Елизабет Адлър
Изплъзващи се образи (41)

Глава 40

Джеси-Ан щеше да си дойде у дома от болницата и Харисън беше напълнил апартамента с цветя. Прасковено жълти рози ухаеха силно от сребърните вази, а екзотични, малко по-тъмни лилии, запълваха всяка една от античните масички. Виолетките, които Джон беше избрал за майка си, бяха сложени в малка кристална ваза до рисунката, която сам беше нарисувал. Бутилка от любимото й шампанско се изстудяваше в сребърна кофичка с лед, а на леглото й бяха поставени нова дантелена нощница и последна мода бельо.

Джон развълнувано тичаше от стая в стая, следван от новата си гувернантка, двайсет и две годишно момиче, току-що дипломирало се в училището за гувернантки в Лондон, пълно с мъдри практични съвети, но също така жизнено и игриво като Джон. Уорън стоеше до вратата, за да я отвори веднага, когато на нея се почука, и да изрази както от свое, така и от името на персонала радостта, че е жива и здрава, и отново у дома.

— Ето я! — извика Уорън и Джон се спусна към вратата бързо като стрела. Хвърли се в прегръдките на майка си още преди някой да е успял да каже и дума.

Джеси-Ан го взе на ръце и започна да го целува и прегръща, Уорън започна да говори колко много всички се радват, че е у дома, камериерките и слугите от кухнята също дойдоха да я поздравят, следвани от кучето, което наскоро бяха взели заради Джон. С Джон, здраво прегърнал врата й, Джеси-Ан ги изгледа всичките подред, но накрая погледът й отново се спря на Харисън.

— Знаеш ли какво? — каза му тя. — Това си е истинско завръщане у дома.

Харисън я прегърна и я поведе към дневната. Макар неприятно, случилото се напоследък отново ги събра. В седмиците, в които тя беше в болницата, зараснаха не само раните й, но укрепнаха и техните отношения.

— Колко е красиво! — възкликна Джеси-Ан и докосна розите. — О, има и букет от Рахел! И картичка, Господи!

— Тя се опитва да се държи добре! — каза Харисън с усмивка.

— Татко има подарък за теб! — извика Джон и я задърпа, за да привлече вниманието й.

— Не бъди така палав, Джон! — възкликна тя. — Подарък за мен? Колко вълнуващо!

— Два подаръка! — извика Джон и се изтръгна от ръцете й. — Ела и ще видиш.

Застанала на прага на тяхната обща стая, тя се засмя щастливо, като видя цветята, които и там запълваха всяко свободно пространство.

— Тук е истинска оранжерия! — възкликна тя, а сините й очи блестяха от щастие.

— Ето, мамо, погледни… — Джон посочи нощницата и бельото върху леглото. — И това също.

— Джон… Едно по едно… — запротестира Харисън, когато момчето започна нетърпеливо да бута пакета в ръцете й.

— Мога ли да го отворя сега? — запита тя с усмивка.

— Да, да! — извика той. — Веднага, мамо!

Като махна панделката, Джеси-Ан отвори пакета внимателно.

— Книга?! — възкликна тя и започна да маха опаковъчната хартия.

— Не, не… — викаше Джон, вече на прага на издръжливостта си от вълнение. — Подаръкът е много специален, мамо.

Джеси-Ан гледаше озадачено документите с печатите. Ферма в Стад… Очите й станаха кръгли от изумление и потърсиха обяснение от Харисън.

— Ранчото в зелената провинция — обясни й той. — Такова, каквото винаги си искала.

— Коне, мамо, много коне! — викаше възбудено Джон. — И специално пони за мен!

— Разбира се, мили — отговори тя, изпълнена с щастие, от което й се искаше да заплаче. — И много скоро ще отидем да го видим.

— Веднага, щом мама се подобри достатъчно — обеща и Харисън.

— А междувременно мама трябва да си почине — каза гувернантката и го взе на ръце. — Какво ще кажеш да вечеряме вече, млади господине?

Джон изгледа щастливо всички подред.

— Скоро! — извика той. — Обещавате ли?

— Обещаваме — отговориха те с усмивки.

Когато вратата се затвори след него, Джеси-Ан и Харисън се изгледаха сериозно. После той я прегърна, а тя се отпусна на гърдите му.

— Обичам те — прошепна тя.

Харисън погали нежно с пръст бузата й.

— Много бих искал да можех да ти спестя това преживяване — каза той. Замисли се за грозните белези, които останаха на няколко места по красивото й тяло — дело на Лоринда.

— Вината не беше твоя — отговори тя тихо. — Вината дори не е на Лоринда… Мога само да съжалявам бедното момиче. Сега поне ще се погрижат за нея.

Изглежда, ударите с нож в тялото на Джеси-Ан бяха по някакъв начин пречистили Лоринда. Тя покорно чакаше в килията си в затвора онова, което щеше да й се случи оттук насетне. Джеси-Ан се беше отказала да повдигне обвинение срещу нея. Психиатрите им казаха, че Лоринда се е върнала изцяло в детството си — към времето, още преди баща й да започне да я бие и изнасилва. Лоринда сега беше щастливо малко момиченце, което живееше в красива къща, за която и за всичко в нея, плащаше Харисън.

— Белезите ми ще зараснат — каза Джеси-Ан на Харисън. — Аз съм късметлийка.

И наистина вярваше в това.