Таха Хусейн
Дните (30)

10

Стаята в левия ъгъл на къщата се населяваше от някакво семейство, за което момчето никога не успя да разбере как е могло да се издигне и установи тук, в обкръжението на „съседите на аллаха“, след като мястото му беше сред обитателите на долния етаж — търговци и работници. Бяха се изкачили обаче при науката, при учениците, при преподавателите и останаха сред тях, без да предизвикват неприятности никому и без някой да им ги създава. Никакво приятелство, никакво познанство не ги свързваше с когото и да било.

Бяха чужденци в къщата, бяха чужденци в Кайро. Диалектът им показваше, че са от Горен Египет, от най-отдалечените краища на Горен Египет. Навярно именно отчуждението ги бе накарало да се качат на втория етаж. Там всички обитатели бяха чужденци — един шейх от Александрия, двама персийци, учениците, преподавателите — бяха дошли от най-различни краища на Египет. Тъй че за семейството не беше беда, че се е установило сред чужденци. А работниците и търговците от първия етаж бяха кореняци каирчани или живели тъй дълго тук, че вече бяха станали каирчани, усвоили и диалекта, и обичаите на столицата.

Семейството беше двучленно: жена в напреднала възраст, преминала шестдесетте, затова ѝ беше трудно, нещо повече — невъзможно да усвои каирския диалект и да се приспособи към тукашните обичаи, и синът ѝ — младеж, прехвърлил двадесетте, но още нямаше тридесет. С течение на времето той би могъл да пречупи езика си за каирския диалект, да усвои обичаите на жителите му. Майката не работеше нищо, както подобаваше на такива като нея, изоставили Горен Египет, за да се установят в Кайро, наемайки стая.

Тя не правеше нищо, за да припечели залък хляб, ала всичко беше справедливо разпределено между двамата. Младежът трябваше да работи цял ден на улицата и вечерта да се прибере с продукти, а майката да се грижи за стаята и да готви за двамата.

Синът беше амбулантен търговец. Произвеждаше стоката си вкъщи. Започваше от ранно утро. Щом преполовеше денят, излизаше. Продавайки, обикаляше улици и квартали както му падне — кога по-надалеч, кога по-наблизо. Но не се връщаше, докато не продаде всичко: през зимата един вид халва, която се казва „Момина прежда“, а през лятото — друг вид, която се казва „Леденка“ или „Скреженка“.

Младежът приготвяше халвата, тананикайки си весело и безгрижно, или поне се преструваше. Завършеше ли производството си, той се понасяше, минавайки край нашите стаи тихо, мълчаливо и внимателно и чак когато слезеше по стъпалата и се спуснеше към квартала, гласът му се извисяваше внезапно в хубава, приятна песничка, като хвалеше лакомствата и приканваше купувачи. Младежът се отпускаше да си попее в стаята, но не си го позволяваше край вратите на солидните и сериозни хора — учените и търсачите на знания. Щом обаче се спуснеше на главната улица, даваше воля на гласа си като всички търговци: хвалеше стоката си и канеше хората. Младежът сякаш чувствуваше вътрешно, че някак не върви да пее или да хвали халвата, когато минава край тези стаи, чиито обитатели са хора сериозни и не обръщат внимание на халвата, не се интересуват от нея, а са заети единствено с наука. Но по-вероятно е младежът да грешеше. Сигурно измежду обитателите на къщата някои харесваха песните му и им се искаше от „Момината прежда“ или от „Леденката“ и щяха да се зарадват, ако той се поспре, да му направят сефте, но не го правеха — понякога ги възпираше стеснителността, друг път оскъдицата.

Един ден не чуха песента на младежа, не се чуваше и потракването на съдовете, с които носеше халвата. На мястото на познатата песен и познатия шум се появиха други песни и друг шум. Жените започнаха да се събират в стаята първоначално с викове и смях, а после със сватбарски възгласи, песни и удари на тъпан, които затрудниха търсачите на знания и учените, ала на нашето момче му олекна и му просветна, изпълни се със сладост и блаженство. Тъпанът, сватбарските възгласи, песните му припомниха родното градче. Обичаше горещо всичко това, намираше в него сладост и доволство, не по-малки от сладостта и доволството да слуша шейховете как нижат уроците си, въпреки че едното се различава твърде много от другото.

По някое време на деня към гласовете на жените се присъединиха и гласовете на хамалите — качваха се по стълбата на къщата, задръстваха проходите ѝ с багаж, който влачеха; викаха и ругаеха — понякога съвсем сериозно, друг път на шега. Жените ги посрещаха, поемаха донесеното и удряха по тъпана, като надаваха сватбени възгласи и пееха. Може би някоя жена от долния етаж се опияняваше от радост, като чуваше и виждаше какво става; може би си спомняше деня на своята сватба или си представяше бъдещата сватба на син или дъщеря, защото и тя подхващаше сватбените възгласи заедно с другите и запяваше с тях — нищо, че не знае кой вдига сватбата, нищо, че не са приятели. Радостта е силно прилепчива, както и тъгата. Колко бързо се разнася заразата сред египтяните!

Настъпи великият ден — четвъртък, — след като учените и учениците преживяха голямото зло на това вълнение, което прогони не само от стаите, но и от цялата къща сериозните хора, отишли да търсят необходимото за уроците им спокойствие при свои приятели или в джамията. Дойде четвъртъкът. Нарасналото вълнение надхвърли всякакви граници — от къщата преля на улицата. Опънаха шатра, музиката засвири от следобед. Заприиждаха хора и от други квартали — ликуваха, ядяха, поздравяваха се един друг, слушаха песните. На момчето, разположило се до прозореца, не му убягна нищо — забрави и науката, и учените, и ал Азхар, и питомците му, забрави да яде и да пие чай — потъна в музиката, която чуваше за първи път в Кайро, потъна в разнообразието от песни: през деня общи, а при падането на нощта — на стария майстор.

Този ден брат му изостави заедно с приятелите си къщата чрез едно „много некрасиво бягство“, както се казва в Корана. Нашият човек обаче не се помръдна от мястото си, докато не настъпи нощта и не наближи моментът, когато чичо хаджи Али излизаше от стаята, за да прореже нощта с вика си и ударите на тоягата по земята. Но този път не го направи. Дори и да го беше сторил, никой нямаше да чуе гласа му и тоягата му. И къде ли можеха да се вместят гласът и тоягата му в тази дандания, прогонила съня на целия квартал. Изви се ужасен, протяжен вопъл, но сватбарските възгласи го оградиха и затанцуваха край него, ако е вярно, че сватбарските възгласи танцуват. Радостта и ликуването танцуваха край болката и мъката — въведоха младежа при невястата. Сетне тихо, бавно, спокойно се спусна нощта и с тъмната си широка ръка попипа и бездушните вещи, и живите твари. Светлините угаснаха. Гласовете замлъкнаха, сънят приближаваше внимателно като крадец и прегърна в обятията си жителите на целия квартал освен нашето момче, което не се помръдна от прозореца и не престана да мисли за тази дълга, стенеща болка, край която танцуваше огромната развълнувана радост… но ето, момчето се опомня — до него стига близък глас: възвещава, че нощта е свършила, че молитвата е по-добра от съня. Да, тази нощ момчето въобще не заспа. Стана, извърши умиването; муезинът отправи призива си и момчето направи утринната молитва. После се уви в одеялото, легна на старото килимче и забрави душата си или тя го забрави — не искаше да я знае и тя не искаше да го знае, докато късно сутринта не дойде чичо хаджи Али, който чукаше здравата по вратата и викаше по познатия си начин: „Ей, вие, ей, вие!“