Таха Хусейн
Дните (18)

18

Дните на момчето се нижеха между дома, училището, съда, джамията, къщата на инспектора, събиранията на сведущите по религиозните въпроси и ритуалите на зикр. Не бяха ни сладки, ни горчиви. Понякога му се струваха сладки, друг път му се струваха горчиви, а помежду имаше вяли и безсмислени. Докато един ден наистина вкуси страданието и разбра, че досегашните му страдания, заради които мразеше живота, не представляват нищо. Съдбата може да накара хората да се мъчат и да страдат, но в същото време да ги кара да обичат живота и да го облекчават.

Момчето имаше сестра. Беше най-малката в семейството, само на четири години. Приветлива и лъчезарна, приказлива и сладкодумна, с необуздана фантазия радост за цялото семейство. По цели дни се забавляваше и си играеше самичка: сядаше пред стената и ѝ говореше, тъй както майка и разговаряше с гостенките си; на всяка кукла вдъхваше живот и я превръщаше в „личност“. Ето тази кукла е жена, а онази — мъж, другата — юноша, по̀ другата — девойка. Детето сновеше между своите творения и им говореше закачливо и игриво, или гневно-сърдито, или спокойно-уверено. Цялото семейство изпитваше истинско удоволствие да слуша тези приказки, да наблюдава неизброимите игри, без детето да забелязва, че някой го слуша или наглежда.

Беше по времето, когато наближаваше Празникът на жертвоприношението^[1]. Майката започна да се готви за този ден. Подреждаше къщата, печеше хляб и сладки. И братята се готвеха за празника — големите ходеха ту при шивача, ту при обущаря; малките се забавляваха от оживлението, обхванало дома, а нашето момче наблюдаваше и едните, и другите с някаква своя философия, към която вече беше привикнал. Нямаше нужда да снове между шивача и обущаря, нямаше вкус към необичайно оживените забавления; усамотяваше се и живееше в света на фантазията, подхранвана от поглъщаните без мярка най-различни приказки и книги.

Празникът наближи. Една сутрин детето се събуди необичайно посърнало и апатично. Никой не му обърна внимание. В провинцията е нещо нормално да се отнасят пренебрежително към болестите на децата, особено ако семейството е многобройно и стопанката е затрупана с работа. Жените по селата и малките градове имат престъпна философия и не по-малко престъпна теория: детето хленчи — какво има майката да се занимава с него, че кое дете не хленчи! Ще мине един ден и една нощ и ще се оправи. Пък даже майката и да се занимава с него, тя презира лекарите или не знае нищо за тях, опира се на престъпната си теория — теорията на жените и на мислещите като тях. Точно по този начин и нашето момче изгуби очите си: възпалиха се, но дни наред никой не му обръщаше внимание. После извикаха бръснаря и той започна да го цери тъй, че отидоха и двете очи. По същия начин и момиченцето изгуби живота си! Дни наред беше посърнала и я тресеше. Лежеше в един ъгъл на къщата, само от време на време майка ѝ или сестра ѝ се сещаха да ѝ занесат нещо за ядене — един господ знае какво. А оживлението в дома не стихваше: на една страна се печаха хляб и сладки, на друга се чистеха стаи за гостите; по-малките лудуваха, по-големите имаха грижи с дрехите и обувките, шейхът излизаше сутрин и се връщаше вечер, за да се заседи с приятелите си до нощта.

На четвъртия ден следобед всичко това спря внезапно. Майката схвана, че над дома витае грозен призрак. Де сега смъртта не беше връхлитала този дом и любещата майка не беше изстрадала жилото на истинската болка. Да! Беше се улисала в своята работа, когато детето изведнъж заплака неистово. Майката заряза всичко и се хвърли към него. Плачът продължаваше и се засилваше. Втурнаха се и сестрите. Плачът продължаваше и се засилваше. Детето се превиваше и мяташе в ръцете на майка си, шейхът изостави приятели те си и дотича. Плачът продължаваше и се засилваше. Детето се тресеше ужасно, от сгърченото му личице се лееше пот. Другите деца и по-големите момчета оставиха игрите и приказките си и също дотичаха. Но плачът продължаваше още по-силно. Цялото семейство смълчано и съкрушено наобиколи детето, без да знае какво да прави!… Часовете се нижеха. Шейхът, изпаднал в безсилието на човек при подобни случаи, се отдалечи, шептейки молитви и думи от Корана, предназначени за аллаха; момчетата се изнизаха тихомълком — не можеха да забравят игрите и разговорите си, но не можеха и да ги подновят. Смълчаха се объркани, а майка им, приседнала мрачна, вторачила очи в дъщеричката си, я тъпчеше с какви ли не лекове. Плачът продължаваше да кънти, а треската — да се усилва.

Никога не съм предполагал, че едно четиригодишно дете може да притежава такава сила. Дойде време за вечеря, масата беше сложена — подреди я голямата сестра. Шейхът и синовете му седнаха, но плачът на детето продължаваше и никой не посегна към храната един по един се разотидоха. Масата бе вдигната, а детето продължаваше да плаче и да се мята. Майката не откъсваше очи от него и само от време на време протягаше ръце към небето, открила главата си^[2] — нещо, което никога не правеше! Но този ден небесните двери бяха закрити, неизбежното беше предрешено. Шейхът можеше да си чете Корана, майката можеше да си реди молитвите. Най-чудното беше, че никой не помисли за лекар.

С настъпването на нощта плачът на момиченцето започна да стихва, гласът поотслабна, треската понамаля и нещастната майка реши, че аллах е чул молбите ѝ и кризата преминава. Кризата наистина преминаваше, аллах се беше смилил над детето — отслабналият глас и попреминалата треска идеха да покажат тази милост. Майката гледаше момиченцето си и ѝ се струваше, че ей сега ще заспи. Продължи да го гледа — настъпи успокоение. Без звук, без движение, само някакво съвсем леко дихание трептеше между полуотворените му устни, после и то престана: детето се раздели с живота.

Каква беше болестта му? Как тази болест отнесе живота му? Един аллах знае.

И се изви друг плач — нескончаем и неотслабващ. Започна друга треска — нескончаема и неотслабваща. Не плачът на детето, не треската на детето, а плачът на майката, видяла смъртта; треската на майката, изгубила рожбата си. Изплашени, децата и по-големите момчета се спуснаха към майка си, изпреварени от шейха. Покрусена и отчаяна, тя редеше несвързани думи — сълзи давеха гласа ѝ — и се блъскаше с упорита ярост по лицето. Мъжът ѝ стоеше пред нея прегърбен, онемял и се обливаше в сълзи. Съседи и съседки, чули плача, бързо заприиждаха. Шейхът отиде при мъжете, приемаше съболезнованията твърдо и сдържано. Синовете се разпръснаха из къщата — по-коравосърдечните заспаха, другите, с по-нежни сърца, будуваха цяла нощ. Потънала в скръб и отчаяние, майката стоеше пред своята бездиханна, неподвижна дъщеричка, виеше, дереше лицето си и се блъскаше в гърдите, а около нея дъщерите и съседките ѝ я повтаряха — виеха, деряха лицата си, блъскаха се по гърдите — и тъй, докато премина нощта.

Ужасен беше часът, в който няколко души дойдоха да вземат детето, за да го отнесат там, откъдето няма връщане! Беше Денят на жертвоприношението. Домът подреден за празника, жертвата — приготвена! Господи, какъв ден! Господи, каква жертва! Колко ужасен беше часът, когато по пладне шейхът се върна у дома, отдал малката си дъщеря на земята!…

От този ден скръбта се свърза яко с това семейство. Не минаха и няколко месеца, и шейхът изгуби престарелия си баща; не минаха и няколко месеца, и майката изгуби грохналата си майка. Траурът не се вдигаше, страданията се нижеха ту остри, ту тихи до онзи гибелен ден, ден, какъвто семейството не знаеше; ден, който го дамгоса с неразлъчна безутешност, ден, в който двамата родители побеляха; ден, който накара майката да се облече в черно до края на дните си, да не изпита повече сладостта на радостта, да не се засмее, без после да не избухне в плач, да не заспи, без да е проляла сълзи, да не се събуди, без да пролее други, да не вкуси плод, преди да е раздала на бедните и на децата, да не се усмихне на празник, да посреща настъпващия ден с отвращение, пряко волята си.

Беше 21 август 1902 година. Ужасно беше лятото на тази година. Епидемия от холера заля Египет и порази жителите му мълниеносно, унищожи градове и села, заличи цели семейства. Сиди усилено приготвяше талисмани и пишеше заклинания. И религиозните, и светските училища бяха затворени. Лекари и пратеници на санитарните власти се пръснаха из страната с лекарства и палатки да изолират болните. Страх изпълни душите и овладя сърцата. Животът престана да се интересува от хората. Всяко семейство говореше какво е сполетяло другите и очакваше своя дял от съдбата. Майката живееше в постоянен страх и хиляди пъти на ден се питаше кой от синовете или дъщерите ѝ ще бъде връхлетян от нещастието. Имаше осемнадесетгодишен син — хубав, приятен, способен, умен, добросърдечен. Най-умният в семейството, най-умният, най-добросърдечният, най-искреният, най-внимателният с майката, най-отзивчивият към бащата, най-нежният с малките братя и сестри, винаги в настроение. Завърши средно образование и постъпи в Медицинското училище. Очакваше края на лятото, за да замине за Кайро. При избухването на епидемията отиде при градския лекар и започна да му помага — твърдеше, че упражнява професията си. Така дойде 21 август.

Към залез се върна обичайно усмихнат, пошегува се мило с майка си и я успокои:

— Днес в града нямаше повече от двадесетина случая. Епидемията започва да утихва.

Но заедно с това се оплака, че не му е добре. Излезе и седна при баща си, та да си поприказват, както обикновено. После отиде, както всеки ден, с приятелите си до брега на канала Ибрахимия. С настъпването на нощта се върна и прекара около час в смях и закачки с братята си. Същата вечер настояваше всички да ядат чесън, защото предпазвал от холера. Самият той яде, ядоха и братята, опита се да убеди и баща си, но той не се съгласи.

Към полунощ цялата къща потъна в спокоен сън — и малки, и големи, и животни. Но някакъв странен вопъл изпълни спокойната атмосфера и пробуди всички. Шейхът и жена му, които спяха в широкия открит коридор, извикаха сина си по име. По-големите момчета наскачаха от постелите и побързаха да се обадят, по-малките седяха, триеха очи с ръце и обхванати от страх, се опитваха да разберат откъде иде звукът и каква е тази необичайна суетня.

Гласът беше на младежа, който повръщаше. Поседял час-два и за да не събуди никого, отишъл в тоалетната, излизайки на пръсти от стаята. Но болките му станали тъй нетърпими, че вече не можел да се владее и родителите му чули стона, които ги изплашил и заедно с тях всичко живо вкъщи.

Значи, младежът се беше заразил, епидемията беше намерила път към къщата и майката вече знаеше върху кого ще връхлети нещастието. През тази нощ шейхът наистина беше достоен за възхищение. Запази спокойствие и въпреки уплахата, се владееше. Нещо в гласа му подсказваше, че сърцето му се къса, но той се показа твърд, готов да понесе нещастието. Настани сина си в своята стая, нареди другите братя да се отстранят и излезе бързо, повика двама съседи и след по-малко от час се върна с лекаря.

В това време майката, изплашена, но изпълнена с решителност и вяра, се грижеше за сина си. Спреше ли да повръща, тя излизаше в коридора и вдигнала ръце и лице към небето, замираше в молби и молитви, докато чуеше стоновете от повръщането, за да се втурне към сина си. Подхващаше го през гърдите и държеше главата му, а езикът ѝ не спираше да сипе молби и просби.

Не успя да отдели другите момчета от болния. Те изпълниха стаята и го наобиколиха, а той — спреше ли да повръща, се шегуваше с майка си и играеше с малките си братя. Най-после лекарят дойде. Предписа това-онова, нареди едно-друго и си отиде с обещанието, че ще се върне на сутринта. Майката остана в стаята при сина си, шейхът стоеше наблизо мълчалив — не викаше, не се молеше, не отговаряше на никого, ако го заговореха. След дълги терзания най-сетне настъпи утрото. Младежът започна да се оплаква от болки в краката. Дойдоха сестрите му и започнаха да го разтриват. Той ту пъшкаше, ту сдържаше страданието си. Повръщането го изтощаваше и сърцата на родителите му се изпълваха с жалост. Семейството преживя сутрин, каквато никога не беше преживявало — мълчалива, мъчителна сутрин, в която витаеше ужас и страх. Дворът се наблъска с мъже, дошли да утешават шейха, къщата се наблъска с жени, дошли да утешават майката. На шейха и на жена му не им беше ни до едните, ни до другите. Час през час наминаваше и лекарят. Младежът помоли да телеграфират на брат му в ал Азхар и на чичо му в Горната провинция. От време на време искаше часовника и го гледаше, като че ли времето бързаше прекалено много, като че ли се боеше, че ще умре, преди да види брат си и стария си чичо. Господи, колко ужасен беше този час — третият час в четвъртък, 21 август 1902 година!

Лекарят излезе от стаята покрусен. Може би съобщи дискретно на двама от най-близките приятели на шейха, че младежът е в агония, защото мъжете влязоха в стаята. Този ден за първи път през живота си майката се показа пред мъже.

Младежът се мяташе в леглото — ту се повдигаше, ту се просваше, ту сядаше; сегиз-тогиз искаше часовника, от време на време повръщаше. Майката плачеше, двамата мъже го успокояваха, а той отговаряше:

— Да не съм по-добър от пророка! Нали и пророкът е умрял.

Викаше баща си, за да го успокои, но шейхът не отговаряше. Само ставаше, сядаше, хвърляше се на постелята или на пода. Нашето момче се беше свряло в един ъгъл на стаята и мълчеше поразено и изумено — мъка разкъсваше сърцето му.

Младежът се просна на леглото, безсилен да помръдне, и започна да стене, като от време на време притихваше. Постепенно стоновете ставаха все по-далечни. Момчето ще забрави всичко друго, но никога няма да забрави последното стенание на брат си — изнемощяло, безжизнено, проточено и… мълчание. В този миг майката се надигна, търпението ѝ се изчерпа, твърдостта ѝ се стопи. Не можеше повече да се крепи и ако двамата мъже не я бяха подхванали, щеше да се строполи. Олюля се и излезе от стаята мълчалива, безсловесна. Но щом прекрачи прага, от гърдите ѝ се изтръгна такъв жален стон, че момчето не може да си го спомни, без сърцето му да се разкъса. Младежът шавна, тялото му премина тръпка, последвана от покоя на смъртта. Двамата мъже се приближиха, подредиха го, увиха го в саван, покриха лицето му и излязоха при шейха, но се сетиха, че някъде в стаята се е свряло момчето, и единият се върна, измъквайки го почти в безсъзнание. Отведе го при другите и го остави там като вещ.

За по-малко от час младежът беше приготвен за погребение и мъжете го понесоха на рамене.

Каква съдба! Не бяха стигнали до вратата на къщата и първият, който срещна ковчега, беше старият чичо, заради когото младежът бавеше с минути смъртта, за да го види.

От този ден шейхът придоби навика, щом седне на масата, да споменава сина си и да си поплаче. Жена му плачеше с него, а около тях синове и дъщери се опитваха да ги успокоят, ала не се получаваше нищо и всички избухваха в ридания.

От този ден семейството придоби навика от време на време да пресича Нил и да отива до гробището, макар преди да упрекваше онези, които посещаваха покойниците.

От този ден психиката на момчето се промени изцяло. Наистина опозна аллаха и се стараеше да се приближи към него с всякакви средства: понякога с милостиня, друг път — с молитва, трети път — с четене на Корана. Аллах е свидетел, че към това го тласкаше не страх, не опасения, не привързаността към живота, а споменът, че брат му, учил в светско училище, се беше отнасял небрежно към религиозните си задължения, и извършвайки разни религиозни обреди, момчето искаше да снеме от брат си някои прегрешения. Брат му беше осемнадесетгодишен. Момчето беше чувало от шейховете, че от петнадесет години молитвата и постът са задължителни. Сметна, че брат му дължи на аллах цели три години пост и молитва, и се задължи да извършва всеки ден петте молитви по два пъти — веднъж за себе си и веднъж за брат си; да пости по два месеца в годината — веднъж за себе си и веднъж за брат си, но да крие това от семейството — то да бъде един специален обет от него на аллаха; да раздава на бедните и на сираците, преди да е взел своя пай. Аллах е свидетел, че момчето изпълняваше своя обет няколко месеца и промени поведението си чак когато замина за ал Азхар.

От този ден момчето узна какво значи безсъние нощем. Колко дълги нощи прекара в мисли за брат си или в повторение на сура „Откровението“ по хиляди пъти, преотстъпвайки го в полза на брат си, или в съчиняване на стихове по подобие на прочетените в книгите с приказките, изпълвайки ги с мъката и болката си от загубата на брат си, като се стараеше поемата да не завършва без молитва към пророка. Доброто дело преотстъпваше на брат си.

Да! От този ден момчето позна кошмарите: всяка нощ му се присънваше болестта на брат му. И това продължи години. После порасна, ал Азхар му повлия значително и болестта на брат му започна да му се присънва по-рядко. Стана младеж, мъж, промени се с годините, но остана завинаги верен на брат си — споменаваше го и го сънуваше поне веднъж в седмицата.

Скръбта на братята и сестрите по този брат поутихна, някои от приятелите и връстниците му го забравиха, споменът за него навестяваше баща му, но рядко. Ала две същества ще го помнят винаги и ще го споменават с настъпването на всяка нощ — майка му и момчето.