Елизабет Адлър
Изплъзващи се образи (6)

Глава 5

Джонатан Морис Роил тежеше три килограма и половина и беше невероятно сладък. Джеси-Ан лежеше подпряна на белите възглавници на болничното легло, мократа й от пот коса беше спретнато вчесана назад от милата медицинска сестра и откриваше бледото й лице. Бебето лежеше в плетено кошче до леглото й. Радостта на Харисън беше изписана на лицето му. Той внимателно взе сина си на ръце и възкликна, като видя черната му коса, защото беше очаквал, че ще бъде руса. Радваше се безкрайно и на ясните му сини очи, но Джеси-Ан го предупреди, че цветът на очите на бебетата обикновено се сменя след няколко месеца. Очите на Джон обаче си останаха все така ясносини. Дори баба Рахел Ройл омекна под неустоимата усмивка на внука си — широка като тази на баба му, макар и все още беззъба. Маркъс пристигна веднага от Принстън с букет жълти рози за Джеси-Ан и огромно плюшено мече за новородения брат.

— Колко е малък! — възкликна той и колебливо докосна ръката му.

— Не се тревожи, не хапе! — усмихна се Джеси-Ан. — Все още не!

Когато Харисън отново я посети още същата вечер, й донесе украсена с панделка велурена кутийка.

— Знам, че никога нищо няма да поискаш. Много ми е трудно да ти купувам подаръци — каза той и отвори кутийката. — Но синьото е цветът на очите ти, както и на тези на сина ти.

Тя ахна от удивление при вида на огърлицата от сапфири и диаманти, както и на обеците в тон с нея. Досега Джеси-Ан отказваше да приема бижута от Харисън, защото знаеше, че цял свят смята, че се е омъжила за него заради парите му, а и не й беше приятно отношението на Рахел Ройл.

— Носила съм много скъпи бижута по времето, когато бях модел, но никога не съм мечтала да притежавам такива неща — каза тя и сега, след като той закопча огърлицата около врата й. Завъртя неспокойно глава, а сапфирите и диамантите уловиха светлината и красиво заблестяха. — Не, Харисън, наистина не мога да ги приема.

— Разбира се, че можеш — каза той твърдо. — Те ще ти бъдат спомен от раждането на сина ни. И, естествено, имаш нужда от нова рокля, която да носиш с тях. Мисля след няколко седмици, когато си в настроение за това, да отидем до Париж да ти купим някои неща.

Месеците на бременността не бяха много лесни за Джеси-Ан, въпреки че всичко беше наред и с нея, и с бебето. Но през повечето време й беше лошо, повръщаше, затова и не се хранеше както трябва, което се отразяваше на стомаха й, и така — в порочен кръг. Виждаше, че Харисън се тревожи за нея, и то повече, отколкото е необходимо (може би заради случилото се с Мишел), но сега вече тревогата беше преминала. И тя отново беше предишната Джеси-Ан — винаги гладна, щастлива и готова на всичко.

Накрая обаче не заминаха за Париж, защото тя не можеше да понесе раздялата с бебето. Най-после си отиде у дома, за да покаже на родителите и приятелите си Харисън и Джон.

Скот и Мери Паркър им бяха гостували веднъж в Ню Йорк, когато Джеси-Ан разбра, че е бременна, и тогава, вбесена от сутрешните повръщания, тя много се зарадва като ги видя.

През целия си живот Джеси-Ан беше много близка с баща си, дори по-близка отколкото с майка си, защото отглеждането на тримата й синове отнемаше повечето свободно време на мисис Паркър. А Джеси-Ан и баща й винаги и за всичко бяха на едно мнение, а и много си приличаха — той беше русокос и синеок гигант. Понякога Джеси-Ан отгатваше какво мисли той още преди да си е отворил устата. „Моето малко момиче“, винаги така с любов я наричаше той, когато я слагаше да седне на широките си рамене, когато беше малка; и „моето голямо момиче“, когато като тийнейджърка тя растеше не с дни, а с часове. Когато Джеси-Ан им се беше обадила по телефона от Илутера, за да им каже, че се е омъжила, не майка й беше тази, която съжали, че не са вдигнали голяма грандиозна сватба за единствената си дъщеря. Напротив, тя беше повече от доволна, че „най-после си е намерила някого, които да се грижи за нея“ и че е щастлива. Но баща й беше казал: „Винаги съм си представял, че по пътеката към олтара ще те водя аз, Джеси-Ан“. И очите й се бяха напълнили със сълзи, защото усети тъгата и болката в гласа му.

Гостуването на родителите й в Ню Йорк не беше щастливото събитие, което беше очаквала с вълнение, макар че изпита облекчение да остави майка си да се грижи за нея — само майка й знаеше как да я накара да се почувства удобно и уютно, да усети кога има нужда от топла напитка или от студен компрес върху челото, за да облекчи болката в главата й. Джеси-Ан не беше способна да ги заведе на ресторант, нито да ги разходи из града, а това беше едва второто гостуване, което й правеха. Харисън им беше оставил на разположение лимузина с шофьор, билети за театър и резервации за вечеря. Грижеше се за тях като добър и предан зет и тя искрено се надяваше, че те ще се забавляват добре… Само че все още се притесняваше, че големият апартамент и скъпо струващото обзавеждане ще ги накарат да се почувстват неудобно… А и Рахел Ройл никак не им помогна да се отпуснат.

По време на една дълга вечеря баща й говореше безкрайно с Харисън, разказваше му за любимите си коледни вина, а тя знаеше, че по-късно Харисън ще му изпрати по една бутилка от всяко едно. Но бедната й майка беше оставена на критичния поглед на Рахел, която се опитваше да изкопчи от нея историята на семейството с няколко умно зададени въпроса, демонстрация на нейната проницателност.

Скот Паркър беше типичен жител на малък град. Син на печатар, той обаче беше получил солидно образование. Беше влязъл в света на журналистиката с много амбиции и беше успял да стане издател и главен редактор на „Газет“, издаван в Спринг Фолс. Между него и Мери Алисън беше пламнала любов от пръв поглед и тя се омъжи за него веднага след като завърши училище. Мери беше възпитано, образовано момиче, което се радваше на семплия си живот, но не беше от класата на Рахел, шик и много остроумна в черния си костюм от „Шанел“ и тъмночервената блуза от сатен.

Джеси-Ан хвана ръката на майка си под масата, когато Мери Паркър я погледна с тревога по време на поредната неловка пауза в разговора.

— Тази вечер изглеждаш великолепно, мамо — каза тя, за да я окуражи. — Харесвам тази розова рокля.

— Баща ти каза, че е прекалено младежка за мен, но аз реших, че въпреки това е хубава — отговори тя доволна.

— Розовото е много труден цвят, не мислите ли? — беше коментарът на Рахел. — Особено когато жената е прехвърлила трийсетте.

Джеси-Ан изгледа сериозно свекърва си.

— Яркорозовото е бил един от любимите цветове на Скиапарели — отговори тя. — Както и на Шанел. А Лагерфелд го използва непрекъснато… Много е модерен.

— Мен модата не ме интересува. — Рахел си намаза тънък пласт масло върху една малка филийка и всички наблюдаваха очаровани прецизните й движения. — Открих стила си още на двайсет и пет години и оттогава се обличам все така — независимо от така наречената мода.

Оттогава насетне тя внимаваше родителите й да не се срещат с Рахел, пазеше ги от острите забележки на свекърва си като че ли те бяха нейни деца.

— Тя изглежда много мила жена — каза майка й не много сигурно. — И е толкова елегантна. Но с всичките тези пари предполагам, че не й е трудно да бъде елегантна.

— Не бива да мислиш повече за това — посъветва я баща й, когато двамата с майка й си тръгваха. — И помни, Джеси-Ан, винаги можеш да се върнеш у дома.

Но дали наистина можеше? Този въпрос не й излизаше от ума, докато частният им самолет, с Харисън като пилот, се носеше на север с повече от петстотин мили в час към Спринг Фолс, Монтана.

 

 

Къщата на ъгъла на „Билингс авеню“ изглеждаше както винаги. Беше прясно боядисана в бяло, задният двор беше ограден с ограда от летви, а зелена поляна водеше към тротоара. Деца по тениски все още караха велосипеди по тротоарите и играеха баскетбол на пригодени игрища в близост до гаражите, на чиито врати бяха закачили кошове. Прозорците бяха отворени, за да влиза топлият и свеж пролетен въздух, а от телевизорите, излъчващи тийнейджърската програма MTV, гърмеше рокмузика, която се смесваше с песента на птиците и лаенето на кучетата.

— Типична сцена за малкия градец! — усмихна се Джеси-Ан като слезе от взетия под наем мерцедес, стиснала в прегръдките си малкия Джон. Беше дала свободна седмица на медицинската сестра, защото искаше да бъде сама със сина си, с Харисън и със семейството си, а и знаеше, че когато майка й е край нея, няма да има нужда от допълнителна помощ. Гостуването им трябваше да бъде неофициално, простичко. Тя нямаше намерение да се разхожда из родния си градец като знаменитост, заобиколена от удобствата на богатството. Искаше само всичко да си остане такова, каквото винаги беше.

Посрещнаха я усмихнатото лице и протегнатите ръце на майка й и Джеси-Ан с радост се отпусна в прегръдките й. После с гордост им показа спокойното лице на спящия Джонатан.

— Много е сладък! — възкликна щастливо майка й. — Толкова е красив! И толкова много прилича на Харисън!

— Със сигурност знаеш как да спечелиш мъжкото сърце, Мери Паркър — каза Харисън и остави на пода чантата с всичките неща, от които се нуждае едно бебе.

— Добре дошъл, Харисън! — Скот Паркър с усилие задържа двете големи кучета. — Залегни, Сет, Джеърд! — Той ги бутна зад една от вратите и я затвори след тях. — Джеси-Ан? — После ръцете на баща й я обгърнаха и тя усети, че най-после си е у дома.

— Ето и внука ти! — каза тя гордо. Бебето отвори ясните си сини очи и се усмихна колебливо на непознатите лица.

— Усмивката е твоята — отбеляза доволен Скот. — Помня я от времето, когато ти беше такава мъничка. Как ми се иска и братята ти да бяха тук. Те също щяха да си я спомнят.

Най-големият брат на Джеси-Ан, който много приличаше на баща им, беше професор по английски език и литература в „Бъркли“, а средният й брат беше лекар стажант в Окръжната болница в Чикаго. Най-малкият й брат, който винаги беше обичал живота на открито и природата, беше горски рейнджър в националния парк Йелоустоун.

— Следващия път — каза шепнешком тя като много искаше и те да са си у дома — ще го планираме по-добре.

Прозорците на всекидневната стая бяха отворени към дървената веранда. Джеси-Ан гледаше смаяно пълничкото тъмнокосо момиче, което стоеше там. Познаваше го, беше момиче от миналото й, но все още не можеше да се сети къде я е виждала…

— Здравей — каза момичето, като се усмихна срамежливо, — предполагам, че не ме помниш. Аз съм Лоринда Мендоса… Бяхме съученички в гимназията на Спринг Фолс…

— Разбира се, че те помня! — извика Джеси-Ан и й се усмихна. — Ти беше много добра по математика… Обикновено всички те гледахме в почуда как решаваше задачите! Не учиш ли в университета в Оклахома? Предполагам, че си страхотна в компютърните науки.

Лоринда като че ли се смути.

— Аз… Аз се отказах… Мама се разболя и трябваше да остана у дома, за да се грижа за нея. Сега работя като счетоводител в „Газет“. — Усмихна се срамежливо на Джеси-Ан. — Баща ти наистина ме товари с много работа.

— Тя струва колкото теглото си в злато — изгърмя силният глас на Скот Паркър. — Благодарение на Лоринда сме платежоспособни. Предполагам, че без нея досега „Газет“ щеше да е банкрутирал.

— Звучи страхотно! — каза Джеси-Ан, която се питаше какво Лоринда прави тук. — Лоринда, това е съпругът ми, Харисън Ройл.

— Приятно ми е да се запознаем, мистър Ройл — каза Лоринда, като подаде пълничката си длан с пухкави пръсти на Харисън. Той забеляза, че ноктите са изгризани до месо, че са зачервени и възпалени.

— Преместихме се от „Девета улица“ на авеню „Билингс“ преди пет години — каза Лоринда на Джеси-Ан. — А мисис Паркър е направо страхотна. Тя намери човек да се грижи за мама през деня и да наглежда домашните работи, докато ме няма.

Джеси-Ан смътно си спомняше болната майка, но въпреки това й беше много трудно да се сети за подробности около Лоринда — с изключение на блестящите й способности по математика.

— Лоринда, знаеш колко съм доволна, че успях да помогна! — извика мисис Паркър, тръгнала към кухнята. — Кафето вече е готово. Защо не изпиеш една чашка с нас?

— Благодаря, мисис Паркър, но по-добре да тръгвам. Мама е сама, а много се тревожи, ако отсъствам дълго. Радвам се, че се запознахме, мистър Ройл — добави тя изведнъж станала нервна. — Радвам се, че се видяхме отново, Джеси-Ан. Сигурно ти се струва, че е минало много време, откакто бяхме в гимназията…

— Наистина е така.

— Бебето ти е много хубаво! — каза неочаквано Лоринда. — С радост бих го гледала през нощта, ако искате да излезете.

— Идеята е страхотна! — възкликна Джеси-Ан. — Бих искала да заведа мама и татко на вечеря в „Олд Мил“… Там много ще ти хареса, Харисън! — увери го тя. — Храната е приготвена по домашному, точно както ти обичаш. Ябълковият пай е почти толкова хубав, колкото е маминият.

— Но не и на моята майка — каза той с усмивка.

— Благодаря, Лоринда — каза Джеси-Ан като отиде с нея до вратата. — Ще си помисля върху предложението ти и сигурно ще го приема.

— По всяко време, Джеси-Ан — отговори тя срамежливо. — Както вече ти казах, майка ти беше много мила с мен. Ще се радвам да направя нещо в замяна.

— Е! — възкликна Джеси-Ан като се върна във всекидневната и разпери широко ръце. — Това е, Харисън. Отново съм си у дома… където са корените ми. Наистина чувствам, че тук ми е мястото!

Харисън се настани удобно на големия стар диван, изпод който излезе рижав котарак, разположи се в скута му и доволно замърка.

— Е, изглежда семейството ти ме приема — каза той с усмивка.

Като въздъхна от облекчение Джеси-Ан седна до него, събу маратонките си и разкопча горното копче на дънките си. — Виж какво направи с мен — оплака се тя на сина си, който спеше в кошчето си до нея. — Талията ми е станала по-широка поне с два сантиметра!

— Все още си прекалено слаба по моите разбирания — каза Скот Паркър, който тъкмо внасяше бутилка шампанско и кофичка лед. — Реших, че е по-добре да пием шампанско вместо кафе, защото това все пак е празнуване, нали? Къде са проклетите чаши?

— Какво има за вечеря, мамо? — извика Джеси-Ан, запътила се към кухнята.

— Любимото ти ястие, разбира се, задушено месо и зеленчуци, зелена салата и ягодова торта.

— Никъде не ям такива вкусни ястия, освен у дома! — извика Джеси-Ан и прегърна майка си. — Защото никой не може да готви като теб. — Нищо, че беше прекалено горещо за тежко ядене, на нея й се ядеше точно това.

Въпреки че наблюдаваше тревожно Харисън по време на вечерята, Джеси-Ан нямаше защо да се тревожи. По дънки и карирана риза, чиито ръкави беше навил, той беше такъв, какъвто винаги беше, наслаждаваше се на храната и на разказа на баща й за това колко трудно се ръководи малък местен вестник. Джеси-Ан се чувстваше горда, че той е толкова красив, че се държи толкова свободно със семейството й, защото все пак той беше така далеч от средата, с която беше свикнал. Докато двамата мъже се разхождаха около къщата с двете кучета, а майка й хранеше бебето с шишето, Джеси-Ан почисти и прибра машината за миене на чинии.

— Той наистина е много мил, Джеси-Ан, щастлива си, че си намерила такъв добър човек — каза Мери Паркър.

— Да. — Очите й блестяха от щастие, когато говореше за него. — Знам.

По-късно вечерта тя извади албума си със снимки от училищните си години и двамата с Харисън се наведоха над него. Тя му показваше по-специалните си приятели.

— Това е Джоан Лорънс — каза му тя. — Моята най-добра приятелка. Мисля, че практически живяхме заедно в продължение на пет години — или тя беше у дома, или аз у тях. Не е ли красива с тази прекрасна тъмна къдрава коса? Омъжена е за зъболекар. Ще се видим с тях утре. А това е Кип Джонсън, всички момичета бяха влюбени в него. А това е Ейс. — Тя стисна ръката на Харисън, който гледаше внимателно съперника си.

— Ейс се справя забележително добре — намеси се Скот. — В отбора на „Грийн Бей Пекърс“ е — това момче наистина играе страхотен футбол!

— А това тук е Имоджън Рейкиз — каза Джеси-Ан. — И Марти Йерницки… И, о, виж, това тук е Лоринда! — Като се наведе още по-ниско тя се вгледа в пълното, подпухнало сериозно лице на момичето. — Сега си спомням! — извика тя. — Майката на Лоринда беше омъжена за мексиканец! Той беше мургав и с тъмна, леко къдрава коса, която винаги блестеше от гел. Беше истински подлец — винаги оглеждаше момичетата от главата до петите, когато идваше да вземе Лоринда от училище… Никога не й позволяваше да върви в компанията на другите деца на връщане от училище. Всъщност сега, като се замисля, Лоринда винаги беше сама.

— Бедното момиче — каза мисис Паркър. — Баща й избяга със сервитьорката от „Билингс“ и не остави нищо на съпругата и дъщеря си. Дори не се сбогува с тях. И оттогава двете не са чували нищо за него. Ако питате мен, мисис Мендоса е по-добре без него, но вкусовете и разбиранията на хората са различни. Тя винаги си е била болнава, но откакто той замина… Тя направо се поболя, ако разбирате какво искам да кажа. Нито един лекар не може да каже със сигурност каква е болестта й, но тя е инвалид, това всеки го знае. А бедната Лоринда трябваше да се откаже от колежа, за да се грижи за нея. Да го кажем направо — добави тя, като им наля още кафе, — Лоринда не е от най-красивите момичета, а и с мисис Мендоса, която не й дава да се отдели от нея, никак не е вероятно да си намери съпруг. Жалко беше, че се наложи да жертва кариерата си, наистина много жалко. Ако питате мен, най-добре за нея ще бъде възможно най-скоро да замине оттук, далеч от майка си. Лоринда е много добра в работата си и може да припечелва повече, отколкото баща ти й плаща в „Газет“.

— Това е повече от сигурно — съгласи се Скот, като се изтегна на любимото си кресло до прозореца. — Лоринда е нещо повече от счетоводител, тя е направо гений по отношение на числата. Да, жалко е за болестта на мисис Мендоса, макар че според мен й няма нищо, освен любовта й към бутилката…

— Е, хайде сега, Скот, не знаеш дали истината е такава…

Джеси-Ан си спомни, че тя самата, Джоани и Ким Басет, които също живееха на „Билингс авеню“, трябваше да минават покрай къщата на Лоринда на девета улица на път от училище… Те нарочно се бавеха, за да не срещнат мистър Мендоса, който прибираше дъщеря си от училище и да избегнат опипващия му поглед. По гърба й пробягаха тръпки като си спомни смълчаната порутена къща, в която щорите винаги бяха спуснати, за да не пропускат слънцето, а вратите и прозорците — плътно затворени, за да не влизат никакви съседи. Замисли се какъв ли трябва да е бил животът на бедната самотна Лоринда. Но по онова време тя не изпитваше никакво съчувствие към съученичката си. Лоринда беше просто момиче, което не бе допуснато в техния вълшебен кръг, а Джеси-Ан беше погълната от своя собствен щастлив живот и дори не се замисляше за Лоринда и останалите като нея. Освен това мразеше начина, по който я гледаше мистър Мендоса. Дори когато беше с гръб към него, чувстваше как погледът му я пронизва. А сега изпитваше вина, че е била толкова егоистична. „Бедната Лоринда, помисли си Джеси-Ан, тя е трябвало дори да пожертва единствената си природна дарба — математиката — заради майка си… Никак не е честно…“

 

 

На следващия ден тя заведе Харисън да види училището, където беше учила и се зачуди защо ли то й изглежда по-малко и по-скучно, отколкото й се виждаше навремето. Поръчаха си газирана вода в аптеката, седнали на същите червени пластмасови столове, които тя си спомняше от детството, и гледаха децата, току-що освободени от занятия да се втурват вътре и да се настаняват, като момчетата се блъскаха, за да седнат до най-красивите момичета. Онези, които я познаваха я поздравяваха. Други се мотаеха около масата им, за да видят Джеси-Ан, знаменитата звезда и когато тя им се усмихнеше, я молеха да им даде автограф.

— А кой е старецът с теб? — запита едно нахакано дванайсетгодишно момиче с права руса коса и огромни сини очи. — Той също ли е известен?

— Може би ти си била същата преди петнайсет години — каза Харисън и се засмя на възмущението на Джеси-Ан, когато момичето се отдалечи.

Същата вечер тя заведе Харисън и бебето си у семейството на Джоани за вечеря, приготвена на барбекю. След това Харисън и съпругът на Джоани, Пийт, гледаха футбол по телевизията, докато тя и Джоани се мъчеха да приспят двете изключително жизнени и весели деца на семейство Стивън. Още по-късно се отби и Ким със съпруга си, Тад Крамер, който печелеше наистина добри пари в бизнеса със заведения за бърза закуска. Тад отиде при мъжете пред телевизора, а трите жени седнаха в безупречната спалня на Джоани със завесите и кувертюрите в напълно подходящи цветове.

— Как се чувстваш като съпруга на милионер, Джеси-Ан? — запитаха я приятелките й.

Като ги гледаше как широко са отворили очи в очакване на отговора й, Джеси-Ан се запита какво ли да им каже.

— Сигурно е същото като да си женена за всяко друго „момче“ — сви неопределено рамене тя най-после. — Като се изключи разбира се това, че Харисън е специален.

— Сигурно е специален, красив е като Мат Дилън и има повече пари от Рокфелер! — засмя се Джоани. — Но моля те, разкажи ни какъв е животът ти. Всичко ли си купуваш от магазините „Ройл“?

— Това никога не ми е хрумвало… Но Харисън предложи да ме заведе до Париж, за да си купя каквото ми е необходимо — призна Джеси-Ан с усмивка.

— Париж! — изпищяха възбудено те. — Да пазаруваш! Господи, а ние се смятаме за късметлийки, ако отидем да пазаруваме в съседния град! Разказвай още…

Джеси-Ан им разказа за прекрасния си апартамент с неговите двайсет и осем стаи. Описа им съкровищата на изкуството и копринените персийски килими, общата им баня, облицована с оникс, плувния басейн и гимнастическия салон. Разказа им за икономката, готвачката и камериерките, за това, че никога не й се налага да помръдне и пръст… Че всъщност никога не е имала възможност да направи нещо, защото за Джон се грижела наетата медицинска сестра.

— Е? — запита Ким с блеснали очи. — Какво правиш по цял ден?

Джеси-Ан погледна тъжно приятелките си.

— Това се случва за първи път в живота ми, но не правя нищо!

— На мен ми звучи като небесна благословия — каза с прозявка Ким. — Струва ми се, че от години ставам все в пет сутринта, а през целия ден около мен врещят деца…

— Но на мен никак не ми е приятно това, Ким. Омъжих се за Харисън не за парите му! Управлението на магазините може да се сравни с присъствието на взискателна любовница в живота му. Харисън мрази да ходи на партита, мрази сбирките, шума. Работи повече от упорито и вечер обича да си остава у дома с мен и Джон. Всъщност ако не се беше родил Джон повече от сигурно е, че щях да полудея. Исках да отворя модна агенция и да се върна на работа, но мисля, че Харисън така и не разбра какви са истинските причини да искам това. — Тя въздъхна като си спомни разговора им. — Така че, виждате ли, не е съвсем лесно да си омъжена за богат човек. — Уловила скептичните им погледи, тя каза сякаш да се защити: — Предполагам, че ви се струвам разглезена глупачка, а съвсем не искам да е така… Предпочетох да се омъжа за Харисън, вместо да стана най-известният модел в света… Но все още ми се струва, че ще е по-добре ако успея да комбинирам и двете — добави тя с копнеж.

 

 

Докато лежеше будна в леглото същата вечер, Джеси-Ан оглеждаше старата си стая: стария си гардероб, кувертюрите, по момичешки обточени с къдрички, бродериите, покриващи тоалетката. Погледна семейните снимки, закачени по стените, старите книги и плюшените играчки, за които едва стигаше мястото на рафтовете, сковани от баща й и боядисани в яркочервено от самата нея през ваканцията. Това беше миналото й и точно това обичаше Харисън у нея. Но за да продължи да бъде личността, в която Харисън се беше влюбил и за която се беше оженил, имаше нужда от ново предизвикателство, от възбудата, която й носеха срещите с нови хора, размяната на информация, общуването, непрестанният звън на телефона. Трябваше да има за какво да разказва на Харисън, когато той се връщаше нощем у дома. Трябваше да бъде самата себе си. Всъщност имаше нужда от работа.

Загледа лицето на спящия Харисън, твърдите очертания на устните му, които я целуваха толкова страстно, широкото чело без бръчки, отпуснато в съня. Прокара колебливо пръст по наболата вече брада, докосна тъмната му коса, погали врата му и мускулестия гръден кош…

Харисън отвори очи и срещна погледа й на лунната светлина.

— Още ли си будна? — прошепна той и я обгърна с ръце. — Ела тук, любима…

Джеси-Ан се прозина доволно. Сега, след като вече беше разрешила проблема, можеше да заспи. Когато се върнат в Ню Йорк отново ще постави пред него въпроса за „Имиджис“.