Таха Хусейн
Дните (36)

16

Двете момчета слязоха от влака след вечерна молитва. На гарата не намериха никого. Стана им неприятно, но стигнаха някак си до дома. Всичко следваше своя ход, работите си вървяха както всеки ден.

Семейството бе свършило отдавна с вечерята. Шейхът бе приключил с молитвата и бе излязъл да поседи по навик с приятели близо до дома; децата заспиваха и по-малката сестра ги пренасяше едно след друго в постелята; майката беше полегнала на тепана постелка да поотпочине под открито небе — сънят ту я оборваше, ту бягаше; дъщерите ѝ седяха наоколо и както всяка вечер бъбреха, докато шейхът свърши кратката си вечерна беседа и се върне у дома, за да си легне цялото семейство. Домът потъваше в покой и тишина, нарушавана единствено от лая на кучетата и кукуригането на петлите в двора.

При влизането на момчетата цялото семейство бе притихнало. Никой не бе съобщил за тяхното пристигане, не им бяха приготвили специална вечеря, не ги чакаха дори и с обикновена, не бяха изпратили никого да ги посрещне от влака.

Тъй загинаха мечтите, които нашият човек хранеше с надеждата, че ще го посрещнат радостно, тържествено и с огромни приготовления, както посрещаха брат му. Все пак майка му стана и го целуна, станаха и сестрите му, прегърнаха го и предложиха на двамата пътници вечеря, прилична на каирските им вечери. Дойде и шейхът, подаде ръка на сина си да я целуне и попита за брат му в Кайро. Всички отидоха да спят. Нашият човек легна пак в старата постеля, потискайки големия си гняв и многото излъгани надежди.

И животът му потече, както си течеше, преди да отиде в Кайро да учи в ал Азхар, сякаш въобще не беше ходил до Кайро, не беше седял пред учени, не беше изучавал мюсюлманско право, граматика, логика, предания. И сега както и по-рано трябваше да се среща със сиди, да го поздравява почтително, да му целува ръка, да слуша празното му многословие. От време на време трябваше да ходи в религиозното училище, за да убива времето. Учениците го посрещнаха, както го посрещаха и по-рано, почти без да си спомнят че е отсъствувал. Не го питаха почти нищо — какво е видял, какво е чул в Кайро, а дори и да го питаха, той им разказваше съвсем накратко.

Много по-лошо беше, че никой от местните жители не дойде, за да поздрави малкия шейх за добре дошъл след отсъствието му цяла учебна година. Само при случайна среща някой ще му подхвърли вяло, мимоходом:

— А, това си ти. Върна ли се от Кайро? — И после веднага му задаваше друг въпрос, от който се интересуваше — вече с по-висок глас. — А как остави брат си, шейха?

У него се затвърди убеждението, че си е останал същият, какъвто си беше и преди пътуването до Кайро — незначителен, нищожен; че не заслужава внимание и въпроси. Това нарани гордостта му, а гордостта му беше болезнено чувствителна и той стана още по-мълчалив, още по-затворен, още по-вглъбен.

Но не минаха и няколко дни, прекарани сред близките, и съгражданите му започнаха да го третират и да се отнасят към него по друг начин — не с дружеска симпатия, а неодобрително, неохотно, отчуждено. И сега му причиняваха болка, каквато му бяха причинявали по-рано дни наред.

Той обаче не можеше да търпи повече и се надигна срещу навиците им, не одобряваше онова, което знаеха, възмущаваше се от тези, които проявяваха покорство и зависимост. В началото беше искрен, а когато почувствува неодобрението, отчуждението и съпротивата, се заинати, започна да прекалява и да капризничи. Веднъж слушаше как сиди разказва някакви истории на майка му за науката и религията, възхвалявайки четците на Корана и носителите на книгата на аллаха. И понеже не одобряваше разказите му, без да се посвени възрази:

— Това са празни думи.

Сиди се разсърди, наруга го и заяви, че Кайро го е научил единствено на лоши нрави и че в Кайро е загубил доброто си възпитание.

И майка му се разсърди, кресна му и се извини на сиди. А след като шейхът се върна и си направи молитвата по залез, седна да вечеря и тя му разказа всичко. Той поклати глава и късо се засмя, отнасяйки се презрително и с насмешка към цялата случка и към сиди — не го обичаше и не му беше симпатичен.

Ако всичко беше свършило дотук, положението щеше да се оправи, но нашият човек чу, че баща му чете „Пътеводители на благата“^[1], както правеше винаги след сутрешната или следобедната молитва. Размърда рамене, поклати глава и се разсмя, а после каза на братята си:

— Четенето на „Пътеводителите“ е безполезно.

Малките не го разбраха и не му обърнаха внимание, но голямата му сестра кресна и повиши глас. Баща му чу всичко, но не прекъсна четенето си. Чак когато завърши, го попита спокойно и усмихнато какво е казал. Той повтори думите си. Шейхът поклати глава и кротко се разсмя:

— Какво разбираш пък ти! — подметна той презрително на сина си. Това ли научи в ал Азхар?

Нашият човек се ядоса:

— Да! В ал Азхар научих, че много от написаното в „Пътеводителите“ е забранено — само вреди и не носи полза. Не бива човек да се занимава с пророци или светии, не бива между аллах и хората да има посредник, защото това е вид езичество.

Тук вече шейхът се разсърди сериозно, но овладя гнева си и се ограничи с една усмивка:

— Млъкни! Дано аллах ти отреже езика! Да не си повторил повече тези думи! Кълна се, че ще те оставя тук, ще те спра от ал Азхар и ще те направя четец на Корана по помени и по къщите. — И си излезе.

Цялото семейство около момчето се смееше. Жестокият сарказъм само увеличи упорството на нашия човек.

След няколко часа шейхът забрави случката и седна да вечеря, както винаги заобиколен от синовете и дъщерите си. Започна да разпитва за младия шейх — какво прави в Кайро, какви книги чете, при кои професори ходи. Изпитваше голямо удоволствие да задава подобни въпроси и да слуша техните отговори. Задаваше ги и на младия шейх, щом се върнеше у дома. В началото той отговаряше неохотно, а започваха ли да се повтарят, младежът избягваше баща си и съвсем се скъпеше в отговорите. Бащата не изразяваше неодобрението си открито, но страдаше и се оплакваше на жена си.

Малкият шейх, напротив — беше щедър и послушен. Не избягваше баща си и с готовност му отговаряше. Не му омръзваше, колкото и еднакви да бяха въпросите, каквато и тема да засягаха. Затова бащата обичаше да го разпитва, беше му приятно да разговаря с него по време на вечерята и обеда. Сигурно повтаряше на приятелите си някои места от разказите за посещенията на младия шейх при професора-имам или при шейх Бахит, за това как младият шейх възразява на преподавателите по време на занятията и ги затруднява, а те му отговарят рязко, с ругатни, а понякога дори и с удари.

Момчето чувствуваше каква наслада и доволство изпитва баща му от тези разкази, затова добавяше, преувеличаваше, измисляше било и не било, но запомняше всичко, за да го съобщи на брат си, когато се върне в Кайро.

Шейхът беше щастлив и доволен и се стремеше да поднови разговорите. Тази вечер семейството седна да вечеря и шейхът отново започна да пита какво прави по-големият син в Кайро, какви книги чете, а по-малкият каза хитро, коварно и злобничко, че посещава гробниците на светиите и цял ден чете „Пътеводителите“.

Още неизрекъл отговора, и цялото семейство избухна в гръмък смях — малчуганите едва не се задавиха, тъй като бяха с пълни уста. Шейхът пръв се разсмя и се смя най-високо от всички.

Тъй години наред възраженията към бащата за „Пътеводителите“ и молитвите бяха тема за развлечения и шеги на цялото семейство. Най-куриозното беше, че шейхът наистина се дразнеше, защото бяха засегнати трайните му навици и убеждения. Въпреки това той сам предизвикваше и поощряваше сина си към подобни възражения и сякаш намираше някакво удоволствие и наслада.

Както и да стоеше работата, странностите на момчето не закъсняха да прекрачат границите на дома и да стигнат до мястото, където шейхът се заседяваше. Стигнаха и до магазинчето на шейх Мухаммад Абдул Уахад, до джамията, където шейх Мухаммад Абу Ахмад, главата на четците на Корана в града, учеше момчетата и младежите, молеше се с хората през седмицата и от време на време ги наставляваше в религиозните въпроси, до шейх Атия, бивш „съсед на аллаха“, а сега търговец, който се занимаваше с мирски дела, но без да изоставя религията — сядаше понякога с хората след молитвата привечер да ги поучава и наставлява, а друг път им прочиташе нещо от преданията.

Странностите на момчето стигнаха и до шариатския съд, за тях чу съдията и особено шейхът-секретар на съда, който смяташе, че най-добре познава закона, че най-добре разбира религията и има най-големи права да бъде съдия — само дето не беше получил онази хартийка, която се нарича научна степен и от която зависи назначаването му на длъжност съдия, а тя съвсем рядко се получавала в резултат на труд и старание и в повечето случаи в резултат на късмет и подмазване.

Всички тези хора слушаха думите на момчето, несъгласието му с много от онова, което знаеха; насмешките му над чудесата на светиите, забраната да се обръщаш към тях и към пророците и говореха:

„Това момче е влязло в заблуждение. Отиде в Кайро, наслуша се на зловредните речи на шейх Мухаммад Абду, на порочните му и развращаващи мисли и се върна в града да вкара хората в заблуждение.“

Случваше се някои да наминат нарочно към къщата, където шейхът се заседяваше с приятелите си, за, да го помолят да им покаже този особен, странен син. Шейхът тръгваше спокойно усмихнат и влизаше вкъщи, виждаше сина си, потънал в игри или в разговори със сестрите си, хващаше го внимателно за ръка и го въвеждаше в своето общество. След поздравите го настаняваше да седне и някой от новодошлите подхващаше да беседва с него — в началото кротко, но скоро кротостта изчезваше и се завързваше спор. Често събеседникът на момчето си тръгваше разгневен, смутен, молейки прошка от аллаха за великия грях и търсейки спасение от сатаната, който трябва да се убива с камъни.

Шейхът и приятелите му, които не бяха учили в ал Азхар и не се задълбочаваха в религията, се възхищаваха и изпадаха във възторг от тези спорове, радваха се, че са свидетели на битката между момчето и побелелите шейхове.

Най-блажен, най-радостен беше бащата. Въпреки че никога не повярва, че посредничеството на светиите и пророците е забранено; въпреки че никога не прие мисълта, че светиите са безсилни да творят чудеса; въпреки че никога не се съгласи с казаното от сина си, той обичаше да го наблюдава как беседва и спори, побеждавайки събеседници и опоненти, и беше изцяло на негова страна. Слушаше и запомняше какво говорят хората, а понякога и какво измислят за това удивително момче. По обед или вечер се връщаше и повтаряше всичко на жена си — кога с удовлетворение, кога с раздразнение.

Във всеки случай момчето си отмъсти, излезе от уединението си, хората от градчето започнаха да говорят за него, да мислят за него. Промени се и мястото му в семейството — духовното място, ако може така да се изразим. Баща му не го пренебрегваше повече, майка му и сестрите му не му обръщаха гръб — свързваше ги не само състраданието и съжалението, а нещо по-голямо и по-значително.

Изчезна и заплахата от началото на ваканцията, че ще го оставят тук, че ще го спрат от ал Азхар и ще го направят четец на Корана по по̀мени и по къщите. Чудото се случи една сутрин, когато стана призори и цялото семейство стана с него. Майка му го взе в обятията си, целуна го, а сълзите ѝ капеха мълчаливо. После се вижда на гарата със своя приятел, баща му го настанява внимателно във вагона, подава му ръка да я целуне и си тръгва, молейки аллаха да му помогне.

Момчето се вижда как се шегува с приятеля си по време на пътуването, после как слиза от влака на гарата в Кайро. Ето брат му го посреща, усмихва му се, вика носача, за да отнесе оскъдните му вещи и големите припаси. Излизат от гарата, извиква каруца, натоварват припасите и братовчед му подвиква за файтон, настанява го внимателно, сяда от дясната му страна и съобщава адреса на файтонджията.