъвайки в науката!

Всички тези мисли възникваха спонтанно в младата му душа, изпълваха я, завладяваха я и го накараха да забрави и дивата стая, и неравния, криволичещ път; нещо повече — накараха го да забрави градчето с неговите прелести; накараха го да почувствува, че не греши, че не е неестествено душата му да изгаря от стремеж към ал Азхар и да се задушава в провинцията.

Вървеше напред заедно с придружителя си, пресичаше двора и изкачваше малката стълба, от която всъщност започва ал Азхар. Сърцето му се изпълваше със смирение и покорство, а душата му преливаше от гордост и благоговение. Поемаше леко по старата рогозка, под която от време на време се показва пръстта, сякаш за да позволи на стъпващите по нея нозе да се допрат до благодатта на тази пречистена земя. В миговете, когато богомолците завършваха молитвата призори, а от очите им се откъсваше последната дрямка и те наобикаляха една или друга колона в очакване на учителя, за да изслушат урока за житието на пророка, за тълкуването на свещените писания, по схоластика или догматика, той обичаше ал Азхар.

В тези мигове ал Азхар беше спокоен, не се чуваше оня странен глъч, който го изпълваше от изгрев чак до вечерната молитва. Тогава можеха да се доловят разговори, водени шепнешком; често се чуваха младежи, които четат Корана със спокоен, равен глас; можеше да минеш край някой богомолец, изостанал от множеството, или край друг, който въпреки че бе участвувал в груповата молитва, продължаваше да се моли след задължителната молитва; тук и там се чуваше по някой преподавател да започва урока с вял глас, с глас, който се пробужда, завършил вече молитвата, но още нехапнал нищо, за да влее в тялото енергия и сила. Нареждаше със спокоен, приятен, леко пресекващ глас: „В името на милостивия и милосърден аллах. Хвала аллаху, господа на двата свята. Благослов и мир на най-благородния от пратениците — нашия господар Мохамед, — на целия му род и всичките му следовници. Тъй казва авторът — да се смили над него всевишният аллах — и нека е от полза за нас неговата наука. Амин.“

Търсачите на знания слушаха този глас със спокойствие и апатичност, равни на спокойствието и апатичността на шейха. Колко пъти момчето сравняваше за себе си гласовете на шейховете, когато изричаха тези думи на уроците в ранно утро и на уроците по пладне. Гласовете призори бяха вяли, меки, запазили нещо от съня. Гласовете по пладне бяха силни, сурови, изпълнени с някаква леност, в която личаха пълните им стомаси, погълнали храната на питомците на ал Азхар, докато те самите живееха на боб и туршия или нещо подобно.

В гласовете призори се долавяше зов към авторите, напомнящ зов за помощ, докато гласовете по пладне ги нападаха едва ли не враждебно. Тези съпоставки се харесваха на момчето и му доставяха наслада и удоволствие.

Вървеше с придружителя си, докато изкачеше двете стъпала, откъдето започваше колонадата. Към една от тези благословени колони с дебела верига бе привързан стол. Придружителят му го настаняваше там и му казваше:

— Стой тук. Ще слушаш житието на пророка. Ще дойда след моя урок.

Урокът на придружителя беше по мюсюлманско право. Изнасяше го покойният вече шейх Ради. Шейх Ради преподаваше по „Книга на разясненията“, „съставена“ от Камал бен ал Хамам през петнадесети век. Чувайки това, сърцето на момчето се изпълваше със страх, желание, уважение и благоговение. Мюсюлманско право! Каква ли ще да е тази наука! Шейх Ради! Какъв ли ще да е този шейх? „Съставена“! Какво ли ще да значи тази дума? Камал бен ал Хамам! Колко внушително име! Наистина, че науката е безбрежно море. Благо, същинско благо за умния човек е да потъне в нея. Благоговението на момчето към тези уроци растеше, увеличаваше се ден след ден особено като слушаше брат си и неговите другари да преглеждат предварително уроците си. Те четяха непознати, но оставящи сладост в душата думи.

Момчето ги чуваше и изгаряше от желание да порасне шест-седем години, за да може да ги разбира, да може да разрешава загадките и разгадава символите, да се оправя с всичко, както правеха тези учени младежи; да спори с преподавателите, както спореха тези способни младежи. Ала сега трябва само да слуша, без да може да разбира. Колко пъти премяташе наум едно или друго изречение — дано открие какво има зад него, но така и не се добираше до нищо. Тъй само се увеличаваше неговото уважение към науката, благоговението към учените, пренебрежението към самия него и готовността му за упорита работа.

Аллах е свидетел, че някой израз го лишаваше нощи наред от сън и тровеше дни наред живота му; често го отвличаше от неговите леки уроци. Първите схвана без затруднение и това го изкушаваше да се откъсва от беседите на шейха и да се замисля върху нещо чуто от учените младежи.

Един израз — наистина необикновен — изпълни сърцето и душата му, докосвайки ушите му на границата между съня и будуването, и му отне съня за цяла нощ. Той гласеше: „Истината е разрушение на разрушението.“ Какво значат тези думи? Как може да се разрушава разрушеното? И как може да стане това разрушение? Как може разрушението да е истина? Този израз се въртеше в главата му като трескаво бълнуване на болен, докато един ден от него не го откъсна най-после някакъв заплетен въпрос от граматиката на Кафрауи^[1]. Той се съсредоточи, проумя го и започна да го разнищва — почувствува, че започва да пие от безбрежното море, от морето на науката.

Сядаше до колоната и премятайки веригата, слушаше разказа на шейха за житието на пророка. Разбираше го ясно. Единственото, което не му харесваше, бяха имената, които се сипеха върху учениците едно след друго — всяко предшествувано от „разказа ни“ и разделени със „за“.

Момчето не разбираше значението на тези имена, нито тяхната последователност, нито това досадно „за“, „за“. Искаше му се тези „за“, „за“ да секнат и шейхът да стигне най-сетне до житието. И когато той действително стигна, момчето го слуша с цялата си душа, запомни всичко и го разбра. Но не искаше да слуша разясненията, защото му напомняха чутото от имама на джамията в градчето и от шейха, който в началото то обучаваше по мюсюлманско право.

Докато течеше лекцията, полека-лека ал Азхар се разсънваше, сякаш го пробуждаха гласовете на шейховете, които изнасяха уроците и разговаряха с учениците понякога твърде остро. Учениците приближаваха, гласовете им се извисяваха, глъчката се сгъстяваше шейховете повишаваха глас, за да стигне до ушите на всички. Дори понякога се виждаха принудени да кажат фразата, известяваща края на занятието: „Аллах знае най-добре“, защото учениците прииждаха в очакване на лекция при друг шейх или при същия и трябваше да завърши урока призори, за да започне сутрешния. Тогава при момчето идваше неговият придружител, хващаше го без много-много думи за ръка, дръпваше го не твърде любезно и го повеждаше към друг кръжец, където го оставяше като вещ и се отдалечаваше.

Разбираше, че са го преместили на урок по мюсюлманско право. Ще слуша урока, той ще свърши, шейхът ще си тръгне, учениците ще се разпръснат, ала момчето ще седи на мястото си, без да се помести, докато неговият придружител не се върне от „ас Сайид ал Хусайн“, където е слушал лекция по мюсюлманско право при шейх Бахит.

Шейх Бахит обичаше да проточва уроците, подхващаха се спорове и свършваха чак късно сутринта. Едва тогава придружителят се връщаше при момчето, хващаше го без много-много думи за ръка, дръпваше го не твърде любезно и го повеждаше вън от ал Азхар, за да го върне към второто му занимание — изминаваше пътя до дома, за да го върне към първото му занимание — оставяше го на мястото му в стаята на онзи вехт килим, проснат върху старата протрита рогозка.