Елизабет Адлър
Изплъзващи се образи (7)

Глава 6

Лоринда Мендоса седна на стария обикновен диван в уютната дневна на семейство Паркър и загледа втренчено певеца по телевизията. Той беше мургав, с тъмна и изключително блестяща коса и пееше на испански. Напомняше й за баща й и Лоринда побърза да смени канала. Тази вечер не искаше да мисли за баща си… Не искаше! Беше у семейство Паркър, за да гледа бебето им. И то не защото искаше да помогне на Джеси-Ан, а защото искаше да достави удоволствие на мисис Паркър. Мери Паркър беше добра жена, къщата й винаги блестеше от чистота, в нея цареше неотменим ред. Къщата, както и стопанката, беше гостоприемна, не богато наредена, но приятна. У семейство Паркър винаги имаше много хора, приятели и съседи, които се отбиваха просто ей така, без дори да се обадят предварително. И ако беше време за вечеря, във фурната винаги имаше нещо хубаво, а ако не, щяха да ти поднесат поне кафе и прясно изпечен шоколадов кейк. А мисис Паркър правеше най-хубавия! Освен това беше прекрасна майка, майка, каквато самата Лоринда трябваше да има, но това просто беше още един пример за несправедливостта в живота. Тя имаше за майка стара и пропила се жена, а мисис Паркър имаше тази гадна женска за дъщеря!

Лоринда затвори очи и мръсните думи заблестяха в червено пред очите й, в подсъзнанието й, като да бяха издълбани в мозъка й, изгаряха я… Затова винаги печаташе анонимните писма в червено.

„Джеси-Ан, ти, курво такава… Джеси-Ан, ти злобна изкусителко… Джеси-Ан, ти мръсна женска… която показваш тялото си на целия свят… възбуждаш го… изкушаваш го… примамваш мъжете да правят неща, които никога не би трябвало да правят.“

 

 

— Здравей, Лоринда! — Джеси-Ан направо влетя в стаята и започна да размества възглавничките по дивана. — Виждала ли си пеещото пате на Джон? Просто не иска да заспи без музиката му, а ние не можем да го намерим…

— Ето го — отговори с треперещ глас Лоринда, като й подаде дебеличкото пухкаво пате с яркооранжевата човка. — Намерих го на пода.

— А, добре — каза Джеси-Ан и бързо го взе. — Предполагам, че плюшените животни, които имаме тук, няма да го ухапят. Все пак не са ухапали и мен! — каза тя със смях.

Лоринда забеляза, че Джеси-Ан е облякла плътно прилепнала синя копринена пола и обикновено на вид потниче, а на талията си е завързала копринен шал в синьо, кораловочервено и жълто. Полата беше с дължина малко над коляното. Носеше още високи сини сандали и тъмни чорапогащи с ръбове, които правеха краката й да изглеждат безкрайно дълги. Лоринда гледаше ръбовете очарована… Те бяха като стрели, които водеха погледа й все по-нагоре и по-нагоре… Та нали точно затова Джеси-Ан ги беше обула, нещо ново, с което да изкушава мъжете… Не беше доволна от женитбата с богатия си съпруг…

— Отново са модерни — каза Джеси-Ан, забелязала погледа й. — Не помниш ли, когато бяхме петнайсетгодишни, бяха хит. Господи, колко отдавна ми се струва това! Връщам се веднага, Лоринда, само ще дам на Джон неговата „нощна музика“…

Лоринда винаги беше мразила начина, по който баща й гледаше момичетата в училище — особено Джеси-Ан. Той чакаше пред сградата, мотаеше се, гледаше с глупава усмивка на слабото си костеливо лице и с вечната цигара в ъгълчето на устата, с ръце, винаги пъхнати дълбоко в джобовете… Тя знаеше, че сам се опипва, докато гледа момичетата… И бузите й пламваха от изпитваното унижение и от страх. Винаги се опитваше да излезе първа от сградата, тичаше с всички сили по коридора, за да изпревари другите. А той й казваше:

— Хей, дете, какво е това бързане… Да позабавим малко темпото, а? — И се облягаше отново на стената. Чакаше.

Дори на дванайсет години, Ким, приятелката на Джеси-Ан, имаше големи гърди. Лоринда беше чула как другите момичета се кикотят заради това в тоалетната. Дори самата тя ги беше видяла веднъж, когато Ким излизаше изпод душа — големи и закръглени. А под розовия й вълнен пуловер те изпъкваха достатъчно ясно. Естествено, Ким нямаше вина за това, защото нито едно момиче не избира тялото си… Но баща й не можеше да откъсне очите си от тях. Джоани също беше закръглена и доста хубава, но баща й хвърляше похотливи погледи най-вече към Джеси-Ан.

Джеси-Ан винаги си е била слаба, но имаше съблазнителни извивки, закръглено задниче, а високо напъпилите й малки гърди изпъкваха ясно под памучната й тениска. Баща й изчакваше те трите да се появят на стъпалата и тръгваше бавно и мързеливо по пътя, без нито веднъж да погледне Лоринда. Вървеше все по-бавно и по-бавно, а трите момичета ги настигаха и задминаваха. Те разговаряха и се смееха щастливо, дори не ги забелязваха, разбира се. Тя не се броеше. Тя беше дебела, кожата й беше груба като тази на баща й, а тялото й беше силно окосмено — бръснеше краката си още откакто беше навършила единайсет.

В училище Лоринда се чувстваше неудобно, срамуваше се и се държеше настрани от другите. Все едно беше обвита в пашкул, който я отделяше от външния свят. Единствената й утеха беше страстта й към висшата математика, чиято сложност за нея беше така проста и очарователна като картинна мозайка. Но тя не беше една от групата на „избраните“, тя не беше канена на техните партита, на пикниците, на танците, тя не ходеше на ски с тях високо горе в планините, нея не я канеха да преспива в техните домове, не споделяха тайните си шепнешком с нея посред нощ… Тя дори не знаеше за какво те разговарят и защо се кискат непрекъснато — освен ако не се присмиваха на нея… Или на странния й баща и вечно пияната й майка…

После баща й започваше да върви по-бързо, в крак с момичетата. Не сваляше поглед от здраво стегнатото в дънките дупе на Джеси-Ан. Гледаше всяка нейна крачка така, сякаш тя беше гола. Когато момичетата завиеха зад ъгъла, той бързо блъскаше Лоринда в къщата, по коридора, та чак до стаята й. А после правеше разни неща с нея — неща, за които тя дори не искаше да мисли докато майка й дрънкаше с тенджерите и тиганите в кухнята, преструвайки се на заета. Тя се държеше така, все едно не знаеше какво става на горния етаж. И притъпяваше сетивата си с поредната бутилка уиски.

Лоринда беше толкова уплашена, че не знаеше какво да прави. Баща й беше човек, склонен към насилие. Много пъти го беше виждала да удря силно майка й, да я изблъсква от пътя си, като че ли тя беше куче. Дори когато беше още толкова малка, че едва достигаше до коленете му, той я биеше, защото била „злобна“. Никога не я наричаше „дяволита“ или „палава“, както родителите обикновено наричаха децата си. Не си спомняше кога за първи път осъзна, че насилието доставя удоволствие на баща й… Само си спомняше как стоеше трепереща, ужасена, без да може да откъсне поглед, като хипнотизирана, и го гледаше как сваля от панталоните си широкия кафяв кожен колан. Знаеше какво щеше да последва.

— Отново беше зла, Лоринда — казваше той, слагаше я да легне напряко на коляното му и смъкваше гащичките й. — Ти си злобно малко момиченце… Ти си грешна, Лоринда…

Нямаше как да се измъкне, нямаше кой да я спаси. Кой би повярвал на тази срамна история? Собствената й майка би отрекла, беше сигурна в това. Баща й беше уважаван човек. Работеше като градинар в големите къщи по „Ройъл Маунт“ и дамите там бяха много доволни от работата му. Той пазеше гадните си похотливи погледи за съученичките на Лоринда и никога не гледаше така „елегантните дами“, както ги наричаше.

Лоринда ходеше на училище всеки ден, то беше убежището й от дома, и с ужас чакаше момента, когато ще трябва да се върне. Да върви зад Джеси-Ан и да понася многозначителните погледи на момичетата, хвърлени през рамо. Те като че ли разбираха какво става… О, как мразеше уверената, вече женска походка на Джеси-Ан, невинните й сини очи, заобленото й задниче и дългите й крака… Мразеше Джеси-Ан заради онова, което трябваше да изтърпява заради нея.

А също така завиждаше на Джеси-Ан, завиждаше й за топлия и уютен дом, за силния русокос баща и за сърдечната й усмихната майка… Завиждаше й за тримата по-големи братя, които се грижеха за малката си сестра както рицарите от средновековието са защитавали своите дами…

Всеки следобед, когато Лоринда влизаше в тъмната смълчана къща, която винаги блестеше от чистота (защото, когато не беше пияна, майка й чистеше с усърдността на фетишист, покриваше дивана с калъфи и ги караше да събуват още до вратата калните си обувки) й се струваше, че сърцето й ще се пръсне или че внезапно ще престане да диша… Вървеше покорно пред баща си към своята спалня…

Опита се да каже на майка си, като плачеше и гореше от срам, с наранено и поругано тяло, което още я болеше, но майка й побърза да й затвори устата. Каза й, че въображението й е прекалено силно, че баща й просто й помага да си напише домашните. В същото време ръката й се плъзна под кухненския плот… Когато, тръгнала към стаята си, Лоринда се обърна, майка й стоеше там с гръб към нея и изливаше съдържанието на бутилката уиски направо в гърлото си…

След известно време момичетата забелязаха как ги гледа баща й и започнаха да се опитват да избягат от погледа му. Нарочно вървяха толкова бавно, та да не ги изпреварват, и с това караха и баща й да върви още по-бавно, кикотеха се и си шепнеха, а баща й я дръпваше ядосан за ръката и я влачеше по улицата, като си мърмореше под нос нещо на испански. Но най-лошото дойде по-късно, когато пораснаха.

Джеси-Ан беше на петнайсет, когато спечели състезанието за модели. Навсякъде беше разлепена нейната снимка по бански, който беше толкова дълбоко изрязан отпред, отзад и отдолу, че разкриваше практически всичко. Баща й седеше и четеше вечерния вестник, когато видя снимката на Джеси-Ан. Гледа я дълго време. После разкопча колана на панталоните си, изправи се и кимна с глава по посока на спалнята й и пристъпи заплашително към нея, когато тя остана на мястото си замръзнала от страх. Този път беше различно, този път той не само я опипваше… Този път, със снимката на Джеси-Ан до главата на Лоринда, той се качи отгоре й, затисна я под себе си и влезе в нея, нарани я с ужасното си огромно нещо… накара я да гори от срам, жигоса я завинаги…

Тогава тя написа първото анонимно писмо, в което изля омразата си… Каза на Джеси-Ан точно какво мисли за нея, повтори думите, които баща й произнесе, докато я пронизваше отново и отново, чак докато тя започна да кърви. След като написа писмото и го пусна в пощенската кутия в близост до училището, почувства такова облекчение, като че ли изведнъж и незнайно как цялата тежест се смъкна от нея. Сега вече можеше да прогони от подсъзнанието си спомена за опипващите ръце и задъхващото се тяло на баща си.

Лоринда истински се наслаждаваше на шума, който се вдигна около този случай. Не беше очаквала такъв отзвук — беше вълнуващо да гледа как се развиват нещата и да знае, че тя е причината за това. Тя и баща й. Полицията чакаше пред училището и проверяваше всички. В дните, които последваха, баща й внезапно стана много зает и работеше по цял ден в градините на „Ройъл Маунт“, като избягваше да се мярка пред училището. Но след известно време шумът заглъхна и нещата се върнаха към нормалния си ход…

След година, когато баща й избяга с шестнайсетгодишната сервитьорка от „Билингс“, Лоринда изпита съжаление към момичето. Но нейното мъчение беше свършило… Може би сега щеше да успее да избяга в чистотата и красотата на математиката.

Мисис Паркър влезе забързано във всекидневната, потупа с длан късата си, внимателно подредена сива коса и й се усмихна.

— Бебето заспа дълбоко — каза й. — Предполагам, че няма да имаш кой знае какви грижи с него. Той със сигурност е най-сладкото и най-послушното дете, което познавам. Повече от сигурно е, че в това отношение не прилича на майка си. Господи, тя беше много ревливо бебе! Винаги съм казвала, че баща й и братята й я разглезиха.

„Разглезено дете, помисли си Лоринда. Не зло като мен.“

— Тази вечер изглеждате наистина прекрасно, мисис Паркър — каза тя. — Харесвам розовата ви рокля.

— Е, благодаря ти, Лоринда. Купих си я от Ню Йорк, когато ходихме на гости на Джеси-Ан и Харисън. — Сведе тревожен поглед към роклята. — Струва ми се обаче, че повече подхожда на Спринг Фолс.

— Готови ли сме всички? Резервацията ни е за седем и половина. — Скот Паркър мразеше да закъснява дори с една минута и подрънкваше нетърпеливо ключовете за колата.

Най-после се появиха Харисън и Джеси-Ан, която затършува из чантичката си и извади скъпоценните си сапфирени обеци. Закопча ги и разтърси глава, за да се убеди, че са закрепени стабилно.

— Какво мислиш, Лоринда? — запита тя. — Нали са прекрасни? Фантастични са! Толкова са съвършени, че всички ги смятат за фалшиви. Всъщност, Харисън — закачи го тя, — кълна се, че видях съвсем същите в „Блумингдейл“ на следващия ден.

„Напротив, това са истински сапфири и диаманти!“, помисли си Лоринда изумена, а Джеси-Ан съвсем нехайно се погледна в огледалото след като ги сложи. Просто тръсна глава и заяви на съпруга си, че приличат на фалшиви… Като бръкна отново в чантичката си, Джеси-Ан извади малка велурена кутийка и я отвори, за да покаже на баща си и на майка си огърлицата, която беше в тон с обеците.

— Харисън ми ги подари след раждането на Джон — каза им гордо. — Но мисля, че огърлицата се носи с по-скъпа рокля и на по-специален случай от вечеря в „Олд Мил“!

Мистър и мисис Паркър се удивиха от красотата й, а Джеси-Ан я прибра в кутийката, която небрежно пусна обратно в чантата си.

— Побързайте, момичета! — извика Скот, тръгнал към вратата. — Време е да тръгваме.

— Шишето на Джон е в кухнята, Лоринда, а сокът му е в хладилника — каза й Джеси-Ан. — Ако имаш нужда от мен, знаеш номера на „Олд Мил“. Но предполагам, че всичко ще бъде наред.

— Налей си кафе, Лоринда! — извика мисис Паркър. — Има и пресен кейк, опечен днес. Ще се върнем към единайсет, предполагам.

Лоринда ги гледа, докато потеглиха в белия „Буик“ на Скот Паркър, после затвори вратата след тях и я заключи. Облегна се на нея и огледа къщата на семейство Паркър. Забеляза, че килимът се е поизтъркал, че завесите са избелели от слънцето. Вдъхна смесения аромат на току-що сварено кафе, пресен кейк и цветя, които мисис Паркър държеше в порцеланови вази навсякъде из къщата. „Това е истински дом“, помисли си тя.

Отиде в кухнята и лицето й се отпусна. Тя се усмихна, когато си наля голяма чаша кафе и си отряза дебело парче кейк. Занесе ги в дневната и седна отново пред телевизора. Слава Богу, вече не пееше мексиканец, а излъчваха комедия за едно от онези типично американски щастливи семейства, в които бащата винаги е мъдър и винаги проявява разбиране, а съпругата му е талантлива и много красива, където всички си правят шеги и са много забавни, а в края на всяка серия дават на зрителя да разбере, че всички в семейството се обичат много. Лоринда мрачно си помисли, че това е отново превъплъщение на американската мечта. А тя беше просто мит. Отиде в кухнята и си отряза още едно парче кейк. То щеше да подейства катастрофално на последната й диета, която беше продължила всичко на всичко само два дни, а и утре сигурно ще й излязат много нови пъпки, но пък мисис Паркър правеше най-хубавия кейк в градчето.

Докато се връщаше в дневната, й се стори, че чува хленч откъм стаята на Джеси-Ан. Вдигна поглед към втория етаж и се поколеба… Отново се чу, този път по-ясно. Значи край на илюзията, че Джон е спокойно и послушно бебе. Може би точно тази вечер той беше решил да бъде различен! Може би бебето знаеше, че тя ще се грижи за него? Лоринда сви рамене, беше й безразлично. Ще го накара да почака, може би ще му се отрази добре да си поплаче здравата това проклето, разглезено богаташко синче! По дяволите, а сега взе, че разля кафе по килима на мисис Паркър! Като остави новата чаша кафе и кейка върху масата в дневната, тя се върна бързо в кухнята да търси парцал. После, с тревога и много усърдно започна да чисти петното. Ето, почти беше изчезнало. Изпитала облекчение, тя отново затърка. Да, всичко беше наред, мисис Паркър никога нямаше да узнае колко невнимателна е била. Господи, това дете вдигаше истинска врява. Лоринда затвори вратата на дневната и се разположи удобно на дивана, като подпря крака на ниската масичка пред себе си и усили звука на телевизора. Тъкмо навреме, за да хване новините. Винаги й доставяше удоволствие да знае какво се случва по света. По странен начин така се отдалечаваше от Спринг Фолс…

Когато след половин час занесе чашката от кафето в кухнята, бебето все още плачеше. Само че този път то врещеше — високо и уплашено. Господи, сигурно съседите щяха да чуят и да дойдат, ако не го накараше да млъкне! С въздишка, Лоринда се изкачи бавно по стълбите до стаята на Джеси-Ан. Наведе се над люлката, украсена с набрана драперия и загледа бебето. То изведнъж млъкна и я загледа в отговор със сините очи на Джеси-Ан. Гледаше като нея, директно в теб, открито. Лицето му беше червено и подпухнало от плача. Дишаше учестено и продължаваше да хълца. Лоринда не беше очаквала, че то е толкова сладко и безпомощно, и сега вече съжали, че го е оставила да плаче. Само че децата трябваше да бъдат научени, че не могат да прекъсват заниманията и почивката на възрастните.

Взе го на ръце и разбра, че се е подмокрило. Остави го на масичката до люлката, която беше поставена там специално за тази цел и свали памперса му. Като извърна глава, за да не вижда символа на пола му, тя побърза да му сложи нов памперс, после го зави в одеялото и го занесе на долния етаж.

Лоринда държеше доста непохватно Джон, който смучеше щастливо от шишето и мислеше, че Джеси-Ан не заслужава бебе като това — всъщност, че не заслужава никакво бебе. Джон не бе виновен за това, че има Джеси-Ан за майка, нали така? Точно така, както тя не можеше да смени своята майка и баща си. Погали го по нежната бузка и му се усмихна. Той я погледна, а тя се запита какво ли може да мисли. Много й се искаше да не прилича чак толкова на Джеси-Ан. Бебето въздъхна доволно и затвори бавно клепачи. Скоро дишането му стана равномерно, той заспа още в ръцете й.

Лоринда гледаше учудено невинното му личице. За първи път в живота си държеше бебе. За първи път въобще прегръщаше някого. И беше повече от сигурна, че никой не я е държал така, когато тя е била бебе. И, разбира се, никой не я беше прегръщал и след като стана жена. Лоринда облегна глава на възглавничките и затвори очи изпълнена с ново, непознато за нея щастие, притиснала бебето до гърдите си.

 

 

— Е, вижте, не е ли много мила? — извика мисис Паркър. — Вижте ги как спят и двамата.

Лоринда се събуди стресната.

— О, съжалявам, мисис Паркър, не исках да заспивам… Само че Джон плачеше толкова силно, а после двамата се почувствахме така удобно тук, на дивана, че сме заспали. Не исках отново да го будя.

— Разглезваш го, Лоринда — каза Джеси-Ан, взе бебето от ръцете й и го прегърна. — Хайде, малък немирнико, да не би да си измъчил Лоринда?

Изглеждат толкова щастливо семейство, помисли си завистливо Лоринда, докато обличаше якето си. Веднага се виждаше, че са прекарали приятно заедно.

— Благодаря, Лоринда — каза Харисън и пъхна петдесет долара в джоба й.

— Мистър Ройл, не мога да приема — запротестира тя и му подаде обратно банкнотата. — Наистина, не го направих за пари, пък и това е прекалено много.

— Винаги съм вярвал, че плащам точно толкова, колкото извършената работа заслужава — отговори твърдо Харисън. — А тази вечер твоите услуги бяха много ценни за нас.

Лоринда му се усмихна предпазливо.

— Е, благодаря, мистър Ройл. — Когато той отвори вратата и я задържа за нея, тя се поколеба. — Може ли утре да дойда просто за да видя бебето? — запита неочаквано.

— Разбира се, ще се радваме.

Гледа след нея, докато тя се отдалечаваше бързо по алеята пред къщата, като ловко избягваше малките локвички. После тръгна по-бавно по „Билингс авеню“, където в самия му край се намираше неугледната къща, която беше неин дом.

 

 

Следобедът на следващия ден Лоринда седеше на пода в стаята на Джеси-Ан и гледаше как малкият Джон рита с крачета във въздуха, докато майка му опаковаше багажа. Лоринда залюля жълтото пате над люлката му и се засмя радостно, когато той протегна ръчички към него. Джеси-Ан вдигна рязко поглед към нея изумена. Никога преди не беше чувала момичето да се смее. Бедната, наистина беше жалко, че семейството й е такова… Но у Лоринда имаше нещо, което продължаваше да я кара да се чувства неудобно в присъствието й.

Лоринда въздъхна, както й се стори, преувеличено:

— Наистина много съжалявам, че си тръгвате — каза тя тихо.

— Скоро ще дойдем пак — каза Джеси-Ан като нави на руло тоалета си от синя коприна и го постави грижливо в огромния куфар, марка „Луи Вютон“. — Този трик го знаят всички модели — каза тя, доловила изненадата в погледа на Лоринда. — Навитите дрехи не се мачкат, а и в куфара се събират повече така.

Лоринда си спомни единствения път, когато пътува — онези няколко седмици в колежа, преди да й заповядат да се върне у дома. Спомни си как грижливо беше сгънала малкото си дрехи, как ги беше поставила в куфара между пластовете мека бяла хартия, как беше гладила и сгъвала…

— Само да можех да се махна оттук — каза тя едва чуто. — Не мога да ти опиша какво е, Джеси-Ан. О, знам, мисис Паркър мисли, че майка ми е инвалид, но простата истина е, че тя се налива с алкохол. Уискито е това, което ме държи като в капан в Спринг Фолс. — Тя се засмя горчиво. — Ако баща ти не ми беше дал работа и нямаше нищо против отсъствията ми, въпреки че наваксвам с работата после, защото съм много съзнателна, е, мисля, че щях да полудея. — Сведе поглед и добави все така тихо: — Просто не знам какво бих могла да направя със себе си.

Джеси-Ан изпусна купа дрехи, които тъкмо щеше да пъхне в чантата и я загледа ужасена.

— Лоринда — извика тя шокирана, — нещата не може да са толкова лоши!

— О, да, могат. — Гласът на Лоринда трепереше, а по пухкавите й бузи започнаха да се търкалят сълзи, когато продължи: — Никога досега не съм говорила с когото и да било за това… Дори с мисис Паркър. Мама дори не се интересува къде е, нито дори дали аз съм там, само да има кой да се грижи за нея и да има в изобилие уиски! — Уловила погледа на шокираната Джеси-Ан, тя добави тихо: — Повярвай ми, по-добре е да й купувам алкохол, отколкото да я оставя без него, защото тогава направо полудява. Би могла дори да убие, за да пийне глътка! Понякога мечтая да се махна, пък било то и в Ню Йорк, и да си намеря подходяща работа. Може би ще мога да посещавам вечерно училище и да уча счетоводство. Бих могла да науча всичко за таксите, данъците, корпоративното счетоводство… Мечтая за това, че още не е прекалено късно… Че може би някой ден бих могла да стана човек… — Гласът й заглъхна, задушен от сълзите. Тя захълца нещастно и добави: — Само да можех да си намеря работа в Ню Йорк.

Като пъхна роклята, която държеше в чантата, Джеси-Ан седна на леглото и загледа разтревожено Лоринда. Господи, това момиче наистина имаше нещастна съдба… Ако знаеше, щеше да се интересува повече от нея в училище, щеше да се опита да й помогне, вместо да й се подиграва заедно с другите заради баща й… Но Лоринда винаги се държеше настрани, виждаше им се странна. Дори сега й беше много трудно да я хареса. Джеси-Ан се изправи и отиде при сина си, взе малката му ръчичка в своята. Джон загука щастливо, хванал здраво с другата си ръка жълтото пате, махайки безцелно във въздуха. „Имам всичко, помисли си виновно Джеси-Ан, всичко, което една жена може да иска.“

— Благодаря, че каза на мен, Лоринда — каза й тя нежно. — Искрено съжалявам, че си толкова нещастна. Ако искаш, ще помоля Харисън да провери дали има свободно място в счетоводния му офис в Ню Йорк. Не знам колко плащат, но предполагам, че ще е достатъчно, за да наемеш малък апартамент. Със сигурност ще можеш да посещаваш вечерен колеж.

Малките безжизнени очи на Лоринда заблестяха.

— Наистина ли ще го направиш? За мен? Наистина ли, Джеси-Ан? — Лицето й отново помръкна. — Но аз не мога да оставя майка си, тя е безпомощна, а не мога да си позволя да поддържам нея и апартамент в Ню Йорк. — Тя отново избухна в плач. — О, Господи, просто няма да стане.

Дори животът й да зависеше от това, Джеси-Ан не можеше да прегърне успокоително през раменете обикновеното на вид несимпатично момиче.

— Хайде, не се тревожи за това — каза тя. — Ще говоря с мама и татко по въпроса, те ще знаят какво трябва да се направи, за да бъде майка ти настанена в болница. Сигурно има място, където ще я излекуват…

— Да я излекуват! — Горчивият смях на Лоринда се смеси със сълзите й. — Майка ми не може да бъде излекувана! О, не, Джеси-Ан. Тя трябва да бъде затворена в лудница. Трябва да я заключат!

Джеси-Ан ахна ужасена, дори шокирана от злобата и отмъстителността на Лоринда.

— Ти не я познаваш — зашепна бързо-бързо Лоринда, доловила ужаса й, — дори наполовина не я познаваш. Възможно е някоя вечер да предизвика пожар, когато пуши пияна в леглото, а така и тя ще загине, ще убие и мен!

— Не се тревожи, Лоринда — каза отново Джеси-Ан. — Татко ще помогне. Той ще види какво трябва да се направи.

— А Харисън? Няма да забравиш да питаш и него, нали? — В гласа на Лоринда се долавяше болезнено нетърпение.

— Обещавам — съгласи се Джеси-Ан. — Ще бъдеш в Ню Йорк, ще започнеш нов живот още преди да си се усетила — добави тя, като най-после успя да се усмихне.

Лоринда стана от пода и приглади смачканата си памучна пола.

— Благодаря ти, Джеси-Ан. Благодари и на Харисън от мое име. Не знам какво бих правила без твоето семейство. Не мога да вярвам, че скоро всичко ще приключи и ще мога да изляза от този кошмар. Е, довиждане, тогава…

Лоринда й подаде ръка непохватно и като я пое, Джеси-Ан си помисли колко студена и безжизнена е тя, въпреки че в стаята беше доста топло.

— Довиждане, Лоринда. И късмет.