Таха Хусейн
Дните (43)

3
Подир изчезналата жена

И двамата му приятели, и нашият човек прекараха дълги години едновременно близки и чужди на ал Азхар. При случай го навестяваха и сядаха на обичайните си места, между Управлението и аббасидската „стряха“. Както по-рано си разказваха забавни истории за сновящите навън-навътре, за шейховете и учениците. Случваше се единият — аз Зайят — да им почете от някоя книга по стара или нова литература, да прегледа вечерен вестник и започваха разговори за бъркотиите в политиката, прехвърляха писателите и поетите от онези дни, без каквито и да било задръжки — в такива часове нямаха никакво желание да се захващат сериозно с какъвто и да било въпрос.

Ходеха в ал Азхар да се развличат и забавляват, а не да работят сериозно. За себе си бяха убедени, че не ал Азхар е мястото за старание — вечер това беше Университетът, а през деня библиотеката. Може би ги привличаше храната на ал Азхар. Другият — аз Занати — отиваше и купуваше от тази храна — търсеха я, плащаха я, правеха си шеги с нея и с онези, които я ядяха, както и със самите себе си, когато живееха от нея. Положението им се попромени малко. Единият преподаваше в Педагогическото училище, другият беше коректор в Дворцовата печатница. В края на месеца получаваха заплата, та можеха да се поразпуснат, да се отърсят от суровия и строг режим на ал Азхар, от грубата му и тежка храна. Ала нашият човек не беше ни преподавател, ни коректор; не получаваше заплата нито в края, нито в началото на месеца. И въпреки това животът му се облекчи малко. Сега шейхът изпращаше на него, на брат му и на братовчед му малко повече провизии и издръжка. Към нея се добавяше месечният доход на брата от Юридическото училище и на братовчеда от Педагогическото. Обядваха в училищата, а нашият човек се задоволяваше с оставеното за през деня — то не беше нито питателно, нито изискано, но във всеки случай по-добро от храната на ал Азхар. Два пъти в седмицата ядеше готвено. В сравнение с грубата и тежка храна на ал Азхар, тази от време на време беше дори апетитна.

Тримата се отдадоха на живот, какъвто в онези дни водеха писателите — странна смесица от злоупотреба с наслади и бедност, която не животът, а те сами си налагаха. В онези дни не само техните писатели биха бедни, ала жадуваха за наслади; приемаха бедността за нещо близко, а насладите бяха мечта. Злоупотребяваха от време на време с кратки удоволствия, които им позволяваха да се измъкнат от обичайното ежедневие: да идат на излет в предградията, да се поразходят в някоя градина, да седнат в кафене.

Зад всичко това животът на писателя представляваше всевъзможни разновидности на доволство и неудовлетвореност, резултат от многобройните и разнообразни прочетени книги, които го подтикваха да мисли, да чувствува и да се държи, както бяха мислили, чувствували и се държали древните писатели. Младежите четяха упорито и учеха наизуст доислямската, ислямската и аббасидската поезия, неуморно четяха съобщения за поети, писатели и езиковеди. Вътрешно живееха живота на онези хора, но не можеха да го живеят в действителност, защото обстоятелствата се разминаваха с техните желания. Четяха поезията на Абу Нуас^[1] и неговите последователи, четяха поезия за платоничната любов и изпитваха удоволствието, което бяха изпитали поетите. Следваха различните им школи, учеха наизуст, изпадаха под влияние на платонизма и лиричността. Започваха нещо ново и изпадаха под влияние на аббасидските поети и тяхната лирика, създаваха си идеали за красотата, превъзнасяха ги и ги възпяваха в стихове. Традиционалистите никога не можеха да създадат такъв възвишен идеал — начинът на живот не им позволяваше да срещат красавици. Новаторите обаче бяха с по-щастлива съдба. Беше невъзможно сутрин да срещнат хубав човек било в ал Азхар, било навън и да не почерпят тема за своята поезия — не фантазираха: просто животът им я поднасяше.

Единият беше последовател на Джамил^[2] и Кусайр^[3]. За него въздържанието беше абсолютно задължително. Другият вървеше по пътя на Абу Нуас и неговите последователи — налагаше си по-малко въздържание и си позволяваше повече наслади. Можеше да срещне някой хубав човек, да се разговори с него и веднага ще му издекламира стихове в стила на Абу Нуас. Може би се увличаше от силата на любовта и стиховете му, а заедно със себе си въвличаше и двамата си приятели в по-голямо или по-малко зло.

Третият беше като Абу Нуас и в стиховете, и в страстта. Щом се сдружеше с някои приятни на вид хора, веднага им се доверяваше, зачестяваше срещите си с тях и сам ги търсеше. Често ги канеше при двамата си приятели. В началото те му се присмиваха, шегуваха се, но после го съжаляваха и настойчиво го съветваха, обясняваха му с прости думи или със стихове какви негови шеги харесват. Той обаче не обръщаше внимание нито на шегите, нито на съветите им. Не се отказа от увлечението си и стана предмет на разговори между връстниците си. Един ден младежите отидоха на „своето“ място „под стряхата“ на Аббасидите, но се разсърдиха на шегата, която ги очакваше: на стената, на която се облягаха, бяха написани три стиха, които един древен поет бе посветил на Абу Убайда Муаммар^[4]:

Аллах, благослови ти Лот и неговите хора!

Абу Убайда, моля те, кажи „амин“, за бога!

Не се съмнявам аз, че си от неговите хора.

При вида на стиховете останаха като гръмнати. Нашият човек се разсмя. Двамата му приятели съобразиха какво собствено се съдържа в написаното и също избухнаха в смях, но страшно много се ядосаха на колегите си от ал Азхар. Последователят на Абу Нуас тръгна да търси кой е написал стиховете, но безуспешно. По някаква своя причина сметна, че това е врагът му — онзи черен търсач на знания, който му съперничеше в уроците по граматика и който тъй много го ядосваше. За себе си реши, че това е неговият враг и само търсеше повод да го обиди. Не го виждаше често, но щом го срещнеше, издекламирваше на висок глас следните стихове:

В Индия има говорещи птици

бог им е вдъхнал божествена сила.

Хулят, заклинат обаче и бога

птици-безбожници: ах, кучи син, ти!

През онези дни последователят на Абу Нуас си позволяваше твърде много. Дебнеше пропуските и грешките на колегите си, раздуваше ги, преувеличаваше ги. Правеше от това поезия, нещо повече — сатира. На всичкото отгоре не я четеше само пред близките си приятели, а при всеки повод я рецитираше високо, често дори прибягваше до хитрост, за да я изпълни на всеослушание пред „съседите на аллаха“. Развихри въображението си и стана злонамерен. Щом забележеше, че някой се е вторачил в него или в някой от добрите му приятели, решаваше, че му е враг и го нападаше със сатирата си. По-късно му се стори, че няма голяма полза от сатирата, и се отдаде на злобата си. Всеки ден започна да пише писма до Управлението на ал Азхар и по-специално до старейшината, сипейки клевети срещу всички ученици, които смяташе за свои врагове. На старейшината му дотегна пороят от писма, които непрекъснато го засипваха, и един ден окачи на дъската за обяви предупреждение да се прекратят гнусните клевети срещу преподаватели и ученици, защото е недопустимо от гледна точка на морала и забранено от гледна точка на религията. Последователят на Абу Нуас прочете предупреждението между многобройните обяви, приканващи да бъдат върнати загубените сандали на собствениците им, защото, който ги е откраднал, ще бъде застигнат от гнева на аллаха и ще бъде низвергнат от това място.

Та последователят на Абу Нуас прочете предупреждението сред тези обяви и сърцето му се изпълни с радост и възторг — реши, че е постигнал огромен успех, защото е „притиснал“ шейха и го е поставил в неудобно положение. Продължи да упорствува с писмата, убеден, че му създава неприятности, докато двамата му приятели най-после не го спряха от страх пред неприятна развръзка и не го принудиха да напусне ал Азхар, както го бяха напуснали и те.

Въпреки че нашият човек прекарваше по цели нощи с приятелите си — чак до зори, след като прочете първата си публикувана в пресата статия, се отдаде изцяло на нов живот. Хареса си я и му се поиска да продължи. Пишеше във вестник „Ал джарида“ — понякога по собствено желание, друг път за да се сближи с редактора. Редакторът на вестника беше доволен от материалите му и настойчиво го насърчаваше да пише, учеше го на пестеливост във формата и на благоразумие в мисълта.

Едва започнали да се сближават, и младежът стана необходим в кабинета на редактора. Виждаха се няколко пъти в седмицата на сутрешното кафе и нашият човек не се отделяше от него. При среща господин редакторът го поздравяваше весело, беседваше с него, изслушваше го, отваряше му врати към размишление, за каквито въобще не му беше идвало наум, впускаше се в разговори за старата литература, рецитираше стихове, които младежът беше учил или пък за които никога не беше чувал, докато не плени ума и сърцето му. Тъй се сдоби с двама учители, които особено обичаше и от които се възхищаваше — единият му напомняше имамите на Басра и Куфа^[5], това е шейх ал Марсафи, а другият — за гръцките философи, чиито имена чу в ал Азхар и започна да изучава в Университета — това е Лутфи ас Сайид.

Ходеше при шейх Абдул Азиз Чауш. Слушаше мекият му глас да ниже кротки, дружески беседи, но зад кротостта и мекотата забелязваше някаква агресивност, която напомняше за политиката или за ал Азхар, за Съвета на шейховете или за някои нови писатели, които не пишеха във вестника на партията Уатан. Харесваше тази агресивност — тя го примамваше, караше го вътрешно да превъзнася откритите спорове с шейховете или необузданите и непредпазливи оплаквания против тях. Той виждаше, че със закостенелия си консерватизъм, с помощта си към тираните, с угодничеството си пред хедива и подкрепата си към англичаните те са напаст за родината и пречат на нейния прогрес.

Знаеше се колко голямо бе презрението на Абдул Азиз Чауш към Саад Заглул^[6]. Дори хората говореха за това. Осмя го в прочутата си статия „Тиранията ти, Саад“; осмя го с грозна сатира в стихове, която не публикува, защото беше твърде нападателна, за да може да се отпечата.

Той ми рецитира поемата, писана в затвора — съобщили му, че Саад се връща в Кабинета или става министър-председател. Не си я спомням, но ето началото:

Щом туй, което чух, не е добра лъжа,

Плешивия ще има утре и властта.

На шейх Абдул Азиз Чауш се пада голяма част от тежестта на дългата поредица брутални статии, които младежът написа на времето и привлече погледа на литератори и интелектуалци. По-късно се чувствуваше опозорен, притеснен и засрамен, колчем го подсетеха за тях. Представляват критика на „Възгледите на ал Манфалути^[7]“ и бяха озаглавени „Възгледи върху възгледите“.

Изчете първата част от „Възгледите на ал Манфалути“ и остана доволен, дори се възхити. Но бързо му доскуча и ги изостави. Опротивяваше му само при вида на книгата, затова я отхвърли. Шейх Абдул Азиз Чауш се зарадва извънредно много на тези писания — подтикваше го и настойчиво го настройваше срещу произведението, докато му внуши, че не бива да остави нито една част от „Възгледите на ал Манфалути“ без критика. По онова време младежът се придържаше към старото направление в литературата — обръщаше внимание само на изказа и му придаваше значение единствено от гледна точка на лексиката. Според него беше недопустимо ал Манфалути да допуска езикови „грешки“ и да създава думи, които липсват в дванадесеттомния речник на Ибн ал Манзур от тринадесети век „Езикът на арабите“ или в речника на Мухаммад ал Файруз Бади от четиринадесети век — „Океанът“.

Лесно се подхлъзна по глупавата критика на дългия език и ругатните, а в действителност нямаше нищо общо с истинската критика. Няма да забрави статията, която една вечер връчи на шейха Абдул Азиз Чауш. Той само погледна началото и тъй се развълнува, че реши, че непременно трябва да я прочете с мекия си глас на всички в кабинета му. Младежът слушаше похвалите и възторзите и ликуваше, защото вече беше сигурен, че е станал отличен писател. По-късно не можеше да си помисли за тази първа статия, без да сведе глава засрамен и без да се помоли богу да му даде възможност да изкупи голямата си вина. Статията бе озаглавена „Обхваща сутринта и вечерта, насища се с въздух и вода, наема каквото и колкото си ще, истината обяснява и неведомото отминава“.

Придържането към подобна глупост се дължи до голяма степен на шейх Абдул Азиз Чауш, но младежът е и много задължен на шейха, защото той пося в душата му мисълта да замине за Европа. Един ден му каза: „Трябва да направим нещо да те изпратим за две-три години до Франция.“ При тези думи у него се загнезди мисълта, че непременно трябва да пресече морето, независимо в коя посока. По-късно забеляза, че статията му за ал Манфалути занимава хората — всеки, който го срещнеше, говореше за нея. Само един човек не му спомена нищо, колкото и често да се срещаха, колкото и много да разговаряха. Това беше редакторът на вестник „Ал джарида“ Лутфи ас Сайид.

Разбра, че Лутфи ас Сайид никак не е доволен от тази статия, но беше късно. От някои други беше доволен — той именно насърчаваше младежа и веднъж пророчески му каза, че ще бъде за Египет това, което е Волтер за Франция, а друг път го сравни с Абу ал Аля ал Маари.

Стана писател благодарение на тези двама мъже — Лутфи ас Сайид и Абдул Азиз Чауш. Стана писател и по друга причина: през първите десет години, когато пишеше по вестниците, пишеше само от любов, само от страст към писането, без да спечели и един грош.