Таха Хусейн
Дните (45)

5
Моят професор ме прокле злостно

В началото за египтяните университетският живот беше непрекъснат празник. Започваше всяка вечер. В аудиториите се тълпяха хора от всевъзможни домове — бедни, богати, с различна култура, с различно облекло. Имаше разглезени богаташи, бедняци без пукнат грош, имаше кадии, лекари, чиновници, „съседи на аллаха“ от достопочтения ал Азхар.

Не идваха онези, които търсеха лесното в науката, а само тези, които искаха да видят, да чуят, да си доставят пълна наслада. Университетските аудитории се оказаха тесни да поберат всички желаещи. Просто нямаше възможност професорите да бъдат чути от огромното множество, което задръстваше аудиториите. Някои преподаватели решиха да изнасят лекциите си по два пъти. Това беше добре за студентите. Изслушваха първата лекция на професора — който не успяваше, изчакваше повторението ѝ в преддверието или в градината на Университета. Мнозина отиваха в близкото голямо кафене „Дворецът на Нил“, където пиеха чай или хапваха нещо, докато дойде времето за лекцията, към която се устремяваха, изпълнени с най-дълбока страст. Университетът се принуди да въведе ред за влизане в аудиториите — позволение получаваха само снабдените с уверение за записване. По този начин бе ограничен достъпът на мнозина, които идваха просто само да изслушат някоя лекция, както се слуша популярна беседа.

Една вечер младежът отиде в Университета, придружен от малкия си черен слуга. Пред аудиторията показа удостоверението си — правеше се много строга проверка. Казаха му, че той може да влезе, но не и придружителят му.

Притесни се, но вратарят не обърна никакво внимание на притеснението и на възражението му, на молбите на студентите наоколо, на необходимостта момчето до го придружи само до мястото му — после щеше да се върне и да го чака пред вратата.

Видя се принуден да се оплаче на главния секретар Ахмад Заки бек. Няколко студенти, възмутени от глупостта, грубостта и бруталността на вратаря, отидоха с него. Изложиха проблема пред главния секретар, но без резултат.

— Редът си е ред — гласеше тихият му отговор.

Някои започнаха да спорят.

— Какво да правим? Сигурно аллах иска вашият приятел да не присъствува на лекциите — прекъсна ги той намусено.

Студентите си тръгнаха, много по-възмутени от главния секретар, отколкото от вратаря.

— Всичко ще се уреди — успокояваха го те. Ние ще те придружаваме до мястото ти.

Внимателно и грижовно го настаниха, а след лекцията го предадоха на слугата му. Оттогава, щом видеха, че се задава, наобикаляха го, при вратата на аудиторията някой го хващаше за ръка и го съпровождаше, а после го връщаха при слугата му. Ако онази вечер се беше поддал на собственото си настроение, щеше да си отиде и да се откаже да посещава лекциите.

Но Университетът беше за него нещо по-мило и по-скъпо от собствената му глупава гордост.

Въпреки всичко не можа да заспи през нощта. Прекара я в тъжен размисъл, припомняйки си как попадна на същата жестокост, когато пожела да се зачисли към ал Азхар в края на детството си, явявайки се на изпита по Коран. Един от комисията каза: „Ей ти, слепият, кажи сура «Пещерата».“

След години, при първото влизане в аудиторията на университета в Монпелие, когато чу професорът да пита придружителя му „Колегата ви сляп ли е?“, си припомни и случката в Египетския университет, и случката в ал Азхар.

Колегата му отговори:

— Да.

— Видях го, че влиза, без да си свали шапката — поясни професорът.

Току-що дошъл в Европа, младежът не знаеше още, че хората си свалят шапките, когато влизат в помещение, и че на лекции стоят гологлави.

Ето по този начин му беше съдено да пристъпи към науката на ал Азхар, в Египетския университет, във френските университети — винаги с напомняне за нещастието му, което го мъчеше и му носеше безсънни нощи. По-късно си налагаше да не мисли за него, защото разбра, че не може да избяга от неизбежното, и често си казваше стиховете на Абу ал Аля:

Възможно ли е да избегнеш на своя бог властта,

да се опиташ да напуснеш небесата и пръстта!

Бързо заличи мъчителните думи и предаде на забравата прекараните в безсъние и тъга нощи. Пристъпи към онова, което му беше необходимо, за да възприема науката било в ал Азхар, било в Египетския, било във Френския университет.

Виждаше живота си в Университета като непрекъснат празник, както и другите египтяни, но за него той беше празник, изпълнен с най-различни прелести, удоволствия, наслади и надежди. Беше го извел от тревожното му и ограничено съществуване в ал Азхар, в Хуш Ата, на улица „Ал джамамиз“, към друга — безгранично обширна среда, която му даваше възможност на отиване и връщане от Университета да изпълва дробовете си със свеж въздух, да изпълва ума си със свежа наука, освободена от тягостното напрежение, с което преподавателите от ал Азхар изнасяха уроците; среда непохабена от безконечните брътвежи и спорове относно една или друга дума, без губене на време в граматичен разбор, когато между него и урока няма нищо общо.

Новият живот му даде възможност да се запознае с наука, която направи от него нов човек, незакрепостен от граматиката, мюсюлманското право, логиката и догматиката. Пое съвършено друг път в литературата и историята, който никога не беше си представял, че ще изучава. Никога няма да забрави спора, възникнал един ден между него и братовчед му, ученик в Педагогическото училище.

— Какво общо имаш ти с науката — каза ученикът на питомеца на ал Азхар. — Ти си пълен невежа. Не знаеш нищо друго освен граматика и мюсюлманско право. Никога не си чувал урок по история на фараоните. Чувал ли си някога името на Рамзес или на Ехнатон?

Тези имена го изумиха. Беше твърдо убеден, че аллах му е предопределил беден, лишен от всякакви ценности живот. Но ето че една вечер седна в университетската аудитория да слуша професор Ахмад Камал^[1], който говори за старата египетска цивилизация, спомена Рамзес, Ехнатон и други фараони, опита се да обясни на студентите връзката на староегипетския със семитските езици и по-специално с арабския.

За доказателство си служеше с думи от староегипетски, след това казваше същата дума на арабски, друг път на иврит, после на асирийски.

Беше много учуден и объркан, докато слушаше всичко това, но най-голямо бе изумлението му, че го разбира и усвоява без затруднения, без усилия.

Вечерта се върна у дома горд и надменен. Щом се срещна с братовчед си, повдигна подигравателно рамене, присмивайки се и на него, и на Педагогическото училище, с което толкова много се хвалеше. Попита братовчед си дали в Педагогическото училище изучават семитските езици и когато чу „не“, започна надълго и нашироко да разправя за иврит и асирийски, после за йероглифите, опита се да му обясни как са писали старите египтяни. Картината се промени: победеният победи, победителят беше победен.

Измина първата година от университетския живот — цялата празник. Не усети ни скука, ни притеснение, а когато се зададе лятото, го налегна тъга.

Цяло лято си мисли за това, което беше слушал, и очакваше с нетърпение това, което ще чуе следната година; разпитваше кои от познатите му професори ще останат и кои са непознатите. Скоро Университетът завладя изцяло и ума, и способностите му, измести всичко останало. Новите професори му диктуваха какво да прави, заеха цялото му съзнание: професор Карло Налиони — италианец изтоковед, преподаваше на арабски историята на умайядската литература и поезия^[2]; професор Сентилана също преподаваше на арабски с много приятен тунизийски акцент история на ислямската философия и история на превода. И професор Малвини преподаваше на арабски история на Древния изток. Той каза на студентите неща, които никой професор в Египет преди него не беше споменавал. Отдели историята на Вавилон от Асирия, спря се на клинообразното писмо, разказа за законите на Хамурапи^[3]. Младежът разбираше всичко, което говореха професорите, нямаше нищо заплетено, нищо трудно. Как мразеше края на лекциите и как мечтаеше за началото им.

Професор Литман, германец, запозна студентите със семитските езици, сравнявайки ги с арабския, а по-късно започна да им преподава някои от тях. Нашият човек излизаше от предишния си начин на живот и беше на границата да го напусне окончателно, ако цял ден и цяла нощ не живееше между съучениците си от ал Азхар, от Педагогическото и Юридическото училище.

Умът му обаче се откъсна напълно от онова обкръжение и се свърза трайно с професорите му — всички го познаваха, всички му засвидетелствуваха обич, дружелюбност, сърдечност; всички искаха да се сприятелят с него, канеха го на гости в хотела. Обичаха да разговарят с него, да го слушат. Няма да забрави как покани професор Сентилана да изслушат един сутрешен урок в ал Азхар. Договориха се ученикът да изчака професора пред аббасидската „стряха“. Отидоха на урока по разяснение на Корана при старейшината Шейх Салим ал Башри. Професорът и ученикът седнаха между „съседите на аллаха“. Шейхът започна да разяснява сура „Добичетата“, в която всемогъщият и велик аллах е казал: „И ако бяхме низпослали им ангели и заговорехме мъртвите с тях, и събрали бихме всичките лице с лице, въпреки това те не биха повярвали, ако аллах не пожелаеше, ала мнозинството не го знаят.“

Шейхът направи много хубаво тълкуване и се впусна в разсъждения за фатализма и свободата на избора — искаше да опровергае и обори фаталистите.

Противно на приетото в ал Азхар, младежът заговори шейха. Той го изслуша и му отговори неубедително. Нашият човек упорствуваше и шейхът го жегна с думите:

— Било е както аллах е пожелал, а щом не е пожелал — не е станало. Аллах стои най-високо и в науката, и във вярата. Твоя светлост мюсюлманин ли е?

Искаше да отговори, но старейшината го прекъсна ядосан и саркастичен:

— Мълчи, шейх! Кучета те яли! Остави ни да четем!

Продължи беседата си, без да му обръща внимание, но на нашия човек му се приказваше. Професорът италианец го хвана за рамото и му пошепна с приятния си тунизийски акцент:

— Мълчи, мълчи, че ще те бият.

Но тъй като „сдъвка“ думата, се чу нещо като „пият“ и на младежа му стана много смешно — не знаеше дали от сарказма на шейха или от дружелюбните опасения на професора.

След урока заведе професор Сентилана в Управата на ал Азхар и помоли за среща със старейшината. Той го прие и разговаря много приветливо с него. После изгледа младежа и попита приятелски:

— Ти ли спори по време на урока?

— Да.

— Браво! Браво! — засмя се старейшината. — Дано аллах ти даде ученици, които да те мъчат така, както ти мъчиш учителите си!