Таха Хусейн
Дните (51)

11
В Париж

Посрещна живота си в Монпелие безкрайно щастлив, безкрайно доволен. Вече беше загубил надежда, че мечтата му ще се сбъдне някога.

Престана да мисли за нещастната си младост, която прекара в сноване между ал Азхар и Хуш Ата. Душата му страдаше в ал Азхар, а тялото и душата му страдаха в Хуш Ата. Материален живот — притеснен и труден, колкото е възможно да бъде притеснен и труден; духовен живот — безплоден и беден, колкото въобще е възможно да бъде безплоден и беден; душата му — погубена между трудностите на материалния живот и бедността на духовния. Сравняваше онзи живот с новия, този във френския град, където не чувствуваше нито глад, нито лишение. Най-много харесваше закуската — лека и необременяваща, а не тежка и груба. Трябваше ли да се нахрани на обед или вечеря, намираше най-различни и разнообразни ястия — това го караше да си спомня времето, когато сутрин и вечер топеше хляб в онзи чер мед, когато понякога предпочиташе да се отказва от храната или да замества противната сладост на меда с нещо друго, а нямаше нищо освен грубата храна на питомците от ал Азхар през онези дни. Ако искаше да я разнообрази, се спасяваше с балилата сутрин и намокрените смокини вечер или в ранно утро. Къде е онази груба храна в сравнение с претенциозната, фина храна, която прислужниците или собствениците на хотели му предлагат на обед и на вечеря, без да се скъпят, без той да се притеснява, при това повече, отколкото може да изяде.

Ходеше в университета и слушаше колкото аллаху бе угодно лекции по литература, история, френски. Не чу ни една лекция, без да почувствува, че научава неща, които не е знаел, че е прибавил към старите си знания нови. Въпреки немного добрия му френски не срещаше големи затруднения и не му струваше много усилия да разбира достатъчно добре лекциите на професорите. Сравняваше новия си живот със стария и преценяваше огромната разлика — струваше му се, че е един от най-щастливите хора, че има голям късмет с успеха и благополучието. При това не беше никак лесно с издръжката — трябваше да мисли как да раздели стипендията от дванадесет лири и за себе си, и за брат си. Удаваше му се без притеснения и трудности. Животът във Франция през онези дни беше лек и достъпен. Даваше възможност на двама чуждестранни младежи, каквито бяха те, да живеят добре с нищожната стипендия, особено ако се сравнява с това колко тежък и пълен с лишения беше животът им в Египет.

Скоро се замисли — не е пресякъл морето, за да снове между хотела и университета, а е дошъл в тази чужда страна да учи, да се усъвършенствува, да си взема успешно изпитите и да получи университетска степен, която никой от сънародниците му още не е получавал. Трябваше да вземе лиценциат, но в онези дни беше необходимо студентът да знае добре два езика, а той още не ги знаеше както трябва — френски, на който се четяха лекциите — с него вече се оправяше — и един класически, — латински. Само беше чувал за него, но не беше го изучавал и нямаше представа как ще го изучава.

С френския напредваше, започна да учи и латински. Заинтересува се за частен учител и обясни какво иска. Другарите му започнаха да търсят подходящ, на им казаха, че тъй като техният приятел е сляп, трябва да усвои писмеността на слепите, за да може да разчита на себе си и да учи това, което иска.

В едно училище за слепи имало някакъв сляп преподавател, който може би знаел от какво се нуждае техният приятел. Веднага отидоха там. Преподавателят гарантира, че ще го научи да чете и пише на френски и латински. Поиска съвсем нищожна такса, но тя се оказа тежка за двамата братя, които живееха с една стипендия.

Въпреки трудностите младежът се съгласи да плаща таксата. Писа до Университета за помощ — не се поскъпиха и му изпратиха въпросната такса.

Започна да се учи да чете текст с изпъкнали букви и скоро усвои добре писмеността, но когато се опита да се възползува от нея, не се получи нищо. Необходимите му книги не бяха отпечатани по този начин, а отпечатаните го притесняваха силно още щом ги вземеше и ужасно го отвращаваха. Беше свикнал да възприема науката чрез ушите, а не чрез пръстите. Беше му много трудно да следи тези изпъкналости, докато състави някоя дума, после изречения, които да схване, разбере и осъзнае. Стори му се безкрайно трудно, безкрайно скучно и жестоко. Мислеше, че това, което може да научи за кратко време, слушайки, изисква много повече време, много по-скучно и тежко е да го научи чрез пръстите си. Отказа се от тази писменост, отказа се да чете с пръсти освен по латински. Изучаваше го търпеливо и бавно. Този начин на четене и писане беше подходящ за началното изучаване, съответствуваше на необходимостта да не бърза, да проявява търпение.

И въпреки това, макар и съвсем малко напреднал в латинския, се отегчи да чете с пръсти, предпочиташе да слуша, вместо да пипа буквите. Трябваше му четец — да му чете това, което иска, на латински и френски; имаше нужда от преподавателя, който го учеше на двата езика, но се срамуваше да помоли Университета за нова помощ. Ограничаваше се до крайност, жестоко, живееше притеснено, сурово и въпреки това по-добре, отколкото в Египет.

* * *

Макар и трудни, изпълнени с лишения, дните минаваха. Макар трудно и сурово, братята живееха добре — добре се оправяха финансово. Скоро обаче се явиха разногласия, които се задълбочаваха, докато се превърнаха в безкраен спор и постоянно мъчение, което ги накара да се разделят. Заживяха в различни квартири и се срещаха само от време на време, но това увеличи разходите. Не беше същото, както докато живееха в една стая и се хранеха на една маса.

Животът на двамата братя, чужди един другиму, стана по-тежък, но те не можаха да проявят повече търпение, нито пък да се откажат от сериозното намерение да учат и придобиват знания. Младежът не беше недоволен от живота в това отношение, нито в което и да е друго — беше смесица от строга сериозност и весел смях. Тези две страни се преплитаха в живота му — нито сладък, нито горчив. Ако сутрин беше горчив, в края на деня ставаше сладък — срещаше се с другарите си, слушаше техните разкази, намесваше се, за да отсъди, когато излагаха проблемите си. Колко много проблеми имаха те! — и най-често с любовта и сърдечните работи.

Как искаш млади египтяни да живеят във Франция, да ходят по кафенета, клубове и разни забави, без да се пошегуват с любовта или тя да не се пошегува с тях, без тези любовни шеги да не ги нараняват от време на време. Кой може да попречи на двама приятели да флиртуват едновременно с една девойка, а после и двамата да не търсят начин да се срещат с нея. Ако успеят — всеки иска да я спечели. Скоро между тях се появява съперничеството, враждата, кавгите, после — раздялата. Който е спечелил девойката, е станал враг на приятеля си, чиито предположения не са се оправдали. Надеждата го е излъгала и той не се е домогнал до благосклонността и съгласието на красавицата, както би желал. Не минава много време и кавгата между двамата приятели излиза от любовната сфера и минава в други сфери на живота, в които по-рано са си помагали или са действували заедно. И без да е компетентен, без да знае как, нашият човек се превърна в съдия по любовните въпроси на другарите си. Заемеше ли се с нещо подобно, нали беше сляп, нищо не можеше да разбере добре, докато не му го обясняха ясно. Неспособен да види лицата на красавиците, той не знаеше как да разговаря с тях и с какви средства да постигне резултат. Отиваше в университета сутрин, вечер се връщаше вкъщи и не излизаше до другия ден. Вечерта приятелите наминаваха при него, караха се пред него и го правеха свой арбитър. Някога ги помиряваше, друг път отсъждаше кой има право.

Но още преди да се спусне нощта, всички го напускаха. Оставаше сам с горчивата си самота, която не може да се опише. Седеше в стаята си сам, развличаше се с много и различни мисли — някои приятни, други неприятни; някои вдъхваха надежда, други — изпълваха сърцето му с отчаяние и униние.

Седеше си така в стаята и се забавляваше с мислите си — никой не питаше за него, никой не наминаваше при него. Тази жестока, абсолютна самота му напомняше за самотата в стаята на Хуш Ата, където единствен гласът на мълчанието или понякога шумоленето на разни насекоми му правеха компания.

Това безкрайно мъчение прогонваше съня и единствено безсънието му ставаше съюзник. Излизаше от това състояние само ако някой почука на вратата му късно след полунощ. И ако някой от другарите му влезе, безмерно щастлив, той се залавя за младежките му преживявания — онзи не иска да си легне, докато не разкаже на приятеля си за тях. Когато разказът свършеше и го оставеха сам, тъгата и притеснението стигаха до краен предел и така, без да вкуси от съня, прекарваше цялата нощ. Следващият ден минаваше вяло — нито умът, нито тялото му се чувствуваха добре.

Въпреки това, въпреки ограничените финансови възможности, въпреки големите трудности, с които се сблъскваше на лекциите в старанието си да научи повече, беше доволен от живота си — много доволен и спокоен. Не искаше нищо други — само да може да стигне до това, което му е отредено. Беше сигурен, че ще получи от живота, което иска: ще изучи добре френски, вече го знае добре — езикът му се развърза без никакви трудности; ще изучи латински и ще се подготви за изпитите. Кой знае? Може би ще бъде първият египетски студент, който един ден ще вземе лиценциат по литература!

Живееше някак си този сладко-горчив, жестоко-нежен живот. Понякога го обичаше до полуда, друг път се чувствуваше смазан до полуда. Един прекрасен пролетен ден животът можеше изведнъж да му се усмихне с усмивка, която да промени изцяло всичко.

Може би ще забрави самотата, ще излезе от пустошта, в която попада с настъпването на нощта. Нима самотата и пустошта можеха да намерят път към душата му, нима мъчителните мисли можеха да го обземат и да го лишават от сън, щом у него звучи онзи мек, приятен глас, който разпръсква доброта и нежност и му чете текстове от старата френска литература?!

* * *

Царство му небесно на Абу ал Аля, но той скова душата на младежа и го отврати от живота, отчая го, че ще открие доброто, внуши му, че целият живот е усилие, трудности, бреме. И ето че този глас прогони от младата душа зловещия мрак, отчаянието и унинието, които хвърли в нея Абу ал Аля, сякаш слънцето, появило се един пролетен ден, се издигна над града, покрит с гъсти буреносни облаци, всяващи страдание и ужас.

Целият град се превърна в сияние и светлина. Един ден слуша гласът да му чете стихове от Расин. Почувствува, че се сътворява нещо ново; от мига, когато чу този глас, отчаянието вече не можеше да намери път към душата му.

Не знаеше, че любовта му към живота започна едва в онзи ден, на 18 май.

Не знаеше, че започва наистина да извлича полза от посещението в Университета и четенето на книги едва в онзи ден, когато с настъпването на лятото го срещна нежният, добър, мек глас.

Гласът го съпътствуваше постоянно. Едва-що останал сам — било през нощта, било през деня, и го чуваше. Чуваше го да му чете някаква книга с онзи звук, който се устремяваше към сърцето му и го изпълваше с доволство, блаженство и радост.

Това безкрайно щастие беше прекъснато, когато една сутрин Педагогическия дойде с мрачно лице, с мрачна душа и мрачен глас да му съобщи, че е получил писмо от Университета, според което стипендиантите трябва да се върнат в Египет с първия възможен кораб след получаване на съобщението.

Изслуша приятеля си и го обхвана дълбок смут. След известно време — не знае точно колко — дойде на себе си. Видя как за един миг сладките му надежди се превръщат в химера, видя как сияйният, усмихнат живот става мрачен, навъсен, горчив, мъчителен. Въпреки всичко не се поддаде на отчаянието. Замисли се и телеграфира на някои приятели, които можеха да му помогнат с нещо пред Университета или пред султана. Изпрати телеграма до Двореца и зачака отговор. Телеграмата-отговор потвърди съобщението да се върне незабавно в Египет.

И ето, един септемврийски ден той бърза с Педагогическия към кораба. И двамата са тъжни, умопомрачени — сякаш не се връщат в родината си, а ги карат на смърт.