Таха Хусейн
Дните (6)

6

От този ден нашето момче, което нямаше още девет години, стана шейх, защото знаеше Корана наизуст, а който е научил Корана наизуст, е шейх, независимо на колко години е.

Баща му го наричаше шейх, майка му го наричаше шейх и сиди свикна да го нарича пред баща му шейх, ако беше доволен или му се искаше да го предразположи. Но във всички други случаи го викаше по име и даже „момче“. Нашият шейх беше ниско, слабо, бледо и до известна степен дори невзрачно момче; липсваше му каквато и да е представителност или хубава външност, както подобава на шейх. Родителите му се задоволяваха да го хвалят и да му се радват с думи, които показваха гордост и възхищение, но не и нежност или любов. В началото това му се харесваше, ала той очакваше и други прояви за награда и насърчение. Очакваше, че ще стане истински шейх — че ще получи чалма, ще облече джубе и кафтан. Беше трудно да го убедят, че е малък да носи чалма и да се напъха в кафтан… И по какъв начин можеха да го убедят? Той е шейх — знае Корана наизуст. Как може един шейх да е малък! Как може да научи Корана наизуст, ако е малък! Значи, са несправедливи към него… Значи, несправедливостта е по-силна и е в състояние да попречи на правото му да носи чалма, джубе и кафтан…

Не бяха минали и няколко дни, откакто започнаха да му казват шейх, и вече не искаше да го наричат така. Усети, че животът е пълен с несправедливост и мъка, че към човека е несправедлив дори собственият му баща, че бащинството и майчинството не застраховат родителите от лъжи, подигравки и измами.

Това усещане не закъсня да се превърне в презрение към титлата шейх и към чувството на гордост и тщеславие, изпълващо душите на родителите му. Но бързо го забрави, както впрочем забрави и много други неща.

А в действителност съвсем не заслужаваше да го наричат шейх. Независимо че знаеше Корана, трябваше да ходи на училище, както бе ходил и досега — в съвсем неугледен вид, на главата с таке, переше се веднъж седмично, и с обувки, които се подновяваха веднъж годишно, без да може да ги хвърли дори когато вече не ги бива за нищо. Хвърлеше ли ги, трябваше да ходи бос цяла седмица и дори няколко седмици, докато аллаху не се прииска той да има нови обувки. Всичко това му се случи, защото знанието на Корана не продължи дълго…

Само той ли заслужаваше порицание? Или порицание заслужаваше и сиди? Вярно, че понякога сиди го пренебрегваше и се занимаваше с другите, неизучили още Корана. Оставяше го да си почива, не му обръщаше внимание, защото не му бяха платили за обучението. И нашият човек си почиваше. Започна да ходи на училище, за да прекара там деня в пълно спокойствие и непрестанни игри. Чакаше да свърши годината, да дойде брат му и щом изкара ваканцията, да го вземе в Кайро, за да стане истински шейх, „съсед на аллаха“, както се наричат питомците на ал Азхар.

Измина месец и още един, и още един, а нашият човек ходеше на училище и се връщаше, без да върши нищо, сигурен, че знае Корана наизуст. А и сиди беше спокоен за него. Докато дойде злощастният ден… Наистина злощастен беше този ден. За първи път изпита горчивината на позора, на унижението, на безличието, на отвращението от живота.

Върна се от училище късно следобед спокоен и доволен. Още невлязъл и баща му го повика, наричайки го шейх. Посрещна го радостно, дружелюбно го настани да седне — беше с двама свои приятели — зададе му обичайните въпроси и го помоли да каже сура „Поетите“. Падна му като гръм от ясно небе. Замисли се, приготви се, размърда се неспокойно на мястото си, призова аллах да го спаси от проклетия сатана, нарече аллах милостив и милосърден, но от сура „Поетите“ не си спомни нищо друго, освен че е една от трите, които започват с буквите „та, син, мим“ и започна да повтаря „та, син, мим“ един, два, три пъти, ала не можа да продължи. Баща му подсказа няколко думи, но той не успя да продължи.

— Кажи тогава сура „Пчелите“ — обади се баща му. Спомни си, че началото на „Пчелите“ е като на „Поетите“ — „та, син, мим“, — и започна да повтаря буквите. Баща му подсказа по-нататък, но той пак не можа да продължи.

— Прочети сура „Повествованията“ — чу се гласът на баща му.

Спомни си, че това е третата сура, и започна да повтаря „та, син, мим“. Този път баща му не му помогна, а спокойно отсече:

— Стани. Мислех си, че знаеш Корана наизуст.

Изправи се засрамен, плувнал в пот. Двамата мъже се опитаха да го оправдаят, че е срамежлив и малък, а той излезе, без да знае дали да упреква себе си, че е забравил Корана; сиди, че не му обръщаше внимание, или баща си, че го е изпитал.

Каквато и да беше истината, вечерта на този ден беше ужасна. Не се появи на масата за вечеря, а баща му не попита за него, майка му го извика не много настоятелно да хапнат заедно, но той отказа. Тя го остави и той си легна.

Но тази ужасна нощ като цяло беше много по-добра от следващия ден. Отиде на училище и сиди го повика грубо:

— Какво е станало вчера? Как така не можа да прочетеш сура „Поетите“? Наистина ли си я забравил? Кажи ми я сега!

Нашият човек започна да повтаря „та, син, мим“. И със сиди се повтори историята с баща му.

— Нека аллах ме възмезди за пропиляното с теб време и за усилията ми да те уча! — викна сиди. — Забравил си Корана! Трябва да го повториш! Но вината е на баща ти. Ако ми беше платил в деня, в който свърши Корана, аллах щеше да те благослови за наученото. Баща ти обаче ме лиши от правото ми и аллах изтри Корана от гърдите ти.

После започна да му чете Корана от началото, тъй както правеше с тези, които не бяха шейхове и не го знаеха наизуст.