Елизабет Адлър
Изплъзващи се образи (22)

Глава 21

Гала истински се разтревожи за Дейна, когато тя не се появи в седем часа на закуска. Разбира се, не беше единствената, която не се появи на срещата им сутринта. Другите модели също се бяха изпокрили. Когато Гала обиколи стаите им, за да се опита да ги събуди, те се завиха през глава и отказаха да станат от леглата си. А Мерилин, модната редакторка, беше поставила на вратата си бележка: „Не ме безпокойте“, написана на четири езика, а под тази на английски беше надраскала допълнително: „Това се отнася и за теб, Дейна Лорънс“. Като че ли никой не беше готов да се наслади на чудесната сутрин. Дори и Дейна, въпреки че Гала безкрайно дълго чука на вратата й. Накрая, защото в „Харбър Хаус“ никой не заключваше вратата си, тя влезе и извика името на Дейна, но после видя, че в леглото въобще никой не е спал.

„Всичко е наред“, казваше си Гала. Върна се в бунгалото си и сподели с Джейн, тъмнокосата манекенка. Най-вероятно Дейна е станала още преди пет часа и вече е излязла, за да търси място за снимките. Сигурно е разбрала, че останалите няма да се събудят така лесно и, типично за нея, щеше да свърши цялата работа сама. И камериерката вече е оправила леглото й.

Докато пиеше портокалов сок на терасата и гледаше към ясносиньото море, в напразни опити да определи точката, в която то се слива с небето, Гала си мислеше, че сигурно точно така изглежда райската градина. Разкошни цветя надничаха от всяко ъгълче, а зеленината имаше необичаен наситен цвят. Блестящата яснота на слънчевата светлина придаваше особена пъстрота на пейзажа — нещо, което никога не се случва в мъгливата, вечно измита от дъжда английска провинция. Но в истинската райска градина и Маркъс щеше да бъде с нея. Не беше мислила, че може толкова силно да чувства липсата на някого, когото познава само от няколко седмици. Струваше й се, че познава Маркъс от цяла вечност. Нямаше да каже на Дейна, но Маркъс й се обади по телефона снощи. Просто да й каже „здрасти“, „липсваш ми“ и „обичам те“. Гала си помисли, че понякога й се вие свят от толкова много любов. Любовта прилича на нежно, нарастващо чувство, което те завладява отначало бавно, после бързо и все по-бързо — като въртележка. И накрая цялото ти същество закрещява от радост. А радостта беше съвсем ново и непознато чувство за нея. Като се замислеше за детството си, не можеше да си спомни нито един-единствен миг, когато да е изпитвала такава всепоглъщаща, огромна радост, както когато беше с Маркъс Ройл. Имаше моменти, когато беше щастлива, например, когато работеше за Деби Блекър и когато се сприятели с Джейк, но никога не беше изпитвала неподправена радост. Това чувство я караше да се усмихва и дори високо да се смее, сърцето й преливаше от прекрасното ново усещане, когато държеше ръката на Маркъс Ройл и двамата се разхождаха из Сентръл парк или седеше до него в някое бистро и двамата ядяха пица и пиеха червено италианско вино, или когато танцуваше с него, тяло до тяло в някоя тъмна манхатънска дискотека. Каквото и да правеше с Маркъс, то й носеше чисто удоволствие. Но двамата още не се бяха любили.

Загледа втренчено голямата жълта пчела, която се блъскаше в стените на стъклената й чаша. Взе лъжичката и я извади, постави я на масата, където тя опъна крилцата и краченцата си, за да се изсуши на слънцето. Не защото тя не искаше да се любят с Маркъс, а защото никога не бяха стигали толкова далеч. Прегръщаха се нежно, целуваха се страстно и тя полудяваше от удоволствие, но Маркъс никога не отиваше по-нататък. Той галеше косите, лицето, гърба й по цялата му дължина, а тя лежеше до него и очакваше момента, когато той ще погали гърдите й… Но той не го правеше. А, разбира се, тя не можеше да го докосне първа, не беше възможно. Просто не можеше, независимо колко копнееше за докосването му.

„Може би му трябва време“, тревожеше се Гала и търсеше възможните причини, но тъй като нямаше никакъв опит, не беше сигурна коя от тях е истинската. Може би тези неща не се случваха веднага. Сигурно на страстта също й трябва време, за да стане по-силна, да се натрупа — като любовта. Само ако Дейна не беше така неблагосклонна към приятелството й с Маркъс, можеше да попита нея. Но понякога й се струваше, че върви по силно обтегнато въже между тях двамата — Дейна я обвиняваше, че позволява на Маркъс да монополизира времето й, когато трябва да се концентрира върху кариерата си, а не да бяга при всяка възможност от „Принстън“, а Маркъс й казваше, че е монополизирана от Дейна и би трябвало да има собствени чувства и собствена воля. Той просто не разбираше, че Дейна я беше спасила. Без Дейна тя беше нищо. Дори по-лошо — беше Хилда Мърсфийлд. И най-вероятно щеше да се върне в Гартуейт, за да работи в местната кръчма или нещо подобно. Дейна направи възможно тя най-после да стане Гала-Роуз. И заради това тя винаги ще обича Дейна. Нямаше нищо, което не би направила за нея. Проблемът беше в това, че също така нямаше нищо, което не би направила за Маркъс!

Гала реши малко да поплува в тези кристалночисти води, а после щеше да последва съветите на Дейна — да се намаже с бодилосион, да облече дълга риза, да сложи на главата си широкопола сламена шапка, да седне на сянка и да чака Дейна да се върне.

 

 

Групата, разположила се под тръстиковия покрив на плажния ресторант се наслаждаваше на прекрасния обяд, сервиран със специалното вино на хотела, с което бяха пълни високите им кристални чаши. Добре изстудено, с няколко резенчета лимон и няколко кубчета лед вътре, то изглеждаше разкошно и имаше неповторим вкус. Всички бяха в изключително весело настроение, когато Дейна, в бял бански костюм и с черни слънчеви очила тръгна покрай басейна към тях.

— Здравей, Дейна! — извикаха те и й се усмихнаха. — Тук сме още от седем сутринта! Чакахме теб! Къде е „Никонът“ ти, Дейна? Намери ли подходящото място, Дейна?

И още:

— Е, Дейна, кога тръгваме на снимки? Всички сме тук, готови за работа. Само кажи и започваме!

Те всички се кискаха неудържимо. Без да им обърне никакво внимание, тя се отпусна в един плетен стол и си поръча „много висока чаша с много студен натурален сок“. Свали очилата си и предизвикателно срещна многозначителните им погледи.

— Харесват ми сенките под очите ти — прошепна Мерилин. — Както и сините места по ръцете ти… Ммм, всъщност изглеждаш страхотно, Дейна! Имаш голямо подобрение! Точно както би изглеждала всяка задоволена жена!

Вик се появи до другия край на басейна, махна весело на Дейна, скочи във водата и започна с равномерни движения да плува от единия край до другия и обратно.

— Започвам да се чудя — добави Мерилин. — Дали той не е причината за доволната усмивка, изписала се на лицето ти?

Гала забеляза новата нежност, появила се в очите на Дейна, когато тя гледаше мъжа в басейна и спокойната й отпусната стойка. Това тук не беше вчерашната Дейна, нетърпелива да вложи енергията си в работата, винаги изискваща от тях да работят все повече и все по-добре. Дейна изглеждаше така, както се чувстваше Гала, когато беше с Маркъс!

Като откъсна най-после поглед от загорялото мускулесто тяло на Вик, Дейна се усмихна предизвикателно.

— Всички ние имаме нужда от малко отпускане — каза тя, притисна студената чаша до пламналата си буза и се наслади на хладината й. — Довечера ще работим.

— Да, ура! — извикаха весело те и направиха знак на келнера да донесе още от изстуденото вино. — Ще пием за това!

— Чакайте малко. Довечера ли каза? — запита Мерилин.

— Разбира се — отговори Дейна, като мислеше за това как изглежда плажът на лунна светлина, за фосфоресцентните вълни, тъмните очертания на палмовите листа на фона на по-светлото индигово небе, за това как ще изглежда Гала-Роуз в бяла рокля, чезнеща всред зеленината… И почувства отново да блика в нея онази съзидателна енергия, само че този път имаше и още нещо — нещо специално, което досега не беше изпитвала и което щеше също да бъде отразено в работата й. Нямаше нищо — опит или чувство, което да не може да бъде пренесено върху снимките и използвано. Онова, което се беше случило между нея и Вик снощи щеше само да обогати образите, които тя създаваше.

Според Дейна, нямаше съмнение, че Вик нарушава работния й график. Както и равновесието й. Дългите чувствени нощи, прекарани в правене на любов, забавяха организирането й сутрин и тя започваше работа по-късно от обикновено. За голяма радост на моделите, между другото. С изключение на Гала-Роуз, която ядосана, ставаше винаги бодра и я чакаше на терасата с чаша портокалов сок в ръка, като добро момиче, точно в 7:00.

И Дейна винаги се чувстваше виновна, когато направо от прегръдките на Вик, взела студен душ, най-после се появяваше на закуска в 8:30. Бяха снимали през цялата втора нощ, прекарана на островите — първо бяха запечатали върху лентата залеза, а после здрача, след това — тъмносинята звездна нощ. Починаха си малко край огъня, стъкнат и запален от мениджъра на хотела, пиеха шампанско и чакаха първите лъчи на зората да докоснат хоризонта. И тя беше уловила точно онзи миг, в който Гала-Роуз, застанала като русалка в тръпнеща рокля от перленосив шифон, прилепнала към стройното й тяло, с лице, озарено в прасковено и златисто от лъчите на изгряващото слънце, всъщност приличаше на богинята на зората. След тези първи снимки, които грижливо прибра в чантата си, Дейна се успокои. Знаеше, че каквото и друго да направи на острова, ще бъде по-незначително от това. Но продължаваше да води групата след себе си на изоставени плажове и до буйни водопади и снимаше — весели, жизнерадостни снимки, пълни със слънчева светлина и разцъфнали цветя, които щяха да придадат на зимните страници на „Вог“ цвят, живот и обещание за по-добри, слънчеви, бляскави дни.

Без да обръща внимание на многозначителните им и втренчени погледи, тя вечеряше насаме с Вик всяка вечер, нетърпелива да разбере повече неща за него. Да разбере самия него. Не беше правилно да не познава мъжа, към когото изпитваше такава огромна страст. Искаше да знае за всички страни на Вик Ломбарди, не само тази, която се разкриваше непосредствено пред нея.

— Разкажи ми повече за себе си — помоли го тя, докато пиеха обичайното шампанско преди вечеря.

— Какво има за разказване? — запита той, а в същото време си мислеше колко красива е тя в жълтата копринена рокля и свободно пусната медночервена коса.

— Например, какъв си бил като малък? — настоя тя.

— Като всички други малки деца на италианци от блока, в който живеехме, предполагам — отговори той с усмивка.

— Не… Наистина. Всъщност те питам какви бяха амбициите ти тогава.

— Амбицията ми беше да ям възможно най-големия сандвич в заведението на Емилио Дели, с говеждо месо, наденички и червен пипер винаги, когато ми се удаде случай. И трябва да ти кажа, лейди, че сандвичът беше достоен за истински герои!

— Окей, окей! — извика Дейна през смях. — Предавам се. Повече никакви въпроси.

— Значи е мой ред?

— Какво искаш да знаеш? — запита тя като изправи гръб и се престори на изключително сериозна.

— Какви са твоите амбиции? — Вик отпиваше от шампанското си и я гледаше с присвити очи. — Хайде, кажи ми! — настоя той, когато тя се поколеба. — Никога не говориш за себе си.

— Разказах ти за семейството си, за живота си… — отговори тя, сякаш да се защити.

— А за амбициите си? Може и за тях да ми разкажеш — каза той и взе ръката й в своята, — защото амбицията те огрява отвътре, блести в очите ти и грее от лицето ти. Ти си отдадена на работата си, Дейна Лорънс. Чудех се…

Тя чакаше, бездиханна, да чуе какво толкова има да се чуди, но той само отпи от шампанското си и нищо не каза.

— Да, наистина, работата е всичко за мен! — извика тя и се наведе, озарена от радостна възбуда към него. — Аз съм добра в това, което правя, Вик. На двайсет и седем години съм и вече съм се издигнала до върха в тази нелека област. Имаш ли представа какви усилия са необходими, за да се задържиш там? Окей, аз съм успехът, най-добрият фотограф на тази година, но трябва непрекъснато да имам нови идеи, да работя, да бъда победител всеки път, за да имам успех и следващата година.

— Разбирам — отговори той сериозно. — Само се чудех…

— Е?

— Дали си заслужава? Модни снимки — сви рамене той. — Забавно е, да. Но те са нещо, което отминава моментално, още докато излезе в списанието. Все пак, Дейна, ти само помагаш на жените да си купят рокли, а те биха могли също така лесно да влязат в някой магазин и да ги вземат от закачалките. Питам къде е задоволството от работата? Какво получаваш ти от нея, а не какво й даваш. Освен, предполагам, добри пари и твоето име, отпечатано с малки букви, на страниците на „Вог“.

— С големи букви! — отговори гневно Дейна. — И ми плащат наистина много за таланта ми, Вик Ломбарди!

— Сигурен съм, че е така — въздъхна Вик. Взе ръката й, обърна я с дланта нагоре и я целуна нежно. — Сигурен съм, че е така, прекрасна Дейна. И заслужаваш всеки цент от парите. Не оспорвам неоспоримия ти талант, нито твоята интелигентност. Но четенето на списания при мен е ограничено до „Тайм“, „Нюзуик“, „Икономист“, когато успея да се добера до него, а понякога и „Джейнс Дифенс Уикли“… И, да ти кажа, снимките в списанието на Джейн много често са някакви размазани петна, направени от сателит снимки на някакви нуклеарни ядра, секретни самолети, уловени от шпионска камера, и други такива. Не са от твоята класа.

— Така ли? Никога ли не четеш „Таун енд Кънтри“, „Харпърс Базар“, „Тотлър“, „Харпърс енд Куин“…?

Изражението й, смесица от гняв и изумление, го накара да се засмее и Вик малко съжали, че се отнесе така с нея, но искаше да й каже, че в света има много повече неща от модните снимки.

— Колко струва това ваше пътуване? — запита той и си наля още шампанско.

— Много. Плащат ми и всичкото шампанско, което мога да изпия.

— Туш съм — отговори той. — Моето аз си го плащам сам.

— Не си избрал както трябва, отбора и играта, Вик Ломбарди — отговори тя.

— Странно, аз си мислех същото за теб.

Болеше я, задето той мисли работата й за обикновена и маловажна, но Дейна се опита да мисли по-разумно, повтаряше си, че неговият свят е по-сериозен — свят, където на снимките е отразена борбата на живот и смърт. Как би могла да очаква от него да разбере и да оцени нейния успех? Защото тя имаше успех, в истинския свят на Ню Йорк, където всичко това имаше значение. Останаха известно време да седят в мълчание, а после Дейна каза:

— Дали не бихме могли просто да забравим целия този разговор?

— Разбира се — отговори той. — Извинявам се, ако съм те разстроил.

— Какво ще кажеш да вечеряме тогава? — запита тя, опитвайки се да възвърне предишната интимност между тях.

— Сделката е сключена — ти обещаваш да не говориш за „Вог“ и за света на модата, а аз обещавам да не говоря за „Джейнс Дифенс Уикли“.

— Не издържам повече! — извика тя и присмехулно се хвана за сърцето. Но наистина искаше да каже това. Искаше да запази нещата с Вик Ломбарди точно такива, каквито бяха — страстна любовна връзка на красив остров, обречена като любов по време на плаване с презокеански лайнер, която ще приключи, когато двамата се върнат към истинския си живот.

Беше ранна неделна утрин, седмият ден от пристигането им, когато Дейна реши, че е време да си починат. Искаше да прекара целия ден и цялата нощ насаме с Вик, да обиколят острова с взет под наем джип и да отседнат в някой от по-малките хотели на острова. Да бъдат само двамата, без другите да ги наблюдават непрекъснато и крадешком, да ги карат да се чувстват неудобно! Щяха да напуснат острова във вторник, но Дейна беше решила да не мисли за това, докато не стане крайно време.

Двамата спяха, голи и стоплени от любовния акт, краката й все още обгръщаха тялото му, телата им бяха отпуснати едно до друго в пълна хармония, когато телефонът иззвъня.

— Исусе! — възкликна Вик и грабна слушалката. — Какво има? — Въпросът му прозвуча като стон.

Дейна отметна косата от очите си, подпря се на лакът и започна да го гледа как набързо нахвърля някакви бележки.

— Точно така — каза той. После: — Окей, Бил. Да, записах. — И накрая: — Да, ще бъда там. Ще се видим.

Отпусна отново глава на възглавницата и втренчи поглед в тавана.

— Какво има, скъпи? — запита Дейна. Но вече знаеше истината.

— Трябва да взема първия полет обратно до Барбадос — каза безизразно Вик. — А оттам — за Лондон, а после — за Делхи. Отново има размирици в Амрисар и искат да отида там.

— Разбирам — отговори тя. Опита се да сдържи чувствата си. — Окей, тогава… Ами, ти трябва да опаковаш нещата си… Искам да кажа, сигурно нямаш много време. По-добре ще е да ти помогна.

— Всичко е наред — каза той нежно! — Свикнал съм да се справям с това сам. И с годините ставам все по-добър.

— Разбира се — каза тя тихо, стиснала чаршафа плътно около себе си. Така много искаше да не заплаче… Исусе, това е смешно… Той е просто мъж, когото е срещнала по време на ваканция на остров и въобще не беше нейният тип. Ако го беше срещнала в Ню Йорк, сигурно нямаше да намерят и две думи, които да разменят… Вик си имаше свой собствен свят, а тя — неин. Нима не й беше дал ясно да го разбере онази нощ?

— Защо трябва да го правиш? — Думите се изплъзнаха от устата й преди да може да ги спре. — Защо трябва да заминаваш? Да рискуваш живота си?

— Сладката ми. — Вик я прегърна и нежно я притисна до себе си, като че ли беше направена от най-скъп порцелан и всеки момент можеше да се счупи. — Аз съм журналист. Това ми е работата. Това е моят живот, Дейна.

— Разбирам — каза тя, но в очите й бликнаха сълзи. — Ти си имаш своя живот и нашите пътища просто не се пресичат. Освен на неутрална територия като тази.

— Ти също сама си избрала живота си, любима — каза той, като я хвана за раменете и се взря в очите й.

— А ти го презираш! — отговори тя, внимателно подбирайки думите. Изпитваше отчаяние, но реши да го скрие под маската на гнева.

— Не го презирам — отговори той също така внимателно. — Само… го поставям под въпрос.

После той побърза да опакова нещата си и след по-малко от половин час тя стоеше на терасата и гледаше как джипът на хотела го откарва надалеч — към летището, а после далеч на изток. Далеч от нейния живот.