Таха Хусейн
Дните (49)

9
Пропадналата философия

Няколко дни след успешния изпит повикаха нашия човек в Университета и му съобщиха, че има честта да бъде представен на негово височество хедива утре в пет, така че да се приготви за пътуване до Александрия на следващия ден по обед. Ще го представи негово превъзходителство Ахмад Шафик паша, който ще пътува за Александрия по същото време със същия влак.

Новината наистина го обърка. Тя криеше радост и гордост; криеше страх и уплаха. И колко смущение имаше в нея… Не беше малко за бедното сляпо момче от ал Азхар да се издигне толкова бързо, та да се срещне с коронована глава — че къде е той по отношение на коронованата глава и къде е коронованата глава в сравнение с него!

Какъв ли е пътят до Александрия? С кого ще пътува? Малкият черен слуга го придружава из каирските улици с толкова усилия и напрежение, как тогава ще го придружи до един далечен, непознат град някъде си на брега на морето?! Как ще го придружи до Двореца? Как ще влезе при принца? После в какъв вид ще влезе при принца? С тези ли вехти дрехи, които не харесва и с които не се чувствува никак добре? Дори когато се показва пред себеподобните си, изпитва отвращение и срам. Или в други дрехи, подходящи за среща с принца. Но откъде да ги вземе? Какво ще направи след излизането от Двореца? Къде ще прекара нощта в непознатия град? Кой ще му плати пътуването? Има само няколко пиастъра — не повече от десетина, а и няма начин да поиска от брат си. Брат му никога не е знаел какво значи да имаш повече от една лира — с нея плаща заемите в началото на месеца.

Тези мисли го притесниха и го накараха да потърси отговор при секретаря на Университета — нали той му съобщи щастливата вест. Секретарят усети смущението му и каза успокоително:

— Пътуването до Александрия ще бъде за сметка на Университета.

Усмихна се горчиво. Успя само да благодари и си отиде.

Вечерта го видяха в „Египетския клуб“ доволен и щастлив. Смееше се с цяло гърло. Срещна приятеля си, онзи — женения, който носеше на пръста си четиридесет чувала жито. Срещна го, но не му поиска нищо, само му съобщи, че утре сутринта ще пътува с Шафик паша, за да го представят на принца. Приятелят му каза весело:

— Ще ти бъда другар в пътуването. Нека твоето момче почива. Много го измори тези дни.

Замълча за миг, като че ли нещо размишляваше — младежът почувствува, нищо че не виждаше, че приятелят му го разглежда изпитателно. После наруши мълчанието.

— Нали Аляуи паша обяви, че ти подарява двадесет лири?

— Да.

— Хайде с мене! Трябват ти дрехи, с които да се явиш пред принца.

— Какви дрехи?

— Тръгвай, не се безпокой.

Отидоха и купиха палто, едно от онези, които питомците на ал Азхар наричаха „какула“. Едва-що го облече, загърна и закопча, и се почувствува друг човек, сякаш излезе от един стадий на живота си и влезе в нов.

Не искаше да напусне Кайро, без да се срещне с професор Лутфи ас Сайид. На другата сутрин рано-рано се отправи към него. Професорът го посрещна сърдечно, прегърна го и го целуна:

— На добър час, приятелю! Помни, че си в началото на пътя!

И ето го във влака за Александрия, в първа класа — досега нямаше представа как изглежда — седи между своя приятел и Шафик паша, началник на канцеларията на хедива. Разговарят на най-различни теми. Шафик паша им разказва за студентския си живот, когато изучавал политически науки в Париж и Лозана. Нашият човек слуша и си представя как след известно време отива на лекции в Сорбоната, а пред него възникват трудности, които нямат нищо общо с трудностите по време на учението му в ал Азхар или в Египетския университет.

Влакът пристига в Александрия. Потегли към Двореца заедно с двамата си придружители в една огромна кола, която чакаше Шафик паша на гарата. Мрази се, мрази и този разкош, който му е непознат, и в същото време смутено-объркан си мисли какво ли ще чуе от принца, какво ли ще му каже.

Влезе при принца. Той го посрещна, сякаш е от привилегированите мъже, каквито имаше в Университета. И ето, този човек го посреща великодушно с изключителна церемониалност, хваща го за ръка, настанява го на дивана и сам сяда до него. Поздравява го с постижението и му пожелава всичко най-хубаво и нови успехи в бъдеще. После го пита какво иска да прави, след като вече има такава степен.

— Ще се опитам да замина за Франция, за да уча философия и история.

— Само не философия! Тя поврежда умовете — възкликна принцът.

По лицето на младежа се изписа несъгласие. Но принцът продължи:

— Тя поврежда не само ума, но и вкуса. Преди години посетих Париж. Посрещнаха ме египетските студенти. Всички бяха гологлави — държаха шапки в ръце, с изключение на един, също гологлав, но държеше в ръката си фес. Попитах какъв е този младеж. Отговориха ми, че това е Мансур Фахми^[1], учи философия. И разбрах, че философията е повредила и ума, и вкуса му. Който носи фес, не го сваля от главата си и не го държи в ръка, когато среща хедива, на такова място се сваля само шапка. Но нашият приятел учеше философия. — И избухна в продължителен смях.

Младежът се замисли.

Хедивът спря да се смее и слагайки ръка на коляното му, каза:

— Ще заминеш за Франция, но няма да учиш философия, а история. Това е голяма наука.

Отдалечи се и заговори с Шафик паша на турски. След няколко минути Шафик паша отведе младежа до вратата, където го чакаше приятелят му.

Шафик паша се сбогува и се върна при принца. Двамата приятели се изнизаха от Двореца, никой не им обърна внимание, никой не се заинтересува от тях, никаква кола не ги чакаше и те продължиха по пътя. Разказа на приятеля си какво му е казал принцът. Приятелят се засмя:

— Хайде към телеграфа, да съобщим в Университета, че срещата е свършила. После ще видим какво да правим.

— Утре ще съобщим в Университета, като се върнем.

— Трай, глупако — прекъсна го приятелят му. — Тази телеграма има по-голямо значение от самата среща. Членовете на Управителния съвет ще я прочетат ще престанат да се колебаят дали да те изпратят във Франция, или не.

Отидоха до телеграфа. Приятелят написа една телеграма, в която младежът няма пръст, само му бе прочетена, и то когато излязоха от пощата:

До господин секретаря на Египетския университет. Кайро

Прекарахме четвърт час с Негово височество, който оказа кралска вежливост и благосклонност към Университета и нас, за което горещо му благодарихме и възхвалихме.

Таха Хусейн

Двамата приятели прекараха приятни часове в Александрия. Бродиха по морския бряг, говориха си за най-различни неща — малко беше сериозното, повече се шегуваха. Младежът откри неизвестни качества у своя приятел — оказа се голям чревоугодник. Не можеше да види нещо за ядене и да не си купи. Най-удивителното е, че на вечеря яде, като че ли не е хапвал нищо.

Отседнаха в един хотел, в чието име приятелят му видя добро предзнаменование:

— Хубав знак. Ще заминеш за Франция. Хотелът носи нейното име и е свързан с нея.

Още преди Кайро приятелят му напомни:

— Ако Аляуи паша ти даде наградата, не забравяй, че ми дължиш шест лири и се погрижи да не ми ги бавиш.

Получаването на наградата беше много по-тежка работа от срещата с принца. Аляуи паша покани нашия човек на вечеря заедно с професорите от изпитната комисия. Младежът седна на масата, ала не опита нищо. Естествено много се притесняваше, беше скован от страх и това развали всичко. Не знаеше какво да прави — сложиха пред него прибори за хранене и преди да ги е докоснал, изпадна в паника. Какво да прави с лъжицата, какво да прави с вилицата и ножа, как да се справи с тях?! Не беше ли по-добре да си седи тихо и мирно на мястото, без да се излага на подигравки и състрадание?!

Седеше си тихо, мирно и мълчаливо, не помръдна ни ръка, ни език.

Професорите започнаха да се хранят без никакво стеснение, без никакво притеснение, без никакво колебание, без да обръщат внимание на младежа, седнал между тях като статуя, свит на две, вцепенен — срамуваше се да шукне с ръка или с език. Беше се покорил на мълчанието и вцепенението си. Само бързаше да минат часовете, мечтаеше си за свободата, когато щяха да го върнат при малкия му чер слуга. Единствено Аляуи паша настояваше да опита това или онова и когато вече се отчая, каза тъжно:

— Дано като се прибереш, прислужникът ти даде да вечеряш.

Всички станаха от масата и поведоха разговор. В някои теми се включваше и младежът. По едно време Аляуи паша стана, завъртя ключа на шкафа и издърпа едно чекмедже, после го заключи отново. Приближи се до младежа и мушна дискретно в ръката му някаква хартийка, която го накара да се изпоти — разбра, че е чекът, заради който го покани на вечеря, за да му го даде.

Върна дълга си, възнагради прислугата на Университета, както Аляуи паша бе възнаградил него, и му останаха девет лири, които брат му нападна, тъй че свърши всичко.

Младежът не забрави правото си: Университетът му бе поставил като условие за заминаването докторската степен. Той я получи и сега Университетът трябваше да изпълни обещанието си. И написа следната молба:

До Негова милост Ректора на Египетския университет

Преди известно време подадох молба до Университета да ме изпрати в Европа, за да изучавам история и философия. Беше ми заръчано да науча френски. Молбата ми бе приета и нейното изпълнение зависеше от това, да взема докторат. Тъй като, слава богу, направих всичко, сега остава Управителният съвет да определи датата на пътуването и Университетът да ми извести, за да се подготвя.

Обръщам се към Ваша милост да бъдете добри да приемете молбата ми. С благодарност

18 май 1914 г.

Таха Хусейн

Университетът изпълни обещанието си. Решиха да го включат към стипендиантите за Париж и му изпратиха следното съобщение:

Уважаеми господин докторе,

Управителният съвет разгледа подадената от вас молба от 18 май 1914 г. и реши да ви изпрати в Университета в Париж да изучавате история. Пътуването Ви ще стане през първата седмица на м. август.

Уведомяваме ви за решението.

С горещ поздрав:

Ректорът на Египетския университет

Тъй се сбъдна щастливата мечта, която години наред си правеше шеги с него, а душата му — с нея. Най-после стана стипендиант на Университета. Реши да пресече морето с парахода „Лукс“ на осми август. Замина за Горен Египет при семейството си, за да се сбогува с родителите си. Прекара няколко седмици с близките си, които бяха трогателни. Баща му се радваше безкрайно, че синът му ще замине за Европа; радваше се безмерно, че е получил и докторска степен в Университета.

Споделяше го с близките, споделяше го с хората и непрекъснато повтаряше: „Аллах си знае работата. Това е най-слабият ми син, а ми беше най-малко бреме и ми струва най-малко. Провървя му тъй, както не провървя на никой от братята му, които са и по-силни, и не са слепи, и ми изхарчиха каквото имах и каквото нямах. Вестниците не писаха за нито един от тях, хедивът не прие нито един от тях. Никога не ми е минавало през ума, че някой от синовете ми ще замине за Европа като синовете на богатите. Най-многото, което си мечтаех за този ми син, беше да седне до някоя от колоните на ал Азхар и да изнася урок пред няколко ученици. А ето, сега той заминава за Париж, за който само чуваме какви ли не чудеса!“

Майка му се радваше за успеха, но радостта ѝ беше примесена с горчивина и мъка. Мислеше за сина си и за изпитанията, които ще срещне в чуждата страна, за усилията, които трябва да положи, за трудностите, които трябва да понесе. Щом видеше радостта на бащата и сина, я налягаха тежки мисли — често криеше сълзите си, за да не помрачава радостта на семейството.

Един ден младежът пристигна в Кайро, за да се приготви за далечното пътуване. Но едва започна, и радостта му премина в тъга, веселието — в болка и мъка. Обявиха войната. Университетът изтегли студентите си от Европа и прекрати изпращането на нови. Беше принуден да чака. Да чака какво? И колко щеше да продължи това чакане? Кратко или дълго?