Таха Хусейн
Дните (46)

6
Моите професори

Университетският живот беше прекрасен и непрекъснат празник не само заради присъствието на чуждестранните професори. Тук имаше и професори египтяни, които допълваха блясъка и сиянието му. Младежът няма да забрави цяла плеяда от тези професори, оставили дълбоки, неизлечими следи в живота му; те обновиха познанията, чувствата и разбиранията му както за стария, тъй и за новия живот, промениха виждането му за бъдещето, дадоха възможност на арабската, на египетската му личност да укрепне, да не се огъне пред това обилие от знания, което дойде с изтоковедите и криеше всички възможности да го преобрази опасно, удавяйки го в европейската наука. Египетските професори му дадоха възможност да се заслони до здравия стълб на истинската източна култура, дадоха възможност на духа му да се приобщи хармонично както към източната, тъй и към западната култура. Професорите египтяни бяха безкрайно разнородни — имаше и феслии, имаше и с чалми, имаше и такива, които по-рано бяха носили чалми, а после ги заменили с фесове.

Някои бяха решително сурови, устните им почти не познаваха усмивката; други бяха с весел нрав, лицата им помрачняваха много рядко. Някои обладаваха задълбочени и обширни знания, които изумяваха, възхищаваха и просвещаваха ума и сърцето; други — с повърхностни знания и слаба култура — очароваха с думите си, но зад думите и чара нямаше нищо смислено.

Някои очароваха с пленителния си говор, с възхитителното си остроумие, с огромните си познания. Такъв беше Исмаил Рафит — същият онзи, който знаеше за студентите си само това, че имат глави, които трябва да бъдат напълнени с наука. Идваше при тях мрачен и си отиваше мрачен, без да продума някому дума. Заемаше мястото си, разпръскваше листовете и започваше да чете, докато завърши часът, без прекъсване, освен ако не се налагаше да обясни нещо или да зададе на студентите въпроса, който беше свикнал да задава в Педагогическото училище — беше преподавател там: „Разбирате ли, шейхове?“

От него младежът чу, че различията на африканските държави се дължат на природата на района, на политиката, икономиката, характера на обществения живот и националните особености.

По-късно слуша най-различни лекции по география при отлични професори във френските университети, ала нито един не можа да застане поне наравно с този изключителен египетски професор.

Подобен беше и Хафни Насиф — целият една усмивка, самото остроумие, самата скромност, въпреки огромните си познания и оригиналния си подход за преподаването на старата арабска литература. Студентите просто го обожаваха, проявяваха изключителен интерес към него. Някои дори бягаха от други лекции, за да поседят с него в голямото кафене „Дворецът на Нил“, където той отиваше час преди лекциите си всеки четвъртък.

Студентите никак не можеха да приемат, че в края на годината свършват и неговите лекции, и настояваха да изнесе още една-две. Именно нашият човек ги просеше — кога с подмилкване, кога с увещание — ту лекции по проза, ту лекции по поезия. Като „съсед на аллаха“ в ал Азхар Хафни Насиф бе тълкувал книгата „Римата в арабското стихосложение“, но се срамуваше от това тълкуване и никак не обичаше да му го припомнят. В края на годината младежът му се закле, че ако не им изнесе допълнителна лекция, ще даде тълкуването в „Ал джарида“, и професорът изнесе две, а може би и четири лекции.

Младежът знае един прекрасен случай за скромността на професора. Той никога не си придаваше тази мнима сериозност, каквато някои други професори приемаха, сядайки на катедрата в аудиториите. Държеше се със студентите си, сякаш беше един от тях, а и на години не беше по-голям — дори мнозина бяха по-възрастни от него.

Един ден младежът прочете в „Ал джарида“ статия, посветена на конкурса за поезия, чиято награда беше книга от големия езиковед от десети век Абу Али ал Каля. Жури бяха професор Хафни Насиф и неговият ученик — младежът. Той обаче не искаше да има работа с професора — малко се беше възгордял. Една вечер си седеше у дома на улица „Ал джамамиз“ с няколко другари, потънали в разговор. Бяха се заседели до късно през нощта, когато някой почука на вратата и неочаквано влезе не друг, а самият професор Хафни Насиф. Младежът замръзна, приятелите му се смаяха. Беше събрал стиховете на участниците в конкурса и побързал да дойде на шестия етаж в дома на ученика си.

Ще ти отнема един час, да се позанимаем малко с тези състезатели — каза той мило и доброжелателно.

От професорите египтяни беше и шейх Мухаммад ал Хадари — преподаваше история на исляма. Младежът беше омагьосан от приятния му глас, от ораторското му майсторство, от чистотата на произношението му. Обикна лекциите му за живота, историята и завоеванията на мъдрите халифи, за историята на въстанията на Умайядите и за създаването на държавата на Аббасидите. Смяташе, че не е възможно някой да знае повече от професора, ала още не бе слушал лекции по история в Европа, за да разбере, че професорът беше заимствувал лекциите си от старите източници съвсем безкритично, повърхностно и с лекота, недопустима за изучаването на историята.

Сред професорите египтяни имаше двама, които нашият човек обичаше особено, забавляваше се безкрайно с тях, злоупотребяваше безсрамно с наивността и добротата им. Единият беше шейх Мухаммад ал Махди — бог да го прости. Дойде да преподава арабска литература след Хафни Насиф. Разликата между двамата беше огромна. Единият истински задълбочен учен, другият — много далеч от всякаква задълбоченост; единият истински ерудит, другият имитираше красноречие, като говореше само литературен арабски, но с мароканско произношение и разсмиваше студентите си. Предлагаше цигара на младежа, а когато понечваше да я запали, му казваше: „Почакай, сине, да ти я свия.“ При тези думи студентите избухваха в смях, без да се стесняват. Професорът се смееше с тях.

По време на лекции младежът се осмеляваше да спори с него, докато го изтощи. Студентите се смееха често, защото не тълкуваше правилно поезията. Младежът го поправяше и го караше да се смущава. Професорът се опитваше да го възпира от спорове и да отклонява връстниците му от подобна дързост. Един ден ги покани на обед у дома си, нагости ги тъй вкусно, както малцина от тях можеха да си представят, и реши, че ги е засрамил. Скоро обаче установи, че не е успял да ги предразположи и апетитът им към неговите ястия само е увеличил дързостта им. Поведението на младежа към този благороден професор беше на ръба да остави лош отпечатък върху живота му.

Подготви докторската си дисертация, в която критикуваше открито професора, а той беше в изпитната комисия. По време на гласуването не се съгласи да му поставят отличен, а за да получи най-високата оценка, трябваше съгласието на цялата комисия. Комисията бе принудена да му пише много добър.

Младежът замина за Европа, прекара там една година и се върна с неприятности, за които ще стане дума.

По време на престоя си в Египет посети лекция на професор ал Махди, а после написа статия за списание „Ас суфур“, в която остро разкритикува професора, и се подписа. Професорът се оплака веднага в Университетския съвет от непокорния ученик и поиска като наказание за този смут да се анулира стипендията му за Франция. Съветът разпореди да се разследва случаят и възложи това на Саурат паша, Аляуи паша и професор Ахмад Лутфи ас Сайид. Разговаряха и младежът не отрече нищо. Каза, че не вижда кой може да има право да го наказва за свободна и честна критика, при това добронамерена, и как може някой да има право да му иска обяснения за тази критика. „Следователите“ се разсмяха. Университетският съвет натовари професор Ахмад Лутфи ас Сайид да помири разгневения професор и непокорния ученик. Една вечер професор Лутфи ас Сайид посети лекцията на шейха, а после покани двамата на вечеря — професор и ученик се помириха, след което младежът замина за Европа удовлетворен.

Другият професор, който пълнеше Университета с наивност и доброта, а студентите пълнеха анекдотите си с него и му се присмиваха, но въпреки всичко той пълнеше търбусите им с вкусните си ястия, беше шейх Тантауи Джаухари. Преподаваше ислямска философия след професор Мухаммад Султан и по-точно — след професор Сентилана. Говореше много, а не казваше нищо. Това бяха красиви, ефектни, гръмки, безпогрешни, изящни думи, които се лееха блестящо от началото до края на лекцията му. Произнасяше думите, подчертано удължавайки „а“-то. Удължаваше го до забрава, което караше студентите да избухват в смях — някои боязливо, други — съвсем открито. Този смях изваждаше професора от забравата му и той ги упрекваше, но не защото се смеят, а защото не споделяха възторга му от природната красота, от величието на света, от великолепието на луната, която изпраща блестящата си светлина към повърхността на Нил — тук той удължаваше „и“-то до забрава, на което студентите отговаряха с безкраен смях.

Един ден професорът свърши общите лекции и студентите решиха младежът да поблагодари от тяхно име за ценните му уроци. Поставиха обаче условие: благодарността да бъде изказана със съвсем неразбираеми думи, а професор Ибрахим Мустафа добави още едно условие — в нито едно изречение на благодарността, която трябва да бъде много дълга, да не липсва някоя от следните шест думи: красота, великолепие, блясък, съвършен, прелест, сияен.

Младежът се съгласи. Говори отлично, но не каза нищо. Професорът остана много доволен:

— На тази прекрасна реч може да се отговори само с един пуяк, но няма да го ядеш сам — ще помагат всичките ти колеги. Знаете къде съм в петък.

Не само египетските професори пълнеха Университета с наивност и доброта, не само те бяха предмет на студентските шеги и непристойна дързост. Професорите чужденци също проявяваха наивност и бяха тема на шегите. Тяхното арабско произношение разсмиваше студентите — някои кълчеха език, имитирайки един или друг: я италианец, я немец. Младежът няма да забрави как студентите решиха да бойкотират лекциите на италианския професор Наллино, защото Италия обяви война на Турция и изпрати военни кораби в Триполи. Студентите намислиха да се съберат в аудиторията, да изчакат професорът да дойде и да седне на катедрата, а те да напуснат и да го оставят сам. Направиха както бяха решили и застанаха пред аудиторията в очакване какво ще стане. Професорът поседя малко вътре и излезе. Приближи учениците си и на правилен литературен арабски, със съвсем лек акцент, им каза: „Вие сте като онзи мъж, който решил да ядоса жена си, затова се кастрирал.“

Стрелата попадна в целта. Ударът ѝ беше остър и болезнен. От този ден студентите в Университета вече не мислеха за стачки, а у младежа се загнезди някакъв яд към студентските стачки, независимо от обстоятелствата.

Занятията по английска и френска литература се водеха на групи и ги посещаваха студентите, които знаеха тези езици. Нашият човек странеше от тях, защото не знаеше чужд език. Но един прекрасен ден в Университета въведоха изпит по двата езика. Веднъж младежът срещна своя колега ал Марсафи — историята за ал Марсафи е дълга, ще дойде и нейният ред — и се договориха да слушат лекции по френска литература, за да разберат що за език е това. Влязоха в аудиторията и прекараха един час, без да разберат ни буква от чутото. Единственото, което успяха да различат, беше „Лафонтен“ — професорът го споменаваше много често.

Отидоха си и повече не говориха за тази лекция, освен че я нарекоха „Затворът Лафонтен“. И все пак този час остави някаква следа в живота им. Ал Марсафи се пооткъсна малко от Университета, от лекциите и изпитите и на тяхно място се появи един приятел, с когото си правеше шеги по адрес на някои професори.

Младежът обаче си науми да научи френски, за да не се налага да се връща в „Затворът Лафонтен“. И при изучаването на този език той се сблъска с куп беди.