Таха Хусейн
Дните (38)

18

Първоначално занятията по литература не го откъснаха от науките на ал Азхар. Мислеше, че ще може да примири в душата си двата вида знания — не са го изпратили в Кайро и не са го зачислили в ал Азхар, за да става литератор, който съчинява стихове или пише проза. Изпратен е в Кайро, за да следва чистия път на ал Азхар, да стигне до изпита, да получи степен и да опре гръб към някоя колона на тази стара джамия. Ще го наобиколят ученици и ще слушат неговите уроци по мюсюлманско право или по граматика, а може и по двете.

Така желаеше баща му. Това беше казал пред семейството с известна надежда и възторг за своя необикновен и странен син. Така искаше брат му, така искаше самият той. Та какво друго можеше да иска, след като самият живот бе наложил на такива като него, лишени от зрение, стремящи се към сносно съществование — едно от двете: или да учат в ал Азхар, докато вземат степен и си осигурят живота с получаваните всекидневно питки и ежемесечно пиастри — седемдесет и пет за трета степен, сто за втора и сто и петдесет за първа, или да търгуват с Корана — да четат по по̀мени и по къщите, както го заплашваше баща му по едно време.

Следователно трябваше да следва своя път в ал Азхар, докато стигне края му. След като един ученик прекарваше три-четири години в ал Азхар, този път се разклоняваше в две посоки. Едната — научна: посещения на уроци и преминаване през отделните етапи на науката. Нашият човек я следваше: устреми се с увлечение, после усърдието му поотслабна, а когато душата му се отврати от преподавателите и си състави лошо мнение за шейховете, започна и да се присмива. Другата — материалната, обхващаше три етапа: зачисляване, очакване и удостояване. След като го впишеха в списъците на ал Азхар, търсачът на знания започваше своя труден живот с етапа на зачисляването. Трябваше да се зачисли към някоя „стряха“. Нашият човек се причисли като брат си към „стряхата“ на селището Фашин от Горен Египет. През втория етап, етапа на очакването, търсачът на знания прекарваше няколко години в ал Азхар. За ключ служеше една хартийка: там се вписваше колко години е прекарал в ал Азхар и на колко занятия е присъствувал и хартийката се представяше на шейха на „стряхата“, като достоверността ѝ се освидетелствуваше от двама преподаватели. После отправяше молба да бъде включен сред имената на очакващите. И когато се освободеше място от удостоените с дажба, се придвижваше към третия етап, получавайки дажба от две, три или четири питки.

Нашият човек трябваше да се придвижи към етапа на очакването. Написа хартийката, завършвайки я с фразата, разпространена по онова време: „Бог да ви направи убежище на устремените към науката.“

Двама преподаватели засвидетелствуваха писмено, че е казал чистата истина, и той пое към дома на шейха, подаде му хартийката, след като му целуна ръка и си отиде. Чака дълго, но така и не получи дажба от тази „стряха“. Издигането му до етапа на очакващите обаче удовлетвори баща му и във всеки случай го изпълни с гордост.

Докато чакаше — с полза или без полза, — професорът-имам напусна ал Азхар след знаменитата реч, която хедивът^[1] произнесе пред някои ученици. Мислеше си, че учениците на шейха, а те бяха много — всяка вечер изпълваха аббасидската „стряха“, — ще предприемат някакви действия, че ще дадат на хедива да разбере, че младежта в ал Азхар се е променила, и ще защитят своя професор. И в името на това ще вложат не само време, но и душа. Професорът обаче изостави ал Азхар и започна да се занимава с решения по религиозно-юридически въпроси. Учениците му не направиха нищо — само малко се натъжиха, споделиха помежду си, че съжаляват, малцина го посетиха в дома му, но повечето се отдръпваха. Тъй приключи въпросът. Душата на нашия човек се изпълни с тъга и гняв, развали си мнението за търсачите на знания също както по-рано си развали мнението за шейховете, въпреки че не познаваше професора и не беше ходил при него.

Наскоро след това цял Египет се развълнува от кончината на професора. Най-малко се развълнува ал Азхар. Учениците му съжаляваха, навярно дори някои проляха и сълзи, но лятото мина и те се появиха, сякаш професорът не беше умирал или сякаш никога не го е имало. Само избраните му ученици го споменаваха от време на време с добро.

За първи път в своя млад живот научи с остра болка, че поднасянето на почит и уважение, на ласкателство и възхвала към великите хора е безполезно празнословие и че верността на хората в повечето случаи се свежда до думи без значение.

Още по-лошо стана мнението му за хората, когато наблюдаваше как известни среди се възползуват от кончината на професора, спекулират с името му и извличат полза от връзките си с него. Като средство понякога избираха поезията, друг път прозата и винаги публикуваха по вестници и списания.

Усети и друго, което го отдалечи от ал Азхар и го накара да се отдръпне от шейховете и от търсачите на знания. Усети, че истински оплакваха и искрено скърбяха за професора не тези, които носеха чалми, а фесове. И той почувствува в душата си скрит стремеж да се сближи с феслиите, да се свърже някак си с тях. Но как? Та той е един сляп младеж, комуто е съдено да следва живота в ал Азхар, без да може да намери спасение.

Професорът-имам беше шейх на „стряхата“ на ханифитите. Когато напусна ал Азхар или по-точно живота, приемникът му по религиозно-юридическите въпроси, тоест муфтията, стана приемник и на „стряхата“. Синът на новия муфтия преподаваше логика на нашия човек, а вместо баща си се нагърби и с работата на „стряхата“. Нашият човек беше съблазнен от мисълта да се зачисли при ханифитите и да чака. Да получиш дажба при ханифитите, беше по-лесно, защото даваха по-малко питки от другите „стрехи“. Но зачисляването по време на професора-имам не беше нито лесно, нито просто — пътят минаваше през изпит. Новият муфтия запази традицията. В определено време от годината неговият син изпитваше желаещите да се зачислят.

— Защо не се запишеш при ханифитите? — внушаваха на нашия човек. — Брат ти и всичките му способни приятели се записаха там по време на професора-имам и получават дажба от четири питки всеки ден.

И брат му, и приятелите му го подтикваха към същото и една вечер го изпратиха на изпит. Дадоха му и писмо.

Въведоха го при сина на муфтията, който пое писмото, погледна го и му зададе някакъв въпрос. Не знае дали отговорът беше верен или неверен, но чу:

— Върви си, учений човече! — И той си тръгна доволен.

Не мина много време и го удостоиха да получава по две питки дневно. Хлябът в стаята се увеличи, а семейството в провинцията се зарадва.

Получи не само две питки, но и шкаф — нещо много по-важно за него от питките. С идването си сутрин в ал Азхар можеше да остави в шкафа сандалите и питките, а после да прекара деня свободно, без да се безпокои за тези сандали, чието опазване от джебчии и крадци му струваше много усилия. Колко често само крадяха обувки в ал Азхар! Колко пъти по стените на ал Азхар лепяха обяви, че нечии обувки са пропаднали и ако някой ги намери и ги върне на собственика им или еди-къде си, ще получи награда и поощрение, а който ги задържи престъпно, аллах ще го отстрани от това място.

И тъй, беше щастлив, че има шкаф и получава питки, ала не беше щастлив от науката и уроците. Насилваше се пряко воля да слуша урока по догматика в ранни зори, по мюсюлманско право — сутрин, по риторика — на обяд.

Урокът по мюсюлманско право го развличаше и забавляваше с припяването на шейха — ако търсачите на знания въобще му даваха възможност да припява — или с остротите и азхарските смехории, ако го прекъсваха и започваха да спорят върху прочетеното и казаното. Случваше се, ако има настроение и учениците го слушат, шейхът да декламира свои стихове. Нашият човек запомни два и никога няма да забрави гласа на шейха, който припяваше, поклащайки се:

Камила с накит сякаш, с обеца от слама —

чалмата тъй седи върху главата му голяма.

Каза стиховете на брат си и приятелите му. Посмяха се, припомниха си и други стихове на шейха и започнаха да ги декламират. Нашият човек изрецитира началото на една елегия, не по-малко чудновата и забавна, с която шейхът оплака смъртта на един учен мъж:

След кончината твоя тук най-страшната беда,

пророко, знай, е на имам ал Магриби смъртта.

Дълги години след това египтяните повтаряха други стихове на шейха — остроумните хора ги разпространиха като поговорка:

И с мисъл, и с душа — напълно сме единни

с емири, с уафдисти и всичките министри.^[2]

Понякога дълго се препираше с шейха. Веднъж спорът се проточи тъй много, че се просрочи времето на урока. От всички страни на джамията „ал Хусайн“ търсачите на знания започнаха да викат, че стига, защото бобът вече се свършва. Ала шейхът им отговори, припявайки шеговито: „За бога, не! Няма да станем, докато тоя безумник не миряса!“ Наложи се безумникът да миряса, още повече, че сам беше заинтересован да си получи боба, преди да е свършил.

Особено много обичаше уроците по риторика не защото усвояваше някаква наука: отдавна мина времето, когато се стремеше към ал Азхар, за да усвоява наука. Ходеше там, за да изпълни дълга си, да прекара времето и за да си търси забавления. Обичаше уроците по риторика, защото се развличаше и защото шейхът — да освежи аллах лицето му — беше с щедра душа, с добър нрав, предан и на науката, и на учениците си, когато преподаваше, и защото полагаше много усилия и много грижи да разбере и обясни всичко. Изчерпал силите си, той облекчаваше душата си, като от време на време подхвърляше на своя приятен, забавен диалект една фраза към учениците си: „Разбрано, господа?“

По средата на урока, изпълнен с жалост към себе си и към търсачите на знания, шейхът прекъсваше четенето и разясненията; няколко минути оставаше мълчалив, безмълвен. Посягаше към емфието и колкото е възможно по-спокойно го натъпкваше в носа си съсредоточено и търпеливо. Учениците пък се възползуваха, за да потушат избухналия в стомаха им огън от варения или пържен боб, като го полеят с чаша шербет, който продавачите им носеха по време на занятия, подканяйки ги примамливо с лекия, изящен звук от подрънкването на стъклото.

В една такава пауза, когато нашият човек почиваше с приятелите си, шейхът се занимаваше с емфието си, а търсачите на знания — с шербета, неочаквано дойде един надзирател и извика тихо тримата приятели в канцеларията на шейха на джамията.

Но времето на този разказ още не е дошло, въпреки че хората отдавна вече знаят историята. Станаха и повече не се върнаха на урока.

Някъде около това време стана случката, която засегна нашия човек и го лиши от всякаква надежда, че в ал Азхар може да постигне някакъв успех.

Дворецът се разгневи на един от големите шейхове в ал Азхар и му забрани да води занятия. Тази забрана беше възприета като несправедливост спрямо шейха и посегателство спрямо правата на ал Азхар. Въпреки това не беше сторено нищо. Питомците на ал Азхар бяха особено апатични и покорни. Ала един приятел на нашия човек, който зае позиция, одобрена от всички, му каза:

— Нали виждаш как обиждат и колко са несправедливи към нашия професор?

— Разбира се! Това е голяма обида и несправедливост — потвърди той.

— Съгласен ли си да участвуваш в протеста срещу тази забрана?

— Как?

— Ще се съберем една група, от тези, които по-рано слушахме лекции при професора, и ще го помолим да продължи да ни преподава у дома си. Ако се съгласи, ще имаме полза и ще съобщим в пресата. Тогава тези, които обиждат ал Азхар, ще разберат, че там има и такива, които не се оставят — обясни приятелят му.

— Добре.

Групата ученици се събра и отиде при шейха. Той прие молбата им, а те разгласиха в пресата. Съобщиха, че професорът ще им преподава логика и теология.

Професорът започна занятията в дома си. Броят на учениците се множеше. Младежите бяха доволни от себе си и от смелостта си. Някаква малка надежда пак блесна пред нашия човек. Но веднъж започна да спори с професора, репликите се изостриха и той подметна язвително:

— Я млъкни, слепец такъв! Какво разбираш пък ти!

— Досега дългият език нито е установявал истини, нито е заличавал лъжи! — рязко и гневно отсече нашият човек.

Професорът окаменя, окаменяха и учениците. После каза:

— Сега си идете. Стига толкова.

Не се върна повече на урок при професора. Нещо повече — въобще не се заинтересува за него.

Отчаянието му от ал Азхар го налегна отново. Не се надяваше на нищо освен на занятията по литература. Дойде времето да разкажем за тях и за дълбоката следа, която оставиха в живота му.