Елизабет Адлър
Изплъзващи се образи (15)

Глава 14

Гувернантката, която Джеси-Ан беше наела за Джонатан беше англичанка. Стиснала здраво устни, тя поклати глава, като видя как Джонатан, свил едно краче под себе си, пълзи бързо по пода на студиото, плъзгайки се леко на една страна, а после набира скорост, защото плочките бяха много хлъзгави. Когато стигна целта си — мястото, където имаше много светлина и много хора, той седна на петите си. В сините му очи блестеше искрен интерес към онова, което става. Той се радваше на топлината, която излъчваха халогенните лампи. Да, всичко това много му харесваше и той реши да стане част от него.

— Джонатан! — възкликна гувернантката му и тръгна бързо към него с протегнати ръце, готова да го отнесе далеч от мястото на действието.

— Не, остави го! — извика Фил Едгар, китарист, главен вокал и композитор на синглите на „Хърикейн“, повечето от които бяха нова версия на платинения албум на групата, излязъл преди пет години. — Детето е много сладко. То явно се забавлява — каза той провлечено. — Нали така, Джонатан? Е? Какво друго, освен „о“, „а“ и „мами“ можеш да казваш? — Като се наведе от височината си от метър и деветдесет към Джонатан, Фил погледна сериозно в големите му сини очи. Детето също го погледна сериозно в отговор.

— Наистина — каза неуверено гувернантката, — тези светлини са прекалено ярки за него. Ще навредят на очите му…

Застанала на входа на студиото, Лоринда ги наблюдаваше без да се усмихва. Погледнете го само този певец рокзвезда, дето е целият изтъкан от пороци! Не го ли арестуваха веднъж по обвинение в секс с малолетна? По-късно всичко заглъхна и беше забравено, но сигурно е бил виновен. Най-вероятно е платил на родителите на момичето, за да оттеглят обвиненията си… Тя знаеше как стават тези работи… Семейни тайни… И той докосваше бебето Джон, вземаше го на ръце, усмихваше му се глупаво, подхвърляше го във въздуха, а другите членове на групата се смееха щастливо. Лоринда я сърбяха ръцете да му зашлеви един шамар, да издере с нокти очите му…

Фил започна да се разхожда из студиото като носеше Джон с една ръка, с преметната през рамо китара. Седна в централното кресло, което приличаше на трон, и сложи малкия Джон на коляното си, а после с усмивка му даде да си играе с китарата, която струваше десет хиляди долара. Лицето на бебето грейна от щастие. То погледна първо Фил, а после възхитителната си нова играчка. Пръстчетата му колебливо докоснаха струните, после леко ги подръпнаха и се чуха тихи звуци.

— Това е музика, дете — усмихна му се Фил. — Някой ден може да станеш истинска рокзвезда.

— Това наистина вече е непоносимо! — измърмори под носа си гувернантката и тръгна към вратата. — Къде е мисис Ройл? — запита тя и мина бързо покрай Лоринда. Лицето й приличаше на буреносен облак.

— В офиса си — отговори й Лоринда и тръгна бавно след нея, защото много искаше да чуе разговора, който двете щяха да проведат.

Гувернантката почука само веднъж на вратата и влезе.

— Мисис Ройл! — извика тя, без да обърне ни най-малко внимание на мъжа, който седеше срещу Джеси-Ан. Лицето й беше станало моравочервено от гняв. — Наистина трябва да говоря с вас. Веднага!

Джеси-Ан смръщи вежди. Гувернантката беше направила огромна грешка като беше прекъснала срещата й с Карло Менаги, вицепрезидент на „Авлон козметикс“. Можеше да я оправдае само ако с Джон се беше случило нещо наистина сериозно…

— Какво има? — запита тя разтревожена. — Къде е Джон?

— Точно в това е въпросът, мисис Ройл, малкият Джон е в студио номер две под горещината на прожекторите с онези ужасни рокзвезди. Той дори седи на коляното на онзи мъж!

— Онзи мъж? — запита Джеси-Ан объркана. — Имаш предвид Фил Едгар?

— Точно така, мадам!

Лицето на гувернантката наистина изразяваше тревога и гняв, а зад нея Джеси-Ан зърна, застанала на прага, Лоринда. Дълбоко поставените, хлътнали очи на момичето я гледаха втренчено и студено. Сърцето на Джеси-Ан изведнъж се сви под този поглед.

— Чакайте малко! — възкликна Карло Менаги. — Искате да кажете, че Фил Едгар е в студиото и детето седи на коленете му! Това е нещо, което много бих искал да видя! Досега на коленете на Фил са седели само красиви момичета… Джеси-Ан, да оставим работата за после, а?

— Добре! — съгласи се тя със смях. — Да вървим да видим.

Като минаха покрай ядосаната гувернантка, те завариха в студиото сцена на мир и покой. Дейна подготвяше декорите, подреждаше оборудването и даваше команди на помощниците си. Косата й с цвят на мед вече беше разрошена въпреки жълтата лента, която я придържаше. Ръкавите на бялата й копринена блуза бяха навити до лактите. Тя се движеше боса между петимата високи мъже, от които се състоеше групата „Хърикейн“, и ги нареждаше според вътрешното си виждане. Щеше да бъде доволна едва когато постигнеше онова, което се покриваше с него.

— Ектор! — извика тя. — Моля те, искам косите им да бъдат гладко вчесани.

— Е, хайде, Дейна — започнаха да недоволстват, но без злоба те. — За какво да се вчесваме?

— Моника! — извика тя на стилистката, без да обръща внимание на техните оплаквания. — Искам пет бели ризи с колосани яки, старателно изгладени.

Моника ахна и се затича към телефона.

— Исусе! — възкликна Фил. — Искаш да изглеждам като баща си?

— Точно така — усмихна се лъчезарно Дейна. — Или почти като него. Нали заглавието на албума е „Среща в неделя“? Окей, ще оставим небръснатите ви брадички и дългите коси, както и съсипаните ви от гуляи млади лица, по-скоро младеещи лица — уточни тя всред взрив от смях, — защото май вече всички вие, момчета, сте прехвърлили двайсет и пет години, но ще ви облечем в неделна премяна. Бели ризи, закопчани чак до врата, гладко вчесани коси и дори може би пригладени с тоалетна вода. Ще бъде снимка, която може да украсява албума на което и да е семейство — снимка, която може да се види в семейните албуми дори от епохата на Едуардите. А ти, Фил, ще седнеш точно в средата, с Джон на коляното ти. Съвършено! — извика тя развълнувано. — Просто великолепно…

Джеси-Ан и Карло излязоха тихичко от студиото с усмивка на устни. Дейна винаги държеше нещата под контрол, творческите й идеи не секваха, момчетата от групата бяха щастливи, а малкият Джон беше доволен, че може да си играе с китарата и че е център на внимание.

— Всичко е наред — каза Джеси-Ан на гувернантката, за да я успокои. — Дейна ще използва Джон за снимките, така че ще останете известно време тук. Само провери дали е сух, а после можеш да го наглеждаш. Окей? — Ослепителната й усмивка не можа да размекне сърцето на гувернантката, която бясна тръгна към студиото. Изправеният й твърдо гръб издаваше неудоволствието й.

Джеси-Ан въздъхна, отпусна се в креслото си, звънна на секретарката си и поръча кафе. Ставаше все по-трудно и по-трудно да съчетава семейния живот с работата си, а тази гувернантка никак не я улесняваше! Прекарваше все по-малко време с Харисън. Все така се случваше, че той отсъстваше, когато тя успееше да се прибере по-рано, а точно когато тя не можеше да си поеме дъх от работа, той беше в Ню Йорк. А и като че ли той отсъстваше сега по-често отпреди.

Разбира се, вината беше изцяло нейна, но тя му беше обяснила, че тези първи няколко месеца са критични за „Имиджис“ и когато работите потръгнат гладко, тя ще разполага с повече свободно време. Но сега трябваше да работи упорито и изтощително. Не обичаше да се чувства виновна, че онова, което върши, й доставя такова огромно удоволствие, защото истински обичаше Харисън и когато бяха заедно, животът беше прекрасен… Харисън винаги повтаряше, че я разбира, но тя понякога се питаше дали наистина е така. Единственият начин да бъде близо до Джон беше да го води тук, но гувернантката й създаваше трудности. Беше от онези предвзети и благоразумни англичанки със синя кръв. Беше работила за приятелка на Рахел и въобще не беше от хората, които Джеси-Ан би избрала. Тя искаше младо момиче, което да играе с Джон на същите глупави детски игри, на които тя самата би играла със сина си, да сменя редовно памперса му, да следи той да се храни с подходящи за възрастта му храни и да го води на педиатър, когато е необходимо. Имаше нужда от момиче, което да може да се приспособява към нейния стил на живот.

— Не е лесно — каза Карло, доловил по изражението на лицето й, че има проблеми. Не му беше трудно да се досети и от какво естество са те. — Вие, жените, трябва да работите по цял ден, и то добре, за да се справяте с всичко.

Джеси-Ан се усмихна горчиво.

— Точно така е, Карло, ужасно е трудно. Но това си е мой проблем. Сега за промоцията „грижи за кожата“ през октомври…

Харисън крачеше из празния апартамент, като от време на време спираше пред някоя картина. Особено харесваше картината на Сезан в малкия кабинет, тази на Рубенс, която доминираше над цялата трапезария, загадъчната английска градина, нарисувана от Дейвид Окстоби, която беше окачена в библиотеката. Вземаше по някой особено скъп предмет и го гледаше известно време, възхищаваше му се и отново го оставяше. И през цялото време се питаше кога ли Джеси-Ан ще се прибере у дома.

Хвърли поглед на часовника, който тя му беше подарила на последния му рожден ден. Беше осем и половина, а тя беше обещала, че ще се прибере в седем и половина. Можеше да й се обади, но тя очевидно е още заета… „Питам се, помисли си той, дали и Мери е заета във Вашингтон.“

Вашингтон беше градът, където беше в момента шоуто на „Ройл“. Половин дузина модели представяха новата им линия.

Мередит Маккол, момичето, представително лице на „Ройл“, беше типичният американски модел с дълги крайници и много приличаше на Джеси-Ан, според Харисън, с блестящата си кестенява коса, засмени очи и ослепителна усмивка. Дрехите, които тя представяше, се продаваха незабавно, щом се появяха на пазара, а образът на Мери Маккол беше познат в цялата страна. Мери беше главната „виновница“ за огромния успех на новата им линия, защото притежаваше и красота, и жизненост. Мери налагаше и бързото темпо, като летеше от град на град, за да се появи лично във всеки един магазин, обикаляше неуморно с модното шоу, пътуваше от единия до другия бряг на страната, за да се появи в някое сутрешно топшоу или вечерно телевизионно предаване и успяваше да изглежда като момичето, което караше всяко момче да мечтае то да живее в съседната къща!

Харисън имаше намерение да се появи само на първото модно шоу — това в Сан Франциско, но за негова изненада, се забавлява много. Оттогава все следваше шоуто и отиде още на дванайсет представления в дванайсет различни града, като летеше с частния си реактивен самолет и много изненадваше екипа на шоуто. Призна пред себе си, че всъщност отива, за да види Мери, защото тя беше забавна, удивителна. Работеше упорито, но беше винаги весела и винаги изглеждаше страхотно. И винаги имаше време за него. Всъщност сега трябваше само да вдигне телефонната слушалка и да каже: „Ще бъда там след два часа, Мери, какво ще кажеш да вечеряме заедно след шоуто?“. И беше сигурен, че тя ще се радва да го види. „И, което е нещо повече, беше опасната мисъл на Харисън, и аз ще се радвам да я видя.“

Мери Маккол създаваше у него чувството, че е желан и добре дошъл в живота й — за разлика от Джеси-Ан. Може би беше така, защото, когато се срещаха, той и Мери бяха на неутрален терен, далеч от нейния дом и от неговия семеен живот. И участваха в една и съща игра — модното шоу за новата линия на „Ройл“.

Сега той крачеше из детската стая, вдигаше от земята частите от строителя на Джон и разсеяно милваше гривата на дървеното му конче, но тук се чувстваше дори още по-самотен без нетърпеливите гукания на Джон, когато беше буден, и тихото му равномерно дишане, когато спеше.

Харисън се върна бързо в кабинета си и си наля чашка бърбън. Вече беше казал на Уорън, иконома, че тази вечер няма да имат повече нужда от услугите му, и като се изключеше тиктакането на часовниците, в апартамента цареше пълна тишина. С копнеж помисли за животните, които винаги беше искал като малък. Но майка му така и не позволи да си вземе домашни любимци, като се извиняваше с лъжата, че страда от астма на алергична основа. Харисън обаче не беше станал свидетел на нито един пристъп на тази болест. „Много добре, тогава, беше се съгласила тя накрая, вземи си куче и ще станеш свидетел на пристъпа ми на астма.“ И така, разбира се, той никога не си взе домашен любимец. Може би трябваше да го направи сега, замисли се Харисън, поне да си има компания. Загледа втренчено телефона с надеждата, че ще звънне, но знаеше, че Джеси-Ан изцяло се е потопила в работата си.

Запита се дали вината не е негова. Още от самото начало той я беше издигнал на пиедестал, беше я провъзгласил за идеалното американско момиче, което ще изглежда великолепно, независимо дали разхожда кучето, дали е по церемония на награждаване в училище, или на премиера в операта. Момичето, от което не само ще стане съвършена съпруга, но ще се грижи сервирането на масата да е безупречно, макар и да не приготвя сама ябълковия пай. Че ще вечеря с него у дома, а не в някой ресторант. И, за предпочитане, пред огъня в камината, в тиха и мрачна есенна нощ, когато ще гледат телевизия или ще слушат музиката на Вивалди… А до тях, в краката им, ще играят едно-две деца. Но сега тя беше Джеси-Ан от „Имиджис“.

Беше се оженил за нея, за да избяга от десетте години самота, а сега се чувстваше по-самотен отпреди. И внезапно намери възможността да види протегнатите за „добре дошъл“ ръце на Мери Маккол, за много примамлива.

Погледна отново часовника си, вдигна телефонната слушалка и се обади на Мат Габлър, пилота на частния му самолет. Каза му да го чака на летище „Ла Гуардия“ след половин час. После се обади до хотел „Уотъргейт“ във Вашингтон, на Мери Маккол.