Таха Хусейн
Дните (22)

2

Толкова знаеше момчето за най-близкото си обкръжение. Второто му занимание беше да изминава пътя между дома и ал Азхар. Излизаше от покритото с навес място и усещаше по лявата си буза топлината от кафенето, до дясното му ухо достигаше бълбукането на наргилетата. После кривваше към гостилничката, която остави дълбока диря в живота му — гостилничката на хаджи Фируз, дето продаваше на жителите на квартала почти всичко необходимо за прехраната им: сутрин търгуваше с различни видове варен боб — същото разнообразие можеше да се намери и при другите търговци, но той беше майстор и затова продаваше скъпо. Имаше и постен боб, и боб, запържен с всякакви масла, и краве, и овче, при нужда прибавяше и цял куп подправки апетитни и съблазнителни, та учениците просто се разоряваха, ако се хранеха при него, освен че на сутрешните уроци им беше тежко, а на обедните вече заспиваха.

По свечеряване хаджи Фируз продаваше на съкварталците си сирене, маслини, тахан, мед, а на по-придирчивите — дори консерви тон и сардина. С настъпването на нощта някои купуваха неща, които не се назовават и не се ядат — за тях се говори само шепнешком и предизвикват голяма завист.

Момчето чуваше недомлъвките и схващаше по нещо, но в повечето случаи не му беше ясно. Минаха дни, последваха ги други — поотрасна и започна да проумява загадката и тайнствените думи, понаучи това-онова и преосмисли много неща, претегли отново и прецени много хора.

Хаджи Фируз беше черен като въглен, висок, мълчалив. Дори когато говореше, почти не се забелязваше; неговият изопачен арабски — по името можеше да се предположи, че е персиец — остави неизличими следи у момчето.

В квартала и особено сред търсачите на знания, както наричаха учениците на ал Азхар, хаджи Фируз заемаше особено място. До него прибягваха, щом напреднеше месецът и издръжката закъснееше, а парите се свършваха. Хранеха се на вересия, сключваха заеми за някой и друг грош, търсеха го по много свои въпроси. Затова името му се въртеше постоянно на езика им наред с имената на редица учени шейхове от достопочтения Азхар.

Хаджи Фируз заемаше особено място в живота на учениците и по друга причина: на негово име те получаваха писмата с вести от близките си, а понякога и онези теснички листчета, с които отиваха до пощата: на влизане джобовете им бяха празни, а на излизане пълни със сребро, което звънтеше приятно и в ушите, и в сърцата им.

Ето защо всеки ученик наминаваше непременно и сутрин, и вечер към хаджи Фируз — да го поздрави и да хвърли крадешком бърз поглед към мястото, където писмата очакваха получателите си. Колко пъти се връщаха у дома със запечатан плик, поразен от разнородни маслени петна! Но колкото и да беше изцапан, той беше по-желан от която и да е книга по право, граматика или други там науки.

И тъй — излезеше ли от покрития с навес проход, тръгваше към гостилничката на хаджи Фируз. След няколко крачки редом до своя придружител той поздравяваше хаджи Фируз, осведомявайки се за писмо — понякога имаше, понякога нямаше, — и продължаваше нататък усмихнат или намръщен; завиваше наляво и поемаше напред по дългата тясна улица, която гъмжеше от минувачи — студенти, търговци, продавачи, работници; товарни каруци, теглени от магарета, коне и мулета, на които каруцарите подвикваха понякога окуражително, понякога ругаеха или се караха с изпречилите се на пътя мъже, жени и деца. Отляво и отдясно на улицата имаше най-различни магазинчета — в някои се приготвяше храна за бедняци и сиромаси и въпреки противната им миризма бяха любимо място за мнозина търсачи на знания, работници, припечелващи само с двете си ръце; хамали, пренасящи едно-друго на гръб. Едни се отбиваха в магазинчетата, купуваха си по нещичко и го изяждаха набързо още там; други го отнасяха вкъщи, за да му се насладят по-дълго или да го поделят с някого; трети усещаха съблазнителните миризми, но не се поддаваха: викаха ги, ала те не отговаряха; очите им виждаха, носовете им душеха, желанието им се обаждаше, но ръцете им кротуваха, защото джобовете им изневеряваха. Те отминаваха с нищета в душите, с озлобление и гняв в сърцето, но наред с това — с някаква отстъпчивост към съдбата и смирение пред участта си.

В други се водеше спокойна, кротка, мълчалива търговия — не се говореше нищо или почти нищо. Ако се кажеше нещо, то се казваше шепнешком, едва доловимо за слуха — изричаше се изящно и вежливо, меко и деликатно. И въпреки всичко, или може би тъкмо поради това, тази търговия носеше солидно богатство и големи пари. В повечето от тези магазини се въртеше търговия с мляко и сапун, а някъде имаше дори захар и ориз.

Момчето се провираше през всичко това — усещаше го остро, но щеше да бъде в пълно неведение, ако неговият придружител не му обясняваше от време на време някои неща. Момчето продължаваше напред по пътя — понякога стъпваше по равно, друг път пропадаше: ако пътят беше гладък — вървеше добре, ако се кривеше или биваше неравен — се препъваше. Така стигаше до завоя наляво и тръгваше по извънредно тясна, невъобразимо криволичеща и ужасно мръсна уличка, потънала в застоял, развален до крайност въздух, в който се наслагваше отвратителна воня, сегиз-тогиз се разнасяха слаби, жалостиви гласове, зад които прозираше мизерия. Те просеха дотегливо: шумът на стъпките ги възбуждаше, сякаш възприемаха живота единствено чрез слуха си, и призоваваха тези стъпки, колчем ги чуеха. Обаждаха се и други гласове — кратки, груби, приглушени, остри, — гласовете на онези летящи твари, пристрастени към мрака, отдадени на пустотата и опитомени от разрухата. Често тези гласове се смесваха с плясъка на криле, които се приближаваха към ушите или лицето на момчето и го плашеха. Ръката му бързо и несъзнателно се вдигаше, за да се предпази, а сърцето му започваше да бие учестено и продължително.

Вървеше с придружителя си по тясната, мрачна и крива уличка, изкачваше се малко нагоре, за да се спусне после надолу; продължаваше напред и завиваше надясно, после пак напред — и завиваше наляво. Разнородни, противни гласове ту го викаха, ту го сподиряха, но винаги го измъчваха, докато най-после усещаше, че сърцето му се успокоява, че гърдите му се отпускат и вече може да диша равномерно. Някъде дълбоко от него се изтръгваше дълга въздишка, отнесла сякаш всички страхове, болки и тъги, натрупани в момчешката душа.

Започваше да диша свободно и леко, като че ли вдишваше живот ведно със свежия въздух, който постепенно го окръжаваше, когато излезеше от „Кварталът на прилепите“ и поемаше по стръмната улица, по която не можеше да върви равно, но само след няколко кратки мига пътят под краката му се изравняваше и започваше да пристъпя спокойно. Радостта и глъчката, смесицата от непознати гласове, които чуваше, докато минаваше по тази тиха и приятна улица, оживяваха душата му. Отляво беше джамията „ас Сайид ал Хусайн“, отдясно — малките лавки, където дълго се заседяваше, като понатрупа дни, и се наслаждаваше колкото аллаху бе угодно на различни лакомства.

През лятото опитваше пресни фурми и пиеше шербет, а през зимата изпитваше наслада от разстилащата се в стомаха му топлина на басбуса. Често се спираше при някой сирийски търговец и опитваше какви ли не ястия — топли и студени, сладки и солени. Ако сега му ги предложат, би се уплашил, че може да го заболи стомахът или дори да умре, ала тогава изпитваше неописуемо удоволствие от вкуса им.

Вървеше по пътя, докато стигнеше до едно място, където гласовете се смесваха и усилваха, и той усещаше, че пътят се разделя: може да поеме напред, наляво, надясно или да се върне назад.

— Това е кръстопът — обясняваше придружителят му. — Ако тръгнеш надясно, ще стигнеш до Новия път, после до Мусаки и оттам до Зеления праг; ако тръгнеш наляво — до Дарраса. Ние обаче продължаваме направо към улица Халауаджи. Това е улицата на науката, усърдието и труда. Тя е тясна — ако разпериш ръце, почти ще пипнеш двете ѝ страни, — но тук ще минеш покрай магазинчетата, където продават книги нови и стари, хубави и лоши, печатни и ръкописни.

Колко пъти се заседяваше той на тази тясна уличка, извличайки полза и наслада, които никога не забрави, независимо че дните му се трупаха и заниманията му се променяха. Но трябва да се бърза — редно е придружителят му да пристигне в ал Азхар, преди да са започнали уроците. И ето, стига до „Вратата на берберите“, събува си обувките, взема ги в ръка и тръгва с придружителя си. След няколко стъпки прекрачва ниския праг и пред него се открива спокойният, смирен двор на ал Азхар, където повява прохладен ветрец. Това е утринният ветрец. Сега той започва третото занимание от първоначалния си живот.