Таха Хусейн
Дните (44)

4
Първи сърдечни трепети

Шейх Абдул Азиз Чауш не спря дотук в покровителството си, а настойчиво продължи да му помага; той именно го запозна с множество хора. Една сутрин го накара да изрецитира нещо, както правеха известните поети тогава, по-специално Хафиз^[1], по някакъв повод в обществото.

Имаше обичай да се устройват тържества по случай настъпването на Нова година по мюсюлманския календар. Шейх Абдул Азиз се грижеше за организираното от партията Уатан празненство. Една година то се състоя в училището на Мустафа Камил. Събраха се много хора на всякаква възраст. Младежът съчини така, за себе си, една поема за новата година. Издекламира я на шейх Абдул Азиз Чауш, той я хареса и го насърчи да я каже.

Отиде на празненството като всички други. Тъкмо се канеше да седне някъде между хората, когато някой се приближи, хвана го за ръката и го настани най-отпред. Реши, че шейх Абдул Азиз Чауш проявява добротата си и любезно го слага по-близо до себе си. Естествено, стана му много приятно и го отдаде на голямото благородство на шейха. Произнасяха се речи, ръкопляскаше се. Седеше си спокойно, но изведнъж чу да съобщават името му — схвана, че го канят да издекламира споменатата поема. Замръзна на място — нито знаеше какво да направи, нито — какво да каже. Някой се приближи, хвана го за ръка, но от стеснение и страх нашият човек поиска да откаже. Ала този, който го държеше за ръката, го дръпна силно и накара околните да го изтикат до масата. Посрещнаха го силни ръкопляскания. Набра сили и смелост и издекламира поемата си спокойно, артистично, но преди още да се върне на мястото си, целият се разтрепери. Приеха поемата му най-радушно, което го замая и си представи, че вече е станал Хафиз или почти Хафиз.

Годините минаваха една след друга. Какви беди само не сполетяха нашия човек; какви ли събития не се изнизаха в Египет. Една вечер седна с близък приятел — вече бяха прехвърлили и младежките, и младите години. Започнаха да си припомнят момчешкото време и студентските дни. С годините беше заличил от паметта си и младостта, и юношеството, и грижите по миналия живот, и категоричния си отказ от поезията, след като му беше станало ясно, че никога не е рецитирал истинска поезия, а само глупости.

И ето, близкият приятел му припомни, как се бе държал тогава в училището на Мустафа Камил, как издекламира поемата си, припомни му и началото на тази поема. Натъжи се за пропиляната си младост, за безполезно и безсмислено прахосаните усилия. Тогава шейх Абдул Азиз Чауш не спря дотам — насочи го да пише за списанията. Основа списание „Ал хидая“. В началото поиска младежът да участвува в редактирането му, а после почти изцяло му го повери. Напълно негова беше заслугата, че той се научи как се прави вестник, как се разполагат материалите. В списанието не липсваха жестоки спорове, в които се намъкна и нашият човек. Противникът беше шейх Рашид Рида. Младежът отиде твърде далеч в спора. Писа статии, за които после се срамуваше, но шейх Абдул Азиз беше доволен, а и самият той ги поръчваше. Разрешаваше публикуването им, насърчаваше острото му перо. Ненавиждаше шейх Рашид, защото поддържаше хедива и се отклоняваше от пътя на професора-имам, беше тщеславен, обичаше ласкателствата и похвалите.

Към всичко това шейхът добави и едно благо, което достави на младежа наслада, по-голяма от водата за жадния, и подобри малко положението му, издигна го в собствените му очи, даде му да почувствува, че може да стане преподавател с много ученици, след като в ал Азхар му попречиха.

Шейх Абдул Азиз Чауш основа гимназия като Мустафа Камил и задължи младежа да преподава там литература, но да не чака заплата. Училището е дело национално и никаква заплата за участниците в него; самият шейх няма никаква полза от това училище, дори харчи от средствата си за препитание и обричайки му се, се обрича на лишения; шейхът прояви голяма настойчивост, докато принуди някои по-богати и от средна ръка хора да помогнат в разходите със средства. Нашият човек прие идеята да преподава там с безкрайна радост — смяташе, че тъй ще се излекува от гнева си срещу ал Азхар, а и участвуваше в едно добро дело. Но много скоро всичко прекъсна изведнъж. Политическите превратности го отделиха от шейха, по-късно се наложи неочаквано да замине от Египет. Видя го много години след заминаването си, чак когато се върна — беше заминал от Египет внезапно, без да извести близките си, и се върна също тъй внезапно, без да ги извести.

Каквото и да говорим, шейхът помогна на младежа да излезе от изолираното си съществуване и да се включи в обществения живот, да си спечели известно име. Същото направи и професор Лутфи ас Сайид. В неговия кабинет във вестник „Ал джарида“ младежът се запозна с много хора на различна възраст, които се събираха там. В неговия кабинет се свърза със скъпи другари, с които после работи и с които посрещна не една беда. Там се запозна с Хайкал и Махмуд Азми, с ас Сайид Камил, с Камил ал Бандари и с редица свои връстници. Благодарение на него научи неща, за които никога не бе подозирал, че съществуват. Един прекрасен ден при него се срещна с онази девойка, за която толкова много говореха хората — не защото беше очарователно красива, не защото беше пленително привлекателна, а защото беше настойчива в стремежите си, беше първата девойка, взела гимназиална диплома — Набауия Муса.

Беше срещал жени и докато живееше в провинцията. Но преди тази девойка не бе срещал толкова начетена жена — тя се появяваше в компанията на мъже, спореше с тях, отстояваше мнението си и го налагаше.

Една вечер в стария университет се състоя тържество, на което хедивът връчи орден на Халил Мутран^[2]. Самият брат на хедива, принц Ахмад Али, председателствуваше тържеството. Поети щяха да рецитират стихове, оратори да държат речи. Нашият човек се извини на професора, че ще отсъствува от лекции. Нищо не мразеше повече от това, да липсва на лекции, но предпочете да присъствува на тържеството. Чу много гости, чу много оратори, но нищо не му направи впечатление. Този път не му харесаха стиховете на Хафиз, въпреки че много обичаше поезията му; поемата на Мутран също не му хареса, защото не я разбра. Не изпита нищо или може би почувствува, че поетът прекалено се подценява пред хедива, който му връчи орден. Оприличаваше се на немощно стръкче, а хедива — на слънце, което му дава живот и сила да расте. От всичко чуто хареса само един глас, който го развълнува тъй силно, че през нощта не можа да заспи. Беше крехък, без сили глас, глас нежен, прозрачен, не стигаше до слуха, а леко докосваше сърцето и правеше с него каквото си иска. Младежът не разбираше какво разказва този нежен глас, а и не се опитваше да разбере. Това бе гласът на госпожа Майй^[3], която за пръв път говореше пред публика. На сутринта той не се стърпя и изтича до редактора на „Ал джарида“. Седна при него, поприказваха си — нашият човек въртеше разговора, докато стигна до тържеството за Мутран. От тържеството се прехвърли на девойката, която говори там. Редакторът на „Ал джарида“ го попита какво е казала, но той не можа да му отговори и се оплете. Професорът похвали Майй и му обеща, че в близките дни ще го изпрати при нея. Зарадва се, но не се издаде, а зачака. Професорът обаче забрави, а младежът се стесняваше да му напомни и се упрекваше с ненавист, даже с нещо повече от ненавист. Отбягваше да споменава Майй и да говори за нея на професора. Минаха дни, минаха месеци. Защити докторат в Университета върху творчеството на Абу ал Аля и даде дисертацията си на редактора на „Ал джарида“. Той я прочете и я хареса, но не му я върна, а каза, че това ще стане след няколко дни, защото госпожица Майй пожелала да я прочете. Нашият човек чу да се споменава името на Майй и, изглежда, нещо се е появило на лицето му, защото професорът го забеляза и спомняйки си един стар разговор, дружески му каза:

— Нали ти бях обещал да те изпратя при нея?

— Имаше такова нещо.

— Ела при мен във вторник вечерта. Ще отидем заедно.

Във вторник вечерта видя за пръв път в живота си една девойка да посреща в салона гостите-мъже, приемайки ги почтително; упрекваше ги елегантно и остроумно, с едни сладки приказки, които пленяват сърцето и вълнуват гърдите.

Заседяха се, гостите ставаха все повече, чашите с чай обикаляха. Младежът не усещаше почти нищо на мястото си. Целият бе опасение и боязън. Досега никога не бе присъствувал на такива събирания, нямаше представа какво се прави, какъв е протоколът, какви са навиците, какви са обичаите. Мразеше се, мразеше всички и всичко наоколо освен двама души — професор Лутфи ас Сайид и госпожица Майй.

Гостите започнаха да се разотиват. Нашият човек нямаше никакво желание да си тръгва, копнееше да слуша гласа на Майй, разказа на Майй. Не се опита да си тръгне, а и нямаше защо, преди професорът да го подкани.

Най-после си отидоха всички гости. Професорът и неговият ученик останаха сами с Майй. Тя се впусна в разговори с професора, похвали младежа за дисертацията му, посветена на Абу ал Аля. Попрекали с хвалбите и той се смути, дори не успя да ѝ благодари. Професорът помоли девойката да прочете онази статия, но тя се поколеба. После, след като обясни, че ако не иска да чете пред професора, то е, защото самият той я е учил на арабски, той я е учил да пише, се реши.

— Като мен — приглушено смотолеви младежът.

— Значи, сме колеги — възкликна Майй.

Тя прочете статията. Заглавието ѝ беше „В онази вечер бях изгряваща луна“.

Младежът беше очарован, професорът — доволен. Малко по-късно си тръгнаха. Младежът отнесе един глас, който бе прочел нещо толкова голямо.