Таха Хусейн
Дните (11)

11

Престана да ходи на училище. Сиди престана да идва у тях. Шейхът потърси друг учител, който занимаваше момчето по един-два часа всеки ден вкъщи и четеше сурите от Корана вместо сиди. Щом новият учител си отиваше, беше свободен и си играеше до късно следобед. Тогава, на връщане от училище, при него идваха приятелите и другарите и му разказваха какво става там. Това го развличаше. Той се забавляваше със случките от училището, със сиди и арифа. Мислеше си, че е скъсал с арифа и с всичко, което е там; че вече няма да се върне и няма да види ни учителя, ни помощника му. И развърза езика си по адрес на двамата мъже по един отвратителен начин. Започна да разкрива пороците и прегрешенията им, за които по-рано беше премълчавал. Започна да ги ругае пред момчетата, да описва лъжите, кражбите и алчността им. Говореше за тях ужасни неща и намираше в тези приказки изцеление за себе си, а на момчетата доставяше удоволствие. Пък и защо да не си отпусне езика по адрес на ония двамата? Нали до заминаването му за Кайро има само един месец? След няколко дена ще се върне брат му и щом свърши ваканцията, ще го вземе в ал Азхар, където ще стане „съсед на аллаха“ и тогава няма да чува за учителя и за помощника му.

През тези дни беше наистина щастлив. Изпитваше някакво превъзходство над другарите и връстниците си: не той ходеше на училище, както ходеха те, а при него идваше учител; ще замине за Кайро, където е ал Азхар, „Сидна^[1] Хусайн“ и „Ситти Зайнаб“^[2] и разни други светини. За него Кайро беше мястото, където са ал Азхар и гробниците на светци и праведници.

Но щастието не продължи дълго. Последва ужасно бедствие, тъй като сиди никак не можа да преглътне този разрив. Просто не беше в състояние да понесе победата на шейх Абдул Джуад и прибягна до застъпничеството на този-онзи пред шейха. Сърцето на шейха омекна и той нареди на момчето да се върне в училище. И той се върна, изпълнен с отвращение и предчувствия за онова, което го чака от страна на сиди, който щеше да го кара да чете Корана трети път. Но работата не свърши дотук. Момчетата вече бяха занесли на учителя и помощника му всичко, чуто от техния приятел. Един аллах знае какво му беше през цялата седмица — как сиди го обсипваше с упреци, как арифът повтаряше думите му, същите онези думи, които нашият човек беше изстрелял, предполагайки, че никога няма да види двамата мъже.

През тази седмица той се научи да сдържа приказките си, научи, че е безразсъдно и глупаво да разчита на обещанията на хората и поетите от тях задължения. Не се ли кле баща му, че момчето никога няма да се върне в училището, а ето че се върна! Има ли някаква разлика между баща му — кълне се и нарушава клетвата — и сиди, който хвърля на вятъра развод и клетви, а знае, че лъже? Ами тези момчета? Приказват си, ругаят пред него учителя и помощника му, подстрекават го да хули ония двамата, докато си постигнат своето, а после го принасят в жертва на двамата мъже само и само да се сближат с тях. А и майка му смее се и подкокоросва сиди, като го слуша какво ѝ разправя за чутото от момчето. И братята му — ругаят го и повтарят от време на време думите на сиди, за да дразнят и ядосват момчето. Но той понесе всичко стоически. И защо да не прояви търпение! Нали до раздялата му с цялото това общество остава месец или най-много няколко месеца.