Елизабет Адлър
Изплъзващи се образи (26)

Глава 25

Рахел Ройл и съпругът й често бяха говорили да направят околосветско пътуване, но когато тя решеше най-после да запази най-луксозната каюта апартамент на някой от презокеанските лайнери, Морис си намираше куп други задължения, които естествено бяха приоритетни. Винаги работата беше на първо място за него, а тя непрекъснато му повтаряше, че работи прекалено много. И много често му повтаряше, че има нужда от ваканция. Но Морис беше по природа работохолик и само работата имаше значение в неговия живот. И най-вероятно работата стана причина за смъртта му.

Дори сега Рахел мислеше, че е жалко, дето Морис не се възползва от възможността да пътува приживе. Тя съжаляваше, че й се наложи да направи околосветското пътуване сама, но признаваше, че дори при тези обстоятелства, плаването с „Куин Елизабет II“ беше изключително забавно.

Като огледа критично външността си в огледалото в „Ролса“, тя приглади суетно бялата си коса и се възхити на лекия приятен тен на кожата си. Това беше по-скоро цветът на здравата кожа, отколкото тен. Тя, естествено, внимаваше много и се грижеше добре за кожата си, винаги използваше крем с висок защитен фактор и носеше широкополи шапки. Отпусна се блажено на възглавничките, докато Уорън, шофьорът, ловко маневрираше в натовареното улично движение по „Уол стрийт“, на път за дома.

Плаването се оказа приятно преживяване. Разбира се, на борда на кораба имаше и хора, които човек не би си правил труда да покани в дома си — по-младите, по-бляскави и по-шумни групички. Имаше и такива, които си мислеха, че самото притежаване на достатъчно пари ще им даде достъп до скъпите и подбрани клубове, към които тя естествено принадлежеше. Нейната малка групичка, както тя обичаше да мисли за нея, скоро се беше събрала, като нейните членове се бяха намерили чрез естествения процес на взаимно преценяване и елиминиране. Бяха се справили много добре, успяха да запазят интимността си, събираха се на коктейли и вечерни партита, играеха бридж в тишината и спокойствието на стаята, предназначена за игра на карти, не изпитваха нужда да ходят в онзи врящ и кипящ ад — дискотеката. „Общо взето, помисли си Рахел, се забавлявах страхотно.“ Хората от нейната групичка непрекъснато говореха за възможността да си ангажират места за околосветското пътуване и следващата година… А нима не беше чула да казват, че има и такива, които предприемат това плаване всяка година? Рахел разбираше защо го правят. Сега, когато си беше отново у дома, тя много се страхуваше, че животът на кораба ще й липсва. Всъщност нейният голям апартамент щеше да й се стори доста празен тази вечер. „Но пък, помисли си Рахел, докато гледаше през прозореца уличното движение на Манхатън, човек си има своите компенсации.“ Тази вечер щеше да види най-големия си внук, защото днес беше рожденият й ден, а той винаги идваше на вечеря в този ден. И, естествено, Харисън и Джеси-Ан също ще бъдат там. Щеше да научи какво е пропуснала от развитието на малкия си внук Джон и как върви бизнесът, какво ново има в него, какво върви добре и какво — не. Включително за работата по колекцията „Ройл гъл“ и каталога. А в чантичката си имаше цял куп очарователни покани, над които трябваше да се замисли — молби за нейното присъствие в големи къщи имения в Далас и Хюстън, в плантации във Вирджиния, както и в няколко големи и уважавани градове в Англия и Франция… Прекрасни хора бяха всички те. Тя самата трябваше да бъде малко по-активна сега. Да, приятно й беше да си е у дома и отново да се занимава с познатите неща.

В момента Гала беше един от най-скъпо платените модели в Ню Йорк и Дейна я посъветва да си купи апартамент. Дотогава купуването на собствено жилище й се струваше неосъществима мечта и без окуражаването и помощта на Дейна тя нямаше да предприеме нищо. Но сега имаше собствен, макар и малък апартамент. Трябваше да плати още много пари, но все пак си беше неин. Беше боядисан и обзаведен изцяло в бяло, за да потисне завинаги спомените за сиво-кафявите стени, между които беше принудена да живее в Лондон.

Гала разцъфваше при вида на белите килимчета, тапицираните в бяло дивани, семплите бели копринени завеси, белите плочки в банята. Дори фурната в малката кухничка беше бяла. Дрехите стояха цял ден и цяла нощ там, където ги оставеше, но обувките й бяха прибрани в големите шкафчета, пригодени специално за тази цел. Тя вървеше боса из жилището си, за да не остават петна и следи по белите пътеки. Редовно сменяше огромните букети бели цветя във вазите, които подреждаше върху стъклени рафтове, върху ниската масичка за кафе и върху красивото бюро — по-малко копие на бюрото на Джеси-Ан, което й беше подарено за новия апартамент. Маркъс пък й беше подарил красива, съвсем бяла раковина, която беше намерил на плажа на остров Елутера и тя стоеше редом до белия будилник (защото Господ й забраняваше да закъснява за работа, а и с шеф като Дейна това беше невъзможно) на бялото нощно шкафче до леглото й.

Маркъс се беше излегнал на белия й диван, вдигнал крака на масичката пред себе си, подложил ръце под главата си — въобще, се беше разположил удобно. Но на младото му и привлекателно лице беше изписана непоколебима твърдост.

Гала седна в края на стола, смръщи загрижено вежди и стисна здраво длани. Помисли си, че в това настроение Маркъс прилича изцяло на баща си, така, както е излязъл на снимката, която винаги стоеше на бюрото на Джеси-Ан — същата силна квадратна брадичка, същият арогантен (но в добрия смисъл) нос, същата твърда уста. Тя не беше срещала Харисън Ройл, но беше готова да се обзаложи, че Маркъс прилича изцяло на него.

— Знаеш ли какво — предложи Маркъс. — Ще те заведа на вечеря. Какво ще кажеш за онзи малък френски ресторант, в който отидохме преди две седмици, онзи, който наистина ти хареса? Или пък винаги можем да отидем в „Карнеги Дели“. — Той й се усмихна. — Оставям на теб да избереш.

— Не бива да ям такава храна — отговори машинално Гала.

— Да идем във френския ресторант тогава. На мен ми е все едно.

— Маркъс, моля те. Знаеш, че тази вечер трябва да отидеш на гости при баба си. Сам ми каза, че винаги си там в този ден.

— Добре тогава, ще отида. Но знаеш какви са условията ми. — Той разкръстоса краката си и хлътна един сантиметър по-дълбоко в дивана. Имаше вид на човек, който е много щастлив, че ще може да прекара следващите няколко часа точно там, където е.

Гала въздъхна раздразнено от отчаяние. Той знаеше защо тя не може да го придружи до дома на баба му. Първо, Рахел Ройл не я беше поканила. Всъщност баба му дори не знаеше за съществуването й! А Гала въобще не беше сигурна, че мисис Ройл ще бъде доволна да узнае за връзката й с Маркъс. И беше сигурна, че по този въпрос не бива да разговарят точно тази вечер — без никаква подготовка. От онова, което беше чувала за Рахел Ройл от Джеси-Ан и Маркъс, тя се страхуваше, и то не малко, от срещата с нея.

— Хайде, Гала — започна сладко да я придумва Маркъс и да й се усмихва подкупващо. — Ела с мен, моля те. Всичко ще бъде наред, обещавам ти. Джеси-Ан ще бъде там, а ти знаеш, че тя те обича. И малкият ми брат Джон ще бъде там, а той те обожава.

— И баща ти, а той дори не знае за мен.

— С баща ми няма да има проблеми. Ще бъде очарован от теб. Той лесно се поддава на очарованието на красивите жени.

— Значи остава баба ти — продължи да упорства Гала. — Как ще се почувства тя, когато заведеш съвсем непознат човек на семейното събиране?

— Но ти също си част от семейството, Гала. Ти ще бъдеш моя съпруга. — Той стана от дивана и коленичи до нея на бялото килимче. Извади малка кутийка на „Тифани“ от джоба си и й я подаде. — Първият пръстен, който баща ми дал на майка ми, когато били още на седемнайсет години, бил от „Крекър Джакс“ — каза й той. — А по-късно, когато се сгодили, татко направил копие на същия в „Тифани“ — от истински диаманти и смарагди. Погребали я и с двата пръстена, но в „Тифани“ все още пазят дизайна във файловете си и аз направих копие и за теб. За нас. Знам, че мама щеше да е много доволна, ако можеше да носиш нейния пръстен.

Очите й се изпълниха със сълзи на щастие, когато той сложи пръстена на пръста й.

— Маркъс, толкова е красив… — Тя гледаше очарована пръстена, който щеше да каже на целия свят, че Маркъс я обича. — Прекрасен е — прошепна тя, когато той я взе в прегръдките си. — Толкова много те обичам.

— Сега, когато официално си бъдещ член на семейство Ройл — прошепна Маркъс и нежно целуна дланта й, — ще дойдеш ли на вечерята по случай рождения ден на баба ми?

Гала все още се колебаеше.

— Не съм сигурна, че подходящият момент е този… Не можем ли да запазим нашата тайна още малко? Само още мъничко? — Тя го молеше, а в същото време мислеше за това, как ще реагира не само мисис Ройл, а и Дейна, когато узнае… „О, защо животът трябва да е толкова сложен?“, мислеше си тя тревожно.

— Никакви пазарлъци — отговори Маркъс твърдо. — Искам да бъдеш моя съпруга и искам целият проклет свят да го знае! Така би трябвало да се чувстваш и ти.

Тя знаеше, че е прав. Гала трябваше да се гордее с любовта на Маркъс… Те ще се оженят, а после ще живеят щастливо, също като онези момичета от романите на Барбара Картланд, които четеше скришом под бюрото, когато нямаше много работа във „Фигър Ит Аут“. Внезапно бъдещето й се представи пълно с оптимизъм и щастие, с Маркъс до нея тя ще може да се изправи срещу целия свят и всичко ще бъде направо съвършено, сигурна беше.

Маркъс отново я целуваше и тя го прегърна здраво през врата, притисна се към него, погали с длани гъстата му коса, която леко се подвиваше малко над яката му. Дори можеше да усети биенето на сърцето му до гърдите си… Като отдели устни от нейните, той прошепна:

— Толкова много те обичам, Гала, толкова много…

Тя отметна глава назад и започна да се топи от удоволствие от докосванията му, а той бавно обсипа врата й с целувки. После дланите му обхванаха нежно гърдите й и на нея й се прииска той никога да не престане да я докосва… Искаше да я люби… Не искаше да се откъсва от прегръдките му…

— Гала, не можем… Аз не трябва… — изстена Маркъс и я отдалечи от себе си.

— Всичко е наред — прошепна тя, ясно доловила треперенето на ръцете му и нежеланието му да се откъсне от нея. — Искам да ме…

— И аз го искам. Господи, сигурно знаеш това!

Сивите очи на Гала изразяваха силно желание — такова, каквото изгаряше и него, но тя беше най-невинното момиче, което беше срещал през живота си, и въпреки желанието й да се подчини на страстта му, да му се отдаде, начинът, по който реагираше на докосванията му, го караше да се колебае.

— Не искам да те насилвам — прошепна той, стиснал здраво ръцете й в своите. — Скоро ще се оженим, мога да чакам…

Погледът на Гала се беше замъглил от любов и страст, у нея се надигаше силна нежност към него. Любовта й беше толкова истинска, толкова чиста, че тя беше сигурна, че няма нищо лошо в това да се люби с Маркъс. Искаше само да му подари любовта си…

— Няма нужда да чакаме, мили — прошепна тя и притисна горещата си буза до неговата. — Ще се любим до края на живота си, така че — защо да чакаме сега?

Ръцете на Маркъс докосваха нежно тялото й и й идваше да се удави в погледа му. После той целуна страстно устните й, без да се сдържа, и тогава Гала осъзна, че да правиш любов означава не само да даваш, но и да получаваш, да изискваш от любовника си неговите целувки, неговите ръце, неговото тяло… Тя също искаше да го докосне, да го вкуси… Гала затвори очи в екстаз, когато Маркъс я взе в обятията си… Ах, тя не беше си представяла, че любовта е такава, че е толкова красива…