Таха Хусейн
Дните (52)

12
Нежният глас

Шестте тежки, дълги дни на кораба минаха под знака на противно-изтощителна мъка. Двамата приятели не изпитаха никакво удоволствие от почивката и пътуването. Осъмваха и замръкваха в безпокойство. Когато се срещаха през деня, говореха за разочарованието си, когато се разделяха вечер — за душите си. Внезапното връщане беше истинско бедствие за тях. Единият беше прахосал дълги години в Париж, без да осъществи нищо от надеждите си. Безпокоеше се, но бездействуваше; учеше френски, ходеше на лекции, беше започнал да готви докторската си дисертация, но войната го отклони. Дойде във Франция, за да продължи с дисертацията и изпитите, и ето че финансовата криза, засегнала Университета, го връщаше сега в родината разочарован, с празни ръце, без да е направил нищо, без да е постигнал нищо.

Ако си беше потърсил работа след завършване на Педагогическото училище, нямаше да изхарчи толкова пари за отиване и връщане от чужбина, а още тогава е можел да стане преподавател в някое държавно училище. Смяташе, че е пропаднал, че все нещо застава на пътя му към целта: веднъж не го допусна войната, втория път — финансовата криза. Сега се връщаше в Египет, за да живее безполезно, без да знае какво ще работи и как ще си изкарва прехраната.

Другият работи с пот на чело. Колко труд и упорство му струваше, колко мечта и колко се надява, докато най-после се добра до стипендията, без да допусне, че обявяването на войната може да го спре. После месеци наред живя от издръжката на баща си и брат си, изпитвайки горчивината на живота, безполезен и за него, и за другите. Най-после го направиха стипендиант. Доволен и щастлив се залови с изключително усърдие за работа — лекциите най-после го удовлетворяваха. Вече си мислеше, че е постигнал това, което иска. По време на престоя във Франция го изпълниха надежди, които въобще не му бяха минавали през ум: разбра, че може да бъде като другите, дори по-добре от мнозина, — да води доволен и честит живот, щастлив и радостен, да разчита на милосърдие, за каквото вече се беше отчаял, милосърдие, което под влиянието на Абу ал Аля си беше втълпил, че никога няма да вкуси. Дните го приближаваха към този живот.

Въпреки суровите трудности живееше доволен и честит. И ето Университетът го вика В Египет, за да се върне към живота, от който се измъкна. Сякаш беше хранил надежди само за да изпие на малки глътки горчилката на най-ужасното отчаяние, което можеше да вкуси.

През месеците, които прекара в Египет след обявяването на войната, позна безделието и празнотата. И ето — сега се връща там, за да ги срещне още веднъж.

О, тези двама озлобени приятели!

Пропътува разстоянието между Монпелие и Марсилия за една нощ, една мъчителна нощ, през която душата му беше изпълнена единствено с нежния глас, прочел му толкова страници от френската литература, а сега с болезнена тъга му нашепваше „…значи, няма да се срещнем след края на лятото…“.

През дните на пътуването с кораба гласът го съпътствуваше, шепнеше му ту с отчаяние, ту с надежда, съчувствуваше му за случилото се, желаеше му успех, говореше му, че бедите се оправят, че всяка криза има край и всяка стена — пролука. Люшкаше се между тези бегли светли усмивки, които, едва появили се, се скриваха и непрекъснатата тъга, която го смазваше, щом го споходеше отново.

Корабът пристигна на Александрийското пристанище. Ето я родината — напълно безразлична към двамата отчаяни приятели: отказва да ги посрещне, отказва да ги прегърне. Войната бушуваше и налагаше изключително тежки ограничения. Египетските въпроси се решаваха без египтяните, особено по пристанищата бяха в сила безброй забрани, беше наложен много строг контрол. Веднага щом корабът акостира и двамата приятели се наканиха да слязат, ги върнаха по най-груб начин. Не беше достатъчно един египтянин да стигне до родината си, за да влезе в нея. Трябваше да чака, докато му позволят това.

Чакаха дълго, докато властите им позволят да напуснат кораба и да слязат на родна земя. Телеграфираха до един приятел и до Университета, за да получат по-бързо позволението. Но нещата не се уреждаха лесно. Останаха на кораба един и още един ден. През тези два дни аллах пожела да преживеят най-силните вълнения. Искаха да им отворят вратите на родината, но дълбоко у себе си се надяваха те да останат затворени и корабът да ги отнесе обратно в Марсилия.

Но какво щяха да правят в Марсилия?

Как щяха да живеят във Франция?

Нещо повече — как щяха да преживеят на кораба на връщане към Марсилия и да платят пътуването дотам?

Най-после вратите на родината се разтвориха. Тя ги посрещна посърнала и само умножи тъгите и страданията им.

Нашият човек прекара в Кайро почти три месеца. Никога в живота му не е имало толкова несгоди и толкова щастие. Несгодите обаче се точеха дълго, неумолимо, а щастието прелиташе бързо, мимолетно: страдаше от принудително безделие, празнота, мизерия, а щастие му носеше шепотът на нежния глас, който го викаше и разбуждаше от съня уплашен, но въпреки това доволен от този страх; щастие му носеха и писмата — макар и редки, — пълни с надежда и съчувствие, насърчаващи го да понася трудностите. В някои имаше по едно изсушено цвете, изпратено му да го носи със себе си като талисман, за да възвръща спомена, ако рече да го забрави.

През трите месеца се жалваше толкова, колкото не беше се жалвал през целия си живот. Изля жалбите си и в стихове, и в проза. Дори някои приятели го упрекнаха и го питаха къде са отишли търпението и благородството му, къде са отишли смелостта и издръжливостта му, не се ли срамува да публикува такива стихове:

О, слава богу, вече всичко преживях —

най-тягостния пай от своята съдба;

насъщният ми липсва, но не пожелах

без чест да изгоря в житейската борба.

Казваха му още:

— Овладей се! И да се оплакваш на времето от времето — полза никаква. Времето е най-глухият, най-нехайният, най-разсеяният тъпак и за нищо не го е еня. А ако се оплакваш на хората от времето, ще те занимават със себе си. Те са две категории: или ти съчувствуват, но не са в състояние да ти помогнат, или са в състояние да ти помогнат, но не ги е грижа, дори не им идва наум за теб. А ако ти помогнат с нещо, ти няма да се примириш с такова унижение.

Нашият човек обаче не спря да се оплаква. Не се оплакваше от времето на времето, не се оплакваше от времето на хората и не очакваше нищо нито от времето, нито от хората. Оплакванията бяха песента на тъжната му душа и унилите му мисли.

През онези дни покойният Абдул Хамид Хамди, който издаваше седмичника „Ас суфур“, го помоли да пише заедно с други приятели във вестника. Нашият човек му изпрати този печален монолог на душата си.

Посещаваше Университета и слушаше лекции. Един ден изслуша лекция на професор ал Махди. Размениха си реплики, за които вече стана дума и които едва не станаха причина да го лишат от стипендия. Добре, че членовете на Управителния съвет взеха неговата страна и вразумиха професора.

През онези дни Абдул Хамид Хамди накара младежа да публикува дисертацията си за Абу ал Аля. Щастлив и доволен, той се съгласи. Намери известно утешение за тревогите си, намери с какво да се занимава, намери удовлетворение за самолюбието си, от каквото се нуждаеше след толкова мъчителни дни. Можеше ли да има нещо по-прекрасно за самочувствието му и да развълнува повече душата му от появата на негова книга през онези напрегнати дни?

Книгата беше публикувана, но нашият човек не беше възнаграден ни най-малко — нито финансово, нито морално. Докато се суетеше около всичко това, един ден го повика Аляуи паша — никога няма да забрави колко приятелски, с каква симпатия му съобщи, че кризата в Университета е преминала и трябва да се стяга за път — ще замине с Педагогическия и другите стипендианти след няколко дни.

Малко по-късно от Университета го уведомиха, че с колегите си стипендианти ще имат честта да се срещнат със султан Хусайн Камил.

Срещата се състоя едно ранно утро. Отидоха в Двореца, водеше ги сам Аляуи паша. Влязоха при султана — посрещна ги много добре.

— Кой най-напред постави въпроса за образователното дело в Египет? — попита той младежа.

Нашият човек се замисли, но не можа да отговори. — Исмаил паша^[1] — царство му небесно! — каза султанът с турски акцент, потупвайки го по рамото.

Тръгнаха си. На излизане от приемната им съобщиха, че султанът е благоволил да ги награди с по петдесет лири. Напуснаха Двореца с намерението да подарят наградите си на Университета в израз на признателност за всичко добро, получено от него. Решението им ги направи истински щастливи, сякаш на самите тях бе поднесено огромно благо и висша признателност.

Забързаха към Аляуи паша, за да му съобщят какво са намислили и да чуят одобрението, похвалата и насърчението му за тяхното добро дело. Аляуи паша ги посрещна, изслуша и дълго се смя:

— Какви са тези празни приказки! Вземайте си парите и вървете да се позабавлявате в Париж, глупаци такива! Имате право да се поразпуснете след толкова тревожни и тежки месеци. — Замълча, а после добави: — Забогатейте, пък тогава правете добрини. Ще ви видя какво ще правите един ден, като разберете силата на парите.

Тръгнаха си от Аляуи паша и сами не знаеха доволни ли са, че задържат парите, за да си ги изхарчат в Париж, или недоволни поради отказа му да приеме искрено поднесеното пожертвование.

На сутринта групата отиде в Университета да вземе билетите за пътуването и там нашият човек чу нещо, което го обиди и огорчи дълбоко.

Туристическата компания отказа да му издаде билет без специално разрешение от Италианското представителство — групата щеше да слезе в Неапол, — защото се опасяваше, че на него няма да му разрешат да слезе в Италия — нали е сляп, как ще се оправи там.

С преизпълнено от мъка и страдание сърце реши, че за трети път ще го накарат да изостави пътуването. Професор Лутфи ас Сайид и принц Ахмад Фуад обаче уредиха въпроса и на другия ден той се качи на влака за Порт Саид, а оттам — на един холандски кораб, за Неапол.

Каква разлика между връщането му в Александрия и пътуването му до Неапол! Беше радостен, ликуваш, доволен — просто не можеше да се владее: всичко го разсмиваше, развеселяваше, създаваше му добро настроение, дори думите на прислужника късно през нощта, с които ги предупреди:

— Ако чуете камбаната, побързайте да вземете поясите и отидете в спасителните лодки.

— Какво значи всичко това? — попита Педагогическия.

— Нали е война? Не сме сигурни дали някоя подводница няма да се изпречи на пътя ни — обясни прислужникът и си отиде.

Педагогическия започна да се оплаква, да хленчи, спомняйки си за майка си и че тя никога вече няма да го види. Нашият човек се разсмя неудържимо.

Корабът не попадна на подводница. Без каквито и да е неприятности една сутрин пристигнаха в Неапол.

Едва стъпиха на италианска земя, и нашият човек повлече приятеля си към пощата.

Там го чакаха две писма от Париж. Приятелят му ги прочете веднъж, после още веднъж, а когато го помоли да му ги прочете трети път, направо му отказа:

— Остави ме на мира! В Неапол има по-полезни и важни неща от това да повтаряме тези думи — и без това вече ги научихме наизуст.

Прекараха един щастлив ден в Неапол, а през нощта се качиха на влака за Париж.