Таха Хусейн
Дните (20)

20

Ти, моя доверчива, искрена, добродушна дъще. Ти си на девет години — възраст, когато децата са във възторг от татко и мама; възраст, в която правят от тях идеал за цял живот: подражават им в приказките, в действията, опитват се да бъдат във всяко отношение като тях; хвалят се с тях пред връстниците си; въобразяват си, че в детството си тъкмо те са били идеал и пример — така както и сега, — достоен за подражание.

Не е ли така? Не смяташ ли, че баща ти е най-добрият и най-благородният? Не смяташ ли, че е бил най-доброто и най-способното дете? Не си ли убедена, че той е живял както живееш ти, или даже по-добре от теб? Не ти ли се иска сега да живееш тъй както баща ти е живял през осмата си година? А в същото време баща ти полага какви ли не усилия, обременява се с какви ли не трудности, само и само да не допусне да живееш като него, когато беше малък.

Тогава аз го познавах добре, дъще. Разкажа ли ти какъв беше, ще предизвикам много твои съмнения и разочарования, ще отворя в доверчивото ти сърце и в нежната ти душа врата към тъгата. Грехота е да я отворя в този хубав период от живота ти. Затова сега няма да ти разкажа нищо за баща ти през онези години. Няма да ти разкажа нищо, докато не пораснеш малко и не започнеш да четеш, да разбираш и да преценяваш: докато един ден не се убедиш, че баща ти те е обичал истински, че се е старал да те направи истински щастлива и в известна степен е успял, защото те е отстранил от детството и юношеството си.

Така е, дъще моя! Аз познавах добре баща ти в онези години. Знам, че сърцето ти прелива от нежност и милосърдие. Опасявам се, че ако ти разкажа всичко, което знам за баща ти от онова време, ще те обхване състрадание и жалост и ти ще се разплачеш.

Виждам те един ден, седнала на коленете на баща си, а той ти разказва историята на Едип цар: излязъл от двореца с вече избодени очи, без да знае какво да направи. Приближила се дъщеря му Антигона, повела го и му показала пътя. Виждам те как слушаш историята: в началото — весела, но постепенно цветът ти се промени, умното ти челце се сбърчи и ти избухна в плач, хвърляйки се да целуваш баща си. Майка ти се втурна, пое те от ръцете му и не те остави, докато не те успокои. Майка ти разбра и баща ти разбра, и аз разбрах, че плачеш, защото видя Едип цар като слепия си баща — той също не вижда и сам не може да намери пътя. Ти плака и за баща си, и за Едип цар.

Зная, че детинското у теб е смесица от игри, смях и някаква жестокост. Боя се, дъще моя, че ако ти разкажа какъв беше баща ти през някои години от юношеството си, ти ще му се смееш с пренебрежителна жестокост. Не желая едно дете да се смее на баща си; не желая да се забавлява за негова сметка и да бъде жестоко с него. Наред с това аз познавах баща ти в периоди от живота му, за които мога да ти разказвам, без да те натъжавам и без да предизвиквам насмешки и подигравки.

Познавах го тринадесетгодишен, когато го изпратиха в Кайро, за да учи в ал Азхар. Момчето наистина беше усърдно и прилежно. Беше слабичко, бледо, занемарено, по-скоро бедно, нежели богато. Пренебрежителни погледи се плъзгаха по мръсната му наметка, по бялото му таке, отдавна станало сивкавочерно, по подаващата се изпод наметката риза, накапана от храната, по старите му кърпени обувки. Пренебрежителни погледи се плъзгаха по всичко това, но и му се усмихваха, като го виждаха в тези вехтории — него, слепия, но с ясно чело и усмихнат. Бърза с придружителя си към ал Азхар, без да обърква крачките си, без да се препъва, без никаква следа от сянка по лицето, сянка, която обикновено покрива лицата на слепите. Пренебрежителните погледи се плъзгаха, но и му се усмихваха, заглеждаха го с някаква доброжелателност, видеха ли го на уроците напрегнато заслушан да поглъща жадно всяка нова дума на шейха, усмихнат, а не измъчен и отегчен, без да показва склонност към забавленията на момчетата около него, обладани единствено от мисълта за лудории.

Познавах го през тези години, дъще моя. Колко ми се иска да го опознаеш, тъй както го познавах аз. Чак тогава ще разбереш каква разлика има между него и теб. Но ти просто не можеш — на девет години животът ти се вижда благодатен и честит!

Познавах го, когато цял ден, цяла седмица, цял месец, цяла година ядеше едно и също — сутрин и вечер, — без да се оплаква, без да недоволствува, без да проявява нетърпение, без да се замисля, че е достоен за окайване. И ако ти, дъще моя, някой ден хапнеш малко от тази храна, майка ти би се уплашила. Веднага ще ти даде чаша минерална вода и незабавно ще извика лекар.

Цяла седмица, цял месец баща ти преживяваше само с хляба на ал Азхар. Тежко̀ на питомците на ал Азхар от хляба му — в него намираха клечки слама, разни камъчета и всевъзможни буболечки.

Той преживя не седмици, а месеци наред, топвайки този хляб в чер мед. Ти не знаеш какво е чер мед и дано никога не узнаеш!

Така живееше твоят баща. Усърден и усмихнат на живота и учението, лишен от всичко, но почти незабелязващ лишенията. Годината свърши и той се върна при родителите си. Посрещнаха го с въпроси как се храни, как живее. И той започна да нарежда едни измислици, тъй както ти измисля приказки, и им разправи, че животът му е едно изобилие и благодат. Не любовта към измислиците го подтикна да излъже. Жалеше тези двама старци и не искаше да ги тревожи със своите лишения; жалеше и брат си — питомеца на ал Азхар — и не искаше родителите му да научат, че си присвоява за негова сметка някои благинки. Такъв беше животът на баща ти през тринадесетата му година.

Попиташ ли го как стана това, което е сега, как стана привлекателен, та да не го поглеждат вече пренебрежително и насмешливо, как можа да ви осигури на теб и на брат ти — приятен живот, как можа да предизвика у мнозина завист, злоба и ненавист, а у други респект, уважение и поощрение, ако попиташ как е стигнал от онова положение до това, — няма да мога да ти отговоря. Но има друго създание, то може да ти даде отговор на този въпрос. Питай го, то ще ти каже.

Знаеш ли кое е? Погледни го! Това е онзи ангел хранител, който се надвесва над леглото ти вечер, за да срещнеш спокойно нощта и да потънеш в сладък сън; който се надвесва над леглото ти сутрин, за да срещнеш с радост и веселие деня. Не си ли задължена на този ангел за спокойните си нощи и веселите си дни?!

Ето, дъще моя, този ангел се склони над баща ти замени бедствието с благодат, отчаянието — с надежда, бедността — с богатство, страданието — с щастие и чистота.

Твоят баща е задължен на този ангел не по-малко от теб. Дъще моя, помагайте си с брат си да изплатите този дълг. Вие сте още далеч от онова, с което искате да се издължите.