Таха Хусейн
Дните (53)

13
В Латинския квартал

Сияйно щастие и мрачно страдание разкъсваха нашия човек по време на дългото пътуване от Кайро до Париж.

Беше щастлив, защото перипетиите се отдалечаваха и щеше отново да се установи във Франция, от която го бяха откъснали. Аллах му позволяваше да завърши започнатото учение, да се опита да осъществи сподирените си надежди, пак да слуша нежния глас да му чете шедьоври от френската литература, да го въвежда в Гръцката и Римската история, да му помага в уроците по латински.

Това не беше малко — някои неща дори можеха да го накарат да забрави положените усилия и затрудненията, които понесе. Но той носеше в душата си неизчерпаемия и неизтощим източник на страданието си, който щеше да секне едва в деня, когато секне самият му живот: това беше нещастието му. Изпита го още в ранно детство, страда от него в момчешките си години, страда и през младостта си. От време на време успяваше да го пренебрегне, да го преодолее, а заедно с него и трудностите, които му се изпречваха, проблемите, които възникваха. Но друг път беше ясно, че то е по-силно от него, по-твърдо от решимостта му и по-неумолимо от цялата находчивост, на която бе способен.

Странното е, че му причиняваше дълбоки душевни страдания, причиняваше му ги тайно, без открита вражда; не можеше обаче да му попречи да продължи обучението си, да научава повече, да полага успешно изпити. Но беше същински сатана — на моменти издебва човека и минавайки пред него, разчиства пътя, без да се съобразява с нищо, а после изведнъж изскача от прикритието си и го ранява болезнено, след, като е обсебил деликатните и нежни чувства в сърцето му, го захвърля, сякаш никога не е проявявал коварството си, и отваря вратата на скрити и парливи страдания.

Когато за пръв път се качи на кораба и съблече дрехите, които носеше в ал Азхар, за да облече новите, европейски, забрави нещо, което не предвиди, защото въобще не му мина през ума — забрави слепите си очи и клепачите, които се отваряха, ала в гнетящ мрак.

Между другото беше прочел от Абу ал Аля, че слепотата е като скрит порок. Схвана го, както го бе схващал и самият Абу ал Аля. Стесняваше се от зрящите, когато ядеше и пиеше, се криеше, тъй както правеше и Абу ал Аля, за да не предизвиква състраданието, съжалението и подигравките на зрящите.

Не му мина през ума, че новият живот ще му наложи да покрие с нещо клепачите, от които и без това нямаше никаква полза. Първите дни от пътуването с кораба прекара без неприятности — седеше изолиран в каютата и не прекрачи прага ѝ по никакъв повод освен по принуда, и то с настъпването на нощта.

В Марсилия обаче другарите му обърнаха много любезно внимание, че френските обичаи изискват такива като него да си слагат черни очила за прикритие. Купиха му едно такова прикритие от черни стъкла, с каквито зрящите се предпазват от слънцето. Вниманието на другарите му по този въпрос не го обиди — напротив, видя нещо ново, което го успокои донякъде и почти му попречи да страда от помрачените си очи. Престана да мисли за тях и за черното прикритие до връщането си в Египет. Там го посрещна най-големият му брат — вече покойник — с претенциозно кривнат фес въпреки бедността и жалката си заплата. Никак не одобри очилата му:

— Евтини и мизерни. Не ти подхождат!

— Какво съм виновен, че са евтини и мизерни? Такива като мен трябва да се разкрасяват с подобни очила — възрази му той.

— Но те не струват и две пари. Ще ти подаря нещо по-хубаво — да си прикриваш очите и да заемеш подобаващото ти се място сред другарите, приятелите си и високопоставените каирчани, които ще посетиш.

Подари му златни очила и настоя да ги носи. Младежът му поблагодари за добротата и симпатиите и в Египет през цялото време носи окачени на носа и ушите си тези златни очила.

Най-после бе решено да се върне в Европа. Една сутрин отиде в Университета и там му прочетоха две писма. Върна се у дома и му прочетоха трето, получено по пощата същия ден. Трите писма изпълниха сърцето му с безпокойство и печал, с ненавист към живота и отвращение към хората. Изпадна в дълбоко униние, което никой от другарите му не одобряваше. Не го одобри и Аляуи паша, когато го видя да се качва на влака, и му прошепна:

— Не се ли радваш, че се връщаш във Франция? Не отговори. Две сълзи се търкулнаха по лицето му. Аляуи паша го прегърна, целуна го нежно и ласкаво по челото — никога няма да забрави тази целувка — и продължи да му шепне:

— Кълна ти се, момчето ми, че твоят приятел — искаше да каже Педагогическия — се връща във Франция само заради теб. Вярвай в аллаха и не се бой от нищо.

Влакът тръгна. Младежът престана да плаче, но не можеше да си намери място заради трите писма. Сподиряха го през цялото пътуване и натрапчиво го терзаеха. Писмата бяха в състояние да го накарат да се намрази, ако не беше онзи нежен глас, който тайничко му се обаждаше от време на време и вдъхваше на наплашената му душа сигурност, на отчаяното му сърце — надежда.

Първото писмо беше от Аляуи паша до най-големия му брат, феслията. Съобщаваше му, че поради финансовото положение на Университета се налага въпреки всичко стипендиантите да се върнат в Египет, но че той прави всичко възможно брат му, сиреч младежът, да довърши учението си, защото очаква от него само добро и не желае връщането му, преди да са се осъществили надеждите, които е възлагал на пътуването до Франция. Предлага семейството да поеме половината от сумата, която Университетът дава като стипендия, а той да поеме другата половина, за да се изпълни желанието на младежа да отиде да защити научна степен във френски университет и да стане професор.

Писмото трябваше да изпълни сърцето му с признателност и благодарност към Аляуи паша, същият онзи, за когото хората говореха, че стиска парите и му е жал да похарчи нещо за другите. Той доброволно се наемаше да плаща всеки месец определена суми, за да помогне на този сляп младеж да учи в Европа онова, което иска.

Да, писмото трябваше да изпълни сърцето му с признателност, радост и благодарност към този великодушен и благороден човек, но отговорът на брат му унищожи радостта и въпреки всичко не можа да заличи вечната благодарност и признателност към достойнството и добрите дела на този великодушен човек… Отговорът на брат му беше наистина отвратителен. Той благодареше на Аляуи паша за благородството и великодушието му и се извиняваше, че семейството е бедно и не може да отговори на искането му. Доходът на брат му бил жалък — нямал дори двайсет лири, а имал синове, които издържал. Старият му баща работел въпреки напредналата си възраст и получавал заплата съвсем малко по-голяма от неговата, а и той имал други синове, които издържал в училище. Колко много искало семейството да помогне на този клетник да завърши учението си, стига да можело. Семейството се обръща към пашата да моли султана да поеме обучението на този нещастник, а ако няма възможност, да го върнат в Египет и дано в бъдеще го покровителствува и бъде все така внимателен с него.

Един чужд човек беше готов да поеме част от разноските му за Европа, а родният му брат не желаеше да даде малкото, което се искаше от него. Най-необяснимото е, че брат му не съобщи за благотворителността на Аляуи паша нито на бащата, нито на другия му брат, а скри от семейството цялата история. Но бог да го прости, имаше си извинения за това. От време на време бащата изпращал по десетина лири, а понякога и повече с поръката да ги препраща в Европа в помощ на двамата студенти, а той ги задържал и изхарчвал за себе си.

Третото писмо беше до него от най-големия му брат, който на изпращане му пожелаваше успех и си поиска обратно златните очила, защото много му трябвали.

За младежа беше много лесно да върне златните очила и да си сложи онези евтините и мизерните, които не струваха и две пари. Но писмото на брат му относно очилата го натъжи още повече и засили болката му. Връщаше се във Франция щастлив и радостен, но обременен от това силно страдание.

Нашият човек няма да забрави как седна във влака, когато стигна в Рим — беше среднощ, — и не мръдна от мястото си до прозореца, докато, след тридесет часа, не пристигна в Париж. Приличаше на багаж, хвърлен там в очакване влакът да стигне до местоназначението си, за да го преместят. Не мръдна, също като багаж, само че един мислещ багаж. Мислеше си за думите на Абу ал Аля, че слепотата е скрит порок. Сега го изпита сам. От време на време вдигаше ръка, за да се увери, че евтините, мизерни очила наистина са на очите, които трябваше да прикриват.

Още веднъж се замисли за бедността и за богатството; за онези, които не знаят как да харчат парите си: или ги трупаха, или ги разпиляваха без полза за себе си и за другите; за онези, които нямаха с какво да посрещнат нуждите си, да покрият телата си, да скрият порока на слепеца, когато нещастието им го налага, и за онези, чиито грижи са по-висши от това да посрещат нуждите си, да покриват телата си и да прикриват помрачените си очи, напускащи родината в търсене на науката, без да имат необходимите средства за това. За тях заможните се скъпят, роднините също, ала някои добри хора им оказват помощ, която те отказват.

Друг път си мислеше за нежния глас, който от време на време му съчувствуваше приятелски или му четеше откъс от някоя френска книга и между другото му напомняше, че го чака в Париж, за да му прочете още много други неща.

Залепи се на мястото си и не го напусна цели тридесет часа. Предложеха ли му приятелите храна или нещо за пиене, той отказваше любезно, но решително. Поканваха го отново да вземе нещо, но пак срещаха същия отказ. Започнаха да си мислят какво ли не и Педагогическия подхвърли:

— Досега не съм виждал такъв човек — да не се страхува от ужасите на морето и на подводниците, а щом се качи на влака, и сърцето, му да се свие от страх. Отвращава се дори от яденето и пиенето. Смел си, когато е за предпочитане да се боиш, а се боиш, когато страхът може да предизвика подигравки и шеги, така ли? С какво те плаши влакът? Европейските влакове са като египетските, няма разлика. Никога ли не си ял, като си пътувал в египетски влак?

После изостави разговора и запя една песничка, която пееше на млади французойки — много им допадаше и я харесваха. Срещнеха ли го, не искаха нищо друго — само да им изпее тази песен, която наричаха „Арабинът“, настоявайки:

— Изпей ни „Арабинът“. — Произнасяха думата със силен акцент.

Тяхната настоятелност забавляваше нашия човек и той започваше да пее, като имитираше певците по религиозните ритуали:

О, господи, благослови водача!

Прости му туй, което ти е ясно!

Арабинът пристигна при водача

и гущер ням му водеше безгласно.

Песента се изпълняваше в танцов ритъм. Младежът не можеше да я чуе, без да се разсмее неудържимо. Дори понякога искаше да му я пее, както я пееха французойките. Но във влака даже тази песен не го съживи. Педагогическия се отчая и между тях се възцари тишина и мълчание. Загърби го, както беше загърбил и багажа си. От време на време го поглеждаше, за да не го откраднат или да не го загуби, но не му проговори и не му предложи нищо повече. Стигнаха в Париж много рано сутринта. Приятелят му каза през смях:

— Първо ще изнесем безсловесния бездиханен багаж, а после живия и говорещ.

Предаде багажа на носачите и посегна към младежа, сякаш искаше да го понесе, но той се надигна, все едно че не беше мълчал трийсет часа.

След малко седеше в една прекрасна стая в някакъв хотел в Латинския квартал. Преди да се настани, се оправи и беше готов да приеме едно създание, за срещата с което душата му примираше месеци наред и страдаше при мисълта, че тази среща няма да се състои никога.

Още сутринта на вратата се почука тихо и получили разрешение, при него влязоха двама души. Едва чул гласа на единия, и тъгата го напусна, отчаянието му се разсея, безпокойството му си отиде, сякаш започваше нов живот, живот, какъвто не беше живял досега. И защо не?! От този ден наистина започна животът, който нямаше нищо общо с предишния.