Таха Хусейн
Дните (17)

17

Аллаху било угодно сиди да страда много от ученика си. Не му стигаха произшествията с изпита пред шейха, не му стигаха непрекъснатите нещастия, причинени от усърдието на момчето да учи „Хилядостишието“ и разни други текстове, което го направи „трудно“ и неприятно — накара го да се възгордее пред връстниците си и сиди, да си въобрази, че вече е учен, и да не се подчинява на арифа. Не! Трябваше да се случи още едно нещастие, което човечецът наистина не очакваше. Беше много по-голямо от сполетелите го досега беди, защото го засегна професионално.

Един прекрасен ден в градеца се появи някакъв мъж от Кайро — инспектор по земеделието — на средна възраст, феслия^[1], говореше френски и обясни, че е завършил техническо занаятчийско училище. Беше весел, жизнерадостен и общителен. Хората бързо го обикнаха и започнаха да го канят на гости и по събирания. Скоро бащата на момчето се сприятели с него. Още преди пристигането му беше уговорено сиди да чете в къщата на шейха ежедневно по някоя сура от Корана. Така си докарваше по десет пиастъра на месец — едно високо възнаграждение, плащано само от знатни люде. Сиди също обикна новодошлия и все го хвалеше. Дойде рамаданът. Нощем хората се събираха в дома на един търговец, знатен човек, където сиди щеше да чете Корана целия месец. И момчето ходеше там, дори от време на време четеше по някоя сура или по някоя част, докато сиди си почиваше. Една нощ инспекторът го чу и каза на баща му:

Синът ти трябва да се научи да пее Корана.

— Ще се научи при някой шейх в ал Азхар.

— Тук аз мога да го науча да го пее по начина на Хафс и като отиде в ал Азхар, ще му бъде по-лесно да изучи другите седем, десет или четиринадесет четения.

— Ти да не би да знаеш Корана?! — изненада се шейхът.

— Дори мога да го пея. Ако не бях толкова зает, щях да науча сина ти да го чете по всички начини. Все пак искам да отделя по час-два на ден и да го науча поне по начина на Хафс. Ще му преподавам техниката на мелопея и ще го подготвя истински за ал Азхар.

— Как един феслия, дето говори френски, ще знае Корана и даже начините на четене?! — изумиха се присъствуващите.

— Аз съм питомец на ал Азхар и стигнах доста далеч в религиозните науки, но после се преместих и завърших занаятчийско техническо училище — обясни инспекторът.

— Прочети ни нещо — помоли някой.

Инспекторът си изу обувките, седна по турски и изпя сура „Худ“ по начин, който въобще не бяха чували. Не питай за възторга на хората, за уважението им. Не питай за мъката на сиди, за раздразнението му — той прекара нощта, като да беше поразен от гръм.

На сутринта шейхът се разпореди синът му да ходи всеки ден в дома на инспектора. Момчето се зарадва безумно, пренесе настроението си и в училище и разказваше ли разказваше на връстниците си. Не питай колко мъка оставиха тези приказки в душата на сиди. Той нахока момчето и му забрани да споменава името на инспектора в училище.

Момчето отиде при инспектора, който му прочете „Подарък за децата“^[2] и му обясни основните правила за четене на Корана. Научи го кога да удължава гласните и кога да произнася носово, кога да приглушава, кога да слива думите и т.н. Момчето изпадна във възторг от тази наука и разказваше подробно на връстниците си в училище. Обясняваше им, че сиди не знае да удължава и не се съобразява с носовото произношение, не прави разлика между удължаването на буквите и думите. Ехото от всичко това стигаше до сиди, огорчаваше го, натъжаваше го, а понякога го изкарваше и от равновесие.

Отначало момчето четеше Корана пред инспектора. Той го обучаваше къде са паузите и къде са връзките. Започна да му подражава в мелопея и да възпроизвежда точно напева. По същия начин четеше Корана и в училище. Баща му го изпита и като чу, че чете Корана по нов начин, изпадна във възторг и похвали инспектора. Нищо не ядосваше сиди повече от такива похвали.

Цяла година нашият човек чете Корана с инспектора. Усвои отлично мелопея по правилата на Хафс и дори щеше да започне да изучава и правилата на Уарш, но се случиха някои събития и се наложи да замине за Кайро.

Защо обичаше да ходи в този дом? Дали защото беше във възторг от инспектора и се стремеше да изучи до съвършенство Корана и мелопея, или за да ядосва сиди и да показва превъзходството си пред връстниците си? Да! През първите два месеца — да, но по-късно към дома на инспектора го теглеше и друго…

Инспекторът беше на средна възраст, някъде около четиридесетте. Беше се оженил за едно девойче, ненавършило още шестнадесет. Нямаше деца. Голямата му къща се обитаваше само от това девойче и баба ѝ жена на около петдесет. Нашият човек започна да ходи там. Отиваше, връщаше се и само инспекторът му обръщаше внимание. Но щом посещенията му зачестиха, девойчето се поразговори с него, заразпитва го за самия него, за майка му, за братята му, за къщата им. Отначало ѝ отговаряше стеснително, после — по-подробно и накрая — съвсем свободно. Между тях се завърза едно чисто приятелство, сладко за душата и приятно за сърцето му. Но то тежеше на сърцето на старицата, а инспекторът не подозираше нищо.

Започна да ходи в дома на инспектора преди уговорената среща, за да спечели някой и друг час за разговори с девойката. Тя го очакваше, посрещаше и го водеше в стаята си. Сядаше, настаняваше го и си приказваха. Постепенно разговорът преминаваше в приятна забава, забава детска — нищо повече, но приятна. Разказваше всичко на майка си, а тя се смееше и съжаляваше девойчето.

— Оженили детето за такъв шейх, а тя нито познава някого, нито някой знае за нея — съжали я веднъж майката пред дъщерите си. — Стегнала ѝ се душата, иска ѝ се да се позабавлява.

След този ден майката се постара да се запознае с девойката, канеше я на гости и често я посещаваше.