Таха Хусейн
Дните (59)

19
Отказах да присъствувам на конгреса на слепите

Започна техният злочест живот в Египет. Надеждата им се усмихваше, намаляваше, изгряваше; нуждата им се мръщеше, натежаваше, угнетяваше ги. Гостуваха на брат му, но знаеха, че това не бива да продължава дълго. Трябваше да започнат самостоятелен живот, а не да живеят на гърба на близки или непознати. Независимостта на личността е като независимостта на обществото — нито пада от небето, нито пониква от земята. Тя се извоюва, до нея се стига чрез определени средства, до нея водят преки или косвени пътища. Знаеха го, знаеха и пътя към независимостта си, но нашият човек нямаше средствата, за да върви по този път — нямаше пукнат грош. Университетът се скъпеше да дава помощ на успешно завършилите и завърнали се в Египет, за да се устроят и започнат академичния си живот. По-скоро можеше да се предполага, че не се скъпеше по своя воля, а по принуда. Както и да е — нашият човек трябваше да сключи заем, за да си намерят жилище и да живеят както те искат, а не както им се налага.

Неговият близък приятел професор Мухаммад Рамадан го заведе в тъй наречената Компания за финансова помощ, стана му гарант и му отпуснаха заем от сто лири. Удържаха лихвите и му изплатиха остатъка. Реши, че вече е собственик на огромно богатство. До този ден не беше разполагал с подобна сума. Беше време, когато нямаше на ръка повече от една лира, после дойде време, когато разполагаше с около двадесет. Когато завърши успешно Египетския университет и Сорбоната, имаше тази сума, която му изглеждаше огромна. Днес брои лири, които са много пъти по двадесет, но тогава бързо усети, че двайсетачките малко по малко се изнизват. Върна заема, който му помогна да изчака края на стачката.

Със съпругата си отиде в банка „Лионски кредит“, без сам да знае как стана това. Съпругата му прочете едно съобщение, че Банката предлага акции за новия френски заем. Предимството на акциите беше, че се тиражират, тъй че акционерите можеха да спечелят един милион франка, а през онези дни това бяха двадесет хиляди лири. Щом чу съобщението, той накара съпругата си да купят акции. Тя отказваше категорично, но той упорствуваше и накрая тя прие въпреки желанието си. След час вече беше акционерка във френския заем, а той се отдаде на мечти — пресмяташе какво ще остане от двадесетте хиляди лири, които можеха да спечелят, и едва не му се замая главата.

Мина първото тиражиране. Спечели един египетски акционер, а не съпругата му. Това беше Мадлум паша. Съпрузите се смяха много на съобщението — то само потвърди известната приказка, че парите отиват при пари и много рядко благополучието — при недоимъка.

Минаха месеци, минаха години. Курсът на франка падаше, а заедно с него и стойността на акциите. Акциите на съпругата му паднаха на седем, на пет, после на три лири и за тях спря да се говори — разтвориха се като сол във вода. Както и да е, след като върна дълговете си и купи акциите, му останаха по-малко от петдесет лири. Беше беден, за да уреди хубав дом, а освен това този дом трябваше и да се обзаведе. Професор Мухаммад Рамадан им нае едно жилище в квартал „Сакакини“, придружи ги до битпазара и купиха необходимите вещи.

Колко много се притесняваше, докато съпругата му преглъщаше сълзите си, ровейки се във вехториите, с които трябваше да се задоволят, докато господ им помогне да се оправят и след притесненията да заживеят добре, след трудностите да намерят облекчение.

Най-после съпрузите се приютиха в дома си, залъгвайки се, че имат спокойствието, от което се нуждаят.

Той пропиля много време, за да уреди всичко това. След няколко дни започваха занятията в Университета. Налагаше се да подготви първата си лекция и да се приготви за тържеството, което щяха да му устроят членовете на Управителния съвет, представяйки го на студентите. Бързо се залови за книгите. Нежният глас отново започна да му чете. Съпрузите се върнаха към онзи чист живот, който не се омърсява от пари и не се задушава от лишения, живот, в който се стопяват отчаянието, мизерията и лишенията.

Определеният ден дойде. Нашият човек влезе в аудиторията. Посрещна го Саруат паша и го представи по възможно най-добрия начин. Изнесе лекцията си. Студентите останаха доволни, той също беше доволен от себе си.

Съпрузите се прибраха, преливащи от радост, сърцата им бяха изпълнени с надежда, която изтри мъките и страданията, изпитани през годините. Нашият човек изнесе и втората си лекция — оттогава съдбата им поднесе безмерно щастие, блаженство и доволство. Избра да чете лекции по история на Древна Гърция. Не можеше да започне обаче, без да даде географско описание на страната, чиято история щеше да преподава. Трябваше да се направи географско описание на Гърция. Аллах е свидетел, че го направи тъй, че завладя сърцата на слушателите и изпълни душите им с доволство и възторг. Подготви лекцията само благодарение на съпругата си.

Тя му обясни географското разположение на Гърция. Взе хартия и я нагъна, както природата бе нагънала тази земя. Показа му планините и равнините — ту обширни, ту стеснени от морето, което я обгражда в по-голямата ѝ част. Направи всичко от хартия, взе ръката му и я прокара от юг на север, отклонявайки я на изток и на запад, за да си представи разположението на морето и местата, където то се врязва в сушата; да си представи разположението на древните градове. Занимаваха се, докато го научи, повтори и тя се успокои.

Чиновниците от Университета се учудиха много, че поиска в аудиторията да бъде окачена географска карта на Гърция. Просто го намразиха, но прикриха неодобрението си и изпълниха желанието му. Седна на катедрата и съобщи, че ще направи географско описание на Гърция от юг на север, а присъствуващите да го следят по картата. Говори гладко, без повторения; студентите слушаха и го следяха, докато часът свърши и той завърши лекцията си така както беше пожелал — описа точно Древна Гърция.

На тази лекция присъствува и Саруат паша. След като студентите се разотидоха, го покани при себе си и го засипа с похвали и насърчения.

Наскоро след този щастлив ден в дома им дойде един млад чиновник от Двореца и му съобщи, че началникът на Канцеларията го кани на среща.

— Какво иска от мен началникът на Султанската канцелария? Не го познавам и ми се струва, че и той никога не ме е виждал.

— Не зная. Но ми е заповядано да ви поканя и да ви придружа до Канцеларията.

След час беше при началника на Канцеларията Шукри паша. Видя един великодушен, сладкодумен, симпатичен мъж, пристрастен към арабската литература, но към тази, която се е харесвала на хората през миналия век. Говореше за играта на думи, за сравненията, за изисканото остроумие, за тънкостите на двусмислието и подкрепяше всичко с примери от остарялата поезия. Младежът успя да запомни само едно двустишие — щом го чу, се разсмя неудържимо, въпреки че трябваше да се държи възпитано и сериозно в тази внушаваща респект канцелария. Шукри паша се развесели от смеха му и отбеляза с печални нотки:

— Това двустишие ни изпълваше с доволство и възторг, а ето днес, вие, по-напредналите младежи, се смеете и си правите шеги.

Посещението му се беше проточило и при началника на канцеларията започнаха да влизат посетители и младежът поиска да си тръгне. Началникът му прошепна в ухото:

— Нашият господар пожела да те види.

Не знаеше какво да каже, но още на другия ден пристигна чиновникът от Двореца и му донесе писмо от главния секретар, в което се съобщаваше, че аудиенцията, която е имал честта да поиска, е насрочена за единадесет часа на следващия ден.

— Но аз не съм искал нищо!

— Не говорете така! — в гласа на чиновника се прокрадна страх. — Протоколът налага аудиенциите с нашия повелител винаги да се искат. И попита: — Имате ли редингот?

— Да.

— Слава богу! А то трябваше да ви пробвам моя.

— Купих си, когато се жених.

На другия ден, още преди десет, пристигна чиновникът от Двореца. Заведе го при един секретар, който го забавлява с приказки до часа на аудиенцията и го отведе в кабинета на султана. Султанът го прие възможно най-добре, настани го недалеч от писалището си и изпълнен с най-хубави чувства, много любезно поведе с него беседа.

— Какво учи във Франция? Какви научни степени взе?

Младежът обясни. Пролича, че султанът е доволен и изказа високата си похвала, че е изучил два стари езика.

— Знай че когато ти беше студент, аз бях ректор на този Университет — каза спокойно той.

Нашият човек сведе глава и не отговори.

— Припомням ти го, за да те поканя да се обърнеш към мен, ако нещо те притеснява или имаш нужда от помощ.

Младежът благодари объркано. Султанът натисна звънеца и стана. Влезе секретарят и придружи посетителя, а чиновникът го отведе вкъщи.

Преди срещата със султана беше развълнуван, защото помнеше случката с ректора.

В онези години в Египет се състоя Конгрес на слепите, за който секретарят на Университета Ахмад Заки бек се заинтересувал специално. Произнесе слово и показа една стара арабска книга, според която арабите първи бяха измислили релефната писменост.

Същата вечер младежът бързаше към аудиторията, някакъв мъж го хвана за дрехата и изломоти:

— Нали знаете, че Конгресът, който заседава сега в Египет, се занимава с проблемите на слепите?

— Какво общо имам аз с това?

— Трябва да се изкажете.

— Няма да се изкажа.

Мъжът го остави и отминавайки, мърмореше: „Нищо не разбирам.“

Веднага го наобиколиха трима-четирима членове на Управителния съвет.

— Знаеш ли с кого говори?

— Не зная и не ме интересува.

— Но това беше господин принцът! Той е ректор на Университета — обясни един от мъжете, слагайки ръка на рамото му. — Трябваше да се държиш по-прилично, докато ти говореше.

Младежът поклати мълчаливо глава.

— И го наричай шейх! — посъветва го един от мъжете на тръгване.

На път за Двореца случката изплува в съзнанието му и той се разтревожи, а после, когато султанът спомена, че е бил ректор, реши, че му напомня тази случка. Затова се развълнува, но от последвалия разговор със султана се успокои.

Скоро отношенията му с Университета се усложниха. Разбра, че съпругата му не е в състояние да му чете всичко необходимо, за да подготвя лекциите си, че няма да може да го придружава постоянно и да излиза винаги с него. Тя трябваше да се грижи за дъщеря им и за дома. Нуждаеше се от другар, който да му чете, да идва от сутринта при него и да бъде на разположение, когато поиска да излезе. Беше му невъзможно да плаша на такъв човек от заплатата си — тридесет и три лири всичко на всичко, а изплащаше и заема от Компанията за финансова помощ. Поиска от Университета да увеличат заплатата му, но му отказаха, сякаш искаше твърде много. Разгневен до крайност, си подаде оставката, и то с много остър тон.

Една вечер секретарят на Университета му каза:

— Управителният съвет реши да приеме оставката ти и настоява да върнеш сумата, изразходвана за престоя ти във Франция.

Огорчен, почти умопомрачен, се прибра и разказа на жена си за случилото се. Тя обаче не видя нещата толкова страшни. Убеди го, че и той е като другите хора — греши, сбъркал е, като е побързал да си подаде оставката; че е по-добре да се поправи, вместо да упорствува; че е прекалил, като е създал неприятности на Университета, който се е отнасял добре с него; че е по-добре да се върне към целта си, отколкото да затъва в неприятности; че е по-добре да оттегли оставката си и да се извини за грубия си тон.

На другата сутрин, макар и неохотно, оттегли оставката си; макар и неохотно, се извини на Университета. Започна да отделя от заплатата си и да плаща на елин шейх, негов приятел, който му четеше и го придружаваше.

Не знае как този въпрос е стигнал до султана, но една вечер го посети чиновникът от Двореца и през смях му каза:

— Имали сте честта да помолите за аудиенция Негово величество султана.

Аудиенцията бе определена за дванадесет и половина на другия ден. Главният секретар бе изпратил писмо. На тръгване чиновникът уточни:

— Утре ще ви придружа до Двореца.

Султанът го прие много добре, водиха дълъг разговор.

— Съобщиха ми за оставката ти — отбеляза султанът между другото. — Одобрявам, че си я оттеглил. Човек трябва да е много търпелив и много издръжлив. Тези хора са все още далеч от добрия вкус. Но винаги помни какво ти казах при първата ни среща.

Натисна звънеца и стана. Дойде секретарят и изведе младежа.

От този ден нашият човек се чувствуваше задължен на султана и искаше да му се издължи. Няколко месеца по-късно издаде първата си книга след връщането си от Европа — „Избрани страници от древногръцки пиеси“, и я подари на султана при третата аудиенция. Смяташе, че се издължава и благодари за чувствата и добрината. Но султанът виждаше нещата по друг начин и чакаше друга благодарност, а не някаква си книга, независимо от съдържанието ѝ.