Таха Хусейн
Дните (56)

16
Помолих отлагане на изпита заради сватбата

Тази учебна година беше наистина необичайна за него. Не само че готвеше изпита за лиценциат с всичките му трудности и тежести, но бързаше да подготви и докторската си дисертация по философия върху социологията на Ибн Халдун. Чете по въпроса колкото аллаху бе угодно — и на арабски, и на френски, превеждаха му и от други европейски езици. Започна да диктува дисертацията си. Годеницата му пишеше, а той диктуваше и допълваше пропуските си по френски. Препрочиташе всяка глава и я даваше на професора си — френския изтоковед Казанова. Ако той я одобреше, престъпваше към следващата глава. Не по искане на Университета правеше тази дисертация, тя нямаше никаква връзка с учебната му програма. Бяха го пратили да изучава история и да вземе лиценциат. Но реши да защити дисертацията, защото слуша лекциите на професор Дурким по социология и страстно се увлече по тази наука. Прииска му се да поработи в тази област под прякото наблюдение на професора. Уточниха темата, професорът щеше да му бъде научен ръководител по въпросите на философията, а по арабските и ислямските въпроси имаше научен ръководител специалист-изтоковед. Така всяка глава от дисертацията му се четеше от професора-изтоковед и от професор Дурким.

Когато уреди нещата по доктората, писа за решението си до Университета и обясни, че предварително определената му програма няма да се промени, само ще добави още нещо към нея — в случай че защити лиценциат, да защити и следващата научна степен, и моли за разрешение да се подготви за държавен докторат по история, поради което е необходимо да удължи престоя си в Европа с четири години.

Дадоха съгласие да го направи, ако успее веднага след лиценциата, но не приеха искането за държавен докторат по история, защото престоят му в Европа щеше да се удължи, а разходите бяха по-големи от това, което Университетът бе в състояние да поеме.

Разрешиха му да предаде дисертацията си за Ибн Халдун за получаване на университетски докторат, но напомниха за ангажимента, поет преди заминаването от Египет, че няма право да представя дисертация в чуждестранен университет, независимо от темата, преди да бъде прочетена в Египетския, който да разреши представянето ѝ. Скъпият приятел доктор Мансур Фахми беше причина Университетът да изисква от студентите си в Европа такова обещание.

Още не са забравени шумотевицата и крясъците около дисертацията на доктор Мансур, породени преди всичко от недоволството на официалните инстанции, а после и на общественото мнение. Наложи се доктор Мансур да напусне Египет почти за година и да се върне едва след като войната го принуди. Години наред му пречеха да преподава в Университета. Чак през 1919 г., когато Египетското движение^[1] предизвика събитията и умовете се освободиха, той получи разрешението, което би трябвало да има още щом завърши образованието си във Франция. Покойният Саурат паша даде това разрешение.

Младежът няма да забрави как една вечер още като студент, седнал с колеги на лекция да слуша един професор, някаква ръка го докосна приятелски, после се опита да го вдигне от мястото му и един глас му съобщи, че Аляуи паша желае да го представи някъде. Младежът се подчини на ръката, предчувствувайки нещо неприятно — веднъж вече го бяха вдигали от урок в ал Азхар с двамата му приятели, за да го изправят пред съда на главния шейх, покойния шейх Хассуна. Питаше се на кого ще го представят сега и за какво ще го съдят този път. Ето го, седнал на един стол. Казват му, че е пред Управителния съвет на Университета, който иска да му зададе някои въпроси. Един приятелски глас му говори меко, съобщава му първо името си — Абдул Халик Саурат — и го пита как според теологията стоят някои проблеми, поставени в дисертацията на студент, който следва в Европа.

Младежът отговаря, че не е муфтия, за да дава мнения по религиозни въпроси, но събеседникът му го прекъсва и обяснява, че искали да знаят неговото мнение.

— Аз пък мислех, че съм в университет, където не съдят за хората по мнението им — обажда се младежът, усмихвайки се раздразнено и иронично. — Ако бях в ал Азхар, нямаше да ме питат за моето мнение, а аз щях да се допитвам до другите, които са сведущи.

— Върни го в час, Аляуи паша. От него няма да разберем нищо — обади се един груб глас.

Върнаха го в час. Придружи го не Аляуи паша, а един прислужник.

След като доктор Мансур предизвика този шум, Университетът започна да контролира дисертациите на студентите си. Накара ги да поемат ангажимент, че няма да представят дисертации в чужбина, преди да бъдат одобрени в Египет. Когато младежът пожела да предаде дисертацията си за Ибн Халдун в Сорбоната, от Университета му напомниха за този ангажимент. Той го изпълни — след завършване на работата изпрати един екземпляр. Управителният съвет го предаде на професор Ахмад Лутфи ас Сайид. Той хареса дисертацията и Университетът даде съгласие да бъде представена в Сорбоната.

Преди края на юли нашият човек взе изпита за лиценциат и от Сорбоната му разрешиха да отпечата дисертацията си, приготвяйки я за обсъждане през лятото.

Отърва се от две тежки грижи: лиценциата и разрешението да предаде дисертацията си.

Всъщност той не беше взел всички изпити за лиценциат — представи се добре на писмения изпит, раздвоен между подготовката му и написването на дисертацията, а след това постоянно мислеше за женитбата. Вече имаше разрешение от Университета и тя можеше да стане през лятото.

Младият човек си послужи донякъде и с измама. Реши да отложи устния изпит за втората сесия в началото на учебната година. Трябваше само да се прегледа и вземе медицинско, че поради нервно изтощение се нуждае от почивка, за да го представи в Сорбоната и да отложи другите изпити за ноември. Така с годеницата си щяха да са свободни и да се занимават със сватбата.

На девети август по обяд станаха съпрузи, а вечерта напуснаха Париж — заминаха на Юг. Но през лятото пак не се отдадоха напълно на новия си живот. Установиха се в едно тихо южно градче и незабавно се заеха с подготовката на изпита, на който трябваше да се яви след два месеца.

Подготовката беше наистина много тежка. Студентът, защитил лиценциат по история, трябваше да бъде подготвен след успешния писмен изпит да отговаря на всевъзможни въпроси на професорите по стара, средновековна, нова и най-нова история, по география, философия и по някой европейски език, без френски. Достатъчно тежко бреме и голямо мъчение, за да ти даде възможност да водиш живот на младоженец.

Двамата се заеха с тежката мисия без страх и паника. Сутрин започваха с историята, вечер завършваха с географията, а помежду се занимаваха с английски. Философията изоставиха на божията воля и на паметта на младежа, на това, което беше останало в главата му от чутото през годината в Сорбоната.

Лятото мина. Съпрузите се върнаха в Париж. Нашият човек отиде на изпита с огромен страх, ужасен. Не се боеше от старата история. Най-големият му страх беше от професора по нова и най-нова история. От географията не помнеше почти нищо, просто се побърка. Беше сигурен, че ще се провали — нямаше никакво съмнение.

Беше му писано в един от изпитните дни да остане безкрайно доволен от изпита сутринта и отчайващо недоволен вечерта.

Сутринта се яви при професора по средновековна история — един от най-способните професори в Сорбоната — Шарл Дил. Професорът беше написал голям брой въпроси на малки листове, разпръснати пред него. Студентите теглеха въпроси и ги поглеждаха в очакване съдбата да им помогне. Нашият човек пристъпи напред със съпругата си. Тя изтегли билет, подаде го на професора, той го погледна, усмихна се и каза с приятен глас:

— Имате шанс благодарение на тази госпожица. Говорете за арабския халифат по време на Умайядите. Смятам, че знаете въпроса по-добре от мен.

Младежът започна и говори безпогрешно, докато професорът не го прекъсна:

— Достатъчно. Защитихте висшата научна степен.

Този ден съпрузите не се върнаха на обяд у дома. Той настоя да обядват в някой от ресторантите на Латинския квартал — ще намерят нещо вкусно, каквото нямат вкъщи. Но съпругата му не желаеше да изхарчат остатъка от стипендията, за да платят сметката, и отказваше упорито. Той обаче не отстъпваше от своето, докато накрая тя се съгласи. Този ден обядваха както рядко им се случваше да обядват.

Върнаха се в Сорбоната. Сърцето му беше свито от страх и тревога. И как не! След малко щеше да се яви на изпита по география. Разчиташе, че още като го види, професорът ще се смили и ще разбере, че на такива като него се задават въпроси, които изискват разбиране и памет, а не зрение — въпроси от политическата и икономическата география, въпроси по народонаселението, а не от физическата география например. Но след като професорът го покани с обичайната за изпитващите учтивост, каза:

— Господин Хусейн, опишете ми къде тече Рона.

Чувайки въпроса, младежът понечи да го обмисли, ала упорството го изпревари и завладя ума и сърцето му. С твърд и спокоен глас отказа да отговаря.

— Но вие сте длъжен да отговаряте, когато ви питат — каза приветливо професорът.

— Да, но няма да отговоря.

— Тогава достатъчно. — И извика следващия студент.

Нашият човек си тръгна съсипан, убеден, че се е провалил, че успехът му от началото на лятото е отишъл на вятъра. Дожаля му за неговата съпруга — сигурно беше огорчена. На излизане от аудиторията тя обаче се усмихна мило:

— Какво ще кажеш да изпием по чашка кафе, докато идеш при професора по философия?

— За какво ми е да ходя при професора по философия? Целият ми изпит отиде на вятъра.

— Не се разстройвай, професорът беше груб и неделикатен.

Поръча му кафе, после го върна в Сорбоната. Яви се при професора по философия. Отговори на въпросите му без никаква сигурност в себе си.

Тръгнаха си към къщи — вътрешно той беше отчаян, на вид — също; външно тя изглеждаше обнадеждена, а вътрешно — един господ знае как.

Вместо за изпита нашият човек си наложи да мисли за дисертацията — вече беше отпечатана и предадена в Сорбоната. В най-скоро време щеше да бъде насрочено и обсъждането.

Съпругата му не казваше нищо за изпита. Говореше му за най-различни неща, които нямаха нищо общо с тревогите и Сорбоната. Един ден се прибра и без да продума, без да го поздрави, го целуна и му пошепна в ухото:

— Изкарал си.

Не повярва. Но тя му обясни, че се връща от Сорбоната и между обявените имена на успелите е и неговото.

По-късно той разбра, че професор Реймон Гийом, професорът по география, не е нито груб, нито неделикатен — не му беше писал нула, както си заслужаваше, а двойка, за да предотврати провала му, ако издържи успешно другите изпити.

По стечение на обстоятелствата след години в Египет се състоя конгрес по география и професорът беше делегат. На едно от събиранията на чай, каквито изобилствуват по време на конгресите, нашият човек го срещна. Здрависаха се, професорът го гледа дълго — него и съпругата му, и се засмя:

— Струва ми се, че съм ви виждал.

— Да. Виждали сте ме. Едва не ми провалихте лиценциата — обясни той през смях.

— Сега си спомням. Дано сте доволен от мен, че не ви писах нула, както си заслужавахте.

Не само те се засмяха, засмяха се всички наоколо.

Тъй приключиха проблемите около лиценциата. Със спокойно сърце, смирена душа и доволен от себе си младежът се зае да подготви защитата на дисертацията. Наскоро обаче бе потресен от кончината на професор Дуркхейм, научния му ръководител по философските въпроси. Обичаше професора и му се възхищаваше, просто се захласваше по него. Нещастието го изпълни с дълбока скръб. Но животът си има свои закони и свой ритъм — дисертацията трябваше да се обсъди, а в обсъждането се налагаше да участвува философ — специалист по социология.

Сорбоната изпрати професор Бужилие, ученик на покойния професор. За университетски докторат във Франция обаче не е достатъчно дисертацията да бъде само обсъдена. Преди обсъждането, като встъпление, студентът трябва да дискутира и по две теми, посочени предния ден.

Свърза се с професорите, за да му съобщят темите. Изтоковедът се задоволи с дисертацията за Ибн Халдун, но професорът по философия му даде тема, която на пръв поглед му се видя извънредно трудна. Но след като чу втората тема по история, му се стори съвсем лека. Професорът по философия предложи „Социологията според Огюст Конт“, а професорът по история Гюстав Блок, специалист по римско право, предложи „Съдебните процеси срещу управителите на провинциите в писмата на Плиний млади“.

— Искам да дискутирате върху текстовете на писмата — поясни той. — Не е достатъчно само да разбирате историята.

Върна се у дома разтреперан от страх и недоволен от целия свят. Смяташе, че се е отървал от всичките трудности на латинския, а ето че професорът по история го връща пак там и го кара да изучи цял сноп писма на латински.

Прочете всичките писма на автора, преведе ги на френски, извади онези които засягаха темата и започна да учи точно и задълбочено текста на латински. Знаеше, че професорът не се шегува и не се задоволява с малко.

На никой изпит не е треперил тъй: професорът започна да спори върху писмата: забрави и управителите, и провинциите, и съдебните процеси. Обръщаше внимание единствено на латинския текст, и то като литературен текст, който първо трябва да се разбере, после да се изпита наслада от него и чак тогава да се анализира и да му се прави коментар.

Ако не беше голямата му смелост и срамът от другарите му, от съпругата му, която присъствуваше на изпита, и от цялата публика, зъбите му щяха да затракат от страх и ужас. Все пак успя да овладее положението, макар професорите и присъствуващите да забелязаха, че е много изплашен и развълнуван. Поуспокои се чак когато свърши при професора по история и започна обсъждането при професора по философия. Отдъхна си едва когато заседанието свърши.

Комисията се оттегли на съвещание. След малко председателят — самият професор по история — съобщи, че факултетът подкрепя кандидатурата му за докторат — получава отличен и поздравленията на комисията.

За първи път младежът чу ръкоплясканията на френската публика в чест на неговата свита, слабичка особа. Отиде при близките си ликуващ. Смяташе, че вече е прекрачил бремето на учението. Не си струваше да мисли за това, което му оставаше.

Но дните показаха, че е бил твърде голям, дори прекалено голям оптимист. Оставаше му да защити диплом за висши науки. Съдбата пожела дисертацията да бъде подготвена под ръководството на професора по история, същия онзи, който му създаде толкова трудности и го изтощи до крайност.