Таха Хусейн
Дните (10)

10

Беше сряда. Прекара деня весело и безгрижно. Сутринта увери сиди, че е завършил четенето на Корана, после слуша приказки и истории и игра.

Тръгна си от училище, но не към къщи, а отиде с няколко приятели в джамията на следобедна молитва. Обичаше да ходи в джамията, да се качва на минарето и да помага на мюезина в приканването на богомолците.

И този ден се качи на минарето и помогна при азана — първото приканване… Завърши молитвата си и вече искаше да се прибира, но си загуби обувките. Беше ги оставил до минарето и не можа да ги намери. Щом свърши молитвата, отиде да ги потърси, но сигурно ги бяха откраднали. Стана му неприятно, ала този ден беше в толкова добро настроение, че нито се разтревожи, нито си помисли за последствията и се върна вкъщи бос. Джамията беше далеч, но той не се смути, често ходеше бос.

Влезе вкъщи. Както обикновено шейхът седеше в гостната и му подвикна:

— Къде са ти обувките?

— Забравих ги в училище — отговори той, но шейхът не му обърна внимание.

Преди да се поразговори с майка си и братята си, поседя самичък, изяде парче хляб — имаше навика да си хапва след училище. После шейхът го повика и той побърза да се отзове. Застана пред него.

— Какво чете днес от Корана? — попита баща му.

— Днес го завърших. Четох последните шест части.

— Знаеш го добре, нали?

— Да.

— Прочети тогава сура „Саба“.

Но нашият човек беше забравил сура „Саба“, както впрочем бе забравил и другите сури, а аллах не му помогна с ни една дума.

— Прочети сура „Създателят“ — продължи шейхът.

Аллах не му помогна с ни една буква.

— Твърдиш, че знаеш Корана — рече шейхът спокойно-насмешливо, — прочети тогава сура „Я, син“.

Аллах му помогна в началото, но езикът му, разбира се, не закъсня да се оплете, устата му пресъхна, започна да се тресе целият, лицето му се покри със студена пот.

— Стани и се постарай всеки ден да си забравяш обувките. Виждам, че си ги забравил, както си забравил и Корана — каза шейхът спокойно. — Но с твоя сиди аз ще си имам друг разговор.

Нашият човек напусна гостната с наведена глава, препъвайки се от притеснение, и се упъти към килера малка стаичка, в която държаха разни продукти и се въдеха гълъби. В единия ъгъл имаше голям, широк пън, като че цял ствол. На него майка му кълцаше месо! Тя държеше там куп ножове — дълги и къси, тежки и леки.

Стигна до килера, свърна към ъгъла с пъна и се протегна към сатъра — най-големия, най-острия и най-тежкия нож — взе го с дясната си ръка и замахна към тила си! После извика и сатърът се изплъзна от ръката му. Майка му се втурна — шеташе наблизо, но не му беше обърнала внимание, когато мина край нея. Стоеше объркан, от тила му течеше кръв, а сатърът лежеше до него… Майка му погледна бързо раната и веднага установи, че не е нещо особено. И тогава се нахвърли върху него с ругатни и упреци, повлече го за ръката, тръшна го в един ъгъл на кухнята и пак се залови за своята работа. Нашият човек остана на мястото си, без да мръдне, без да продума, без да заплаче, без да му мине мисъл през главата — като че беше предмет, а наоколо братята и сестрите му лудуваха и играеха. Никой не му обърна внимание, но и той не се обърна към никого.

Към залез-слънце неочаквано го извика баща му. Напусна мястото си, пламнал от срам, и до гостната все се препъваше. Баща му не зададе никакъв въпрос, но сиди побърза да попита:

— Нали днес прочете шест части от Корана?

— Да.

— Нали вчера ми чете сура „Саба“?

— Да.

— Е, защо днес не можеш да я прочетеш?

Той не отговори.

— Прочети сура „Саба“ — нареди сиди.

Но аллах не му помогна с ни една буква.

— Прочети сура „Поклонението“ — обади се баща му.

Нищо по-добро не се получи. И тук се разрази гневът на шейха, но не към момчето, а към сиди.

— Значи, той ходи на училище не за да чете и да учи наизуст, не за да се занимаваш с него, а за да играе и да се забавлява! Ето днес се върна бос и твърди, че си е забравил обувките в училище… Струва ми се, че толкова те е грижа дали той ще научи Корана, колкото те е грижа дали ходи обут…

— Трижди се кълна във великия аллах — прекъсна го сиди, — ако днес не бях излязъл от училище преди момчетата да са си тръгнали, нямаше да се върне бос. И ми чете Корана по веднъж на седмица, всеки ден по шест части. Изслушвам го всяка сутрин.

— Не ти вярвам нито дума — обади се шейхът.

— Трижди се вричам да се разведа с жена си, ако те лъжа — разгорещи се сиди. — Не те лъжа, всяка седмица го изслушвам да ми чете Корана.

— Не вярвам — повтори шейхът.

— Да не мислиш, че туй, дето ми плащаш за месеца, ми е по-мило от жена ми? Или си мислиш, че заради туй, дето ми плащаш, ще си позволя беззаконието и ще живея с жена, с която се разведох пред теб? — не спираше сиди.

— Не ми е работа! Но от утре това момче няма да ходи на училище. — Шейхът се надигна и излезе.

И сиди се надигна и си излезе опечален и натъжен. Нашият човек остана на мястото си. Не си мислеше ни за Корана, ни за случилото се. Мислеше си само за умението на сиди да лъже, за тройната клетва за развод, която хвърли, както се хвърля фас.

Вечерта не се появи на вечеря. Три дни избягваше да седне до баща си и братята си на масата. Най-после на четвъртия ден баща му влезе при него в кухнята обичаше да се усамотява край пещта — и започна да му говори закачливо, ласкаво и нежно, докато момчето не се отпусна и не престана да се мръщи. Баща му го хвана за ръка и го сложи да седне на масата, а по време на обяда прояви особена грижа към него. Когато момчето се нахрани и се надигна да стане, баща му каза едно изречение, изпълнено с жестока ирония, която никога няма да забрави, защото тя предизвика смеха на всичките му братя, защото те я запомниха и от време на време го дразнеха.

— Е, научи ли Корана? — попита баща му.