Таха Хусейн
Дните (29)

9

При първото идване на момчето къщата беше пуста иди почти пуста. Обитателите ѝ още не се бяха върнали от ваканцията за постите. По-късно научи, че учениците на ал Азхар намират особено удоволствие да се върнат със закъснение в Кайро, особено след тази ваканция. Учебната година в ал Азхар започваше по това време. Сякаш преподавателите и техните питомци изпитваха някакви затруднения, някакви усилия при раздялата си с близките и родния край и безгрижно удължаваха ваканцията с ден-два, а понякога и със седмица и дори повече от седмица. Ал Азхар изживяваше последните си щастливи дни. Никой не определяше работните и почивните дни на преподавателите и на учениците; нямаше строго определена програма на уроците ни за отделните дни, ни за цялото време. Всичко беше лесно и леко. Съветът на старейшините решаваше кога е краят на ваканцията и началото на занятията, а преподавателите бяха свободни да започнат когато искат и когато могат. Търсачите на знания пък бяха свободни да дойдат на урок когато намерят за добре или когато обстоятелствата им позволяваха да присъствуват.

Всичко беше леко и лесно. Разчиташе се повече на желанието и на намерението, отколкото на определена точност и на задължителен режим. Тъй по-справедливо се определяше кой е сериозен и работлив и кой — мързелив и лекомислен. Учениците се стремяха към науката от любов и желание, а не поради подчинение на заповед или страх от наказание.

Преподаватели и ученици се наслаждаваха пестеливо и умерено на тази сладка и щедра свобода. Първите две седмици от учебните дни бяха седмици на широка свобода; бяха седмици на симпатия, познанства и дружелюбие. Търсачите на знания прииждаха бавно от родните си места. Веднъж дошли, те си ходеха на гости, за да изразят вниманието си един към друг, а после не бързаха да отидат на урок. Преподавателите прииждаха от родните си места сдържано, без препирня. Веднъж дошли, те привеждаха в ред домовете си за дълъг престой, после гледаха да се срещнат, да се поздравят и изразят приятелските си чувства и чак след това започваха уроците, без да бързат и без да се обременяват. Много от преподавателите и учениците обаче предпочитаха науката пред семейството и родния край — по време на ваканциите оставаха в Кайро и се занимаваха по домовете си, в ал Азхар или в други джамии. Имаше и такива, които бързаха, щом им се отдаде случай или доколкото условията им позволяваха, да се върнат в Кайро, за да се възползуват от индивидуалните свободни уроци, преди да са започнали общите редовни занятия.

Затова, когато момчето и брат му пристигнаха, сградата беше пуста или почти пуста. В нея живееха само чичо хаджи Али, двама колеги на младия шейх и двамата персийци. Момчето не бе прекарало и два дни в къщата, и нейните обитатели започнаха да се завръщат поединично или на групи — идваха от сутрин до вечер, докато тя се изпълни с движение и оживление. Отляво и отдясно се разнасяха гласове. Наистина беше препълнена с обитатели. Някои от стаите бяха невероятно наблъскани — имаше стаи, където живееха по двадесет души.

Как седяха? Как учеха? Как спяха? Момчето си задаваше тези въпроси, но не намираше отговор. Само знаеше, че наемът на стаята е двадесет и пет пиастъра и дори можеше да стигне до двадесет на месец. Значи, един ученик плащаше за жилище един пиастър месечно.

Тъй живееха огромни групи селски чеда, пристигнали в Кайро, за да изучават науката и религията в ал Азхар или да вземат каквото могат от науката и религията, но наред с това да прихванат някоя болест на тялото, нравите и ума.

През първата седмица стаята непосредствено отляво на момчето беше празна — оттам не се чуваше никакъв глас, никакво движение. Мина седмица, мина втора. Никой не заемаше стаята — не долитаха ни движение, ни глас, докато учениците не започнаха да се питат какво ли се е случило на шейха, които живееше там преди постите. Изказваха предположения, че се е преместил на друго място. Но една петъчна нощ момчето се събуди от цепещия нощта глас на чичо хаджи Али и от ударите на тоягата по земята. Замисли се, както обикновено се замисляше, зачака гласа на муезина, както обикновено го чакаше, каза си наум призива за молитвата с муезина, както обикновено правеше. Гласът секна. Мислено момчето проследи до джамията богомолците, които отиваха на молитва — едни енергично забързани, други — с тъпа неохота. Изведнъж някакъв неестествено висок глас проряза стената зад момчето и стигна до ушите му — побиха го тръпки от главата до петите. Никога няма да забрави този глас. При спомена за него винаги ще се смее вътрешно, дори и когато е толкова сериозен, че устните му да не могат да се разтеглят в усмивка. Гласът беше необикновен: първия път го изпълни с ужас, после го накара да се разсмее високо, без да може да се удържи, въпреки страха да не разбуди брат си: „Ал… ал… аллах, аллах… аллах… ве… ал… ал… аллах… ве… аллах… ве… аллах е най-велик…“

Тъй гласът стигна до момчето. Не схвана началото, не схвана повторението, разбра само края. Но гласът не секна с края на възхвалата — издигаше се отново и отново, докато най-после укрепна и звуците на възхвалата заеха мястото си в устата на викача, във въздуха, в ушите на момчето. После гласът зад стената продължи да чете началната сура. Момчето разбра, че това е глас на човек, който се моли. Гласът продължаваше да чете, докато стигна до думите на всемогъщия аллах: „На тебе се кланяме и от тебе търсим помощ.“ Гласът спря на „п“ и не можа да продължи. И изведнъж пак започна възхвалата като предишния път: „Ал… ал… ал… аллах… ве… ал… ал.“ Тук вече момчето не можа да се сдържи и избухна във висок и продължителен смях, от който брат му се събуди стреснат и го попита какво му е. Не можеше да отговори, а и нямаше нужда — брат му чу гласа зад стената и също избухна в смях който се опитваше да приглуши.

— По-тихо — смъмри го той провлечено. — Това е нашият съсед, шейх еди-кой си. Върнал се е. Прави утринната си молитва. Той е шафиит.

Нашият човек замълча и се успокои, призовавайки съня. Овладя се и продължи да следи гласа на шейха зад стената, който се мъчеше да завърши молитвата. Един въпрос обаче се загнезди у него: „Защо шейхът-шафиит се напъва толкова, защо се напряга толкова и завършва молитвата си след толкова непреодолими трудности?“ На сутринта събра смелост и попита брат си. Разбра, че шейхът е малко „мръднал“. Искал да осъществи целта на молитвата. Пристъпвайки към молитвата и по време на самата молитва искал да разкрие сърцето, душата, същността си пред аллаха и ако се връщал и повтарял молитвата там, откъдето я е прекъснал, то е, защото някакво препятствие от мирските дела е попречило на душата му, отклонило я е от възможността да се разкрие, споменавайки аллаха.

Беше изключително тих шейх. Гласът и движенията му почти не се чуваха, докато не дойдеше молитвата призори. Много дни бяха необходими на момчето, за да свикне с този глас, да го слуша, без да се разсмее и без да съжалява неговия притежател, обхванат от дяволски зли мисли, които духове и хора нашепват в сърцата на людете.

С годините в съзнанието на момчето не е останало почти нищо от този шейх освен гласа му и две случки: на едната присъствува, а другата — чу. Първата се отнася до шейха и момчето. Вече беше поотрасъл и уроците му напреднали — слушаше лекции и по риторика. Веднъж присъствува на урок, на който шейхът обясняваше известното изречение от „Краткото изложение“^[1]: „Всяка дума има определено място.“ Колко много е говорено за това изречение — и в „Съкратеното изложение“, и в „Подробното изложение“, и в „Най-подробното изложение“, и в тълкуването, и в поясненията, и в бележките, при все че е съвършено ясно и няма нищо неразбираемо и непонятно. Шейхът, подобно на другите шейхове в ал Азхар, се залови старателно и усърдно да тълкува и обяснява многословно казаното. Гласът му прегракна, силите му се изчерпаха, от челото му се лееше пот. Както е известно, предаността към науката е тежест — само най-силните могат да я повдигнат, а те са малцина.

С настойчивост, проявявана към всички преподаватели, момчето започна да спори, но шейхът му отговори тъй, че го накара да млъкне, да занемее, изпълвайки сърцето му с гняв, презрение и срам:

— Откажи се, сине, не можеш да го обхванеш. Ти можеш да обхванеш само черупката, когато пристигаш рано-рано сутрин. Не си създаден за сърцевината, нито тя е създадена за теб.

Шейхът се засмя, засмяха се и учениците. Момчето не събра смелост да си тръгне преди края на урока и със свито сърце остана, докато всички се разотидоха. „Черупката“, за която намекваше шейхът и при която пристигаше сутрин, бяха уроците по литература и особено „Завършената книга“ на ал Мубаррад. И как да не ходи да я слуша, като Абу ал Аббас ал Мубаррад бе събрал още през девети век толкова много откъси от проза и стихове и обяснил всички трудни думи! Оттогава шейхът падна в очите на момчето и си навлече омразата му. А дотогава го обичаше и почиташе. И тъй, шейхът стана предмет на шегите, които момчето си правеше с връстниците си рано сутрин иди по обяд — преди или след урока по „черупката“.

Другата случка само намножи шегите, закачките и смешките, някои в стихчета, които момчето съчиняваше заедно с приятелите си по адрес на шейха. Беше съвсем дребна случка, нямаше нищо необикновено, но има ли нещо по-лесно от смеха на младите хора?

Шейхът имаше син. По нищо не личеше да е способен, нищо не показваше, че е създаден да търси знания, но беше такъв. Живееше в стаята на баща си тихо, мълчаливо и в разбирателство със съседите като него. Една вечер при баща му дошли приятели на гости и той накарал сина си да им направи кафе. След малко кафето било донесено. Както обикновено шейховете се нахвърлили лакомо на филджаните, отпили или по-точно сръбнали шумно по една голяма глътка, но едва стигнала до гърлото им, изхвърчала бързо обратно. Всички се закашляли и с ужасно изкривени физиономии започнали да храчат, да прочистват гърлата си от тази напаст. По брадите и гърдите им плъзнали кафе и слюнка — кашляли и се тресели неистово. И всичко това просто защото не пиели кафе, а емфие. Синът объркал кутията с кафето и вместо нея взел кутията с емфие.

Случката от урока по риторика си имаше последствия. Момчето се премести при друг шейх — съсед от сградата, — стаята му се намираше до стаята на „мръдналия“ шейх. И той беше шафиит, само че не беше „мръднал“. Беше извънредно спокоен, солиден, добросърдечен и пестелив на думи. Момчето чуваше гласа му само когато онзи го поздравяваше — него или придружителя му. След като момчето напусна единия шейх, още на следващия ден отиде на урок при другия. Той изнасяше уроците под купола на джамията „Мухаммад бек Абу аз Захаб“, която момчето познаваше отлично. Беше слушал уроци по граматика и риторика по всичките ѝ ъгли. Там му се бяха случили някои истории, които може би ще споменем в този разказ.

И тъй, около пладне, връщайки се от урока по „черупката“, нашият човек изкачи познатите му стълби, събу си обувките и тръгна по галерията между два кръжеца, които знаеше отдавна, прекрачи прага на купола и седна в кръжеца на шейха. След малко дойде и той — спокоен както винаги. Възхвали аллаха, помоли се на пророка и започна да чете за тънкостите при определено и неопределено състояние на именната част на изречението, продължи и стигна до израза от Корана, цитиран от автора: „И благосклонност от великия аллах.“ След думите на автора, след тълкуванията, след бележките, започна да обяснява защо „благосклонност“ е в неопределено състояние. Казаното обаче не се хареса на момчето, не му допадна. Не се сдържа и влезе в спор, но едва започнал, и шейхът го прекъсна със спокоен, кротък глас:

— Млъкни, сине. Дано аллах ти се открие и ти прости, а нас да спаси от злото ти и от злото на другите като теб. За бога, имай милост и не се меси в урока ни, не се бъркай в делата ни. Иди си, прибери се в тази заблудена и измамна черупка, за която ходиш рано-рано сутрин.

Учениците се засмяха. Шейхът поднови четенето и обясненията със спокоен, кротък и солиден глас. Със свито сърце момчето остана, докато всички се разотидат. Раздели се с тях развълнуван и опечален. Отказа се от уроците по риторика. До края на годината след урока по „черупката“ — някъде по пладне — отиваше в библиотеката при „Баб ал халк“ и оставаше там, докато я затворят малко преди залез.

Дали това, че двамата шейхове го отклониха от тяхната наука, беше случайно или предварително подготвено споразумение, момчето не узна. Впрочем споменаването на тези две случки сега изпреварва събитията. По-добре е да се върнем в къщата, към всички и към всичко, което беше там при появата му в началото на пътя към науката.