Таха Хусейн
Дните (4)

4

От съвсем малък беше много любознателен и не се замисляше за пречките по пътя, ако поиска да си изясни, каквото не знае. Това му причиняваше много болки и неприятности. Но един случай пресече желанието му за „проучване“ и изпълни сърцето му със стеснителност, която не го е напуснала и до днес. Беше седнал да се храни с баща си и братята си, а майка му по навик следеше как протича вечерята: наглеждаше прислугата и сестрите му, които сервираха. Той ядеше, както ядат всички хора. Но изведнъж му хрумна странна идея — какво ще стане, ако вземе залъка с две ръце, а не с една, както обикновено? Какво може да го спре да опита? Нищо. И тъй, взе залъка с две ръце, потопи го в общата чиния, после го поднесе към устата си. Братята му се заливаха от смях, майка му избухна в плач, а баща му каза с тъжна кротост:

— Тъй не се взема залъкът, сине…

Вече не помни как прекара нощта.

Оттогава някаква сериозност, предпазливост и безмерна стеснителност сковават движенията му. Оттогава усети у себе си силна воля. Оттогава си забрани да се докосва до някои храни, станали му достъпни чак след двадесет и пет годишната му възраст. Забрани си супа, ориз и всичко, което се яде с лъжица, защото не умееше да си служи с нея, а ненавиждаше братята му да се смеят, майка му да плаче и баща му да го поучава с тъжна кротост.

Случката му помогна да разбере съвсем точно разказите на историците за Абу ал Аля ал Маари. Веднъж Абу ал Аля ял петмез. Няколко капки паднали на гърдите му, без да усети. Влязъл в клас и един ученик го попитал:

— Сиди^[1], петмез ли си ял?

— Да. — И бързо сложил ръка на гърдите си. Аллах да порази лакомията ми.

Оттогава за цял живот си забранил да яде петмез.

Случката му помогна да разбере точно поведението на Абу ал Аля: по време на ядене Абу ал Аля се криел дори от слугата си в изба, под земята; наредил на слугата да му сервира в избата и се хранел сам, вземал си колкото му било угодно. Говори се, че веднъж учениците му разправили колко са вкусни халебските пъпеши. Абу ал Аля дал пари и изпратил да им купят пъпеши от Халеб, та да си хапнат. Слугата отделил и за своя господар и свалил парче пъпеш в избата, но очевидно не го сложил на обичайното място, където оставял храната на шейха, а на него му било неприятно да попита къде е пъпешът. Пъпешът престоял няколко дни и се развалил, без шейхът да го вкуси.

Нашият човек разбра съвсем точно тази случка от живота на Абу ал Аля — просто видя себе си. Колко му се искаше още като дете да може да се храни сам, но не се осмеляваше да заяви пред близките си своето желание. Е! Честичко му се случваше да се храни сам особено през месеца на постите рамадан, когато се яде само след залез, или по време на другите празници тогава се приготвяха най-различни лакомства. Но всичко се ядеше само с лъжица и той не можеше да го вкуси. Майка му не искаше да го лишава и му заделяше в една чиния, като го оставяше сам в някоя стая. Вратата се хлопваше зад гърба му, така че никой да не може да го наблюдава, и той започваше да яде. Когато вече можеше да се разпорежда със себе си, това поведение се превърна в закон за него. Започна с първото му пътуване до Европа — чувствуваше се изморен и не пожела да отиде в ресторанта на кораба, та му занесоха вечерята в каютата. После пристигна във Франция и за него стана принцип, ако отседне в хотел или у някое семейство, да му носят храната в стаята, а не да сяда на общата маса. И не изостави навика си чак докато не се сгоди за бъдещата си съпруга, отучила го от много навици.

Случката му наложи известна строгост в живота. Направи го пословичен в семейството, а после и сред познатите, когато излезе от кръга на близките си и влезе в обществото. Ядеше малко — и не защото нямаше апетит, а защото се боеше, че ще го сметнат за лаком, или защото братята му ще злословят. В началото страдаше, но скоро свикна до такава степен, че му беше трудно да яде колкото другите. Надробяваше на ситно залците, а чичо му ужасно се сърдеше, видеше ли това, ядосваше се и му се караше, настоявайки да отчупва по-големи залци, докато братята му се смееха. Ето причината просто да ненавижда чичо си. Страхуваше се да пие на масата от страх чашата да не се разклати в ръката му или да не би да не може да я поеме, когато му я подават, и на масата преглъщаше на сухо, но станеше ли, за да си измие ръцете на умивалника, започваше да пие и пиеше колкото аллаху бе угодно. Ала там водата не всякога беше чиста и този начин за утоляване на жаждата не беше от особена полза за здравето му. Свърши с това, че заболя от стомах и никой не разбра причината.

Забрани си различни игри и забави — всичко освен онова, което не изискваше напрежение и не го излагаше на присмех и състрадание. Любимата му игра беше да събере парчета желязо и да се свре в някой ъгъл на къщата: струпваше ги на купчинка, разпръскваше ги, почукваше ги едно о друго и така прекарваше часове. Доскучаеше ли му, заставаше край братята и връстниците си, улисани в игри, и участвуваше не с ръцете, а с ума си. Научи много игри, без да вземе своя пай от тях. Отказът му от забавите го пристрасти към друг вид развлечения — да слуша разкази и истории. Любимото му занимание беше да слуша напевите на поета или разговорите на баща му с мъжете и на майка му с жените — ето тъй се научи да слуша добре. Приятелите на баща му обичаха извънредно много разни истории. Щом свършеше следобедната молитва, те се събираха у някого да им чете истории за походи и победи, разкази за Антара^[2] и за аз Захир Вайбарс^[3], за пророци, отшелници и праведници, книги с поучения и предания. Нашият човек сядаше край тях като пале, което всеки момент можеха да прогонят, но те въобще не му обръщаха внимание. Той обаче обръщаше внимание на всичко чуто, нещо повече — обръщаше внимание на впечатлението, оставено от тези разкази у слушателите. При залез-слънце хората се разотиваха да вечерят, за да се съберат след вечерната молитва и да си приказват до късна нощ. Идваше и поетът и подхващаше напевите за племената хилял и заната, а нашият човек седеше и слушаше в настъпващата нощ, тъй като беше слушал и привечер.

Жените в египетското село нито обичат, нито са склонни да мълчат. Остане ли някоя самичка, няма ли с кого да говори, тя води най-разнообразни разговори сама със себе си: ако е весела, си пее, ако е тъжна оплаква мъртъвците си: В Египет всяка жена се натъжава, стига да поиска. Любимо занимание на селските жени е да припомнят болките си и да оплакват покойниците си, когато останат сами. Често оплакването завършваше с истински рев. Нашият човек беше много щастлив, щом чуеше сестрите си да пеят, а майка си — да оплаква. Но пеенето на сестрите му не го вълнуваше, а по-скоро го дразнеше — намираше го глупаво, безсмислено, докато оплакването на майка му събуждаше у него безутешна жалост и често го караше да плаче. Тъй научи наизуст много песни, много жалби, много истории — и тъжни, и смешни. Научи наизуст и друго — то нямаше нищо общо с тези неща — молитвите от Корана, които дядо му, сляп старик, четеше сутрин и вечер.

Ненавиждаше тежкия нрав на дядо си — а той прекарваше при тях всяка зима, — станал праведен и благочестив, след като животът го принудил да се моли и да служи на бога. Молеше се по пет пъти на ден, както изисква аллах, и езикът му не се уморяваше да споменава името господне. Ставаше преди разсъмване, за да прочете молитвата призори, а лягаше късно, след вечерното молене, след изчитането на безброй молитви и откъси от Корана. Нашият човек спеше в съседната стаичка, слушаше старика и повтаряше след него, докато научи наизуст много молитви и много откъси от Корана. Жителите на градчето обичаха суфизма и устройваха зикри. Нашият човек също ги обичаше, съпровождащите ги заклинания му харесваха. Нямаше още девет години, а вече знаеше безброй песни, оплаквания, приказки и стихове за хилял и заната, молитви, откъси от Корана, суфитски заклинания; по-късно научи наизуст и целия Коран.